Вацлав Клаус - БЪДЕЩЕТО НА ЕВРОТО: ЕДИН ЗАГРИЖЕН ПОГЛЕД ОТВЪН

 

Реч пред института „Cato“, произнесена във Вашингтон на 20 ноември 2003 г.



За мен е огромно удоволствие да бъда тук днес и да споделя тази трибуна с толкова много забележителни учени. Боя се обаче, че сега, в края на тази конференция, едва ли мога да ви просветля или изненадам с нещо. Освен това имам чувството, че всичко важно по отношение на еврото вече беше казано и при това придружено с убедителни аргументи. Около нас обаче има недостиг не на аргументи, а по-скоро на тяхното търсене. Ето защо беше чудесна идея институтът „Cato“ да заяви открито своя интерес към темата, да организира тази конференция и да ни покани тук. Болно ми е, че подобни конференции няма в Европа, където аргументите си остават основно на политическо или журналистическо ниво. Собствената ми гледна точка се основава на една особена спойка от три основни елемента:
– дълбоката ми вяра в стандартната икономическа аргументация, която в това отношение вече се състои от почти азбучни истини за оптималната територия, обслужвана от дадена валута;
– фактът, че съм гражданин на малка централноевропейска страна, която след пет месеца ще стане член на ЕС, а рано или късно ще се присъедини и към ЕВС. Тъкмо по тази причина имам напълно обясним личен интерес от съществуването на рационална и ефикасна парична система в моята част от света;
– днешната ми политическа роля, която ме принуждава открито да заявявам позицията си по отношение на членството на моята страна в ЕВС.

Основните ми аргументи могат да се обобщят по следния начин:

1. Убеден съм, че движещата сила зад европейското валутно обединение е изключително политическа, а не икономическа. Мога да подкрепя този често използван аргумент със собствения си опит от множеството откровени разговори, които съм водил с ключови европейски политически лидери. Икономическите аргументи се изтласкват встрани или се приемат изключително повърхностно. Политическата амбиция доминира открито. Еврото винаги е било смятано за полезен инструмент за създаването на европейски политически съюз.Мога да цитирам множество изказвания в този дух. Европейският президент Романо Проди заяви в едно свое интервю по CNN на 1 януари 2002 г. буквално следното: „Въвеждането на еврото няма нищо общо с икономиката. Това е изцяло политическа стъпка. Историческата задача на еврото е да създаде двуполюсна световна икономика.“ Две години преди това, на 9 април 1999 г., във „Файненшъл Таймс“, Проди казва: „Двете основни опори на националните държави са мечът и валутата – и ние вече променихме това.“ През март 1998 г. Герхард Шрьодер, тогава още опозиционен лидер, каза, че „еврото е болнаво, недоносено дете, плод на прибързан валутен съюз“. Само след осем месеца, вече като германски канцлер, мнението му беше доста по-различно: „Нашето бъдеще започва на 1 януари 1999 г. Еврото е ключът на Европа за двадесет и първи век. Епохата на соловите национални фискални и
икономически политики приключи.“ През май 1998 г. испанският министър-председател Фелипе Гонсалес заяви: „Единната валута е изцяло политическо решение. Ние имаме нужда от обединена Европа и не бива да забравяме, че еврото е именно инструмент за постигане на тази цел.“ Мога да продължа с цитатите до безкрайност, но смисълът ще си остане същият.

2. Убеден съм, че положителното икономическо влияние на европейската интеграция (както и на разширяването на ЕС) се състоеше предимно в либерализацията на търговията и инвестициите, както и че днес тя вече е неоспорим факт. Допълнителният принос на по-нататъшната унификация, икономическа или не, ще бъде практически нулев, та дори и отрицателен. Именно поради тази причина раждането на еврото и датата на следващото разширяване на Европейския съюз през 2004 г. не са някакви неочаквани и радикални пробиви. Съгласен съм с Патрик Минфорд, че „търговските схеми се определят от сравнителните предимства, а не от монетарни фактори“ (стр. 36), както и че ролята на риска от обменните курсове като фактор, определящ чуждестранните инвестиции и цената на капитала, е относително слаба (стр. 29–32). За търговските сделки не е задължително и двете страни да използват една и съща валута.

3. Всеки – дори и най-горещите привърженици на съюза, – който погледне икономическите достижения в еврозоната през първите години от съществуването на общата валута, ще бъде принуден да признае, че очакванията за икономически бум и претенциите, че въвеждането на еврото ще ускори икономическия растеж, така и не се осъществиха. За мен това не е изненада, пък и, честно да си кажа, далеч не всички имаха подобни очаквания. Рудигер Дорнбуш, който липсва много на всички ни, винаги остър и последователен в изказванията си, написа през 1996 г.: „ЕВС се превърна от малко вероятна лоша идея в лоша идея, която е на път да се осъществи.“ Мнозина от нас знаеха още тогава – също както знаят и днес – че установяването на обща регионална валута не е нито необходимо, нито достатъчно условие за здравословен икономически растеж. Тъкмо напротив – изглежда, че европейците са вече пленници зад дебелите стени на една скована финансова схема, довела до загуба на значителна част от първоначалната им гъвкавост. С оглед на днешните европейски монетарни и изобщо икономически проблеми ние трябва, поне от аналитична гледна точка, да правим разлика между два основни елемента: единият е влиянието на паричния съюз върху страни с индивидуални отлики, които обаче са на едно и също ниво на икономическо развитие, а другият е отражението му върху страна, която е на различно ниво на икономическо развитие от това на доминиращата част от страните-членки, страна, преминаваща през динамични структурни промени и опитваща се да догони по-развитите си партньори.

Разходи и ползи от валутния съюз между сходни, но не и идентични страни

Условията, формулирани преди четири десетилетия от Робърт Мъндел по отношение на оптималната територия, обслужвана от дадена валута, са добре известни на всички. Тяхното изпълнение гарантира благоприятен баланс между разходи и ползи в един валутен съюз. Неизпълнението им води до точно обратния резултат. Ето какво включват тези условия:
– достатъчна подвижност на работната сила между различните части на валутния съюз;
 – възможно най-гъвкави заплати в рамките на отделните страни;
 – сходни средства за производство и симетрия на външните стресори и импулси;
– наличие на адекватен механизъм за фискална компенсация.

Към момента в Европа тези условия не са изпълнени. Подвижността на работната ръка в Европа, особено на фона на други валутни съюзи, е относително ниска, а задължителната гъвкавост на цените и заплатите, т.е. възможността те да бъдат и намалявани в случай на нужда, на практика не съществува. Сковаността на европейския трудов пазар е всеизвестна и отлично документирана (вж. например Heckman 2003), в пълно противоречие с основното положение, според което там, където трудовите пазари не функционират добре, гъвкавите обменни курсове са задължителни. Асиметрични стресори и импулси се появяват непрекъснато, което едва ли е изненада – така или иначе отделните страни в еврозоната се различават значително една от друга. Обемът на фискалните трансфери на ниво ЕВС обаче е
направо незначителен. Несъмнено сред страните-членки на ЕС има някаква международна солидарност, но и дума не може да става тя да се сравнява със солидарността, която наблюдаваме в националните държави. Прогнозираните ползи, например намаляването на транзакционните разходи и риска при обмен на валута, на практика са съвсем дребни. При днешната сложна банкова и финансова система транзакционните разходи могат да сеспестяват май само при туристически разплащания, но не и в други области от икономиката. Напълно съм съгласен с ирландския икономист А. Кофлан, който през 2003 г. писа, че„икономическите предимства от това да пътуваш из еврозоната, без да ти се налага да сменяш пари, и да можеш да сравняваш по-лесно цените в различните страни, са доста по-малки от икономическите недостатъци“ (стр. 16). Особено ми допада неговият аргумент – който и самият аз използвам доста често – че „хората може и да ходят на почивка в друга страна в еврозоната за 2–3 седмици годишно, но през останалото време работят в собствената си страна“. Значителни ползи могат да извлекат единствено европейските политици и техните бюрократи, които никога не се заседяват на едно място. Не бива да забравяме, че еврото не е световна, а регионална валута, и при нея рисковете от обмен на практика са същите. Това, разбира се, не означава, че съм привърженик на създаването на световна валута, както предлага Робърт Мъндел (вж. H. Grubel 2003). Разходите за валутното обединение обаче са значителни. Сред тях е и загубата на независимост във фискалната политика, т.е. загубата на властта за определяне на лихвените проценти и на възможността за плаващи валутни курсове. Не казвам това в защита на политиката на конкурентните девалвации, но и не вярвам, че европейските икономики разполагат с достатъчно гъвкавост в други отношения, за да избегнат проблемите, породени от тази скована структура. Елиминирането на двете важни инструментални променливи – лихвените проценти и обменните курсове – означава да разчитаме на едно буквално учебникарско ниво на микрогъвкавост или да сме готови за големи колебания в реалната икономика, а не на последно място – и да очакваме ускоряване на фискалните трансфери в рамките на валутния съюз. Подобна съвършена микрогъвкавост обаче не съществува. Неповратливостта на цените и заплатите превръща валутните курсове в единствен буфер, а това не е същото като конкурентната девалвация. Както подчертава Б. Мактиър през 2002 г., „по-лесно е валутният курс да се адаптира към икономиката и политиката, отколкото икономиката и политиката да се адаптират към предварително заложен валутен курс“. (А. Кофлан привежда аргументи, които също изглеждат убедителни (стр. 16): „Периодът между 1993 и 1999 г. е единственият в историята на ирландската държава, в който тя е била в състояние да води независима валутна политика и да позволи на валутния си курс да плава свободно. Интелигентната употреба на една независима валута е основната причина за ирландския икономически бум, който привлече световното внимание през последните години.“) Бих желал да спомена и две други явления, които също причислявам към разходите. Единната валута (без фискална унификация) създава предпоставки за фискална безотговорност. Дори можем да говорим – както прави това Антъни де Ясай през 2003 г. – за фискално използвачество (стр. 2): „Всяка страна-членка на еврозоната е между чука и наковалнята: да се възползва фискално от останалите или те да се възползват от нея.“ В същия контекст през 1996 г. Питър Кинън съвсем оправдано зададе въпроса дали валутните въпроси могат да бъдат по-важни от фискалните. Не мисля, че това е възможно. Когато една държава има своя собствена валута, фискалната безотговорност сама води до наказание. В днешната еврозона обаче подобно наказание няма откъде да се вземе. Фискалните дефицити в някои от страните в нея, натрупани след въвеждането на еврото, като че ли подкрепят подобен аргумент.

Освен всичко друго общата европейска валута е и троянски кон в процеса на налагане напълна хармонизация на икономическите правила, политики и закони в ЕС. Убеден съм, че отсега нататък всеки проблем в еврозоната ще се тълкува като следствие от липсата на хармонизация (т.е. на официална унификация) и ще води до нова вълна от унификационни мерки. Ханс Айхел, германският министър на финансите, съвсем ясно заяви това: „Валутният съюз ще се разпадне, ако не поемем последствията от неговото съществуване. Убеден съм, че ни е необходима обща данъчна система.“ („Сънди Таймс“, 23 декември 2001 г.) Подобна ненужна и контрапродуктивна хармонизация (и централизация), опитваща се да елиминира индивидуалните предимства на отделните страни, е един от най-тревожните елементи на целия процес на европейска интеграция. Сравнявайки тези разходи и ползи днес аз се опасявам, че в твърдението, че присъздаването на европейския валутен съюз ползите значително надвишават разходите, няма нищо вярно. Точно обратното е. Нищожният икономически растеж в Европа след въвеждането на еврото може би нищо не доказва, но със сигурност не е случаен.

Разходи и ползи при влизането във валутния съюз на страна в състояние на преход, която има нужда от реално, а не от чисто номинално присъединяване

Осем държави от Централна и Източна Европа ще влязат в ЕС през май 2004 г. В договорите си за присъединяване, подписани през април 2003 г. в Атина, те са поели иангажимента да влязат в еврозоната. Много хора в тези страни очакват с нетърпение този миг. Те очакват да спечелят от стабилността на новата валута, от намаляването на риска при валутен обмен, от надеждната валутна политика, свързана с еврото. Поразен съм обаче колко слепи остават всички те за обратната страна на подобна ситуация. Според мен е повече от очевидно, че страните в преход имат нужда от възможно най-много гъвкавост и не е необходимо да си навличат каквито и да е изкуствени ограничения. Те в никакъв случай не бива да предприемат действия, противоречащи на собствените им икономически интереси, по чисто политически причини. Основната цена, която ще трябва да платят тези страни, е загубата на независимата им финансова политика, която за страни в преход, за страни, преживяващи радикални структурни промени и намиращи се на по-ниско ниво на икономическо развитие, трябва да изглежда доста по-различно, отколкото за стабилните страни-членки на ЕС в Западна Европа. Няма никакъв икономически смисъл да се смята, че интересите им съвпадат с тези на Германия или Франция (да не говорим, че ЕЦБ не подлежи на никакъв демократичен контрол и е склонна да работи за дефлация на всяка цена). Също толкова важна за тях е загубата на плаващите валутни курсове. Страните в преход са принудени всекидневно да преоценяват активите си, а това няма как да стане с фиксиран обменен курс, при който инфлацията и обменното съотношение са определени в Договора от Маастрихт, а Пактът за стабилност определя какви ще бъдат бюджетните дефицити. Съществува и опасността обменните курсове да са фиксирани на стойности, които са далеч от дългосрочното равновесие, тъй като в момента на влизане на тези страни в еврозоната процесът на интеграция може изобщо да не е приключил. Резултатът от всичко това ще бъде недостатъчно адекватното обменно съотношение между валутите – проблем, който днес виждаме дори при настоящите членове на еврозоната. Повтарям, че не препоръчвам да се злоупотребява с валутните курсове, за да се налага някаква изкуствена конкурентноспособност. Самият аз в края на 1990 г. драстично девалвирах чехословашката крона (но не в опит да се сдобия с конкурентно предимство), след което веднага въведох фиксиран валутен курс. Боях се, че този курс може да се окаже неподходящ, но съображението, че това е единственият начин да стабилизирам инфлацията, надделя. Съзнавах, че може би създавам опасно скована система, която ще ограничава реакциите спрямо вътрешния и външния натиск в бъдеще, и търсех най-подходящия момент за нейната отмяна. Трябва да призная обаче, че този момент така и не настъпи, тъй като освобождаването на курса на чешката крона през пролетта на 1997 г. дойде твърде късно. Днес обаче не сме принудени да противостоим на инфлацията с фиксирани валутни курсове. Самата инфлация е съвсем ниска и ни трябват по-свободни, а не по-ограничени номинални променливи. Преди 35 години един умен чешки икономист, Мирослав Коуделка, който тогава беше заместник-министър на финансите, каза нещо, което се е врязало незаличимо в паметта ми: „Когато всичко е замразено, можете да карате кънки, но не и да провеждате разумна икономическа политика.“ Този аргумент беше използван в дебатите по отношение на икономическата реформа в Чехословакия през шестдесетте години и аз съм убеден, че е валиден и днес. Сковаността на един валутен съюз и все по-големия скрит макроикономически дисбаланс ще блокират процеса на интеграция и ще създадат„трансферни икономики“, подобни на тази на Източна Германия след обединението (вж. H.W. Sinn, F. Westermann, 2001), които обаче ще бъдат принудени да съществуват без адекватни финансови трансфери, тъй като в днешния ЕС такива просто няма. Моето заключение е, че не е необходимо подобни икономики да бързат да влизат в еврозоната.

Бъдещето на еврото

Еврото е вече непоклатим факт. Не очаквам скоро да си отиде, ако и да знам колко лесно е всъщност за един валутен съюз да се разпадне. Собственият ми опит с прекратяването на чехословашкия валутен съюз през февруари 1993 г. сочи, че това може да стане сравнително евтино, гладко и ефикасно. Очаквам обаче че съхраняването на единната европейска валута ще ни струва много, най-вече с оглед на икономическия растеж и на неизбежните фискални трансфери, които да компенсират слабостта на някои от партньорите в съюза. То дори може да доведе до ненужни напрежения между отделните държави. Това е нещо, което не бива да забравяме.


Библиография

Coughlan, A., Some Reasons why Joining the Euro has been a Mistake for the Republic of Ireland,The European Journal, Vol. 10, No 8, July 2003

de Jasay, A., Free-Riding on the Euro, The Library of Economics and Liberty, September 17, 2003

Heckman, J.J., Flexibility, Job Creation and Economic Performance, Paper presented at theMunich Economic Summit, May 2, 2003

Kenen, P. B., Sorting Out Some EMU Issues, Reprint No 29, December 1996, Princeton University

McTeer, B., A Skeptical Texan Wishes toe Swooning Euro Well, European Affairs, Spring, Vol. 1, No 2, 2002

Minfold, P., Should Britain Join the Euro?, IEA, London 2002

Mundell, R., A Theory of Optimum Currency Areas, American Economic Review, Vol. 41, No 3,1961

Sinn, H. W., Westermann, F., Two Mezzogiornos, CESIFO Working Paper Series, No 378, 2001