Път: : Моят човек : З

Баба Златка

Виктор Мичев
 

 

 

За животоописание съм избрал да пиша за моята прабаба по майчина линия - баба Златка. Тя е родена на 26 февруари 1921 година в семейството на 5 деца.
 

Баба Златка е родена и израства в китното и юнашко родопско село - Славейно (20 км от Смолян). От своето създаване през ХVІ век, село Славейно (някогашното Карлуково) винаги е играло ролята на икономически и културен център.

Славейновци и техните потомци са едни от най-активните и лични представители на родопското население. Примерите за това са многобройни, както в миналото, така и до днес. Когато през 1903 се разгаря борбата за национално освобождение в земите на Македония и Беломорска Тракия, в родопската област най-силна подкрепа среща тя именно сред жителите на тогавашното Карлуково. Стотици мъже, сред които представители на всички родове в селото, под ръководството на воеводата Пею Шишманов, доказват правото на този край да бъде включен, макар и по-късно през 1912 г., в пределите на нашата родина България. През балканските и световните воини селото отново дава стотици участници, включително и потомци на славейновци от цялата страна, и десетки жертви за осъществяването на идеала за обединение на всички българи. От началото на ХХ век Славейно е мястото, където се раждат много бъдещи учени, лекари, търговци, индустриалци, хора на изкуството, някои от тях придобили и международна известност.

 

 Природата в Славейно
 
 

 

Една от най-прочутите къщи в селото - Кърджалийската къща

Любопитен факт за селото е, че то кандидатства за Гинес за най-много лекари на глава от населението (над 80%) и очаква скоро да попадне там. От баба Златка съм слушал много интересни истории, като безспорно една от тях е как през 1939 г. самият цар Борис е посетил селото, като малцина са го разпознали, тъй като той се е държал прекалено земно и не е показал по никакъв начин наличието на „синята си кръв”.

 

 Църквата в селото
 

Друг любопитен момент от тогава са историите за Втората световна война, как са летели немските бомбардировачи към  Гърция, за да помагат на затъналия Мусолини. Баба ми  е разправяла как са слагали чаршафи на прозорците и са гасяли свещите, защото не са знаели какви са тия самолети, и че сме съюзници на Райха.

Баба ми през целия си живот е била типичен представител на родопския край - безкрайно трудолюбива от сутрин до вечер.

През средата на 60-те баба Златка се премества с мъжа си Васил в град Пловдив. Мъжът й е бил много добър строител. Успял да построи сам къща в града (до днешния стадион "Христо Ботев", където лично аз съм израснал и живял до 10-годишна възраст). За съжаление през 1973 той умира от рак и баба ми Златка остава вдовица. От детските си години си спомням как ми помагаше в уроците и ме изпитваше дали съм научил „Аз съм българче”.

Не мога да пропусна и прочутия родопски клин, с който е известна в цялата махала, и другите родопски вкуснотии, които готви. Днес, на 87 години, тя продължава да носи духа на родопчанина и се опитва да запази българското в себе си.