Българи, турци и роми в Кърджали – етническа толерантност (2007)

Александър Александров - политология четвърти курс (2007-2008), Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"

Кърджали е един от градовете у нас, превърнал се в пример за етническа толератност. В него живеят над 76 хиляди души. Над 62 процента от тях са турци, 32 на сто от жителите му са българи, а останалите се числят към различни етнически групи. През последните 15 години Кърджали стана пример за етническия модел на България. Тук ръка за ръка вървят турци и българи. Заедно живеят от десетилетия. Споделят и добрите, и лошите моменти от живота си пак заедно. Деленето на етносите е евтин политически популизъм, който се използва преди избори или по време на митинги и протести. Хората в града живеят спокойно. И аз съм един от тях. И не мога да се примиря с мнението на онези, които не познават Кърджали и без основание го определят като ”турски” град. Не страдам от шовенизъм, нито от евтино милосърдие, защото града, в който израснах, ме научи да уважам и другите - независимо дали са турци или роми. Е, някои от тях дори се обиждат, ако ги наречеш роми. Казват, че били цигани. Няма значение. Европа ни показа, че най-ценното е етническата търпимост и че трябва да я съхраняваме като един от моделите за социалното развитие на държавата ни. Няма как да си от Кърджали и да не си прочел поне онова, което пишат известните политици за етническата търпимост. Повече от тях изкривяват фактите, а някои дори ги фалшифицират, защото не познават живота в града. С цялото си семейство живеем повече от 25 години в Кърджали. Още от малък играех с няколко турчета. Ритахме заедно топка на една прашна улица. Те бяха толкова мръсни, колкото и аз. Ходиха с дрехи, с които и аз бях облечен. Не ме обиждаха за това, че съм българин и че съм по-различен от тях. Нито пък се криеха или избягваха да общуват с мен. По цели дни прекарвахме заедно. Особено през ученическите ваканции. В училище стоях на един чин с Мурад. Беше четвъртото дете в семейството му. Родителите му бяха възпитани, но бедни хора. Майка му работеше като шивачка в местното предприятие за дамска конфекция, а баща му беше шофьор на автогарата. Мурад имаше още един брат и две сестри. Нито аз, нито той сме се съпротивлявали, когато заедно трябваше да правим нещата, които учителката ни караше. Четяхме заедно. Пишехме. Аз му помагах по математика и български. Той беше по-добър по георграфия. Често му споделях неща от моя живот. Той също разказваше за своя. Дори веднъж ми показа момичето, което харесва. Не само аз, но и родителите ми се сприятелиха с Мурад. По-късно даже станахме приятелски семейства. Колкото и неверятно да звучи, заедно посрещахме празниците. Те идваха у нас на Коледа и Великден, а ние у тях на Курбан байрям и Шекер байрям. Никога няма да забравя истинската турска баклава, с която ни черпеше майка му на всеки Шекер байрям, както и на Рамазан. Бащата на Мурад една вечер не скри сълзите си, когато всички се бяхме събрали у тях. Той стана и прегърна баща ми и се разплака. Каза „За мен и мое семейство е празник, когато сме заедно, не само, когато календарът показва, че трябва да празнуваме. Ние сме хора. Няма значение дали турци или българи. Както вие уважавате семейството ми, така и ние вас. Вратата ни е винаги отворена в моя дом.” Това е реплика, която прочувства тогава всички. Но това всъщност е доказателството, че етническият модел го има и че работи. Често Мурад повтаряше, че имаме един бог, който обаче наричаме с различни имена. При нас бил Господ, а при тях Аллах. Той се молеше в джамия, докато аз палех свещи в църква. По това бяхме различни. Така заедно израстнахме, докато един ден дойде Възродителният процес. Мурад и семейството бяха принудени да се изселят към Турция. За последно се видяхме в училище. Той стоеше до мен, но беше неспокоен. Плачеше. Не каза защо. Когато тръгна, се обърна към мен и каза: ”Дано един ден имаш късмет в живота. Дано отново се видим след години!” Това беше неговото довиждане за мен, а и за семейството ни. Изселиха се в Турция, но не спряха да ни се обаждат. Така остана в мен чувството за толератност към турците, но и малката омраза към онази власт, която ни раздели и постави бариерите помежду ни. Наскоро разбрах, че Мурад ме кани на гости в Истанбул. Бих отишъл. Това е човек, когото уважавам, независимо, че е туричин. Подобен може би ще е разказът и на много други българи, живеещи в Кърджали. Повечето от тях не са чели нищо за етническия модел, защото те самите са част от него и участват в този процес. Напоследък обаче различни политически организации, ориентирани антисемитиски, се опитват да нагнетят напрежение в града, но не успяват. Няма как да зачертаят толкова години добруване между двата етноса, че да възникне конфликт, а той е ненужен. Опасен и страшен даже. Нито една цивилизована европейска държава не подклажа огъня на етническата вражда, защото Косово и Сърбия все още лижат раните от войната.

2007