Арменците в Пловдив

Надежда Иванова - политология, трети курс (2007-2008), Пловдивски университет "Паисий Хилендарски"            
 
 
 
Арменската колония в Пловдив и нейната църква “Сурп Кеворк”
 
Предистория на арменските преселения на Балканите
 
 
Научното разглеждане на темата трябва да бъде поставено на историческа основа, която да даде възможност за проследяване на хода на възникване и развитие на арменската общност в Пловдив през вековете, за да бъде по–лесно схваната връзката с нейната църква.
Установяването на арменските общности по балканските земи, респ. в Пловдив, исторически е обусловено от съдбата на арменската държава и ударите, които тя понася от военно и политическо съперничество в Мала Азия между мощните тогава империи – Рим, Византия, Персия.
Изселването на арменците от тяхното отечество рядко е ставало доброволно, а най–често и най–вече по насилствен начин и по принуда, поради тежки условия на живот под чуждо господство, политически или верски гнет. Незавидна роля в изселването и преселването на арменците на Балканите се пада на Византийската империя.
Първите насилствени изселвания на арменското население се отбелязват по време на владичеството на Юстиниан Велики, 527–565 г. Арменците се заселват в Адрианопол и в други населени места в Тракия и Македония, влизащи тогава в пределите на Византийската империя.
През следващите векове принудителните изселвания на арменското население от Армения свидетелстват за една трайна и целенасочена политика на византийската държава.
През периода на продължителното царуване на Василий II (975–1035 г.) и завоевателните му войни се наблюдава продължение на същата пагубна за арменците (а и за българите) политика. По нареждане на императора през 988 г. насилствено се преселват компактни маси арменци от Мала Азия. Вероятно част от тези арменци са намерели трайно местожителство в гр. Филипопол (дн. Пловдив). Свидетелство за това е сведението на Ана Комнина, дъщеря на император Алексей I Комнин, че по време на царуването на баща й, част от населението на Филипопол се е състоял от арменци–павликяни и от арменци–монофизити, т.е. такива, принадлежащи към Арменската апостолическа църква.
Сведения за арменско население в отделни градове по българските земи се срещат през XI–XIV в. в периода на падане на Първото българско царство (1187–1393 г.). Такива сведения дават Ана Комнина, епископ Теофилакт Охридски, Ансберг, Ж. Вилардуен, Никита Хрониат и други автори.
През този дълъг исторически период от VI-XIV в. включително сведения за арменците и арменските поселения по българските земи и отделни византийски градове е имало, но фактическият материал е много оскъден и липсват точни данни за броя им, както и някои други подробности за тях. Трудно е да се посочат градовете на Балканите, където арменците са обособени като етно–религиозни общности и със своя църква. Това безспорно се отнася както за арменците-монофизити, така и за дуофизити, т.е. привърженици на източното православие. При арменците–павликяни не може да се търси църковна институция, колкото и компактни да са били те в Пловдив и другаде. Известно е, че те са били против църковната йерархия, църквата като институция, както и към догматиката и редица църковни образи и тайнства, които те са отричали.
От всичко това следва, че трудно може да се твърди за наличие на обособена арменска общност като етно–религиозна единица както в Пловдив, така и в други големи населени места на Балканите, докато не се открият документи и надеждни факти в тази насока.
 
 
Период на оформане на арменските колонии и религиозни общини по време на Османското владичество – 1375-1878 г.
 
С падането на Балканите под Османско владичество, вече от края на XIV в. до към средата на XVI в. преселванията на арменците в поробените български земи, респ. в Пловдив трябва да са имали спорадичен характер. В Пловдив (вече преименуван на Филибе) през XV в. според някои е бил заточен един от големите арменски лекари от късното Средновековие Амирдовлат от Амасия /градче в Мала Азия/. Той тук е живял близо 10 години и е написал своя труд “Ползата от медицината” и други книги.
 В една приписка към свой медицински ръкопис той споменава имена на лекувани от него пациенти – българи, турци, гърци, арменци, от което може да се заключи, че тук е имало арменци, вероятно малобройни, още необособени като етно–религиозна общност. Освен това в друга приписка, в превода на един лечебник от 1469 г. Амирдовлат Амасиаци отбелязва името на патриарх Йоаким и епископ Аристакес, под чиято духовна власт се намирал Филипопол и околността му. От това следва, че той би трябвало да е духовен глава на пловдивското арменство през онези години, но за съжаление, не се споменава за наличие на арменска църква в града.
Въз основа на това може да се направи извода, че броят на арменците в Пловдив в края на XVI и началото на XVII в. трябва да е бил толкова незначителен, че не е станал обект на внимание от страна на арменската духовна власт.
 
 
Период на оформяне на арменската колония в Пловдив и придобиване на църквата “Агиос Георгиос” /”Свети Георги”/ от арменците през 1675 г.
 
Пловдивското арменство се оформя като етно–религиозна общност със своя местна управа след втората половина на XVII в. и това става безспорно въз основа на съществуващото малобройно арменско население и преселници – бежанци отвън.
През 1672 г. турският султан Мехмед IV при похода си срещу Полша успява да завладее редица нейни територии и градове. В тях е имало компактно арменско население със своя църква, съдилище и патриаршия. При това нашествие част от арменците се изтеглят, част от тях следват турската войска, а останалите преминават едномесечен път, за да стигнат до черноморското крайбрежие. Те са натоварени на три кораба. По време на това мореплаване вследствие на силна буря единият морски съд претърпява корабокрушение и пътниците се издавят, вторият кораб бива изтласкан към местността Галата край Варна, а третият бива отнесен на юг към Бургас, където засяда при Созопол. Те са принудени да останат през зимата в безлюден край. Напролет поемат пътя към Пловдив, където се установяват за постоянно. Това става със съдействието на един родолюбив арменски търговец – Абро Челеби. Благодарение на своето влияние и авторитет пред турските власти той успява да издейства султанско разпореждане за настаняване на всички бежанци от Полша в Пловдив (тогава Филибе). Така не след дълго в града се преселват арменци, установили се първоначално в Одрин, Галата и Созопол. По този начин тук се оформя една значителна по брой етническа група. Узнавайки за желанието на местното арменство за собствена църква, Абро Челеби, който се радва на благоволението на султана, успява да издейства султански ферман за предоставянето на една от осемте православни църкви (тогава гръцки), за религиозните нужди на арменците. Гръцката духовна власт – метрополията, с нежелание решава да отстъпи на арменците църквата “Свети Георги” (“Агиос Георгиос”), в която според слуховете е било извършено убийство, поради което се е считала за осквернена. Тя се е намирала извън вътрешната крепостна стена, по западния склон на хълма “Небет тепе” (“Хълм за наблюдение”). Станали господари на църквата през 1675 г., арменците запазват нейното име и на арменски бива наречена “Сурп Кеворк”.
През втората половина на XVII и началото на XVIII в. в района около църквата се оформя и арменският квартал, където се заселват и през следващите два века нови групи арменски заселници и бежанци. Тук идват на посещения духовни и светски лица с определена мисия, допринасяща за поддържане на религиозната и етническа връзка на местното арменство с арменската патриаршия в Цариград и с католическата в Ечмиадзин.
 
 
Църквата “Сурп Кеворк” през периода 1675-1998 г.
 
В запазения ръкопис за придобиването на църквата няма сведения за архитектурата, интериора и за някои други нейни особености. Няма данни и за майсторите, които са взели участие при ремонта на църквата, с изключение на двама зографи, изписали олтарната част. Като се вземе под внимание, че Шериатът и турската власт тогава не са разрешавали на християните да строят своите култови сгради – църкви и параклиси, в мащабни форми, може да се допусне, че църквата “Сурп Кеворк” не е била внушителна постройка и е запазила архитектурния си стил и външен вид на своето време. Без съмнение тя е трябвало да бъде до някъде вкопана и без камбанария.
Времето оказва своето рушително въздействие върху църквата от една страна, а от друга, увеличаването на броя на арменското население в града и нарасналите му материални възможности са основата да се помисли за нов храм – по размер и представителност отговарящ на по–високите му изисквания. Това въжделение на арменците се подхранва и от духа на времето. От името на арменството в града се подава молба за изграждането из основи на църква още през 1802 г. Молбата е отправена до турската администрация в Одрин и Цариград, но бюрократичните порядки на властта протакат исканото разрешение. Трябва да изминат 8 години, докато се получи нужният ферман, с който се дава право на арменската колония в Пловдив да осъществи желанието си. След приемането на Хатишерифа с голямо въодушевление и жар арменското население започва на 8 май 1828 г. строителните работи по градежа на новата църква. Най–напред се срива старата овехтяла църква, теренът на новия строеж се разширява, като се разбиват скалите от западния скат на Небет тепе. Многобройни работници участват както при подготвителните работи, така и при самия строеж, като някои от тях на доброволни начала, без възнаграждение. Построяването на църквата изцяло е дело на арменски майстори и работници. Именно затова църквата е с особен каменен градеж – арменски отпечатък на каменно строителство, което се отличава от останалите православни църкви в града. Построява се не само църквата, но и сграда на Наместничеството и едно скромно училище. Днес тези последни две постройки не съществуват, поради предприети по–`късно други строежи в периметъра на църквата.
Църквата “Сурп Кеворк” представлява трикорабна псевдобазилика с градеж само от дялани правоъгълни каменни блокове, типично за арменския начин на строителство на граждански и църковни обекти. Външните стени са гладки, без мазилка, затова и блоковете се очертават много ясно.
 
 
Църквата “Сурп Хач”
 
Църквицата “Сурп Хач” (“Свети Кръст”), е построена по време на вътрешни църковно-партизански противопоставяния между конституционалисти и антиконституционалисти. Когато партизанските страсти утихват, тази култова сграда, състояща се от предверие и църковно салонче с олтарна част, вече преустроена, започва да служи като стая за отдих и като съблекалня на високопоставен духовник, присъствал – участвал на богослужението. Впоследствие олтарната част се прегражда и се използва са складово помещение. Днес там е малкият клуб на скаутската организация “Хоменътмен”, предоставен от Църковното настоятелство за безвъзмездно ползване.
 
 
 
Църковният двор
 
Пред и около църквата има обширен двор, който обгръща църковния комплекс в своя правоъгълник, като част от него служи и за училищен двор от времето, когато се построява то през първите три десетилетия на XIX в. Дворът откъм западната страна се опира на масивна, висока каменна стена, напомняща крепостните стени на града в древността. Макар тя да отнема изгледа към града откъм запад, поради преградно–защитната функция, която изпълнява, тази й конструкция е напълно оправдана. От източна страна църковният комплекс е защитен от каменни стени, издигнати пред склоновете на хълма “Небет тепе”.
В миналото дворът е бил предназначен за гробище на знатни и заможни арменци от общността, както и за свещеници и висши духовници, починали тук. Свидетелство за това са множеството мраморни надгробни плочи с изтрита епиграфика. Много от тези плочи виждаме използвани като настилка в отделни сектори на двора.
Установено е, че до Освобождението на България от Османско владичество арменството в града е имало и друго гробище – за “простолюдието”, еснафското и бедното му съсловие. То се е намирало там, където днес е училище “Йоаким Груев”, малката градинка откъм източната му страна и част от Понеделник пазара. Тук в съседство са били павликянските (католишките) гробища. Като доказателство за това служат надгробните плочи, открити при изкопните работи за нова сграда на споменатото училище. Те биват прибрани от Археологическия музей на града и проучени. Тези надгробни плочи с друг надгробен правоъгълен паметник биват пренесени в двора на Имарет джамия, престояват там известно време, а след 1989 г. биват изхвърлени с някои турски надгробия в изкопите на новостроящите се жилищни блокове срещу църквата “Света Петка”. Неизвестно кога и от кого, преди разчистването на терена те са били отнесени другаде, в неизвестно място.
В църковния двор на празното пространство между църквата и някогашната църквица “Свети Кръст” стои запазен един мраморен саркофаг с правоъгълна форма. Капакът му също от мрамор и подвижен, на лицевата си страна има епиграфски надпис на арменски, но от него са останали само отделни букви и при това положение той е нечетлив. По сведения в двора са съществували общо пет такива саркофага, като запазеният по предание е принадлежал на богат арменец, убит при обир. Прилепен на западната стена на църковния комплекс, където е параклисът “Свети Стефан”, е поставен мраморен паметник в памет на загиналите арменски офицери и войници през Балканската и Първата световна война. Откриването му е станало на 25 май 1933 г. в деня на Възнесение. В долната част на този мемориален паметник след 1945 г. е поставена малка мраморна плоча с имената на падналите през Втората световна война арменци от Пловдив по инициатива на организация “Ереван”.
За пиедестал на този паметник служи масивен правоъгълен блок, открит някога в Арменските гробища на “Тепе алтъ”, днес Понеделник пазар. На лицевата му страна има издълбан триреден надпис на арменски с унициални букви.
Камбанарията на църквата, строена вероятно през втората половина на XIX в., по време на земетресението в 1928 г. бива полусрутена. Новата камбанария се изгражда на същото място в ъгъла, където се засичат западната и северната масивни оградни стени. Тя повтаря архитектурата на старата камбанария, само с частично изменение на дъгообразните прозорци.
В дворчето пред параклиса “Тадей и Партений” към западната страна, близо до западното стълбище стои все още един кладенец, направен по поръка на знатен арменец, в памет на рано починалия му син. Кладенеца е построен на 5 май 1877 г. В онези далечни времена този кладенец е бил благодат за хората от квартала, които са черпили вода за битови, можи би и за питейни нужди, тъй като тогава на редки места в града можело да се намери водопроводна мрежа с глинени тръби.
В северната част на църковния двор се намира бившата сграда на училище “Св. Вартананц – Вараварян” с надпис по елипсовидна мраморна плоча на арменски език и годината на построяването му 1894 г. Там са били забавачницата и първите отделения на училището, а долният етаж е бил предоставен на домакина под него. Няколко години след премахването на царската институция и капиталистическия строй и установяването на комунистическия режим в страната, сградата е преустроена в Дом на арменската култура със съдействието на Диран Парикян – кмет на града. Той бе предаставен на организация “Ереван” за провеждане на различни културни начинания – театрални представления, оперети, концерти, тържествени събрания и др. От 1989 г. след мирната революция и въвеждане на демократични и капиталистически порядки, този дом собственост на Църковното настоятелство остава на разположение на всички функциониращи арменски формации за ползване по предназначение.
От южната страна на църковния двор, на мястото на старото арменско училище, за периода 1943-1944 г. е построена триетажна сграда на новото Арменско училище. В приземния етаж на училището се намира канцеларията и складовите помещения на Църковното настоятелство. Тук се помещава и читалище “Красирац Йехпайрутюн” (“Книголюбиво братство”), основано през 1883 г., запазило съществуването си и до днес.
Църковният комплекс, Домът на културата, ОУ “Виктория и Крикор Тютюнджиян”, читалище “Крисарец”, намиращи се на общ терен в подножеито на хълма “Небет тепе” (“Арменско тепе) представляват средище на религиозен, просветен и културен живот на арменството в града, както в миналото, така и днес, като се вписва по естествен начин в общоградския разнолик живот. http://obrazinegr.com/04_school/OU_Tiutiundjan.ppt (допълнителна информация за училището)
 
 
Арменските гробища
 
След Освобождението на България от Османско владичество се съставя първият градоустройствен план на град Пловдив. Съществуващите дотогава християнски (български, католически, арменски), мохамедански и еврейски гробища попадат в чертите на града и това налага отреждане на нов терен за гробища.
На 15 март 1878 г. за арменско гробище се отрежда парцел между българските православни и католически гробища. Този гробищен парцел възлиза на 12 000 кв. м. (без промени до днес).
Във връзка с 50–та годишнина от Геноцида над арменския народ в пределите на Османската държава, организиран и изпълнен от Младотурците през 1915-1918 г., един монументален надгробен паметник, останал безстопанствен, през 1965 г. е пригоден за възпоменателен паметник на жертвите от Геноцида. Това е дело на Църковното настоятелство с подкрепата на арменците от града и съдействието на ръководството на орг. “Ереван”. Автор на преустройството на паметника е дело на скулптор Хазарос Бедросян. Този паметник има отделни детайли и мраморни плочки с надписи на арменски език. От източната страна на пиедестал е скулптурната група – Майка, прегърнала дете, явно олицетворяваща Майка Армения, поела грижите за своите сиротни деца. На върха на мемориалния паметник е укрепено земно кълбо с гълъб на него.
 
 
Арменски народен дом
 
През първата половина на XIX в. арменската общност в града придобива една голяма жилищна сграда благодарение на едно дарение. Крикор Магърдич Шакарян, аптекар от Тополовград дарява по–голямата част от своето недвижимо имущество на църквата “Сурп Кеворк” в Пловдив – триетажна къща. Така в този дом намират своето място редакцията на в. “Вахан” и ОСОК “Хамазкаин”, орг. “Ереван”, ХОМ (Арменски помощен съюз), канцелария на ООД “ХАЙ”, канцелария на “Армен ТУР” ООД, ресторант “Ереван”, Клубът на пенсионерите и др.
По този начин дарената сграда се превърна в център на арменската общност в града и за увековечаване името на дарителя, Църковното настоятелство решава тази сграда да се нарича Арменски народен дом “Крикор Шакарян”.
 
  
Арменският театър в Пловдив ражда Крикор Азарян за голямата сцена

 

Около храма "Сурп Кеворк" (Свети Георги) в Стария град се върти животът на арменската общност в Пловдив. В общ двор са черквата, библиотеката към нея, училището, домът на културата. Все ще се намери човек, който да упъти любопитния непознат. Саркис Антреасян от момче се занимава с театъра или както му викат бат Серчо.
 
 
Саркис Антреасян (бат Серчо)
  
  
 
 
Първият спектакъл на арменски език, представен от арменци в България, е показан през 1881 г. в Пловдив. Играл се е в сграда над Джумаята, като се тръгне към Сахат тепе, вдясно, по наклонената улица имало някакъв салон. Тогавашният режисьор ли, драматург ли, или артист - Фасуляджан, дошъл от Цариград, но в Пловдив вече имало театър, а в същата година той станал общински. Фасуляджан "поставял" западни пиеси, преведени от него на арменски. Почти нищо не се знае за първите произведения, които е играла тогавашната арменска трупа. По-известни са заглавията, поставяни от 1904 до 1944 г. Тогава на сцената се изявяват героите на Шекспир, Молиер, Островски и на арменските писатели Сандокян, Шарвазаде, Баронян и други.
Театралната история от края на ХIХ и началото на ХХ век му е разказвал баща му - Магърдич, който бил бакалия и в "колонела" дълги години продавал и билети за арменските театрални представления. Драматичната трупа на пловдивските арменци, която се скъсвала да играе комедийни представления, от 60 години носи името на Агоп Баронян, това е арменски драматург, живял в Цариград.
 
  Трупата през различни години, вижда се и Антреасян в средата, сърцето на агитката
  
 
 
  Да служиш на изкуството, означава да работиш за възхода на човечеството. Това е лайтмотивът на арменската театрална трупа в Пловдив, който се изписва в началото на всеки от афишите й. Крилатата фраза е заимствана от културно-просветна организация на арменците, съществувала след Първата световна война. Театралната дейност на пловдивската арменска общност е описана от бат Серчо в кратки материалчета, писани по повод за различни вестници. След 1904 г., когато данните за репертоара на трупата са по-надеждни, се вижда, че арменците, "качили" на сцената "Дон Жуан", "Скъперникът", "Тартюф", "Отело", пиеси на Островски и на арменски автори. До 9 септември 1944 г. театралната трупа е поставила 64 заглавия!
После започва да идва литература от Армения. Държавата отпускала субсидия на организацията "Ереван", чрез която връзките в родината майка станали регулярни. Списъкът с постановчици е дълъг - над двайсет българи и арменци, наши и гости, неизменен е бат Серчо, който навремето за малко не отишъл да учи режисура в Ленинград. Не го пуснали домашните, защото професията им се сторила несериозна... Той предпочита да се нарича организатор на арменския театър, като сега се опитва да възстанови колектива, защото като всичко в държавата и арменският театър, устоял на куп превратности, след 10 ноември отива по дяволите поради липса на средства. Трупата, отличник и лауреат на републикански фестивали за режисура и актьорски изпълнения, се разпада, въпреки интереса и признанието на вярната си публика и гастролите в големите български градове - София, Русе, Варна, Бургас, Добрич, Хасково...
От началото на века до средата на 40-те години в България са издавани над 50 арменски вестника и списания, съществуват секции на традиционните арменски партии в диаспората, работят арменски организации, създадена е система от контакти с арменците в други страни. Доколкото българското общество проявява траен интерес към арменската култура, започват да се печатат арменски автори и на български език.
Политиката на комунистическия режим към арменците е непоследователна и противоречива, както и политиката спрямо всички малцинства. Първоначално арменските училища преминават на държавна издръжка, но в тях започва да се изучава не западноарменският език на арменците на Балканите, а източноарменски – езикът на Съветска Армения. През 1961 г. те са закрити, както и всички училища на малцинствата. Поради антирелигиозната политика се унищожават арменски църкви, представляващи културни паметници. Разпускат се всички арменски организации, закрити са вестниците и списанията, създава се /1944 г./ казионната изцяло контролирана от властта Културно-просветна организация на арменците в България “Ереван” с едноименен вестник. Ролята на този вестник не може да се оценява еднопланово. Както всички печатни издания на територията на България през този период, и той е инструмент на пропагандата на властта. Същевременно обаче е единственото възможно поле за изява за хората, работещи за арменско самосъзнание. Макар че през този период не е лесно да се напусне България, около 5 хиляди арменци успяват да емигрират в САЩ.
След политическите промени през 1990 г. се възобновяват доста арменски организации – Общоарменският благотворителен съюз “Парекордзаган”, Арменският помощен съюз ХОМ, скаутската организация “Хоманътмън”, съюзът “Хамазкаин”, хорове, театрални състави и др. Продължава да съществува и изцяло променената “Ереван”. В някои училища /София, Пловдив, Варна/ започва да се изучава арменски, в градове, където арменците са по-малко, общността създава съботни училища. Отбелязват се традиционните арменски празници, както религиозните, така и историческите. Обикновено отбелязването на Деня на геноцида от 1915 г. намира отзвук и в централните български медии.
Арменците в България са от една страна изключително устойчива общност, съхранила своята идентичност и в години, когато това не е било лесно, от друга, те са напълно интегрирани в българското общество и участват във всички сфери на обществения живот. Исторически са известни като сръчни майстори в традиционни за общността занаяти – бижутерство, часовникарство и др. Днес немалко арменци в България се изявяват в новите свързани с компютърната техника професии. Доста са и свързаните със съвременната българска култура и наука арменски имена. Присъствието на арменски фамилии сред създателите на българската култура и наука пък стимулира и друг процес – интересът на българското общество към арменската култура и история.