25 ноември 2017г.

Св. Климент Охридски, имен ден празнува Климент и др.; празник на Софийския университет

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Бежанците не са бреме

Валерия Иларева: Бежанците не са бреме, те са силни и ценни хора

от Емил Коен - 14/01/2015273

Валерия Иларева е специалист по бежанско право. Тя е адвокат, който през почти петнайсетгодишната си практика е помогнала на стотици хора в беда да отстоят правата си и да получат статут на бежанци у нас, което е много трудно. Тя е доктор по бежанско право и е ръководител на Фондация „Достъп до права”. 

Няколко НПО-та критикуваха остро преди три-четири дни назначаването отново на Никола Казаков за председател на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Какво е Вашето мнение за това назначение?

 

Ако се хвана за това, че са се радвали правозащитниците, когато уволниха Казаков преди повече от година, тогава мотивите бяха, че винаги има надежда, т.е., че се надявахме да дойде някой по-добър от Казаков. Какво значи „някой-по-добър” в този контекст? То значи да има човек, който е с добронамерено отношение към търсещите убежище и бежанците  у нас, защото това е Агенцияза бежанците. Добронамереното отношение се изразява в спазването на законодателството – и нашето, и на ЕС за бежанците и търсещите убежище, а не в опити за заобикалянето им. Опит за заобикалянето на норми  е практиката, която съществува у нас –  молбата за закрила да не се регистрира в момента на подаването й. Хората подават молба за закрила, а тя бива регистрирана след неопределено дълго време, вместо да е веднага, както казва законът. Така се заобикаля законодателството, защото човекът се разглежда като търсещ закрила не от момента, когато я е поискал, а от момента на регистрацията и промеждутъкът може да е произволно дълъг – седмици, месеци, че и повече. И през този период – от подаването до регистрацията – тези хора са в един вакуум, разглеждат ги като нелегални имигранти, въпреки че са търсещи закрила, което е съвсем друго. Тази практика съществуваше при г-н Казаков.Така беше и преди него, правеше се и при наследника на Казаков. Винаги сме се надявали, че ще дойде началник, който да се отнася добросъвестно към работата си, защото това е Агенция за бежанците, а не против тях, една структура, на която хората да имат доверие. Но не се получава.

Доколкото разбирам, има системен порок или пороци в тази агенция по отношение на нейните „клиенти”, който сменящите се началници само задълбочават. Вие имате много опит, от почти петнадесет години се занимавате с бежанско право, бихте ли щрихирали с няколко думи кои са те?

Най-главното обобщение е за липсата на добронамерено и добросъвестно отношение към бежанците. Когато се срещам с колеги от други страни от ЕС, а това често ми се случва, веднага при сравнение се вижда нещо, което е много характерно за България, а го няма в други страни – липсата на добронамереност. Защото, колкото и да се стараем да създаваме правни гаранции (не че няма какво да се подобрява и в тази област), ако няма добронамереност като  вътрешното убеждение, че е в интерес на държавата, ако не се разбира, че това обслужва националния интерес, то накъде вървим?

На какво се дължи тази липса на добронамереност?

Изглежда, че хората, които работят в ДАБ, вярват, че, отказвайки достъп – до процедурата, до права, до статут, дори на хора, които очевидно имат нужда от международна закрила, обслужват националния интерес на България. Т.е. гледа се на бежанците като на товар, разглеждат ги като бреме, а не като ценност, не като полезен човешки ресурс. Защото те наистина са страдащи хора и трябва да им се помогне. Но са и много ценни хора.

Значи, според Вас, те мислят, че принасят добро на България, ако правят всичко възможно да изпъдят тези хора от нашата територия?

Да, и това прозира във всичко. Първо, в забавянето на достъпа до процедурите у нас. После, когато все пак получат този достъп, до най-различни спънки, които се правят в производството по даване на убежище или на хуманитарен статут. Производството е процедурата и времето, през което се взима решение дали да се даде на искащия бежански статут, или не. Когато молбата се регистрира, ДАБ започва процес на изработване на решение за даване или не на статут. Това е производство. Ключова част от това производство са интервютата. И основната битка на търсещите статут и на хората като мен, които, ако успеем, се явяваме заедно с тях. Това е много трудно, защото трябва да се отрази цялостно и пълно в протокола това, което искащите убежище казват. Да се отрази  без манипулации, без изпускане на съществени части от техните изявления. Самият факт, че трябва да се борим за това, показва ясно недобронамереността. И пак ще повторя, че можем да транспонираме всякакви директиви на ЕС, но ако нашето вътрешно убеждение не се промени и не започнем да мислим, че тези хора – бежанците – са преди всичко ценност, значи системните пороци продължават да си седят.

Защото бежанците не са само търсещи закрила хора. Те са много силни хора, не са някакъв товар. Те са силни хора от гледна точка на капацитета, който носят. Те са преминали един естествен тест за издръжливост и интелект. Докато достигнат до България,те са преодолели страшно много трудности и да нас достигат хора, които все пак са имали пари, защото трябва да се плаща на превозвачи и каналджии, те са преминали, освен финансов, и през физически тест за издръжливост. За да се отправят и да оцелеят в това дълго „пътешествие”, се иска и умствен капацитет. Ние много често представяме бежанците като много слаби. Да, те са в особено непривилегировано положение и затова се нуждаят от специални гаранции. Но като цяло това са много силни хора и това трябва да се разбере. Затова са и ценни. Ако ги виждаме в истинската им светлина, ще променим политиката си към тях и ще можем с друг тип мотивация да изпълняваме задълженията си към тях. Това е разковничето, а иначе само се надлъгваме едни други.

Не съм мислил, както предполагам и още много други хора, за бежанците от тази перспектива. Да го кажем с думите на премиера, това е „един качествен човешки материал”.

На мен ми трябваха няколко години, докато разбера както трябва това. Трябваше аз самата да стана един вид емигрант в Испания, където учех, за да проумея какво се иска от бежанеца, за да стигне до онова, което се нарича „сигурна страна” и да се оправи в нея.

У нас бежанецът се мисли най-вече през призмата на две нагласи: единият е на съжалението и на готовността за помагане от добронамерени хора. Но дори те мислят за бежанците едва ли на като за деца, безпомощни хора, на които трябва да им се помага, защото не могат сами да се оправят. Това е по-малко разпространената нагласа. А масовата е, че това са натрапници, дошли да „смучат” нашите социални фондове. И забележително е, правителствата и ДАБ като част от тях, никога не си дават труда да опровергаят тази втора нагласа, вероятно защото мислят в този дух.

Да, точно така е.

На публиката упорито се внушава идеята, че в България бежанците са много малко, че тези, които са у нас, всъщност искат да се доберат до по-богатите страни от ЕС, т.е., че тези хора не са бежанци, а имигранти, които се правят на бежанци, за да имат по-лесен достъп до ЕС. Има ли нещо вярно в това?

Зависи от критерия за бежанец. Той е разписан в Конвенцията за бежанците. Това е лице, което се намира вън от територията на страната на произход и който има основателен страх от преследване или за живота си (има пет причини за такъв страх, изброени в Конвенцията). Освен това от бежанците се очаква да поискат закрила от първата сигурна държава, в която се намират и където ще получат закрила. А след Турция България е именно „първата сигурна държава”. Защото Турция е подписала Конвенцията с резерва и тя е, че Турция ще предоставя статут на бежанец само на хора от Европа. Този подпис е от началото на епохата на Студената война.

Не е масово известно, че Турция не дава бежански статут на хора от Сирия, Афганистан, Ирак. Но в Турция има десетки хиляди, а може би и стотици хиляди бежанци от Сирия. Те как живеят там?

Те получават от Турция не статут, а „временна закрила” и тя не е дълготрайно решение. Според Върховния комисариат за бежанците на ООН има три дълготрайни решения за бежанците. Едното е трайното връщане в страната на произход, когато опасността там премине. Другото е презаселване в страна, където има материални и юридически условия тези лица да получат закрила и третото решение е интеграцията на тези, които вече са получили статут. Нито едно от тези три решения не може да се приложи в Турция, защото там закрилата е временна. Така че бежанците в Турция не могат да получат дълготрайно решение на проблема си, освен ако не бъдат презаселени в трета държава. То става според споразумения на Турция с други държави, например в САЩ. Затова хората идват в България. Другата разлика е, че България е член на ЕС. Страната ни има задължения, но има и права, има и еврофондове, които са предоставени само за тази цел.

Но сега се вдига голям шум за това, че Европа щяла да ни връща неясно колко  хиляди  бежанци, отишли в Европа. Това вярно ли е и ако да, защо става така?

Това е Дъблинският регламент на Европейския съюз. Той е подложен на много силна критика – и от НПО-та, и от държави членки на ЕС. Той е географски несправедлив – разпределя много повече бежанци на страни като България, които са разположени на периферията на ЕС. Но ако човек отговаря на критериите, за които стана дума, той е бежанец. Но може би предпочита да живее в по-богата и по-уредена страна, в страна с по-висок стандарт на приемане на бежанци. Или поне с минимален стандарт на приемане. Защото например у нас няма дори разписан план за приемане на бежанци. Има Стратегия за бежанците от юли 2014 г., но без план за приложението й. Стратегията е набор от декларации, принципи и пожелания, но без ясен план тя не може да се приложи.

Значи, че ако тези хора искат да отидат в други страни, това съвсем не означава, че са излъгали нашите органи и че са някакъв вид хитреци. Нека се обърнем към друг шумен въпрос – към т.н. „ограда” на границата с Турция. Официалните лица казват, че тя е, за да принуди търсещите убежище да минават само през КПП-тата и да не пресичат нелегално границата и така да се отсеят нелегалните имигранти. Така ли е? Защо се прави тя? Каква е целта й?

Това е официалното обяснение. Ако то беше вярно, никой не би имал нещо против оградата. Но трябва да говорим истината и да назоваваме нещата с истинските им имена, а не да говорим едно, а да имаме пред вид съвсем друго. Защото, за да стигне човек до българския  КПП, него първо трябва да го пуснат да излезе от Турция. Но за да го пуснат да излезе от Турция, човекът трябва да има разрешение за влизане в България. Как турският КПП да пусне хора, които не могат да влязат в България? Но има и случаи на хора, които имат печат за свободно излизане от Турция, но не са допуснати до българския КПП. Та ако действителната причина е, че ние се страхуваме от бежанците, ако считаме, че няма да ги допускаме, то нека си го кажем направо.

Всъщност оградата се прави именно, за да не могат да влязат пред КПП-тата бежанци, така ли да разбирам?

Да се влезе през КПП е изключително трудно постижимо на практика. Като не смятат, че бежанците са човешки същества, ценни човешки същества, важен ресурс за страната, нека тогава управляващите кажат направо: ние затваряме страната, ограждаме я, правим я непристъпна, не искаме бежанци, а нe да лицемерят непрекъснато. Това лицемерие се наблюдава от много хора, от доброволци, които наблюдават ситуацията с бежанците, но хората се страхуват да го кажат. Ето какви страшни неща на границата е публикувала една правозащитничка  – за побои, за оставане на човека гол в студа, за отнемане на личните вещи. Тези неща освен от доброволци граждани никъде не се коментират, не се и разследват.

Описваното от правозащитници по-скоро практика ли е или изключение?

Има компетентни органи, които трябва да разследват тези неща. Не съм аз човекът, който може както трябва да се произнесе за разпространеността им. Фактът, че има данни и сигнали, че такива неща се случват, би трябвало да е повод за проверка и разследване. Най-малкото някой би трябвало да направи изследване за това колко са нахапаните от кучета хора, търсещи убежище, включително и деца, колко хора са постъпили в болница, защото са били жестоко нахапани от полицейските кучета.

Добре, бежанецът все пак влиза у нас и го настаняват в т.нар. „бежански центрове”. Много се изговори на тема колко са неблагодарни бежанците, които се оплакват от условията там. А, от друга страна, стана ясно, че помещенията са съвсем непригодни. Сега, година и повече след началото на тези писания, положението в бежанските центрове по-добро ли е или не?

Предполагам, че да. Бяха направени ремонти. Но скоро се разбра, че много от тях са съвсем некачествени, че покривите текат, вратите не се затварят, баните се наводняват и т.н.

Но тук има друго нещо, по-важно. От една страна, не искаме тези хора да са ни в тежест. От друга страна, политиката към тях така ги маргинализира, че не им дава възможност те да станат икономически самостоятелни и да се самоиздържат. Но не е така в страните с добри практики в тази област, например в Швеция. Там, ако човек има документ за самоличност, му дават право на достъп до пазара на труда още от първия ден. Защото там са разбрали, че е важно този човек да е икономически самостоятелен. Това е много по-добрата предпоставка той да се интегрира. Колкото по-кратка е процедурата за даване на статут, толкова по-бързо ще се интегрира този човек.  У нас написаното в закона за сроковете не се спазва и процедурата може да отнеме произволно дълго време – година, че и повече. А при това според нашия закон през първата година, след като са регистрирани, те нямат право на легална работа. А ако не са настанени в регистрационно-приемателен център на ДАП, а са на външен адрес, не им се дава и месечната помощ от 65 лева. Дали те наистина не работят?

Работят, разбира се, но на „черно”, нелегално.

Да, работят в „сивата икономика”, изключително податливи на безогледна експлоатация. Т.е. политиката ни какво цели? Това не е интеграция, това е контра интеграция. И трябва ли при това положение да се чудим, че те напускат лагерите и се стремят да отидат в други държави, където ще получат много повече възможности?

Здравият смисъл казва, че и по-практично, и по-хуманно е бежанецът да бъде „интегриран”. Но освен производство на документи – стратегии и планове, нещо друго прави ли се за интеграцията у нас?

През миналата година у нас нямаше интеграционна програма, това е официално признато. Нищо не се правеше, защото нямаше разписан план за интеграционни мерки. Защо интеграцията е много важна? Защото това е вид поправяне на причината, която е накарала човека да избяга от страната си на произход. Сега, доколкото знам, се обсъжда – в рамките на институциите, аз нямам достъп до тях, проект за интеграционен план – повече от половин година след като е приета Стратегията, която той трябва да направи не декларативен, а действен документ. Стратегията предвижда да се включат бежанците в общите политики, които страната провежда – достъпът до образование, достъпът до пазара на труда, достъпът до здравеопазване. Но за да могат тези хора да се включат в тези политики, трябва общите мерки да бъдат предшествани от специални, те не бива да се разглеждат като привилегии, а като необходимата крачка хората да имат този достъп. Най-важното е да научат български език. Правени са такива курсове за тези, които са в производство за получаване на бежански статут, но всяка интеграционна мярка не е сама по себе си, а трябва да се разглежда в съдружие с цялостната политика. Защото, ако човекът е лишен от достъп до пазара на труда и жизненият му стандарт е мизерен, това, че си го включил в курс по български, няма да е достатъчно. Не бива да се забравя, че това са хора с много висок капацитет за адаптация и, ако интеграцията е правилно построена, тя ще е бързо успешна. Но при нас всичко е на парче.

Предвиждат ли се изменения в действащия Закон за бежанците?

В един законопроект от ноември 2013 г., към който ние направихме коментар и който не можа да бъде приет от предишното Народно събрание, но сега пак се внася, се предвижда да се въведе официалното задържане на бежанците под стража. Според сега действащия закон търсещите закрила, докато са в производство за получаване на статут, не могат да бъдат задържани. Това се правеше, но чрез заобикаляне на закона. Сега центровете за бежанци са отворени. Но ако този законопроект бъде приет, те ще могат да бъдат задържани.

За какъв срок?

Няма разписан срок. Задържането ще е под предлог на това, че така следва да се прави, за да могат да бъдат разглеждани молбите им. Между другото, това се допуска от съответна директива на ЕС относно условията на прием и при нас тази поправка в закона минава като „рецепция на европейските изисквания”. През ноември 2013 г. написах, че щом е допустимо от европейските директиви, то нека го има, но това задържане следва да бъде облечено с всички гаранции – право на информация за причините, право на жалба срещу това задържане.

Това на практика означава, че човек, който е в процес на разглеждане на молбата му за предоставяне на бежански статут, може за неопределено време да бъде поставен в концентрационен лагер, при това без право на жалба. Как е възможно това?

Ако формалната цел на задържането на търсещите закрила е по-бързото разглеждане на молбата, то тези хора след края на процедурата би трябвало да бъдат освободени. Но ще видим как на практика ще се прилага това нововъведение. Във варианта, който сега ще се разглежда, има някои подобрения в текстовете, както и някои влошавания. Има разписано право на жалба, но в други отношения нещата са влошени в сравнение с предишния вариант. Става дума за много съществено разширяване на правомощията на ДАНС. Сега вече становището на ДАНС ще е задължително при произнасянето по въпроса за бежанския статут, досега беше само консултативно. С други думи, от сега нататък, ако ДАНС възрази, на човека няма да се предоставя закрила.

Но, както е известно, ДАНС не мотивира своите откази, мотивите са секретни, и поради това те не могат да бъдат оспорени в съда.

Достъпът до съда е много труден. Сега по правило ДАНС не дава копие от заповедта си за изгонване на човека, когото гонят, и поради това тя не може да се оспори в съда, няма документ. На теория те подлежат на съдебен контрол, на практика това е изключително трудно.

http://www.marginalia.bg/analizi/valeriya-ilareva-bezhantsite-ne-sa-breme-te-sa-silni-tsenni-hora/