Вацлав Клаус - БЛИЗКОТО БЪДЕЩЕ НА ЕС

 

Реч, произнесена на „The Bridge – Forum Dialogue“, комплекс „Жан Моне“, Люксембург, на 8 март 2006 г.


Уважаеми дами и господа,

Благодаря ви за поканата да говоря тук днес. За мен е истинско удоволствие и привилегия да получа подобна възможност. От друга страна трябва да призная, че колкото и да е нехарактерно за мен, аз се колебаех дали да приема поканата. Това, разбира се, не означава, че подценявам качествата на подбраната си публика, или пък че не знам какво да кажа. Причината за колебанието ми беше друга. За мен Люксембург е цитаделата на европеизма. Тази страна с пълно право смята петдесетте години, през които беше активен участник в процеса на европейска интеграция, за невероятен успех и за ефективен начин една сравнително малка страна да играе важна роля в глобализиращия се свят, без да се изгуби в него. Аз уважавам тази позиция и не искам да я разклащам, изразявайки гласно несъгласието си.

Причината за донякъде различните ми възгледи по отношение на европейската интеграция се дължат вероятно на собствената ми (както и на общата за всички ни) историческа памет, на конкретния ни опит, и особено на онази част от него, свързана с комунистическата ера. Това определя отношението ми към много въпроси и ме прави особено чувствителен, та дори и свръхчувствителен, особено в очите на хората с по-различни биографии от моята. Ще се опитам да не подчертавам твърде силно отношението си. Днешните ми бележки могат да се разглеждат просто като приятелски призив.

Това не е първата ми публична изява в Люксембург. През декември 1998 г. аз участвах в конференция под надслов „Еврото като стабилизиращ фактор за международната икономическа система“ и още тогава ясно заявих възгледите си по отношение на ЕС, на еврото и на избрания курс за обединение на Европа. Заявих следното: „Имам неприятното чувство, че всичко по отношение на ЕС и на ЕВС вече е казано и със сигурност не можем да говорим за липса на информация.“
Това несъмнено беше вярно през 1998 г. – и е още по-вярно днес. Проблемът тогава, както и днес, е дали ще използваме тази информация както трябва, дали ще изслушаме аргументите на другите, дали сме отворени за диалог. Опасявам се, че отговорът на всички тези въпроси е „не“. Двадесет и осем дни преди въвеждането на еврото аз предсказах, че то ще премине успешно, но си позволих да повдигна някои въпроси относно дългосрочните последствия от общата валута и предупредих, че ще бъдем принудени да понесем сериозен финансов товар, най-вече заради липсата на свобода при ценообразуването и на подвижност на работната ръка в Еврозоната. Със страх осъзнавах неизбежната последователност, първите стъпки от която вече бяха факт: паричен съюз – фискален съюз – политически съюз. Ето защо си позволих да попитам: наистина ли имаме нужда от политически съюз? Еднозначният ми отговор беше, че Европа има нужда не от унификация, а от либерален ред.

Днес възгледите ми не се различават от онези, които изразих тук преди осем години. Надявам се това да не се дължи на интелектуална скованост или безплодие. Какво се случи от декември 1998 г. до днес? Аз поне виждам четири основни промени:

1. Еврото беше въведено успешно, но аз не съм съгласен с преобладаващото тълкуване, че самото му въвеждане е убедително доказателство за положителния принос на тази парична схема за социалното благоденствие на Европа (каквото и да имаме пред вид под „социално благоденствие“). Разходите – които личат например по драстичното забавяне на европейския икономически растеж през последните години – така и не бяха признати и дори е проява на политическа некоректност изобщо да се говори за подобна връзка.

2. Европейският съюз нарасна значително с приемането на десет нови страни-членки, повечето от които са бивши комунистически държави от Централна и Източна Европа. Този факт увеличи разходите на ЕС за управление, за взимане на решения и за изпълнението на тези решения. Задълбочи се и дефицитът на демокрация в съюза.

3. Европейският съюз продължава, и то все по-бързо, да трупа все нови и нови законодателни решения, които днес вече засягат почти всеки аспект от човешкия живот и човешката дейност.

4. Амбициозният опит да се ускори процесът по унификация в ЕС с помощта на конституцията беше отхвърлен, но унификацията продължава да настъпва в сянка, все едно нищо не е станало.

Вероятно някои от вас биха описали ситуацията по малко по-различен начин, но такива са основните факти от последните осем години в моите очи. Заглавието на днешното ми изявление – „Някои съмнения относно все по-близкото бъдеще на ЕС“ – е и реакция срещу основния лозунг на днешния европеизъм за една „все по-близка Европа“. Трябва обаче да правим ясна разлика между Европа и Европейския съюз и аз не мога да скрия разочарованието си от факта, че тези две понятия се заменят с такава лекота. Преди две години Чешката република влезе в ЕС, а не в Европа. Така че аз нямам никакви амбиции да говоря за Европа, да критикувам Европа, да градя Европа или да разширявам Европа. Европа е съществувала, съществува и ще продължи да съществува независимо от нашите амбиции да се организираме по един или друг начин в нейните граници, да се обединяваме или разделяме, да си създаваме приятели или врагове. Европейският съюз (а не Европа) е съвременен политически проект на няколко европейски държави, които, независимо от историческите, политическите, икономическите или религиозните си различия, са решили да направят нещо заедно (или поне съвместно). Ние трябва да видим какви са успехите и провалите на този проект, какви са ползите от него и какви са разходите за тези ползи, да ги анализираме и оценим.

Когато погледна назад към последния половин век, аз виждам два ясно различими стадия на процеса по европейска интеграция, основаващи се на два съвсем различни модела. В началото преобладава либерализационният модел. Първият стадий се характеризира с отварянето на европейското пространство, с либерализацията на човешките дейности, с премахването на бариерите по границите на страните пред движението на стоки и услуги, на работна сила и капитал, на идеи и културни модели. Основните черти на този стадий са по-голямата подвижност и задълбочаването на междудържавното сътрудничество. Вторият стадий, който аз наричам хармонизационен модел, се характеризира с централизация, с регулация отгоре, с хармонизирането на всякакви „параметри“ на политическата, икономическата и социалната система, със стандартизация на условията за производство и потребление и изобщо с хомогенизация на човешкия живот. Основната му черта е унификацията, организирана по върховете и налагана по наднационален модел.

Аз защитавам първия модел, а не втория. Знам, разбира се, че в действителност винаги ще имаме някаква комбинация от двата модела, но въпросът е кой от двата ще доминира. Едва ли има съмнение какво е положението в момента. Моята позиция е ясна. Убеден съм, че унификацията на процеса за взимане на решения на ниво Европейски съюз и хармонизацията на всякакви обществени „параметри“ са стигнали твърде далеч и че вече не са нито рационални, нито икономически изгодни. И подобен аргумент в никакъв случай не е произволен. Аз съм напълно наясно с „външните разходи“ и с „обществените блага на ниво континент“. Подобни явления несъмнено съществуват и трябва да бъдат отразени в европейските институции и в европейското законодателство. Самото им съществуване обаче далеч не означава, че доминират. Вторият стадий на европейска интеграция се основава на изцяло погрешната идея, че подобни явления наистина са водещи. Насилственото налагане на подобно институционално решение е грешка, от която всички ще изгубим и никой няма да спечели.

Трябва да направим нещо по въпроса. Аз предлагам да предложим ново определение за цялата концепция за Европейски съюз, а не само да се задоволяваме с козметични промени. Предлагам да се върнем към интеграционния модел, основаващ се на междудържавното сътрудничество. Предлагам да възродим първоначалната идея за отстраняване на бариерите, за последователна либерализация и отваряне на всички пазари (а не само на икономическите). Предлагам да сведем до минимум политическата интервенция в делата на гражданите, а когато намесата е неизбежна, тя да се осъществява на възможно най-ниско ниво – в общините, регионите и отделните държави, а не в Брюксел.

Европейският съюз има нужда от преход. Трябва да се върнем към либерализационния модел на европейска интеграция и да се сбогуваме веднъж завинаги с хармонизационния модел, върху който се основава днешното европейско мислене. Трябва да забравим лозунга „по-малко национални държави, повече интернационализъм“, защото държавата е незаменим гарант на демокрацията, за разлика от всякакви райхове, империи и други обединения. Трябва да събудим мълчаливото мнозинство в Европа, което не знае, че преходът от единия към другия модел представлява качествена, направо революционна промяна. Трябва да започнем да се отнасяме сериозно към подробностите в неизбежния процес на трансформация. Трябва да направим обществото си свободно, демократично и проспериращо. Това няма как да стане чрез дефицит на демокрация, наднационални институции, етатизъм и все повече закони, наблюдение и регулации.

Имаме нужда от политическа система, която не бива да бъде разрушавана с помощта на постмодерното тълкуване на човешките права (с наблягането на позитивните и груповите права за сметка на индивидуалните права и отговорности, както и с денационализацията на гражданството), чрез отслабването на демократичните институции, които могат да имат стабилни корени единствено на териториите на отделните държави, чрез„мултикултурността“, която убива така необходимата хармония между отделните страни, и чрез треската за злато, от която страдат неправителствените организации по целия континент.

Ние имаме нужда от икономическа система, която да не търпи ударите на прекомерната държавна регулация, на фискалните дефицити, на тежкия бюрократичен контрол, на опитите за „усъвършенстване“ на пазарите чрез изграждане на „оптимални“ пазарни структури, на огромните субсидии за привилегировани или протежирани индустрии и фирми, на непроизводителното трудово законодателство.

Имаме нужда от социална система, която да не бъде смазвана под товара на всевъзможни стимули за бездействие, от повече от щедри социални разходи, огромно преразпределяне на доходите и всякакви други форми на държавен патернализъм.

Имаме нужда от идейна система, която да се основава на свободата, личната отговорност, индивидуализма, естествената загриженост за другите и истински морал в ежедневния живот.

Имаме нужда от система от връзки между отделните страни, която да не се основава на фалшив интернационализъм, на наднационални организации и на криво изтълкувана глобализация и външни разходи – система, която да се основава върху добросъседски отношения между свободни, суверенни държави, обвързани единствено с международни договори и споразумения.