Ботев убит от българин овчар, за да му вземе златните наполеони!?

Разсякохме му главата със секирата и прибрах всичкото злато, което намерих в чантата му, изповядва се убиецът
7 юни 2012, 18:10

Уважаема редакция на в. “Над 55”

Това писмо ви изпраща един редовен читател на уважаемия му любим вестник, в който намирам интересни материали от миналото и настоящото на България, особено от темите “табу” до 10.10.1989 г. Във връзка с наближаващата годишнина от гибелта на Хр. Ботев ви изпращам тази публикация от ловешкия вестник “Ловеч прес”, която би представлявала интерес на читателите предвид споровете около гибелта на Хр. Ботев.

С уважение

12.05.2012 г.

Николай ДИМИТРОВ,

г. Ловеч

Б. ред.: Възползвахме се от любезното предложение на нашия читател и препечатваме публикацията без наша намеса, с изключение на заглавието и някои подзаглавия.

През 70-те години на миналия век, преглеждайки архивни материали във Великотърновския военен архив, попаднах на този автентичен материал.

Вероятно той ще предизвика полемика, но аз го преписах и подготвих за печат. Досега не е публикуван, за да се запази героичният ореол на великия Христо Ботев!

30.05.2008 г.

Найден Ангелов

 

Сведение

от Атанас Добревски, адвокат от град Велико Търново, бивш директор на Трудово-поземлена собственост и Главен секретар на Министерството на вътрешните работи по време управлението на Александър Стамболийски и бивш народен представител след 9 септември 1944 г., относно убийството на войводата Христо Ботев след сражението при „Милин камък” през май 1876 г., предадено лично на Стоян Моров, адвокат от град Велико Търново, както са изложени по-долу:

Бях главен секретар на Министерството на вътрешните работи при титуляра-министър Александър Димитров през 1921/1922 г. по време земеделското управление на Александър Стамболийски. Една заран заведующ приемна Министерството служител дойде в кабинета ми и съобщи, че в приемната дошъл един беловлас свещеник от Врачанско, който искал да се срещне лично с министъра по важна държавна работа. Наредих да го доведат при мен, защото него ден министърът беше заминал за имението си Кюстендилско и при такива случаи винаги съм го замествал в министерството.

За целта наредих да дойде при нас - в кабинета, един служител протоколист и свещеникът ни даде следните сведения, които се протоколираха:

“От дълги години съм енорийски свещеник в село Павелче, (сега селото се нарича Паволче – бел. ред) до Враца. Преди известно време, преди да почине мой енориаш (името му е записано в протокола) пожела да се изповяда и да получи от духовен баща опрощение на греховете си. Той беше в доста напреднала възраст, боледуващ и аз отидох в дома му, за да извърша моя свещенически дълг. Той ми изповяда, че още от турско време и досега му тежало на душата голям грях, че съвестта постоянно го измъчвала и чувствайки вече края на своя живот, решил да си признае една истина, за да може да умре след това спокойно. Било през пролетта на 1876 г., когато турският аскер разбил около Милин камък четата на войводата Христо Ботев. Притежавал кошара и стадо овце на три километра от селото. Имал и пастир, който се грижел за добитъка. Нея вечер, каза той, дойде при нас в кошарата непознат човек, с черна брада, представителен на вид, облечен в хубави военни дрехи и по всичко изглежда да е войвода. Каза, че е гладен и ранен и поиска подслон при нас в кошарата. Приех го, нахраних го и след като се разговаряхме, той поиска да си превърже раната и да си отпочине. Когато той отвори чантата си, която носеше през рамото си, за да вземе нещо за превързване на раната си, видях в нея много златни пари, които така ме поразиха, че аз загубих и ума, и дума.

Тогава ми дойде една сатанинска мисъл в душата, че ако взема тия пари ще бъда най-богатият човек на света. Когато войводата след като си превърза раната, легна на одъра и заспа, реших с помощта на моя пастир да го убия и да му взема златните пари, което и направихме същата нощ, като му разсякохме главата със секирата и прибрах всичкото злато, което намерих в чантата му. Тялото на убития го пренесохме на едно магаре и го хвърлихме в пропастта до канарите около километър от кошарата. Разбрах след като се освободихме от турско, че съм убил един голям човек и това угризение на съвестта не ми даде нито ден спокоен до ден днешен...”

„На край ме помоли да му дам опрощение, което аз сторих като енорийски свещеник, като в нарушение на църковните правила за тайната на изповеданията и водим от искрено патриотично прозрение доверявам ви една истина от най-голямо историческо значение за нашия народ и държава.”

След като се привърши изказването на свещеника и той си замина, веднага влязох в телефонна връзка с окръжния управител във Враца, на когото описах цялото фактическо положение и според дадените ни указания разпоредих той от своя страна да нареди да се извърши незабавно най-щателна проверка относно наличността на такава кошара, до селото Павелче, собственика на същата, съществуването на пропаст близо до нея, издирване евентуално следи от скелета или други веществени доказателства и прочие като за резултата ми докладва своевременно. От проверката, която е възложена на околийския началник и извършена заедно с взвод конни стражари, се установило, според което ми беше донесено след това, че наистина такъв собственик и подобна кошара съществува, че тя отстояла на около 3 километра от селото. Намерена е била и пропастта наблизо до кошарата, направен бил опит да бъде спуснат човек в нея, обаче се оказало, че тя е бездънна, тъй като пуснатите в нея големи камъни се чували до едно време при падането си и пр. и че всякакво слизане на човек в нея било абсолютно невъзможно.

Резултатите от проверката ме убедиха

Напълно в достоверността на дадените от свещеника сведения и покойния му енориаш-убиец на най-славния и легендарен български поет-революционер Христо Ботев.

Запитах колегата Атанас Добревски защо всички тия исторически факти от най-голямо значение за всички ни не са ги направили достояние, на което той ми отговори, че това би било значило да се засенчи славата и ореола на великия революционер, с които той се ползва сред народа като герой, паднал в сражението при Милин камък, пронизан в челото от вражески куршум... Не ни ли стига освен това вероломството на други наши българи, които със своето предателство станаха причина да бъдат заловени и избити Левски и Бенковски?

Тия са сведенията, които ни предаде и сподели с мен Атанас Добревски, за когото се научих преди известно време, че починал миналата 1971 г. във Велико Търново.

Моя бележка:

В допълнение на горните сведения добавям, че и самият Никола Обретенов в своите спомени не е намерил сили в себе си (кой знае по какви лични съображения) да признае позорната братоубийствена смърт на своя другар по оръжие, при това и негов войвода, като по случая е извършена анкета и оглед на самото място под Милин камък от специална комисия за издирване на истината за смъртта на Христо Ботев, е изпаднал в много противоречия, което е накарало някои от членовете на същата - военните представители да останат на особено мнение относно съдбоносния исторически факт, а именно, че Ботев не е могло да бъде убит там под Милин камък от турски аскер и башибозук.

Независимо от това, според дадените от Стоян Заимов сведения, който е имал задача да посрещне четата на Христо Ботев и да се присъедини към нея със своите хора от град Враца, се установи, че измежду забучените на желязната ограда около турския конак в града 15-20 глави на заловени или избити четници, не се е намирала главата на Христо Ботев. Ако действително той беше убит на Милин камък, така както е твърдял Никола Обретенов, то самоличността му като войвода без друго щеше да бъде идентифицирана от турците поради носената от убития воеводска униформа и други външни отличителни знаци или предмети, които са го отличавали от четниците му, а следователно главата му не само щеше да бъде поставена до тия на неговите четници, но тя щеше да бъде разнасяна навред по вилаетите, така както е било сторено това с отрязаните глави на Бенковски и други заловени или избити по онова време наши революционери.

София, 14.1.1972 г.

Написал: Стоян Моров,

ул. „Любен Каравелов” 56

Преписал от оригинала и подготвил за печат Найден Ангелов