Път: : Моят човек : А

Атанас Желев

Анелия Желева

 

Това е описание на житейския път на моя дядо. Той се казва Атанас Тодоров Желев и аз сам кръстена на него. Животът му е протекъл динамично, воден от непремиримия копнеж за реализирането на идеал и виждане, подчинен на разбирателството и сътрудничеството между хората.

Роден е на 04.06.1934 г. в с. Бяло поле, Старозагорско, в семейство на земеделци. Той се ражда от втория брак на майка си и  на баща си и има две заварени сестри от страна на майка си и две доведени сестри от страна на баща си. Детството му преминава на село в едно време, когато България е все още аграрна държава, преживяла една балканска и една световна война, и е на прага на втората световна. Хората в селата са живеели в тежка ситуация на недоимък. Дядо ми, в семейство с четири сестри, в тези трудни години бива принуден от малък сам да поема отговорността за живота си. Завършва седми клас в родното си село Бяло поле и отива през 1948 г. в Стара Загора.

България вече е преживяла 9 септември, дошла е една нова власт, ново управление, което дава заявки революционно да промени начина на живот на населението. Това са смутни времена, когато се променя режимът на управление, с него се променят социалните настроения, културните разбирания и ценностите на хората. В това време повечето хора на село, които не са били образовани и не са знаели какво ще бъде бъдещето им, не им е било лесно да се приспособят към ситуацията. Дядо ми Атанас е реагирал много динамично, съобразявайки се с новите реалности, дошли с политическата промяна от 1944 г. Правейки крачката да отиде да учи в Стара Загора в трудови резерви, в училище за занаяти, той сам доброволно се отказва от предимствата на родното си огнище и се заема да изучава технически занаят. Това, което учи, му отваря много врати впоследствие и става част от живота му. Той избира специалност шлосер-монтьор, матричар, която го прави уважаван професионалист в тази област.

Преди да влезе в казармата през 1955 г., се жени. След две години казарма започва работа по специалността си в завод "Светлина", в отдела за фино матричарство, където работи от 1957 до 70-те години. От обикновен бригадир се издига до началник-смяна. През този период успява да построи двуетажна къща. През 1959 г. му се ражда първият син и мой баща, когото нарича Тодор; през 1962 г. му се ражда вторият син Михаил. Така трайно се установява в Стара Загора, която в този период е развиващ се индутсриален град, в който комунистическото управление изгражда много нови заводи. С годините и покрай професията си дядо ми си изгражда много познанства и бива уважаван и ценен от ръководсвтото си. Личните качества, които притежава, го правят амбициозен деен човек, който не се примирява с ограниченията и се развива в една креативна посока. Пример за това е, когато през 80-те години сменя работата и започва работа като началник-смяна матричраство на отделен цех в телевизионен сервиз. Това работно място е характерно с определено свободно време и работата, която не е толкова натоварваща както в един завод.

Пред дядо ми се появява възможност за индивидуално развитие. Той се чувства ограничен и неудовлетворен от изпълнението на държавната работа. Има нужда да прави нещата по начина, по който той ги вижда. След като разполага с повече свободно време, той се заема с надомна работа. С негов съдружник започват да произвеждат със собствени средства на принципа на матриците щипки, тапи за шампанско и копчета, правени с шприц. Тази инициатива се оказва доста опасна. През 80-те е следствен и ако не била "перестройката", държавата е щяла  да го осъди. С риск да попадне в затвора дядо е пренебрегнал ограниченията и продължил да прави това, което той иска, по неговия си начин - отговорен единствено само пред себе си. Благодарение на това, че има собствена къща, която превръща в терен за подобно производство, той си прави собствен бизнес в едно време, когато да имаш собствено производство било престъпно. През комунистическия режим да си следствен, че имаш частно производство, е означавало да зачернят теб и цялата ти фамилия. Всеки член на семейството се разследва и ти слагат етикет на престъпник. Дядо ми изключително много е държал на честта си, дори са го заплашвали, че ще го вкарат в затвора. Това е бил един от най-кризисните моменти в живота му. Той не е спирал да вярва в идеала си, който по–късно е имал надежда, че ще се осъществи с идването на демокрацията. Впоследствие се променя политическата ситуация. Като идва перестройката, започват да се разрешават частни инициативи и запънатите поомекват. Частният бизнес си оставал забранен, но е можело да работиш под шапката на кооперациите. Дядо ми е трябвало да запази името си чисто и да намери начин да продължи делото си. Действал е смело и чрез едно нестандартно мислене той продължава производството си. Чрез кооперацията минават всички документи, че работи за държавата и плаща държавен данък. Негови са всички машини, инструментален парк, суровини, работата и пласмент. Всеки месец е обикалял със съдружника си из България, за да търси пазар и да пласира стоката си. Той е постигал целите си въпреки западането на един умиращ комунистически строй, чрез различни маневри е заобикалял пречките по пътя му. Дядо ми е бил добър организатор и качеството, което му е отворило много врати, спасявало го е в трудни ситуации и с което са го запомнили роднини, приятели и близки - това е неговият дар слово. Имал е невероятния талант да омайва и убеждава с думите. Това, съчетано с дейния му характер, му е донесло просперитет и уважение. 

В периода 1989-1994 г., който  е характерен с идването на демокрацията, България навлиза в нов етап от историята си. Сменя се комунистическият режим и идва така желаната промяна. Дядо Атанас може да се каже, че с дейността си е спомогнал за разпадането на стария режим. С идването на демокрацията онези, които са го преследвали като следствен, излизат най-отпред пред обществото като защитници на демокрацията. Той е останал разочарован, защото очакванията да се даде път на инициативата за собствен бизнес в годините на прехода се превръщат в алчна надпревара за останките от комунистическите заводи. Но дядо ми успява за пореден път да отреагира на реалностите и необходимостите на времето. Стремежът му към самоусъвършенстване и развитие го прави човек, който сам да определя собственото си бъдеще спрямо онова, което изисква новата политическа реалност. През 1990 г. както за България, така и за дядо ми започва един нов етап на развитие. Без да се поколебае, той напуска държавната си работа и започва да се развива в частния сектор. През 90-те започват да се разпродават много заводи и предприятия след приватизацията. Дядо ми Атанас използва познанствата с директорите на тези заводи, за да закупи стругови машини и фрези на изгодни цени. Вече готов за производство, си намира съдружници, които да инвестират с него. Започва да произвежда много особена и специфична продукция, която след затварянето или приватизирането на бившите комунистически заводи много трудно се открива и това я прави и много търсена и ценена. Дядо ми знае технологията, има ресурсите и капитала за подобен тип производство. Прави работилница, в собствения си гараж на къщата започва да прави на интегриращи машини, машини за безаалкохолни, за пасти за зъби и др. Освен че дядо ми се доказва като предприемач, той си осигурява и доходоносни пазари за продукцията си, което го прави добър търговец. Възползвайки се от възможностите, които му дава новият демократичен режим, той сключва редица изгодни сделки със заводи от Горна Оряховица и др. В личен план семейството му е добре осигурено, има 4 внучки. През 1994 се пенсионира преждевременно, защото има достатъчно трудов стаж, но няма навършени години за пенсия. Този факт доказва колко деен живот е имал и всички тези дейности, с които се е занимавал, са го направили силна, уверена и уважаваща себе си личност, която не търпи ограничения да се развива.

В периода 1994-1995 заминава да живее с жена си (баба ми) в родното й село Лозен. Там записва в биографията си последния етап от професионалното си личностно израстване. В годините на демократически промени българското село остава на заден план и земеделският отрасъл преживява трудностите от политическата промяна. Опитът и познанията, които има, правят дядо ми подходящ за поста председател на земеделската кооперация на с. Лозен. Като такъв той изпитва на свой гръб незаинтересоваността на държавата и трудностите на селяните, които се грижат за своята земеделска продукция и реколта. На дядо ми се пада отговорността да се грижи за кооперацията, за продукцията на селяните, за обработването на реколтите, за прибирането им и за съхранението им. Допреди 1989 г. грижата за земята е била държавна работа и не е имало собственици, но в този период след демократичните промени е било нужно хората отново да поемат отговорността за продукцията на земята. Така дядо ми успява да развие и съхрани земеделието в с. Лозен. През 2000 г се разболява и напуска поста на председател. Връща се да се лекува в Стара Загора.  Умира от рак на 25.07.2001 г.

Дядо ми е идеалист, който искрено вярваше в това, което прави, и успяваше да обедини най-различни характери хора, които да работят за този идеал. До края на живота си Атанас Тодоров Желев се е опитвал да накара хората да работят в сътрудничество. Неговата сила е била да обединява различните интереси и разбирания. Дали е успял, дали се е чувствал удовлетворен от изминатия житейски път, не знам. Но знам, че си е струвало всичко, особено във време, когато такива хора като него са „бели лястовици”.