Път: : Моят човек : Г

Георги Малечков

Христо Божинов

 

Това е съкратен разказ за живота на скъп за мен човек. Живот, преминал на фона на 20 век – такъв, какъвто сме го чели в дебелите книги. Но и такъв, какъвто тепърва ще научаваме. Защото странното и същевременно интересното е начинът, по-който политическите и социалните промени понякога протичат, без дори да се усетим, а понякога промените, които настъпват във върховете на обществената стълбица, изглеждат сякаш отдалечени от рутинното ни ежедневие Много често политическите действия, инициирани от политическите елити, влияят по един или друг начин върху живота на редовия човек, онзи с чийто труд се изгражда и живее едно цяло общество, един народ, една нация, цялото човечество. Защото,  колкото и абстрактно, а за някои и наивно, да звучи, всяко наше  действие, всяко наше бездействие оказва влияние първо върху нашето  собствено личностно развитие, после върху живота на най-близките ни  хора, новите, които влизат в него (живота ни), а оттам и върху цялото общество. Сумата от отделните човешки съдби, конкретните личностни решения, или пък колективни, съставят крайна сума на едно идно битие – човешко, социално. Историята трябва да разглеждаме като пъзел от многобройни човешки съдби, но за съжаление, поради обективни причини, едно такова начинание е обречено на неуспех. Разказите за живота на онези хора, които някои грозно наричат обикновени, са част от цяла една приказка, чието начало все още се опитваме да намерим, но въпреки това продължаваме да пишем – Приказката България. На вашето внимание предоставям поредната глава от нея.

 

 Георги Малечков е роден на 8 юли 1939. Само няколко месеца по-късно започва най-голямата война, позната на човечеството. В с. Лъки, в околията на тогавашен Неврокоп, в непосредствена близост до южната ни граница, войната е от друг характер. Там войници не стрелят, нито танковете тъпчат земята. Впрочем знам, че в близост до селото има местност, наричана от местните жители ‘’Танка’’. Причината е, че там имало обърнат танк някога, но не успях да разбера дали машината е била от периода на Втората световна война, като голяма вероятност има да е от Първата световна война. Та, в село Лъки битката е свързана с осигуряване на препитание. Георги е живеел в къща заедно с 10 негови роднини. От малък остава сирак, след като майка му заболява и умира. Чувал съм, че неговият баща – дядо Васил, преди смъртта на съпругата му бил весел човек, който обичал да свири на гъдулка, при това го правел добре, но след злощастната случка, музикалният инструмент заглъхва за винаги.

Детството в село Лъки не се различава от обичайното за подобни бедни селски места. От сутрин до вечер Георги заедно с цялата си фамилия прекарва на полето, обработвайки земята. Всичко, което се е отглеждало, се е използвало за приготвяне на продукти - олио, брашно, и т.н. Баща му се случвало да товари магарето и да ходи до Драма, където разменял своята продукция за друга, която му липсвала. Както самият Георги ми е казавал: ‘’Тогава с пари не се боравеше."  Наред със земеделските култури са отглеждали и добитък. Имали са кози, коне, волове. От козите и воловете се прави сирене, а конете през зимата стават на пастърма. Най-ценното животно е волът – той е пръв помощник в работата. Така от сутрин до вечер работата на полето и с животните не стихва. Дори през учебно време. Училището далеч не  е приоритет. Дори Георги повтаря първи клас, защото не ходи на училище. А и условията в училищата са далеч от тези, които познаваме днес. На 23-ма ученици се е падал един буквар. Чиновете са изобретение на бъдещето – пише се на пода. Учителят е бил строг човек. Ако не знаеш, те удря с пръчка през ръцете, или където свари. Ако речеш да се оплачеш на домашните, и там следва бой, защо не си знаел, като те пита даскала. Така преминават първите години от живота на Георги в село Лъки. Нека очертаем няколко факта: парите не съществуват нито като материя, нито в съзнанието на хората – те просто не са им били необходими; работата на полето е приоритет номер едно, цялата обработка на земята се извършва с помощта на животинската сила – няма механизация на труда; ток няма; за училището вече споменахме; детските играчки са самоделки. 

А през това време Европа ‘’кипи’’. През 1944 в София се извършва преврат, на власт идва правителството на Отечествения фронт. Започва изграждането на социалистическа България в условията на тоталитаризъм. Новата управляваща класа започва със своите реформи. Колективизация, урбанизация, индустриализация. Всичко това не подминава и малкото селце Лъки, където Георги и семейството му живеят в рутината на селския живот.

През 1946, в село Лъки се сформира ТКЗС. Още малък, но вече си задавал въпроса какво ли е това. В селото всички говорили и се вълнували. Казвали му, че това е ‘’колективна обработка’’. Наред със създаването на ТКЗС в селото идва и първият подарък за жителите от ‘’Червената армия’’, по негови думи. Този подарък е символът на промяната и онова нещо, което променя погледа за света на децата, то е онова нещо, което им дава нова цел в живота. Става въпрос за първия трактор в село Лъки – марка ‘’Универсал’’. Невиждана до този момент машина с ‘’железни колелета’’. Децата са се надпреварвали да се качат да ги повозят. Изведнъж всички искали да станат трактористи. Не полицаи, не пожарникари, нито партийни функционери, а трактористи. Следва и електрификация на селото. За това се погрижва калекото на Георги – Митко, който бил учител в Илинден. Това се случва чак през 1953 година. До този момент електричеството също е било едно от несъществуващите в света на Георги и на жителите на Лъки чудеса.

Както и да е, избутва основното училище в Лъки и пред него се изправя изборът какво да прави оттук насетне с живота си. Нямало е кой да го насочва или кой да му казва какво да учи, с какво да се занимава. Нека не забравяме, че той е изправен пред такъв съдбоносен избор само на 14-15-годишна възраст. Както и повечето млади хора през онези години, и той се включва в характерните за периода вътрешни миграции, чиято посока е предимно от селото към града. Малко са вариантите пред него, ако реши да остане в Лъки, а и тракторът е все там някъде в съзнанието му. Машините, символът на новото е далеч от ясно очертаната орбита на Лъки. Така той заминава при леля си Магдалена в Димитровград. Като продължава да живее с идеята да кара голяма машина. В Димитровград се отваря възможност да се запише да учи в местното УТР. Първата година изпуска да се запише в техникума, и започва да работи за да се издържа. Известно време работи в строителството, след което в озеленяването на град Димитровград. През 1956 година все пак е приет в УТР-то и учи две години за минно-електрошлосер. В училището има осигурено общежитие и храна, т.е. подслонът и храната за известно време не са пречка.

Било му е обещано, че като завърши, ще му бъде осигурена работа, но явно не е било предвидено, че все пак трябва да изкара и военната си служба. Точно поради тази причина, Георги никога не става минно-електрошлосер. Интересно е, че в казармата той служи като танкист. Това дава и нова насока в развитието му. След като се уволнява, вместо да се спусне в мините, той става булдозерист. Булдозерът не е трактор, но също върши работа. Така работи известно време в Гоце Делчев, карайки голямата машина – Булдозер.

 

 

След Гоцеделчевския период, той е изпратен да работи на гара Белово и оттам се установява за известно време в Пазарджик. През цялото това време той продължава да работи като булдозерист. Но се случва още нещо. Командироват го с булдозера му в близост до с. Добралък. Там една вечер, на ‘’танцова забава’’ се запознава с бъдещата му съпруга Сийка. Тя, още дете, когато се залюбват – само на 14 години. Давали са го леко в началото. След 4 години ‘’дружба’’, един ден Сийка избягва от родното си село и се омъжва за Георги.

Дълго време нея я е било страх да каже на родителите си. Но един ден се престрашили и заедно отишли при нейните родители в Добралък, където получили тяхната благословия. Така нещата се наредили от само себе си. Тя се принася да живее в неговата квартира в Садово. Тук ми се струва, че читателят може да се пообърка, защото самият аз се загубвам, опитвайки се да проследя трасето на Георги. И така, роден в Лъки, учи известно време в Димитровград, оттам работи малко в Гоце Делчев, след което заминава за гара Белово и се установява в Пазарджик. От Пазарджик е командирован в Садово, където наема квартира. Работи известно време в околията на Добралък, като продължава да държи квартира в Садово. Всичко това се случва в периода от неговото раждане – 1939, до момента на неговата сватба.

 

След като се установява с жена си в Садово, той спира работата си на булдозера и започва в завода за гайки ‘’Гочо Грозев’’ – Пловдив, като шлосер–монтьор. Там работи малко време само до 1966 г, когато се ражда първата му дъщеря. Междувременно учи задочно в СПТУ за строителни машини. След като напуска завода, се мести със семейството си в гр. Септември, където отваря бояджийница. Наред с многобройните дестинации, които, както вече споменах, е трудно да се проследят последователно, той прави доста драстични смени на професионалните си занимания. Тук отново ще отворя скоба за улеснение на читателите, а и за мое. От момче, едва завършило основно образование, работило предимно на полето, в Димитровград работи обща работа по строежи. След което записва да учи за минно-електрошлосер, но в казармата се научава да кара верижна машина. След това работи като булдозерист, а известно време след сватбата със съпругата му и като шлосер–монтьор в завод за гайки, за да отвори в крайна сметка бояджийница за текстилно боядисване в Септември, която просъществува едва година.

След малкото прекарано време в Септември, Георги купува къща в Куклен и започва работа като шлосер. Но и на тази длъжност не се задържа дълго и решава да използва открилата се възможност да замине за Коми, СССР. От 1972 г. до 1989 г. е времето на ‘’международния’’ му период. Работи в Коми – кара булдозер. След, като се завръща от СССР, се открива възможност да замине за Либия. Там работи до 1989 г., първо в Ал Азизия, а след това и в Тобрук.

 

 

Тук е моментът да ви запозная с една от страстите на Георги. Той е бил много запален по географията. Обича да пътува, както се разбра. Дори и в онези времена на тоталитаризъм, когато пътуването в чужбина е било привилегия за малцина, Георги е пътувал не само в Коми и Либия по работа, но е ходил и на екскурзии заедно със съпругата си в Гърция и Турция. Няма спомени да е имал проблеми с получаването на разрешение за пътуване извън страната. Нещо, което изглежда доста странно, при положение че не е нито висш партиен функционер, нито спортист. Аз си обяснявам това със следния факт, без да имам преки доказателства за това. Георги Малечков е имал вуйчо, който се е казвал Тома Малечков. Вуйчо Томчо, както го нарича, е бил личен секретар на Иван Михайлов. Самият Тома в началото на установяване на комунистическата власт е бил осъден от Народния съд първоначално на 15 год. затвор. Той успява да избяга от затвора, но е заловен за втори път малко след това. Когато Тодор Живков идва на власт, решава да използва Тома като информатор за случващото се в Пиринския край и по-специално какви са настроенията сред революционно настроените кръгове от бившето ВМРО. Освен това го използва и за връзка със самия Иван Михайлов, който след установяване на режима в България живее в Рим. Така Тома става един от ‘’необходмите’’ на Живков хора, без да участва в структурите на ДС. Та, според мен именно протекцията на Тома Малечков е причината Георги да няма проблеми с властите. Повтарям, че това са лично мои догадки. Както и да е, Георги – запаленият по географията минно-електрошлосер, който работи предимно с булдозер, успява да попътува тук-там. Все още с настроение си спомня периода, който е прекарал в Либия. Обича да разказва за пирамидите, за жегата, за странните насекоми, и за всичко, присъщо за тамошните условия. Спомня си и това, че е виждал на живо Кадафи в Ал Азизия, изнасяйки реч пред насъбралото се множество. Престоят му в Либия му осигурява достъп до ‘’забранени’’ или ‘’дефицитни’’ стоки за България. Двете му дъщери (първата се ражда  1966 г, а втората 1970 г.) са от децата, които са облагодетелствани да разполагат с подобен род стоки.

Междувременно, в промеждутъка между двете му заминавания за Либия, Георги работи в Пловдивската опера, като текстилен бояджия. На въпросите ми, къде му е харесвало най-много да работи, той ми е отговарял  - именно в операта. По негови думи работа му там е била на най-лек режим. В операта са си живеели ‘’бохемски живот’’.
Промените го сварват в Либия. Там разбира, че Живков е свален от власт. Опитах се да го накарам да ми разкаже какво е почувствал при новината, но не получих задоволителен отговор. Просто Георги никога не го е вълнувала политиката особено много. Няма да го чуете да се оплаква от репресии спрямо него. Живеел си е живота както може. Сменил е няколко местоработи и доста жилища, за да се установи в крайна сметка в Куклен заедно със семейството си, където и до днес се радва на сравнително добро здраве и възможност да отглежда внуците си. Но стана въпрос за т.нар. промени, за началото на т.нар. ‘’преход’’. След завръщането си в Либия отново се опитва да постъпи на работа в операта, но този път не го приемат, защото длъжността е закрита – няма бюджет. Две години работи в завода ‘’Кочо Честименски’’, който бива разформирован. Междувременно Георги отново поема на път, но този път само за кратко до Италия. Оттам се завръща с кола и куп подаръци. През 1996 г. се пенсионира. Отваря бояджийница за текстилно боядисване в Куклен. Въпреки че е на възраст, Георги продължава периодично да го привлича пътят. Мине-замине, и той е зад волана на колата, пътувайки из България. Винаги с усмивка на уста и никога паднал духом. Веселяк и пътешественик – такъв е моят дядо Георги.