ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА ВЛАСТОЛИЗЦИТЕ

 

          Две са историческите предназначения на Университета (казвам го като символ на всички истински български университети - не сергиите за дипломи! - и единствен техен представител в зората на родното висше образование): първото, да генерира и разпространява знание; второто, да освирква Фердинанд. Тоест, да създава разумни и граждански активни личности. Да бъде средище на научно творчество и социално свободомислие.
          Някакви резултати от изпълнението на първото предназначение все още мъждукат в мрака на чалгизираната „книжовност”. Безнадеждно е положението с второто историческо предназначение, спорадично припламвало по веднъж на всеки 4-5 десетилетия. Наскоро впрочем трагикомичният хор на ректорите на българските висши училища опя окончателната му кончина.
          Опелото се състоя на специална церемония, на която премиерът Борисов връчи на ръководителите на университети и други научни структури договори за европейско финансиране на дейността им. Връчи ги със самочувствието на благодетел и жестовете на чорбаджийско превъзходство, сякаш ги е извадил от собствения си джоб. Всъщност той имаше право да се държи и чувства по този начин. Угоднически титулувайки го „доктор”, десетки коленопреклонни ректори и научни работници му благодариха лично за европейските пари.
          Според информация от „Преса”: „Д-р Борисов, д-р Борисов, Вие днес прокарахте нова магистрала – магистралата на духа!” – обяви развълнуван директорът на Института по системно инженерство и роботика акад. Чавдар Руменин.” И не остана самотен в своята мижитурска развълнуваност. Всички негови колеги, мекотели тоталитарни рецидиви, трубадури на академичния позор, мижитурстваха с благодарна развълнуваност.
          Случилото се на въпросната церемония, между другото, съвсем не е прецедент. То си има дълбоки интелигентско-генетични корени.
          Някога Владимир Илич даде определения на много неща. Например, на диктатурата на пролетариата. Тя била хиляди пъти по-демократична от всяка буржоазна псевдодемокрация. Като гледам сега нашата „демокрация”, вождът на световната революция е хиляди пъти прав. Или определението на материята като обективна реалност, съществуваща вън и независимо от съзнанието на Желю Желев и отразявана в сетивата на останалите хора.
          В отговор Желю му се разсърди и в кандидатската си дисертация оспори определението му за материята. Затова го наказаха. Пратиха го да отразява със сетивата си обективната реалност на западналото българско село.
          Та Ленин даде определение и на интелигенцията. Съвсем стегнато и компактно определение. „Интеллигенция, сказал он, это говно!”
          Желев и тук не понацепи басма на елитарния класик. Високото си мнение за въпросния слой от населението той изложи в статията „Великото време на интелигенцията”, публикувана във вестник „Народна култура” (преди 1989, да припомня на родените по-късно, имаше народ и културата бе народна, сега няма народ и културата е само култура, ако изобщо е култура).
          Статията бе апокрифно възприета като повратен момент в поредицата от моменти на политически поврат от тоталитаризъм към демокрация – поврат, реализиран по вековния терк „Не по врат, а по шия!”
          Фактически никакъв момент и никакъв поврат. В преобладаващата си част тогавашната интелигенция връткаше дружелюбно задните си окончания пред властта. Правеше й вятър чрез интензивно връткане на опашките. То бяха съвместни софри на чеверме фламбе и руйно уиски, то бяха сплотяващи тимбилдинги в ловните дружинки, то бяха ешмедемета във варненския творчески дом на писателите – там пък що целувки по правешките гръбни долници (европейски евфемизъм за некултурния балкански термин „задници”), що партийни псалми и песнопения, събирани и издавани в луксозни юбилейни сборници. В областта на академичната мисъл също демонстрираха завидна гражданска доблест. Учени от всички направления на социалистическата наука пишеха с възторг съчиненията на многотомния класик Тодор Живков.
          Един от талантливите ни поети (лека му пръст) му се бе изповядал римувано: „В тебе има нещо от Левски! В тебе има нещо от Ботев!” Наказаха го, естествено. Щото целенасочено спестил и укрил от трудовите маси маса достойнства на другаря Живков – че в него има и нещо от Иларион Макариополски, има и нещо от Паисий Хилендарски, има и нещо от Караджата, а има и доста неща от Кубрат, Аспарух и Тервел, взети заедно.
          Между другото, да признаем с национална гордост – в Румъния бе доста по-зле. Тяхната пролетарска интелигенция достигна върха на интелигентската пролетарщина, като избра генералната им секретарша Елена Чаушеску за председател на Академията на науките. Не че бе по-глупава от Юхновски или Съботинов, а и гръбните цунки не се различаваха особено по интензитет! Да не говорим за Виетнам, Северна Корея и Китай. Там бе още по-смешно.
          Но да се върна към описаната по-горе задочна дискусия – Лениновата дефиниция и Желевите илюзии. Преди демокрацията преобладаващата част от интелигенцията връткаше дружелюбно опашки пред властта. След избухването на демокрацията нещата с нея не се промениха. Вярно, повика по площадите, цъфна из парламенти и правителства, но вълкът козината си мени, нравът – не, тоест интелигенцията господарите си мени, манталитетът – не.
          От медиите и издателствата пак протекоха оди и балади за кого ли не. Шуменските университетски преподаватели направиха свой Doctor honoris causa Ахмед Доган, който реално е нито Doctor, нито Honoris, още по-малко пък Causa (освен каузата на келепира), обаче пък е голям началник. Пловдивският университет се отчете с един от тримата мъжкари (БСП – Борисов, Стоичков, Плевнелиев), а именно с Doctor Honoris Ain Tsu Tsvai Dran Dran.
          Не чак толкова талантлив, колкото стандартен поет (лека му пръст, ще спестя и неговото име) възпя историческите херойства на Желев и го назова „звездочел юнак”. Въпросният стихоплетец обрисува в титанични краски и Ваньо Костов. Бил колос, бил гигант, бил днешният Стамболов и прочие. А на 50-годишния юбилей (1999) на тогавашния премиер масово се стекоха и чинно се подредиха на опашка да демонстрират своето верноподаничество псевдоинтелектуалци и квазитворци от всякакви бои и жанрове.
          От няколко години пък сме нагазили в тресавището от елейни бълвочи по адрес на вожда Крали Бойко. Отечествената интелигенция за пореден път демонстрира своята независима мисъл и зависима липса на мисъл.
          Художниците се отличиха особено. Направиха го почетен член на Съюза на българските художници. Щото им харизал сградата на „Шипка” 6. Проф. Велислав Минеков нарече колегите си „лакеи”.
          Ректорите на българските университети сложиха последните щрихи върху портрета на изконното „интелектуално” шушумигарство. Обстоятелство, повече от закономерно. Да очакваш от родната интелигенция свободен дух, творческо самочувствие и лично достойнство е очевидна проява на политологически наивизъм и социален дадаизъм.
          В крайна сметка по въпроса за фундаменталните характеристики на интелигенцията Владимир Илич се оказа абсолютно прав.
          Но и Желев е донякъде прав. Времето е наистина велико.
          Великото време на властолизците.