Българската нация в условията на глобализацията


Татяна Трифонова    

Глобализацията се приема най-общо като интензификация на световните социални отношения, свързващи отдалечените места по същия начин, както близките. Териториите биват преодолявани напълно успешно, промени в икономическата и технологичната сфера бележат небивало развитие.

Компютрите, мобилните телефони и особено интернет пресичат всички граници, благодарение на фиброоптичния кабел. В днешно време може да си гражданин на Лондон, да работиш във филиал на корпорация в Сингапур, да си женен за филипинка, да си силно привързан към африканското изкуство и да изповядваш ценностите на будизма благодарение на възможностите на виртуалния свят.

Телекомуникациите се развиха и представите за пространство, време и географски граници се промениха. Тези нововъведения дадоха повод да се поставят под въпрос ролята на националната държава и функцията на националните граници в съвременния свят.

Може да се каже обаче, че националните суверенитети на нестабилните в икономическо отношение страни са в по-голяма степен застрашени. Въпреки настоящата криза, която е засегнала бизнеса в световен мащаб, опасността от намеса в националната политика е надвиснала главно над държави, които са по някакъв начин зависими от международните организации като МВФ, НАТО, Европейския съюз и т.н.

Важното в случая е, че съществуват държави, които без да бъдат притискани, отдават суверенните си права, активно и с готовност искат да се откажат от тях, тъй като според тях това е пътят към просперитета.

За съжаление става въпрос именно за България, чиято политика в последното десетилетие осъществява изключително приятелски отношения със „силните на деня”.

Държавните ни управници изпратиха български войници в Ирак – присъединихме се към НАТО. Затвориха трети и четвърти блок на АЕЦ Козлодуй, но целта оправдава средствата, а целта беше членство за Европейския съюз. И това се осъществи, за щастие или за нещастие!

Сега обаче каква е целта? – Да се угоди на САЩ, или да се угоди на Западна Европа, или може би на Русия...

Все тая, стига и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, нищо че агнето съвсем охилавя напоследък.

Къде е уловката, се пита, баницата бе разрязана, царските имоти реституирани (колкото и абсурдно да звучи словосъчетанието), а на народа бяха раздадени хляб и зрелища?

На пръв поглед политическата ситуация в България бе овладяна и изведнъж – нов копнеж по нов строеж. Този път газопровод и в името на транснационалните корпоративни интереси проектът е замислен да бъде изпълнен с чужди инвестиции. Те и интересите не са нашенски или поне не на обикновените граждани. Мажоритарният дял на петролопровода Бургас–Александруполис е собственост на руска нефтена компания. На това ако не му се вика „гъвкавост на политическото лобиране”...

Тази тема отново придоби актуалност след избирането на новия министър-председател. А само преди няколко дни премиерът на Гърция Костас Караманлис лично увери, че проектът ще бъде осъществен.

Непостоянството на българските управнически интереси не свършва до тук – преди няколко месеца се заговори за възобновяване на дейността на трети и четвърти блок на АЕЦ Козлодуй. Да се молим този път да е за добро, това ни остава, защото от външни инвестиции на българина му стана тясно в родината му.

Не единствено заради отеснелите пространства, причинени от безхаберното строителство на жилищни блокове, МОЛ-ове и бог знае какви още величия на архитектурното изкуство.

Българите отдавна отправят поглед към Европа, още от Алеково време, че и преди това. В по-новата ни история не са по-бледи примерите за копиране на чуждия опит.

Много красноречив е един от разказите на проф. Марко Семов в книгата му „Българска народопсихология”. Малко след промените от 1989 г. на събрание на Академичния съвет на СУ „Св. Климент Охридски” се обсъдило прокарването на нови идеи в системата на висшето ни образование. Един от деканите твърдял, че нямало такава наука „политическа икономия” (каквато по това време се преподавала в Стопанския факултет), в САЩ казвали „икономикс”. 

И тук не става въпрос кой термин е точен. Само като се замисли човек какво е положението до ден днешен на българското образование, вероятно първата реакция, като чуе този разказ, би била да прихне в смях. Добре, че имаме чувство за самоирония, понякога до болка пропита от националните ни комплекси.

Пабло Пикасо казва, че добрият творец копира, а геният – краде. Как е възможно народ, който ежедневно присъства в криминалните рубрики по цял свят, така и да не се е научил да краде?

И не просто да си е останал на фаза копиране, ами направо на имитация. Подтикната от личния си опит, ще си позволя да разкажа съвсем актуална случка. При едно мое пътуване по магистралата София–Пловдив, маршрутът на автобусната линия предвиди да направи отбивка за почивка. Чакайки своя ред, за да се възползвам от чудесните тоалетни условия на конкретната бензиностанция, имах възможността да прочета следната табела, закачена на вратата: „50 стотинки и 50 cents”. Ще оставя коментара да бъде направен самостоятелно, понеже нямам необходимото дар слово, за да опиша мислите, които се бореха в съзнанието ми.

Не трябва обаче да се съмняваме в отвореността на българските предприемачи към чуждестранните клиенти. Все пак в старанието си да им се харесат, като направят специално меню по техен „стандарт” във всички заведения в курортите ни, отпратиха родната клиентела. Пък и каква полза от нея. Тя е много по-мотивирана да къта цяла година жълти стотинки, за да се възползва през летния сезон от неустоимите предложения на туристическите агенции за почивка в чужбина. Нищо лошо – границите паднаха. Почти.

Интересна е тенденцията, макар и не масова, но все пак доста актуална, на заселване на западноевропейци в българските села.

Много пенсионирали се двойки от Англия и Холандия избират завръщане към човешките корени и природата, за да изкарат спокойно старините си. Пък и пенсията им вероятно ще стигне. Освен това и млади авантюристи от чужбина избират България за своя втора родина.

Много странно – какви са тези хора, които въпреки целия негативизъм, с който се сблъскват на наша почва, упорстват и виждат положителното. Не знам, вероятно съм наследила от прадедите си типичното балканско черногледство, поне със сигурност прадедите ми са балканци.

Към все по-силно завладялата света глобализация, България определено не остава встрани.

През последните години дори е модерно мнението, че колкото повече се дистанцираме от българската култура и се възхищаваме на чуждестранните (било то американски или европейски), толкова по-добре за нас.

В езика ни безнаказано се ширят чуждици, без които той спокойно може, та дори и Skype-общуването – cool, OK, friend, fashion, hi, yes. Майки кръщават децата си с имена, като Паола, Майкъл, Ванеса, Елизабет и т.н.

Защо, какво му е на благозвучното българско – Пейка, Хубавка, Салфетка, Проститутка, Лимонка, Гердан и т.н.? – Все имена родени от българско недоглеждане, недознайване и проява на не дотам добро чувство за естетизъм.

Нека не им се сърдим на българските майки. Все пак (и тук без никаква ирония) ще отбележа, че съм горда от това какви е синове раждала.

С риск да прозвучи псевдопатриотично, ще напомня на позабравилите си сънародници, че пътят, по който днес стъпват, преди хиляди години е утъпкан от древни племена. В САЩ едва ли са се натъквали на останки от богата на историческо и културно наследство тракийска култура.

Макар някои да критикуват българите, че носят в себе си повече езическите традиции на прадедите си, отколкото християнски, ще отговоря, че предпочитам кукерските маски на Заговезни, пред тиквените глави на Хелоуин.

Нормално е навлизането на културно влияние от т. нар. Запад – както вече отбелязахме, технологичните и информационни процеси бележат несравним апогей.

В това няма нищо лошо, напротив – добре е българските деца да използват Skype, Wikipedia, та дори и компютърни игри, които до голяма степен могат да развият у тях математическа логика. Известно е, че голяма част от научните тези водят началото си от идеите на научната фантастика.

Опасенията ми са свързани с това, че по-скоро превръщаме действителността си в Star wars, в reality show, където се съревновават някакви хора, които дори не са чували за Джордж Оруел, пък и за какво им е, нали знаят за Ив Сен Лоран. И то не че знаят какво е извоювал в социлен план, по-скоро с вирнат нос носят негови имитации. Не, че има нещо лошо да сме по „французка” мода, ами е малко жалко, когато някой български емигрант се сдобие с нова дреха от Европа, на етикета да пише Made in Bulgaria.

Унизително ми се вижда младите българи да заемат ниско заплатени постове на Запад, а от Запад мултикултурно да се възползват от евтината работна ръка по нашите земи.

Какво да направи човек – globalization му викат американците!

София, 2009