26 май 2018г.

Св. мъченик Георги Софийски,мъченици българи от Армения, празник на Божурище, Ихтиман...

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Вавилония Полиглотова

Анонимен  09.08.2016 19:35 | #16

Хм... Ами каквото е посято навремето‚ това се жъне сега.

А е посята - съзнателно или не - предимно амбициозна некадърност.

Данчо Евтимов‚ Миглена Николчина‚ Амелия Личева‚ Камелия Спасова и Бойко Пенчев са откровено слаби автори. Пламен Дойнов - една идея по-малко слаб. Посредствен.

Академичната кариера им приляга‚ защото отдавна е заприличала на дублетна форма на офицерска кариера. Няколко годинки и хоп - майор. Няколко годинки и хоп - подполковник. Няколко годинки и хоп - полковник. И т.н.

Професори или доценти‚ титлите им идват по структура‚ а не след реални и кръвопролитни сражения и победи‚ макар и в областта на духа. Затова когато се каже‚ че Асен Златаров‚ Димитър Михалчев‚ Атанас Натев‚ Никола Георгиев или Исак Паси са професори‚ имаме усещане за плътно покритие между субект и предикат. Но когато кажеш професор Личева‚ професор Николчина‚ доцент Ефтимов или Пенчев‚ се усеща някакъв луфт‚ някаква неубедителност. Има еполети‚ обаче няма екзистенция. Звънти на кухо.

Така както звънтят на кухо академичните предикации на Тодор Павлов или Ангел Балевски. И не им вярваме някак.

Така‚ както като кажем генерал Кутузов и генерал Борисов‚ не вярваме в генералството на единия‚ познайте на кого. Защото е вменено‚ чиновническо генералство с недоказано качество‚ или по-скоро - с доказана некачественост. Каквито са като мислители и анализатори‚ такива са и като художествени автори - менте.

Без да са кой знае какви поети и дори без да ги харесвам - и Владо Левчев‚ и Сугарев изглеждат направо гениални в сравнение с изброените.

Понеже персоните от двете страни на казуса с естествената неестествена смърт на ЛВ са ми дълбоко безразлични вън от художественото можене и чисто човешката си почтеност‚ по отношение на художественото неможене спокойно бих добавил към горепосочената група и една Силвия Чолева.

Жалко‚ че тъкмо поет като Ани Илков е дал път на тази бодра смяна от хибриди‚ съчетаващи умело апетита си за либерални кинти с неокомунистически манталитет и практическо действие. Говори зле за проницателността му. Говори добре за демократичността му.

Парадоксално или не‚ последните години на комунизма ”произведоха” повече демократична мисловност‚ отколкото годините на демокрация. Но това значи и следното: че онези‚ които са били в активната възраст около тридесетте през 89-та‚ са се провалили напълно в препредаването и умножаването на демократичните си проницания‚ достигнати по трудния начин в един тоталитарен режим. Вероятно нещо такова имаше предвид и самият Ани Илков‚ когато по време на зимния панаир на книгата в НДК с горчива самоирония каза‚ коментирайки годините на прехода: ”Ние осрахме каквото можахме. Сега е ваш ред.”

И ето го реда.

Засявали сме надежди‚ но не и проницателност. Засявали сме свобода‚ широта и многообразие уж‚ но сме допуснали‚ че моралът се самоподразбира. Отворили сме врати за варварите‚ не защото са били ”някакво решение все пак”‚ а понеже сме привидяли в тях човека‚ който след много лутане сме открили в себе си. Но защо не сме привидяли първо бездните и блатата си? Зарадвали сме се на различието им‚ на провинциалната им свежест и хъс. Окуражили сме ги. Създали сме им и сами сме си внушили усещането‚ че различието непременно е равно на качество. Това е непростим наивитет. Но и по-лошо - собствената ни неспособност или нежеление да полагаме усилие да разграничим добро от лошо‚ качествено от некачествено‚ кадърно от некадърно - и в естетически‚ и в етически‚ и в битиен аспект.

Не твърдя‚ че е лесно.

Ако се върнем двадесет години назад‚ вероятно Илков пак би направил същото‚ и пак би дал път на амбициозните мутанти‚ на принципа по-добре десет виновни на свобода‚ отколкото един невинен в затвора. Кой широко скроен човек не би постъпил така? Но в годините след това липсваше реакция.

А сега тя е твърде закъсняла. И ето го редът - той идва с адвокат‚ защото при всичката си ерудираност няма идея що е то морал. Защо казах‚ че е естествена неестествената смърт на ЛВ ли?

Много‚ много години назад‚ поне десетина‚ ако не и повече‚ вестникът‚ наченал като свободна територия на духа‚ започна да функционира като PR-агенция на няколко имена. И още няколко‚ които трябваше да играят ролята на ”възхитена локва” Да лансира еднообразие‚ маскирано като многообразие. Да се върти около себе си като дервиш‚ изпаднал в транс. Да спекулира с постмодерното‚ за да прикрие естетическата си дезориентация. Да поощрява бездарието.

За цялото това време при толкова имена не видях един автор с качеството на Иван Методиев или Георги Рупчев. Един Георги Господинов от юнаците в тази развихрила се рекламна агенция действително притежаваше талант - предимно поетически и средна хубост в прозата.

Художествен талант - да‚ но не от онзи който строи светове ”от нищо”‚ а талант‚ съчетан с все същия провинциален варварски манталитет‚ комуто е нужна някаква готова структура‚ за която да се хване‚ за да живее по-добре. /Нещо като бежанците‚ които подминават България и се отправят към Германия. Защо ли?

Ами защото там структурите са по-ясни и работещи/. Ах как е необходима структурата на този манталитет! Дух ли? Творчество ли? В едни други времена тези момчета с радост щяха да са армейски старшини‚ които покрадват луканка и чаршафи‚ а момичетата - волнонаемни служителки‚ търсещи мимолетно удовлетворение в младите тела на войничетата. Но ето че вратите са широко отворени. Поощряват ни. Радват ни се. Да нахлуем. Университетите предлагат готова структура. А! Някакъв вестник! Предлагат ни да станем редактори? Ами хубаво. Хубаво‚ хубаво‚ колко да е хубаво? Абе хубаво си е. За тях е хубаво.

За вестника - не особено. За няколко години той е превърнат от вестник в структура. Простичка структура‚ къде ти сложнотии при варварите.

Заприличва вестникът на обикновена строителна стълба. Седят горе майстор Господинов‚ майстор Ефтимов‚ майстор Личева и изобщо цялата банда самопровъзгласили се баш майстори и викат на чираците долу: ”Дай вар!” ”Донеси тухли!” ”Разбъркай боята!” Чираците тичат‚ носят‚ цъкат с език‚ къде искрено удивени от странните форми на майсторите‚ къде с желание майсторът да ги погледне с едно око и да ги похвали‚ та един ден и те да станат майстори.

Бяха години на разцвет на строителството. В ЛВ - също. Но точно тогава беше и времето някой да запита - абе хора‚ тези работи‚ дето ги вдигате‚ не стига‚ че изглеждат чурук‚ ами май са и върху свлачище. Никой не попита. Беше време на масова хипноза. Баш майсторите до един бяха Гауди.

Всъщност точно тогава вестникът умря. Спомина се окончателно като място за кипеж‚ като естетическа санкция‚ като територия за идеи. Но има и друг‚ вроден по рождение порок‚ който‚ струва ми се‚ предопределяше смъртта му.

От твърде близката оптика на създателите му може и да не изглежда така‚ но от дистанция точно това се вижда. ”Литературен вестник”‚ както повечето неща след 89-та‚ беше реплика.

Имаше Съюз на писателите и неговата реплика бе Сдружението на писателите. Имаше вестник ”Литературен фронт” /по-късно форум/ и като негова реплика се появи ”Литературен вестник”. Нормално - опозиците се раждаха на всички нива тогава.

В първите години изглеждаше‚ че вестникът ще добие свое самостойно идеологическо и ценностно съществуване. После нещо се случи и огледалността‚ връзката между образ и подобие стана твърде натрапчива. Ако ”Литературен фронт” през годините трябваше неотклонно да е верен и да отстоява партийната линия‚ да публикува бездарни‚ но верни на партията автори‚ с времето ”Литературен вестник” постепенно възприе същото ”дърводелско” поведение‚ само че с обратен знак. Неговата ”партийна линия” беше постмодернизмът‚ каквото и да значи това в български условия. Негово ”верую” в сегмента на поезията - свободния стих.

Шансът първокласна‚ но класическа поезия да попадне на страниците му‚ все повече клонеше към нула. За сметка на това се толерираха текстове‚ написани в свободен стих‚ не по-малко бездарни от писанията на партийните поети навремето‚ но отговарящи на линията на вестника.

/Изобщо от доста време насам‚ четейки авторите на Литературен вестник‚ имам усещането‚ че се взирам в отломките на някакъв взрив. Поне да бяха отломки от Радичков‚ от Коста Павлов‚ от Виктор Пасков. Ама не. Сякаш се е взривил Ст.Ц. Даскалов и се е преумножил в плодовитото си бездарие. Кой беше Ст. Ц. Даскалов ли? Едноличен производител на тухли от времето на соца./

Отварях да чета и се сещах за един телевизионен спор от началото на 90-те между твърдо червения Анжел Вагенщайн и твърдо синия Евгени Михайлов. Нямаше никаква разлика между тях‚ освен цветовете.

Еднакво неотстъпчиви‚ еднакво ограничени в мисловността - жива демонстрация‚ че комунизмът в мисленето е доста по-дълбинен и определящ ни от това под кой цвят ще се определим и като какви ще се заявим.

Казано другояче‚ ”Литературен вестник” постепенно се превръщаше в неокомунистически вестник като подход и практика. Някогашните пионерчета и комсомолци‚ които го редактираха‚ май всъщност никога не бяха излизали с ум и сърце в свободните‚ но опасни и дори ужасяващи пространства на демократичната мисловност. Само твърдяха‚ че са там и се оцветяваха в съответния‚ оставящ ги на гребена на вълната‚ цвят.

Е‚ с днешна дата силата е в тях‚ мнозинството е в тях‚ стъпил им е крак в зенгия‚ дето се казва. И ще разкарват‚ отлюспват‚ изключват когото си искат и както си искат.

Отгледали са си цяло поколение почитатели на псевдотворчеството им‚ но творчество за тях е само друго име и начин за реализация и упражняване на власт и за осребряването й.

Морал ли? Ха!

Ще ви размахат всичко научено‚ докато са пълзяли нагоре и са хамелеонствали. Ще ви извадят закона‚ ще ви кажат‚ че демократичното е там‚ където е мнозинството /същото твърди и един политически лидер малко по-на юг: ако суверена реши‚ връщаме смъртното наказание за предателите‚ аз не искам‚ ама на‚ тц‚ тц‚ тц.../ и понеже ги устройва‚ тутакси ще забравят‚ че са чели Ортега-и-Гасет и твърдението му‚ че мнозинството най-вече демонстрира правото си да не бъде право. Най-талантливият и затова най-условният от тях ще мълчи и кротичко ще гласува в полза на силата. Достатъчно е интелигентен‚ за да остави на друг преките сблъсъци. И достатъчно е фалшиво образователното му лустро‚ зад което проблясва простичката селска мъдрост ”Да се снишим!”.

Той е закърмен с нея и му е непосилно да мине отвъд тази стратегия на оцеляването. Талантът понякога е нещастие‚ наказание. Осветява те отвътре и гледката не е приятна.

Ах‚ този усетлив Сашо Секулов! Ах‚ тази Lafka!

Е‚ поне на останалите съзаклятници това осветяване им е спестено по разбираема причина. Те толкова си могат и като автори и като човеци.

Г.Г. толкова си може като човек.

Да не стреляме по пианистите - те се самозастреляха. И да внимаваме все пак кой се втурва към пианото да свири.

Истината е‚ че това е краят на Литературен вестник. Както и да се опитват да го съвземат‚ това е краят. И може би е по-добре. Това в общи линии е и краят на компанията от литературни сърфисти‚ макар че още не им се вярва.

За мъртвите - или добро‚ или нищо.

В случая -нищо. Много нищо.

Вавилония Полиглотова

http://www.fakel.bg/