19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Анастатия Стефанова-Колева

СПОМЕНИТЕ НА МОЯТА МАЙКА – АНАСТАСИЯ ЕВСТАТИЕВА СТЕФАНОВА-КОЛЕВА

(Преписани от дъщеря ѝ Ружена Николаева Колева - Кочева по съпруг. Започнато преписването на електронен носител на 19 септември 2016 година)

 

Родена съм на 30 юни 1905 година като седмо дете на своите родители, в Ангеловата къща, от която нямам спомени. Ние нямахме свой дом и живеехме под наем. Тогава нямаше жилищна криза и лесно се намираха квартири. Много хора строяха жилища, за да получават от тях доходи, като ги даваха под наем. Наемите бяха високи.

Първите ми спомени са от времето, когато живяхме на улица „Кракра“, а сега „Димитър Полянов”[1]. Срещу къщата, която нае баща ми, и до нея на ъгъла с “Регентска”, сега „Владимир Заимов“[2], имаше големи незастроени места, обрасли с трева, където се събирахме махаленските деца на игра. До насрещната поляна имаше дъскорезна.

Къщата беше просторна, на два етажа. На горния етаж бяха спалните на момичетата, а на долния на момчетата и родителите ни. В стаите им се влизаше от просторен хол с три прозореца с гледка към двора. Към хола водеше стълба от партера. В хола имаше само едно канапе, тапицирано с мушама, на което си почивахме след игра.

Имах петима братя. Най-големият беше с дванайсет години по-голям от мен и се казваше Делчо. Следващият Богдан беше с десет години по-голям от мен, Павел с шест а Бебко (Йосиф) с две. Най-малкото ми братче Борис се роди в тази къща, когато бях на три години. Оттогава са и първите ми спомени. Помня, че тогава не ни пускаха нас по-малките при майка ни. У дома беше дошла баба Елисавета - акушерката на рода. Тя беше майка на втори братовчед на баща ми. Не знам защо, но не я обичах. Имаше мустачки и говореше повалено български. По произход беше гъркиня, приятелка на баба ми по баща, която също беше гъркиня. Беше дошла у дома и баба Аника, която разказваше много хубави приказки и винаги се отзоваваше, когато майка ми имаше нужда от помощ.

Доста дни не бях виждала майка си, когато най-после ме заведоха при нея. Тя се разхождаше по стаята и носеше в ръцете си едно завито в пухче мъничко, червеничко бебе. Приближих се към нея смутено.

„Ела да видиш мъничкото си братче“ - каза тя. - Ще има с кого да си играеш, когато порасне, знам че ще го обичаш.“ Подаде ми го, да го взема, като го поддържаше отдолу, да не би да го изпусна. Гледах го плахо и с любопитство. „Кой го донесе?“- запитах. „Носех го под сърцето си, както и теб и другите ти братя и сестри. Баба Елисавета ми помогна да го родя.“

Беше много отслабнала. Значи не го беше донесъл щъркелът, както ми казваха. Аз все гледах към всеки прелитащ щъркел, но не видях никой, който да носи бебе с клюна си. Добре, че мама ми каза истината.

Бебето растеше и ставаше с всеки ден по-хубаво. Обичах да го закачам и да му говоря. Всяка негова нова проява ни радваше. Учихме го да говори и бяхме много горди, когато повтаряше думата, която му внушавахме да каже. Имаше много жива мимика и имитираше гримасите, които му правихме, затова му казвахме – “Ах ти, маймунче такова”, а той повтаряше „мунче.“ Затова му викахме Мунчо. Когато проходи, по цял ден си играехме с него в хола.

Когато майка ми го държеше на ръце, той често протягаше ръце към нас и викаше: „Кой иска мен?“ Всички протягахме ръцете си и той обикновено избираше Богдан или баща ни.

Баща ни беше много щастлив, когато можеше да ни достави някакво удоволствие.

Спомням си, че когато играехме в хола, на стълбището първо се появяваше главата на баща ни, след това тялото и той протягаше ръце и викаше: „Кой иска мен?“ Двамата с Мунчо се втурвахме към него. Той взимаше с едната ръка Мунчо, а с другата мен и ни отнасяше на канапето. Като сядахме от двете му страни, ни караше да бъркаме в джобовете на палтото му, където винаги намирахме някакво лакомство или дребна играчка. Колко щастливо се усмихваше на радостта ни от находката.

Запечатали са се в паметта ми няколко картини от живота ни в тази къща. Пред нея имаше малка градина с шадраван, който постоянно шуртеше. Имаше много рози, прикрепени към зелени летви, върху които бяха поставени разноцветни стъклени топки. Такива бях виждала в някои други градини. В задния двор имаше пристройка за прислужницата. Над нея имаше таванче, на което брат ми Богдан си беше направил гълъбарник. Имаше много и различни по вид гълъби, всеки си имаше име и се отзоваваше, когато брат ми го повикваше. Като жив и сега виждам Богдан, застанал с разперени ръце под гълъбарника, да вика едно след друго имената на гълъбите и те един след друг излитат от гълъбарника и кацат на разперените му ръце, по раменете му, дори по главата му и когато извика: “Фър-р-р-р” – изведнъж хвръкват на различни страни. Привечер се прибираха в гълъбарника.

 Виждам Богдан и как пържи палачинки. Всички обичахме палачинки, а той беше майстор в пърженето им. На плитата на печката поставяше два тигана и щом се нагорещяха, ги мажеше с масло и с черпак сипваше тестото. Щом се запържваха от едната страна, той едновременно подхвърляше тиганите така, че палачинките излитаха и се обръщаха във въздуха и той ловко ги хващаше с тиганите и ги слагаше на плитата, да се изпържат и от другата страна. Щом ставаха готови, ги изръсваше в чинията и повтаряше процедурата. Гладниците, които ги очакваха, бързо се справяха с пълните чинии. За това умение изпитвах особено уважение към Богдан.

Той беше домосед. По цял ден четеше, свиреше на цигулката или си учеше уроците. Учителят му по музика, който идваше да преподава на него и Павел, много хвалеше и двамата. Смяташе, че Богдан е по-даровитият. Богдан имаше много хубав глас и в отделенията бил избран за солист на училищния хор. Делчо беше най-големият, първородният син на родителите ми и имаше самочуствието на такъв. Негово задължение беше да чисти обувките на всички членове на семейството ни. Когато отивахме да спим, ние изнасяхме обувките си пред вратата и Делчо, препасан с престилка, се залавяше с чистенето им. Никога не роптаеше и докато ги чистеше, си тананикаше.

 Павел беше най-буен от всички и по цял ден се губеше по махалата на игри. Обичаше да се катери по дърветата. Веднъж падна от стария орех, който растеше в задния двор, и си счупи ключицата. Помня как се изплаших, когато влезнах в стаята, където докторът го превързваше. Майка ми плачеше, а той стоически понасяше болката.

С Бебко бяхме най-близки по възраст и заедно си играехме на полето, където се събираха и други момченца и момиченца. Когато Мунчо поотрасна и започна да припка, си играехме повече с него. Бях горда, че ми го поверяват като на какичка, да се грижа за него и да го забавлявам.

В махалата имаше момиченце, което се казваше Богданка. С нея много се обичахме. Тя беше на моята възраст. С нея си играех и по-късно заедно тръгнахме на училище. Косата му беше много хубава, руса, гъста, къдрава. Сплитаха ѝ я на една плитка, която стигаше до кръста ѝ. То живееше в дъскорезницата. Баща ѝ беше един от нейните собственици и ни позволяваше да събираме дървени изрезки, с които си играехме на полето. Бяхме обрали камъните от цялото поле. Строяхме си къщички и ги ограждахме с дървени оградки. В оградените градинки посаждахме цветя. Ходехме си на гости. Разговаряхме си като възрастните за децата-кукли, за болестите им и какво сме сготвили. Понякога си ставахме смешни и прихвахме да се смеем. Често отивахме край оградата на кавалерийската казарма, която се намираше на отсрещната страна на улица “Регентска”, там където сега има хубава обществена градина. Бяхме в състояни с часове да гледаме упражненията на кавалеристите, които препускаха с конете, размахваха сабли и се нахвърляха с озверени лица на едно сламено чучело, което промушваха, а командирът им крещеше „по-озверено, по-озверено!“ Учеха ги да убиват, а на нас ни беше смешно, че големи чичковци си играят като деца. Като такива възприемахме техните военни упражнения. От горкия сламен човек се разхвърчаваше слама и след време от него нищо не оставаше и слагаха нов.

Друго развлечение, което ни доставяше голямо удоволствие, беше кукленият театър, който ни устройваше майка ни у нас в салона. Чичо Франтик, най-малкият брат на майка ни, ни беше донесъл от Прага платформа с декори и много куклени герои, приспособени за разиграване на куклен театър. Имаше принц и принцеса, Снежанка, Вълка и бабата, много други герои от известни детски приказки. На рождени и имени дни децата от махалата се събираха у нас. Мама ни угощаваше с бухти и сладки и след това ни разиграваше куклен театър. Куклите оживяваха, а мама говореше от тяхно име с различни гласове, така че ние се вживявяхме до такава степен в това, което ставаше на сцената, че от време на време се заливахме от смях или горко плачехме.

Преди да навърша шест години, през зимата на 1910 година, семейството ни беше сполетяно от голямо нещастие. За три дни се споминаха от скарлатина двамата ни любими братя - Богдан и Мунчо. Тогава за пръв път в живота си познах какво е смърт, която те лишава от любими хора, които изчезват от живота ти и никога повече няма да ги видиш и да общуваш с тях, да им се радваш.

Помня осезателно студения, безнадежден и мъглив декемврийски ден. С най-голямата ни сестра Маня гледахме от прозореца на нашата спалня към улицата, където беше спряла черна затворена кола, в която бяха впрегнати два коня, заметнати с черни покривала. От къщи изнесоха един затворен черен ковчег, който сложиха в колата. Нямаше никакви хора. Само баща ми стоеше покрусен зад колата. Майка ми беше откарана с малкото ми братче в инфекциозна болница. Когато колата потегли, сестра ми Маня се разрида - „Няма го вече нашият Богдан“ - ми каза през сълзи тя. - „Вече никога, никога, никога няма да го видим...“ Тогава не можах да проумея и осъзная това „никога“, но когато след три дни майка ми като несвестна се върна от болницата и се разхождаше и кършеше ръце, нещо като че ли ме стисна за гърлото. Почуствах, че се е случило нещо ужасно, непоправимо. Втурнах се към мама, прегърнах я и се разплаках неудържимо. И тя се разплака и ме притисна към себе си. Исках да ѝ кажа колко много я обичам.

Заредиха се тъжни дни. Майка ми често ме водеше със себе си на гробищата. От двете страни по пътя към гробищата бяха наредени просяци, които просеха милостиня. Имаше сакати без крак или ръка. Имаше един без два крака, който слагаше на ръцете си налъми и провличаше тялото си, като се опираше на ръцете. Имаше майки с посинели от студ бебета, които раздирателно плачеха. Имаше старци и старици и облечени в дрипи деца. Мъчително ми беше, като гледах тези нещастници. Майка ми от вкъщи си беше приготвила дребни пари и ми даваше да пускам в паничките, които стояха пред тях. Тя ми казваше: „Има хора, които казват, че на просяците не трябва нищо да се дава, че са мързеливи и искат да печелят без труд, че били червиви от пари. Ти ги виждаш, биха ли мръзнали голи на студа и да се унижават да протягат ръка, ако не са в тежка нужда. Животът е много жесток към някои. Ние сме длъжни, доколкото можем, да им помогнем. Лошо е устроен живота.“ Учеше ме да разбирам хората. След дъжд, или когато се топеше снегът, пътят към гробищата беше много кален. Едвам си измъквахме галошите от калта. Веднъж даже единият ми галош остана и трябваше да стоя на един крак, докато майка ми успее да го измъкне.

На Нова година у нас се режеше не баница, а Василева пита, която се правеше по рецепта на баба Анастасия - майката на баща ми. Правеше се от козуначено тесто, в което се слагаха множество миризми и сребърна пара. Този, на когото се падаше парата, се смяташе, че е белязан с щастие за през цялата година. Освен за членовете на семейството се отрязваше парче и за бедния Лазар, което се даваше на първия просяк по пътя за гробищата. Годината, когато починаха братята ни, парата остана в парчето за бедния Лазар. Падна се на просяка без крака. Предупредихме го да внимава да не глътне парата. Когато я намери, лицето му светна и започна да ни благославя. Неговата радост зарадва и нас. На гробовете на братята запалихме кандилото и свещичките и оставихме сладки, плодове и жито за птичките. Майка ми и аз изпитахме особено успокоение.

На следващата пролет се преместихме в нова квартира на ъгъла на “Оборище” и “Априлов”. В старата квартира всичко ни напомняше за Богдан и Мунчо и майка ми постоянно плачеше. Баща ми реши, че да се поуспокои и разтуши, трябва да ни изпрати при родителите ѝ в Чехия, които тогава живееха при брат ѝ Франтик, в Кнежевес, който скоро беше овдовял и имаше три малки деца. Жена му беше починала при раждането на третото им дете. При него беше и по голямата ѝ сестра леля Мари. Дядо беше поел грижата за стопанството, а баба и леля Мари за децата и домакинството. Когато научили за смъртта на братята ми, те поканиха мама да отиде при тях с децата да се види и с дъщеря си Славка, която от три години живееше при тях и учеше в тамошното основно училище. Сестра ми Славка беше преболедувала последователно морбили и скарлатина и беше много отслабнала. В това време чичо Франтик ни беше дошъл на гости и убеди майка ми да вземе Славка, за да се закрепи здравето ѝ. Заминахме петимата с майка ни с влака до Лом и от там с параход по Дунава до Виена. Във Виена на пристанището ни чакаше чичо Франтик, който ни отведе първо да се нахраним, след това с файтон през града за гарата. За пръв път виждах такъв голям град с павирани улици и красиви здания и оживено движение по улиците. Чичо Франтик накара кочияша да кара по-бавно и да пообиколи центъра, за да може да видим повече неща. До влака за Прага имаше доста време. Привечер стигнахме до гарата и скоро потеглихме за Прага. В Прага отседнахме при някакви близки на майка ни, които много ни се зарадваха. Измихме се, преоблякохме се и след като се нахранихме и си починахме добре, чичо ни изведе да разгледаме крайбрежието на Вълтава, Карловия мост, Операта, старата част на града и черквата “Св. Вит” на Храдчани, където се намираше и дворецът. Всичко беше приказно красиво и интересно. Оттам чичо ни заведе на вариете. Това беше голям локал с маса и столове, а в центъра имаше сцена, на която се изпълняваха различни номера. Разположихме се на една маса близо до сцената. По едно време се чу особен шум и всички насочихме погледите си нагоре. Над посетителите кръжеше някакво продълговато тяло, което виждах за пръв път. Чичо каза, че това бил цепелин. После на сцената излезе някакъв фокусник, който гълташе огън, пробождаше ръката си със шило, без да капне капка кръв. После донесе на сцената едно крокодилче, което чрез хипноза като че ли го вкамени, след това го събуди и то почна да тича по сцената. Извика го по име и то се отзова при него. Издигна си главата и отново се вцепени. Имаше още някакви номера, които не ми направиха впечатление и не ги запомних, но имаше един номер, който беше последен, но го помня сякаш вчера съм го видяла. Беше номера на един дресьор с едно малко, бяло, къдраво кученце. Излезе на сцената, като държеше кученцето за дясното му предно краче, а то вървеше изправено на задните си крачета. Представи ни го като учено кученце, което знае не по-малко от едно първолаче. (Аз тогава още не ходех на училище, т.е повече от мен.) Дресьорът започна да задава въпроси на кученцето. Първо нареди пред една черна дъска цифрите от една до десет, знаците минус и плюс и знака за равенство. Запита го - колко прави 3 и 6. Иди го запиши!“ И кученцето, като ходеше на задните си крачета, се наведе и взе числото 3 и след това 6, като помежду им сложи знака за събиране и след 6 равенството и след него взе и постави числото 9. Кученцето беше похвалено и приласкано и получи бучка захар. След това реши още няколко задачи и с изваждане и всичките успешни. След това дресьорът постави на дъската картончета с различен цвят. Кучето му донасяше без грешка картончето с цвят, който дресьорът поискваше. Това продължи, докато кученцето не показа, че познава всички цветове.

“А сега ще кажеш на хората колко е часът? Дресьорът му показа часовника си и кученцето отиде да подреди с цифрите часа и минутите, които показваха стрелките на часовника. След това му върза на лапичката тебешир и го изпрати да нарисува на черната дъска господаря си. Кученцето нарисува под звуците на музиката едно магаре. Аз тогава не можех да нарисувам такова магаре и часовника още не познавах. Цветовете познавах и задачите можех да решавам. Всички много се смяхме на магарето и бурно адмирирахме майстора, а той ни се поклони и излая нещо.

На сутринта заминахме на село. Посрещнаха ни много сърдечно със сълзи на радост. Прегръдките и целувките нямаха край. Сестра ми Славка не можах да позная. Всъщност не я помнех. Тя ме прегърна, после ме хвана за ръка и ме обсеби. Всичко на село ми беше интересно. Стопанският двор, където имаше дойна крава и два коня, за които се грижеше кочияшът Францу, който караше вуйчо при пациенти от съседните села. Имаше голяма свиня, гъски, патици и кокошки, които често се колеха за обедната трапеза. В неделя винаги имаше печена гъска със зеле и кнедли. Градината беше отделена от стопанския двор със зид. Там имаше чудно хубави цветя и шадраван, в който всеки ден се къпехме със Славка, когато водата му се стопляше от обедното слънце. И на двете ни леля беше ушила бански костюмчета от червена басма на бели точки, които се издуваха, когато влизахме във водата. След като ни омръзваше или ни ставаше студено, започвахме да се гоним по пътеките на градината, докато банският ни изсъхваше. После се преобличахме и гладни като вълци се отправяхме към кухнята. Там обикновено заварвахме мама, баба и леля Мари, които си приказваха или се съветваха какво ще готвят. Предстоеше им да изхранят освен възрастните и прислугата и девет детски гърла, които винаги бяха гладни.

От трите деца на вуйчо Маня беше годеница, Фанда първа година студент по медицина и Ружа, с три години по-голяма от Славка, с която много се разбирах, са ми останали малко спомени. Голямата Маня, така я наричахме помежду си, защото там беше 14-годишната ми сестра Маня, се държеше малко надменно към нас, като че ли ѝ досаждахме, и ние много не я долюбвахме. Спомням си как веднъж беше изпратила големия ми брат Делчо до близкия град Раковник, да донесе една чиния за закачане на стената, която тя беше дала да я облепят с марки, за да я поднесе като подарък на годеника си. Делчо в това време беше студент в Прага първа година в Техническия университет и беше при нас във ваканция. Той отиде да изпълни поръчката с колелото си и на връщане паднал лошо и чинията се счупила. Когато научила за случилото се, голямата Маня, вместо да прояви грижа, загдето лошо се е ударил и съчуствие към него, защото той се чустваше виновен за случилото се, започна обидно да го ругае. На всички ни стана много мъчно от нейното държание и почти я намразихме. Образът на Фанда съвсем е избледнял в съзнанието ми. Ружа си спомням като добричко и ласкаво момиче, което обичаше да се уединява и да чете. Оттогава ми е останал споменът за Бебко, който беше предизвикал голяма тревога в семейството. Той беше много любопитен. Беше се сприятелил с махленските момчета и с тях обикаляше селото. Имаше много приятели и между възрастните селяни. Един ден, когато вратата на стопанския двор била отворена, защото вуйчо току-що бил отишъл с файтона на визитация, Бебко изкарал от кочината свинята, метнал се на гърба ѝ и тя препуснала из селото. Като разбраха какво е станало, всички хукнаха да го търсят. Свинята намериха при селското езеро (то беше развъдник на риба и го наричаха рибник), а от Бебко ни помен. Настъпи паника, че може свинята да го е хвърлила в езерцето и той да се е удавил. Обиколиха го цялото, изучаваха го и нищо не откриха. Де кого срещнеха, разпитваха, но за Бебко никой нищо не знаеше. Най-после видяха, че по пътя от съседното село се приближава каруца, а на капрата до кочияша се кипри наш Бебко. Настъпи успокоение, но и желание да бъде наказан, загдето е предизвикал такава тревога. А той изглеждаше толкова красив. Наказанието не го отмина. В къщи дядо го извика на разговор насаме. Накарал го да смъкне гащите и го наказал с колана на голо. Бебко гък не казал. Изкупвал вината си, която осъзнал.

Помня и беритбата на хмел. Чичо имаше голяма нива хмел и беше дошло време да се обере (да се чеше, както казваха чехите). От съседното село бяха надошли берачките, които вуйчо нае. Рано сутринта всички ние, децата с дядо и берачките, следвани от коли с кошници и големи чували, потеглихме за нивата. Нивата представляваше гора от колове, между върховете на които бяха опънати телове. Имаше и други телове от колчета, забити в земята, захванати с кукички за горните, и по тях се виеха стъблата на хмела. На всеки от нас беше дадена кошничка и дядо започна да ни учи как се бере хмелът. Първо опъваше един от теловете, по които се виеше хмелът, и той се откачаше от кукичката и падаше на земята. По протежение на растението имаше купчинки от хмелов цвят, който беше зелен и пухкав и отделяше прашец, който ни караше да кихаме. Дядо ни показа как да го берем и поставяме в кошницата. Погледа ни как работим, за да се увери, че сме разбрали как става, и ни остави да работим самостоятелно. Залових се с ентусиазъм за работа. Беше ми забавно. Бързах да напълня кошницата. Най-трудно беше да се свали телта. Увисвах цяла върху нея и започвах да се тръскам, докато не тупна на земята. След като напълнех кошницата, я отнасях на Делчо, които я изсипваше в голям чувал и отбелязваше в тефтера кой колко кошници е набрал. По едно време ни извикаха да закусим с бухти и изпием по чаша мляко с кафе. Закуската бяха донесли от къщи за всички работници. След малка почивка отново се заловихме за работа. Успях да напълня няколко кошници. Бях горда, че и аз мога да печеля. На всички ни щяха да платят според броя на набраните кошници. Когато слънцето започна да клони на залез, всички телове бяха смъкнати на земята. Големите чували, високи около два метра, бяха натъпкани с хмел и зашити и натоварени на колите и ние се отправихме към къщи. Мен ме качиха върху чувалите на една от колите. През целия ден грееше силно слънце и ме болеше главата. Изглежда, че бях слънчасала. В къщи ни чакаше готова вечеря - картофена супа с гъби и колачи. След като се измихме, седнахме заедно с берачките на дългата маса в трапезарията. За всички възрастни имаше и по халба бира. След вечеря вуйчо плати на всички според труда им и берачките се разотидоха. Ние децата отидохме в съседната сладкарница, да се почерпим със спечелените пари.

Един ден се реши да се направи посещение на вуйчо Ян - средния брат на майка ни, който беше лесничей недалеч от Кнежевес, където сред борова гора живееше с жена си и двамата си сина. Пътувахме с файтони първо между селски ливади и ниви, а после по горски път. Там за пръв път видях сърни и елени, които не се плашеха от файтоните и стояха спокойни край пътя. И ни наблюдаваха. Видяха ми се много красиви.

У вуйчо ни очакваха. Бяха се приготвили за посрещането ни. Вуйчо Ян и майка ми не се бяха виждали от много години. Дядо и баба са имали девет деца, от които майка ми е била най-малка и всеобща любимка, както бива в могодетните семейства. Аз за пръв път виждах вуйчо си, който ми се видя много хубав. Имаше големи черни очи, по които много приличаше на майка ми. Братовчедите ми бяха значително по-големи от мен. Похвалиха ми се, че имат вече пушки и ходят с баща си на лов в гората. Носеха ловджийски шапки с перо. Леля ни беше пълна, но много подвижна и богато ни угости. Хапнахме изобилно. За пръв път хапнах маслени фунийки с ябълкова пяна и хапнах може би повече, отколкото трябва, защото на връщане повърнах. У вуйчови много ми хареса. Имаха хубава градина, потънала в цветя, а около къщата прекрасни борови дървета, които стигаха чак до небето.

Леля Мари ми беше подарила една красиво илюстрирана книжка със стихове - „Марженка при кралицата Зима“, която често ми четеше и аз я научих наизуст. Дори и сега я помня. Илюстрациите ѝ бяха мнго красиви и ме вълнуваха. Още са живи пред мен образите на Марженка, седнала пред прозореца, как наблюдава падащите снежинки, оживели като малки момиченца с бели дрешки и търлъчки, хванати за ръце, танцуват на въздуха или се гонят и, приближили до прозореца, канят Марженка да отиде при тях.

Един ден отидохме да посетим и големия брат на майка ми –вуйчо Йозеф, който живееше с жена си и единствената си дъщеря Ружена в Писек, където вуйчо ми беше гимназиален инспектор по литература. Той беше добродушен, горд със своето шкембе и с широк смях и чувство са хумор. Леля Ема беше слаба, с възжълт цвят на лицето. Големите казваха, че прилича на китайски мандарин. По цял ден готвеше, за да може да угоди на мъжа си. Нас също много вкусно угости. Квартирата им беше обширна и добре обзаведена. Имаха си и куче с дълго тяло, клепнали уиши и ужасно криви крака. При това беше и много дебело и едва се движеше.

Братовчедката Ружа беше най-голяма от всички чешки братовчеди. Беше женена за един свой втори братовчед по професия инженер. Те нямаха деца и живееха при вуйчо Йозеф. Ружа не ми хареса. Не мога да разбера защо. Не беше грозна. Устата ѝ само беше малко по-голяма и устните по-дебели. Беше внимателна към нас, но не я чувствах като роднина, може би поради голямата разлика във възрастта. Вечерта се върнахме с влака в Кнежевес.

Лятото беше вече към края си. Започна да се говори за връщане в България. Реши се Славка да остане още една година в Кнежевес, за да завърши началното си образование, следващата година да ни я доведат вуйчо с леля и Ружа и да ни погостуват по-дълго. През следващата година в София щеше да се състои всеславянски събор на спортистите. Вуйчо, който беше в ръководството на Соколската организация като изтъкнат дългогодишен неин член, щеше да води представителната Соколска група. Разделихме се сърдечно с прегръдки, целувки и сълзи. Вуйчо ни съпроводи до Виена, където ни качи на парахода. На Ломското пристанище ни очакваше баща ни, който не можеше да скрие радоста си, че отново сме заедно. Той умееше да изразява чувствата си. Когато се прибрахме у дома, а Мунчо и Богдан ги нямаше между нас, всички се разревахме.

Новата квартира, в която се преместихме, беше на два етажа. На горния имаше три стаи, а долу салон, столова и голяма кухня. Имаше два входа. Парадният - до широката двукрила врата, до която водеха няколко стъпала, извеждаше до широк коридор с врата в ляво за салона и в дясно за столовата. Задният вход водеше по няколко стъпала направо в кухнята. От кухнята имаше друг коридор, свързан със столовата и със стълба с горния етаж. В двата входа се влизаше от малък двор, в средата на който имаше пясъчник за игра, където седнали на земята, много обичахме да ровим тунели, строяхме замъци и крепости. В дъното на двора имаше курник, ограден с мрежа, в който държахме кокошки. Съсед ни беше художникът Антон Митов, който имаше три деца. Най-големият, Антон беше връстник и приятел на брат ми Делчо, а най-малката, Ленчето, стана приятелка на Славка. Често в двора на Митови се събирахме на игра. Те имаха един слугин. Той беше много симпатично и будно селско момче. Казваше се Йордан и беше ученик в гимназията. И то отличен. Слугуваше, за да може да учи. Беше много отзивчив и ние децата го обичахме. Майка ни ни го даваше за пример и му помагаше с каквото може. На ул. “Оборище”, недалеч от нас, живееше със семейството си в къща с градина и проф. Мърквичка. Там беше и ателието му. Той по цял ден рисуваше. Майка ми често ходеше у тях, защото и те бяха чехи и тя се чувстваше в своя среда всред сънародници. Освен с Мърквичкови общуваше с още няколко чешки семейства - Добруски, Шкорпилови, Вйешенови, Бурешови, но най-често с Мърквичкови и Добруски, който беше уредник на историческия музей. Шкорпил беше археолог и имаше големи заслуги за българската археология. Буреш беше създател и уредник на Природонаучния музей. Вйешин беше голям художник и един от създателите с Мърквичка на художествената академия (тогава Рисувателно училище). От всички съм запомнила само образа на Мърквичка, с когото най-често общувахме. Донякъде е останал спомен и от Буреш. Мърквичка понякога обичаше да се шегува. Например източваше показалеца си напред и с рязко движение изпъваше ръката, сякаш пробождаше нещо с показалеца си. Питаше: „А сега какво направих?” Като помислям нещо, казвам: „Посочваш нещо, но не знам какво. Не мога да позная, предавам се.” Той победоносно се смее: “Дупка във въздуха.“ Аз не мога да разбера шегата и не се смея.

Срещу нас имаше бакалница, в която ме пращаха да купувам. Сприятелих се с бакалката и често ѝ ходех на гости, да си приказваме. Тя ме гощаваше понякога с шоколадови цигари, които. аз много обичах. Когато някой ми подареше паричка, отивах да я похарча при нея. По протежение на ул. “Оборище” имаше няколко незастроени места, на които се събирахме да играем. Най-често играехме на войници. Разделяхме се на две войски, които враждуваха помежду си. Строяхме си палатки с чергите, които измъквахме от къщи. Батковците ни издялкваха дървени пушки и сабли и ни строяваха да маршируваме. Често по улицата ни минаваха под строй войници, които пееха войнишки песни и ние също тръгвахме след тях под строй и им пригласяхме. Текстовете на песните бяхме научили наизуст и някои още помня, като например:

НИЙ ЩЕ ПОБЕДИМ, ДРУЖНО ВСИЧКИ КАТ ВЪРВИМ

Напред, напред, напред и все напред
Ний макар сме още млади
Не видяли бой, награди
Пречки много ний строшихме
Бързо крачим ний напред,

Че ще дойде някога
Време славно за борба.
Там на бойното поле
Ще трябва славно да се мре.

Не знаем ний всегда покой
Не жалим ний живота свой.
Целия свят ще преминем ний.
Ура, ура, напред момчета
Час настава, боен час.[3]

След като изпратехме донякъде войниците, се връщахме в нашия лагер и играта продължаваше. Понякога влизахме в ръкопашен бой, както момчетата, така и ние момичетата. Военните игри бяха на мода. Големите момчета си правеха прашки, с които мятаха камъни и междумахаленските борби понякога завършваха със счупени глави. На Заговезни на празните места между махалите се палеха огньове и обикновено там се завързваха битки. Чувах възрастните да казат: „Тези войни не са на добре, ще има война.“ Действително това беше надвечерието на Балканската война.

На ъгъла на “Оборище” и ул. “Чепино” имаше голямо празно място, което граничеше с градината на лелини Еленини. Тя беше оградена с висок зид, който имаше вратичка, през която се влизаше в двора. Едноетажната къща, в която живееха лелини, се намираше в средата на градината. Главният вход на къщата беше от към ул. “Марин Дринов”. На нас ни беше по-удобно да влизаме през задния вход. Леля Елена Берова, средната сестра на баща ми, имаше пет дъщери и двама сина. Най-голямата ѝ дъщеря са казваше Сия (Анастасия), кръстена като мене на баба си Анастасия. Тогава тя вече беше женена за рентиера Цанков и живееше в Русе. Жана беше по-голяма от сестра ми Маня и беше в последния клас на гимназията. Мими беше връстница и съученичка на сестра ми Маня. Павлинка - на Славка, а най-малката, Янтричка беше на моя възраст. Най-големият Борис беше вече женен и връстник на Делчо, а вторият син Васил беше малко по-голям от брат ми Павел.

По това време си дружахме много със семейството на леля ни Елена. Живеехме много близо и всеки от нас имаше връстник в нейното семейство. С Янтричка много се обичахме. Или аз отивах у тях, или тя у нас. И двете имахме хубави играчки и си ги носихме една у друга. Аз имах чудесно обзаведена кухничка с ъглово долапче, в което имаше тенджери и чинийки, с маса и столчета и над масата окачени цяла редица малки чашки. Имах и чудесна печица, в която запалвахме понякога истински огън. Тя имаше салонче с тапицирани с червено кадифе канапе, кресло и табуретка, а в средата масичка с тантелена покривка. Имахме малки и по-големи кукли с креватчета и даже малко нощно гърненце. По цял ден си нареждахме куклите и си ходихме на гости. Понякога се разлудявахме и скачахме на пружината на креватчето на Янтричка. На едното табло на креватчето, което беше желязно, имаше островърхо украшение. Помня как веднъж, като се хвърлих върху креватчето, не премерих скока и ударих с главата си украшението, ударът на острието попадна над веждата на лявото ми око. За малко да попадне в окото и да ослепея. От удареното рукна кръв, отначало не ме заболя, ама се уплаших и ревнах и хукнах при майка си. Майка ми също се уплаши, но проми и превърза раната ми. Оттогава ми остана белег над лявото око.

Не ни беше съдено да дружим дълго време с Янтричка, защото с нея се случи нещастие, което ни раздели завинаги. Янтричка замина със сестра си Мими в Русе на гости при сестра си Сийка. Мъжът ѝ имал лека кола и решил да им достави удоволствие, като ги заведе в една красива местност край Русе. По пътя катастрофирали и Янтричка загинала. На Мими се счупил кракът, а бременната Сийка пометнала. Само мъжът ѝ останал невредим. Всички бяхме покрусени, когато научихме за случилото се нещастие. Пак почуствах какво значи смърт. Лиших се от любимата си братовчедка и приятелка, с която бяхме станали неразделни. След смъртта ѝ леля ми подари нейните играчки, но те не ме радваха. Липсваше ми Янтричка. Тя беше хубава и мила, най-хубавата от петте сестри, с големи, красиви очи и къдрава коса.

Бебко вече беше ученик и се чустваше голям. Имаше собствена масичка с чекмедженце за учебните си пособия. Над масичката, на която си приготвяше уроците, беше закачил, седмичната си програма, която беше украсил със сухи цветя. Беше станал по-сериозен и аз се отнасях с уважение към него. Покрай него се научих и аз да чета. У лелини престанах вече да ходя. Там много неща се промениха и нищо не ме привличаше. До Митови имаше едно голямо празно място със зид откъм улицата, в който имаше голяма двукрила дървена врата. През пролуките се виждаше голяма купа сено. Явно, че собствениците живеят някъде на село и са приготвили храна за добитъка си. Много ни се искаше да се промъкнем вътре и да си играем край сеното. Много обичах мириса на сено. Напомняше ми Княжевските ливади. То обаче беше недостъпно, но затова още по-желано. В противоположния край то граничеше с дворовете на къщи, които излизаха на “Марин Дринов”. В една от тях живееше мое другарче, Ането, с което по-късно заедно ходехме на училище и бяхме съученички. Анчето беше малко по-дребна от мен, много пъргава и вечно засмяна. Косата ѝ беше заплетена на две къси плитки, които стърчаха встрани. Когато веднъж си играехме в задния двор, открихме място, през което можехме да се промъкнем в двора с купата сено. Там беше широко и имаше простор за гонене. Скоро там започнахме да се събираме доста деца от махалата. Измъкнахме сено от вътрешността на купата и направихме пещера. Бяха ми чели “Одисеята”, преразказана за деца, и започнахме да разиграваме историята на Одисей в пещерата на циклопите. Как ослепелият от него циклоп започва да гони Одисей, за да го убие. С други думи, играехме на сляпа баба, но бабата беше ослепеният циклоп, който с превръзка на очите и с протегнати ръце ни гонеше да ни улови. Криехме се в пещерата и той все не можеше да ни хване. Беше ни весело и доста сено изпотъпкахме. Кой знае колко ни е проклинал стопанинът. След като купата изчезна, престанахме да се събираме в ограденото място. Беше ни омръзнало. А и зимата наближваше. Често валеше и всички си стояхме в къщи.

Аз много обичах да слушам приказки. Тогава мама имаше една много мила помощничка от панагюрските села, казваше се Нона. Беше около 16-годишна, с дебела руса плитка, която стигаше до кръста ѝ. Когато я решеше, беше много красива и лъскава косата ѝ. Обичах да я пипам. Нона четеш хубаво и знаеше много приказки. Аз ѝ помагах, доколкото можех, за да си свърши по-бързо работата и да има време да ми чете. Баща ни ни беше записал за няколко детски списания: “Звездица”, “Веселушка” и “Картинна галерия”, в които имаше много хубави разкази и стихотворения. “Картинна галерия” беше месечно списание, голям формат и към всяка книжка имаше репродукция от някой голям художник. Най-често сцени с деца, исторически картини или пайзажи. Дълго се взирах в тези картини и много ги обичах. Събирах ги в отделна папка и често ги разглеждахме. Баща ни, когато биваше свободен, също ни четеше. Той четеше много изразително. Него най-обичах да слушам. Често пъти брадичката ми се разтреперваше и едвам сдържах сълзите си, когато четеше нещо тъжно. Преживявах с героите техните мъки и често се смеех на глас, когато имаше нещо смешно. И той обичаше да ми чете. Взимаше ме на скута и ни беше хубаво. Искаше ми се да го погаля и да го целуна. Гушех се стеснително и не се решавах да направя това.

У нас особено тържествено се посрещаше Коледа. Доста време преди празника се започваха приготовленията. Първо се извършваше генерално чистене, в което се включваха всички според възможностите си. След това майка ми започваше да приготвя благини. Замесваше козунаци, плетени по чешки обичай, бисквити при изрязването с формички, на които обичахме да участваме, кифлички с орехова плънка, които много обичахме. Приготвяше и украшения за елхата с марципаново тесто, от което правеше гъбки и други фигурки, които оцветяваше със сладкарски бои. Когато ни се разрешеше да си вземем нещо от елхата, винаги търсехме мамините марципанени украшения, които много ни се услаждаха. Обикновено преди празника ни гостуваше баба Аника. Наредени около кръглата маса в столовата, ние увивахме бонбони в разноцветни книжчици, накъдрени в двата края, и правехме кошнички за елхичката, а тя ни разказваше приказки. Майка ми можеше спокойно да си работи в кухнята, без да ѝ се пречкаме. Настроението ни беше предпразнично. Много ни се искаше да разберем какъв подарък ще получим и гледахме да сме послушни, за да го заслужим. Вечерята на Бъдни вечер по чешки обичай беше рибена. Рибена чорба, която не обичахме, пълнен с орехи шаран и салати. Всички седяхме край масата, празнично облечени, и преди да започнем да се храним, аз като най-малка трябваше да кажа молитвата, която ме беше научила баба „света Анастасия“, както я наричах тогава. Тя беше много набожна и ме въвеждаше в религията. Разказваше ми житията на светиите, водеше ме на черква, където ме караше да се кръстя пред иконите и да ги целувам, да паля свещи за умрелите в тави с пясък, сложени на пода, и да коленича под патрахила на свещеника, когато чете евангелието. Аз много уважавах баба си и чинно изпълнявах всичко.

След вечеря баща ни запалваше свещ и ни повеждаше към салона, където се издигаше висока до тавана елха, украсена с какви ли не блестящи украшения и лакомства, приготвени от майка ни. Под нея имаше пакети с надписи за всеки от нас. Баща ни запалваше свещичките на елхата и започваше да ни раздаа подаръците, като при това казваше по някоя похвална дума за извършени добри неща и укорна за допуснати грешки и непослушание. Аз и Бебко получавахме обикновено играчки. Аз кукла, а той някакъв матадор. Големите, които бяха ученици, получаваха обикновено училищни пособия и прочетни книги. След като разгледахме и се нарадвахме на подаръците, започваше семейният концерт. Баща ми пееше, а майка ми му акомпанираше на пианото, след това Маня свиреше на пиано, а Павел на цигулка. Настроението беше празнично. На Бъдни вечер гости не се канеха. На самата Коледа обикновено ни гостуваха баба Анастасия, баба Аника със сина си и безсемейни приятели. Традиционният коледен обяд беше печена пълнена пуйка с картофено пюре, преди нея супа от дреболии и за десерт крем с патки (по чешки птиче мляко).

На Нова година се събирахме у дома с лелини Еленкини. Майка ми приготвяше Василева пита по указания на баба Анастасия. Леля Еленка източваше сирена баница с късмети по габровски обичай, въведен от чичо Димитър, който беше габровец. Имаше печена гъска с кисело зеле и разни предястия и вино, което се пиеше за наздравица и се повяваше у дома само на Нова година. За десерт имаше баклава, но за нея обикновено не оставаше място след баницата с късметите, които предизвикваха много смях и шеги. После се играеха и игри, в които вземаха участие всички. Най-много се смеехме ние децата, когато играехме „Хаджията се върна от Египет”. Всеки се обръщаше към съседа си и казваше: “Хаджията се върна от Египет.” Съседът го питаше: “Какво ти донесе?” Той отговаряше: “Едно елпазе” (т.е. ветрило) и започваше да си вее с едната ръка. Съседът му повтаря тези думи на другия съсед и той дава същия отговор и започва да си вее с едната ръка. Това продължава, докато всички си веят с по една ръка. Отново първият, който беше започнал да си вее, казва на съседа си от дясно: “Хаджията се върна от Египет.” Другият го пита: “Какво ти донесе?” Той отговаря: “Еки елпазе” (т.е. две ветрила) и започва да си вее с двете ръце. Това се повтаря, докато всички си веят с двете ръце. Вече ги напушва смях. Тогава първият отново казва: “Хаджията се върна от Египет.” и на въпроса какво му е донесъл, отговаря: “Две елпазета и едно трака трука” и си вее с двете ръце и потупва с единя си крак по пода. Следащия кръг вече отговорът е “Две елпазета и две трака трука” и си веехме с двете ръце и потропвахме с двата крака, докато синхронът се нарушаваше, и всички се заливахме от смях. И се смехме, докато ни се отвори място в стомасите за баклавата.

Когато се чуха топовните гърмежи, всички се изправихме с чаши в ръка с вино, което беше в чашите на малките в символично количество. Баща ни се обърна към всички ни с думите: “Да ни е честита Новата 1912 година. Да ни донесе здраве, щастие и мир на земята.” (През есента започна Балканската война.) Всички се чукнахме с чашите, изпълнени с надежда, че годината ще е щастлива. Надеждите не ни се оправдаха. Преди войната животът беше действително мирен. Имаше весели празници, спокойно всекидневие и весели детски игри. Хората от махалата се познаваха. Жените устройваха журове, на които си носеха ръкоделията, споделяха си рецепти, гощаваха се, а децата, които ги съпровождаха, си играеха весело на двора. Почти всяка къща имаше двор и градинка. Повечето къщи бяха едноетажни, рядко двуетажни. Най-високата къща в София, която всички знаеха, беше триетажната къща на Гендови срещу Народния театър в Градската градина.

Около Заговезни през Велики пости пред Великден се постеше седем седмици, устройваше се маскарад. Групи маскирани деца и възрастни се разхождаха из улиците. И посещаваха домовете на съседите. Аз също взех участие в такава група на маскирани. Майка ми.обичаше да ни доставя радости. Помня, че тогава уши на Маня костюм на Пиеро, на Богдан на палячо, на гърдите му беше апликирала слънце, което се смее, а отзад - което плаче. Имаше и висока конусовидна шапка. От мен направиха ангелче с крилца и звезда на челото. Бях облечена в дълга бяла нощница, обшита с лъскави пулчета, и обута в бели пантофчета. Всички имахме домино. Много се вълнувах, когато Маня ме поведе за ръчичка. Посетихме няколко познати семейства. Всеки от групата си изменяше гласа, за да не бъде познат. Навсякъде ни оглеждаха, закачаха, мъчеха се да отгатнат кои сме. Гощаваха ни с ябълки, орехи, сушени сливи. Чувствахме се като превъплатени. Аз бях по-скоро наблюдател, отколкото участник. През всичкото време мълчах. Върнахме се късно уморени, но весели. Майка ни ни чакаше и трябваше да ѝ докладваме. Това беше първото и последно участие в маскарад.

През лятото на 1912 година ни дойдоха на гости, както беше уговорено, вуйчо Франтик, леля Мари и Ружа, които доведоха Славка. Много им се зарадвахме. Майка ми се чудеше как да им угоди. Всеки ден ме пращаха у Мърквичкови да взема в. “Народни листи“, който леля Мари беше свикнала да чете, а те бяха абонирани за него. Когато подавах вестника на леля Мари, тя ми даваше по 5 ст., да си купя сладолед. Със Славка отивахме при сладоледаджията, който минаваше по нашата улица и викаше „сладоледооо..!“, и заедно се гощавахме.

Един ден със Славка и Ружа отидохме да се фотографираме за спомен. Ходихме и на юнашките игри, в които участваше и вуйчо със своите соколи. Вечер се прибирахме в салона, където баща ми пееше най-често чешки народни песни, а Маня акомпанираше на пианото, а вуйчо пригласяше. Славка и Ружа свиреха на четири ръце.

Вуйчо и баща ми обичаха да си припомнят студентските години в Прага, където са следвали едновременно, той медицина, а татко машинно иженерство. Запознали са се на едно общостудентско дружествено събрание. И се сприятелили. Припомняха си общостудентския бал, на който вуйчо завел сестра си Ружена, маскирана като малка ученичка с чанта на гърба си и с къса рокличка. Баща ми се влюбил в нея, без да види лицето ѝ, защото било с домино, а само в блестящите ѝ черни очи, които го гледали открито през процепа на доминото. Черните ѝ дълги коси били заплетени на плитка. Баща ми бил маскиран като руски мужик и танцувал великолепно мазурка и имал брада. Майка ми много го харесала. Била на седемнайсет години в горния клас на висшето девическо училище, което завършила с пълно отличие.

Една вечер, когато баща ми бил на театър, зърнал в една ложа вуйчо с родителите си и Ружена. Още в първия антракт той се появил в ложата на вуйчо. Представил се на родителите му и на бъдещата ми майка. Разприказвали се и си припомнили бала. Като разбрала, че баща ми е завършил гимназия в Русия, майка ми изявила желание да учи руски език. Баща ми веднага предложил услугите си. Родителите на майка ми го харесали и го поканили да ги посети. Семейството на майка ми живеело в къща при входа на един парк, собственост на един граф, който прекарвал лятото в красива вила в парка. Дядо ми бил градинар на този граф повече от 20 години. Майка ми се родила в къщата, определена за жилище на градинаря, и обичала много природата. Израснала всред парка, за който се е грижил дядо. Баща ми ги посетил още на другия ден и уговорили кога да отиде за урок. Когато бях вече голяма, баща ми често идваше при мен да си поприказаме. Тогава споделяше с мен колко много обичал майка ми, която била неговата първа и единствена любов, и колко е трябвало да се бори, за да му я дадат за съпруга. Когато дядо и баба разбрали, че се обичат, се изплашили. Да ѝ разрешат да се ожени за българин, им се виждало невъзможно. България, тази дива ориенталска страна, която чехите наричали Тантария, била толкова далече. Майка ми била тяхна любимка. Как да се разделят с нея? Забранили на баща ми да идва повече при тях, т.е. го изпъдили. Веднъж, когато той чакал пред входа на парка, родителите ѝ и тя самата били излезли да изпратят някакви гости и тя, като го зърнала, се втурнала към него, прегърнала го и демонстративно го целунала. Това било нечувано. Заключвали я, но тя не могла да не ходи на училище и пак се срещали и си дали дума за вечна обич. Тя знаела, че той я обича. Той ѝ го казал по оригинален начин. Когато ѝ обяснявал склоненията на съществителните и прилагателните за мъжки род, давал за пример думите „добрий человек Степан“, а за женски „ленивая Ружена“. Употребата на винителен падеж обяснил с примера „Добрий человек любит ленивую Ружену.“

Баща ми започнал да си взима всичките изпити с отличен, дори един от професорите му предложил, като завърши, да му стане асистент. Баща ми полагал всички усилия, да си извоюва правото да се ожени за майка ми. По това време тя е имала някакви смущения и софийските лекари ѝ казали, че е болна от рак. Тя написала на сина си отчаяно писмо. Баща ми ѝ писал да дойде незабавно в Прага, да я прегледат тамошните лекари. Тя пристигнала в Прага с голямата си дъщеря - леля Богданка, която говорела добре немския език. В това време Чехия влизала в състава на Австро-Унгарската империя и официалният език бил немски, който задължително се изучавал в чешките училища, въпреки че те се издържали от доброволни помощи, събирани от чешкия народ. Баща ми споделил с майка си и сестра си своите чувства и с помощта на вуйчо те били поканени от родителите на майка ми. Баба ми Анастасия била достолепна жена с изискано държание. Леля ми Богдана освен това знаела езици и имала висока култура. И двете хвалели България като благословена земя с много перспективи за един висшист и хвалели майка ми като казали, че много добре разбират защо баща ми така силно я е обикнал. Ледът се стопил и баща ми пак бил приет от семейството на майка ми.

Когато баща ми, след като заършил с отличен техниката, се завърнал в България, за да намери работа и да създаде условия за семеен живот, за машинни инженери нямало работа. България, освободена току-що от турско робство, нямала фабрики и била изцяло аграрна страна. Баща ми нямал друга възможност освен да стане гимназиален учител по математика и физика във Видин. С майка ми си пишели редовно и той я учел на български език. Тя даже, да се упражнява, понякога му пишела писма на български. През великденската ваканция, когато отишъл да си я вземе, се венчали в католическа черква в Прага, а като си дошли в България, в православен храм в София. Втората сватба била да се угоди на баба ми Анастасия, ревностна православна христянка. Така майка ми приела православието.

 Вуйчо и баща ми много се обичаха. Той беше изиграл благотворна роля за изпълнение мечтите на баща ми.

Настана време да се разделим. Вуйчо и Ружа заминаха. Делчо също, да си продължи образованието. Славка си остана у дома. С нея много се обикнахме. Вече нямах нужда от други приятелки. С нея по цял ден седяхме на канапето и тя ми четеше на глас. Обикновено аз лежах с глава на скута ѝ и тя ми четеше, вече не само приказки, но и други приключенски романи, които много ни вълнуваха. Имахме голяма детска библиотека и още не бях тръгнала на училище, а бях обиколила света, с Майн Рид, Жюл Верн, Густав Емар бях пребродила пустини, джунглата, плавала през морета и попадала на безлюдни острови. На есента щях да тръгна на училище, а Славка да се яви на изпити, за да продължи в прогимназията. В Чехия беше завършила начално образование, което беше петгодишно. С това беше загубила една година. С четенето Славка си възвърна българския език, който беше позабравила. В къщи с нас майка ми говореше чешки, а баща ми български. Помежду си говориха чешки. Така майка ми говореше български само с външни хора и близките на баща ми. Затова български говореше напевно с акцент.

Помня, когато за пръв път ме заведоха в училище „Васил Априлов“, да ме запишат. Училището не беше далеч от нас на ул. “Шипка” и ул. “Априлов”. Помещаваше се в едноетажна сграда с четири големи стаи за четирите отделения. Една учителска и една за разсилния и училищните пособия. Около зданието имаше голям училищен двор постлан с плочи. В съседство имаше друго двуетажно здание с големи прозорци, където щеше да учи Славка. Аз с Бебко щяхме да учим в малкото здание, което беше много старо и лошо поддържано. Учител щеше да ми бъде Велислав Алексов. Той беше среден на ръст, по-скоро слаб, държеше се дружелюбно, но вдъхваше респект. Бяхме повече от 30 деца в отделението. Той ни подреди в училищния двор и под строй ни въведе в класната стая. Там имаше три редица чинове с малък подиум пред катедра и стол. На стените нямаше окачено нищо. Учителят ни подреди по височина и по двойки момче и момиче и ни посочи кой с кого да седне. Аз се озовах по средата на втория ред. После ни показа как да седнем на чина с ръце отпред, като четирите пръста са на чина, а палеца под. След това ни каза как да подържаме чистота, да си мием редовно ръцете, лицето и врата. Да си режем ноктите, да поддържаме чисти дрехите си. След това ни каза, че трябва да уважаваме възрастните и първи да ги поздравяваме, момиченцата с поклон, а момчетата със сваляне на шапка. После ни извикваше двама по двама на черната дъска и ни караше да поздравяваме познат възрастен човек. Възрастният човек беше един от нас и трябваше в движение да ни отговори на поздрава. Така се изредихме всички и ни беше забавно, дори смешно, но той ни наблюдаваше внимателно и ни изучаваше. Първите дни учихме първо пеене. Учителят свиреше хубаво на цигулка и след като изпита гласовете ни, ни разпредели на първи и втори глас. Помня колко бях щастлива, когато научих първата песен. Беше песента за теменужката. Още я помня. Задържа ни до късно, докато я научим. Когато се върнах от училище, нашите бяха седнали да обядват. На въпросите на нашите отговорих, че учителят ни е задържал, да научим песента за теменужката, и запях. Всички ми се смяха. Имахме часове по рисуване. Учителят ни учешее как да държим молива, да рисуваме къщички и цветенца и как да запълваме с бои. Той беше завършил Художествената академия и рисуваше много хубаво. Аз обичах да рисувам, но ръката не ме слушаше, не излизаше това, което исках да нарисувам. Спомням си как веднъж в градинката на Докторския паметник наблюдавах една художничка, която беше застанала пред една леха с разцъфтели перуники и ги рисуваше. Погледнах перуниките, после платното, на което рисуваше, и ми беше чудно, как пренася на платното перуниките, а те си стоят в лехата. Така ми се щеше и аз да правя същото. Когато се върнах, взех молив и хартия и се опитах да нарисувам къщата, която виждах от прозореца, а тя не излизаше същата. Доплака ми се. Разбрах, че трябва да научиш ръката си да те слуша. Учителят така ни казваше. Затова се учело рисуване в училище. Един ден учителят ни каза колко пари трябва да донесем, за да ни купи плочи и калеми за писане. Ще започнем да се учим да пишем. Вече ни беше набавил буквари и ни ги беше подвързал с еднакви подвързии и беше надписал етикетите им, за да не ги бъркаме. На другия ден ни даде плочите, също красиво надписани. Те бяха черни, разчертани с червени линии от едната страна с квадратчета за смятане а от другата на тясни и широки редове за писане. От лявата страна на рамката имаше дупчица, през която беше проврян канап, на другия край на който беше завързана гъба. Учителят ни обясни, че гъбата винаги трябва да бъде чиста и влажна, защото с нея ще изтриваме това, което сме записали, след като той го провери, за да можем отново да пишем. Трябва да помолим майките си да ни ушият възглавнички, с които да подсушаваме плочата, след като сме я измили. Тези възглавнички трябва да закрепим на другата страна на плочата. На плочата се научихме да пишем цифри и букви. И до края на годината не употребявахме тетрадки. Когато започнахме да учим четенето, не ми беше интересно, защото вече знаех да чета. Писането ми беше интересно, макар че пишех небрежно, но правилно. След като бяхме преписали няколко текста от черната дъска, учителят тръгна между редовете, да прегледа написаното, и на всекиго написа оценка. Аз на бърза ръка си бях написала текста и си приказвах със съседа отзад. Учителят ми направи забележка и ми написа под написаното от мен 3 и ½. След като прегледа и оцени всички, поучително каза: които са получили 5 (тогава това беше най-високата оценка), да излязат с плочите отпред и да покажат как трябва да се пише. Пред класа излязоха само двама – Недялка Дончева, дъщеря на главния учител, и Стефчо Златев, спретнато хубаво момче, което много харесвах. Те двамата бяха най-примерните в класа. Всички се отнасяхме с уважение към тях. Нима не мога и аз да бъда като тях? - си помислих. В мен се събуди амбиция. Станах по-старателна в клас. Престанах да се въртя и да разговарям с този или онзи в час. Когато учителят повтори своя експеримент, бях вече една от шестимата, които бяха излезли със своите дъски пред класа, да покажат как трябва да се пише.

Този момент на пробуждане на амбицията съм запомнила добре, както и радостта на родителите ми, когато им показах плочата с петицата и подписа на учителя. Дощя ми се да им доставям само радости, станах отлична ученичка. Нямах никаква амбиция да изпъквам, а по-скоро да доставям радост на родителите си и да помагам на другарите си, които изостават. Учителят даже прикрепи към мен най-слабата ученичка, за да ѝ помагам. Тя все още не можеше да се научи да чете. Казваше се Марийка Симеонова, сестра на нашата знаменита цигуларка Недялка Симеонова. Жиееха на нашата улица. Баща ѝ беше фелдфебел и диригент на военната музика. Беше вложил цялата си амбиция в Недялка и тя трябваше по цял ден да свири. Искаше ѝ се да си поиграе, но баща ѝ беше взискателен до суровост. На Марийка изобщо не обръщаха внимание. Аз успях да ѝ помогна да се научи да чете. Тя идваше у дома всеки ден и сядахме на стълбите към двора. Тя сричаше и аз я следях, докато си научи хубаво урока.

Един ден, както седяхме на чиновете си, почуствах, че нещо ме люлее, а чинът ми скърца. Учителят извика: „Деца, подредете се в редичка. Ще излезем на двора. Има земетресение.” Когато излязохме, всички бяхме изплашени. Ставаше нещо, което никога преди това не бяхме изпитали. На двора, където се озовахме с необикновена бързина и където се събраха всички деца от училището, учителят ни разказа какво може да придизвика земетресението и какви катастрофални земетресения са ставали, при които са загивали много хора, затрупани под разрушените къщи. Каза ни, че земетресението, което ни разлюля, е хоризонтално, но там, където е епицентърът, е вертикално и предизвиква много разрушения.

След като постояхме известно време на двора и се поуспокоихме, учителят отново ни въведе в класната стая. На другия ден вестниците писаха, че епицентърът бил в Търново и там имало много разрушения и загинали много хора. Рухнало и едно училище, под което загинали всички деца.

1912 година беше с много събития. Тогава падна и голямата камбана на храма „Александър Невски“, за която казваха, че е висока 9 метра, и захлупила трима души, които по чудо останали живи. Този случай много се коментираше. През октомври беше обявена Балканската война. Наричаха я освободителна, защото целеше да освободи Македония и Тракия, които бяха останали след Берлинския договор под турско робство. Всред народа имаше голямо въодушевление, пееха се патриотични песни. Поетите пишеха патриотични стихове, които ние децата изучавахме и изпълнявахме с патос. Беше обявена всеобща мобилизация и баща ми навлече военен мундир и замина. Голяма част от училищата бяха затворени и зданията им приспособени за болници. Животът коренно се промени. Започнаха сраженията. Вестниците бяха пълни с известия за войната. Пристигнаха доброволци и медицински мисии от приятелски страни, да организират болници за ранените войници. И от Прага пристигна мисия от лекари и медицински сестри, с която пристигна и брат ми Делчо, който беше студент в Прага. Щом научил за обявяване на войната и че лекарска мисия се готви да замине за България, той се включил в едномесечен хирургически курс и се присъединил към чешката мисия, където го приели като помощник при операции. Възрастово не подлежал на мобилизация, но се присъединил като доброволец. Чрез него майка ми се запозна с лекарите от мисията, а сестра ми Маня отиде като милосердна сестра в разкритата от мисията болница във военното училище. Тя едва беше навършила петнайсет години. Зданието на гимназията им беше превърнато в болница, а голяма част от учителите бяха мобилизирани и гимназията разпусната. Някои от другарките ѝ също станаха милосердни сестри. Всеки гледаше да бъде полезен с каквото може. Имаше голям национален подем.

Беше настъпила зима. Войниците се нуждаеха от топли чорапи и качулки. Говореше се, че екипировката им е лоша и те мръзнат в окопите. Жените се събираха на седянки да плетат чорапи и да шият качулки. Създадоха се женски комитети, които осигуряваха плат и прежда. И аз се научих да плета и оплетох едни ръкавици. Седях при майка си и слушах какво си говорят жените. Приказките им не бяха весели. Бяха изпълнени с грижа за заминалите на фронта синове и съпрузи. Войната беше победоносна. Няма да забравя, как забиха камбаните, когато падна Одрин, който беше от доста време обсаден. Но идваха съобщения за много убити. В едно сражение бяха убити двамата ми братовчеди Коста и Делчо Василеви. Синове на малката сестра на баща ми леля Марийка. Много ги обичахме. И двамата бяха студенти по право. Казваха, че били много способни. Делчо беше голям имитатор и много ни забавляваше и разсмиваше със своите превъплъщения, когато се събирахме на някой празник. Те живееха недалеч от нас и често пъти по път към университета надничаха в кухнята при майка ми и я питаха: „Учинайке, какво ще готвиш днес?“ и ако разберяха, че ще има печено с кнедли, заявяваха: “Разчитай на нас за обяд.” Майка ми затова много ги обичаше и ги чувстваше много близки, а и те нея. Не можех да си представя, че вече няма да ги има. Отидохме с майка ми у лелини. Там се бяха събрали всички роднини. Всички плачеха. Леля Марийка припадна. Свестиха я, като ѝ дадоха да диша амоняк. Беше много тъжно. И аз плачех. Спомних си за покойните си братя. И те бяха изчезнали изведнъж от живота. А сега колко много хора изчезват изведнъж!

Учебните ни заниятия се водеха много нередовно. Учехме през ден, две училища в едно здание. Славкини бяха разпуснати, защото тяхното училище беше взето за болница и тя си стоеше по цял ден в къщи. Нямахме вече домашна помощница и всички помагахме на майка ни. Славка мого обичаше да рисува и да моделира от глина. Между прозорците беше наредила редица фигури на животни и бюстове на турски военачалници с фесове, които беше виждала във вестника. Големите, като ги гледаха, казваха, че са много сполучливи. И аз се опитвах, но не можех като нея. Ръцете не ме слушаха и нищо не излизаше от опитите ми. С нея често излизахме на полето да се пързаляме. Отивахме на отсрещната страна, където имаше заледена пързалка. Пързаляхме се клекнали, но казаха, че е по-приятно, ако се спуснем прави. Спуснах се права, но се препънах и паднах отвисоко. Ръката много ме заболя и се поду. Прибрахме се в къщи, но не казах на майка ми, че съм падала, за да не се кара на Славка, на чиито грижи бях поверена. Бях вече голяма, но нали бях най-малката в къщи. При всяко докосване и движение ръката ме болеше. Държах я постоянно свита в лакътя и пръсти пъхнати в пазвата. Мина доста време и болките престанаха, но върху палцовата кост на ръката имаше твърда подутина, която майка ми забеляза. На Коледа майка ми покани лекарите от чешката мисия у дома на вечеря. Когато се ръкувах с един от тях, майка ми му каза за подутината и го помоли да я види. Той взе ръката ми и вимателно я опипа. След това ме попита дали съм падала и аз му разказах всичко. Той каза, че ръката ми е била чупена и е зараснала накриво и трябва да отида при тях в болницата, да ми я оправят. Уговориха с майка ми кога да ме заведе. Заедно с лекарите беше поканен един санитар, който беше по професия журналист, но дошъл в болницата като доброволец и се беше сприятелил с Делчо и с Маня. Беше много симпатичен. Казваше се Владимир, но го наричаха Владик. След вечеря отидохме в салона, където имаше малка елха, но под нея нямаше подаръци. Маня и Павел свиреха, но го нямаше баща ми да пее. Не беше весело, но все пак имаше коледно настроение със спомени за мирновременните Коледи. Владик ме взе на колене и ме накара да прочета книжката за царицата Зима, която му бях показала. Правейки се, че уж чета, му я казах наизуст. Станахме приятели с него. Той умееше да бъде приятел с децата. Наскоро беше починала майка му, но той не смееше да се върне в Чехия. Бил написал една книга „Македония“, в която бил доказал българската ѝ принадлежност. В нея изказвал мисълта, че сърбите вместо да потискат славяни по произход българи, би трябвало да насочат вниманието си към Босна и Херцеговина, които са по-близки, но пъшкат под австрийско робство. За тези му мисли, той бил осъден от австрийските власти, за подбуждане към бунт, на смърт, но навреме емигрирал. Беше дописник на вестник „Народни листи“. Всички много го обикнахме и мама го покани да ни идва по-често на гости, за да не се чувства така самотен в чуждата страна. Той започна често да ни навестява. Всички му се радвахме. Заради книгата си за Македония той си беше спечелил врагове в лицето на сърбите, които бяха големи шовинисти. Те устроиха няколко атентата срещу него. Един път стреляха срещу него и простреляха само шапката му. Но веднъж го наръгаха в гърба с нож и той лежа дълго време в болницата. Казвха, че понякога е опасно да говориш истината.

Владик се беше влюбил в Маня и изглежда, че и тя в него, но не се решил да ѝ каже, а написал писмо на майка ни, в което поверил чувствата си. Те и двамата бяха още много млади, той на 23, а Маня на 15 год., и майка ми му го казала. Той беше много внимателен към всички ни и беше много сдържан. Когато излизаше на разходка с Маня, майка ми винаги ме прикачваше към тях.

След известно време Владик замина като военен кореспондент на фронта и пишеше дълги писма на Маня. Тя живееше с вечен страх за него и също често му пишеше. Тогава той приготви за издаване една малка книжка с разкази за войната, озаглавена „Ние“. Беше обикнал българите и се чустваше като такъв. Един от разказите му беше “Из дневника на една милосърдна сестра”. Главната героиня беше Маня.

В уречения ден майка ми ме заведе в болницата, за да ми оправят ръката. Въведоха ме в операционната, а майка ми остана да ме чака в коридора. В операционната беше д-р Славингер, който ме беше прегледал, Делчо и още един, когото не познавах. Доктор Славингър ми приличаше на добродушно охранено прасенце, кръглолик, с щръкнала червеникава коса и малки засмени очи. Той пое ръката ми и я опъна, после Делчо я улови откъм лакътя, другият човек хвана здраво палеца и започнаха здраво да дърпат. Д-р Селингер масажираше и натискаше подутината. По едно време усетих силна болка и подутината изчезна. Макар че силно ме болеше, не заплаках и не издадох и звук. Бяха ми разказвали, колко търпеливи са войниците дори когато им режат месата без упойка, стискат зъби и мълчат. Престанаха да дърпат ръката ми. Поставиха по протежението ѝ две дъсчици и я гипсираха. След това преметнаха през рамото ми кърпа, която вързаха, и в нея пъхнаха ръката ми, свита в лакетя. Така щях да я нося, докато заздравее костта. По едно време вратата се открехна и отвън надникна с уплашени очи майка ми. „Още ли не сте почнали, господин докторе?” – “Както виждате, всичко е наред. Настенка се държа като юнак.” Това ме поласка.

След известно време отидох да ми махнат гипса. Ръката ми беше изтъняла, а кожата сбръчкана. Почти не я чувствах. Няколко дни ме водиха в болницата, да ми правят на ръката бани с масаж. Постепенно тя заприлича на другата и започнах свободно да я движа.

 В болницата видях какво значи мъка. Виждах войници с превързани глави, без ръка или крак. Плачех, като ги виждах. Зимата свърши. Беше вече 1913 година. Свърши и войната. Турците бяха победени и мирът сключен. Завърших първо отделение с отличен. Всъщност нямаше мир. Съюзниците искаха да заграбят български земи и започна нова война – Междусъюзническа. Народът ни беше изтощен, защото ние дадохме най-много жертви и понесохме най-тежкия товар от войната. Тогава започна да се пее песента.

Съюзници, разбойници, коварни, подли и без срам
Обрахте ни, ограбихте отечествения наш храм,
Не хора сте, демони ...., у вас престъпността се крий.
Загнездила се здраво днес, вий рожба сте на злоба, бес
За всичко сметка ний държим и люто ще си отмъстим.[4]

Между двете войни имаше малък интервал от време, което не се почувства като мир, освен че баща ни отново беше между нас, макар и за кратко време. Колко беше щастлив, когато всички бяхме около него и го ухажвахме и чакахме само да поиска от нас някаква малка услуга, например да му донесем чаша студена вода, и как се надпреварвахме кой да му я донесе. Чувах го понякога, когато се изкъпеше и легнеше в чисто преоблеченото легло, да казва на майка ми: „Ох, душко, какво блаженство е да си отново у дома при любимите.“ Но това блаженство не трая дълго, трябваше пак да замине за своята пионерска дружина, която се занимаваше с построяването на понтонни мостове и укрепления. Пак трябваше да чакаме с нетърпение неговите писма.

Оскъдицата на храна започна да се чуства още по-силно. Павел, който беше буйна глава, създаваше на майка ми грижа с това, че искаше да отиде на фронта доброволец, а беше само на 14 години. Бебко не беше вече това примерно момченце, което при раздаване на свидетелствата декламираше за Тошко и Божко и баба Търкаланка, което беше много дълго и когато казваше за двамата пакостници, сочеше нарисуваните им образи от сестра ни Маня и казваше: „Ето техния портвет.“ Не можеше да произнася звука “р” и вместо него употребяваше “в”. Той беше вече ученик в четвърто отделение, казваше ясно “р” и по цял ден скиташе по махалата да събира новини, които споделяше с нас на трапезата. Например когато стана търновското земетресение, той ни уверяваше, че видял как се преплитат краката на генерал Марков. Когато падна голямата камбана, той се оказа очевидец на събитието. Затова когато докладваше за някоя сензация, по-големите му казваха - “камбаната падна“ или „преплетоха се краката на генерал Марков“, а най често “посмали, Манго“. Когато Маня и Делчо работеха в болницата, той често ходеше там да помага, като разнасяше храна на ранените. Махленските познати го сочеха като момченце, което е винаги готово да помогне, и го обичаха. В къщи не се свърташе. Обувките му се късаха по–бързо от тези на другите. В училище започна да закъснява и майка ми много се безпокоеше за него. Когато споделяше безпокойството си с баба, тя вместо да я успокои или да ѝ даде някакъв съвет, казваше: „С това момче много ще има да патиш.” Бебко не беше лош по сърце, но от рано започнаха да му казват, че е лош, даже и когато заслужава похвала за действието си. Така например се беше сбил с едно доста по-голямо момче, което закачало негов приятел. Разбира се, по-голямото момче го беше напердашил и при сбиването му беше скъсал панталона. Това беше най-лошото, защото по това време нямаше как и откъде да се набави нов. Когато някога при лошо време се застояваше в къщи и се заиграваше със строителничката, която вуйчо Франтик му беше подарил, правеше самолети, крилати мелници, двуетажни къщи с балкони и ги показваше на големите, те казваха: “Няма що, ще стане строителен инженер.” Аз го гледах с удивление, когато строи, и после се опитвах и аз да направя нещо, но нищо не излизаше. Явно нямах неговата дарба. Това признание потискаше самочуствието ми. Бебко беше оставен на самотек, както се казва. Майка ми се чустваше безсилна да се справи него. Не умееше да пердаши, когато се налагаше, а само викаше, а викането е признак на безсилие и не даваше резултати. Големите, които биха могли да помогнат, бяха всеки зает със своите проблеми. Бебко беше любимец на Маня, която го била научила да ходи и много го глезеше. Делчо беше изцяло зает със службата си и с грижата да помага за издръжка на семейството ни, която баща ни не можеше да осигури напълно, тъй като заплатата му на подпуручик, какъвто чин имаше той във войската, беше много малка. Павел знаеше само своята цигулка и личните си вълнения. Аз и Славка съчувствахме на майка ни и гледахме поне да помагаме в домакинството и поне да не създаваме грижи. Славка много ми четеше и се учеше добре. Аз много се стараех да бъда като нея и залягах. Маня гледах отдолу нагоре и беше голямата какичка, която ние със Славка слушахме и никога не се карахме. С Бебко имахме малко контакти, освен когато ми правеше грудка на главата. С разперени пръсти и палец ме натискаше по темето, завърташе ръката, като ме разрошваше. Това негово действие и проява на пренебрежение и отношение отвисоко силно ме обиждаше и ме подтикваше да се хвърля върху него и да се сбием, но винаги се въздържах и от обида очите ми се насълзяваха. Веднъж не издържах, хвърлих се върху него и метнах през главата му престилчицата си и започнах да го удрям с юмруци по гърба. А той се превиваше от смях. Това още повече ме обиди и аз избягах от него и се разплаках. За да не ме видят другите, че плача и да не ме разпитват защо, аз се сврях между двата гардероба, където се криех винаги, когато плачех и не исках да ме видят и разпитват. Не обичах разпитванията, коментариите и излишните приказки, които не водят до нищо добро. Защото си мислех понякога, че думите не сближават, а повечето раздалечават хората.

Положението на страната ни беше много тежко. Имаше голяма оскъдица от всичко. Занятията в училище бяха нередовни. По липса на училищни здания, заниятията се водеха често в лятното училище на Борисовата градина. Когато времето ненадейно се разваляше, хуквахме на различни страни да търсим подслон. Но по-често като мокри кокошки се прибирахме у дома. Болниците бяха препълнени с ранени. Бяха настанали критични дни за България. Владик пак беше станал военен кореспондент и писмата, които пишеше, никак не бяха успокоителни.

Най-сетне и тази война свърши с унизителен за България мир, който откъсваше нови земи от нашето разорено отечество, което будеше чуство за реванш.

 Оцелелите бащи и синове се завърнаха по домовете си. Училищните сгради започнаха пак да изпълняват предназначенията си. Стопанството беше разорено, имаше безработица. Делчо не замина да продължи образованието си, защото подлежеше на набор, и постъпи в школата за запасни офицери. Завърших второ отделение и се преместихме да живеем в нов квартал, на ъгъла на ул. “Ангел Кънчев” и ул. “Солунска”, в къща, която беше по-евтина. Преди нас в нея беше живяло семейството на един втори братовчед на баща ми, Ушев, който загина в Балканската война и остави син и дъщеря сираци и жена вдовица. При случайна среща с баща ми, тя му се беше оплакала, че не може с малката пенсия като вдовица от войната да поддържа къщата и трябва да се премести с децата в една стая. От дума, на дума, като научил баща ми размера на къщата и наема, баща ми се заинтересувал от нея и видял, че и двете семейства могат да живеят там, тъй като на първия етаж имало пет отделни и една по-малка стая, която може да се приспособи за кухня. В партера имало обширна кухня, която извеждала направо на двора, малка стаичка за прислужничката и столова. Имало обширно мазе за зимнината и горивото и таван за простиране. Под стаите на първия етаж имало бакалница, бръснарница, обущарница и книжарница, което улеснявало снабдяането и услугите. На диагоналния ъгъл, имало хубава градинка, добро място за игра на децата. Баща ми преценил всички изгоди и на квартирата и след като обсъдил всичко с майка ми, решил да се преселим. Озовахме се в нов квартал и друг училищен район. Бях вече ученичка в трето отделение. Имах добър учител, когото боготворях. Всяка негова дума беше закон за мене. Имах добри другарки, с които се разбирахме и с които се обичахме. И изведнъж се озовах в чужда среда. Един ден учителят ми каза: „Анастасио, ти подлежиш на друг район и сега ще ти дам отпусно свидетелство, за да се прехвърлиш в районното си училище „Неофит Рилски“. Надявам се, че няма да посрамиш предишния си учител. Едвам не се разплаках, но потиснах мъката си, щом трябва.

На другия ден баща ми ме заведе в новото ми училище, което се намираше на ъгъла на ул. “Раковска” и ул. “Гургулят”. Не беше много близо до нашето жилище. Щеше да ми бъде учителка г-жа Увалиева, възпълна, на средна възраст, симпатична на вид жена. Тя ме въведе, представи ме на отделението и ми посочи къде да седна. Но каква разлика между моя учител и новата ми учителка, между стария ми клас и новия. Бях свикнала на строга дисциплина и тишина, в която се чуваше само гласът на учителя и изпитвания ученик. Съзнавахме, че така е най-добре. Така ни беше научил учителят и ни беше приятно в клас. Тук се чуваше шум като в кошер. Всички приказваха. Учителката вместо на катедрата седеше на един от предните чинове и когато ни говореше или обясняваше нещо, шумът ни пречеше да я чуем. Учениците изглежда я обичаха и се отнасяха към нея като към майка си, не винаги я слушаха и не винаги се отнасяха с уважение към нея. Може би нейният метод на работа с децата да беше по-правилен тогава, но аз не можех да преценя и да свикна с него. Като се върнах у дома, плаках. Казах, че новото училище не ми харесва, няма да мога да свикна с него. Обичам учителя си и другарчетата си и искам да се върна при тях. Бях неутешима. Баща ми се видя в чудо и ме отведе отново в моето, старото ми училище. Говори с главния учител и го убеди да ме приемат отново. В отделението ме посрещнаха с радост и учителят се усмихваше. Взеха ми карта за трамвай и започнах да ходя с трамвай. Качвах се на спирката срещу градската градина и оградата на двореца. Трамваят спираше пред моето училище. Това, че ходех толкова далеч на училище и то с превозно средство, повиши самочувствието ми, значи вече бях голяма. Трамваят тогава се движеше по улица „Цар Освободител”, завиваше по ул.“Сан Стефано“, после по ул. “Шипка“. Крайната спирка му беше Военното училище. Славка постъпи в първа девическа гимназия на ул. „Парчевич“. Тя не почувства никаква мъка от преместването си, защото не се беше сприятелила с никоя от съученичките си, които ѝ бяха чужди, след като пет години беше дружила със селски простодушни момичета. Чувстваше се все още в чужда среда. Тя дружеше главно с мен и с мен споделяше впечатленията си. И двете имахме почти еднакви учебни програми. Учебният материал в прогимназията беше по-обхватен. Учехме почти едни и същи неща, но те ги изучаваха с повече подробности и по-широките си познания тя предаваше и на мен. Затова в училище проявявах повече знания и можех да обяснявам много неща и на другарките си. Това ми повишаваше авторитета. Четях по-гладко и по-изразително от другите, защото покрай Бебко от рано се бях научила да чета. Когато на учителят му се налагаше да излезе някъде, той ме оставяше да чета някоя интересна приказка, за да не шуми класът.

Един ден ни посетиха братя Бъкстон - английски журналисти, приятели на България, които искаха да добият впечатление от българското основно образование. Изглежда нашето училище беше към първоразредните и затова ги бяха насочили към него. Те подариха на всеки от нас по едно шоколадче, а на дружеството за подпомагане на беднита деца - 200 лв. Затова трябваше да им се изкаже благодарност от името на училището. Беше избрана комисия от три деца, между които аз, и с нашия учител трябваше да им изкажем благодарността ни. Учителят беше написал обръщение на един лист, което трябваше да прочете един ученик от четвърто отделение, но в определения за тръгване час ученикът не дойде и след като го почакахме известно време, учителят каза: „Анастасио, ти ще прочетеш благодарността.” Прочете ми я и ми подаде листчето, да го чета в трамвая, докато стигнем на мястото, за да го чета гладко. Братя Бъкстон бяха отседнали в хотел “България”, едно едноетажно здание на диагонал с двореца, срещу градската градина. Братя Бъкстон ни приеха в спалнята си, която беше бая разхвърляна. Те бяха току-що станали и ни посрещнаха в халати. Бях много развълнувана. След като им изказах нашата благодарност за благородния им жест и за симпатиите им към България, те поискаха да им дам листчето, от което поглеждах и после ми подариха портретите си, на които се подписаха. В къщи докладвах подробно и подадох на баща ми портретите, които той прибра в едно малко чекмедже в долапа, където прибираше свидетелствата ни и други важни неща като програмите, в които съм участвала, най-често като декламаторка. На улица “Шипка”, недалеч от нашето училище, живееше севдата на брат ми Делчо – Райна Бръчкова, и любимия на Маня Владик. Понякога, когато получавах поръчение от Маня и Делчо, да предам писмо до любимите им, аз се отбивах първо у Бръчкови, като изчаквах да напише отговора, и след това у Владик със същата цел и след това поемах пътя към къщи. Обикновено минавах покрай манежа, където кавалеристите се учеха да убиват, като препускаха на коне и забиваха озверено извадените си сабли в нещастния сламен човек, както наблюдавах в кавалерийските казарми, когато живеехме на ул. “Кракра”. Сега там се намира Народната библиотека и градината зад нея. После минавах през площада на Народното събрание, улицата зад двореца, площада, където ставаха Гергьовските и Богоявленските паради и водосвет, покрай Градската градина и малкото площадче, влизах в нашата улица „Ангел Кънчев“. По пътя всичко ми беше интересно и се зазяпвах тук и там. В къщи се завръщах със значително закъснение, но имах оправдание. Понякога ме изпращаха другарки и се заигравах в градината на проф. Шоурек, при когото квартируваше Владик. Понякога се отбивах при приятелката си Олга Брадистилова, в чието жилище имаше обширен вестибюл, много удобен за игра на сляпа баба. Така се заигравахме, че не усещахме времето. Сепвахме се, когато забележехме, че вече е съвсем тъмно, и се забързвахме да си вървим. Заслужавахме си да ни се карат в къщи, където вече сигурно се безпокояха за нас. А играта беше толкова приятна. За да заглушим избухването в къщи, Олга ни набираше по букет с рози, с които изобилстваше градината им. Разбира се, ги поднасях на майка ми с виновна усмивка и желанието ѝ да ми се скара се изпаряваше. Беше щастлива, че нищо лошо не ми се е случило.

Като че ли мирното време се беше върнало. Занятията бяха редовни. Учихме в новото хубаво здание, където учеше и прогимназията. Старото здание, в което учих преди това, беше съборено като непригодно и опасно. Около голямата нова сграда се оформи обширен двор, огласян от множество гласове и закачки.

Помня как веднъж закъснях много за училище, защото трябваше да пропусна няколко трамвая, в които не можах да се кача, защото бяха претъпкани. Достраша ме да вляза посред час и реших да изчакам междучасието. За да си убия времето на чакане, реших да разгледам таванските помещения, където се складираха и училищните помагала. В един ъгъл на тавана видях човешки скелет. Още не бяхме изучавали човешкото тяло. Този материал влизаше в програмата на четвърто отделение. Видът на скелета предизвика паника у мен. Бях виждала изображенито на смъртта на часовника на старата Пражка община. То напълно приличаше на него. Стори ми се, че това е самата смърт, и в паника хукнах надолу по стълбите. Струваше ми се, че всеки момент смъртта ще ме настигне. Сърцето ми биеше до пръсване. Едва се успокоих до биенето на звънеца. Учителят ми сигурно не беше забелязал отсъствието ми, защото нищо не каза. Когато се прибрах в къщи, споделих преживяването си и всички ми се смяха. „И ти си повярвала, че училищното пособие, на което ще изучавате костите на човешкото тяло, е самата смърт? Та от човека остават само костите, които изграждат неговия скелет. За него ти ще учиш догодина. Още много неща има да учиш и да разбереш.“ Наистина осъзнах колко много неща не знам. Може би затова на един от въпросите на анкетата, която се провежда от психолозите, за да се изучи умственото развитие на учениците, а именно какво би направил, ако срещнеш човек, който всичко знае? На това отговорих: бих го помолила да ми разказва това, което знае, за да го науча и аз. У мен се беше пробудил интересът към знанието.

Когато бях в трети клас, се навършиха 500 години от изгарянето на Ян Хус на кладата. Станал жертва на убежденията си през 1415 година. Обявен за еретик от немското духовенство, което по това време е играло същата роля за асимилация на чехите, каквато роля е играло три века по-късно гръцкото духовенство за българите. По инциатива на дружеството на чешко-българската взаимност, чийто председател тогава беше баща ми, а секретар Владик, Светият синод устрои възпоминателно утро в салона на Славянска беседа, на което Владик изнесе обширен доклад за живота и значението на Хус за чешкото възраждане, а аз декламирах две стихотворения за Ян Хус. Едното на чешки, а другото на български, написано специално от поета Стоян Чилингиров, който беш добър приятел на Владик. Аз бях облечена по случая с национална чешка носия, която ми зае дъщерята на Шкорпила, с която дружахме и бях еднаква на ръст.

Помня какво впечатление ми направи вътрешността на Светия синод, където Владик ме заведе при един от владиците, организатор на честването. Широко тържествено стълбище, постлано с дебели красиви пътеки, които заглушаваха стъпките. Ярко осветено от широките прозорци, покрай стените на стълбището фрески от добри майстори, идеална чистота. Много се смутих, когато влезнах в кабинета, обстановката на който също беше тържествена и респектираща. Владиката беше много внимателен към мен и официално ме покани да взема участие в празнуването, а аз от стеснение не знаех къде да се дяна. Добре, че не стояхме дълго.

Известно време преди честването на Хус се проведе честване на просветата и прослава на българския учител, със забава, организирана от всички основни училища в района.

Добри Христов подготви с всички основни училища сборен хор от 250 ученика - между които бях и аз, песента „Учителю“, композирана специално за случая от него. Имаше различни номера, рецитирах стихотворението „Песен за селяка“ от Стоян Чилингиров. Вълнувах се много и си представях еднокракия селянин как хвърля семето в земята, разорана от жена му, загубила единственото си чедо във войната, която осакатила и нейния другар. Като завърших и клюмнах с глава, се разнесоха бурни аплодисменти. Тогава за пръв път усетих трепета от общуване със слушателите. Може би затова ме бяха определили да участвам в честването на Хус.

Същата година нашето училище организира лазаруване. Главният учител Дончев, който беше диригент и на училищния хор, подготви група избрани деца да пеят лазарски песни, а ръководителката на балета на операта Руска Колева подготви шест момичета, между които бях и аз, да играем под такта на лазарските песни лазарските танци. На самия лазаров ден хорът и лазаркините, облечени в национални носии, с украса на главите, както се описва в песните, с наниз от жълтици от жълто тенеке, които дрънчаха на гърдите ни при подскачане, бяхме натоварени на файтони, които ни откарваха до къщите на заможни граждани, които бяха уведомени предварително за нашето посещение. Нареждахме се на обширния двор на къщата пред излезлите да ни посрещнат стопани и под звуците на песента играехме. Когато свършвахме, касиерът на взаимоспомагателното ни дружество поднасяше касичката на домакина, в която той пускаше своята лепта. Запотени от играта, се качвахме на файтона и пътувахме до следващата богаташка къща. На доста места играхме, доста пари събрахме и здравата се изморихме. В резултат на това хуманно начинание приятелката ми Надя Раковска се разболя от гноен плеврит. Тя изпълняваше най-изморителната част от танца с много подскачания. Аз се разболях от бронхит и няколко месеца кашлях.

Трето отделение беше последното, в което ни води нашият любим учител Владислав Алексов. Когато постъпихме в четвърто отделение, България беше въвлечена в Първата световна война и нашето училище беше превърнато в лазарет, а учителят ни беше мобилизиран. Водеше ни една възрастна учителка, върнала се на работа пенсионерка. Едното ѝ око беше някак особено, сякаш не беше живо. Наричаше се Анастасия Илиева. Беше улегнала, спокойна и не викаше. Уважавахме я, защото обясняваше всичко ясно. Явно имаше голям опит с деца и ни обичаше. Ние скоро се привързахме към нея и я слушахме.

Занятията ни се водеха тогава в училище „Отец Паисий“ на ул. “Стара Планина”, където учехме двете училища, като се редувахме една седмица сутрин, една седмица следобед. Непосредствено до училището имаше ров, където се изхвърляха боклуците на столичани, докарвани с гальоти, впрегнати с едно конче. Тогава нямаше кофи за боклук, а боклукът се изхвърляше на оградено с циментени стени място пред къщата. Оттам боклукчиите го изгребаха с лопати и го твареха в гальотите. Боклукът се събираше през големи интервали и след всяко минаване на боклуджиите, трябваше да се почиства тротоара пред къщата. Боклукчийниците през летните горещини бяха развъдници и сборища на мухи и носители на неприятни миризми.

Зимно време, след като наваляваше дебел сняг, който затрупваше боклука, този ров ставаше зимна пързалка.

Войната беше започнала да се чувства все по-осезателно. Не достигаха хранителни продукти. Беше въведена купонна система за хляба, месото и захарта. Качеството на хляба беше ужасно. Приготвяше се от царевично брашно, което съдържаше и смлени царевични кочани. На човек се падаше четвъртинка от една малка, сбита, царевична питка. Майка ни уши на всеки по една малка торбичка, където държахме дажбата си от хляб, с който трябваше да се задоволим. Всички бяхме в години на растеж и вълчи апетит. Дажбата ни от месо беше във вид на овча саздърма, която често беше зеленясала и опасна за храна. Пред магазините се точеха огромни опашки и невинаги можехме да оползотворим купоните си за захар и саздърма. Добре, че имахме познати селяни, които ни снабдяваха с яйца, масло и мляко, което разнасяха по домовете. Млякото беше спасителната храна. Жадувахме за нещо сладичко. Спомням си веднъж Делчо донесе кутия с бонбони за смучене, увити в книжка. Мама ги скри в чекмеджето на канапето, за да има с какво да черпи гостите. Само аз знаех къде ги е скрила. Веднъж ние децата се бяхме събрали на приказки и мечти за доброто старо време, когато се купуваше захар на бучки със съндъци и братята ми, като излизаха да играят, си пълниха джобовете с тях. Изведнъж някой се обади: “Къде ли е скрила майка ни бонбоните?” Бях щастлива да им кажа. Чекмеджето беше отворено и всички с блаженство засмукахме по бонбон. И доста пъти след това си позволявахме да посягаме към забраненото. И веднъж, когато майка ми отвори чекмеджето да напълни бонбониерата за гости, остана като втрещена. Повече от половината кутия беше празна.

„Признайте, кой е пипал бонбоните?“ – „Твоето ангелче“ – се обади някой иронично. Разбира се, признах, че съм видяла къде ги крие и защото на всички ни се било прияло, съм казала и всички сме се черпили. Бурята отмина, но ме гризеше чуството на вина. Бях злоупотребила с доверието на майка си и оттогава този грях за мен беше най-големият от всички грехове. Майка ми беше много гостоприемна и се измъчваше, ако не може да почерпи гостите си. А в онези времена наистина нямаше с какво. Тя разбираше причините за случилото се и не започна с поучения, въпреки, че обичаше да поучава.

Завърших основното училище с отличен. В албума за спомени, който поднесах на учителката си да напише нещо в него за спомен, тя записа: “Споменът ми за теб е отличен. Пожелавам ти цветущо здраве и успех в училището и живота.”

Изпитвах тъга, когато се разделяхме. Учениците щяхме да се пръснем в различни прогимназии, момчетата в мъжки, момичетата в девически. Районът ми беше първа девическа прогимназия, която се намираше на ул. “Парчевич“. Зданието не беше строено за училище. Състоеше се от две двуетажни частни къщи, между които имаше незначителен двор, където излизахме в междучасието. Учителската стая и канцеларията се намираха в къщата с лице към ул. „Парчевич“. (Сега там има голяма кооперация.) Нашата класна стая беше на първия етаж на вътрешната къща. По отделните предмети щяхме да имаме различни учители. Особено хубав спомен ми е останал от учителката ни по математика - госпожа Радославова. Беше слабичка, с руса палава коса, миловиден израз на лицето и доста накуцваше с единия крак. Като преподавателка беше отлична. Научи ни да мислим логично. Благодарение на нея обикнах математиката и да решавам задачи. При нея винаги имаше дисциплина. Класна ръководителка ни беше учителката по естествена история госпожа Иринчева. Беше строга и взискателна преподавателка. По история и пеене ми беше учителка една моя втора братовчедка, дъщеря на първа братовчедка на баща ми - леля Анка Денчева. Тя беше завършила консерватория в Женева и се отнасяше много сериозно към предметите си. Каквото зная за теория на музиката, съм го научила от нея. Имаше много хубав глас и често, когато се събирахме у нас по празниците, с баща ми пееха дуети, тя акомпанираше. Беше добра пианистка. Тя даваше насока на две наши големи певици - Йовович и Свиларова. Създаде много хубав хор, с който изнасяхме концерти. С нищо не проявяваше, че сме роднини. Говореше ми на вие, както на другите учнички. Аз много я обичах и бях старателна при нея. Тя беше дребничка, черноока и доста космата. Ходеше с обувки с много високи токове, за да компенсира ръста си и с шапка ала Наполеон. Викахме ѝ за това Напольончо.

В учебната ни програма влизаха още черковнославянски език и закон божи, които ни преподаваше директорът Дабнешки, който беше добродушен, непридирчив и не научихме много от него. Изучавахме и краснопис. Там се отличавах. По български език ни беше една млада, висока, държаща на външния си вид учителка, която много от съученичките ми си бяха избрали за своя симпатия. Намираха я за хубава, но на мен не ми допадаше. Държеше се малко лигаво и почти нищо не ни научи. Затова когато във втори клас ни дойде една много строга и взискателна учителка, повечето от съученичките ми получиха слаби оценки за първия срок, аз имах много добра основа по граматика от отделенията и при нея не срещнах затруднения. Помагах и на другарките си да разберат граматичния разбор и зависимостите на думите в изречението.

От ученичките в отделенията само Надя Раковска продължи да ми е съученичка. Тя живееше близо до нас на ъгъла на ул. “Ангел Кънчев” и „Патриарх Евтимий”. С нея бяхме приятелки. Класът ни беше голям и добър. Ние бяхме задружен клас. През зимата училището нямаше дърва и прислужничката не палеше печката ни. Ние сами си организирахме отоплението. В двора бяха натрупани няколко каруци дълги дърва, които селяните докарваха в града за продан.. Аз донесох от къщи трион, намерихме едно захвърлено магаре за рязане на дърва и след часовете няколко момичета оставахме, да нарежем дърва за печката за другия ден. Дървата скривахме в нашата стая под подиума пред черната дъска. Страх ни беше да не ги задигнат ученичките от другите класове. На другата сутрин отивахме по-рано, да запалим печката. Когато заприиждаха останалите ученички, високата тенекиена печка събираше всички да се стоплят. Бяхме в години на развитие, весели и жизнени, въпреки несгодите на войната. От граничните области се стичаха бежанци от Македония и Тракия към вътрешността на страната. И в нашия клас имаше няколко бежанчета, тихи, бедни момичета. Всеки гледаше с каквото може да им помогне. Като завършвахме трети клас, направихме тържество и от събраните пари им купихме бельо и по един колективен портрет с учителите, какъвто по традиция се прави при раздяла с училището. Аз като председател на класа бях инциаторът. Намерих една весела детска пиеса „Лъжецът“, герой на която беше един хлапак, койта обича да се шегува. Неговата баба, която изпада в паника при вида на едно нищожно малко мишле, сестра му и неговият приятел измайсторяват една мишка, завързват я с конец и когато бабата влиза при тях, лъжецът издръпва мишката пред бабата и крещи ужасен: “Бабо-о-о-о, мишка” и бяга, като дърпа мишката. Бабата изпада в паника и припада. Бабата беше Верка Манова, с която дружах. Беше бедно момиче и слаба ученичка. Имаше майка мащеха, кято боледуваше и изскваше от нея да върши всичката домашна работа. Верка беше добродушна и много работлива. Изигра ролята си блестящо. Освен пиесата подготвихме две хорови песни. Диригентка и акомпаняторка беше Веса Андреева, много музикална и талантлива. Впоследствие завърши музикална академия и като учителка във втора девическа гимназия създаде великолепен хор, който изнасяше концерти и в чужбина. Веса Кръстанова пя соло. Имаше мощен глас и впоследствие стана певица в хора на операта. Имахме и декламация и концертно рисуване от моя милост под акомпанимента на пиано от наша съученичка, която се учеше отлично и отлично свиреше. Изобщо подготвихме самостоятелно, без чужда помощ чудесна, богата, програма. Директорът ни отпусна гимнастичския салон, в който изградихме подиум от подиумите на всичките класни стаи. Направихме и завеса от пердета и черги, които донесохме от къщи. От едната страна на сцената преградихме малка стаичка за участниците в пиесата. Домъкнахме чиновете от класните стаи и ги подредихме в салона, да има къде да седне публиката. Всичко беше тип-топ. Направихме и билети, на които означихме датата и часа на представлението и цената на билетите. Няколко групи тръгнахме да ги предлагаме по къщите, като обяснявахме и целта на събитието. Тогава поради липса на обувки се носеха дървени сандали, които трополяха по плочите. Успяхме да продадем всичките билети и събрахме значитела сума, с която преди раздаване на дипломите успяхме да зарадваме бедните си съученички. Представлението ни премина с голям успех при препълнен салон. Бяхме поканили всички учители и ръководитля на детската музикална китка, учителя Бойчев. Спомням си, че когато на другия ден перяхме в пералнята, която беше за общо ползване в мазето на вътрешната къща, заедно с Вера, която беше донесла тяхното пране, баща ми ме извика през прозореца. Когато излязох пред вратата и го попитах защо ме вика, той като държеше в ръката си вестник, ми каза: “Тука пише за вашата забава и за теб.” Мислех, че се шегува, и махнах с ръка и влязох пак в пералнята. Когато свърших с прането и се качих да се нахраним, ми подаде вестника, да прочета това, което беше подчертал. Учителят Бойчев, при когото бях ходила да ни услужи с нотите за псента „Ура, другари, нека пеем“!, която беше тригласна и искахме да я разучим за концерта и в китката в която участвах, беше написал под надслова “Достойно за подражание“ репортаж за нашата забава, като отбелязваше добрата организация и изпълнение под ръководството на симпатията на прогимназията - учителката Настя. Той, както после ми каза, бил написал ученичката, но в редакцията решили, че е грешка, защото не могли да повярват, че това е дело на ученици, и поправили ученичката на учителката. Бойчев беше написал „симпатията“, защото тогава беше на мода по-малките момиченца да си избират от по-големите тези, които харесват, като симпатия и да им казват за това.

Когато станах ученичка в горните класове на гимназията, много момичета от по-долните класове и от прогимназията ме обявяваха за тяхна симпатия, или ми пращаха въздушни целувки, като ме видеха, или ми пишеха писъмца в розови парфюмисани пликове със съдържание като: „Мила Настя, ти си ангел, ти си душа, ти си сладка като круша“ или направо „Мила Настя, ти си ни симпатия.“

Един ден, когато репетирахме в училищния салон, дойде Нешо Радоев, който беше балетмайстор в операта и вербуваше девойчета за балетната школа, която тогава организираше. Той ни събра около себе си, каза ни за каква цел е дошъл и поиска да ни изпита чувството ни за ритъм. Свиреше ни на пианото, а ние трябваше да отмерваме ритъма. Изпита поотделно всички ни. Когато свърши проверката, ни каза кога трябва да отидем на репетиция. Между отбраните бях и аз. За две от моите съученички, Надя Раковска и Величка Пенева, това определи тяхното призвание. Надя Раковска, след като завърши реалката, замина за Берлин и там завърши балетната школа, а Величка Пенева за Париж, където завърши хореография, изяви се като балерина и впоследствие отвори в Париж хореографско училище.

Отначало редовно посещавах репетициите, на които изучавахме основните балетни стъпки и движението на ръцете под съпровод на музика. Подготвяхме групови упражнения. С удоволствие посещавах заниманията, но когато бяхме вече готови за продукцията, която щеше да състои на сцената на Народния театър, Нешо Радоев ни каза, че всички трябва да се снабдим с бели балетни роклички, дълги бели чорапи и бели ръкавички. Учението в школата беше безплатно, но екипировката ни изискваше доста средства, а точно тогава баща ми беше много болен. Беше получил кръвоизлив от язвата си и доходите ни бяха минимални. Не ми даваше сърце да искам пари за каквото и да е и се отказах от школата. На продукцията в театъра отидох като зрител. Гледката беше красива. Стотина девойчета с бели роклички извършваха синхронни, красиви, ритмични движения. Музиката увличаше. Беше ми мъчно, че не съм на сцената, но приятно беше и само да гледаш.

След като свърших прогимназия, постъпих в полукласическия отдел на първа девическа гимназия, с изучаване на немски и латински езици. Определих се там заедно с всичките си съученички, за да не се разделяме. Класът ни беше задружен, а съставът му в гимназията почти не се измени. Учителка по латински и наша класна ни беше Веса Лазарова, а сестра ѝ Злата по математика. И двете бяха отлични преподавателки. За съжаление, Веса Лазарова ни води само две години. Замени я един възрастен учител, пред пенсия, грамаден на ръст и тромав. Казваше се Градинаров. Викахме му Грандис. Часовете му бяха безинтересни и скучни. Латинският език ми опротивя. Превеждахме „Де бело Галико“ (Войната в Галия) от Юлий Цезар. И речите на Цицерон срещу Катилина. Материал, който можеше да се разнобрази и оживи чрез историята. Но нищо подобно. Разглеждахме само падежни форми, зависимостите им от предлозите, глаголните времена, но сухо, безинтересно. Когато започваше да изпитва, всички се гушехме и се правехме на болни, а той само прехапваше устни. Единственият предмет, към който се отнасях безсъвестно, беше латинският и се чудех откъде ми дойде отличната бележка. По география ни предаваше Люба Ковачева. Беше вече попреминала госпожица, за която ученичките говориха, че неотдавна се е сгодила. Изпяваше си добре урока и изпитваше на дъската да се разкаже урока по картата, но явно не внимаваше какво ѝ се говори. Веднъж една от съученичките ни, за да докаже, че това е така, като говореше за флората и фауната на Балканския полуостров, го насели с лъвове, тигри и крокодили, а Ковачева само кимаше с глава, загледана през прозореца, и когато ученичката свърши, каза “отличен” и тя си седна. Напуши ни смях, но му дадохме воля през междучасието. Въздържахме се, да не изложим съученичката си.

По литература ни беше една възрастна учителка, също неженена. Интересно, че повечето ни учителки бяхя попреминали госпожици. Казваше се Касабова. Беше народен човек, както се изразяваха за нея. Не беше взискателна. Изучаваше литературните произведения, като водеше разговор върху тях. Искаше да знае нашето мнение и възгледи. Четенето им беше задължително за всички. Не държеше да четем критики и литературна история. Даваше ни съченения, които повечето ученички не пишеха, защото тя не ги проверяваше. Аз редовно ги пишех, но само на чернова, не ги преписвах в домашната тетрадка. Когато в следващия час питаше, кой ще прочете съчинението, всички казваха - Настя, така спасявах положението. Никой не беше спипан като нередовен. Един ден инспекторът беше ѝ казал да му представи съчиненията на отлични, средни и слаби ученички и тя ми каза да ѝ занеса на другия ден тетрадката си. Аз нямах такава. Съчиненията пишех на различни тетрадки и на хвърчащи листове, които се бяха разгубили и трябваше отново да ги съчинявам. Цяла нощ преписвах и на сутринта занесох тетрадката. Не я изложих и спасих и своята репутация. Разбрах ,че опущенията (пропуските) тежко се изплащат. С Касабова често ходехме на екскурзии. Никога не ни отказваше, като я канехме. Отнасяше се майчински към нас..

Най-ярък спомен ми е останал от госпожица Благоева. Помня първия час при нея. Когато тя влезе след втория звънец, не всички бяха по местата си. Тя постоя с ръка върху дръжката, докато се усмирим и застанем мирни до местата си. После спокойно отиде до катедрата, постави дневника и ни се представи: „Казвам се Благоева, ще ви предавам по история.“ След това разтвори дневника и започна да ни извиква по имена. Измерваше ни с дълъг поглед, преди да каже “седни”. След като ни изреди, затвори дневника, каза темата на урока и заговори. Речта ѝ беше плавна и образна. Първият урок беше за предисторията, за първия човек, за археологическите находки на неговите останки, питекантропус еректус. Като свърши, като ни извикваше по име, от нас извлече плана на урока. Беше запомнила мнозина от нас. След звънеца напусна веднага класната стая, която зашумя като кошер. Още тогава ѝ измислихме прякора във връзка с урока и малко големите ѝ предни зъби- епикантропус или съкратено епито. Като преподавателка и педагожка Стела Благоева беше изрядна. Скоро всички я оцениха като такава. Имахме щастие, че в шести и седми клас ни беше класна. Тогава често ходехме с нея по екскурзии, особено през ваканцията. Тя много добре свързваше историческите събития с причините, които са ги породили, и историята за нас не беше само хронология, а по скоро прагматичен низ от причини и следствия. Често ни даваше да подготвяме доклади по различни въпроси. Само аз изнесох повече от десет реферата. Последният в седми клас беше „Развитие на философската мисъл през 19 век“. Помня, че ми се налагаше да ходя да чета в Народната библиотека. Помня, че веднъж намерих в каталога заглавие на книга, която ми се струваше, че е подходяща, и отидох да ми я изпишат, но чиновничката ми каза, че може да ми я даде само с разрешение на директора. Тогава директор беше Антон Страшимиров. Отидох да го помоля да ми даде разрешителна бележка. Той беше едър, висок, побелял възрастен мъж. Подаде ми бележката, за която го помолих, като преди това се усмихна и ме ощипа по бузата. Изпитах много неприятно чуство. Все пак поблагодарих и излязох от кабинета. Изпитах чуство на обида. Чуство, че ощипването не беше бащинско.

Първата световна война беше свършила, разрухата се усещаше осезателно. Фердинанд, виновникът за националната ни катастрофа, беше абдикирал. На власт бяха дружбашите, които въведоха трудовата повинност. През трудовата седмица, която се въведе в училищата, почистихме основно училищния двор и в дъното му направихме градинка, като всеки клас боядисваше и почистваше класната си стая. Работехме не на шега и Благоева беше винаги между нас и подклаждаше амбицията ни. Излязохме на първо място.

След свършване на шести клас (според реформата на дружбашите четвърти, пети и шести клас образуваха реалката, която беше задължителна за всички). Който искаше да продължи образованието си, трябваше да се яви на конкурсен изпит върху програмата на шести клас, за да продължи в гимназията, която се състоеше от седми и осми клас. През ваканцията след шести клас, трябваше здравата да се заляга. Разрешихме си обаче малка почивка и в началото на ваканцията си организирахме тридневна екскурзия из Родопите и до Лъджене, където беше на почивка със семейството си Стела Благоева. Поканихме като ръководителка госпожица Касабова, която с охота се съгласи. За по-голяма сигурност някои от момичетата водеха братята си. Групата ни беше доста голяма. Носехме си и завивки, защото щяхме да спим на открито. Тръгнахме следобед с влака за Бельово, откъдето поехме нагоре по потока към Юндола. Стигнахме горе привечер. От гората събрахме сухи клони и на мястото, което бяхме избрали за нощувка, накладохме огън. Беше чудна лятна нощ. След продължителния преход почивката край огъня създаде хубаво настроение. С жадост вдишвахме чистия балкански въздух и се вслушвахме в звуците на планината. Вятърът си приказваше с гората, щурците, с тревата. Донасяше се далечния ромон на потока. Хубаво ни беше да мълчим и да съзерцаваме. По едно време някой се обади, не е ли време да похапнем. Като че ли огладнях. „И стомаха иска своето, каза Касабова - отваряйте раниците.“ Всеки извади нещо за ядене, подсилихме огъня и започнахме приказките, които се въртяха все за предстоящите изпити.

Една от съученичките ни имаше близък в Лъджене, от който беше научила, че на петнайсет километра от селището била открита интересна пещера и ако искаме да отидем да я разгледаме, то той ще ни разведе. Никой от нас не беше влизал в пещера и затова единодушно решихме да отидем да я разгледаме. След като поспахме криво-ляво и доста постудувахме, преди зазоряване потеглихме на път за селището. Там поотпочинахме малко, закусихме и придружени от водача, потеглихме към пещерата. Очаквахме да видим широк отвор и като през врата да влезнем вътре. Оказа се, че от входа на пещерата струи река и за да влезнем, трябва около десетина метра, прегънати на две, да прецапаме през реката, докато стигнем до каменния вход на пещерата. Бяхме се снабдили в Лъджене, по указания на водача, с борина, за да си осветяваме вътре. За да не се измокри при преминаване през реката, я пъхнахме в пазвите си. Касабова и две-три от момичетата се отказаха да влезнат вътре и останаха да се препичат на слънце. Останалите с трепет последвахме водача с очакване да се срещнем с тайните на природата и не усещахме студ при газенето на ледената вода. По едно време водачът извика. „Стигнахме входа, изкачвайте се след мен“ – озовахме се в обширна зала, като храм. Запалихме борината и осветихме подземната зала. Вик на възторг се изтръгна от гърдите ни. Сталактити и сталакмити, които изобилстваха, образуваха най-разнообразни форми, които оприличавахме на какво ли не. Въображението ни бързо заработи. Дрехите ни до кръста бяха напоени с вода. Водачът ни извика да не се бавим, но ние бяхме като омагьосани и търсейки израз на възторга си, запяхме. Водачът ни поведе навътре по тесен криволичещ коридор и ни предупреди да гледаме в краката си, за да не хлътнем в някоя дупка. По едно време Мъни хлътна. Добре, че разпери ръце и се задържа. Едвам я измъкнахме. Колко време се движихме в захлас, не зная. Водачът ни извика: „Спрете! По-нататък не може да се върви, пред нас има пропаст, в дъното на която има езеро.“ Приближихме се до него и осветихме с факлите пропастта. На дъното проблясваше вода. Хвърлихме камък и започнахме да броим, за да разберем след колко секунди ще се чуе падането на камъка във водата, за да изчислим разстоянието до повръхността на езерото. Като знаем скоростта на звука и времето, за което се чува.

Започнахме да се връщаме. По едно време чухме възгласа: “Спасени сме!“ Малка група от нашите останала без осветление и останали да ни чакат да се върнем, но ние се позабавихме доста и те изпаднали в паника, като се чуствали живи погребани под земята. Помислили, че може да сме се отклонили по друг път и няма да можем да ги намерим. На връщане доста бързахме. Стана ни студено, пък и огладняхме. Когато излезнахме, слънцето ни заслепи и всички замигахме. Касабова беше започнала да се безпокои за нас. „Бива, бива, ама чак толкова, повече от три часа да прекарате вътре....“ Огледахме се. Всички бяхме мърляви, окаляни, опушени от факлите. Отидохме веднага към реката, да се измием и почистим. Преоблякохме се, всеки с каквото има, изпрахме си дрехите, проснахме ги да съхнат и се излегнахме на слънце, да се стоплим и да си починем. Похапнахме си. Никой от нас не изстина. Касабова само се тюхкаше, как е могла да ни пусне в пещерата. На нас ни остана хубав спомен за цял живот и мисълта, че невинаги трябва да сме много разумни. Някога е хубаво дори да си безразсъден, когато можеш да видиш и да научиш нещо хубаво. С Благоева не се видяхме при идването ни, макар че много ни се искаше. Но на връщане, като ни показаха къде е отседнала, ние изпяхме пред къщата песента на воденичката, която тя често ни караше да пеем, когато бяхме на екскурзия.

 Върнахме се в къщи уморени, но изпълнени с добро настроение и богати с впечатления и намерение да се представим отлично на изпита за гимазията, което направихме и през есента се озовахме в седми гимназиален клас. При влизането в гимназията трябваше да се плаща 500 лв. годишно на две вноски. Първата си вноска не можах да внеса в определения срок, защото семейството ни тогава беше много затруднено материално. Баща ми, инженер на частна практика, беше болен и без работа. Непосредствено след войната бяха преустановени всички строежи на общините. Имаше застой на стопанския живот и общините не разполагаха със средства. С постоянен доход беше само Павел, който беше диригент на оперния хор и заплатата си даваше на майка ни за нуждите на семейството. Един ден директорът влезе в класа, точно когато имахме история, и ми каза: „Стефанова, тъй като не си си платила таксата, не можеш да бъдеш ученичка, вземи си книгите и си отивай в къщи.“ Просто ме изгони. Стана ми много мъчно, но се сдържах и не се разплаках. И без да кажа нито дума, си взех чантата и напуснах класа .В къщи обясних какво се е случило. Брат ми Павел още на другия ден успя да вземе от приятел 250 лв и си платих таксата. Отсъствах от училището само един ден, но и днес, като се сетя за това, ми е мъчно. Скоро след като си платих таксата, директорът ми възложи да украся с винетки един албум със снимки на ученическата колония, която училището беше организирало в Панчарево за ученици със застрашено здраве. Около всяка една от снимките трябваше да нарисувам ивица с български орнаменти, както и да украся заглавната страница с надписа и обръщението. Албумът трябваше да се поднесе на министъра на просвещението, който беше подпомогнал изграждането на колонията. За тази работа ми платиха 250 лв., които Павел върна веднага на приятеля си.

Класът ни беше задружен, с най-висок успех от гимназията. Често организирахме забави в училщното кино, да събираме средства за гладуващите руски деца. Много се говореше за разрухата в Русия, за гражданската война, за интервенцията и за глада, жертви на който бяхя хиляди деца. В стремежа си да помогнем бяхме единни. Аз винаги бях избирана единодушно за председател на класа. И инциативите, които предлагах, се приемаха от всички. Когато изгоря Народният театър, при честване на петдесетгодишния му юбилей, на който се проследи развитието му от зараждането му и се представиха първите български пиеси “Загубена Станка“ и „ Многострадална Геновева“, при тогавашното осветление с газеничета и едното газениче запали завесата и възникна пожар, започна акция за събиране на средства за възстановяване на театъра. Нашият клас устрои забава, от която събрахме доста голяма сума за тази цел.

Помня каква мъка изпитваха всички, когато театърът изгоря. Павел, който беше участвал в гасенето, се върна обгорял и целия черен и плачеше като дете .“Загина нашата светиня, нашия храм“ - казваше през сълзи. За него театърът беше животът. Докато се възстанови театърът в сегашния вид, изминаха доста години и представленията на драмата и операта се редуваха в сегашния музикален театър, който беше изграден за оперетен. Гимназията също устройваше забави във Военния клуб за събиране на средства с определено предназначение. Веднъж изнесохме и оперета в Свободния театър. В оперетата играех ролята на един граф, чиято жена умира, а единствената му дъщеря е открадната от цигани. От отчаяние той става отшелник. Минават години и циганката, която откраднала дъщеря му за отмъщение, му я връща. Той е безкрайно щастлив и хвърля расото, като се завръща към светския живот. За много кратко време аз трябваше да се изкача по стълбите на замъка, да хвърля расото и да се облека като граф. При бързането съвсем забравих, че съм стар грохнал човек и хукнах по стълбите като младо девойче, каквото всъщност бях. След мен се понесе от салона някакъв странен шум, после разбрах, че този шум е била вълна от спонтанен смях. Добре, че не разбрах това, докато траеше представлението. Ролята на дъщеря ми игра Цветанка Табакова, която беше с една година по-голяма от мен и имаше великолепен глас. Впоследствие стана великолепна певица и жънеше лаври по световните сцени. Ролята на циганката игра Веса Кръстанова, която впоследствие стана хористка в операта. И тя можеше да стане голяма певица, имаше чудесен глас, мецосопран, но когато израстваше и трябваше да си пази гласа, я включиха да участва в различни оперети и концерти и гласът ѝ се повреди. С Веса бях съученичка още от прогимназията. Помня как ме порази гласът ѝ, когато учителката по пеене я накара да изпее „Години, млади години“. Беше дребничка, но гласът ѝ беше мощен и при това топъл едновременно. Останал ми е хубав спомен от едно изживяване, което като ученичка в първи гимназиален клас изпитах, като декламирах баладата на Кирил Христов „Гюрга“ на сцената на Военния клуб, на гимназиална забава. Салонът беше препълнен. Изцяло се бях вживяла в стихотворението, което е много драматично. Хората бяха стаили дъх. Изпитах едно странно и много, много хубаво чуство на общност с публиката. Когато свърших и клюмнах с глава, избухна буря от ръкопляскания. Като пияна слезнах от сцената. Учиталката Ганева ме прегърна и ме целуна. Тя не ми беше преподавала. Говореха за нея като суров, хладен човек, а се прояви съвсем иначе. По онова време мечтаех да стана артистка. Увличах се от театъра. С Мара Кръстева често ходехме правостоящи на втори балкон, защото билетите за там бяха най-евтини, и не пропускахме пиеса, особено ако играеха любимите ни артисти. Кумирът за Марта беше Васил Кирков, а моя Кръстьо Сарафов. На тази забава разбрах какво значи опиянение от сцената. Бях обаче много стеснителна и не вярвах в себе си. Павел отрано прояви музикални заложби, обичаше музиката и мечтаеше да ѝ се посвети. Баща ми го изпрати да следва в Прага техника. Беше влюбен в професиятя си. Имаше богата техническа литература. Искаше да види синовете си като свое продължение. Делчо записа в Прага в политехниката, но войната го отклони от пътя му. Павел замина със същата цел, но записа и музика. Записа едновременно и техниката, и консерваторията и си взимаше редовно изпитите. След третата година помоли баща ни да му разреши да продължи само с музиката, която чувстваше като свое призвание - и баща ми му разреши. Завърши консерваторията с майстериум с отличен и стана диригент и композитор. Можеше да се прояви много повече, ако животът му не се беше объркал. Не работеше за слава. Искаше да твори. Създаде великолепен хор, в който пеехме и аз, и татко, което ни сближи още повече, особено при турнето му в Цариград, в което участваше само мъжкият хор, но Павел взе и мен, защото разноските за път бяха незначителни, а баща ми искаше много да видя града, в който се е родил и прекарал ранното си детство.

Павел, след като се ожени и напусна операта, се посвети на работата на етнографския музей, да събира народни песни. Обикаляше селата окръг след окръг. Павел събирал в кръчмата селяните, които се славели като песнопойци, предразполагал ги да се разпеят и нотирал по слух песните, после записвал и думите. Така за някалко години беше записал над пет хиляди песни. Тези, които много му харесваха, разработваше като хорови многогласни песни, някои от които се изпълняваха от неговия „Народен хор“. От него е записана и аранжирана песента „Море като рипне, чак у небе пипне“, „Дамяне, Дамяне, Дамян танец води“. Когато я рецитираше, винаги се просълзяваше - „Вижте какъв замах, какъв образ.” Искаше да напише битова опера, но нямаше либрето. Кирил Хрстов му обеща да напише либрето по баладата „Герга“, но не изпълни обещанието си. Аз му посочих като сюжет „Българи от старо време“ по Любен Каравелов. Той се запали, дори скицира отделните сцени, но нямаше кой да напише либрето. Нужно беше да се заеме с това някой поет. Много по-късно Парашкев Хаджиев създаде операта „Българи от старо време“.

Когато Бебко завърши гимназия, решихме, че поне той трябва да стане инженер. С издръжката му се нагърби Павел, както едно време с неговата се беше нагърбил Делчо. Бебко закъсня със заминаването и не му достигна воля да догони пропуснатото. Освен това се влюби и като студент се ожени за Женя. Тя вече беше на края на следването си а той едва трета година. Павел междувременно се беше оженил и доходите му не бяха достатъчни, да подържа две семейства. Животът на Бебко се усложни много. Трябваше сам да се грижи за издръжка на семейството си. Родителите ѝ даваха издръжка само докато завърши. После се роди Бобо и Бебко съвсем се обърка и напусна следването си. Не беше силен, волеви човек. Остави се на течението да го влачи. Маня и Владик помагаха на младото семейство, доколкото могат, но животът си изискваше своето. Баща ми се измъчваше от своята безпомощност, заболя от рак и се помина на шейсетгодишна възраст. Беше горд, че има петима сина, но двама починаха в ранна възраст и нито един от тримата не оправда надеждите му. Делчо беше убит на улицата при изпълнение на служебния си дълг. Павел стана музикант, а Бебко - несретник. Не можа да си намери пътя в живота. Почна да търси начини за лесни печалби. Имаше две прекрасни момченца, но жена му, с която го свързваше голяма любов и самата тя, беше мил и добър човек, го напусна и той се пропи. Стана мъка за цялото семейство, защото всички бяхме свързани със здрави връзки и много се обичахме. Но всеки от нас имаше свое семейство и свои задължения. Бяхме безсилни да изменим характера му и да го подкрепим в живота.

Семейството е извор на радост, но и на грижи и мъка. Докато бяхме всички заедно в едно семейно гнездо, бяхме щастливи. Когато годините бяха тежки, всеки се мъчеше да помогне с каквото може. Помня как след Първата световна война, баща ми беше без работа, Бебко копаеше дупки в Борисовата градина за засаждане на дръвчета и всичките пари, които получаваше, даваше на майка ни. При тази работа той простина и се разболя от сух плеврит и след това от туберкулозен перитонит и цяла година не ходи на училище. Необходима му беше силна храна и нямаше откъде да я вземем. Майка ми заменяше какво ли не за храна от селяните. Веднъж успя да замени един стар железен креват за три кила масло от един селянин и беше много щастлива. Тогава Бебко беше в години на развитие и това му се отрази зле на характера. Всички го обграждахме с грижи и всичко му прощавахме, защото се страхувахме за живота му. Майка ми беше загубила вече двама сина и трепереше над всички ни. Тогава аз се залових да рисувам сувенири. Майка ми вземаше от магазина „Художник“ дървени кутии, табакери, цигарета, които аз украсявах с народни мотиви и български орнаменти. За това собственикът заплащаше по собстено усмотрение. Но като рисувах от съмнало до мръкнало, печелех толкова, колкото да се осигури прехраната на семейството за един ден. Разбира се така можех да рисувам само през ваканцията. През учебната година ми оставаше много малко време. Имахме много уроци, а бях амбициозна. Помня колко бях щастлива, че и аз мога да помагам. Разбира се, главна заслуга имаше майка ми, че може да ми намери работа, а самата работа ме увличаше. За всеки предмет комбинирах нови елементи и от работата ми бяха доволни. Изработеното от мен винаги се продаваше, защото не беше стандартно и работех старателно. През ваканцията винаги рисувах. Напоследък между седми и осми клас, работех за книжарницата на Касъров, която се намираше срещу двореца. Той ми предложи да постъпя при него на редовна работа, като изработвам орнаментите, които други ще използват при изработката на редица предмети. Предложи ми добра заплата, но аз бях решила да следвам архитектура и трябваше да се явя на изпити за реална матура, без която не мога да бъда приета в техниката. Маня и Владик ми бяха писали, че ще се радват, ако отида при тях да следвам. На реална матура се явих след свършване на гимназията и я издържах с пълно отличие. Не заминах, защото тогава пред Нова година беше убит Делчо и не ми даваше сърце да оставя сами родителите си, покрусени от мъка. Твърде много ги обичах.

Анастасия

Записах да следвам история. Мечтаех да следвам реставрационна архитектура. От лекциите по история на изкуството на професор Митов от Художествената академия, които посещавах редовно, защото бяха достъпни за широката публика, се запалих от идеята да възстановя образа на монументалната архитектура от времето на цар Иван Александър, според основите на дворците по негово време, които бяха разкрити от археолозите в Преслав, и мислех, че историята ще ми помогне да почувствам времето, което ги е създало. Повечето професори бяха ограничени хора и мънкаха лекциите си монотонно под носа. Да ти се доспи. Къде на по-високо ниво бяха лекциите на Благоева. Един ден срещнах професор Цонев, чиято дъщеря бях подготвила като ученичка в осми клас върху прогимназиалния материал. Понеже баща ѝ бил няколко години на специализация в Германия, тя била ходила няколко години в немско училище и сега, за да може да запише в българско училище, трябваше да се яви на изпит за прогимназиалния материал. Тогава професор Цонев беше ръководител на стажанския институт към образцовата гимназия и беше помолил преподавателите да му посочат ученичка, която може да подготви дъщеря му, и те бяха препоръчали мен. Професор Цонев ме попита какво следвам и аз споделих своята незадоволеност. Тогава той ми каза: “Защо не следвате физика, мисля, че ще бъдете добра учителка. Има голяма нужда от учители по физика.” Физиката ми беше много интересна и когато бях ученичка, беше един от любимите ми предмети. Бях наясно, че от мечтите ми нищо няма да излезе, помислих трезво и се вслушах в съвета му. Втория семестър се преместих във физико-математическия факултет в специалност физика. Отначало ми беше много трудно, бях пропуснала много материал, върху който се градеше преподаването. Диференциално и интегрално смятане, висша алгебра, аналитична геометрия. Като математически специалности бяха низ от взаимносвързани зависимости. Добре че изпитите се деляха на два етапа - първи университетски изпит след първите две години и втори след четвъртата година, върху целия материал, четен в течение на две години. През втората година влезнах в крак и преодолях всички трудности. Първия си университетски изпит взех с пълно пет, най-високата оценка тогава. Даже получих награда, която с гордост предадох на майка си. С втората награда от осемстотин лева си купих физиката на Айхенвелд, която струваше точно толкова и обхващаше електричество и магнетизъм. Ние нямахме учебници по физика на български. Бяхме първия випуск физици в университета и преподавателите ни бяха доста посредствени. По физика например ни преподаваше бивш гимназиален учител, който беше станал професор, след като студентите освиркаха Фердинанд при откриване на Народния теятър и повечето професори напуснаха университета в знак на протест срещу репресиите, на които беше подложен университетът, и нарушение на неговата автономия и заминаха на работа в чужбина. На тяхно място при откриване на университета бяха назначени като професори някои по-добри учители. Особено добри професори бяха професор Иван Ценов по аналитична механика и Чакалов по диференциални уравнения. И двамата са се издържали сами като студенти, като са работили при баща ми като чертожници. Баща ми говореше за тях с уважение като за хора с всестранни интереси, на които е услужвал често с книги. Добър беше и професорът по диференциално и интегрално изчисление Кирил Попов и по висша алгебра Обрешков, който беше най-младият от всички. Останалите бяха съвсем посредствени.

От студентските си години нямам много спомени. Колежките си почти не помня. Помня само Стайка Стефанова, майка на Райна Кабаиванска, с която заедно подготвяхме изпита си по диференциално и интегрално изчисление. Обичах я, защото беше непосредствена, и я чуствах най-близка от всички. Станка Райнова от село Наднишковци, която пееше в Народния хор и беше до уши влюбена в един колега, който също пееше в този хор, и втората година се премести в Медицинския факултет и стана лекар. Любовта ѝ не беше споделена и тя ужасно страдаше и това ѝ пречеше отначало да си вземе изпитите, но след това изтрезня и си влезна в пътя. Сийка Паунова от Видин беше мило и отзивчиво момиче, което доста по-късно, когато Дането (дъщеря ми) се записа във Втора девическа гимназия, ѝ беше една година директорка, а Стайка беше в същото училище учителка по физика. За другите нищо не можех да си спомня, нито ги срещнах по–късно в живота. Имахме няколко много добри момчета, които работеха много сериозно, стенографираха лекциите и след това ни снабдяваха с коли, за да се готвим за изпитите. Не бяха издадени никакви учебни помагала. Ползвахме най-често руски учебници. По теоретична физика преподавателят ни беше препоръчал учебника на Планк. Колежка от по-горния курс беше успяла да го намери и ме помоли със Сийка Паунова да го преведем. Ние го преведохме и ѝ го предадохме, но когато на следващата година трябваше да се явим на този изпит, ние не го получихме и трябваше да се готвя от учебника на Егарт по теоретична физика, също на немски, който беше с различни означения от тези на учебника на Планк и това едва не ме провали на изпита. Въпросът ми беше ясен и го развих много добре, но професорът, който ме изпитваше, каза: „Изтрийте го, това не е вярно.“ Означенията бяха други и той не ги разбра. Аз бях сигурна в себе си и му казах да ме остави да му обясня. Тогава другият член на комисията, който беше по теоретична химия – проф. Странски, ми каза да продължа. След като свърших, той ми каза “много добре” и ми писаха четворка. Помня, че на изпита се явих болна с гнойна ангина и много висока температура, но не се предадох.

По време на следването ми се водеше борба между комунистическата младеж и националистите, която се израждаше във взаимни нападки, главно на лична почва, в общостудентската организация “Христо Ботев”, както и в академичните дружества, в които членувахме всички. Събранията бяха губене на време и словесни престрелки, което будеше омерзение и престанах накрая да ги посещавам. По-късно, когато се запознах с татко (така мама наричаше баща ми Николай Колев – Р.К.) и се сближихме, разбрах, че и той беше стигнал до същия извод. И двамата не се поддавахме на политически страсти. Помня, една вечер събранието беше продължило до много късно и видях родителите ми да ме чакат пред къщата ни. Бяха много тревожни. Когато ме запитаха защо съм закасняла и аз им казах, те попитаха какво сме решили. Аз им отговорих, че сме си пропилели времето и нищо не сме решили. Докато в гимназията бях обществено активна, в университета изпитвах омерзение. Всъщност нямаше обществена дейност, а чесане на езиците и взаимни обвинения и гръмки фрази.

Като студенти организирахме няколко екскурзии до Витоша и Люлин. Едната беше на целия факултет и в нея влизаха химици и естественици, освен физици и математици. В нея участва татко и Анчето - сестра му, която беше студентка по математика, и Коцето, който беше първа година във Военната академия, но дружеше с Анчето и по-късно създадоха семейство. С татко още не бяхме се сближили, но се поздравявахме и се поглеждахме крадешком. Бяхме още на “Вие”. Хареса ми как се грижи за сестра си и колко е вимателен към нея. Сближи ни повече пътуването до Цариград. Пътувахме в едно купе с него и Цанко Данев, любимия на Станка, която беше с мене и сияеше от щастие. В Цариград се движехме постоянно заедно с татко. Павел имаше много добро мнение за него и ме беше поверил на неговите грижи. Опознавахме се взаимно. Разказваше ми за дядо си Комитата, когото много обичаше, за родителите си. Аз за братята и сестрите си. За всички, които обичах. Приятно ни беше да бъдем заедно и се чуствахме като стари познати. Цанко и Станка винаги ни придружаваха. С хора направихме екскурзия до остров Прински[5] лятна резиденция на турския елит. Беше приказно – спокойно, прозрачно море, в което се отразяваше безбрежно, ведро небе и субтропична растителност, прекрасни вили и градини, равен пясъчен бряг и много и различни кактуси, които в умален вид бях виждала само в саксии, лек ветрец, топло галещо слънце-мечта! СЪЗЕРЦАВАЙ И СЕ ВЪЗТОРГВАЙ. Върнахме се със същия параход, който ни беше докарал. На връщане хорът непрекъснато пя. В Цариград бяхме отседнали в българското училище, което тогава беше във ваканция. Там беше учител главният учител на бившето ми училище г-н Дончев. Той ни придружаваше при посещения на забележителностите на града. Заведе ни в джамията “Св. София” - забележително творение на изкуството, в закрития пазар, където търговците настървено ни привличаха към магазинчетата си, с надежда да купим нещо. Заведе ни край Къс кули (Моминската кула), от която едно момиче, да се освободи от робство, се беше хвърлило и загинало. Ходихме и в българската църква “Св. Стефан”, изцяло изградена от желязо. Минахме по моста над Босфора, без да платим и грош, защото нямахме, и даже безплатно ни возеха на лодка по Босфора.

 Хорът ни посети и Роберт Колеж, където изнесохме концерт. Там се видях с учителката си по български език от гимназията, която беше учителка там. Тя много ми се зарадва. Концертите на хора ни в Цариград бяха много добре посетени. Отзивите за тях бяха отлични. Събрахме всички българи от града. Първият ни номер беше турският химн. Аранжировката му беше направена от Павел и изпълнението му изненада турците. Казаха, че за пръв път разбрали колко хубав е техният химн, и помолиха Павел да им даде нотите.

Беше пролет. Бяхме пристигнали в града в деня на Байрама, когато разположението на новия месец спрямо вечерницата е като на турското знаме. Имахме щастие на хубаво време и всичко ми се струваше нереално красиво. На връщане наблюдавах от влака природата. По ливадите се разхождаха спокойно дългокраки щъркели. Природата се пробуждаше – живей с настоящия момент, като че ли шепнеше всичко. В Пловдив и Пазарджик спряхме за по един ден и изнесохме успешни концерти. Но всички се чувствахме изморени от впечатления.

След турнето в Цариград, дълго време не се бяхме виждали с татко. Един ден в часовете по теоретична химия, имахме обща лекция с химиците. Татко влезе малко преди професора и затърси с очи празно място. Станка, която седеше до мен, му махна с ръка, че при нас има свободно място. Той седна на нашия чин. Но и двамата се държахме стеснитело, като едва познати. Помня как ми трепна сърцето, когато го зърнах. Не разменихме нито дума. Като свърши часът, си кимнахме и той си отиде. Когато си тръгнахме, Станка ми каза: „Знаеш ли, това момче много ти подхожда” - стана ми драго, но не отговорих нищо. Виждахме се на лекциите на Асен Златаров по натурфилософия, които посещавах редовно, но се разминавахме с кимване на глава.

Веднъж пак бяхме организирали обща екскурзия на Люлин с факултета и на спирката го видях с Анчето и братовчедката му Жени с брат ѝ и Коцето. Зарадвах се много, когато го видях. Но когато пристигнахме, той с братовчедка си и братовчед си тръгна към Витоша, а ние останалите, с Анчето и Коцето към Люлин, каквато беше уговорката. Настроението ми се развали, но не дадох вид. Беше есен, първият месец на новата учебна година. Вятърът носеше цели облаци пъстри сухи листа. Времето беше ведро и природата винаги ме упойваше. Понякога вятърът беше толкова силен, че се хващахме за ръце, да се крепим да не паднем. Мисълта ми следеше татко по Витоша. Защо се отдели и не дойде с нас и сестра си? Цяла година не се видяхме. Баща ми заболя от рак и цели седем месеца прекара на легло. Лекарите не можаха да му определят диагнозата. Ту казваха, че е плеврит, ту гастрит, ту ехинокок, но не произнасяха думата рак. Едва когато коремът му се поду и доктор Станишев изпомпа три литра вода от корема, каза, че има рак на черния дроб. Произнесена беше смъртната му присъда, което беше удар за всички ни. Славка дойде с Богданчо, щом научи, че татко не е добре, за да ни помага със своите доходи. По-късно пристигна и Маня. Баща ни се помина на 10 юни 1928 година. След пловдивското катастрофално земетресение. Аз също не бях добре със здравето. Имах постоянно повишена температура и намериха, че имам затъмнение на белия дроб. На погребението на баща ми се събрахме всички живи от семейството за последен път. После Славка и Маня си заминаха за Прага. Майка ми и аз събрахме покъщнината в едната стая на квартирата и платихме наема за тази стая за няколко месеца напред и заминахме за Прага при Маня, където тя и Владик ни поканиха, докато се окопитим. Аз трябваше да се явя на последните си изпити в края на годината, но се чувствах много отпаднала и не можех да уча. Бях много нещастна. Баща си обичах може би повече от майка си. Той ми отделяше повече време. Като бях малка, той много ми четеше, а четеше много изразително. Когато поотраснах, обичаше да разказва за детството си в Цариград, където е живял до шестгодишната си възраст, и за приемната майка на майка си, баба Ая, която много обичаше. Тя е била интересен човек. Дъщеря на руския консул в Цариград и майка италианка. На времето си безумно се влюбила в един чиновник на посолството, за когото родителите имали много лошо мнение, не искали в никой случай той да се ожени за нея. Тя избягала от дома си, като взела със себе си всичките си накити. За да затвърди вярата ѝ в себе си, младежът инсценирал сватба в лодка на Босфора. Негов преоблечен като свещеник приятел извършил фалшивия ритуал. Тя му се отдала и заминала с него за Александрия, където той бързо ѝ се наситил и я изоставил. Отначало тя била отчаяна, но вярата ѝ не ѝ позволила да тури край на живота си. Нямало на кого да разчита, била съвсем сама в чужда страна. Продала бижутата си и случайно се запознала с една акушерка гъркиня. Ая знаела гръцки, а гъркинята я харесала за нейния прям характер. Взела я за своя помощница. За няколко години тя усвоява акушерството и като научава, че родителите ѝ са напуснали Цариград, тя решила да се върне. Имала доста познати и бързо развила добра практика. Била дружелюбна и сърдечна. От богатите взимала повече пари, а от бедните често изобщо не взимала пари и ги подпомагала с дрешки и други неща, останали от богати майки. Понякога при нея идвала да ѝ помага една млада гъркиня, която водела със себе си своето малко момиченце. Баба Ая харесала момиченцето и се привързала към него. Предложила на гъркинята да ѝ даде да отгледа детето и да му осигури по-добро бъдъще. Така баба Ая осиновила детето, което се казвало Анастасия. На нея съм кръстена. Когато била вече 14-годишна, тя се запознала с дядо ми Киряк, който бил успешен търговец в Истанбул. Взаимно се харесали и баба Ая им дала своята благословия. Баба Анастасия родила девет деца. Повечето умирали като бебета. Успели да пораснат три дъщери и двама сина. Големият син Павел починал на 16 години. Баща ми си спомняше за него с тъга. Бил много добър, сърдечен и мил. Бил прекалено чувствителен. Готов бил всичко да раздаде на нуждаещия се. Бил верен последовател на Христа. Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си. Имало и такъв случай. Пратили го със съдинка да купи мляко, а след него тръгнали гладни кучета Той оставил съда пълен с мляко и извикал кучетата да се нахранят. В къщи си изпатил. Наказали го. Дядо ми бил изключително строг и го изпъдил от дома си. Скитал се гладен и се разболял. Баба го прибрала в една стаичка в мазето и там му носела храна. Болестта се усложнила и той умрял. Попадна ми едно негово писмо до баща ми в Николаев, когато той е бил там ученик. Просълзи ме. Толкова мъка и самообвинения имаше в него, безпомощния и напускащия живота и толкова топли чуства към брат си с пожелание за щастие в живота.

Когато бил на шест години, се наложило семейството му да напусне Цариград и да замине за Александрия. У дядови живял тогава един пръв братовчед на баща ми Атанас Шопов, сестрин син на дядо ми. Той бил един от дейните борци за религиозна независимост и мразен от гърците. За да го отстранят, гърците го клеветят на турците, че е деец срещу султана и турската власт. Било решено да се извърши погром срещу дядовото семейство, т.е. всички да бъдат изклани. Един влиятелен турчин, приятел на дядо го предупредил и той успял навреме да напусне Цариград и да разпродаде имуществото си, като се преселил в Александрия. Отначало му било трудно, но най-голямата му дъщеря Богдана, която била завършила женския клон на Роберт колеж, знаела чужди езици и създала училище, което било прието добре и баща ми там получил първоначалното си образование. Там са учили и арабски език, за който баща ми казваше, че е много звучен, и за да ни го покаже, ни рецитираше арабски стихове, които учил в училище. След освобождението дядо се завърнал в България и се заселил във Варна, където станал телефонопощенски чиновник. Нямал капитал, за да започне отново търговия.

След раждането на баща ми, баба ми заболяла и не можела да го кърми. Дядо ми купил робиня, чието бебе било умряло и тя имала мляко да изхрани баща ми. Когато се върнали в България, дядо ми я освободил и тя си създала хубаво семейство. Баща ми вече бил на единадесет години. Чичо Атанас, който в освободена България заемал висок пост, му издействал стипендия и той заминал за Русия в Николаевск, където постъпил в пансион и се записал да учи в гимназията. Там се сприятелил с Георги Кирков, с когото останал приятел до края на живота му. Баща ми обичаше да си припомня студентските години, особено проявите на Георги Кирков, който бил много самобитен и пишел много хубави съчинения. Спомням си едно, като мото на което поставил спора на желязото и златото за надмощие – „Все мое, сказало золото, все мое, сказал булат. Все куплю, сказало золото. Все возьму, сказал булат.“ Съдържанието му било социално, но символично предадено.

Веднъж на една забава един техен ученик трябвало да рецитира стихотворение, преведено от словашки. Поклонил се, казал заглавието и замънкал. Повторил и потретил заглавието, но не можел да си спомни стихотворението и все повече и повече се обърквал. Георги Кирков го изместил от сцената и издекламирал стихотворението на словацки с такова чуство, че всички го аплодирали. Георги Кирков често ни идваше на гости. Той нямаше деца и много обичаше да ни забавлява. Жена му Тина се сприятели с майка ми и също често ни гостуваше. Майка ми я обичаше. Баща ми пазеше писмото на Георги Кирков, с което го поздравяваше по повод встъпването в брак с майка ми. В него цитираше две негови стихотворения, в които възхваляваше любимата. От него съм запомнила израза: „И ти дойде чудна, омайна, очите ти черни горяха във огънь, душите ни сродни се сляха...“, а от другото, пропито с мъка и разочарование, съм запомнила: „Кълна и живота, кълна и смъртта...“ Не разбрах какво го е накарало да пише така, може би разочарованието от българската действителност, което караше понякога и баща ми да казва: „Мъчително е да се живее в такова обкръжение, колко по-щастливи бихме били в някой оазис или самотен остров.” Негова любима книга е била „Жилище в пустинята“ от Майн Рид, която препрочиташе, когато беше на смъртно легло. С нея си припомняше младежките години. Кирков мечтаел да има голямо семейство с много деца и липсата му също го измъчваше. Това писмо предадох след Девети септември на снаха ми Ветка (съпруга на брат ми Павел), да го даде за музея на Георги Кирков, който тогава се уреждаше и смятах, че там му е мястото, но Ветка го загуби. Беше ми мъчно.

Георги Кирков имаше силно развито чуство за хумор и беше чудесен карикатурист. Спомням си, баща ми ме беше взел на забава в театър “Одеон”, на която Георги Кирков рисуваше под такта на музиката водачите от ръководещите партии като различни животни. Приликата с тях беше изключителна и будеше гръмък смях, след като познаваха поредния образ.

 Веднъж на гости ни дойде Георги Кирков и друг техен познат - Бобеков, който беше солидно дебел и добродушен на вид. Беше от родното място на дядо ми, Панагюрище. И тримата бяха седнали на едно канапенце в гостната, виенска мебел с изплетена от оризова слама седалка и облегалка. Бобеков се беше разположил по средата. По едно време от гостната се понесе смях. Отърчахме с майка ни, да видим какво става. Те и тримата бяха хлътнали в канапенцето. Колкото повече се мъчеха да станат, толкова по-дълбоко хлътваха. Двете с майка ми се разсмяхме. Майка ми подаде ръка на баща ми, да се измъкне, а той помогна на приятелите си. До края на вечерта настроението беше весело. Повредата на канапенцето ни най-малко не огорчи родителите ми. То просто излезе от строя. Още виждам в спомените си тримата приятели, развеселени като малки деца. Тогава още не ходех на училище. Георги Кирков се помина от рак на простатата, когато вече бях в прогимназията. Баща ми тежко преживя неговата смърт. Обичаше го искрено, въпреки че не беше негов партиен съмишленик. Брат му Евстатий, беше завършил генералско-щабната академия и беше женен за аристократка, го беше привлякал в Демократическата партия, възглавявана от Малинов, който баща ми уважаваше като честен и безкористен политик. Когато Евстатий Кирков стана кмет на София, след победата на демократите в изборите, баща ми беше избран за общински съветник. Тогава баща ми беше на служба като инженер по водоснабдяването в общината. Тогава го изпратиха на командировка в няколко европейски столици, да проучи пътните настилки. По това време, при откриването на Народния театър беше освиркан Фердинанд. Започнаха репресии и като протест срещу тях Евстатий Кирков се отказа от кметския пост и напусна страната. С двете си дъщери и съпругата си замина за Швейцария, където прекара няколко години. И баща ми напусна службата в общината и излезе в частна практика. Борбата му за съществуване не беше лесна. Имаше голямо семейство и нямаше собствено жилище.

На годишнината от смъртта на Георги Кирков беше организирано от партията му възпоменателно утро, на което баща ми беше поканен да изпее любимите му песни. Баща ми имаше чудесен глас и беше много музикален. Като ученик в гимназията е бил солист на хора. Когато бил в последния клас на гимназията и се готвили за матура, очаквали посещение на императора в училище и репетирали усилено с хора, с който трябвало да го посрещнат. Репетициите отнемали много време на баща ми и му пречели на учението. Той искал да се прдстави на матурата достойно, за да оправдае стипендията, която получавал. Най-сетне възнегодувал, че му отнемат толкова много време и заявил, че гласът му не е казионен. Това било изтълкувано като бунтарство и бил изключен от гимназията и се явил като частен ученик на матурата. Затова на колективната снимка с випуска си не е с униформено облекло и има брада. Още помня любимите песни на приятеля му, които често го молехме да ни пее. Едната беше:

Зовут меня грабителем, что я обдираю
Я богатих обдираю, бедних надделяю.
Зовут меня разбойником, что я убиваю,
Я никого шей не убил, бе сам душу мою...

А другата, която особено много обичах, беше:

В пильной дороге телега несется,
В ней по бокам два джандарма стоят.
С ними изгнаник в телеге он мчится,
Оковани руки как плети висят.

В дома оставил он мать беззащитную
Бедная будет с тоски умирать.
Сбейте окови, пустите на волю,
Я научу вас, свободу любить.[6]

На утрото поднесоха на баща ми бюста на Георги Кирков, който стоеше у нас в гостната върху библиотеката, но при голямото земетресение от 1917 година падна и се разби на множество късове. Помня живо това земетресение. Четях на мама „Чичо Томовата колиба“, тя плетеше до мене, Славка и Бебко си готвеха уроците, баща ми работеше в стаята си. Беше след вечеря. Изведнъж земята се разлюля и се чу бучене. Скокнахме като ужилени и хукнахме към стълбите. Баща ми стоеше под рамката на вратата на своята стая, която беше до стълбите, като истукан. После и той хукна след нас. Събрахме се всички в ъгловата градинка, диагонална на къщата, в която живееме. Там се вече бяха стълпили жителите на квартала. Всички имаха уплашен вид и оживено споделяха изживяванията си и обстановката около тях в момента на земетресението, което изживяваха за втори път. Постояхме доста в градинката, но като ни стана студено, решихме да се приберем. Легнахме си облечени и обути върху неоправените си легла, за да можем бързо да излезнем при вероятен вторичен трус. Аз си легнах обратно на това, което си лягах. Краката си сложих там, където по-рано слагах главата си, и над нея имаше окачена семейната икона Богородица с младенеца, която татко ми беше подарил, когато бях още съвсем малка и тогава бях много набожна. През нощта отново имаше трус, при който иконата падна върху краката ми и стъклото ѝ се счупи в обувките ми. Ако беше паднала върху главата ми, можеше лошо да пострадам. Този път отново избягахме в градинката, но останахме там до сутринта. В София имаше паднали няколко комина и напукани стени, но в Търновския край, където е бил епицентърът, е имало много разрушения и жертви. Дълго време след това си разговаряхме за преживелиците ни по време на земетресението, като се срещахме с другарки.

Баща ни беше отличен декламатор. Обичаше особено много руската поезия - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Никитин, Жуковски. Имаше удивителна памет за стихове. Обичаше да рецитра и покрай него и аз обикнах поезията. Имаше изключителни артистични способности. Обичаше да си спомня за своята артистична дейност като гимназиален учител във Видин. Това е било към 1891 и 1892 година, когато е бил и режисьор, и изпълнител на главната роля. Изнасяли са пиеси като „Хернани“ от Юго, „Отело“ от Шекспир, „Тлъстото кокалче“ или „Където е тънко, от там се къса“ от Островски и други класически писатели. Една вечер, като се прибирал късно вечерта след изпълнението на ролята на Отело и не успял да измие грима си, съобразил, ако се яви така черен пред майка ми, която по това време кърмела първия им син Делчо, тя ще се изплаши, той почукал тихичко на прозореца и извикал: Ружо, да се не изплашиш, аз съм черен. Тя, разбира се, го посрещнала с целувки, макар и черен.

 Веднъж се върнал много угрижен в къщи от училище и майка ми разбрала, че има някакви неприятности. Като го попитала, той споделил, че никоя от учителките не искала да играе ролята на слугинята във „Веселата вдовица“, която роля била най-интересната и една от главните роли. „За кого ме мислите, г-н Стефанов?” – бил отговорът им, когато им я предлагал. – „Това да ти е грижата“ - му казала майка ми. „Аз ще я играя.“ Станало така, че тя имала голям успех и публиката бурно я аплодирали. Когато по-късно имало такава роля, всичките учителки искали да я играят. Баща ми учителствал само две години във Видин. Градовете се разраствали и се облагородявали. Имало голяма нужда от инженери по пътищата и водопроводите и баща ми заминал за Прага с държавна стипендия, да вземе тази специалност, за което му трябвали само две години. Той заминал за Прага със семейството си и живял при родителите на майка ми. Там се родил брат ми Богдан и сестра ми Маня. Като завършил образованието си, се установил в София, където по това време живеели всички близки на баща ми. Сестрите му били вече изженени. Леля Богданка за Павел Икономов, който бил много богат и много добър човек. Нямали деца и си осиновили момиченце Катя, което много обичали. Леля ми Еленка - средната, се омъжила за полковник Димитър Беров, който в съдружие с чеха Хоринек създал фабрика за вълнени платове. Нейното семейство нарастваше като нашето и почти всеки от нас имаше братовчед на същата възраст от тяхна страна. Леля Марийка - най-малката, беше женена за математик Васил Василев, който беше преподавател във военното училище по математика, както и на престолонаследника Борис. У тях в гостната им имаше портрети на членовете на царското семейство, подписани от царя и царицата. Това им беше създало високо самочувствие. Понякога леля Марийка ходела на прием в двореца. Беше суетна.

Родът ни беше голям, с много лели и чичовци, първи, втори и трети братовчеди, с които поддържахме връзки.

 Баща ми постъпил отначало на работа в общината, но после напуснал и започнал самостоятелна работа. С омерзение говореше за партизанщината и корупцията, с която не можеше да се примири. Родителите ни дружаха предимно с чехи и руски емигранти. Баща ми беше голям славянофил и се включи в Славянското дружество, като участваше в организирането на забави в Славянска беседа, в които баща ми изпълняваше главно чешки и руски песни. Веднъж при честването на Гогол представил монолога на лудия, който е остра критика на руската действителност. Той ми разказа за един епизод по време на монолога. Със закъснение в залата влезнал декориран с ордените си С. С. Бобчев, общественик и самоизтъкваща се личност, и случайно в този момент баща ми посочил с пръст към неговата посока и изрекал думите от монолога “Виждате ли там, този с ордените?“...и продължил с остра критика към самозванеца. Смутен, Бобчев започнал да сваля ордените си и да ги пъха в джоба си.

 Когато бях ученичка в горните класове и студентка, помагах на баща си в работата му. Изпълнявах функциите на чертожник и понякога му помагах при изчисленията. Бях щастлива, че има доверие в мен и че му помагам, и гледах да не се изложа. Но веднъж се изложих. Трябваше да интерполирам между дадени коти и от получените данни да начертая надлъжния профил на улицата, по която да се полага тръбопровод, но бях уморена и допуснах няколко грешки в изчисленията и надлъжните профили, които начертах, трябваше да се бракуват. Баща ми веднага забеляза грешката, но нито ме упрекна, нито ми направи забележка. Само каза: “Виждам, че си изморена. Аз сам ще се справя. Не се безпокой.“ Беше ми много мъчно и горчиво се упреквах. Той никога не наказваше децата си. Понякога, когато майка ми му докладваше за някои провинения на момчетата, той ги наказваше на голо насаме и те сами с чувство на виновност си сваляха гащите, за да получат заслуженото наказание.

Често, когато се хранехме около кръглата маса, момчетата задаваха въпроси на момичетата по история, география с цел да ги злепоставят и да покажат, че по-малко знаят, въпреки по-високите си бележки. По някои отговори се разгаряше спор и тогава арбитър беше баща ми, който с компетентността на знаещ показваше, кой е прав. Имаше широки познания по всички области и всички признаваха неговия авторитет. Той четеше не само художествена, но и научна литература. Получаваше руското списание „Нива“ и чешкото „Златна Прага“. Купуваше всяка новоизлязла книга. Нас децата беше абонирал за повечето списания, които излизаха тогава. Баща ми беше човекът, който най-много обичах. С неговата смърт гнездото на нашето семейство опустя. Всички вече бяха хвръкнали от него. Трима от братята ми не бяха живи. Двамата бяха вече женени. Павел се ожени за една 15 години по-възрастна от него, която го беше излъгала, че чака от него дете, а той много обичаше децата. Може би не е било умишлено, беше влязла в критическата възраст. Беше едра, красива жена, бивша начална учителка в Цариград. Много държеше на външността си и дълго го беше преследвала. Родителите ми не се месиха в избора на децата си. Владик беше приет с отворени обятия от всички ни. И родителите ни, и ние децата го чувствахме като наш, близък, но Райна (така се казваше Павловата жена) ни беше чужда. Такава си остана докрай. За нея казваха, че е прототип на Казаларската царица от едноименния разказ на Вазов. Не съм го чела и нямам мнение по въпроса. Към мене беше винаги внимателна, както и аз като към съпруга на по-големия ми брат. Чуствах, че Павел не е щастлив, въпреки че никога не се оплакваше. Бракът му не беше дълготраен. Скоро се разведоха.

Бебковата жена беше много мила, добра и имаше много положителни качества. Беше много добра пианистка. Той се гордееше с нея и я обичаше. Ожениха се твърде млади, не завършили още образованието си и неподготвени за семеен живот. Бебко беше в много отношения неблагонадежен и в много отношения още дете. Кирил Христов, който споделяше с него в Прага квартира, казваше, че той е едно голямо бебе. В обръщенията си помежду си той наричаше Жени Гуни, а тя него Беболинко. Беше направил едно голямо хвърчило, с което много си играеше, и го беше кръстил Гуни. Ходеше да го пуска с Богданчо на полето, където и други деца си пускат хвърчилата. Беше щастлив, че неговото се издига най-високо. Идилия, която завърши трагично. Жени напусна Бебко с двете си малки деца. Народът казва, когато беднотията влезе през вратата в дома, любовта излиза през прозорците, а бих добавила - и омразата се вмъква, която отравя живота.

Имаше защо да се чуствам нещастна, майка ми също. Толкова мечти беше лелеяла за децата си, толкова любов беше вложила в нас и толкова борба беше водила с оскъдицата по време на трите войни, които преживяхме. Последните думи, които произнесе баща ми преди да умре, бяха „Бори се за Бебко!“ Като че ли чустваше каква несрета го очаква. Майка ми беше 56-годишна, когато се помина баща ми. Беше още енергична и жизнена. Целият си живот беше отдала на семейството си. Беше неуморна, претоварена с грижи и труд. Имаше широки интереси, но не ѝ оставаше време да чете, затова докато кърпеше или шиеше, баща ми ѝ четеше. Вестникът ѝ четеше от а до я, както обчаше да казва. Много книги ѝ беше прочел, когато си лягаха да спят. Когато се връщаше от някъде, подробно ѝ разказваше къде е бил, с кого се е срещал и какво са си приказали. Когато се налагаше да отсъства по-дълго по време на строеж на някой водопровод или канализация в някой град, той ѝ пишеше дълги и подробни писма. И тя му даваше доклад за живота на семейството и споделяше с него всичките си грижи. И двамата пазеха писмата си, получавани един от други. Славка ме помоли да ѝ изпратя писмата им, защото искаше да напише хроника на семейството ни. Бях ги запазила в един куфар и ги прочетох, преди да ѝ ги изпратя. Видях колко добри другари са били през целия си живот. В едно от писмата си баща ми съветваше майка ми: „Ружо, въздържай се и не викай. Само се измъчаш, а резултат никакъв. Мъчи се да бъдеш другар, а не настойница на децата си. Пази силите си и нервите си. Не се преуморвай. Умората изнервя.” Майка ми беше човек на чувствата и дълга. Нейната любима фраза беше: „Дисциплина трябва да има на всяка цена, дори с насилие.“ И тъй като не можеше да използва сила, започваше да вика. Много майки, пък и учители имат тази слабост. Това беше може би единствената слабост на майка ми. Но тя беше обяснима. Не е лесно да се справяш с толкова много и различни по характер деца. Струва ми се, че тя добре ни преценяваше. Например Маня беше много критична на всяка проява на слабост. И в критиките си стигаше често до нежелателни сблъсъци и майка ми в такива случаи казваше: “Ех ти, критико!”, а на Славка казваше „правдодумке“. Тя винаги назоваваше нещата в истинските им имена и всеки му казваше направо това, което мисли за него. Понякога беше нетактична и това водеше до конфликти. Майка ми беше много гостоприемна и всеки беше добре дошъл на трапезата ни, дали би бил той другар на някой от нас, или роднина. Близките ни я обичаха. Когато бяхме болни, по цели нощи бдееше над нас. Отворех ли очи, срещах нейния угрижен поглед. Час по час ми мереше температурата. Мъчеше се да ме изпоти, за да я смъкне. Посред нощ ми вареше чай и със сълзи на очи ме молеше да го изпия, докато е горещ, за да се изпотя. Вярваше, че така по-бързо ще оздравея. Колко щастлива беше, когато по челото ми избиеха капки пот. Завиваше ме до брадата с пуха и следеше да не се отвия. След като се изпотях хубаво, ме преобличаше в сухо и аз се чувствах отмаляла, но облегчена. След това отново ми мереше температурата и ако е спаднала, си лягаше до мен в съседното легло, да си почине, но да е до мен. Но недай Боже температурата да не спадне. Тогава вече беше готова посред нощ да вика лекар. Едвам я разубеждавах, като я карах да ми повярва, че се чувствам много по-добре и съвсем скоро температурата ми ще спадне. Тогава продължаваше час по час да ми следи дишането и температурата. Когато си спомняше за покойните ни братя, тя ни разказваше, как през нощта, преди да се разболеят, сънувала една жена с черни дрехи, която ѝ зашлевила силна плесница. Тя се събудила от болката от удара и си внушила, че някое от децата е болно. Първо отишла при момичетата. При тях всичко било наред. После отишла при момчетата. Установила, че Павел гори. Отишла да събуди и извика татко. В това време той бил при малкия, който се бил събудил. “Знаеш ли Ружо” - казал баща ми, “Мунчо каза, че някой ще умре и че той ще умре”, и [Мунчо] го казал с хубаво ясно “р”, което дотогава не можел да изговаря. Баща ми мислел, че слугинчето го е научило да казва тези думи, за да упражнява “р”, но сърцето на майка ми се свило. Тя вярвала в провидението. Извикали лекар. На другия ден температурата на Павел спаднала, но се разболели Богдан и Мунчо. След три дни починали и двамата и майка ми не можеше да ги прежали. Затова толкова трепереше над нас. Затова и нервите ѝ се бяха разтропали. Идвали ѝ мисли да се самубие, но мисълта за нас я възпирала. Бяхме останали вече само двете. Започнах все повече да я разбирам и да я обичам. Чувствах се длъжна да се грижа за нея. Трябваше на всяка цена да завърша университета и да се заловя за работа. След смъртта на баща си се чуствах толкова безпомощна, че приех предложението на Владик и Маня и след като подредихме покъщнината, заминахме за Прага. Всички бяха много внимателни и сърдечни към нас. Настаниха ни в малката стаичка над кухнята. Владик ме заведе в университета и започнах да посещавам лекции по теоретична физика и химия, по които ми предстоеше да се явявам на изпит. Приеха ме да вземам участие в упражненията на кандидат-учителите и даже изнесох лекция върху повръхностното напрежение, придружена с демонстрация на опити. Владик ме записа и в школата за изучаане на английски език, където занятията се водеха пет дни седмично по три часа на ден. Там преподаваха предимно учители англичани. Единият от тях, Гордан беше славенист. Прекарал е известно време в България и смяташе, че в двата езика има много общо в граматиката, например отпадането на падежите и някои глаголни форми. Взаимоотношението на думите се изразява с предлози. От всички славянски езици българският е бил отишъл най-далеч в развитието си.

Владик много добре разбираше, че за да се окопитя, трябва да бъда изцяло погълната от някаква дейност. Маня започна да ме води със себе си на гимнастика и плуване. Дните ми бяха запълнени. Стремях се да помагам и в къщи. А когато имах свободно време, рисувах. По-големият брат на Владик се приготвяше да се жени и подреждаше жилището си, което беше съседно на Владиковото в съседен вход на същата сграда, която се намираше в хубава градина накрая на града, откъдето започваха нивите и ливадите. В празник там ни беше мястото за разходки. Той ми възложи да му изрисувам стъклата на вратата, която водеше към верандичката, и да направя проект за тапети на стените на стаичката, която искаше да нареди в българо-македонски стил. Маня имаше много македонски шевици, които тя и Владик бяха купували от антиквари за украса на бъдещия си дом, още преди да се оженят. Аз използвах някои от техните мотиви за направа на тапетите. За тази работа ми дадоха хиляда крони, които дадох на Маня. Беше ми съвестно да лежим изцяло с майка ми на техния гръб. Владик имаше приятел художник, който работеше в едно предприятие за направа на килими. Предложи ми да направя някои проекте за десениране на килими. Направих няколко, той ги хареса и ги откупи по 100 крони за един. Тази цена не беше висока, но все пак беше нещо. От проекти на килими изкарах повече от 1000 крони. Майка ми също се стремеше да помогне с каквото може, предимно с готвенето, нещо с което се занимаваше предимно Маня. Помагаше ѝ в кърпене и в плетенето. Работата и заетостта е най-добрият лек в мъката. Славка с малкия си син Богдан живееше под наем в една обща квартира с Бебко и Женя. Бобо току-що се беше родил. Помня, че ходих да помагам на Женя да го къпе. Все се страхувахме да не го удавим. Аз поддържах главичката му, да не вдиша вода. Двете се чувствахме много безпомощни. Славка по това време беше заминала да рисува и за Богдан по това време се грижеше майка ми. Животът продължаваше да се ниже. Аз усърдно продължавах да се готвя за изпитите. Посещавах и английските курсове и доста напреднах в изучаване на езика. Стайка ми изпрати току-що излезлия сборник със задачи по механична механика и аз се залових да ги решавам. Решихме сама да замина за България за изпитната сесия и като си взема изпитите, да се върна в Прага. Така и направих. В София ме посрещна Павел и ме заведе у дома си, където трябваше да живея. Бяха ме поканили и с писмо и кръстниците ни, които много ни обичаха. Покани ме и Стайка, у която отидох още на другия ден и приех поканата ѝ. Обичахме се и чувствах, че у тях ще ми е най-добре. Изпитната сесия вече беше започнала и аз скоро се явих на изпит по теоретична физика, теоретична химия и аналитична механика и ги изкарах успешно. Скоро получих и диплома за завършено висше образование. Госпожица Берич, шивачка и хърватка по произход, която откакто се помня, идваше у дома да ни шие и беше много близка със семейството ни, беше наела голям апартамент, който беше обзавела и даваше самостоятелна стая под наем. За тази стая майка ми ѝ беше дала някои от нашите мебели и тя от благодарност беше приела да складира останалите ни мебели на нейния таван. С Павел приехме предложението ѝ и се залових да го изпълня. Не беше лека работа, но се справих. Павел не можеше да ми помогне, защото трябваше да замине в командировка. След като свърших и тази работа, можех вече да замина за Прага. Заминах с влак през Румъния. Взех със себе си семейния самовар, както ми поръча Маня. Бях го завързала в една голяма кърпа. Пътувах в едно купе с чехи, работници, които се връщаха от Мала Азия, където били на печалба. Единият от тях беше болен от малария и го тресеше В Будапеща влакът имаше няколко часа престой и аз слезнах да разгледам града около гарата. Видях голяма тълпа от хора, които се трупаха около една горяща къща. Пожарната команда току-що беше започнала да гаси пожара. Любопитните за зрелища пречеха на работата ѝ. Тълпите навсякъде са еднакви. Крайгаровият квартал не беше привлекателен и аз се прибрах във влака. Пътувахме цяла нощ и призори пристигнахме в Прага. Никой не ме чакаше. Наех файтон и го натоварих с багажа си. Пътя към къщи ми се видя ужасно дълъг. Кочияшът ме прекара през квартали, които никога не бях виждала. Ту се изкачвахме по нанагорнище, ту слизахме по нанадолнище. Най-после се озовахме в нашия квартал при вратата на долния край на градината. Нашите току-що бяха станали. Кочияшът трябваше да почака, да му се плати, защото аз нямах никакви пари. Слезе да му плати Владик и да вземе куфара ми. Вързопа със самовара бях взела със себе си. Изненадах близките си, но не ми се сърдиха. Трябваше да давам подробен доклад за всичко. Признаха, че вече мога да бъда самостоятелна и да ми се гласува доверие. Дълго време гледаха на мен като на дете. В София се бях погрижила за гроба на баща си. Бях го засадила с теменужки и платила за поливането му. Павел ми беше дал пари за това. Беше получил последния хонорар на баща ми от Ямбол за изготвянето на проекта за осветлението на града. Павел беше подслонил и старото ни кученце Роди, което беше останало почти без зъби и кашляше, но ме рапозна и се чудеше как да изрази радостта си от срещата ни. Той се беше родил със сестра си Рилке, когато бяхме отишли в Панчарево и с домашните любимци, котарака Мориц и майка им Нина. Един ден баща ми беше срещнал Лидия Шишманова, съпруга на проф. Шишманов, с която се познавали. Тя му предложила да му даде едно кученце, защото знаела, че обичаме животните и ще се отнасяме добре с него. Било много хубаво, от порода фокстериер. Баща ми се съгласил, защото в момента сме нямали куче. Тогава кучето се казвало Жана, а не Нина. Ние имахме тогава един братовчед, Васил Беров, който се беше току-що оженил за Жана Серафимова и я доведе у дома да я представи. При влизането им кучето ни се разлая и Бебко му се скара: „Тихо, Жана, млък!“ Като разбра, че кучето ни се казва така, Васил се ядоса и поиска да му сменим името и така Жана се превърна в Нина. А Бебко получи от братовчед си 10 лева, за да промени името на кучето. То бързо свикна с новото си име и с котарака Мориц, с който се сприятели. Ние чувствахме животните като част от семейството ни. Мориц беше съвсем малко котенце, когато ни го даде една моя съученичка. Тяхната котка се окотила и родителите ѝ искали да удавят котетата. Тя обаче измолила да ги раздаде и ги взехме от класа да ги гледаме. Първо аз отидох да си избера и всеки ден ходех да го видя и да му нося млечице. Приличаше на тигърче. Като поотрасна малко и прогледна, го донесох в къщи да го покажа. Майка ми не беше много склонна, защото котките дращели и хапели и цапали. Но когато погледнах баща си умолително и казах - „Да си го вземем, татко, а?“ - той ме погледна, усмихна се и каза: “Пък да си го вземем.“ И така се сдобихме с котенце. Котаракът, който имахме преди това и беше синеок, беше отличен мишелов, от доста време беше изчезнал.

Новото котенце беше много игриво и забавно. Всички го обичахме. Не правеше никакви пакости в къщи. Имахме градина и то се изхождаше в градината, като заравяше всичко усърдно. Чудехме се откъде се беше научил на всичко това. Казваха, че ще бъде отличен мишелов, щото се хвърляше да залавя всичко, което се движеше. То оправда предвиждането. С Нина се сприятели веднага. Когагато се родиха Роди и Рилка, тя ги оставяше на Мориц, да се грижи за тях. Те се гушеха в топлата му козина и той ги лижеше. Понякога проявяваше човешки чуства. Спомням си такъв случай. Един ден отивахме с Маня в мазето за въглища. Придружих я, защото я беше страх. На стълбата, която извиваше надолу, при завоя едното стапало беше по-широко и там видях Мориц, гушнал едно малко мокро, треперещо кученце. На връщане с кюмюра, взех кученцето на ръце, а Мориц ни последва. На стълбата остана един кокал, който вероятно Мориц беше донесъл на кученцето, да го нахрани. После разбрахме, че лоши деца бяха хвърлили кученцето през прозорчето на нашето мазе от към улицата. Мориц го съжалил и се погрижил за него. Успяхме да намерим и господарите на кученцето и да им го предадем. В махалата имаше няколко лоши деца, които се забавляваха, като измъчваха животните. Например връзваха някоя тенекия за опашката а куче и го погваха. Кутията затракваше зад него и кучето, изпаднало в паника, се впускаше в бяг. Кучето скимтеше, кутията дрънчеше, а децата се превиваха от смях. Но ако наблизо се намираха братята ми, и тези деца хукваха да се спасяват, защото знаеха какво ги чака. Имаше добри и лоши деца, както имаше добри и лоши хора. Ако нямаше добри, не си струваше да се живее. Спомням си и друг случай, когато Мориц се прояви като добър баща. Боядисвахме стаите и бяхме изнесли мебелите в коридора. Шкафът със спалното бельо беше също в коридора и беше с открехната врата. Видях как Мориц разтвори с лапи вратата на шкафа и влезе вътре. Помеси известно време с лапи на едно място и излезе навън. Слезе по стълбите. После се върна, като носеше в устата си едно котенце, което беше досущ като него. Остави го в шкафа и отново излезе. След малко донесе още едно котенце и го остави при първото и пак тръгна надолу към мазето. Скоро донесе още едно коте и след него крачеше една елегантна котка, вероятно тяхната майка, която се настани при тях. Отидох при майка си да ѝ разкажа какво се е случило. Тя се трогна от бащините чуства на Мориц, но не можеше да остави поколението му да се разполага в нашите чершафи. Намери едно панерче, което постла с парцали, постави в него котенцата и котката и ги сложи до печката в кухнята. Известно време се грижихме за потомството на Мориц и когато котетата поотраснаха, майка ми ги даде на млекаря, който ни носеше мляко, да ги раздаде на село, а котката се върна при своите господари. Друг път Мориц се беше покачил на бюфета, където майка ми беше сложила пържените кюфтета за вечеря. Отдолу лавна Нина и той веднага ѝ пусна и на нея кюфте. „Видя ли какъв другар е Мориц - каза майка ми. - Не мисли само за себе си, а споделя храната и с Нина. Може да служи за пример.“

 Лакомията умори Мориц. Беше влезнал в килерчето на комшиите, които били оставили в него мляна кайма. Наял се до насита, но не успял да скочи обратно на прозореца, да излезе, и комшиите го спипали на местопрестъплението и го пребили до смърт. Погребахме го с майка ми на следната нощ зад паметника на Климент Охридски при градинката пред университета. Със смъртта на Мориц свърши детството ми. Той и Нина бяха живите ни кукли, с които си играехме. Детството си отиде. Бях вече гимназистка.

Когато бях в прогимназията, баща ми купи в Стара Загора на Чадър Могила лозе с овощна градина и къщичка, от един приятел руснак. Беше революционер и писател, заточен в Сибир, но с чужд паспорт успял да избяга и да се озове в България. Името му беше Дебогори Мокриевич, а по паспорт Петър Каблуков, като с това име бил назначен в Стара Загора като инженер в общината на Стара Загора. След победата на революцията в Русия, решил да се върне и продал имота си на баща ми, който по това време ръководел построяването на водопровода. Там прекарвахме летните си ваканции.

Останахме с майка си в Прага още една година, която протече доста монотонно. Владик ставаше преди всички. Написваше уводната статия на вестника, работеше като главен редактор на вестник „Народни листи“. Ако му оставаше още време преди работа, работеше в градината. После отиваше да занесе кафето на Маня и да си вземе довиждане с нея. Ако случайно тя още спеше, ѝ написваше кратко писъмце и чак тогава отиваше на работа. Точно в дванадесет и половина часа идваше за обяд. Масата обикновено беше сложена. Маня беше изрядна домакиня. Храната беше вкусна и изобилна. След това се оттегляхме в дневната в креслата, да си изпием кафето. Маня прочиташе на глас подлистника, докато си пиехме кафето. Владик си подремваше. В два часа отиваше в редакцията. Аз рисувах или бродирах. Маня беше решила да си направи българска национална носия. Аз избродирах с българска бродерия полите, нагръдника, ръкавите на ризата на носията. Тази носия много ѝ приличаше и тя произведе истински фурор, когато се яви облечена с нея на вечеринката на славнското дружество.

Владик се връщаше от работа в шест часа. Рано вечеряхме и често отивахме вечерта на кино. В тоалетната точно срещу седалката, той окачваше програмата на пражките кина и ние си подбирахме, кои искаме да видим. Любими актьори ни бяха - Чарли Чаплин, Маня много го обичаше и аз също. Докато на другите неговата поява предизвикваше смях, аз често си поплаквах на неговите филми. Съпружеската двойка Дъглас Фербанкс и Мери Пикфорд, от чиито филми бликаше бодрост и романтика, Лилиян Гия, която беше много миловидна, играеше трагични роли и разплакваше публиката. Когато някой разказваше тъжна история, му казваха “не ме гелирай“. Гелиране беше това, което затрогваше и разплакваше. Грета Гарбо играеше повече героични роли. Йов Чайн будеше повече социални чувства и размисъл. Шарл Воайе беше верен в любовта, красив и предизвикваше възторзите на жените. Предпочитахме американските филми на Голдуин Майер и Парамаунт Пикчърс. Повечето от тях бяха исторически или социални филми, които показваха борбата с мизерията и несправедливостта в живота. Руски филми почти не се явяваха на екрана. Спомням си само един от тях, „Пътя на живота“. В него се разказваше за безпризорните деца в Русия и грижите за тях. Изграждането на детските колонии. Доста често се даваха немски филми, но аз не ги обичах. Имаше нещо изкуствено в тях, в играта на артистите, тенденциите им. Чешките филми бяха слаби и не увличаха. Популярна артистка беше Ани Сидра. Играеше във весел филм, но хуморът ѝ беше блудкав. Ходенето ни на кино беше главното ни удоволствие. Понякога ходехме на симфоничен концерт в Сметановата зала. Обикновено правостоящи на втори балкон. Помня как ми въздейства музиката на Бетовен. Не помня каква точно симфония се изпълняваше, но както бях унесена и загледана в полилеите, изведнъж почуствах повей на вятъра и видях как над главите на зрителите се носи с развяваща се червена мантия с коса в ръцете смъртта, която кръжеше над залата и плащът ѝ плющеше. Беше халюцинация, породена от музиката. Обикновено музиката не будеше у мен образи, а чувство на възторг, на умиление, на тъга, рядко на радост, а най-често на спомени.

При хубаво време ходехме най-често на разходка в полето, което започваше недалече от Манини в журналистическия квартал, в покрайнините на града.

В неделни дни Владик ни развеждаше да разглеждаме забележителностите на града. Умееше да оживява историята, жив паметник на която бяха добре поддържаните квартали на стария град, в който витаеше духът на средновековието. Посещавахме музеите, картинните галерии, замъците на царе и аристократи, замъка на военачалника Валенщайн, в които всичко е запазено така, както когато в тях са живели техните създатели и потомци. Отидохме и на екскурзия до пещерата Мацоха - едно от чудесата на природата. Животът течеше тихо и мирно. Майка ми се радваше на първите си внуци - Богданчо, Яненка и Бобо, които при хубаво време почти винаги си играеха в градината на Манини. Маня и Владик не чувстваха самота, може би понякога им додявахме, но те никога не се оплакваха. Ние с майка ми си имахме своята стаичка и когато довечера си лягахме, майка ми си отволваше душата пред мене. Тъгуваше и често си поплаквахме. Страдаше по загубата на деца, по баща ми, с когото беше прекарала макар и труден, но щастлив живот, за Маня, която нямаше деца и страдаше от това. За Славка, която имаше прекрасни деца, но ненормално, неуредено семейство. За Павел, който се беше оженил с 15 години по- възрастна жена и не можеше да има деца от нея. За Бебко, който беше незрял да се грижи за семейство, а имаше хубава и мила жена, която всички обичахме, и чудесен син. И двете тъгувахме по България. Макар и чехкиня, майка ми се беше привързала към България и тъгуваше по нея. Аз изпитвах истинска носталгия по нея. Помня как поемах с пълни гърди въздуха, когато отидох да си взема последния изпит. Колко лазурно ми се виждаше небето и блестящи звездите ѝ. Как се просълзих, когато зърнах Витоша. Дори котките бяха по-чисти и приветливи от пражките котки. Закопнях да се върна в София, където бяха гробовете на братята ми и баща ми и където беше Павел. Жени вече беше завършила консерваторията, а за Бебко нямаше изглед да завърши техниката, така и за тях беше време да се върнат в България, а там Бебко да се залови за някаква работа. Решихме през лятото да замина и да наема квартира за Бебкови и нас двете и след като подредя покъщнината, да дойдат и те. Така и направихме. Отседнах пак при Павел. Намерих една двустайна квартира в едноетажна къща на улица „полковник Дренски“ в офицерския квартал, където живееше кръстница и братовчедка ни Жени Денчева - Спасова по мъж, който беше полковник. Те ми помогнаха с квартирата, тъй като собственикът ѝ беше приятел и ги беше помолил да му намерят квартиранти. Квартирата беше хубава и евтина и аз я наех. Подадох молба да бъда приета в стажантския институт при трета мъжка гимназия. Стажът ми беше платен. Тогава не всички стажанти бяха платени, а само такива с висок успех и под даден праг доходи. Майка ми и Бебковото семейство пристигнаха доста след като беше започнала учебната година. До пристигането им живеех сама. Тогава редакцията на в. “Мир” приготвяше издаването на чешкия брой на вестника. Владик го подготвяше, а Бебко събираше материали за различни фирми, които имаха интереси в България. Страницата, която отразяваше културния и стопански живот на страната, превеждах аз. С това запълвах свободното си време. Тогава написах един очерк под заглавие “Троуга - време за тридневен мир през великденските празници”, чието въздействие бях почувствала, когато живях в Прага, и редакторът Пеев го одобри и помести в броя. Получих и хонорар за него. Владик понякога ме агитираше да стана журналистка. По случай юбилейни дати от основаването на България, покръстване на България, Златния век на Симеона, Владик ме помоли да напиша нещо за „Народни листи“. Нахвърлих картината на трите епохи. Владик го одобри и го преведе на чешки. Помести го във вестника си и получих съответния хонорар. Той искаше да ми докаже, че от журналистика може да се живее. Когато се прибрах в България, ми предложи да следя културните прояви в страната и да ги отразявам. Започнах да посещавам всички изложби в София, да чета вестник „Литературен глас“. Владик завеждаше във вестника рубриката „Културният живот на славянските страни“. Следях излезлите нови книги и му изпращах моите впечатления от тях. Въпреки всичко бях решила да стана учителка, за което смятах, че имам призвание. Моите съученички ми казваха, че от мен всичко лесно разбират, а на учителите не. Аз разбирах всичко, което ми се обясяваше в училище. Може би бях по-съсредоточена. За журналистика не се чуствах така подготвена. Може би изборът ми да се запиша за стажант-учител ме срещна с нашия татко и определи по-нататъшния ни живот. Помня как един следобед си почивах, леко полегнала в стажанската стая с притворени очи, зърнах как вратата на стажантската стая се отвори и се появи татко. Аз отворих очи и се залових с превода. На другия ден пак се видяхме. Бях успяла да заема място на един от първите редове в стажантската стая. Скоро всички места се запълниха. Загледах се във вратата в очакване на лектора. Вратата се отвори и видях таткото, също както предишния следобед, той се запъти към редицата зад мен. Аз се смутих и завърнах глава. Той не ме видя.. После влезе професор Казанджиев, който водеше курса по психология на юношеската възраст. И се вслушах в лекцията му. В междучасието всички се раздвижихме. Аз се изправих и погледнах назад. Видях татко и той ме зърна. Кимнахме си и аз се упътих към него. И двамата се усмихвахме. До него имаше свободно място и той ме покани да седна. Разприказвахме се за това, което се беше случило за тези две години, през които не се бяхме виждали. Той ми разказваше за войнишкия живот в школата за запасни офицери, а аз за живота ми в Прага. Не усетихме как мина междучасието и влезе проф. Цонев по педагогика. Останах да седя до татко. От лекцията нищо не чух. Нещо много скучно, с много думи и малко съдържание. Познати неща, които всеки знае. До края на лекциите останахме един до друг. Излезнахме заедно, заприказвахме за екскурзии. Обичам планината и бях закопняла за нея. Оказа се, че той често ходи в планината със сестра си Анна и нейната компания. Каза, ако искам, когато следущия път организират екскурзия, да ме покани. Със сестра му Анна се познавах от времето, когато тя следваше математика. Братовчедка му Жени Попова, която беше стажантка по химия, също познавах от студентските години. Също така брат ѝ Коко, който беше студент в Бърно и дойде в Прага по случай петдесетгодишния юбилей на академичното дружество с тамбуретния оркестър, който изнесе концерт по случая.

През следващия неделен ден отидох с неговата компания на Витоша. Беше слънчев есенен ден. Всичко ме радваше. Небето беше ясно синьо, без нито едно облаче. Вятърът лек, гальовен. Всички от компанията ми се виждаха хубави и мили. С никого от компанията не бях близка. Говорихме си на Вие, но бяхме непосредствени. Пяхме почти през целия път. Бях щастлива. Когато се разделяхме, се уговорихме за следващата екскурзия и уговорихме сборния пункт и час. Така се включих в тяхната компания и с нетърпение чаках да се изниже седмицата и да дойде неделя. Всички хубави неделни дни през есента и зимата прекарвахме на Витоша. На първи март, който се падаше в неделя, се уговорихме да ходим на Люлин, но в събота татко с Анчето дойдоха да се извинят, че Жени и Анчето имали други ангажименти и екскурзията няма да се състои. Тогава попитах татко дали той има някакви ангажименти и ако е свободен, да отидем сами. Той много се зарадва, като заяви, че много му се ходи на Люлин. Анчето намери това за напълно естествено, но Жени направи особена гримаса. После разбрах, че участието ми в компанията им ѝ било много неприятно, защото харесвала татко, а майка ѝ искала много тя да се ожени за него. Но татко имал към нея само роднинско чувство. Били са с татко трети братовчеди. Бащата и майката на Жени са били втори братовчеди с татковия баща. Татко симпатизираше повече на сестра ѝ Сеса, която беше хубаво момиче, но влюбено в свой съученик, за когото по-късно се омъжи.

На първи март бяхме сами на Люлин. Аз носех панталони и плетена шапка, която оставяше открито само лицето ми. Можеха да ме вземат даже и за момче, даже едни хора, които срещнахме, ни бяха помислили за братчета. Когато им казахме, че не сме, ни казаха, че много си приличаме. Времето беше слънчево и ведро. Снеговете се топяха. Едно дряново дръвче, което срещнахме на пътя, беше отрупано с цвят и приличаше на слънчице. Спряхме се, да му се полюбуваме. Отвсякъде се стичаха пролетни води. Въпреки че подбирахме сухо място, на което да стъпим, краката ми съвсем се измокриха. На едно място, където ни се изпречи широк поток, татко ме грабна и пренесе от другата страна. Разсмях се и му благодарих, като му казах, че и аз бих могла да прецапам като него. Не се подадох на ухажването му, но показах, че ми е приятно. Вървяхме без път, напосоки. Всичко ми беше приятно. По едно време се озовахме в долчинка, оголената страна на която беше обсипана с кокичета. Дотогава не бях срещала кокичета в природата. Ахнах от възторг. Извадих от раницата си тенекиена кутия и с устървение започнах да бера кокичета и да ги подреждам в нея. Толкова много кокичета бяха нацъфтели, че не се забелязваше, че съм брала от тях. Продължихме пътя си по дола и се озовахме в Банки[7]. Вече се свечеряваше и решихме да се прибереме с влака, но до него имаше още доста време и отидохме да изпием по един чай в близко до гарата заведение. На гърба на стола до нас се беше настанило петленце лилипутче, което ни предизвикваше през цялото време. Извадих комат хляб от раницата и започнах да го храня от ръката си. Явно беше свикнало с хората. Татко извади тесте с карти и докато ни донесат чая, започнахме да играем сантасе. През цялото време губех. „Затова ти върви в любовта“ – каза татко и многозначително ме погледна. Той ме обичаше и аз го обичах. Това беше единственият път, когато беше произнесена думата любов. Във влака и двамата бяхме мълчаливи. Бяхме сами в купето. Изведнъж се почувствах изморена. В София не го оставих да ме изпрати. Качихме се на различни трамваи, като си обещахме следващата неделя отново да сме в планината. В къщи нямаше никой и реших, че майка ми се е качила у кръстница. Наистина я заварих там. Взех кокичетата от кутията и ги поднесох на кръстницата, сияйнала. Каза ми, че изглеждам много щастлива. Казах ѝ, че ако и тя би била всред тази красота, в която аз съм била, и тя щеше да изглежда така. „Да, ама трябва да бъдем и млади като тебе“ - ми отговори тя.

След първомартенската екскурзия станахме независими от компанията и започнахме да ходим на екскурзия сами. Един ден татко ме намери в междучасието и ми съобщи, че заминава на стаж в мини Перник. Предпочитал да работи в лаборатории, а не да бъде учител. “Това не значи, че ще престанем да ходим на екскурзии. Ще се връщам в събота следобед и в неделя ще бъдем горе.“ Докато си говорехме, край нас мина Жени и ни в клин, ни в ръкав ни каза: „Ха, честито.“ „За какво?“ – запитах с недоумение. Тя се засмя подигравателно и отмина. В погледа ѝ имаше лошо чуство. На татко му стана неловко. “Не ѝ обръщай внимание, прихванало я е. Значи разбрахме се и довиждане.“ И се разделихме.

С нетърпение очаквах неделята. Татко тръгваше пеша от Перник през Люлин до Княжево, откъдето взимаше трамвая за София. По пътя набираше голям букет планински цветя и идваше дома, да ми ги поднесе. Кипеше от енергия, не сещаше умора, макар че цяла сутрин е бил на крак. Извървял двадесет километра през планината и идваше с мен на разходка през градината. Разделяхме се доста късно, а на другия ден се събирахме рано на трамвайната спирка за Княжево. Обикаляхме хижите, качвахме се на различни върхове и се възторгвахме на девствената природа. Все имаше за какво да си приказваме. Опознавахме се взаимно. Бяхме другари. Понякога спорехме. Той смяташе, че хората са или само добри, или само лоши. Всеки му поставяше етикет спрямо качеството, което го дразнеше. Беше силно критичен спрямо хората. Аз му казвах, че у всеки човек, дори и този, който е окачествен като престъпник, може да се намери нещо добро. Ненапразно народът казва: каквото си повикало, такова се отзовало. От нашия подход към човека зависи как ще се откликне. Трябва да умеем да разбираме хората, да откриваме добрите им страни и да подхождаме към тях от добрите им страни. Човешката душа е сложно нещо. Малцина са тези, които се познават, а още по-малко са тези, които познават ближните си. Не трябва да приемем преценката на никого за някого като абсолютно вярна, без да имаме свое впечатление и познание. Чуждата душа е тъмен лес, казват руснаците. Хората най-добре се познават, когато се сблъскат интересите им. Не трябва да вземеме всичко, което се пише, за самата истина. Татко често се позовава на чуждо мнение, оправдавайки своята отрицателна преценка за някого. И към близките си беше много критичен. Обвиняваше леля Живка, задето е напуснала мъжа си. В името на децата си трябваше да го търпи. А какви чуства може да има една майка към мъж, който иска смъртта на детето си, защото му било по-удобно без него, или да упреква съпругата си, че не е направила с красотата си нищо за кариерата на съпруга си. Сам той беше изтъквал тези факти, когато правеше характеристика на съпруга на леля Живка. Помълча, след като му припомних това, и се съгласи с мен. Осъждането на леля Живка беше резултат от обсъжданията на близките му, защото след развода тя изпада в мизерия. Дядо му Никола беше най-любимият му човек и не можеше да го обвини в нищо, въпреки че той беше принудил дъщеря си да се омъжи за човек, който дори ѝ е бил противен, защото е бил син на негов приятел, който бил действително достоен човек. Въпросите за избор на професия и другар в живота са неща, които човек трябва сам да решава за себе си. Така е казал на татко неговият баща, когато трябвало да реши какво да следва. „Аз мога да ти дам съвет, но ти си този, който трябва да реши какво да следва и кого да избере за другар в живота си.” Това е мъдро решение, достойно за уважение. Аз винаги съм държала на това, че в името на децата човек трябва да побеждава себе си и да държи на целостта на семейството. Но има случаи, когато децата ще бъдат застрашени, ако продължава съжителството с ненормален човек без чувството на чест и отговорност. Но личната обида от недоверие, неразбиране, неоснователни обвинения и упреци не са достатъчен повод за премахване на семейството и разтрогване на брака. Често спорехме и достигахме до общо мнение. Понякога аз възприемах неговото становище, а той моето. Започвахме от новите гледни точки, докато достигахме до общо мнение. Често говорехме за човешките отношения и от какво се обуславят. Аз му разказвах за случилото се с Делчо. Преди аферата Беров, отношенията ни с роднините бяха повече от добри. Уважавахме се взаимно, общувахме често, нищо не ни разделяше. Но след нея всичко се промени. В какво се състоеше аферата Беров? Най-големият син на леля Еленка - Борис, беше връстник на Делчо. И двамата си дружаха. След Първата световна война Борис основа фирма за търговия със селскостопански продукти: вълна, кожи и др. Докато беше войник, Делчо се сприятели с някои свои съслужащи, които имаха банка и бяха посредници за търговия с такива продукти, от близките на Клисура села. Изгледи да продължи образованието си нямаше. Бяха спрени всички строителства в общините. Баща ми постъпи като волнонаемен учител в строителния техникум и доходите ни бяха съвсем недостатъчни, а и Делчо искаше да се жени. Работата му вървеше и Борис започна да прави с тях сделки. Реши да привлече Делчо като прокурист в своята фирма, като му предложи добри условия. Делчо прие, защото доходите му щяха да бъдат редовни и нямаше да пътува в провинцията и да отсъства често от София. Отначало всичко вървеше добре. Делчо разбираше от деловодство, беше прицизен и трудолюбив и всичко вървеше добре. Борис беше алчен и непочтен. След като спечели доверието на кредиторите си, той реши да прехвърли парите си в чужди банки и да обяви фалит. По негови нареждания Делчо беше принуден да води двойни книжа. Едни с истинското положение на фирмата и едни за пред финансовите органи. Обяви фалит, като хвърли вината върху Делчо, че злоупотребил с доверието му и го измамил. Книжата с истинското положение на фирмата Борис иззел от Делчо насила, така че той нямало с какво да докаже невинността си. Под смъртна заплаха от Борис, Делчо без да сподели с никого, избягал за Прага. Борис използвал отлъчването му и надигнал вестникарска атака срещу него. В това време Делчо се предал на чешката полиция, защото не само че нямал никакви средства, но и смятал, че там има по-голяма сигурност за живота му. След няколко месеца го превели в Софийския затвор. Делчо имал отлична памет и успял да си припомни почти всички партиди на преведени суми в чужди банки на името на Борис. Берови хвърляли много пари за обработване на общественото мнение. За да освободят Делчо от затвора, искали да плати сумата 200 000 лв., с които той не разполагал. Всички роднини го считали за виновен и се отдръпнали от семейството ни. Затворът се оказа добра школа за него. Усвои дърводелството и работата му в дърводелската работилница се заплащаше. Там се запознал с много престъпници, фалшификатори и най-различни нарушители на закона. Той умеел да слуша, а хората имали нужда да споделят. Аз му носех всеки ден храна в затвора, защото се страхувахме, че може да го отровят. Той беше много добре запознат с машинациите на Борис и с хората, които подкупваше да лъжесвидетелстват срещу него. Много ловко беше успял да привлече на своя страна наша трета братовчедка, която живееше у нас и учеше за помощник-фармацевт, с обещание че ще ѝ осигури да завърши във Австрия за фармацевт. Нейните показания можеха да се вземат предвид срещу Делчо. Тя беше дъщеря на втори братовчед на баща ми, гимназиален учител от Враца Стефан Стефанов. Живееше без пари у нас и се хранеше с нас, без никакво заплащане. Бяхме я обикнали. Явно съблазните са били по-силни. Нейните показания, бяха толкова абсурдни, че не можеха да се вземат за истина. Твърдеше, че избягал зад граница, след като напълнил един куфар с фишеци наполеони и го вдигнал и се затичал за файтона. Баща ми изчислил, че куфарът с тези размери, пълен с наполеони, трябвало да тежи над 250 кг и самото твърдение е абсурдно. Залата се разсмяла. Тя се смутила и разплакана, признала, че я накарали това да каже и то не е истина. Така Делчо бил оправдан, а Борис обвинен в умишлен фалит и докато тече следствието, да не влезе в затвора трябвало да плати 1 милион лева гаранция и след това да изплати дължимите пари на кредиторите, за да се спре делото. Това не го разори, защото баща му беше богат фабрикант, който беше спечелил големи суми от военни поръчки на фабриката му по време на войната. Едвам успя да се измъкне от обвинение за незаконно забогатяване от военни поръчки, с изплащане на подкупи към висши военни. Аферата Берови, беше за всички ни полезна. Научи ни по–трезво да преценяваме хората и да гледаме по-реалистично на живота. Роднините започнаха лека-полека да се завръщат. Първа счупи леда леля Богдана. Тя беше кредиторка на Борис. Не знаеше как да ни се извини. Беше загубила наследствени имоти и двеста хиляди лева. Бяха ѝ внушили, че Делчо е виновен за всичко. Баба беше много нещастна, че не може да вижда любимия си син, тъй като живее в къщата на Берови в таванската стая. Баба се беше разболяла от рак на стомаха и чувствала, че ще умре, и беше пратила леля Богдана да извика баща ми, да се види с нея. Тогава делото беше приключило и истината беше възтържествувала. Татко отиде да види майка си, но у лелини не се отби. Върна се много разстроен. Скоро след това баба почина. Баба не беше толкова стара. Беше 73-годишна. Отидохме всички на погребението ѝ. Отношенията в семейството я убиха. С роднините не можеше да се възстанови предишната сърдечност и съвсем се отчуждихме. Още не мога да простя отношенията на братовчедка ми Жени, която беше грубо изгонила и нагрубила майка ми, когато отишла да пита за Делчо, за когото не знаехме нищо, когато заминал. Не беше минала и една година от аферата, когато ме извикаха от клас, тогава бях във втори гимназиален клас, защото някаква жена имала да ми каже нещо много важно. Беше братовчедка ми от Враца, която със скоропоговорка започна да се извинява и оправдава за стореното. Изказваше своите извинения, своите чувства на задължение към семейството ни и др. подобни. Тогава аз я прекъснах и ѝ казах, че всяко нещо си има край. Понякога и хората престават да са роднини след такива прояви. Казах и си влезнах в час. Бях много развълнувана. Оттогава нито я видях, нито чух нещо за нея.

Така си споделях с татко всичко, което някога ме беше мъчило и което продължаваше да ме мъчи. И той ме запознаваше със своите близки и ми даваше преценка за тях. Кроеше планове и за бъдещето. Беше оптимист, пълен с енергия и жажда да твори. Така в занимания в стажантския институт, в работа и четене и екскурзии с татко се изниза годината. Изкарах успешно стажантските изпити и бях назначена за волнонаемна учителка в педагогическата гимназя в Берковица. Татко изкара стажа си в мина Перник и се назначи като химик в фабрика “Колористка” на Гара Искър. И двамата започнахме трудовата си дейност, която ни раздели по място, но не и духом. Бяхме си дали дума, че след като свърши учебната година и изтече неговият едногодишен пробен договор, ще се оженим. Аз вече се бях сближила и обикнала неговото семейство. И той се беше запознал с моето семейство и майка ми го беше обикнала. Той ме придружи до Берковица и помогна да се настаня в квартирата. Редовно си пишехме и споделяхме всичко, което ставаше в работата и живота ни. Къщата, в която се настаних, беше едноетажна с обширен, тревясал двор, с орехи и плодни дрвчета. До къщата имаше бунар. Тя беше с два входа. Главният - двукрил, който водеше във вестибюлче с три еднокатни прозореца и врата към коридор, водещ до другите стаи. Това малко холче хазяинът ми предложи за квартира. В него имаше пружинен метален креват, маса с два стола, гардеробче, малка тенекиена печка-кюмбе, която с дълъг кюнец отвеждаше пушека през единият от прозорците. Сметнах, че има всичко, което ми е необходимо, и реших да се установя на нея. Хазяите бяха много любезни. Казваха се Грънчарови. Имаха две деца, момче и момиче. Дъщеря им беше в последния клас на гимазията, в която щях да преподавам. Поискаха ми 400 лева. Не се пазарихме. В него влизаше осветлението и стоплянето през зимата. Казаха ми, че ако ми е удобно, може да ми предложат да се храня при тях. Това ми допадна. Колко лесно се нареждаше всичко. Татко беше във възторг. Приех предложението на хазяина. Оставих багажа си и с татко излезнахме да разгледаме града. Времето беше ясно, слънце, което гали с лъчите си, ведро, свежо. Всичко беше приказно. Квартирата ми се намираше на широка улица, постлана с отломки от мрамор от недалечна мраморна кариера. Тя започваше от гарата и свършваше на площада, на който се намираше и гимназията. Нямаше и десет минути да отида до работното си място. Градът се намираше в подножието на Стара Планина. Недалече се намираше калето, на което се изкачихме с татко, за да обхванем с поглед града. Нахранихме се в една малка гостилничка и трябваше да изпратя татко на гарата. На другата сутрин той трябваше да бъде на работа. Мъчно ми беше да се разделим. Аз за пръв път се разделях и от майка ми. Досега все бях под нейното крило, а сега ставах съвсем самостоятелна. Колежките от гимназията, където отидох да се представя на другия ден, ме посрещнаха съвсем дружелюбно. Трябваше да се приспособявам и към новата среда, и към новото обкръжение. Учителят по музика и двете преподавателки по философия бяха млади хора като мен, волнонаемни преподаватели. На тях като на мен им предстояха държавни изпити, за да станат редовни учители по специалността. С няколко години учителска практика беше учителката по математика, естествена история, музика и физкултура, които бяха местни жители. Учителите по история и химия бяха с дълга практика от околните градове. Всички бяха съзнателни и симпатични, с изключение на руснака, учител по физкултура Сечко, който фамилиарничеше с момчетата и цинично се отнасяше с по-развитите физически момичета. Особено симпатична беше учителката по литература Олга Дишкова, която беше софиянка, имаше няколко години стаж и се отнасяше много сериозно към професията си. Учениците я обичаха и много уважаваха. С нея много се сближихме. Само трима от учителите бяха семейни и то местни жители. Само директорът не ми допадаше и то не само на мен. Усмивката му ставаше цинична, когато говореше за наболите форми на учителките, които те трябвало да прикриват. В час влизаше с черна престилка. Той имаше дълъг крив нокът на малкия си пръст на лявата ръка, с който си чистеше ушите и бъркаше в носа си Често получаваше анонимни писма срещу ученици и учители и им обръщаше внимание, като често ни занимаваше на съвет до късна нощ, като се възторгваше от ораторските си способности. Обичаше да се самоизтъква. Често напускахме училищните съвети капнали от умора, без да сме взели каквото и да е решение. Директорът беше отявлен антикомунист и преследваше учениците, за които имаше дошли доноси. След Девети септември прочетох в “Работническо дело” хвалебствена статия за него и това, че е станал инспектор в Пловдивски окръг. Както беше отявлен антикомунист, така стана отявлен самоизтъкващ се комунист при новите обстоятелства.

 Повечето деца бяха от околните села и извървяваха много километри всяка сутрин в студ и дъжд, кал и сняг. Успехът им не беше добър, но и условията на живот бяха лоши. Недостиг на храна и дрехи. Много от тях бяха много бедни и гладуваха. Студуваха поради липса на обувки и дрехи. В задълженията ми влизаше да посещавам квартирата им. Нагледах се на мизерия. При многодетните семейства някои от децата ползваха едни и същи обувки и се редуваха в ходенето на училище. При това положение не е чудно, че повечето бяха с леви убеждения. Аргументите им бяха много силни и ние учителите избягвахме разговори по опасни теми, които можеха да им навредят, защото като навсякъде имаше и доносници. Пък и на нас също. Гледахме да ги предпазваме. Избягвах контактите със Сучко, който обичаше да провокира и да се подмазва на директора. През зимата устройвахме състезание със ски, но истински имаха малцина. Повечето бяха самоделки от кори на дървета, закрепени върху обувки. Но се пързаляха чудесно. Бяха радостни, весели и задружни.

С учениците от 11 клас, с които изучавахме астрономия, ходехме през ясните вечери на калето, да наблюдаваме небето. Бях ги снабдила с небесни карти и те се отнасяха с голямо старание и отговорност за бъдещата си работа като учители. Между тях имаше и по-възрастни от мен, които бяха прекъсвали учението, за да работят и да съберат пари да продължат учението си. Те бяха особено сериозни и отговорни в работата си и гледаха колкото може повече да научат. Някои от учениците имаха чудесни гласове. Учителят по музика беше много способен и създаде чудесен хор с богат репертоар от народни и руски песни. Единият от учениците ни от последния клас имаше чудесен бас и като солист участваше в изпълнението на „Жили двенадцать разбойников“. Друг, на когото името му беше Славейко Василев, действително беше истински Славейко. Удоволствие беше да го слушаме. Беше страхотен тенор. Имахме и танцова група. Аз отговарях за подготовката на декламациите. С танцьорките и танцьрите подготивихме битови сценки. Забавата мина с голям успех. После Крум Бояджиев подготви оперетата “Малката кибритопродавачка”. По–късно той беше преместен в София и създаде хора на софийските учители, който имаше много голям успех със своите концерти в страната и извън нея. Някои от учениците проявиха много големи интереси към физиката. Въпреки липсата на уреди те изработваха такива и ми помагаха в опитите. Всеки ден имах по шест часа и бях класна ръководителка и ми възложиха и ръководството на християнското дружество, работа, която никак не ми допадаше, и изпълнявах само формално. Или нищо не вършех, защото нямаше желание за участие в него. Принудително отвеждахме учениците на черква. Един несретник свещеник мрънкаше под носа си. Нищо не чувахме, едвам го изтърпяхме, като пристъпвахме от крак на крак, да се стоплим. Учениците мърмореха, учителите също, мероприятието беше отчетено.

Предстоеше ми държавен изпит, а нямах време,да се готвя. Връщах се от училище капнала от умора и трябваше да подготвя 4-5 лекции за другия ден. Зимата беше много студена, влажна и мъглива. Стаята ми се топлеше с кюмбе, която щом загаснеше, стаята ставаше студена. Прозорците бяха еднокатни, другата стена беше с външна врата. Отвсякъде духаше и беше студ. Нетърпим. Разболях се от гнойна ангина. Като дойде училищната лекарка да ме прегледа, ми каза, че ако не могат да ми намерят по-добра стая, ще трябва да отида другаде да живея, за да оцелея. Тогава решиха да ми предоставят гостната стая, която се намираше до спалнята им и се отопляваше денонощно с тухлена печка. Там се освестих и можех да работя до по-късно. Имах два прозореца и от единия при ясна нощ се виждаше съзвездието Орион. Един неделен ден татко ми дойде на гости. Много ме зарадва. Хазяите го поканиха на обяд. Бях се записала да се храня при тях. Те бяха много мили към мен и много харесваха и татко. Казаха, че и двамата много ни харесват. Мене са смятали за комунистка, а татко за анархист. Стана ми смешно. Откъде пък такъв извод? Може би пък хазяите искаха да ни предразположат към по-голяма откровеност и след това да имат теми за разговори. Провинциалистите са любопитни. Особено ги интересуват външните хора. Татко ми каза, че сестра му се готви за сватба и тя ще бъде след две седмици у тях. Трябваше да искам няколко дни отпуска по случая. Още на другия ден купих една голяма пуйка, да мога да я угоя дотогава. Казаха ми, че месото става особено вкусно, когато се храни с орехи, и аз веднага на другия ден купих няколко килограма орехи. Храних я обилно. През деня се разхождаше по двора и една вечер, като скочила да кацне върху пръта над кладенеца, се подхлъзнала и паднала в кладенеца. Добре, че хазяинът я видял и веднага я извади и я изсушихме и стоплихме. Остана да спи в стаята ми и се размина без последици. След два дни я заклахме, помогнаха ми да я почистя и заминах с нея в София. Татко ме чакаше на гарата. Кога най-сетне ще се съберем завинаги? С мъка побеждаваше копнежа си. Запознах се с повечето бъдещи роднини. Майка ми тъгуваше без мене. Връзката ни беше много силна. След два дни трябваше да се върна в Берковица, където ме чакаше много работа. Започнах усилено да се готвя за изпита, който щеше да бъде през новогодишната ваканция. Нямах много време, но се мобилизирах. Взех си отпуска няколко дни, преди да разпуснем учениците за празниците. На държавния изпит щяхме да се явяваме четирима: аз, Ваня Жекова, Добра Гуджгулова и Крум Бояджиев. Пътувахме заедно. На гарата в София си пожелахме успех и щастливо завръщане на работа, като редовни гимназиални учители, което означаваше увеличение на заплатата с близо хиляда лева. Татко в деня на пристигането ни беше на работа, но вечерта дойде макар и късно да се видим. До изпита оставаха няколко дни, през които усилено четях. Всяка вечер татко идваше от работа, да ме вземе да се поразходим. Не можех да му откажа, но времето, което му заделях, беше взето от времето за подготовка на изпита. Много бях притеснена. На имения ми ден той ме изненада. Беше много тържествен. Поднесе ми много хубав букет и красив сервиз за чай. „Това е първата сламка за нашето семейно гнездо.” Беше нетърпелив да го свие. Писменият изпит по физика и математика минаха добре, но на устния по училищно законодателство едва не ме скъсаха. Изобщо не знаех, че ми предстои такъв изпит. Случайно срещнах колежка, от която научих, че за другия ден е определен изпит по училищно законодателство. Като че ли ме удари гръм от ясно небе. Не знаех какво да правя. Добре че едната колежка се беше вече приготвила и имаше законника, та ми го даде да го прочета за през нощта и ми даде кратки указания за самия изпит. Трябваше да наизустя номерата и параграфите на законите, а нямах никаква нагласа за това. На другия ден се явих на изпита абсолютно неподготвена и си признах, че съм пълен невежа. Зададоха ми въпроси за задълженията на класните наставници, на които криво-ляво отговорих. Пробутах, както се казва, но резултатът на този изпит ми се отрази на общата оценка. Бях свикнала на отлични оценки и бях потисната. Все пак станах редовна гимназиална учителка. Лошото беше, че Берковица беше бедна община и не ни изплащаше редовно заплатите. Понякога се забавяше за два-три месеца и изпадах в безизходица. Павел получаваше от Лом хонорара за своите песни. Като разбрал от майка ми, за положението ми, се разпоредил да изплащат хонорара му на мен. Така чувстваше своите братски задължения. Като ми изплатиха наведнъж заплатите за три месеца, аз внесох на хазяйката си за храна и наем, заделих за дребни разходи и останалите пари изпратих на майка си. Тя получаваше малка наследствена пенсия от брат ми Делчо, който беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. След като излезе от затвора, той трябваше да търси работа. В затвора се беше запознал с много хора, затворени за престъпления, които споделяли с него своите житейски трудности. Това го насочило към мисълта да потърси работа в полицията, в която в момента имало вакантно място за заместник-началник на криминалния отдел. Образованието му съответствало на изискванията. Веднага бил назначен. Може би подпомогнали и препоръките на следователя, който се занимавал с неговото дело и се бил убедил в неговата почтеност. Той се справяше много добре с работата си. Организира списание „Известия на криминалната полиция“, на което беше главен редактор. Разкри голяма афера с фалшификация на пари. Осуети атентат във Военния клуб, за новогодишното тържество, като откри поставената адска машина с голямо количество взрив, която трябвало да се взриви по време на новогодишната реч на цар Борис. Времената бяха много неспокойни. Анархокомунистите организираха терористични актове, с които отнеха много животи на напълно невинни хора. Той имаше свои приятели комунисти, които предупреждаваше, когато се готвеха масови арести, и те го имаха за свой човек. В навечерието на Новата 1925 година от затвора бяхя избягали двама опасни терористи, обвинени в убийство. Веднага беше обявена тревога и мобилизирана цялата полиция, да търси бегълците. Делчо бил в отпуск, но трябвало да патрулира в София. Натъкнал се на убиеца на улица “Ангел Каралийчев”[8], близко до Зоологическата градина, и като го призовал да се легитимира, той го застрелял в упор в слепоочието и хвърлил бомба. Успял да избяга и да се укрие в къщата на съмишленика си Винев, а той бил близък с Делчо, който чрез него правел услуги на комунистите. Винев го предал на полицията. Полицията го обградила и при престрелката убиецът на Делчо се самоубил. На другата сутрин у дома дошъл бащата на Делчовата жена, който съобщил за станалото. След него дошли колеги на Делчо, да кажат, че са отмъстили за него. Това не облекчило мъките на баща ми по любимия му син. „Още една майка ще плаче“, казал той. Когато се прибрах в къщи, майка ми ме посрещна с думите „Убиха Делчо.“ Погледнах я втрещено и завиках - „Това не е вярно, това не е вярно!“ В душата ми се надигна бунт срещу този факт. Не исках и не можех да го приема. Та предния ден беше дошъл у дома, да ни пожелае щастие през идващата година, и мама му даде Василевска пита, която той много обичаше. Баща ми беше съкрушен. Делчо беше първородният му любим син. Беше потиснат. Майка ми плачеше, аз се бунтувах. Не можех да се примиря с истината. След аутопсията отнесоха Делчо у дома му, откъдето щеше да тръгне шествието. Когато го видях, опънат в ковчега с посиняло слепоочие и горчиво застинала усмивка, нещо ме стисна за гърлото. Не можех да си поема въздух. Обърнах се към стената и се разридах неудържимо. Към гробищата вървяхме с майка ми и баща ми зад катафалката, хванати под ръка. Чувствах, че трябваше да ги крепя. Имаше много народ. Траурното шествие вървеше бавно. От улица “Шипка”, където живееше Делчо, до гробищата имаше много път. Шествието спря на работното му място на Лъвов мост. От прозореца му началникът му произнесе слово, от което нищо не чух. Опелото се извърши в гробищния храм. Погребахме го при братята ни Богдан и Борис. Родителите ми вече оплакваха трима сина. Занизаха се пак тъжни дни. Тъжно е да си припомняш тъжни моменти от живота.

Зимата си отиваше. След обилните снегове и студа не можехме да не се радваме на настъпващата пролет. Слънцето сияеше, небето синееше, природата се пробуждаше. Копнежът от ден на ден ставаше по-силен. Заминах да прекарам Великденската ваканция у дома. Разбира се всеки ден се виждахме с татко. Той идваше веднага след работа, да ме вземе. Работодателите бяха доволни от него и всеки момент щеше да подпише договор с тях. Крояхме планове за бъдещето. Решихме да празнуваме сватбата си към края на юли. След като приключи учебната година. Щях да се водя на работа и през ваканцията, и след поправителните изпити, на които трябва да присъствам, щях да се уволня и да търся работа в София. Измъчваше ме въпросът къде ще живеем. Бях обещала на баща си, че ще се грижа за майка си. Това означаваше, че тя ще трябва да живее у нас. Българският обичай повеляваше родителите да живеят при сина си. Освен това при тях живееше и братовчедката на татко Вела, която загуби рано майка си, сестра на майка му и негова най-любима леля. За майка ми нямаше място и тя осъзнаваше това. Виждаше, че се измъчвам и ми каза: „Не се вълнувай, аз имам и други деца, които също ме обичат. Може би ще се чувствам най-добре при теб, но твоето щастие ми е по-скъпо от всичко. Семейството на Кольо е добро и струва ми се, че родителите му те обичат. За Кольо не се и съмнявам. И аз, когато обикнах баща ти, напуснах близки и родина и дойдох с него в България, където беше неговата майка, а той беше единственият ѝ син. Тя не живя при нас, защото баща ти веднага след сватбата ни започна работа във Видин. Вярвай ми, бяхме много щастливи, защото бяхме млади и се обичахме. Там се роди Делчо. После заминахме за Прага, където изпратиха баща ти на специализация. Живеехме при родителите ми. Там се родиха Богдан и Маня. Върнахме се в София, където баща ти беше назначен на добра работа. Своя къща нямахме, но живеехме под наем. Там се родихте и вие, останалите, в различни квартири. Историята на семейството ни ти е известна. Помни едно, има ли обич в едно семейство, има и щастие, въпреки превратностите на живота, който понякога е много тежък. Сестра ти Маня и Владик, който ми е като син, ме канят да живея при тях. Те имат обширно жилище. Знаеш, че нямат деца и това ги мъчи. Дано ти да си по-щастлива от тях.“ Дълго си говорихме и тя ме увещаваше да не се измъчвам за нея. Убеди ме, че щом се омъжа, ще ликвидира всичко и ще замине в Прага, където живее и Славка и тя има нужда от нея.

 След завършване на Великденската ваканция заминахме с майка ми в Берковица, където ни чакаше много работа. Тя живееше с мен в моята стая и спяхме на едно легло. Престанах да се храня у хазяйката.Така ми излизаше по-евтино. Майка ми готвеше за нас на примуса, който си донесохме. Тя скоро свикна с обстановката. Колежките я приеха с отворени обятия. Сега имахме две майки, майката на Добра и моята. И двете станаха членове на нашия колектив. Често се хранехме всички заедно в квартирата на Добра, която беше самостоятелна. Един ден си устроихме екскурзия до Петрохан с файтони. По целия път пяхме. Въодушевляваше ни красивата природа. Мама си припомни своята младост, когато с баща ми и Делчо са пътували по същия път от Видин до София. Това бяха едни от най-приятните ѝ спомени, тогава още не е имало железница. По време на трудовата повинност садихме с учениците кестенови дървета по калето. Хубаво чувство изпитва човек, когато сади дърво. Това е символ на надеждата. Колко ли големи са сега посадените от мен дървета преди толкова мого години. Майка ми се чувстваше добре при мен. Подмлади се. Участваше във всичките ни мероприятия. Последните пет месеца не получавахме заплата. Помогна ни пак Павел. По това време той беше в развод и живееше в софийското ни жилище с Бебковото семейство. Квартирата ни беше тристайна и имаше място за всички. Започнахме да се готвим за сватба. От Прага Маня ми изпрати бяла сватбена рокля и шапчица и даже бели сватбени букетчета, да се раздадат на сватбарите.

Сватбената снимка на Анастасия и Николай

Районната църква на таткови беше “Св. Седмочисленици”, където трябваше да се извърши сватбеният обряд, а оттам щяхме да отидем у дома, където щеше да бъде сватбеният обяд. Татко си уши за случая чудесен официален костюм, който много му приличаше. Разходите по угощението пое Павел. Като най-голям брат, той се грижеше за всичко. Майка ми и аз приготвяхме торти и сладкиши. Майка ми много се вълнуваше и непрекъснато беше възбудена. Болезнено преживяваше мисълта за промяна на живота си и тайничко си поплакваше. Настъпи преломен ден, в който щях да се преименувам от Стефанова в Колева. Кум щеше да ни бъде татковият кръстник Николай, който беше първи братовчед на татко по бащина линия. Потеглихме заедно с близките на татко и кумовете към църквата пеша, защото тя беше близко до тях. Сутринта валя, но следобед се изясни и към 4 часа, когато щеше да е церемонията, юлското слънце блесна върху ведрото синьо небе. Хванати под ръка, влезнахме в черквата. Имаше много любопитни, които ни измерваха с поглед и ни коментираха. Беше ми смешно. Едва се въздържах да не се разсмея. Всички следяха с кой крак ще стъпя на килима и кой пръв ще пристъпи. От това определяха какви ще са отношенията в семейството и кой ще командва. И двамата стъпихме едновременно с десния си крак на килима и закрачихме синхронно. Свещенникът ми направи забележка да бъда по-сериозна. Но как да не ми е смешно, като виждах как всички са устремили погледи в краката ни, а татко пристъпя така горд и невъзмутим, безучастен. От словата на свещеника почти нищо не чух. Стресна ме, когато извиси глас и произнесе думите “мъжо, обичай жена си” и “жено, слушай мъжа си”. Такава беше повелята на религията. Коронясаха ни, размениха ни пръстените, целунахме се и церемонията свърши. Приехме поздравленията на близките и хванати под ръка, като семейна двойка, тръгнахме пеша към дома. В къщи всичко беше предварително подредено. Чукахме се с пълни чаши с вино за наздравица, произнасяха се доброжелателни поздравления. За консумация всичко беше вкусно приготвено. Майка ми беше вложила всичкото си изкуство, а тя беше майстор в готвенето. Дойдоха да ме поздравят и някои от колежките. Поднесоха ни като подарък един голям бакърен леген, в който може да се къпе бебе и да се перат пелени. По периферията му в кръг бяха издълбани всички имена на колежките ми от Берковица. От родителите на татко получихме сервиз за ядене. Получихме доста подаръци, но вече не помня кое от кого. Гостите се разотидоха и ние останахме сами.

Отначало щяхме да живеем у дома, докато родителите на татко не боядисат етажа и стаята, в която щяхме да се настаним за постоянно. У дома ни беше приготвена спалнята на родителите ми. Леля Мари от Прага ми беше изпратила много хубав ленен плат за спално бельо. Майка ми го беше дала да го ушият на два ката с избродирване на моя монограм в ъглите на калъфките на възглавниците и юрганите. Пресипали бяха пуха от нашите възглавници в нови калъфи. Беше дала да ни изработят и нови дюшеци. Имахме всичко от най-добро качество. Времената бяха тежки, следвоенни, но имахме всичко необходимо. Татко си беше взел отпуската и след два дни заминахме на сватбено пътешествие за Месемврия. Настанихме се в мобилирана[9] стая на първия посрещач, който предлагаше храна и жилище. Беше грък по народност и имаше гостилница и нещо като хотелче. Стаята ни беше южна, над гостилницата и в нея през деня беше ужасно горещо. Носех си примус и си готвехме и се хранехме в стаята. Понякога вечеряхме в гостилницата, но храната беше долнопробна. Двамата бяхме доста непрактични и не умеехме да се нареждаме, както се казва. Повечето време прекарвахме на плажа край морето. Готвехме си аламинути, на бърза ръка. Познанства не завързвахме. Бяхме си достатъчни сами. Бяхме чували за красотите на Ропотамо и решихме да си направим екскурзия до там. Един лодкар ни предложи срещу прилично възнаграждение да ни закара дотам с платноходката си. Каза, че най-добре се пътува по море нощем, защото е прохладно и приятно. Потеглихме вечерта. Беше чудна лунна нощ, изпълнена с поезия. Имахме попътен вятър и се чувствахме като в страната на приказките. По едно време ми се доспа. Полюляващата се лодка, галещият вятър, всичко навяваше на сън. Легнах и се унесох. Скоро и татко се изтегна до мен. Отворих очи, когато започна да се зазорява. Наближавахме устието на Ропотамо. Няма по-възторжено чуство от това, което предизвиква изгревът на слънцето на море, при вливането на една широка река в него. Иде ти да крещиш, защото всеки неизразен възторг се превръща в мъка. Такова преливане на багри една в друга, такова очакване и тишина. Ражда се нов ден. Светлината побеждава тъмнината. Разбрах защо хората са боготворяли слънцето, творец на живота и цялата земна красота, чието въздействие не може да се изкаже с думи. Лодката плавно навлезе в устието на Ропотамо. Изправени съзерцавахме гледката, която се разкриваше, която ни се откриваше. Бреговете бяха обрасли с храсти и росните капки по листата блестяха с всички цветове на дъгата. Скоро отдясно се откри доста широка поляна, удобна за стануване. Лодккарят ни остави и каза, че ще се опита да налови риба и на време да дойде, да ни вземе за обратния път. Измихме се в реката и закусихме на бърза ръка. Свалихме си дрехите, под които си бяхме облекли банските костюми, и тръгнахме да се разхождаме покрай брега. Бяхме съвсем сами като на самотен остров. В едно заливче покрай брега на реката видяхме водни лилии. Татко протегна ръка да откъсне една. В мига се появи водна змия, която скочи върху листата и засъска с отворена уста срещу него, като пазител на красотата, която не допуска кощунство срещу нея. Татко се отказа от намеренията си. Ако я беше откъснал, щяхме да ѝ се радваме за кратко време и щеше да увехне, а сега ще краси реката за дълго време. Нима мимолетната радост заслужава да се принесе в жертва трайната красота? Изкъпахме се в реката, след това се сушихме и пекохме на слънце, поспахме, огладняхме, ядохме и полегнахме да подремнем. И целият ден се изниза на слънце. Здравата изгоряхме. Привечер рибарят дойде да ни забере. Не се похвали с добър улов. Сигурно беше спал, защото го чакаше още една безсънна нощ. На връщане морето се оказа негостоприемно. Започна досто голямо вълнение и неблагоприятен вятър. Лодкарят свали платното и се залови за веслата. Скоро се наложи и ние да гребем, а той хвана кормилото, за да насочи лодката към брега. Добре познаваше капризите на морето и не му се доверяваше. Вълнението се засилваше. Обхвана го тревога. Добре че имаше двама помощника, които се редуваха на греблата. И двамата бяхме с яки ръце. Цяла нощ будувахме и напрягахме мишци. Към разсъмване зърнахме Месемврия и се обнадеждихме. През нощта можеше да се случи най-страшното, защото морето не се шегуваше. Но все пак имахме късмет. Благополучно спряхме на пристанището и отидохме да почиваме. Татко вдигна температура, защото цял ден беше лежал на ласките на слънцето и беше здравата изгорял, а беше само по едни плувки. Целия ден прекара на леглото в стаята, добре намазан с кисело мляко, което премахва възпалението на слънчевото изгаряне. Оказах се по-издръжлива и калена от него. Скоро се оправи и смъкна температурата. Кожата му се обели и вече не прекаляваше със слънчевите лъчи. Бих казала, че месецът след женитбата не си заслужава името меден, особено за жената, която няма опит в страстта и никога не е общувала с мъже. Поживяхме още около месец в общо домакинство с братята ми и майка ми. Заминах за две седмици за Берковица, да проведа поправителните изпити и предам работата си на новата колежка. Като се прибрах, се преместихме в семейството на свекъра и свекървата. Спалнята на родителите ми, двата гардероба и канапенцето ни бяха дадени, за да мобилираме стаята си. Също и голямата кръгла маса, около която се хранеше голямото ни семейство, вече нямаше място за нея и отиде в двора на свекъра и там се хранехме през топлите летни вечери. Жени получи назначение като учителка по пеене в Червен бряг и замина с Бобо при родителите си. Майка ми с Бебко и Павел заминаха за известно време в Прага, където се очертаваха някакви шансове за работа. Майка ми беше приела поканата на Владик и Маня. Вече всички бяха пръснати на различни страни и всеки изграждаше своята съдба. Тъжно е, когато едно семейство престане да съществува като цяло и семейното гнездо опустее, макар че цял живот родителите насочват децата си към този миг.

Татко беше изцяло погълнат от своята работа. Сутрен рано го изпращах с куфарче с тенджерки с храна за обяд в ръка. Във фабриката нямаха стол. Вечер се прибираше много често много късно и по цял ден не се виждахме. Аз бях сама в къщи без работа, далеч от всички близки. Бях свикнала на дейност. Със семейството на татко имахме общо домакинство и ние внасяхме нашата част. Мама Богдана ме учеше да готвя и постепенно свикнах с тяхната кухня и поех готвенето. На горния етаж се преместиха Анчини и мама беше заангажирана със Славчо, който се беше родил осмаче и беше доста труден за гледане. Вела беше още студентка. Следобяд, докато чаках завръщането на татко, кърпех чорапите му и четях или рисувах нещо. Все си търсех някакво занимание. Когато се върнеше от работа, татко се чувстваше много изморен и се излягаше обикновено на канапето, да си почива. След вечеря излизахме най-често на разходка или отивахме на кино. Бяхме свикнали да си даваме отчет за изминалия ден, както едно време моите родители. Аз нямах много неща за споделяне, но той споделяше всички неща, пред които го поставяше работата. Условията за работа във фабриката бяха много мизерни. Атмосферата в цеха беше изпълнена с отровни газове, които предизвикваха обрив по кожата. По пода се разливаше луга, която разяждаше обувките и трябваше да работи с гумени цървули, в които краката му много се потяха, и всяка вечер събуваше мокри, мръсни и скъсани чорапи. Собствениците изискваха много труд за производство, което дава добри доходи, но не отпускаха никакви средства за хигиенизиране на фабриката и подобряване условията за труд. Производството на анилинови бои беше трудно и реакциите взривоопасни и производството трябваше непрекъснато да се следи, като се регулира температурата с прибавяне на лед, или на водни пари до определено ниво. Шеф му беше един немец химик, специалист в това производство. Понякога във връзка с производството влизаше в конфликт с него, но общо взето, се погаждаха. Той го наричаше “донер ветер“ (гръм и мълния). Татко беше много темпераментен и понякога беше рязък, но хората, с които работеше, го обичаха, защото когато в раздразнението си засягаше някого, винаги намираше начин да се извини и го заглаждаше. Винаги се стремях да го убедя, че формата има голямо значение за човешките отношения и той трябва да умее да се въздържа и той се съгласяваше с мен и пак се поддаваше на чуствата си. Беше от тези хора, за които Ботев казваше, че силно любят и мразят. Беше много експанзивен. Аз го разбирах и му съчувствах, но не бях убедена, че всички го разбират, и мнозина може би не го приценяваха правилно. Често с него разговаряхме за различните типове хора. Той обичаше да споделя впечатленията си за хората, с които го поставя в контакт работата му. После ги квалифицирахме. Определяхме три типа хора, в съотношение с душевното им съдържание и формата на проява. Най-положителните бяха тези, при които имаше хармония между благородната им същност и естественото, доброжелателно, уважаващо човека отношение. Най-отрицателните, с груба същност и груба неуважителна форма на отношение. Смесената форма бяха хора с добри чувства, но под напора на чувствата, често с груба форма на проява. Казах му, че той спада към тях и само с малко усилия би могъл да спада към най-добрите. Той беше убеден, че понякога трябва да се прибегне към насилие, за да се парират нередностите и да се постави всеки на мястото. Беше борбена натура и непримирим към човешките слабости. Понякога се съгласявах с него, когато беше много убедителен при разкриване на слабостите, а понякога, когато изпадаше в крайност, го питах, кой му е дал правото да се възприема като върховен съдник? Мислиш ли, че си безпогрешен? Неприятната за теб проява на човека, дори да е осъдителна, не означава липса на благородни подбуди и ценни качества. Вместо да го отричаш напълно и слагаш етикет негодник, помъчи се да намериш хубавите му качества и да го подбудиш към правене на добро. Трябва да се стараем да разбираме хората и да търсим причините на лошите прояви и доброжелателно да се отнасяме към тях и може би ще се получи добър резултат. В този дух често разговаряхме и спорехме, но в общи линии се разбирахме добре. Нямахме политически пристрастия и по убеждение бяхме хуманисти. Никога не трябваше да забравяме, че сме човеци, а не човечета. За мен най-отрицателни бяха хората, които таксувахме като фалшиви. Те имаха хубава предполагаща форма, но във всичко се ръководеха от интереса си. Бяха способни на низост за лична изгода. Можеше лесно да заблудят човека. Татко беше много чистосърдечен и се страхувах да не се подаде на ласкателство. Ласкатели в неговото обкръжение имаше доста.

Дните се нижеха и не се разграничаваха много един от друг. Когато бях дете, една от любимите ми приказки беше “Единадесетте диви лебеди” от Андерсен. Първата илюстрация беше заловените за ръце с коронки но главата си единадесет диви лебеди и сестра им Елена, един от друг по–хубави. Мечтаех си, като се оженя, да имам много деца, все така хубави и не знам защо, но с калпачета на главата. Но признаци, че ще ставам майка, все още нямаше. Когато споделях тревогите си с татко, той все се смееше - „Защо ще бързаш де се обвързваш с грижи.“ Хубаво му беше да се въртя около него и да го ухажвам. Страхуваше се, че ще остане на заден план. Винаги бях на негово разположение. Когато се връщаше от работа, държеше винаги аз да го посрещна и аз бях винаги в готовност. Когато наближаваше да се върне от работа, бях винаги нащрек по-бързо да му отворя. Когато ме зърнеше, се разливаше в щастлива усмивка. Исках винаги да му доставям щастие. Заслужаваше го. Веднъж бяхме канени с майка ми на жур у бате Стоян, организиран от жена му Вера. Бяха налице почти всичките роднински жени. Аз все още се чувствах чужда в тази среда. Към бате Стоян и жена му татко беше критичен и моите впечатления съвпадаха с неговото мнение. Исках по-скоро да се прибера, още повече че наближаваше времето татко да се прибере. Поисках на мама да се приберем, но Вера ни задържа - „Какво се страхуваш, че съпругът ти ще се сърди? Нали си със свекърва си?“ Стоях като на тръни, но не настоях. Когато се прибрахме, се сблъскахме с татко на вратата, който облечен в официалния си костюм, ни заяви, че отива да се поразходи. Не ме и погледна. Беше ми обидно, но не намерих за нужно да се оправдавам. Мама го погледна студено и когато той се отдалечи, каза: „Виж ти, пък какъв е бил, не очаквах, че ще се разсърди, защото не си го посрещнала. Сега разбирам защо се притесняваше.“ Когато се върна, вече му беше минало и мама си поговори с него и той ми се извини – “Знаеш с какъв копнеж бързам да се върна, за да те зърна и прегърна. Обидно ми стана и кипнах.“ Така и при други обстоятелства, когато си въобразяваше, че не го обичам, кипваше. Любовта му беше обсебваща, защото и той изцяло ѝ се беше отдал.

 Шест месеца след сватбата разбрах, че съм бременна. Мисълта, че ще стана майка, ме правеше щастлива, макар че карах тежка бременност. Постоянно ми беше лошо, често повръщах и не можех да се храня. Температурата ми се покачи. Създавах грижи на близките си. Мама се чустваше отговорна за мен пред майка ми, която беше далече. Повикаха лекар, който намери всичко добре, но препоръча да си прегледам дробовете на рентген. Озадачи го температурата, която не можеше да се обясни с бременността. Рентгенологът намери разсейки в белия дроб и каза, че ако бременността не беше така напреднала, щеше да посъветва да се прекрати, нещо с което никога не бих се съгласила. Препоръча ми почивка и по-усилено хранене. Татко беше много внимателен към мен. И у него се беше появил копнежът за бащинство. След като навязох в шестия месец, състоянието ми започна да се подобрява. Повръщанията почти престанаха, започнах да се храня по-добре и да наддавам. И температурата се нормализира. Вярвах, че имам здрав организъм, и не се поддавах на страхове. Усещах в себе си новия живот и това ме правеше щастлива. През есента, когато птиците си заминаха на юг, татко се върна от работа, като носеше под мишница един щъркел - „Ето кой ще донесе сина ни“ - каза той. “Когато събратята му отлетяха, той не можеше и остана. Защото едното му крило беше ранено. Подслони се във фабриката, където се надявал, че ще намери закрила. Смятам, че у нас в двора ще му е по-добре. Ще нощува в курника, ще го храним и ще се грижим за него.“ Пусна го да се разхожда в градината и той веднага се почувства като че ли е у дома си. Вечерта го прибрахме в курника, където угоявахме една гъска. Сутринта щъркелът беше бодър, но гъската не можа да мръдне. Явно беше пострадала от него. Наложи се да я заколим по-рано. Когато ни посети брат ми Бебко, предложи да настани щъркела в зоологическата градина при неговите събратя. Така щъркелът се сдоби с халка № 11. Павел и Бебко се бяха върнали от Прага и наели обща квартира. Майка ми, като научи, че чакам дете, прие поканата им да живее при тях и се върна и тя от Прага. Винаги се стремеше да бъде там, където децата ѝ имат нужда от нея. Жени чакаше второ дете, което щеше да се роди преди моето. Тя се върна с Бобо в София. Квартирата им беше доста голяма и добре я бяха обзавели. През август се роди второто им дете. Кръстиха го Павел. Аз му бях кръстница и харесвах името му. Така се казвал братът на баща ми и мъжът на леля Богдана, които бях обикнала от това, което знаех за тях. Майка ми стана баба на четвърто внуче. Намерила си беше пак място в живота и беше щастлива. Наближаваше времето и за моето освобождаване от бременността. Всяка вечер, след като татко се връщаше от работа, излизахме да се разхождаме. На бременните се препоръчваше движение. Мечтаехме за бъдащето. Той беше сигурен, че ще има син. И баща му мечтаеше за внук. Имаше вече един, но той не беше Колев. Веднъж, когато си разговарял с мама Богдана, той казал –„Ех, Бончо, колко е хубаво на Кольо да се роди син. И да го кръстят Кольо. Мечтаеше да чуе името си. Мама ми предаде техния разговор. Татко винаги обичаше да се шегува и ме забавляваше, като ми разказваше за ефекта на своите шеги, които му давали възможност да се надсмее над тези, които поради човешките си слабости се хващали на тях. Така например в школата за запасни офицери пуснал мълвата, че ще се шият официални облекла и че е желателно да бъдат ушити по мярка и затова му възложили той да им вземе мярката. Носел със себе си тефтерче, сантиметър и молив. Всички го награчили и всеки искал първо на него да вземе мярка. Представяли си как ще изглеждат с официалните си дрехи и как ще пленяват моминските сърца. Карал ги да заемат всевъзможни пози, за да им взима измислени от него мерки и всички безропотно изпълнявали исканията му, без ни най-малко да се съмняват, че ги будалка. Видът му бил внушителен и будел доверие. Като разбрали, че всичко е било шега, той им казал, че това е наказание за суетата. Като студент разкарал състудентите си да отидат на определено мяста с големи дамаджани, да си купят евтина ракия от някакъв нов завод.

Веднъж, като се връщал от работа, казал на висок глас на колега, че в халите са пуснали евтино глиганско месо, поради това че от Турция нахлули на наша територия много глигани, които били избити от организираните ловци и месото им пуснато на ниска цена в халите. Когато трамваят спрял пред халите, той се изпразнил. Тогава той спокойно седнал, а преди това нямало никакво място. “Българите - казваше той - имат една лоша черта, обичат авантата. Да не чуят, че някъде нещо може да се купи на безценица.“ Обясни ми и значението на проснатата с разперени пръсти ръка - „От аванта никой не умира, но аванта всеки не намира.” Тарикатски израз, който беше научил от другарите си, джазбанисти веселяци, с които пр екарвал свободното си време като студент по екскурзии. Те всички бяха много сериозни момчета и отлични студенти, но веселяци, които обичаха да се майтапят. Татко понякога и с мен се шегуваше и обичаше да ме подразни. Например ми казваше, че възрастните казват, че ако искаш детето ти да бъде красиво, трябва все да гледаш красиви образи. Имаше една бронзова статуетка на млад египтянин с грозна източена назад глава. Често я слагаше пред очите ми и казваше: “Виж образец за красиво бебе, добре го запомни!“. Аз, разбира се, не вярвах, че видът на бъдещото ми дете ще зависи от това какви красиви деца ще виждам, но им бях благодарна за техните пожелания. Татко обаче не пропускаше момента да се пошегува с техните твърдения. Всеки ден очаквах да ме почнат болките. Майка ми още от Прага беше приготвила чеиза за бъдещото бебе. Какви фини тантелки беше изплела по ръба на якичките на ризките. Всичко беше красиво. Аз си набавих само външните пелени, които майка ми обримчи с фестон. Даже количката беше осигурена. Родителите на татко бяха купили за първия си внук хубава количка. Славчо беше вече израснал за нея. Бебето можеше да спи в нея, а от Прага ми пратиха количка, в която бебето можеше да се вози седнало. Тя щеше да служи на Славчо, а другата на братовчед му. Ние с татко си купихме едно хубаво креватче с дървена оградка, където детето щеше да може да спи и да си играе до 6-7-годишна възраст. Всичко беше готово за очаквания нов гражданин.

 Болките ми започнаха на първи октомври вечерта. Извикахме леля Микева - акушерката на рода, която беше много опитна и добра като човек. Изтекоха ми и водите, но болките постепенно утихнаха. Това ме обезпокои и озадачи акушерката. Денят беше слънчев, тих и топъл. На следващия ден дори се поразходихме с татко в градинката. Вечерта отново извикахме леля Микева. Тя се успокои, като чу тоновете на детето. Болките се усилиха и интервалите между тях ставаха все по-малки. Болките станаха непоносими, но стисках зъби. От малка ме бяха учили, че е унизително да се вика от болка. Татко ми държеше ръцете и аз му се усмихвах. Коли се показа с лицето напред. Беше любопитен. След още един напън, се изхлузи между краката ми. Не мога да опиша изключителното чувство, което изпитах, когато малкото му телце се докосна до мен. В душата ми спонтанно се появи майчиното ми чуство и аз извиках - „Миличкото ми, миличкото ми!“ Микева се засуети край него. Беше се родил почти посинял, с увита около врата пъпна връв. Акушерката ловко го освободи от нея и след това го понапляска и се чу първият му вик. Микева го изкъпа, пови го и ми го показа. Беше червеничък, подпухнал, с красиво изписани вежди и пипонеста главичка, също като на египетската статуетка. Първата му работа беше да налапа и да засмуче ръчичката си. Двете баби не можаха да си намерят място от радост. Прегърнаха се и заскачаха - „Имаме си момченце, имаме си момченце!“ – заповтаряха те. Ние се целунахме с татко и бяхме неизказано щастливи. Имаше за какво да живеем. Няма нищо по-хубаво от чувството, което човек изпитва пред чудото на новия живот.

Всичко, което завършва добре, е хубаво - казват. Някои признаци бяха обезпокояващи и не предвещаваха добър край. Към акушерката изпитвах безкрайна благодарност. Колко радости може да достави човек, който е съвестен и си разбира от работата, и колко мъки, ако е невежа и безсъвестен. Имах една братовчедка, при нея раждането протекло също както при мен, но акушерката не била опитна и детето умряло. Второ дете не можа да има и беше много нещастна.

 Животът започна с нови грижи. Скоро станах и поех задълженията си на майка. Чувствах се добре. Първите десет дни идваше акушерката, да ме учи как да държа бебето, как да го къпя и да го кърмя, да го повивам. Имах много мляко, което бебето не можеше да изсмуква, поради което ми се яви мастит. Вдигнах висока температура. С издояване и компреси преодолях възпалението на гърдите, но се разраниха зърната и болките при кърмене бяха ужасни. Дядо Кольо беше религиозен човек и когато Колето стана на 40 дни, каза, че е редно да бъде занесен на черква и да му четат за здраве. Беше средата на ноември и времето беше бая застудяло. За да угодя на дядо Кольо, увих бебето с пухчето и го сложих в количката, като отидох в районната черква, където се бяхме венчали. Свещеникът ни посрещна в предверието, прочете молитва за здраве, накара ме да го разповия и с миро направи кръстен знак по челцето му, дланите и стъпалата. Помещението беше топло, но вън беше започнал да духа силен вятър. Малко преди да се роди Колето, ние бяхме наели едно малко момиченце, много мило, което беше вървяло с майка си пеша от Клисура до София, което имаше силна кашлица. Майка му смяташе, че е простинало по пътя. Довела го да го цани, защото били много бедни. Мъчно ни беше за него. Беше трогателно старателно. Първо на него сипвахме да се нахрани и след това ние отивахме да се храним, а момичето оставаше да пази Колето. Не знаехме, че е болно от магарешка кашлица. Това разбрахме по–късно, когато се разболя и Колето. Мъчно дишаше и размахваше непрекъснато ръчички, да си помага на дишането. Лекуваше го доктор Евстатиев, който се славеше като много добър лекар. И денем, и нощем носехме Колето на ръце. Свекървата на Анчето ме научи да слагам хардали. Кожата му беше много нежна и се изприщи лошо от синапените листове, които ни предписа лекаря. Горкичкият Коли се извиваше и ревеше неистово. Като започнах да слагам синапените лапи на майка Катя с равни части синапено брашно, зехтин, оцет обикновено брашно, Колето се успокояваше и заспиваше с лапите без да плаче и да се върти. Боледуването му трая три месеца, но след като отзвуча, бързо започна да расте и да наддава. Стана спокоен и забавен и радост за всички ни. Майка ми всеки следобед идваше да го извежда на разходка с количката в Борисовата градина. Бузите му заруменяха, на ръчичките му при лактите се образуваха трапчинки. Даряваше на всички усмивки. Скоро започна да произнася различни думи. Майка ми го беше научила да казва, когато го питаха „Как си?” – „Ей тъй, тъй“, като си въртеше ръчичките. На мен казваше Мам, а не мамо. Като забеляза, че на „ей тъй, тъй“ му се смеем, той започна често да го повтаря. (Забелязах, че много думи и изрази на децата, с които сме се забавлявали и те са ги затвърдили, в по-късно време сме им се карали за тях и даже сме ги наказвали.) Колето проходи след годината, но проговори преди на свой собствен език. Започнах рано да го храня изкуствено, защото когато беше на шест месеца, забременях и трябваше да прекъсна кърменето. Когато го хранех или му казвах стихчета, или му пеех и той ме зяпаше в устата и механично преглъщаше. Храненето му не ми създаваше трудности. Изобщо беше лесно за гледане дете. Втората ми бременност протече много нормално. Редовно повръщах, хранех се добре и нямах температура. Татко все така ходеше с куфарчето си на работа. Вечер първата му работа, след като се прибере, беше да си измие ръцете и да се надвеси над Колето, което му протягаше ръчички да го вземе. Радваше му се и не изискваше да се въртя толкова около него. Център на вниманието му беше станал синът му. Започнахме да се замисляме да си изградим свой дом близо до работното място на татко. Вечното бързане да хване влака, който беше единственият превоз до работното му място, и умората от връщане пеша, когато се забавяше във фабриката и нямаше друг превоз, го изморяваха много. По предложение на бате Стоян, който работеше в дружество „Подслон“, ние се записахме в това дружество. След определен брой месечни вноски можехме да си теглим заем, да строим. Започнахме да спестяваме и да живеем много по-скромно с оглед на бъдещето.

Колето растеше и бременността ми напредваше. С Жени ни свързваха еднаквите грижи за подрастващите ни синове и ние често ги разхождахме заедно с количките. Трябваше повече да се разхождам на чист въздух. Бях щастлива с майчинството си. Настанаха влажни есенни дни, после сви студ и наваля сняг. Затворихме се в къщи. Понякога в неделя с татко отивахме на кино, но в къщи се чуствахме най-добре. Рядко посещавахме най-близки роднини и то главно на имените им дни. Най-голямо удоволствие изживявяхме, когато си легнехме и аз четях някоя хубава книга, която ни даваше поводи за размишление и спорове.

Данито се роди на 19 февруари. Татко беше на работа и по телефона му съобщихме, че е станал баща и на дъщеря. Подновихме и името на майка му. Раждането протече нормално. Данито беше пълничко, добре оформено, не особено едро. Беше с един килограм по-лека от Колето, когато той се роди. Всички ѝ се радваха, особено дядо Кольо, който от първия ден я нарече Бончо, както назоваваше баба Богданка. Тя беше третото му внуче. Имаше черна косичка. Тя също беше лакомичка. Сучеше много хубаво и спокойно и не изпитвах никаква болка от сукането ѝ. Беше спокойно бебе, което почти не плачеше. Наддаваше бърже и не ми създаваше грижи. Времето ми минаваше в готвене храна за татко, кърмене на Данито, приготвяне храна и хранене на Колето, кърпене на чорапи и куп други дребни неща, които изпълваха времето. И двете деца много обичаха да се къпят и не искаха да излизат от коритото. Помня, веднъж бях свършила с къпането. Данито, повита в пелени, спеше в количката, Колето, облечен в пижамката, бях сложила в креватчето и аз отидох до кухнята да взема кофа, с която да изхвърля водата от коритото. Като се върнах, що да видя? Колето се мъдри в средата на коритото саде с пижамката си и блажено се усмихва. Накарах му се, а той се смее щастливо. Отвори ми работа, да го преоблека и изсуша. Сестричката си обичаше, галеше я и я целуваше. Беше любвеобилен. Когато Данито беше на шест месеца, Павел се беше развел с първата си жена и се ожени за Ветка, която беше наша трета братовчедка, внучка на акушерката на бащиния ми род – баба Елисавета. Павел и Ветка се бяха срещнали на бракоразводните си дела. Ветка се развеждаше със съпруга си проф. Янков, баща на трите ѝ деца, който поиска развод, защото се беше влюбил в своя студентка Молова, за която се ожени след развода. Общата им съдба ги сближи - отношенията между Ветка и Янков отдавна бяха охладнели, защото той беше слаб по женската част и често ѝ изневеряваше. Не ги свързваха чувствата, а само грижите за децата. Когато той осигури децата си материално, Ветка му даде развод по взаимно съгласие. Павел ѝ допадаше. Беше млад и хубав. А също и тя на него, беше родила вече три деца, значи би могла и на него да роди дете, за което той толкова много копнееше. Бяха връстници. Той само с три месеца по-голям от нея. И двамата вече имаха минало. Бяха си симпатични. Може би беше възникнала и любов помежду им. След време им се роди син, който по предложение на Ветка кръстиха Евстатий. Подновиха името на баща ми, но той за съжаление не беше жив да му се радва както дядо Кольо на своя внук. Павел беше назначен за капелмайстор на военната музика в Бургас и заминаха за там. Издръжката, която даваше на Бебковото семейство, престана. Пенсията на майка ми беше малка и едвам стигаше за наема. Бебко нямяше постоянен доход. Жени с децата замина при родителите си с решение да се разведе. Бебко не беше дорасъл за семейство.

Майка ми пак замина за Прага, където я викаха. Преди да замине, ме заведе с децата при Карастоянови, да се снимаме заедно за спомен. На снимката Данито беше на 6 месеца, а Колето на една година и девет месеца. Бях за трети път бременна, този път с Ружена. Когато близките на татко разбраха, че пак очаквам дете, се ужасиха. Непременно трябва да го махнеш, ми казваха. Лудост е в наше време да имаш три деца. И всички започнаха да ми дават съвети как да се освободя. Анчето ми донесе от приятелката си Зора някакви хапчета, препоръчани от лекар, които ѝ помогнали при случай като моя. Накараха ме да ги глътна. Получих разстройство и висока температура, но резултат никакъв. После мама Богдана ме заведе на баня, където няколко пъти се изкъпах с гореща вода и след това ми сложиха на корема капак с дървен полуцилиндер, в който имаше подредени множество електрически крушки, които силно затопляха корема. Започнах да се потя до премаляване. Едва се прибрах до къщи и твърдо заявих, че повече няма да се боря с природата. Беше писано на рождения ден на татко да го даря с втора дъщеря, която поднови името на майка ми Ружена. Бях щастлива майка. Помня, денят беше летен, топъл. Щяхме да празнуваме рождения му ден, когато татко се прибере от работа. Бях купила бира и дробинета за скара. Наближаваше времето да се върне татко, когато ме започнаха болките. Бях поставила дробинетата на скарата да се пекат. Щом се върна татко, той отърча да извика акушерката. Когато тя дойде, се отделихме с нея в спалнята, а вечерята остана да довърши мама Богдана. Сложихме да се грее вода, болките зачестиха. Микева очакваше, че като при трето дете раждането ще протече по-бързо. Действително, когато в съседната стая се чукаха за здравето на татко и леко раждане, детето се показа, но с дупето напред. Не беше нормало раждане. Микева се справи. Ружена тежеше пет кила и беше 51 см дълга. Всички се чукнаха отново с пълни чаши в чест на нейното раждане.

Ружена беше руса със сини очи. Приличаше на баба си Богдана, докато Данито приличаше повече на майка ми, може би в цветно отношение, но очите ѝ не бяха черни, а светли, по-скоро на татковите. Щастие беше, че имах изобилно мляко. Ружето се хранеше добре и наддаваше бързо. Но когато стана на един месец, домът ни беше сполетян от голямо нещастие. Първо домашната ни помощница пострада от един амбициозен, но недобре подготвен зъболекар. Заболя я зъб и баба Богдана я заведе при техен роднина, който ѝ го извади, без да има показания за това. Почисти го и пак го посади. Явно си правеше опит с нея като с опитно зайче. След тази процедура получи висока температура с тежка инфекция на челюстта. Мама я заведе в Александровска болница, където едва спасиха живота ѝ, но се наложи да се извадят всичките ѝ зъби. Причинилият всичко това зъболекар отказа да направи безплатно изкуствената челюст и заяви, че няма никаква вина за случилото се. Момичето беше много добро. Ние трябваше да платим всички разноски по лечението ѝ. Тя беше едва 17-годишна. След като се оправи, тя си замина за село, а след години дойде с мъжа си да ни посети. Срещата ни беше много сърдечна. Задържахме ги за обед и се разприказвахме. Имала дъщеря, която току-що завършила прогимназия, много искала да се запише в училище “Мария Луиза”, за да стане шивачка. Помолиха ме да отида с тях, да подадат документите, и ако имам възможност, да ходатайствам за нея да я приемат. Отидохме с нея при директорката, но тя като видя дипломата, ѝ категорично отказа да я приеме, защото няма необходимия бал. Беше ми много мъчно, но не можех да помогна. Към Олга се чувствах много задължена. Тя беше много нещастна и с това, че съпругът ѝ беше пострадал през войната и беше почти ослепял от получена рана.

Скоро след злопулуката с Олга, дядо Кольо заболя от бронхопневмония. Мама смяташе, че семейството ни е завладяно от магия, направена ни от зли хора, които ни завиждат. Беше видяла на оградата закачена женска коса. Беше суеверна. Наистина, сякаш някой ни беше прокълнал. Бронхопневмонията тогава беше много тежка болест. Липсваха антибактериални лекарства. Състоянието му се влошаваше и на 31 юли той се помина. Мама тежко преживя загубата му. Беше със сърдечно заболяване вследствие на прекарана гнойна ангина. Получи емболия, отначало в белия дроб. Казаха, че има плеврит. Скоро и Ружена заболя .И на двете слагах хардали. Бях останала сама за всичко. Добре че по това време дойдоха в България Владик и Маня с група чешки жупналисти. Владик беше водач на групата, а Маня пое грижата за Колето и Данито. Тя живееше у Павлови, които по това време бяха в София, и всеки ден идваше да ги вземе, да ги води на разходки. Най-често ги водеше в Зоологическата градина. Тя горката страдаше от гастрит, но винаги беше всеотдайна, когато някой от нас имаше нужда от нещо. На мама Богдана съсирекът отиде в мозъка и получи парализа на дясната половина и загуби говора си. Няма да забравя ужаса ѝ в очите, когато повдигна с лявата си ръка дясната и я пусна, а тя безжизнена падна на леглото. Взех ръката ѝ в своята и започнах да я милвам, като я успокоявах, че това е временно положение и с времето ще се оправи. Ще се радва още на внуци и правнуци. Казвах колко много всички я обичаме и ни е нужна и трябва да живее за нас. Тя ме гледаше с благодарност, след това със здравата си ръка привлече моята към себе си и я целуна, не можеше да изрази чувствата си с думи. Едва се сдържах да не се разплача. Лекуваше я професор Алексиев, който беше братовчед на дядо Кольо. Когато ѝ слагаха инжекции, тя охкаше, казваше “боли, боли!” Това бяха единствените думи, които можеше да казва. Състоянието ѝ бързо се влоши и повиши температура до 40 градуса. На 31 август се помина. Загубих вече нейната подкрепа. Отговорността за всичко легна на мен. Последните дни за нея се грижеше леля Катя, която много обичаше и уважаваше сестра си. Аз все още бях много слаба след раждането, да вдигам и да преобличам мама.

Татко понесе тежко загубата на родителите си. Работата го поглъщаше, а имаше мене и трите ни деца, за които трябваше да мисли. Скоро след това Маня и Владик заминаха, като взеха и Данито. Искаха да ме облекчат за грижите за децата, а и да зарадват и майка ми, която копнееше за моите деца. Уговорихме се, че след една година ще отидем с татко да си я вземем. Тя още не беше проговорила. Единствената дума, която продума, беше „падна“. Издържах я да пишка и тя си изпусна плюшеното кученце. Разбираше всичко, което ѝ се казваше, и изпълняваше което се иска от нея, но мълчеше. Колето бърбореше много, но на свой език. Например на ръка казаше „ука“ на краче - „качей“. Например като наблюдаваше как едно кученце гони едно пате край езерцето и не може да го хване, защото то плува, той споделяше с мен видяното: “Бау, бау гони пати, пати. Такай, такай, пате, пати! Нама, нама - бягай, бягай!” Струваше му се, че кученцето иска да си играе с патенцето, а то не му се доверява.

Колето много обичаше да му чета и да му разказвам. Знаеше много стихчета, но и тях казваше на своя особен език. Помня как преди заминаването на Данито за Прага двамата счупиха една чаша за вода. Двамата бяха жадни и се здърпаха за чашата, кой пръв да пие. След като падна чашата на земята и се счупи и двамата се обърнаха към мен, като очакваха наказание и взаимно се сочеха, без да кажат дума. С жеста си обвиняваха другия. Аз им казах, че ако по големият беше отстъпил, защото е по-умен, това нямаше да стане. Не ми даде сърце да ги натупам.

Анчето и Коцето, които живееха на горния етаж, заминаха за Трекляно, граничен пункт със Сърбия, където беше изпратен Коцето. Етажа си дадоха под наем на едно семейство на приятелка на Анчето, чийто съпруг също беше офицер. След смъртта на родителите на татко хвърлиха жребий и на всеки се падна етажа, в който живееше преди смъртта на родителите им. Дядо Кольо имаше застраховка и получихме малко наследство. Родителите на татко бяха погребани един до друг в гроба на дядо Никола Семов - бащата на мама Богдана. Там почиваше и майка ѝ Събка и любимата ѝ сестра леля Божана. Изкорених от градината на “Гургулят” божур и декоративни храсти и японски рози и ги засадих на гроба. Дядо Никола, който на времето ги посади в градината на мама, и тя много ги обичаха. Сега щяха да цъфтят на гроба им. Пребоядисахме етажа, който сега стана наш собствен дом, и заживяхме с Велето в него. [Велето е дъщеря на леля Божана, която след смъртта на родителите си е дошла да живее при леля си. – Р.К.] Заниза се тъжно всекидневие без любимите ни родители, които ни бяха помощ и подкрепа. Те ни липсваха с тяхната доброта и грижи. Децата се развиваха добре и ни радваха. Майка ми си водеше дневник за развитието на Данито и всяка седмица получавах изчерпателни доклади. Дането беше станала всеобща любимка. Всяка седмица ми пращаха снимки, как си играе на пясъчника в градината. Бяха доставили пясък специално за нея, на шейничката, с която баба Ружа я вози, край коледната елхичка, прегърнала куп подаръци, обградена с деца. Явно че се чувстваше добре и ни беше забравила. Децата забравят по-бързо от кучетата. Помня, когато се роди Данито, Колето се беше разболял от грип и беше изолиран при баба си. Когато оздравя и след две недели отидох да го прегърна, той ме изгледа учудено и ме нарече „лел“. Може би не ме позна, защото много се бях променила след раждането, не знам, но ми стана много мъчно и за малко щях да се разплача. Данито започнала да говори чешки и то много правилно, както ми писаха. На майка си пишех по-рядко, отколкото тя на мен, и я информирах за всичко. След смъртта на дядо Кольо, към края на годината се помина и по-голямата му сестра леля Величка от старческа туберкулоза. Същата диагноза фигурираше и на неговия смъртен акт. И по-големият му брат, чичо Стефан, дългогодишен директор на Търновската гимназия, беше умрял също от туберкулоза. Туберкулозата беше болест на века и беше покосила много хора. В моето семейство Славка като студентка в художествената академия в Прага и Павел като диригент на оперния хор, също се бяха разболели от туберкулоза, но благодарение на ранното ѝ откриване и силната храна и организъм, се излекуваха. Славка прекара няколко месеца в санаториум. Тя беше отворила каверна, но организъмът ѝ беше силен и се справи с болестта. И аз имах начало на болестта, но тя не се изрази, защото не се поддавах на униние. Аз обичах да казвам „добър е Господ“, когато ни застрашаваше някаква беда, и тя отминаваше. Татко ми се присмиваше за тези думи, защото той се осланяше само на себе си. Леля Величка имаше блестящи черни очи, които говореха. Беше кротка и добра жена, винаги забулена с черна кърпа, след смъртта на мъжа си и единствения син Стефан, загинал в Балканската война. Живееше с по–голямата си дъщеря Недка, която нямаше деца, а мъжът ѝ беше починал също от туберкулоза. Живееше на таванския етаж на къщата на малката си дъщеря Минка. Тя живееше на първия етаж със съпруга си, учител по литература, и петте си дъщери, всички красавици.

Ружена растеше като височко, слабо момиченце с руси косички и изразителни светлосиви очи. Отби се сама на осем месеца. Най-обичаше кисело мляко, но на обед ядеше супички и попара с хлебче. Храненето не ми създаваше трудности. Обичаше да се гуши в мен и ако някой искаше да я вземе, тя се впиваше с захлупено лице на рамото ми. Първата дума, която каза, беше Коли. Това беше най-често чуваната дума. Коли беше и батко ѝ, и татко ѝ. От него пък се срамуваше. Когато се връщаше от работа, той първо вдигаше Колето и го слагаше на раменете си и тичаше по стаята, цвилеше като конче и пръхтеше. След като го пускаше на земята, протягаше ръце към Ружето, но тя се вкопчваше в мен и само крадешком го поглеждаше. Хем ѝ се искаше да я вземе и да я поноси, хем я беше страх. Татко обичаше да си играе с Колето и да предизвиква реакции у него. Най-често, като строеше някоя висока кула, той слагаше няколко купчета върху книгата, започваше да бръмчи като самолет и да бомбардира кулата. Колето се мъчеше да я предпази, като слагаше дланите си над кулата, но татко успяваше да я улучи и тя се разлюляваше и рухваше. Колето се разплакваше. “Какъв мъж си, щом плачеш? Бори се!” Но Колето не беше войнствен. Никога не налиташе на бой. Цялата му фигурка излъчваше добродушие и миролюбие. Беше съсредоточен и наблюдателен. Обичаше сестричката си. Като спеше, се навеждаше и я целуваше, а след това ѝ шъткаше, да не се събуди.

Настъпи лятото на 1937 година. Стягахме се да заминем за Прага. С нас щеше да дойде и Велето, да види и тя свят. Пътувахме по Дунава до Братислава, откъдето се прехвърлихме на влака за Прага. На гарата в Прага ни чакаха Владик и Славка. В къщи ни посрещнаха майка ми с Маня, Богдан и Яненка. Данито току-що беше станала и беше прегърнала Маня през врата. Протегнах ръце да я поема, а тя ме гледаше чуждо. Не ме позна. Стана ми мъчно и се просълзих. Като я пуснаха на земятя, Колето я прегърна и я целуна. Бяха я подготвили за идването ни. Майка взе Ружето от ръцете ми и тя ѝ се даде. Ласкавият глас и поглед я привлече. След като влезнахме в хола, Данито дойде при мен и седна в скута ми, като ми каза мам, както ми казваше Колето. Създадохме голяма суетня на близките ни. Къщата се напълни с хора и оживя. Събраха се пет от внучетата на майка ми и тя се чустваше щастлива между тях. Беше ѝ само мъчно, че и баща ми не е сред нас. Той много обичаше децата, но все го няма от няколко години и никога няма да го има. Това никога беше много тъжно нещо. Маня и Владик полагаха големи усилия, да бъде престоят ни при тях колкото се може по-прятен и по-ползотворен. Владик, който си беше взел отпуската, ни развеждаше да разглеждаме забележителностите на града, за да могат татко и Велето да се вживеят в неговата минала красота и величие. Обикновено ни придружаваха и децата на Славка. Нашите деца оставаха в къщи при майка ми и сестрите ми да си играят в градината. Обикновено майка ми ги наглеждаше, а Маня и Славка имаха грижата за прехраната. Спомням си, веднъж като наближихме един католически храм, дочухме музиката на орган. Яненка се спря за миг. Заслуша се и изведнъж се стрелна и изчезна от погледа ни. Като влезнахме в храма, да го разгледаме, я видяхме застанала като втрещена, заслушана в музиката, която се лееше от органа. Някой свиреше много хубаво. Цялата обстановка в храма и музиката съставяше молебнено настроение.

 Владик успя да осигури достъпа на татко до няколко фабрики за анилинови бои и за химикали в Аусиг и Устем над Лабем, чието производство представляваше интерес за него. Условията за работа в двете предприятия, които посетихме, не бяха блестящи, но все пак по-добри отколкото в “Колористка”. Отпуската на татко скоро свърши и трябваше да се прибира в България. Но аз бях отново бременна и започнах да вдигам температура. Близките ми се обезпокоиха и ме заведоха на лекар. Беше ми препоръчано да махна плода, защото рисковете бяха много големи след три последователни раждания с малки интервали. Преди да замине татко, ми направиха кюретаж и убедиха татко да остана още десетина дни, за да се съвзема. Имах чуството на престъпница и ми беше мъчно и за татко, който никак не му се искаше да се разделя с мене. В къщи бяха извикали шивачка, да ни ушие зимни дрехи на децата, а на мен рокля и костюм. Дадоха да ми ушият зимно палто и ми купиха много хубава шапка към палтото и съответна чанта и половинки обувки. Изобщо екипираха ме както никога не съм била. И Велето си уши някои неща. За да се завърши всичко, си удължихме малко престоя и татко ни бомбардираше с писма, а накрая с телеграма. Беше много нетърпелив. На Владик и Маня беше много мъчно да се разделят с Данито. Обичаха я като своя. Увещаваха ме да им я оставя поне за още една година. Владик даже писа умолително писмо до татко в този дух, но той беше неумолим и ние поехме обратния път. Майка ми и Маня със сълзи се разделиха с Данито и с нас. Беше им криво, че бяхме толкова неотстъпчиви, но мястото на детето беше при родителите му. Владик дойде да ни изпрати до Братислава, да ни настани на парахода. Пътувах с три деца, едното от които още не ходеше. Няма да забравя как докато седяхме на скамейка, да изчакаме парахода, и Владик държеше Данито на скута си и сълзи капеха от очите му над нея.

Имахме много багаж. Бяхме изпълнили поръчките на Анчето и някои близки. Само за Данините неща имаше отделно куфарче, купено специално за нея. Освен новото палтенце, много рокли блузи и бельо, имаше съвсем нова голяма кукла, купена за Данито за изпроводяк. В парахода се настанихме в отделна кабина и пътувахме удобно. На пристанището в Лом имаше много хора. Всяко пристигане на кораба предизвиква много зяпачи. Изведнъж зърнах колежката си от Берковица Олга Дишкова, която много ми помогна за децата до тръгване на влака за София. Тъй като до влака имаше няколко часа, Олга ни заведе у дома си и там ни нахрани и децата малко поспаха. Олга ни заведе на гарата и ни настани в купето. Беше много мила и вниматела. Сякаш Бог ни я беше изпратил да ни помогне. Пътувахме цяла нощ и не мигнах. Ружето спеше в ръцете ми, а Колито и Данито, полегнали от двете ми страни. Сутринта на гарата ни посрещна татко. Беше много радостен, че отново сме заедно. В къщи ме изненада с грижовността си. Къщата беше изрядно почистена и подредена от домшната ни помощница, която остана с Анчето, която в наше отсъствие живя при нас, тъй като трябаше да бъде под контрол на лекар, защото наближаваше раждането на Богдан. След раждането му, тя си беше заминала за Трекляно и ния не я заварихме.

Татко беше направил дървена ограда на пясъчника, да не се пилее пясъкът, боядисана със зелена боя. На всяко дете беше купил по едно живо патенце. Беше поръчал в близък ресторант да опекат гъска, така че беше осигурил и царски обяд. Имахме подготвена топла вода да се изкъпем. Изобщо за всичко беше помислил. Аз изкъпах и преоблякох Данито и Колето и ги пуснах да играят на пясъчника, където ги чакаха кофички и лопатки. Веднага към тях се присъедини Няня, момиченцето на Анчината приятелка, която живееше на горния етаж, връстница на Колето. Данито още не можеше да говори български, но бързо се сприятели с Няня. Всички бяха щастливи. Ружето изкъпана спеше в своето креватче. Животът отново се търкулна по старите релси. Момичето, което имахме, Тота, ни напусна, защото беше закопняла за родното село. Наехме ново момиче от Горни Лозен, русо, с дълги плитки, казваше се Тена (от Стоянка). Тя имаше добри обноски с децата и те я обикнаха. Скоро научи Ружето да ходи. Крачетата на Ружето бяха много дълги и трудно пазеше равновесие, затова и проходи толкова късно от другите. Растеше много бързо и изглеждаше слабичка, но беше много пъргава, сърдечна и изявена. Говореше много и бързо, но и тя като Колето на свой език. Така казваше „Так Улинка“, което означаваше „Аз съм Руженка“. Докато бяхме в Прага, се помина леля Живка, по-малката сестра на мама, от туберкулоза на белите дробове и леля Ленче, най-малката ѝ сестра още не прехвърлила тридесетте, от рак на гърдата. Беше много хубава и мила, но много нещастна в живота. От петте дъщери на дядо Никола беше останала само леля Катя. При нея се приюти Надето - дъщерята на Живка. Ние с татко живеехме много затворен живот, не общувахме почти с никого, освен с най-близките си роднини. Татко беше погълнат изцяло от работата си, която беше напрегната и изморителна, а и пътуването до работното му място и връщането беше уморително и свързано с вечно бързане. Жадуваше да се отпусне и да си почине. Пък и аз имах непрекъснато работа, грижи около децата, готвене, плетене, шиене, кърпене. Имах и помощница, която миеше подовете, переше, пазаруваше и помагаше около децата. Ходеше понякога на разходка с децата, когато имах някаква спешна работа и не можех да ги изведа. Наблюдаваше ги и когато играеха в градината. Не смеех да ги оставям сами. След вечеря се отдавахме обикновено на почивка. Слагахме децата рано да спят и ние си лягахме. Слушахме радио, а най-често четях на татко на глас. Това бяха най-хубавите ни часове. Изчетох на татко много хубави книги. Особено ни допадаха книгите на Кронин. Помня когато четях “Колко хубава беше нашата долина“, как се увлякохме и татко искаше още и още да чета, вълнуваше се и даже си поплака, а и моят глас често потреперваше, наближаваше три часа, когато загасихме лампата. Добре че другият ден беше неделя. Рядко ходехме на кино, а още по-рядко на театър или концерт. Обичахме да посещаваме художествените изложби. Когато краката на Ружето укрепнаха и почна добре да ходи, тръгнахме на екскурзии. Помня една екскурзия с влака до Елисейна, където татко трябваше да договаря с един селянин да достави на фабриката им барит. Същият селянин, като орал нивата си, установил, че под горния слой има каменна сол. Извадил едно парче и го отнесъл във фабриката, да го покаже. След анализа му татко установил, че е барит. Фабриката произвеждала за щавене на кожа натриев сулфид. Изходните материали за производството били много дефицитни и скъпи. Действието на бариевия сулфид било идентично с натриевия сулфид. За това татко трябваше да отиде в Елисейна, да установи дали може да се достави нужното количество от барит. Отседнахме при селянина, когото наричаха Шестака, защото на едната ръка имаше шест пръста. Неговият дядо също бил с шест пръста. Той виждаше в откритието си възможност за забогатяване. Беше хитър и буден селянин. Оказа се, че находището е голямо и може да осигури нужното количество, но трябваше да отиде в кантората да напишат договора. Татко си свърши мисията при него и решихме да отидем на екскурзия до манастира Седемте престола. Казват, че е много стар манастир, разположен в много красива местност, но пътят към него преминава през много опасно място, наречено Старото зло. Неотдавна едно овчарче, като минавало през това място, се хлъзнало по сипея и паднало и се убило в скалите на пенещия се на дъното на пропастта поток. Въпреки тези предупреждения се решихме да тръгнем. Децата бяха вече доста тренирани от излетите ни на Витоша. И се надявахме, че ще се справим с трудностите на пътя. На Данито и Колито бях ушила малки ранички, в които носеха своя багаж. Потеглихме. Вървяхме бодро. Времето беше ведро. Данито и Колето с раничките на гръб вървяха пред нас. Ружето потичваше пред тях и от време на време клякаше да си почине. Тя беше едва на три годинки. Когато много се измореше, я поносвахме ту аз, ту татко. По едно време ни настигна селянин, който караше две магаренца. Оказа се, че и той отива на манастира. Предупреди ни, че скоро ще стигнем Старото зло и там е много опасно за децата. Предложи да качи на магаренцето двете по-големи деца, за които няма да е опасно, ако се държат здраво, защото магаренцата стъпват стабилно и минават и през най-тесните места. А пък малкото, ако го държиме здраво за ръка, и то ще мине благополучно. Скоро стигнахме до опасния сипей, прорязан от една много тясна пътечка. Дълбоко в урвата се пенеше в скалите поток. Една несигурна крачка означаваше смърт. Отпред вървеше селянинът, който водеше на връв магаренцето, на чийто гръб здраво се държаха за седлото Данито и Колето. След тях вървеше татко, а аз след него, като здраво стисках Ружето за ръчичка, като не поглеждах надолу, да не ми се завие свят. Спирах след всяка стъпка, за миг да събера смелост за следващата. Никога преди не съм изпитвала такова напрежение. От време на време от копитото на магарето се отронваше камъче, което плясваше във водата на потока. Плувах в пот, докато преминим през опасната пътека и се озовем на широка поляна. Като че ли Бог ни прати селянина. Не знаехме как да му благодарим. По-нататък пътят беше много приятен и красив. Скоро от горе съгледахме манастира, сгушен в една прекрасна местност и над него разперил клони грамаден явор. По-късно, когато в отделенията Колето беше започнал да пише стихове, отрази в един стих и впечатленията си от тази екскурзия.

От високо аз съгледах малък манастир
И над него кичест явор клони възвисил.
На небето ясно, синьо слънцето блести,
И поточето ромоли, плиска се в скали.
А ветреца тихо пее, всеки лист трепти.

В манастира си починахме, хапнахме, разгледахме го и след като поспахме малко в една от килиите му, тръгнахме обратно за Своге, откъдето щяхме да вземем влака за София. Предстоеше ни петнайсеткилометров път. Децата се измориха много, пък и ние също и бяхме щастливи, когато се придомихме. Всичко е хубаво, когато свърши добре. Решихме, че друг път не трябва да рискуваме така, макар че има поговорка – рискът е благородно дело.

Децата растяха дружно и се обичаха. В началото на годината ги записах в забавачницата на училище „Неофит Рилски“, което беше до нас. Нямаше нужда да ги водим. Хванати за ръчичка, те отиваха сами. Учителка им беше госпожица Ракитин, дъщеря на писателя Ракитин, която умееше да ръководи децата, и те много я обичаха и тя също ги обичаше. Уших им униформени престилчици от док, на Колето синичка а на момичетата розови. Данито имаше чудесна черна, къдрава косичка на букли. Беше пищна хубавелка. Грабваше погледите. По-големите момиченца от отделенията обичаха да я галят и да пипат букличките ѝ. Веднъж притърча задъхана от училище и аз я попитах защо е тичала, а тя - „Избягах, защото всички ме нападнаха и забавачка-квачка и първо-първо. Била съм сладка.“ А очичките ѝ блестят.

Веднъж попитах учителката им, какво е впечатлението ѝ от децата. У Колето ѝ правеше впечатление неговата наблюдателност и интереси и най-незначителни на вид неща му правят впечатление. Например много точно описал движението на червея, който наблюдавал. Веднъж и на мене обясни: “Най-напред си прибира задната част и тя става по-дебела. След това източва напред предната си част и тя става дълга и тънка. След това пак прибира задната част и все така.” Имаше удивителна памет, особено за стихотворения. Данито и Ружето не си дават зор да запомнят нещо, но затова пък са по-сръчни. Запомнят това, което им се чете, и могат да го възпроизведат, като им се зададат въпроси, но стихове заучават по-трудно. Но пък те са и по-малки от него. Когато отиват и се връщат от училище, те ме поздравяват с реверанси. Така ги учеше учителката. Ружето беше особено сладка при това. Леко навеждаше напред телцето си, тропваше назад крачето си по пода, като при това разперваше престилчицата си встрани. Тя беше най-ревностната ученичка. Щом се връщаха от училище, тя започваше веднага да разказва какво са правили: “исувахме, гахме с пин, спахме, гахме гастика“ (рисувахме, играхме с пластелин, спахме, играхме гимнастика). Понякога изпращах Данито и Ружето да купят нещо от бакалницата Винаги се движеха хванати за ръчичка. Чувстваха се горди, когато им възлагах нещо да свършат сами. С Колето вече можех да си разговарям като голям. Когато им казвах кое е хубаво и кое не бива да правят, за да им е ясно, казвах, че всяко дете си има свое ангелче, което бди над него и го предпазва да не прави лоши неща, но има и дяволче, което го подкокоросва да прави бели и тогава ангелчето му плаче. Когато говорехме за Христовите празници и свети Никола, който пълни чорапчетата им с хубави и вкусни неща, но когато не слушат слага и пръчица, да бъдат с нея наказвани за непослушанията, и някоя глава лук за направена беля и това, че Бог и св. Никола виждат всичко и записват в тефтерчето си всяка лоша проява и накрая всеки получава, което заслужава. Те бяха доверчиви и със свити устнички се стремяха да бъдат добри. Казвах им, че добрият човек всеки го обича. Колко пъти ме засипваха с въпроси, някои от които даже ме затрудняваха. Най-много се интересуваха от дядо Господ, Исус Христос, ангелите и дяволите - кой е създал ангелите и кой дяволите, кой е по силен, Господ или Дяволът? Защо дядо Господ не унищожи дявола, щом е по-силен. Как те са лоши и ни изкушават? Защо птиците снасят яйца? Дяволите, като са хвъркати, дали снасят също яйца и ако не, защо? Когато сутрин го питах какво е сънувал, той казваше, че е сънувал ангелчето си. Често казваше, че е сънувал дядо си Кольо и баба си Богдана. Имаше буйно въображение. Водеше морски сражения. Ходеше на лов за мечки и други животни. Понякога разказваше приказки на сестрите си много оживено и изразително. Няма да забравя радостта на децата, когато св. Никола пълнеше чорапчетата им. Няма да забравя, когато на празника по тъмно изпратих татко на работа и си полегнах при Данито. Не след дълго Колето се появи с пълното си чорапче и кутия кубчета в другата ръка. Отвори прозореца и завика “Мам, мам! Свети Никола идвал и ни донесал много аботи.” С виковете си събуди сестричките си. Данито и Ружето бяха прекрасни в радостта си. Данито вече говореше чудесно български. Характерът ѝ беше много независим. Проявяваше будна интелигентност и беше водещата и командващата, много самоуверена. Когато учителката ги питаше кой как се казва, Данито натъртено отговаряше – Богдана Николаева Колева. Когато питаха Колето, той не знаеше какво да отговори. Повтарял “Кой? Кой?” и след това “Кой съм аз, Даненце?” Това ми го разказа учителката, като характеризираше Данито. Към книгите и тримата се отнасяха с уважение и не ги късаха. Обичаха да гледат картинки и често се заседяваха пред книга с картинки. Дните се нижеха, запълнени с грижи, работа и напрежение. В прехода от есента към зимата, всички прокарвахме по-лек или по-тежък грип или ангина. Заредиха се и детските шарки. Един ден Ружето се разболя от дифтерит. Добре че имах помощта на Тена, която беше много съвестна и можех да ѝ се доверя. Аз се изолирах с Ружето в спалнята и нямах контакт с никого. Данито и Колето спяха с Велето в една стая. Татко спеше отделно. Велето и татко ходеха на работа. Тена ни готвеше - през вратата ѝ давах наставления какво да купи и как да сготви. Състоянието на Ружето беше много сериозно. Д-р Евстатиев идваше всеки ден. Два пъти ѝ сложи противодифтерийна инжекция, от която тя цялата се изприщи и много се мъчеше от сърбящия обрив. За да не се чеше, гледах да ѝ отвличам вниманието, като ѝ разказвах приказки. Любими приказки ѝ бяха за седемте козлета и за Палечко. Понякога ѝ ги разказвах по два пъти и по три пъти на ден. Времето беше много хубаво и топло. Дърветата се облякаха с пъстри премени и при всеки полъх на вятъра се стелеха по земята пъстри листа. Следобед Тена извеждаше децата на двора и правеше от листата цветни пеперудки, като преплиташе дръжките им и ни ги пускаха през прозореца. След две седмици Ружето беше вече здрава и никой друг не се разболя. Дойдоха и дезинфектираха къщата. Бях щастлива и животът отново си потече по старому и децата отново тръгнаха на забавачката.

Заемът ни от “Подслон” излезе и татко купи едно място от шест декара на Гара Искър с една малка къща от стая и кухня, където живееше едно работническо семейство. Първото нещо беше да дадем да се изкопае бунар, за да има вода за строежа на къщата, план за която ни изработи един приятел на татко. За да получим разрешение за строеж, представихме къщата като химическа лаборатория, която да обслужва предприятията в квартала, който беше обявен за индустриален и не се разрешаваше жилищно строителство. По уреждането на тези въпроси търчах аз, защото татко не можеше да тича в работно време по учреждения. Парите за заема нямаше да ни стигнат и трябваше да сключим заем от ипотечна банка. Поръчители ни станаха с имотите си Надка Михайлова, моя съученичка от гимназията и с вътрешна ограда с нашето място в София, и Ветка на Павел. Беше време, когато фашизмът набирше сили и витаеше духът на нова война. Решихме да строим на стопански начала. Татко сключи договор с майстор от Трънско и започнахме да купуваме материали за строежа, количествата на които изчисли майсторът според плана. Татко си взе отпуска за един ден и закупи дъски и греди от новоселци. Пирони и стъкла се закупуваха срещу бележка от дирекцията на разпределението и трудно се намираха. Дъските за дюшемето и дограмата също. Много време се губеше по складове и учреждения. Най-после всичко беше набавено и работата потръгна. Всеки ден след работа татко отиваше на строежа, да види как напредва. Вълнуваше се много. Страхуваше се да не го излъжат. Първата година татко даде къщата на едно предприятие за една година да настани в нея свои работници. Той се страхуваше, че ще е влажна и нездравословна за децата.

Колето тръгна в първи клас, а Данито и Ружето продължиха да посещават забавачницата. Когато сядаше да си учи урока, първо за минутка аз му го прочитах, а след това той го четеше удивително гладко. Веднъж, когато учителката го накарала да прочете отделни думи, той не успял. Учителката дойде у дома, да ми каже, че Колето не е усвоил добре буквите и трябва да взема мерки. Имал удивителна слухова памет и запомнял бързо всичко, но трябва да се развива и зрителната му памет. Скоро той научи отделните букви и аз престанах вече да му чета урока и той сам се справяше. Покрай него и Данито се научи да чете и когато на другата година тръгна на Гара Искър на училище, четеше много добре.

Хитлер вече беше почнал своето настъплени в Европа. Австрия и Чехословакия бяха анексирани. Немските войски бяха пропуснати през България на път към Гърция. През 1941 година се преместихме в новия си дом, а апартамента на “Гургулят” дадохме под наем. Преди още да се преместим, над България летяха разузнавателни самолети във връзка с преминаващите през страната немски части. Започна да се вдига тревога във връзка с тези чужди полети. Татко се страхуваше от бомбардировки и затова реши да ни евакуира в Кремиковци, където се беше евакуирала съученичката ми Надежда Михайлова със сестра си Мери и сина ú Стефчо, който беше съученик и приятел на Колето. Това беше през пролетта, през Великденската ваканция. Природата се беше пробудила, както и дърветата бяха нацъфтели, когато заваля обилен сняг и затрупа всичко. Помня как когато с Мери отивахме за продукти в селото, с каква мъка си пробивахме пъртините. Условията на живот бяха много трудни, но ние бяхме млади, а на децата им беше интересно. В селото имаше разквартирувани немски войници. Татко, като научи това, дойде да ни вземе в София. Имаше буйно въображение и беше ревнив. За седмицата, през която бяхме в манастира, нямаше никакви тревоги и той реши, че опасността е преминала. Беше изтекла Великденската ваканция и занятията в училище се подновиха. След свършването на учебната година се преместихме на Гара Искър. Теренът около къщата не беше разчистен от строежа. Трябваше да се урежда градината. Решихме да си създадем малко стопанство. Построихме курник и свинарник. Имаше условия да се гледа прасе, защото в близката фабрика “Чальовски”[10] се произвеждаше нишесте, олио и халва и някои отпадни продукти се продаваха за храна на животните. Купихме няколко кокошки и насадихме квачка, да ни мъти пиленца. Един ден татко ми даде 1500 лв. да отида на животинския пазар в София да купя прасе. Когато отидох на пазара, се оказа, че продажбата на прасета е забранена поради епидемия по прасетата. Пазарът се намираше около Софийските гробища. Когато отидох на пазара, един селянин ми предложи да ми продаде една сиамска коза с малко сукалче козле. Козата беше чудно красива с представителна осанка, бяла, с красиви вити рога. Очарова ме. Селянинът ме уговори, че козите не боледуват от туберкулоза и млякото им е много полезно. Цеца, така се казваше козата, давала по няколко литра мляко на ден. Перспективата да си имаме козичка, която да ни дава изобилно мляко и за която да се грижат децата, ми се видя много съблазнителна, но не се реших да я купя, преди да се посъветвам с татко, и затова отидох да се посъветвам с него по телефона. Като разбра, че не може да се купи прасе, а за същите пари може да имаме козичка, която да ни дава мляко, идеята му се видя приемлива. Проблем беше как да я докараме до дома. Реших първо да я закарам до двора на чичо Стоилови, в Подуене, където живееше леля Недка. След това трябваше да отида до “Гургулят” и оттам с кола да натоваря едно голямо корито с две торби цимент и след това да отидем да вземем и козата и да я откараме и нея с козлето на Гара Искър. Планът не беше лош, с един куршум два заека. Само че се оказа неизпълним. Козата отказа да ме признае за нейна стопанка и се съпротивляваше да тръгне с мен. Опъна се с всички сили на задните си крака и не мръдна. Селянинът ми подаде въженцето, с което я беше вързал, и я потупа отзад. Същият резултат. Когато той я водеше, вървеше, но щом аз получавах въжето, се опъваше - с бой и без бой. След това той ме заведе до близката фурна да купя един хляб и да я мамя с него. Действително тя ме последва, но пътя до леля Недка беше няколко километра. Едно момченце, като ме видя как се мъча, ми предложи да ми помогне. С радост се съгласих. То вървеше напред с хляба и тя го следваше и тръгнахме по-бързо. Помолих го да ми помогне до Подуене, като му обещах да му заплатя и то се съгласи. Благославях го. Без него сигурно чак вечерта щяхме да стигнем до Подуене. Преминах тържествено с козата и козлето почти през половината град и хората ни гледаха и се подсмихваха. Завързах козата с въже за едно дърво в двора на чичо Стоил. Той ми услужи със съд да я напоя. Отидох тогава да свърша другата половина на работата. Тръгнахме от Подуене. Козата пак ми правеше въртели, но каруцарят ми помагаше, като я направляваше с тояжка. Опитахме се да я качим на каруцата, но тя скочи от нея и едва не се обеси. Пак я заопъвахме и продължихме пътя си. Тъкмо когато стигнахме зад стената на Военното училище, се разрази буря. Засвятка и загърмя и се изля проливен дъжд. Джапах в калта и опъвах въжето на козата. Каруцарят зад мен водеше коня за повода и пошляпваше козата по гърба да върви и така привечер, когато бурята отмина, пристигнахме в Гара Искър. Още пропръскваше дъжд, но отзад облака, откъмто запад проблесна слънце и тогава минах под дъгата. Това беше добър знак. Имаше поверие, че който мине под дъгата, ще бъде щастлив. Наистина, когато се придомих, се почуствах истински щастлива. Татко се беше безпокоил за нас. Бях умряла от глад. Вечерята беше готова и всички заедно с каруцаря седнахме да вечеряме, след което татко се разплати с каруцаря и всички бяхме щастливи. След вечеря трябваше да издоим козата.Така ми беше казал бившият ѝ стопанин. В живота си не бях доила коза, нито пък Тена. Обърнахме се за помощ към Луиза. Тя беше работничка, по произход судетска немкиня, женена за руснак. Живееше със семейството си в малката къщичка в нашето место. Беше ми разправяла, че когато била момиче, имали стопанство и крава. Тя се отзова с готовност. Клекна зад козата и започна да я дои в един супник. Когато млякото покри дъното на супника, Цеца ритна с задните си крака, Луиза падна, млякото се разсипа и едва не се счупи супника. Тогава всички се запретнахме да помагаме. Аз с татко хванахме по един от задните крака, Колето я яхна и хвана за рогата, а Ружето и Данито хванаха по един преден крак. Сега пък тя се изхитри и си стегна вимето така, че не можеше да капне мляко. Тогава от време на време пускахме козлето под нея и вимето омекваше и можеше да се дои. Така Луиза успя да издои около половин литър мляко а останалото изсмука козлето ѝ Пета. На другия ден татко отиде при кантонера, който имаше сиамска коза, от която издояваше по четири литра мляко, да ни даде урок по гледане на коза и доене. Той имаше в това отношение опит. Той дойде още сутринта и ми показа как да доя и как да правя масаж на вимето ѝ, за да дава повече мляко. Странно, но Цеца не му правеше никакви въртели. Под неговото ръководство и аз подоих малко. В местото ни имаше много хубава трева и козата и козлето по цял ден пасяха в него. Скоро се сприятелихме и Цеца стана великолепна кротка коза. Тя се привърза към нас и ние към нея и тя ни надаваше всеки ден повече от три литра чудесно мляко. Пета наедря и скоро настигна майка си и сама мина на паша. Нощем затваряхме козата в помещението, което бяхме приготвили за прасето. Децата често извеждаха козата да пасе на поляните между “Чальовски” и Тухлената фабрика, където имаше сочна трева. Там се събираха и с връстниците си на игра.

Трябваше да мислим да приготвим храна за животните за зимата. До къщата на Луиза построихме две помещения, едно по-малко за зайци и по-голямо за козите, с надстройка за сеното - сеновал. В сеновала започнахме да трупаме шумата от дърветата и сено.

Няма да забравя първата страхотна пролетна буря, която преживяхме на Гара Искър. Беше в началото на май. Една от кокошките ни току-що си беше излюпила пилета и се разхождаше с тях на двора. Друга мътеше пачи яйца в кошница на пода в кухнята, която се намираше в сутерена. Децата играеха на двора с едно момиченце от съседната дъскорезница. Както метях в къщи, изведнъж силно притъмня. Излезнах да огледам небето. Въздухът беше напълно неподвижен, но откъм запад се надигаха черни талази от облаци. Такива облаци не бях виждала никога. Те се движеха на изток и постепенно застилаха цялото небе. Чустваше се, че бурята е неизбежна. Квачката започна да издава звуци за предстояща опасност, сви се под шипковия храст и прибра всичките си пилета под крилата си. Аз също извиках и прибрах своите пиленца в къщи. Едва влезнахме, и засветка и затрещя. Същинска канонада. Връхлетя стихиен вятър, който помете и разхвърля на всички страни дъските от дъскорезницата. Една дървена плоскост, каквито приготвяха за строеж на дървени бараки, се стовари върху покрива на нашата къща. С децата наблюдавахме от прозорците как вилнее бурята. Изведнъж рукна дъжд, като че ли небето се беше продрало и се изливаше на талази и на талази. Отвсякъде се стичаха потоци. Отидах при задната врата. От нея се стичаше поток към кухнята. Прецапах през водата надолу и навреме успях да вдигна кошницата с квачката и да я сложа на масата. Водата заливаше вече пода. Погледнах навън и видях, че натрупаната отпред при строежа пръст задържа оттичането на водата и я насочва към кухнята. Грабнах търнокопа и започнах усилено да правя отток за изтичане на водата. Бях мокра до кости, но успях да спра изтичащата по стълбите вода и езерото пред къщата изчезна. Слезнах в кухнята и видях, че там се беше събрала над половин метър вода и трябваше да се изгребе навън. Грабнах кофите и започнах да изнасям водата. Не знам откъде събрах толкова сили да тичам с пълни кофи по десетината стъпала нагоре. Колето се опита да ми помага, но силите му бяха още малки. Добре че татко скоро се върна от работа. Бурята беше отшумяла, след като нанесе маса поразии. Зеленчуковата ми градина, в която бях вложила немалко труд, беше унищожена. Доста керемиди на покрива бяха изпочупени. След няколкочасова работа изхвърлихме и последната вода. Останалата влага обрах с парцал и запалих печката, да се изсуши и да приготвя вечерята. Всички бяхме изгладнели. Бяхме зажаднели с татко за почивка и никога така сладко не почивах. Природните стихии будеха у мен особено тържествено чуство, на преклонение пред тяхната мощ и красота във всичките ѝ проявления. Помня, че като момиче винаги обичах да наблюдавам бурята, която винаги ме вълнуваше. Чудно ми беше, че сестра ми Маня толкова се страхуваше от нея. Щом започваше да трещи, тя се мушваше в леглото и се завиваше през глава с пуха. Все се страхуваше, че може да я убие гръм, и ми се караше да не стоя близо до прозорците. Гушеше се под пуха, защото той беше добър изолатор. Сигурно, когато е била малка, някой я е плашел със светкавиците и гърма и е внедрил у нея този страх. Забелязала съм, че много хора, за да се справят с децата си, си служат със страха от нещо, който им е бил внушен. Например баба Богдана изпитваше панически ужас, ако някога видеше мишка. Веднъж се озова на масата, а при това мишките са толкова мили животинки. Помня как при едно от преместванията ни в нова квартира, в средета на кухнята излезе едно малко мишленце, изправено на задните си краченца, чистеше с предните си лапички муцунката и ме гледаше така дружелюбно, че ми стопли душата. Чувствах се много самотна и в лицето на малкото животинче, което не се изплаши от мен и ме гледаше приятелски, видях същество, с което ми се иска да си поприказваме, и клекнах срещу него и му заговорих. Не се страхувах от животните. Какви добри другари ни бяха нашите животни и каква любов ни даряваха.

Животът ни на Гара Искър беше интересен и изпълнен с дейност. От гледище на битови условия, труден, но бяхме щастливи. Децата живееха в досег с природата и в общество на непосредствени другари, деца на работнически семейства. Не чувстваха нужда от допълнителни удоволствия. Задоволяваха ги радостите от книгите, които им четях вечер, и те се гушеха при мен и при татко и слушаха в унес. Когато мислех, че вече заспиват, и исках да оставя книгата, те веднага се обаждаха: „Мам, чети!“ и аз продължавах. Понякога до много късно. Когато слизах в града, винаги се отбивах в книжарницата и купувах някоя нова книга. Много хубави книги прочетохме - за момиченцето Биби, дъщеря на гаровия началник, добро и самостоятелно девойче и нейните приятели и приключения. За добрия и човечен доктор Дулитъл, който разбира говора на животните и ги лекува, неговите животни и техните общи приключения и пътешествия, “Сребърните кънки”[11], Вестникарчето милионер[12], “Приключенията на малкия Нилс Холгерсон”[13], “Малкият лорд Фаунтлерой”[14], Малката Пиерета[15] и не знам още колко други, които увличаха и нас с татко и ни връщаха в детството. Много от книгите давахме да четат и другите деца. Някои не ги връщаха, но аз се радвах, че те продължаваха да служат на децата и вършеха своето добро дело. Децата имаха с кого да споделят впечатленията си.

Времената бяха напрегнати. Фашисткият ботуш беше прегазил Западна Европа и настъпваха на изток. Собствениците на фабрика “Колористка” – Сдружението на химици и дрогеристи, я беше продало на ИГ Фарбен Индустри. Татко остана на същата работа с много по-изгоден договор с предвидена и тринадесета заплата. Шефът му беше мобилизиран и замина за Германия и татко стана шеф на производството. Увличаше го търсенето и внедряването на нови производства, които могат да ползват български суровини, защото вносните бяха скъпи и трудно се намираха. Случваше се да не се прибира по цяло денонощие, но колко щастлив беше, когато усилията му завършваха с успех и новото производство тръгваше успешно. Стана добър специалист на призводство на багрила и внедри в производство много междинни продукти, които не можеха да се намерят на международния пазар по време на война. Обичаше да споделя с мен търсенията си и проблемите и аз съжалявах, че не съм следвала химия, за да мога да му помагам. Често въпросите, които му задавах, раздвижваха мозъка му в по-правилна посока и той намираше разрешение на проблема и след това ми благодареше, като че ли имах заслуги за това. Наричаше ме „мое славно другарче“, което ме топлеше. През 1942 година отново забременях, но и през ум не ми мина да се освободя от бременността, въпреки трудните времена. Чуствах се щастлива. Помня, как Коцето при едно посещение у дома видя, че съм бременна, ме нарече луда. Но аз му казах, че новото дете ще е нашето подмладяване и с татко се радваме. Скоро татко беше мобилизиран и изпратен в окупационните войски в Сърбия. България беше в съюз с Германия и нашите войски бяха изпратени като окупатори. Останах с трите деца в очакване на четвърто със стопанството сама. Тена беше станала фабрична работничка. Постъпи в Книжната фабрика на Гара Искър, където работеха много нейни приятелки. Наех на нейно място едно 14-годишно момиче, от което нямаше голяма полза, но все пак имаше на кого да оставя децата, когато ми се налагаше да отида в София.

Данито и Колето ходеха на искърското училище, което се помещаваше в една голяма стая, бивша кръчма. Общият брой на всички ученици от четирите отделения беше около двадесет. Учеше ги едновременно една учителка по Ланкастърската система. Учителката ни беше много способна и ги ръководеше добре. Данито постъпи там в първо отделение, а Колето във второ. Първото момиченце, с което се сприятели Дането и седна с него на един чин, се казваше Надето, викаха ѝ Жабето. Контрастът помежду им беше много голям. Данито беше най-едрата в училище, а Надето най-дребна и се губеше до нея на чина. Винаги беше усмихната. На другата година се опитахме да запишем и Ружето в първи клас, но не я приеха, защото не ѝ достигаха осем месеца. Данито беше родена през февруари и можеше да се запише. Ружена беше много разочарована. Копнееше да стане ученичка. Тя сама се беше научила да чете по свой начин. Като се взирала в книжката “Крачулан и Караман”, забелязала, че някои знаци се повтарят в много думи. Като им запомнила образа, ме питаше как се произнасят. Така откри всички букви, запомни ги и започна да чете. Помогна ѝ и това, че ѝ бях чела много пъти книжката и я знаеше почти наизуст. На следващата година учителката ни като образцова беше изпратена в едно крайгранично училище и дойде нова, по-възрастна, но също така много добра. Децата залягаха на учението. Още във второ отделение Колето започна да пише стихове, без да осъзнава, че това, което е написал, е стих. Спомням си как един ден, като работех в кухнята, чух топуркане по стълбата. Някой стигна до вратата и подмуши под нея едно сгънато листче и пак изтопурка нагоре. Взех листчето и го разгърнах. На него с детския почерк на Колето беше написано:

Есенни мъгли покриват цялото селце
И комините му пушат в синьото небе
А в печката огъня весело пламти
И дечицата край него греят се сами.

Стихчетата не бяха подредени така и изреченията следваха едно след друго, като в разказ. Разбрах, че Колето е искал да сподели с мен нещо, което го е развълнувало, но се стесняваше и не знаеше как да постъпи. Извиках го и му казах, че това, което е написал, е стихче, и му показах как трябва да се подрежда, че картината на селцето, което се вижда от нашето място, е вярно предадена и че се радвам на опита му така да предава впечатлениата си. Обърнах му внимание на ритъма, който беше спазил, и на римите, които си приличаха само по последните букви. Почувствах, че в душичката му има поетична заложба и това ме зарадва. И татко му като дете е писал стихове, но после престанал. Може би заложбите, които е имал, ще се предадат на сина му и у него ще се развият. И наистина Колето вече в трето отделение пишеше стихове по правилата и не отстъпваха от тия, написани от наши добри детски писатели. Много от тях,научавах наизуст и ги помня и сега. Много съжалявам, че по-късните му стихотворения в прогимназията, които бяха с по-дълбоко съдържание и отразяваха нашето променливо време, бяха по–дълги и не можах да ги запомня, а класната му Велева, ги взе, за да го предложи за училището на надарени деца, което така и не се откри, а стиховете му се загубиха безвъзвратно. Имаше три стихотворения, които отразяваха пролетта, зимните и летни бури, в които много образно и художествено се предаваха различията в проявленията им.

Бременността ми вече беше доста напреднала и татко настояваше непременно да отида да се прагладам на лекар. Добре направих, че отидох. Лекарят намери, че положението на детето е напречно. С масаж успя да го насочи в правилното предлежание, но настоя да идвам на контролни прегледи, защото при едно кастрене на дърветата и по-голямо натоварване бях получила необилно кървене. До раждането остана малко време и Анчето ме покани да отида у тях, тъй като оттам много по-лесно можех да отида до клиниката. Реших да приема предложението и леля Катя дойде да остане при децата, докато ме няма. Няколко дена, преди да постъпя в клиниката на Михайлов за раждане, се върна и татко. По настояване на ръководството на предприятието, го демобилизираха, защото производството ѝ беше пред спиране, а зелено-сивата боя, беше нужна за войската като защитен цвят за боядисване на военните облекла, както и антихлора за борба срещу крастата, от която страдаше войската. И двете производства беше внедрил татко. Боже, каква радост беше, като го видях да се задава откъм “Раковска” по “Гургулят”. След два дни постъпих в клиниката, където точно след полунощ се роди Маничка, като подарък на татко за рождения му ден. Вече станаха трима в семейството, родени на дванадесети юни. Татко до късно стоя при мен, но си тръгна, преди да започне раждането, защото се страхуваше да не изпусне последния влак. Маничка лежеше изкъпана и преповита в кошчето до мене, когато започна да свири тревога. Първата ми мисъл беше за татко, дали е успял да се прибере вече при децата. Не можеше и дума да става да сляза в скривалището. Наведах се над Маничка и я прекръстих. Странно как в мигове на тревога за живота на любимите хора се поражда религиозното чуство. Човек изпитва нужда да се осланя на нещо свръхестествено, което единствено може да помогне.

Няколко дни след раждането на Маничка, с нея на ръце и с коритце и кошче, които ми услужи Анчето, се качих на файтон, който ме откара на Гара Искър. Придружаваше ме леля Микева, семейната акушерка. Точно при влизането в мястото насреща ни се появи Колето, който извеждаше козичкита на паша. Бяха станали цяло стадо. Скоро се бяха окозили Цеца с две, а Пета с едно козленце. Щом ни зърна, Колето върна обратно козичките, за да може да ни посрещне и приветства третата си сестричка. Всички бяха много възбудени. Леля Катя след връщането на татко се беше прибрала при децата си. Татко беше още на работа. Трите деца стояха едно до друго на канапенцето и очакваха с трепет да им покажа бебето. Леля Микева подаде Маничка първо на Колето, като на големия батко. Той я пое несръчно и се взираше и изучаваше личицето ѝ. След него я пое Данито, сръчно като родена за майчица. Смяташе, че има най-голямо право над нея. Загледа я с умиление и когато Ружето протегна ръце да я вземе, тя не я даде. Най-после леля Микева успя да я вземе и да я подаде на Ружето. Запознанството с най-малката сестричка и приемането ѝ за член на семейството свърши. След като я накърмих и препових, я сложих в кошчето и тя блажено заспа. Колето отиде да пасе козите и всеки влезе в ролята си. Татко се върна от фабриката, морен, но и щастлив, че сме отново всички заедно. Тревогите зачестиха. Разузнавателни самолети нарушаваха често въздушното ни пространство. До бунара изкопахме окоп, дълбок около два метра, в който слизахме винаги, когато свиреше тревога, по дървена стълбичка. Татко смяташе, че вероятността да падне бомба в окопа е много по-малка, отколкото в къщата, която е много по-голям обект. Често се случваше да кърмя Маничка в окопа. Тя беше кротичка и леко се гледаше. Имах изобилно мляко. Продоволствието беше трудно. Въведена беше купонна система. Ширеше се черната борса. Стопанството доста ни помагаше. Помагаше ни близостта на Макаронената фабрика и фабрика “Чальовски”. Дядо Марко, тъст на един от собствениците на Макаронената фабрика ни продаваше с негово знание начупени макарони и фиде на нормирани цени, като прехвърляше през комшулука вечерно време чувалчето. А от фабрика “Чальовски”, татко успя да купи от време на време дамаджанка олио, а и веднъж калъп с халва. За Маничка получавах купони за мляко и сухари. Не гладувахме, но татко беше неспокоен за нас. Войната се затягаше. Гара Искър беше индустриален квартал и като такъв – обект на бомбардировки. Той беше началник на противовъздушната отбрана на фабриката и не можеше да се отлъчва. Търсеше къде да ни евакуира с децата. Един от вардяните на фабриката му предложи своя дом. Имали добро стопанство и могли да ни осигурят прехраната, което беше най-болният въпрос. Татко уговори с него цената за месечния ни престой и аз със децата заминахме за село Драганово, което беше на около пет километра от Новоселци. Маничка беше двумесечно бебе. Беше много горещо, месец август. У Радкови, така се казваше вардианинът, условията бяха добри. Той беше младоженец. Условията на живот бяха добри и храната здравословна. Децата бързо свикнаха с обстановката и се сдружиха със селските деца. Няколко дни след пристигането ни Маничка се разболя. Когато я кърмех, забелязах, че кожичката ѝ настръхва и устничките ѝ парят на гърдата ми. Когато ѝ премерих температурата, тя беше много висока - 40 градуса. Изплаших се. Беше необходима помощта на лекар. Усъмних се, че се е разболяла от малария, защото известно време от втрисането температурата рязко се покачваше и след обилно изпотяване спадаше до нормална. Втрисането ѝ се повтаряше през ден. Реших да замина с влака до София, защото в селото нямаше лекар. Завих я добре в пухчето и тръгнах пеша за Новоселци. До там нямаше превозно средство. Слънцето прижуляше. Беше ужасно горещо. Маничка спеше на ръцете ми. В София отседнах у Анчини. Извикаха лекаря, който лекуваше Анчините деца и се смяташе за капацитет по детки болести. След като прегледа детето, даде заключение, че няма простуда. „Трябва да му давате да пие много вода, за през нощта, трябва да изпие поне литър и половина.“ Изказах своето съмнение, че се касае за малария и това, че на Гара Искър има мого случаи на малария. Донесли я бяха от Беломорието отпускарите. Той отхвърли това предположение и каза, че няма пособия, за да направи препарат. Тогава взех парче от счупено стъкло и добре го измих и обеззаразих със спирт и обгорих игла и я изтрих със спирт и го помолих да направи препарат, който да занеса за изследване. Вече нямаше как да ми отказва и на другата сутрин майка Катя я занесе за изследане в лабораторията. Резултатът беше 100 процента малария. Веднага отидох при доктор Добринов, за да ми даде наставления как да я лекувам. Като видя резултата от изследването, той извика – „Детето е изгубено.“ Колко лесно му беше да изрече тези жестоки думи. Брадата ми се разтрепери. Извиках: „Дайте ми рецепта. Но нали маларията е излечима?“ “Но детето е много малко“ - замисли се. Не знаеше дозата за толкова малко дете. Но все пак реши да се консултира с един свой приятел, специалист по маларията, който му я продиктува по телефона. Разбира се, получи хонорара си, който се полагаше на специалист. Въпросът с намирането на лекарството също беше много труден, но майка Катя имаше познат аптекар и успя да ме снабди. Татко беше известен по телефона и дойде да се видим и реши, че ще е по-удобно да се приберем сега у дома. Бомбардировките още не бяха започнали. Беше добре да бъдем по-близо до грижите на лекар и той отиде да прибере децата, които бяха оставени на грижите на Радковата жена. Татко беше малко прибързал с евакуацията. Прибрахме се на Гара Искър и скоро започнаха учебните занятия. Наближаваше края на 1943 година. Войната на Източния фронт беше в разгара си. Хитлер извика царя и искаше да му внуши да изпрати войници на Източния фронт, но царят отказа, като категорично заяви, че българите няма да започват военни действия срещу тези, които са ги освободили от турско иго. Ние фактически бяхме окупирани от немците. Царят се върна на носилка от Германия и скоро почина. Съобщиха, че получил емболия. Носеха се слухове, че германците са му видели сметката и той бил свален мъртъв от самолета. Оплака го целия народ. От цялата страна идваха делегации, да се простят с него. Народът го обичаше и го смяташе за свой. Престолонаследникът беше малолетен. Страната остана без кормчия. Бяха избрани трима регенти: княз Кирил - по-малкият брат на царя, адютантът му Михов и професор Ганев. Конците дърпаха германците. Кризата за храна стана много тежка, защото хранителните продукти масово се изнасяха за Германия. Започна партизанско движение. Носеха се слухове за успешни операции на партизаните и жестоки разправи с тях и семействата им. Под германски натиск България обяви война на Америка и Англия. Тогава започнаха бомбардировките. Татко реши, че не е възможно да се евакуираме надалече и намери квартира в една новопостроена къща от другата страна на реката, близо до гората. Наемът беше висок, но там щяхме да сме по-далеч от моста и фабриките. Пренесохме си най необходимите мебели, без които не можем. Намерихме квартира и за двете ни кози, чието мляко ни беше крайно необходимо. Наближаваше зима.

Домашната ни помощница си замина за село, но по-големите деца ми помагаха в много отношения. Училището беше затворено, но учителката обикаляше децата по домовете им. Задаваше нови уроци и проверяваше доколко са усвоили старите. Идваше през ден и знаехме кога да я чакаме. Отнасяше се много сериозно към работата си и децата залягаха. Ружена беше ученичка в първо отделение, Данито – в трето, а Колето – в четвърто. Когато отивах в къщата ни, където отивах да нахраня птиците, и носих кофа с храна за прасето, оставях Маничка на техните грижи. На връщане пазарувах, изкъпвах и нахранвах Маничка и тя блажено заспиваше в кошчето си. Докато ме чакаха да се върна, си приготвяха уроците и рисуваха. В къщата, в която се евакуирахме, имаше още две семейства с деца, тъй, че другари не им липсваха. В махалата имаше много деца, с които се събираха на игра. Едно от задълженията на Колето беше да ме снабдява с дърва, за да има с какво да готвя. Донасяше по пълна количка и сестрите му помагаха да ги занесе в кухнята и да ги подредят под печката. Докато Колето беше в гората за дърва, Данито и Ружето изкарваха козите на паша.

Недалеч от мястото, където живеехме, имаше малка къща от стая и кухня, в която живееха млада съпружеска двойка и две стари жени. Бяха арменци, евакуирали се в къщичката, която сами си бяха построили. Бяха много мили и хубави хора. Жената беше модистка, а мъжът се занимаваше с пране на килими на реката. Те имаха малка прислужничка, с която бяха дошли, но за която нямаше място в малката къщичка с един единствен голям миндер, на който спяха всички. Беше от граничните села и не се решаваха да я изпратят да си върви сама на село, а никой не идваше да я вземе. Предложиха ни я да ни я преотстъпят. Беше на 12 години, наивна и глупавичка. Децата се бяха сближили с нея, когато пасяха козите. Тя прекарваше повече на полето, да не се пречка вътре. Единствената ѝ работа беше да мие съдовете. Съгласихме се да я вземем. По-спокойна щях да бъда, че децата не са сами. Пък и заплатата ѝ не беше голяма. Собственото ѝ име не знаехме. Фамилията ѝ беше Зафирова. Татко я нарече Завирчо и така и си вървеше. На това име се отзоваваше. Беше добродушна и вечно хилната. Веднъж, както си беше оставила плетивото на миндера, Ружето, като сядаше, заби дълбоко куката в бедрото си. Успях да я измъкна, без да разкъсам мускула. Куката завършваше с кукичка и това беше много трудно и бавно. Добре че Ружето издържа да не се движи. Бая се бях изплашила.

Започнаха жестоки бомбардировки. В София имаше големи разрушения и много жертви. Всички учреждения бяха евакуирани в провинцията. Градът беше опустял. Гражданите масово се евакуираха, особено след голямата бомбардировка на 10 януари, когато превърнаха града в купища развалини. Щом свирваше тревога, почти цялото население на квартала хукваше в гората около сушилнята за сливи. Дрехите ни бяха поставени в пълна готовност, така че с първия сигнал на сирените ги навличахме и хуквахме навън. Грабвах с едната ръка Маничка, облечена в топлата пелерина, която ѝ бях ушила, а в другата куфарчето с документите и няколкото жълтички, които бях получила при раждането на децата от баба им Богданка, и хуквах към сборното място. Всичко ставаше в пълна тъмнина. Недалече в парка на двореца Враня бяха падали бомби. В такива ситуации човек много не разсъждава, а бърза да действа и то невинаги най-разумно. На децата им беше забавно. Веднага се групираха за игри. Гонеха се, прескачаха се и се заливаха от смях. От самолетите хвърляха с парашути осветителни тела и ставаше светло като ден. Няколко души бяха намерили парашути, от които шиеха мъжки ризи, защото материята била много здрава. Това беше цяло богатство за тези дни, когато нищо нямаше на пазара.

Когато свиха студовете, станахме по-умни и слизахме в мазето, където се събирахме всички обитатели на къщата. Татко уж на смях нахлуваше на децата на главите тенджери, а на себе си каската, която му бяха дали от фабриката като началник на противопожарната отбрана. Тука прекарахме много тежки дни, когато ни налегна грипът, а татко и Маничка ги повтори маларията. Добре че арменците се бяха запасили с лекарства и ни предложиха атебрин, като разбраха за татковата малария. Аз писах писмо на Павел в Бургас, ако там има лекарства за малария, да ми изпрати. Много скоро получих от Павел пакет с пилюли, които един тамошен лекар произвждал от листа на люляк. Оказаха се много ефикасни. Аз и Колето изкарахме много тежък грип. Имах много висока температура, задушавах се и имах чуството, че си отивам. Страшно се измъчвах от мисълта за съдбата на децата и на татко. Организмът ми преодоля болестта и след една седмица започнах да се подобрявам. Месец февруари беше необичайно топъл. Дори се разхвърчаха пеперуди и децата тичаха боси по полето. Затова пък баба Марта беше люта. Температурата спадна под 13 градуса под нулата и падна сняг до колене. С мъка прокарвах пъртина, когато сутрин отивах да нахраня прасето и кокошките и да пазарувам след това. За по-близко не минавах през железопътния мост, а по дървено заледено мостче, по което просто се пълзеше, докато се премине. Обикновено бях много натоварена. Всичко ми се виждаше красиво и девствено, бяло след прясно навалелия сняг. Когато бомбардировките разредиха, учителката свикваше децата в училище, да не забравят, че са ученици. Проверяваше знанията им, да се зачете учебната година и да получат свидетелства. Веднъж на връщане от училище, понеже мостчето било много заледено, Ружето се страхувала да мине по него, защото ботушките ѝ много се плъзгали, Колето я пренесал на гръб. Изтръпнах, като ми разказваха. Една несигурна стъпка, и двамата можеха да се отзоват в ледената вода..

Фабриките продължаваха да работят. Татко беше граждански мобилизиран във фабриката. Живеехме сносно. Някои продукти бяхме принудени да купуваме на черна борса. Нямаше електрическо осветление и се осветявахме на свещи. Аз спях с Маничка върху пружина на земята. Лягахме си рано. В едно шише слагах свещ и четях на децата, докато свещта ми позволяваше. Всички спяхме в една стая, където беше и печката. Беше нощ. Тъкмо се бяхме унесли, и на вратата се задумка. Събудихме се. Татко отиде да отвори. Бяха войници, които претърсваха за партизани. Партизанското движение се беше засилило. И властите беснееха. Във войната беше настъпил поврат. Германците губеха на всички фронтове. Властта беше слаба, несговорна, сервилна. Очакваха се промени. Децата живееха своя детски живот. Маничка растеше и беше много сладка. Когато беше на 10 месеца, децата я научиха да ходи. Често я слагахме на масата и пляскахме с ръце и пеехме, а тя ситнеше на масата, като че ли танцува. Татко, който я беше нарекъл Гунишгъси, беше съчинил песничка с ритъм на хорце. Децата ѝ се радваха. Когато се запролети и времето се затопли, започнахме да я взимаме със себе си на полето. Данито я мъкнеше на ръце. Недалече от къщата, където живеехме, течеше поток. Беше доста пълноводен и през лятото децата се къпеха в него. Веднъж бяха се съблекли и Дането подскачаше с нея във водата. Маничка се заливаше от смях. Бяха щастливи, но се страхувах, че може да се простудят, и ги накарах да излязат и да се облекат. Никак не им се искаше, но ме послушаха.

Съветските войски бяха вече стигнали границите на България. Германците се оттегляха и оттегляйки се, ни бомбардираха. Често летяха ниско и стреляха по хората с картечници. Безсмислени последни напъни в безсмислена злоба. Настана 9 септември и властта се смени. Беше в ръцете на Отечествения Фронт. Обявена беше Отечествената война. Пак кръвопролития. Решихме да се приберем у дома. Родителите на Завирчо дойдоха да си я вземат. В лицето на децата вече имахме добри помощници. Данито и Ружето наглеждаха Маничка, а Колето козите. Понякога всички заедно отиваха на полето да ги пасат. И тримата получиха свидетелство с отличие. Колето трябваше да тръгне в прогимназията, а такава нямаше на Гара Искър. Ружето вече беше ученичка във второ отделение, а Данито в четвърто. В края на лятото Ружето се разболя от дизентерия. Беше ми голяма грижа. Разкъсвах се от работа. Добре че другите не се заразиха. Много отслабна. Спаси я само адсоргана и сулфагванидина, с които ме снабдяваха от София. Населението постепенно се прибираше в разрушения град и животът лека-полека се нормализираше. След промяната службата по пропаганда, където работеше Надето, се закри и тя остана без работа. Поканих я да дойде у дома, докато нещата улегнат и си намери нова работа. Тя много ми помагаше. Бях много по-спокойна, когато ми се налагаше да отскоча по служба някъде. Татко, под влиянието на Дучевски и Бодуров, се записа в Социалдемократическата партия и след сливането ѝ с комунистическата стана комунист. Беше обществено деен. Бореше се за възстановявяне на производството, което беше спаднало вследствие на бомбардировките и икономическата разруха вследствие на войната. Той беше твърде праволинеен и не можеше да оправдае гоненията на честни хора и произволите, които се правеха от тъй наречени комунисти, които преди това се мазнеха и на предишната власт и сега се бяха пребоядисали. Татко беше назначил една току-що завършила химичка, член на БКП, със сестра политзатворничка и страшно амбициозна, която се стремеше да вземе службата на татко и започна интриги. Казваше се Дряновска. Влезе в конфликт и с партийния секретар и на едно партийно събрание татко беше изключен от партията. Прие изключването си много тежко. Беше съкрушен. Никога не съм го виждала така отчаян. Не можеше да приеме несправедливостта. Беше много честен. Утешавах го, като казвах „Всяко зло за добро. Нали съвестта ти е чиста? Това е най-важното. Истината накрая ще излезе.“ Постепенно се успокои. Шефовете му от „Съветски имущества“ държаха на него и го уважаваха. От всички фабрики, които преминаха от немска собственост в съветска, тя беше най-лошо оборудвана и даваше най–голям доход и непрекъснато пускаше нови производства с местни суровини и това се дължеше на татко. Живеехме много трудно. Комунистите се учеха да управляват на гърба на народа и допускаха много грешки. Развихриха се политически страсти. С общо решение на ОФ правителство и ръководството на Комунистическата партия се формира Народен съд, който осъди на смърт целия парламент и още много, много други хора, като между тях имаше много добри и честни хора и истински родолюбци, които милееха за народ и родина. Покрай сухото гори и суровото. Искаше ми се да крещя срещу развихрящата се несправедливост, която подкопаваше и доверието към властта. С татко приветствахме промените, защото както казваше Колето в едно свое стихотворение, “Чувствам, вярвям и знам, че вещае щастливи и радостни дни“. Извършваше се насилствена колективизация на земята. Много пригодили се мошеници безчинстваха. Имаше много несправедливо засегнати от новата власт, които нямаше как да не станат нейни врагове. Появиха се такива песнички, които се пееха като руски частушки: “Когато беше цар Борис, ядяхме мляко с ориз. Когато дойде ОФ власт – няма вече хляб за нас.“ “Оголя ни дупето и т.н.“

На пазара нямаше обувки и платове, нито готово облекло. Бяхме оголели. Почти всичките си дрехи бях преправила на децата, за да има с какво да ги облека. Кожата от свинята дадох да ощавят и да направят на децата зимни обувки, но те пускаха вода, ставаха твърди. Краката им мръзнеха и се разраняваха. Аз ходех с галоши и вълнени чорапи, татко с гумени цървули. Имаше само един чифт обувки, които слагаше, когато го викаха по работа в кантората в София. Бельото ни се беше изпокъсало и нямаше конци за кърпеж. В пълен смисъл разруха. На всичко отгоре през зимата се разболях от дифтерит в много тежка форма. Маничка беше вече на година и половина и още я кърмех, макар че ядеше почти всичко. Млякото ми все пак беше една сигурна храна. Едва бях успяла да изпера прането, когато татко се върна от командировка от Карлово, където беше отишъл да внедрява новото производство на багрило. Гърлото силно ме болеше и имах температура. Той искаше да ме целуне, но аз го отстраних. Гърлото ми имаше мръсножълт налеп, който много приличаше на този в Руженото гърло, когато боледуваше от дифтерит. Казах му, че мога да го заразя. На сутринта температурата се покачи на 41 градуса и не можех да преглъщам, така силно ме болеше гърлото. Татко поиска да извика лекар но такъв имаше в Панчарево. Съседите от Макаронената фабрика му дадоха кабриолета си и го откараха до Панчарево. По пътя кабриолетът се разглобил и татко се озовал на земята. Слава Богу, не пострадал от падането. Кочияшът успял да поправи двуколката, но като пристигнали при лекаря и споделили патилата си, той отказал да се качи на такова несигурно превозно средство и поискал автомобил. Татко успял да намери и накрая докара доктора. Той ме прегледа и потвърди съмненията ми и взе секрет, който татко трябаше веднага да отнесе в София. Татко го отнесе в наличната частна лаборатория, а майка Катя обеща да вземе резултата и ако е дифтерия, да дойде да се грижи за децата. На другата сутрин майка Катя донесе резултата с предписание за приемане в Инфекциозна болница и ме откараха. Добре че и Надето беше в къщи. Бях спокойна, че има кой да се грижи за децата. Беше ми мъчно за татко, задето се притесняваше за мен. Настаниха ме в болницата, която се помещаваше в дървени бараки, и веднага ми поставиха противодифтериен серум. На другия ден доведоха група студенти да видят идеално изявен дифтерит. Трябваше да отварям устата си пред всеки и да викам “а-а-а-а”... Леглото ми беше до прозореца и татко идваше всеки ден, да пита как съм. Гледахме се през стъклото и разговаряхме като глухонеми. След две седмици се върнах у дома. Татко беше успял да намери ново вълнено одеало, да не мръзна. Благодарение на заминаването ми, Маничка се отби. Надето беше изварила всички съдове и държала завивките ми дълго време на слънце и слава Богу, никой друг не се разболя. Почувствах се щастлива и отново поех задълженията си. Изпратих майка Катя с най-големи благодарности.

Една вечер към края на зимата ни изненада Владик. Неизказано му се зарадвах. Беше ходил в качеството си на журналист на съвещанието на всички славянски страни, които след края на войната се обединяваха около СССР. Беше дошъл в България да вземе интервю от Георги Димитров. Отстъпих му своето легло, а аз легнах до татко. До късно през нощта говорихме. Имахме много преживелици, които споделяхме. Докото траеше войната, кореспонденцията ни беше много нередовна. Кореспонденцията ни минаваше през цензура. Татко сподели с него всички, бих казала, фатални грешки на новата власт, които будеха у мнозина отрицателно отношение към нея. Това може би повлия на Владик и в своите статии той беше доста отрицателен към нея. Когато бурята разбърка блатото, тинята изплува на повръхността. Така е и с обществото. Жаждата за лично благополучие кара много хора да използват и най-долни похвати, за да се устроят добре. Влизат в ход доносът, интригата, корупцията. Поражда се недоверието. На върховете застават и недостойни хора, които провалят идеята. Прасетата не ядат бисери, беше казал Русо преди Френската революция. Властта развращава хората и затова народът ни казва „Никоя власт не е пуснала брада, и тази няма да пусне.“ Но властта пусна дълга брада и това доведе до това преустройство. Дано само да не е късно. Владик беше честномислещ човек и откровен в изказванията си, които не се харесваха на някои. За него съветската преса беше споменала, че е най-злостният журналист в Чехословакия. Фашисткото робство беше заменено със сталинизъм. Арестуваха Владик и му скалъпиха процес. Обвиниха го, че е организирал преврат, в което нямаше и зърно истина. Подлагаха го на изтезания, за да признае неща, от които няма и понятие. Палачите бяха същите, които преди това бяха изтезавали комунистите. Карали го да слуша виковете на жена, която измъчвали в съседната стая. Казали му, че това е жена му и ще я измъчват до смърт, ако на подпише признанията. Той много обичаше сестра ми и тези изтезания не е изържал. Имаше слабо сърце. Беше прекарал инфаркт и в затвора получи втори и инсулт. Това беше краят му. Веднъж получих от него писмо от „Мъртвия дом.“ Пълно с хубави чувства за моето семейство. И мечти за своята бъдеща дейност. Смъртта, която го настигна в затвора, тури край на всичките му планове и мечти. По призвание беше писател. Замислил беше няколко романа, отразяващи епохата на неговата младост и борби. Чувствах го като брат. Неговата смърт беше удар за всичките ми близки, най много за Маня, за която любовта беше култ към него. Идването му у нас по това време на недоимък и лутаница между истината и лъжата, беше като слънце в мрачен ден. Освен добрите новини за всичките ни близки, донесе и един куфар, пълен с какво ли и не. Имаше чудесни дрешки и обувки за Маничка, която повтори името на неговата Маня, обуща и дрехи за другите деца, повечето наследство от Славкините деца, но почти нови, бельо за мен и риза за татко. Имаше голямо парче плат от завеса от ателието на Обровски, с което да подновя лицето на юрганите, които бяха пред разпад. Стоя при нас само един ден. Заклахме една гъска и Луиза, която беше отлична готвачка, я изпече със зеле. Направихме и кнедли. Вечерта си замина. Беше още студена зима и влаковете незатоплени. Нямах какво да му дам да се завие за из път. По пътя изстинал и от умората и напрежението направи първия си инфаркт. Пишехме си често с писма, изпълнени с грижи един за друг. Като ни дойде на гости, видя, че осветлението ни е много слабо, защото нямаше крушки, а тези, които имахме, бяха слаби. Намери начин да ни изпрати кутия с електрически крушки и такива от сто вата, децата да не си развалят очите, като четат. За всичко мислеше. При всеки удобен случай ни изпращаше неща, които са ни крайно необходими. Близките в нужда се познават. Дажбите бяха много малки. Хлябът – некачествен и маломерен. Славка, която беше учителка, организира акция в помощ на ученичките от Първа девическа гимназия, която беше завършила. Казала на децата, че в България няма захар, и беше събрала в четири големи сандъка много пакети захар и бонбони. Нашите използваха пратката и към нея прибавиха и един сандък с продукти и за нас. Бяха изпратили за най-близките ни хора торбички с по два-три килограма захар, а на нас с десет - цяло богатство. В нашия сандък имаше и благини, изпратени в Чехословакия от УНРА. Журналистите имаха особени права и можеха да пазаруват от специални магазини. Децата ни бяха слабички, особено Ружето и Колето. Когато освободих сандъците от гарата, първо откарах сандъците в гимназията и след това нашия на Гара Искър. В къщи настана истински празник. Бяхме забравили вкуса на тези неща. На другия ден отнесох пакетите с захар за другите получатели. Всички, които ги получиха, бяха радостно изненадани и неизказано благодарни. Благословии се изсипаха по адрес на близките ми, но те бяха винаги щастливи да доставят радост на някого.

 За да увеличи доходите на семейството ни, татко реши да организира някакво производство у дома ни. Много необходими продукти се доставяха с валута, а страната ни не разполагаше с такава. При татко като лаборант работеше едно еврейче Лазар, много работливо и честно момче. Той беше близък с аптекаря Джераси, също евреин, който разполагаше със средства и искаше да организира някакво фармацевтично производство. Изказал се беше пред Лазар, че в страната липсва бариев сулфат за каша при рентгеново изследване на стомашно-чревния път. Като споделил това с татко, на него веднага му хрумнало, как може да произведе бариев сулфат. За да се произведе нещо, беше необходим капитал, помещение и апаратура, работна ръка, организатор и ръководител на производството и пласьор. Сестрата и бащата на Лазар можеха да бъдат работниците. Джераси можеше да осигури средствата за производство и пласмента. До нашата къща можеше да се построи помещение с казан за загряване на вода, място за две бъркачки, в които да протичат реакциите. Имаше нужда от човек за доставка на изходните материали и да води счетоводството. За такъв решиха да поканят Кирил Добрев, който работеше в кантората на фабриката и имаше спекулативен дух. Събраха се всички един ден у дома и решиха да основат ФХКО дружество – Дружество за произодство на фармацевтични, химични и козметични продукти. В мазето имахме кладенец, на който се инсталира електрическа помпа, която отвеждаше водата в работното помещение. Много бързо производството тръгна. Беше направено така, че да имам и топла вода над мивката. За мен това беше благодат. Габи, сестрата на Лазар, беше единствената работничка. В определен момент се нуждаеше от допълнителна помощ и тогава идваше баща ѝ, или пък и аз помагах. Баща ѝ идваше и когато имаше готова продукция, която се пълнеше в шишенца, на които се лепеше етикет. Препаратът мина успешно всички тестове и беше пуснат в продажба. Джераси го пласираше. Имаше нужда от него и добро търсене, но пазарът не беше толкова голям. Татко беше химикът, който пускаше нови производства. Започна се производство на черна боя и да се прави боя за обувки. Купи се мелница за боята. В къщи доста неща почерняха. Преместихме кухнята в помещението, определено за баня. Кухнята стана лаборатория. Хранехме се в хола. Предприятието преуспяваше и се развиваше. Вследствие разрушенията в София, се навъдиха много мишки. Започна производство на миша отрова. Поради разрастването на производството, трябваха нови помещения. До предишната постройка почна строеж на двуетажна сграда. Още не беше издигната, и дойде постановлението за национализацията. Запломбираха работилницата и се сложи край на всички планове. Дружеството се разтури, разруши се сградата. Продадоха се строителните материали, за да се платят парите на Джераси. Остана ни първоначалната постройка и водната инсталация. Казахме си, всяко зло за добро. Работата много ми намаля и в къщи стана по-добро място за живеене. Татко го извикаха да внедрява производството на синя боя във фабриката за бои в Костенец със допълнителна заплата. Имахме средства да купуваме храна, макар и на по-скъпи цени. Не гладувахме. С облекло ни подпомагаха близките от Прага. Когато Жана (дъщерята на леля Катя) беше назначена за лекарка на село, татко ѝ услужи с 10 000 лв., да се обзаведе. Сега изпращаше срещу заема кошница с най-различни продукти. Павел също получаваше като капелмайстор военна дажба от продукти, като една част споделяше с нас и от време на време се облажвахме. Колето вече беше ученик в прогимназията и до училището в Казичене пътуваше с влак. Учеше се добре. Продължаваше да пише стихове. Данито и Ружето също се учеха добре. И тримата завършиха училище с отличен. Учителите им ги хвалеха. Татко много обичаше морето и много искаше да заведе децата на море. Дорев щеше да ходи със семейството си в Обзор и го проагитира и той да отиде със семейството си там. Имало хубав плаж, било спокойно и условия за прехрана също добри. Решихме се и заминахме. Наехме стая в едно семейство, което имаше и други наематели. Битовите условия не бяха блестящи. Спяхме по двама на креват. Готвех на огнище на двора. Татко от ранна сутрин отиваше по продоволствие. Като се връщаше, закусвахме и той отиваше с децата на морето. Аз се залавях с обяда и като го сготвех, също отвах на морето да ги забера. Следобяд почивахме два часа и след следобедната закуска отивахме заедно на морето. Децата бяха много щастливи. Къпеха се в морето, плуваха, имаха приятели, с които играеха. Скоро получиха хубав загар. Да си призная, имах доста грижи и много се изморявах. Вечеряхме обикновено с кисело мляко, което сама квасех. По време на следобедната почивка обикновено четях някоя книга и всички слушаха. Това вече ни беше станало традиция. Отпуската привършваше и трябваше да се разделим с морето. Решихме на връщане да се отбием в Бургас, да се видим с Павловото семейство. Купихме едно прасенце за армаган на Павел и наехме една каруца, която да ни откара през Балкана до Несебар. И оттам с гемия да отидем до Бургас. Павел много ни се зарадва. Ашо вече беше голямо дете. Павел изглеждаше щастлив. Ветка изпече прасенцето и ни угости богато. Поприказвахме си и заминахме с вечерния влак за Гара Искър. В съседното купе имаше един войник, който ужасно викаше. Бил раняван в главата по времето на войната и ужасно страдаше. Дълго време след това нощем ми се струваше, че чувам неговите викове. Прибрахме се у дома и животът се търкулна по старите релси. На морето Маничка простина и получи хрема, която дълго я измъчваше. Колето се разболя от инфекциозна жълтеница с много високи температури и се чустваше много зле. Понякога казваше: „Мам, мре ми се.“ Какво ми беше, сама си знам. Много ме беше страх да не го загубя. Изпълнявах стриктно всички указания на лекаря. Боледува дълго, но постепенно започна да се оправя. Неговите задължения у дома бяха поети от сестрите му.

 Един неделен ден се заех с генерално чистене. Татко беше на работа. От времето на ФХКО беше останала кутия с отровни зърна, които държах на бюфета в кухнята. Като чистех долапа, я свалих на земята, да почистя отгоре. Татко се върна следобед изморен и искаше да си легнем да починем. Да не му пречат децата, ги накара да изведат козите да пасат, даже сам отиде да ги изведе от кошарата. Той забрави да затвори вратата след себе си и козите, които бяха тръгнали след него, се нахвърлиха върху отровните зърна. Направихме опит да ги спасим. Татко нае камион и ги откара във ветиринарната лечебница. На другия ден и двете кози умряха, а чакаха малки. Особено тъгуваха децата. Решхме да си купим овце. Те не само даваха вкусно мляко, особено за квасене, но и вълна, от която щяхме да имаме топли чорапи и пуловери. Мъжът на Тена, Тошо, обеща да ни намери хубави млади овце, които да дават повече мляко. Една вечер прибрахме в кошарата четири млади овце с хубава мека вълна: Цеца, Пета, Вакла и Калуша. Бяха кротки, като ги доях. Даваха по половин литър мляко на ден. Правех им масаж на вимето като при козите и те започнаха да дават по повече мляко. Напролет, когато пашата беше сочна, от четирите взимах четири литра мляко. През есента и Данито постъпи в прогимназията в Бусманци, която се беше отворила от тази учебна година. Колето също се прехвърли. До селото отиваха пеша, като преминаваха по железопътния мост, който имаше отстрани пешеходна пътека. Някои от учителите там бяха много добри. Общо взето, и децата бяха добри, но имаше и завистливи. Завистта е една от много лошите черти, присъща на много българи. Баща ми даже мислеше, че е национална черта. Данито беше получила много хубаво синьо палтенце с копринена подплата и някой беше изрязал голямо парче от подплатата, с което беше развалил палтото.

И Колето, и Данито завършиха учебната година с пълно шест. Ружето също. Децата ме радваха. Маничка на тригодишна възраст стана овчарка и то много съвестна. От време на време прескачах до полето, да я наглеждам. Винаги я заварвах подпряна на тоягата зорко да ги наблюдава. На есента я записах в детската градина, в която Луиза беше готвачка. Тя я водеше сутрин и следобед я връщаше. Пътят до детския дом минаваше през железопътната линия София – Пловдив, и беше рисковано да се пуска сама. Маничка имаше много добра памет и лесно учеше стихотворенията, които ѝ четях. Декламираше с чувство. Често взимаше участие в програмите, изнасяни пред фабриките от детската градина.

Владимир се роди на първия летен ден на 1947 година. Скоро Маничка беше навършила 4 години. Леля Микева – акушерката, ни гостува няколко дни преди раждането. Не беше сигурна, ако изчака да започне раждането, да не присъства изобщо на него. Заедно с нея отидохме до Бусманци на раздаването на свидетелствата на децата. За по-близо прегазихме реката. На другия ден се залових да изпера прането. Исках да ми е всичко наред, като зараждам. Данито и Колето отидоха от училище на екскурзия до Рилския манастир за два дни. Бях натопила много пране, но не бях изпрала и половината, когато започнаха болките. Трябваше да се кача в стаята си и да зарежа прането. Микева смяташе, че раждането ще протече бързо, защото беше пето, нормално положение на детето и много се бях движила. И действително Мири се роди най-лесно и най-бързо, въпреки, че беше едър. Главичката му беше хубаво оформена. Когато татко се върна от работа и Микева го поздрави с втори син, той издаде някакви странни нечленоразделни звуци. Не беше на себе си от радост. Разцелува ме. Когато големите се върнаха от екскурзия, татко ги посрещна умърлушен и унило им каза – „пак момиче“, но когато Колито оклюма, той се засмя и им честити братче. Колето се хилна до уши. Мъжката половина беше горда. Засилваха ѝ се позициите, но женската половина все пак превишаваше.

Микева доизпра прането и го просна. Децата изпълняваха всяко нещо, наредено от баща им, с готовност. Мирито беше чудесно бебе, кротко и спокойно. Станах от легло много скоро, по-скоро от друг път. Бях вече опитна, а и в лицето на децата имах добри помощници. Колето се беше научил да дои и той доеше овцете, които по цял ден пасяха на двора, където имаше добра паша. Към края на лятото дойде Славка, да се видим след толкова години раздяла. Донесе пак пълен куфар, какво ли не. Имаше даже няколко глави чесън, които бяха станали голяма рядкост, и един голям козунак, месен от ръцете на майка ми. Имаше много неща за сподялба. Децата ѝ бяха вече големи и я радваха. Бяха много надарени. Тя беше учителка по рисуване и по математика в една пражка прогимназия близо до Манини, където тя живееше с децата и майка ми. Искаше ѝ се много да рисува. Обичаше изкуството си, но времето все не ѝ стигаше. Чудехме се, че някои се оплакват от скука и то в тези времена. Намери, че всички сме много слаби, особено Ружена, в характера на която намираше много черти от себе си. Както на времето си чичо Франтик я беше взел със себе си, да я поохрани и възстанови, така и тя реши да вземе Ружето със себе си в Прага, където условията за живот и храненето бяха много по-добри. Реши ли нещо Славка, трябва да го изпълни и тръгна по учреждения да вади разрешително на Ружена за пътуване. Маня и Мири още не бяха кръстени и решихме да ги кръстим. Райничка, кръстницата на другите деца, току-що се беше върнала от Париж, където вторият ѝ съпруг беше военно аташе. С Анчето се уговорихме, угощението да направим у тях, тъй като на Искъра нямахме свещеник. Кръстница на Маничка стана Райничка, на Владимир - Славка. Всичко мина по традицията.

Приготвих оскъдно облекло на Ружена, но Славка ме успокояваше да не се вълнувам и че всичко ще се нареди. На Гара Искър продоволствието беше много лошо. Просто нямаше какво да се готви. Славка и Колето отидоха до Казичене да потърсят нещо за храна. Колето донесе цял чувал с картофи по 80 лв. кг. Добре че Чальовски ни снабдяваше с олио. Въпреки голямото си желание да рисува, Славка нито веднъж не отиде на Витоша, не хвана четката и не си отнесе нито една картинка от България. Славка си замина и през ноември замина и Ружена с Дучевски, с когото пътува до Братислава, а там във влака я намери Владик и я отведе у тях. Прекара две учебни години в Славкиното училище, научи чешки и стана отлична ученичка. Порасна хубаво девойче, но след ареста на Владик тя се върна у дома в края на учебната година. Славка също беше освободена като учителка, като роднина на враг.

Колето и Данито вече бяха гимназисти и ходеха на училище в София. Ружена постъпи в трети клас на Бусманската прогимназия. Дните ни с татко бяха много напрегнати. Той понякога се връщаше твърде късно от работа, капнал от умора. Моята работа в къщи също беше много напрегната. Децата бяха заети в училище и губеха много време с пътуване, не можеха много да ми помагат със стопанството. За задоволяване на духовни нужди и дума не можеше да става. Единственото ни удоволствие беше четенето в леглото, когато уморени се изтягахме и често, четейки, заспивах. Татко обичаше да ми казва: “Ние с тебе сме в един впряг.“

На децата внушавах, че първото им задължение е да учат. Ако срещаха трудност в решаването на някоя задача или в изучаването на езика, се стремях да им помогна. На Колето можех да му помогна с немския, защото цялата гимназия учих немски. Данито имаше особено големи трудности с френския. В прогимназията им преподаваше френски Сандев, който си нямаше хабер от езика. Не можеше и да чете дори. В класа на Данито имаше ученички от закрития френски колеж, които бяха много напред с езика. Учителката им беше много взискателна. Като студентка бях учила няколко месеца френски и сега се опитах да ѝ помагам, като отново почнах да уча. Сутрин я будех един час преди другите, да се упражняваме с френския, и успяхме да стигнеме до четворка. Един ден Колето се върна от училище по долни гащи. Беше в началото на зимата, били са на преглед при лекаря. Събекли се пред кабинета му и той излязал накрая и не могъл да си намери панталоните. Беше тичал през цялото време и бая премръзнал. В училище му викаха летния, защото до късна есен ходеше с къси панталонки, поради липса на други. Решихме от татковото пардесю да направим на Колето клин и от Даниното зимно палто топло яке. Уши му дрехите искърският шивач и с тях изкара цялата гимназия. Бях му изплела топъл пуловер от вълната на нашите овце. В последната година се наложиха ученическите униформи. На Коли остана почти здрава и Богдан, като стана гимназист, я доизноси.

На родителските срещи на децата винаги ходех аз, защото татко винаги беше зает с фабриката. Обикновенно питах дали децата имат нови прояви и от какво има да ми се оплачат. Отговорите бяха - много сме доволни от тях. Дисциплинирани са и не ни създават грижи. Другарите им ги обичат. Най-драго ми стана, когато учителят на Колето ми каза “Николай ще стане голям интелектуалец.” Не ми каза по какво съди, за да си изгради това мнение, но на мен ми стана драго. Тогава учеха физическа география и може би при обяснението на определени природни явления е изразил оригинално мислене. [Във връзка с това си спомням, че беше изградил някаква теория за земния магнетизъм и неговото влияние върху северното сияние. Помня, че като споделяше с мен, ми беше интересно, но оттогава са минали повече от 60 години, а аз бях малкото сестриче, с което баткото споделяше някои неща само защото можеше да слуша. А иначе бях между другото. – Р.К.]

От малки внушавах на децата да не зубрят и само с ума си да приемат истината и да намират обяснение на нещата. Да не възприемат като истина всичко, което ни се дава като неоспорим факт.

Един ден, Мири тогава беше на година и половина, а аз бях натопила голямо пране, до което не можех да допра, защото трябваше да наглеждам Мири. В градината дойде, да я прекопае, жената на началник гарата баба Мария. Зарзаватът беше в добро състояние, но фасулът се нуждаеше от притки[16]. Бунарът ни беше нисък и нямаше капак. Често напомнях на татко, че някой може да падне в него, като имах предвид куче или друго животинче. Когато татко се върна от работа, го помолих да наглежда Мирето, за да мога да доизпера прането. Той се съгласи и го остави на двора. Татко се заловил да слага пръти за боба и се залисал и забравил сина си. Изведнъж чул вика на баба Мара - „Детето падна в бунара!“ Скочих като ужилена, изскочих през прозореца и се надвесих над бунара. Видях татко, който след вика на бабата беше влязал в бунара и се смъкваше в него, подпрял ръце и крака в стените му, и успял да сграбчи Мири в момента, като потъвал към дъното му. В момента, когато се спускал, го видял да пляска с ръчички по водата. Като го извадил, го обърнал и бръкнал в устата му и измъкнал езика му. Действал импулсивно. В това време Мария беше изприпкала да донесе дървената стълба, с която се качвахме на таванчето. Стълбата беше ниска, но татко висок и като се качи на най-горното стъпало и издигна Мири, а аз се наведох максимално, успях да го докопам и го издърпах от бунара. В това време децата разбрали какво става и донесли дългата стълба от сеновала, за да излезе и татко от бунара. Изказах голямата си благодарност към татко, дето спаси Мирето, и на баба Мара, на която трябваше най-много да благодарим, защото с действията си тя всъщност доведе до неговото спасяване. Всичко се беше разиграло много бързо. Татко се измъкна от бунара и отърча в къщи, да се преоблече. Водата в бунара беше ледена, а той беше мокър до кръста. В това време бях успяла да съблека Мири и да го завия гол в пухчето, където бях сложила бутилки с топла вода, с която бяха пълни казаните. Държах го в скута си на кревата под прозореца и бях неизказано щастлива, когато го чух да казва „паяк“. Колето незабавно скова хубав капак за бунара. Разбра, че има належащи работи, които не бива да се отлагат, защото последиците могат да бъдат фатални. Спомнам си своя кръстник, който ми беше разправял, когато бил ученик и учебните заниятия се водели по ланкастерската метода, на стената на класната стая били разлепени различни поучителни лозунги. На един пишело „За всяко нещо по едно място и всяко нещо на мястото си.“ Отначало не му придал голямо значение, но по-късно, като началник на полевия склад, разбрал неговото голямо значение. Имало и друг лозунг - „За всяка дейност определено време и всяка дейност на времето си.” Разбрах колко е нужно да се действа според него и колко нещастия могат да се предотвратят, ако се спазва този принцип. Народната мъдрост е по-лаконично изказана - не отлагай днешната работа за утре!

През следващата 1950 година Ружена стана гимназистка. Завърши прогимназията с отличен. Беше много амбициозна и рисуваше добре. Тя и Данито се записаха в районната гимназия „Никола Вапцаров” на Слатинския редут в Подуене, която скоро беше открита. Сега и тримата пътуваха на училище с влак, който сутринта тръгваше в 6 ч и 20 мин. Аз се будех час по час през нощта, от страх да не се успя и пропусна да ги събудя и да ги оставя без закуска. Нямахме будилник. Същата година и Маничка стана ученичка. Сега приемаха в първи клас и шестгодишни, но след медпреглед и изпит. Беше в границите на изискванията. Декламира, рисува и сглобява човече от отделните му части. Беше много щастлива. Вече имах 4 ученика, за успеха на всеки един се вълнувах. Учителката на Маня беше доволна от нея. Каза, че е послушна и дисциплинирана, малко бавничка, но умничка. Сутрин къщата се изпразваше. Изпращах татко на работа, децата на училище и оставах сама в къщи с Мирето. Той беше едва двегодишен. Не можеше да поеме овцете и се нуждаеше от постоянен надзор. Пазаруването по магазините с постоянните опашки, приготвянето на храната и домакинстването при неособено добри условия чакаха мен. В заниманията с Мири ми помагаха вардияните от съседната дъскорезна, която беше преминала към “Съветски имущества”, които много го обичаха, а той имаше доверие в тях. Хващаха го за ръчичка и се разхождаха с него по мястото и дъскорезницата, Те го научиха да казва “р”. Веднъж, като отидох да си го взема, за да го нахраня, вардиянинът, който го държеше за ръка, му каза: “Кажи на мама как се казваш?“ И той каза с натъртване на р Врадимиррр Никораев Корев. Той се развиваше на воля. Беше красиво дете с големи кафеви очи и руси къдрави коси.

 В нашето място фабриката беше издигнала висока постройка, в която се събираха триците от гатерите и се продаваха на селяните. В средата на постройката се издигаше висок куп, на който Мири и Маня обичаха да си играят. Един ден Мири дотича развълнуван до мен и започна да ме дърпа - „Ела мам, ела мам!” и ме заведе при триците. Видях Маничка да се отръсква от триците, с които цялата беше облепена. До нея стоеше вардиянинът. Добре че дошъл на време. Голямата купчина трици се беше повалила върху Маня и я беше напълно затрупала. Навън стърчали само краката ѝ. Малко останало да се задуши. Мири хукнал да търси помощ, а вардиянинът се досетил какво става и отишъл навреме да я извади. Дупката, през която влизаха в помещението, беше закована и скачането върху купа и от него се прекрати.

 Училището на Маня се намираше от другата страна на гарата, близо до жп линията. Учех я, винаги да се оглежда добре, преди да преминава през линията. Едва беше навършила шест години и много се тревожех за нея, въпреки че проявяваше голяма самостоятелност. Зимата през първата ѝ учебна година беше много студена и мъглива. Една сутрин, когато беше много мъгливо, един работник я доведе за ръчичка разплакана. Намерил я да се движи около оградата на фабрика „Рено“ и да плаче. Придържала се за оградата на „Рено“, по която се ориентирала, но тя все нямала край. Премръзнала, повече от час беше минало, когато я доведе работникът. Зарекох се при такова време да не я пускам сама да отива на училище, а да тръгва с татко си, въпреки че пътя с него е доста по-дълъг. Живеех с постоянни грижи за всички, сякаш грижите могат да ги опазят. През лятото Ружето и Данито отиваха като пионерски ръководители на пионерски лагер. Осигуряваха си някаква почивка, свързана с отговорности, храна и минимално възнаграждение, с което си осигуряваха учебниците и тетрадките за следващата учебна година. Едно лято Ружена прекара в лагер-школа в Берковица. Беше обществено дейна и все я избираха за председател на класа. Колето работи като бригадир в изграждането на пионерското градче в Панчарево. Когато не беше бригадир, работеше като товарач на вагони. Добре печелеше и всички пари, които печелеше, даваше за общите нужди на семейството. Животът, който водеха децата, ги направи борбени и инциативни. Помня, веднъж бях ходила да пазарувам и на връщане се отбих да взема татко от фабриката. Когато минавахме край фабрика “Чальовски”, видяхме Колето да бута вагонетка пред един вагон, а вътре във вагона го чакаше подпряна на лопатата Ружена, за да прехвърля във вагонетката кюспето от вагона. Ружето беше тогава на тринайсет, а Колето на шестнайсет години. При разтоварването се вдига много прах, което беше много нездравословно.Татко се скара на Коли, че се е наел с такава работа, а на Ружена нареди да се прибере веднага в къщи. Каза на Коли, че щом е проявил глупост да се залови с такава работа, сега трябва да се справи сам с нея. Коли остана сам да разтварва вагона и да прекарва кюспето с вагонетката. Прибра се чак сутринта, след като се беше справил с работата. [Мама пише неверни неща и затова ще ги коригирам. Тя казва, че са ме взели със себе си и ние сме разтоварвали кюспе, а Коли останал сам да работи до сутринта, защото бил поел ангажимент. Нещата бяха такива: Коли с един приятел сключили договор с предприятието, което било затруднено с хора да изпълни поръчката с товаренето на шрот. Това беше лятото, преди да отиде бригадир, а аз току-що се бях върнала от Прага и навършила 13 години. Приятелят на Коли пълнеше с шрот вагонетката в бункера в цеха на фабриката. Коли докарваше вагонетката във вагона и я изсипваше в средата му. Аз, докато дойде с нова вагонетка, разхвърлях шрота встрани и осигурявах място да се изсипе новият товар. Работата вървеше добре организирана. Лошото беше голямото запрашаване във вагона, което ме задушаваше. Нашите, като минаха, не го видяха и след кандърми ме оставиха. Татко дойде и ме прибра към полунощ и остана на моята работа, докато се напълни вагонът. Доста дни ме боляха гърдите, задънени с шрот. Кюспето е на пити и съдържа още доста олио, което се извлича с бензин и се превръща в прах, който е добра храна за животните. Мама пише, че сме разтоварвали кюспе. То се разтоварва по-трудно и обикновено не с лопата, а с ръце се взимат питите. Разтоварвали сме и кюспе, но аз само за кратко. – Р.К.]

Едно лято поживя при нас и Славчо, който също поработи на пясъка. Двамата с Коли бяха добри приятели от времето, когато живяхме в бащината къща на “Гургулят”. Славчо беше станал хубав, строен юноша, в когото вече се заглеждаха момичета, и това го ласкаеше. Помня как сияеше един ден, като се връщаше по гащета с лопата на рамо от товарене на вагони, срещнал две млади работнички и те му се усмихнали, казали сладур. У него се събуждаше вече мъжът, който чустваше, че жените го харесват. Това му пречеше може би в учението. Повтори осми клас. После напусна училище, ожени се на 18 години и се залови за работа. Известно време работи във фабриката при татко. Беше съвестен работник и бяха доволни от него. Роди му се дъщеря Анна и го мобилизираха. Отиде в казармата, като остави жена и дете без издръжка. Родителите му не го подкрепиха Те също бяха затруднени. Баща му като царски офицер, беше уволнен. Те не одобряваха брака му, може би това доведе и до впиянчването му и с последица прекратяване на брака.

Татко го заболя коляното и започна да куца. Прегледа го някакъв известен наш професор и му постави диагноза туберкулоза на колянната става. Предписа му обездвижване и силна храна. Състоянито му се влошаваше. Един Гуревич - руски евреин и бивш квартирант на таткови в миналото го видял как се придвижва с патерица и се понтересувал от него. Обеща му да го консултира с един много добър лекар хирург, също с рускои произход, д-р Верзин, който на времето беше преглеждал и лекувал баща ми. След прицизен преглед му забрани патерицата, нареди да отслабне и да се движи колкото може повече. Показал му на снимката костен шип, причиняващ силната болка. При въпроса на татко от какво може да е този шип, отговорил – “Молодим грехом”, и му обяснил, че може да е от гонорея, нещо което разгневило татко и тогава прибавил и стара травма, каквато имал също в младини. Коляното доста бързо престанало така да го боли, но след това при всяка отпуска взимаше карта за балнеолечение и се лекуваше успешно. Коли беше последния клас на гимазията и се обсъждаше неговото бъдеще. Татко го насочваше към химията. Издържа успешно конкурсния изпит и се класира в първата десятка, но името му изчезна изведнъж от списъците и му казаха, че е шкартиран като неблагонадежден. Неговото място беше заето от сина на Жак Натан, който преди това не беше класиран. Така брат ми научи, че е народен враг, който е правил опити да бяга в чужбина и др. подобни доноси с познат адрес от Гара Искър. Татко започна борба за реабилитиране в партията и доказване неверността на доносите. Бил давал пари за всяка отрязана партизанска глава и бил отявлен фашист. Коли посещаваше лекции и си водеше бележки, но не можеше да ходи на упражнения. Татко беше реабилитиран и Коли възстановен и започна голямото учене. Все пак правдата тържествуваше. Татко трябваше да плати членския внос за партията за тези години, когато е бил изключен и не го е плащал. Това ни доведе до финансов колапс. Татко победи в борбата си за реабилитация, но колко напрежение му костваше това. Когато мислихме, кой би могъл да помогне, аз се сетих за приятелката ми Стайка, чийто мъж Ячо Кабаивански беше стар комунист, още като студент комсомолец. Когато ѝ разказах за случая и защо търся съдействието на Ячо, тя ми каза: „Ех, Настя, да знаеш колко му е мъчно на Ячо! Все трябва да запретва ръкави за борба. В Партията са нахлули хора - не ти е работа! Гледат да се облажат около властта и вършат безобразия. Не им е лесно на истинските комунисти.”

Колето беше много съзнателен студент. И той, и татко му бяха водили много тежка борба да се утвърди. Взимаше редовно и отлично изпитите си. През лятото по време на ваканцията работеше на пясъка и ме подпомагаше финансово.

На следващата година и Данито кандидатства за техниката. Беше много талантлива математичка. Издържа успешно кандидат студентските изпити за електротехника и беше приета за студентка. Татко заради прилагане в производството на нови технологии с голям икономически ефект получи Димитровска награда. С парите, които получи, купих платове и уших на момичетата поли и блузки, на мен също, на Коли летен костюм, на татко две ризи. Получихме купони за юргани и дюшеци и подновихме леглата. Бяхме се здравата окъсали. На следващата година и Ружена завърши гимназия с пълно отличие и сребърен медал. Беше приета медицина без конкурсен изпит. Вече имахме трима студенти и една ученичка и Владимир пое това лято пасенето на овцете. Боби също прекара у нас около една година. Беше в осми клас, а Ружена в девети и заедно ходеха на училище. Тогава баща му беше уволнен и при тях бяха трудни дни. Мама Катя продаде имота в Пловдив и купи место на Иваняне, където почнаха да строят къща, в която се преместиха да живеят. Започнахме да мислим за връщане в София, но жилището ни на “Гургулят” беше с наематели, които нямаха намерение да го освободят. Собствениците на дъскорезницата имаха нужда от нашето място, което без това бяха превърнали в склад на дървен материал, и предложиха да им го продадем. С получените пари купихме апартамент в София. Татко се яви на конкурс за научен сътрудник към органическия отдел на научно-изследователския институт по химическа промишленост, който отдел след време оглави и напусна фабрика “Колористка”, в която работи 27 години и отдаде младостта си. Анчини се бяха преместили в новата си къща в Иваняне. В техния апартамент на “Гургулят” остана да живее Славчо със семейството си. Скоро отчуждиха къщата на “Гургулят”. С част от получените пари купихме мястото на Иваняне. Скоро като се преместихме в София, Данито се разболя от туберкулоза на белите дробове. Приеха я на лечение в студентския санаториум във Владая. Начинът ни на живот стана по-удобен. Овцете станаха Иванянски. Ликвидирахме цялото стопанство. Анчини поеха живота, който ние имахме на Гара Искър, а ние станахме софиянци. Вече никой не пътуваше до училище или до работното си място. Предстоеше и Мири да тръгне на училище. С настъпване на новата учебна година Маничка тръгна в пети клас, а Мири в първи на близкото до нас училище “Денкоглу”. Още първите дни след преместването ни Мири се сприятели с Мишо, това беше първото дете, което доведе у дома. В училище се сприятели с Владимир Харалампиев. И двамата му останаха приятели за цял живот. Владимир и Маничка бяха отлични в училище и нямах с тях никакви проблеми. Татко стана началник на отдел “Органичен” в института и беше изцяло отдаден на работата си, както преди в “Колористка”. Упорито преследваше набелязаните цели. Уморяваше се.

В едната стая на купения от нас апартамент на ул. “Неофит Рилски” живееха двама художници на работа в Народния театър. За да се освободим от тях, трябваше да им намерим подходяща квартира. Това означаваше, че винаги можеха да кажат, че намерената квартира не е подходяща, и да си живеят при нас, докато ние се бутахме в две стаи. Наближаваше Данито да се върне от санаториума и трябваше да ѝ осигурим самостоятелна стая. Намерихме квартира за художниците и те този път се съгласиха да освободат стаята. И ние с татко се заселихме там. За пръв път след толкова години имахме самостоятелна стая. Когато татко се прибираше от работа, отивоахме с него по продоволствие. Държахме се под ръка и винаги имахме за какво да си говорим. Пазаруването за нас беше време за споделяне, за спорове и обмен на мисли и споделяне на преживяното през деня.

Когато Маничка беше за пети клас, получи първия си епилептичен припадък. Това беше за нас голяма грижа. Лекуваше я професор Узунов, завеждащ катедрата по неврология в МА. Като причина на болестта се прие прекараната тежка малария в много ранна възраст. Водех ѝ дневник на болестта по препоръка на професора. Припадъците бяха редки. Редовно я водех на проверочен преглед и постоянно бях нащрек. Пристъпите бяха нощни и никога дневни. Трябваше да води природосъобразен живот и в нищо да не се преуморява. Беше много добра по литература и пишеше много хубави съченения. Завърши гимназия с почти пълен отличен. Реши да следва литература. Яви се на изпит, но не се класира. Беше много отчаяна. Имаше чуството, че всичко е написала както трябва. В това време обявиха незаети места във Физическия факултет. Тя беше отлична и по физика и по математика. Реши да опита. Подаде документи и почти без допълнителна подготовка се класира с много висок успех. Явно късметът ѝ е бил физиката.

Коли си имаше приятелка и още не ме беше запознал с нея. Той събра колеги на имения си ден и всред тях беше и Фанчето. Покани ме да отида при тях, а Мири ме хвана за ръка и ме поведе при друга, да си направи шега. Фанчето беше в траур, защото скоро беше загубила майка си, така че не можа да ме подведе напълно, но ме постави в неудобно положение, от което ме изведе Коли, като ми я представи официално, и тя веднага ми стана много симпатична. Скоро след това поканих нейните роднини, да се запознаем. Те бяха от Пазарджик, но бяха отседнали при леля ѝ, която беше учителка по музика в софийска гимназия. Баща ѝ ни направи много добро впечатление. Той беше аптекар. Двете ѝ сестри, Любето и Марето, бяха ученички. Коли беше щастлив, че ги харесваме и одобряваме избора му. Двамата бяха отлични студенти. След завършването си Коли замина на стаж в Димитровград и по-късно беше там назначен на работа.

Близките ми в Прага живееха много трудно. Владик беше починал и погребан в гробището на затвора Леополдов, като на гроба му не е било написано и името му, а само затворническият му номер. След смъртта му на сестра ми изпратили дрехите, с които бил облечен преди смъртта - дрипи, както и номера, под който бил погребан. И майка ми се беше поминала от бронхопневмония. Бяха изминали 20 години, откакто я бях видяла за последен път, когато отидохме да си вземем Данито. Чуствах се виновна пред нея. Не можах даже да я изпратя до вечното ѝ жилище. Кремираха я в Прага, а праха сестрите ми положиха в гробищата на Кнйежевес, където почиваха родителите и близките ѝ. Така беше завещала тя. Животът на човек е променчив, ту скърби, ту радости. Понякога съдбата бива много жестока и безмилостна. Майка ми беше преживяла много тежки загуби и се беше борила с много несгоди. Но никога не я бях чула да роптае и да проклина съдбата. Беше благодарна на хубавите мигове, които беше преживяла със своето семейство и с това, което беше създала с баща ми. Умееше да обича и да се радва. Имаше многостранни способности, които отдаде в служба на семейството си. Доживя до осемдесет и шест годишна възраст. На същата възраст, един след друг се поминаха и родителите ѝ. До същата преклонна възраст доживяха и другите ѝ братя и сестри. Имала е още четири братя и сестри, които са си отишли много малки. Само се споменаваше, че майка ни е била най-малката от десетте деца, които родила баба Йозефа. Дядо се казваше също Йозеф. На него беше кръстен най-малкият ми остарял брат, наричан от всички ни Бебко.

На другата година след смъртта на майка ми, Коли реши да ме заведе на свои разноски до Прага, да се видя с близките си. Той имаше спестени пари за пътните и за някои покупки, които искаше да направи преди сватбата си с Фанчето, която щеше да стане веднага след като тя се дипломира. От първата си заплата Коли ми купи плат за костюм. По нещо полезно беше купил и на другите членове на семейството. Помня, че брат ми Делчо, след като завърши школата за запасни офицери, с първата си заплата направи на всички подаръци. На мене ми купи малко сребърно часовниче за на ръка и аз бях много щастлива.

Щом Коли си взе отпуската, заминахме за Прага през Югославия. Не мога да си спомня, дали и Боби не беше с нас. Беше началото на есента. Боби не можа да се прибори да следва скулптура в България. Корупцията с конкурсните изпити беше много голяма и почти непробиваема. Богдан беше приет в Пражката художествена академия, отдел скулптура и родителите му се заеха да го издържат, а сестрите на мама му дадоха подслон и подкрепа. Той не беше приет там с конкурс, а с вече изработени работи, снимките на които леля Славка занесе в Академията и срещна разбиране за нейното ходатайство. Бяха видели дарбата на Боби в направеното от него.

Маня ни посрещна в къщи с прегръдки и плач. Още не можеше да се примири с мисълта, че няма де види вече своя Владик, който се беше поминал преди майка ми. Всички бяха много тъжни и унили. При Маня живееше Славка и Яна с децата, която беше самотна. Грижите за децата лежаха предимно на сестрите ми и те не бяха леки. Първите години на следването си Боби също живееше там, но след като започна любовта му с Дагмар, се пресели при нея.

 Маня ни развеждаше по забележителностите на града, изложби, музеи, старинната част. От старите зидове говореше историята. В Прага има какво да се види. Красив град, разположен край плавателна река на няколко хълма. Човек не може да не го обикне. Градът със стоте кули. Златна Прага, благоустроен и приятен за живеене град. Не ти омръзва да бродиш по тесните улици, над които на места има проходи, които свързват срещуположни къщи, където живее духът на миналото.

Един ден заминахме с Маня за Кнежевес, където е чичо Франтишковата къща и бяхме прекарали две лета с близките на майка ми. Градината беше запустяла. В къщата живееха чужди хора. В насрещната малка къща живееше бившата домашна прислужничка на семейството, с която Маня поддържаше връзка. Посетихме я и имаше какво да споделяме. Тя беше като член на семейството. Заплатата ѝ вуйчо редовно плащаше в спестовната ѝ книжка и като се ожени, тя вече имаше сериозен капитал и можеше да живее независим живот. Леля ѝ беше направила и чеиз. Имаха я като своя и тя ги обичаше. Когато през зимата колели прасе, винаги изпращали на Маня колет със сланина и пушен свински бут. През тежките години на окупацията изпращала на Маня, от време на време, хранителни продукти. Хубав човек, казват у нас за такива хора. Оттам отидохме към гробищата, към които водеше брезова алея. Беше я садил навремето дядо ми. Хората с благодарност си спомняха за него. Беше създал и една чудесна обществена градина, която носеше неговото име. Работата била радост за него и той дарявал с радост труда си за обществено благо. Гробищата не бяха големи. Бяха обградени със зид и в тях се влизаше през една желязна, двукрила врата. В дъното имаше хубав, малък параклис. Гробовете бяха добре гледани. Почти нямаше гроб без паметник. Повечето от жителите на селото бяха заможни хора. Земята беше плодородна и много добре вирееше хмелът, много доходна култура. Урните с пепелта на дядо, баба и децата им бяха поставени под голяма мраморна плоча, а зад нея беше паметникът с имената на погребаните. Цялото семейство на майка ми се беше събрало отново. Колко невероятно ми се струваше това. Аз ги виждах в съзнанието си живи, разговарях с тях, припомнях си дните на детството, прекарани сред тях. Като че ли чувах гласа на леля, когато ми четеше любимата приказка за Марженка при кралицата Зима, която тя ми беше подарила. Животът започва и свършва. Поставихме рози на гроба. Помълчахме и си тръгнахме. Недоумявах как така, майка ми е само пепел в една урна. Тя живееше в мен, в потомците ми. Посетихме и братовчедка ми Ружа, която живееше в съседния град Раковник, където тя беше женена за лекар, който вече беше покойник. Ружа беше най-малката от децата на чичо Франтик, нямаше деца, но след смъртта на брат си, също лекар, който беше отишъл на бригада с жена си в местната мина и при злополука и двамата загинаха, тя взе двете им осиротели момичета и се грижеше всеотдайно за тях. Беше добър човек.

На другия ден се върнахме в Прага. Бродихме с Коли и с някоя от сестрите ми из града. Коли направи покупките, които беше запланувал, и десетте дена се изнизаха неусетно. Изпитвах чувството за униние и мъка за всичко хубаво, което беше изчезнало. За разрухата, която беше засегнала близките ми. Закопнях за спокойствието на дома, за ежедневните ми грижи и задължения. Колко променлив беше животът и колко безсмислен ставаше за тези, които са загубили вярата си в справедливостта и доброто.

На гарата в София ни посрещнаха татко и Мири. Мири беше с ново тъмносиньо костюмче с дълги панталони. Видя ми се много хубав. Със стеснителна усмивка ми подаде ръка. Видя ми се пораснал за тези няколко дни. Татко беше сърдечно изявен като винаги. Темперамент. Бяхме щастливи, че сме пак заедно. През лятото на следващата година отпразнувахме сватбата на Фанчето с Колето. Фанчето беше защитила дипломната си работа с отличен. Амбицията ѝ беше удволетворена. Обичах я за нейната непосредственост и искреност. След сватбата те заминаха на работа в Димитровград, където бяха разпределени, с планове да действат за преместване в София. Откри се място за асистент в Техниката по процеси и апарати. Професор Еленков, завеждащ катедрата покани Колето да се яви на конкурс за това място. Фанчето постъпи на работа в завод “Воршилов”. У дома имаше за тях заделена стая и с Фанчето и Колето заживяхме в общо домакинство. Драго ми беше да ги изпращам сутрин всички на работа и да се грижа за храната на всички. Данито по това време завърши и се дипломира. Постъпи на работа в „Транспроект“, където беше правила дипломната си рабта. При преместването ни от Гара Искър, татко беше наел двама студенти за хамали. Единият - Ваньо, с труда си осигуряваше следването си. Сам се издържаше. Един ден, като се връщахме с татко от разходка, видяхме Данито и Ваньо до съседния вход да си говорят. Поздравихме ги. Данито явно се смути. Казахме ѝ, че вече сме вечеряли и че е време да се прибере. Разбрахме, че не е безразлична към Ваньо.

Един ден на празника си Данито беше поканила приятели и между тях беше и Ваньо. След известно време, като я изпращахме на Софийската гара при заминаването ѝ на гости при лелите в Прага, на гарата беше дошъл и Ваньо. Той не дойде при нас и стоеше встрани. Данито, като го видя, отиде при него, а той ѝ поднесе букет от рози. Явно беше, че и Ваньо не е безразличен към Дана. Влюбеният човек, без да иска, се издава. Данито се помъчила да запази свежи розите и помолила Славка да ѝ ги нарисува. Тя тогава нямала възможност да ги нарисува и ѝ подарила друга картина с букет от рози, които да ѝ напомнят за подарените ѝ тогава. Тази картина краси стената на хола им вече много години. Когато я гледа, сигурно си спомня с какво чувство тогава Ваньо ѝ поднесе тези цветя. И двамата бяха завършили образованието си и вече работеха. И нищо не им пречеше до създадат семейство. Хубаво е човек да има другар в живота и за добро, и за лошо. Придържахме се към принципите, които татковият баща ни беше завещал. В избор на другар в живота на децата не се меси. Ваньо я заведе един ден в Благоевград, да я представи на родителите си, като своя бъдеща жена. В последния ден на април 1960 година Дана и Ваньо се разписаха в района. Беше работен ден. Татко беше на работа, децата на училище. Аз останах в къщи, да подготвя сватбения обяд. При подписването от нашето семейство беше Ружена, а от Ваньовото беше брат му Борис и приятелката му Добра. Кумове им бяха Сотир - пръв братовчед на Ваньо, и Дима, приятелка на Данито от студентския санаториум във Владая, където и тя беше болна и взаимно си даваха кураж. След подписването всички щяха да дойдат у нас на обяд и след това щаха да заминат в Благоевград, да продължи сватбата. Беше ми много припряно, трябваше всичко да е готово навреме. Наближаваше обяд. Звънна се и аз подскочих. Смятах, че се връщат, а аз още не бях сложила масата. Слава Богу - беше леля Микева, акушерката, която ми беше помогнала при раждането и на петте деца. Щом разбра за моето притеснение, веднага се хвана на работа и ми помогна при подреждане на масата. Когато звъннаха децата, всчко беше както трябва. Посрещнах ги и ги благослових. Целунах Ваньо по челото и му казах: „Добре дошъл, синко.“ После Микева ми каза, че много ѝ харесало как съм го посрещнала, и дори се просълзила. Седнахме край трапезата, чукнахме се за здраве, но Дана и Ваньо трудно преглъщаха. Бяха развълнувани. Проблемът беше, къде ще живеят. В хола спяха Ружена, Маничка и Мири, а ние с татко бяхме в задната стая. Един приятел на Ваньо им беше преотстъпил таванското си помещение и те си го бяха пребоядисали, като се надяваха, че ще могат там да живеят. След като се разотидоха сватбарите, Данито и Ваньо се прибраха в стаята си. На другата сутрин заминахме с татко и с младоженците да отпразнуват сватбата си с родителите на Ваньо. Брат му Борката се реши и той с годеницата да се присъединят към сватбата като младоженци, за да се оженят с по-малко масраф. На спирката ни посрещна дядо Методи и ни поведе у дома си. Там се запознахме с баба Савена, майката на Ваньо, с брат му Кольо и жена му Филка. Първо ни поднесоха мезенца с ракийка, да се чукнем за здраве. Майката на Ваньо само шеташе и ни подканяше. Не седна при нас. Филка беше вързана с бебето си, което още не ходеше. Следобяд дойдоха музиканти, които задумкаха модерни танци. Насъбраха се много млади хора и започнаха танците. Аз с татко бяхме наблюдатели. Не приказвахме с никого, защото музиката беше много силна. Фанчето си оттанцува. Танцуваше най-хубаво от всички. На другата сутрин си заминахме. Данито и Ваньо се прибраха на тавана, след като прекараха известно време в Благоевград. Таванът не беше място за живеене и рискът за здравето на Данито беше голям. Предложиха една стая от апартамента на леля Анче на “Гургулят”. Поживяха няколко месеца. Данито вече беше бременна. Поприказвахме си с татко и решихме, че холът е достатъчно голям и ние с него можем да спим в него, като освободихме задната стая, която преди това беше на Данито, когато се върна от санаториума. Сложихме завеса на хола, така че задната част се обособи като преходно холче. Сложи се още една кушетка и се разпъваше вечер походно легло. Трите семейства заживяхме в едно домакинство. Сутрин ставах преди всички и отивах да купя мляко и да приготвя закуската. След това всички се пръсваха на работа и на училище. Ружена отиваше в академията, където учеше за държавните изпити. Оставах сама в къщи и разтребвах и почвах да приготвям обеда. В къщи обядваха учащите, другите – в стола. Те се връщаха към пет следобед, като претършуваха хладилника, мъртвогладни, и вечерта вече солидно вечеряхме всички. С татко бяхме щастливи, че всички отново сме заедно.

Първият ми внук Методи се роди на 20 декември 1960 година. Всички бяхме неизказано радостни. Първата ни работа беше да поздравим с телеграма благоевградските дядо и баба с новия им внук, който обновяваше името на тамошния дядо. След това купихме бонбони и коняк, да почерпим съседите, да знаят всички, че имаме внук и да го благославят. Радвахме се, че беше хубаво, добре развито, здраво бебе. След като Данито се прибра от родилния дом, пристигна баба Савена, да се порадва на внука. В къщи всичко се завъртя около бебето. Четиридесет дни по-късно и Фанчето се освободи от бремеността. За кратко време станахме баба и дядо на две внучета. Няма да забравя израза на Коли, когато за пръв път пое дъщеря си. Когато Фанчето се прибра от родилното, Коли беше на работа. Щом се върна, почти на вратата му поднесохме малкото вързопче. Той пое Настя сияещ и я притисна внимателно към гърдите си и с развълнуван глас каза: “Мишле мое, малко мишленце.“ Беше вече станал баща. Не се гледат лесно в пренаселеното жилище две бебета и то през зимата. Трябваше да се сушат много пелени и още нямахме парно. Добре че имахме камина, която запалвах в ранни зори и на нея доизсушавах праните пелени. Бебетата къпехме също едно след друго в хола, където винаги беше равномерно топло. Майките имаха достатъчно мляко. Отначало пелените перяхме в коритцето върху седалката на клозета. Но после младите решиха да си купят общо перална машина, която облекчи нещата. Когато майките тръгнаха на работа, аз не можех да се справя с всичко. Децата трябваше да се водят на разходка, което изискваше много време, и да се приготвя храна за всички, да се пазарува, изобщо домакинската работа беше много трудоемка. Тогава предложих на Тена, срещу заплащане, да дойде да помага, и тя прие. Към годинката децата са най-трудни за гледане. Бяха създадени млечни кухни за бебета и тя решаваше проблема. След закуската приготвяхме децата и ги закарвахме с количките в градинките. Там ги оставях на грижите на Тена и отивах да пазарувам. В дванайсет часа трябваше да съм готова с обяда. Взимах бурканчетата за млечната кухня, отивах да взема храната, след това в градинката, да ги нахраня и приспим. Тена си отиваше към четири и половина, за да хване рейса за село. До завръщане на майките аз наглеждах децата. Когато майките се прибираха, поемаха грижите за децата, а аз приготвях вечерята. Когато вечеряхме, се хранехме всички заедно. Отпускахме се, когато децата заспиваха, с татко тръгвахме по пазаруване. Тена идва да помага една година. След това децата тръгнаха на детски ясли, които бяха наблизо. До яслите ги водех обикновено пак аз, защото децата тръгваха рано на работа. Животът си течеше напрегнат и забързан. Малките бяха много мили и добре се развиваха. Настя и Методи растяха като брат и сестра и добре се разбираха. Увличаха се в общи игри. Командваше най-често Настя. – “Ти, Методи, ще бъдеш татко Кундо, а аз мама Кунда. Тук, на седалката ще бъде нашата къща. Тази кукличка ще е нашето детенце. Ще го приготвим и ще отидем на гости.” Каквото нареждаше, Методи изпълняваше. Забавно беше да ги наблюдаваме, но не ми оставяше време за това. Особено тежко ставаше, когато някой от тях се разболееше. В яслите често простиваха или пипваха някаква зараза. Помня каква грижа преживях, когато Данито замина за по-дълго за Съюза[17] на командировка, а Методи се разболя от заушка. Като по чудо Настя не се зарази от него. Ружена вече отдавна работеше като лекар в Елешница, а Маня и Мири бяха ученици с много уроци. Малките често им пречеха. Когато татко трябваше да готви някакъв доклад, му трябваше спокойствие да се съсредоточи. Ставаше нервен. Не му беше леко и на него, но децата са си деца и не разбират проблемите на възрастните. След раждането на Савенчето и след това и на Митко, децата станаха четири. Не усещах как се нижат годините. Нямах време да се огледам наоколо. Грижите ми растяха, ту едно, ту друго боледуваше. Маничка вече беше студентка. Мирито ученик в горните класове на гимназията. Маничка нямаше проблеми с ученето. Взимаше си редовно изпитите. Един ден ми направи впечатление, че много старателно се приготвя за университета. Глади си блузата, оглежда се в огледалото. Не я попитах закъде се стяга. Знаех за чуствата ѝ към Венко и че те са взаимни, но тя беше още много малка, едва втори курс. Предположих, че ще излизат някъде с Венко. След няколко дни Маничка си беше оставила паспорта на масата. Да остави нещо свое, някъде където не му е мястото, беше в нейния стил, беше доста разсеяна. Данито взе паспорта ѝ и започна да го разтлежда и случайно попадна на страницата, където се записва брака. Тържествено прочете, че Маничка е сключила брак с Венко. Новината падна като гръм от ясно небе. Знаеше се, че се обичат, че ще се оженят, но за брак не се говореше. Майката на Венко и нейната сестра веднъж ни посетиха, да се запознаят с нас като с бъдещи роднини. Ние с татко върнахме визитата на Венковите родители, но те още не бяха завършили образованието си. Венко следваше физика в Ленинград и още не беше стъпил на краката си. Тайната им стана всеизвестна и, разбира се, се примирихме и пожелахме щастие на младите. По това време ми гостуваше сестра ми Маня. Венковите родители ни поканиха на вечеря, за която и ние взехме участие с плодове и напитки. Със сестра ми Маня отидохме да отпразнуваме сватбата в тесен семеен кръг. Посмяхме се, чукахме се за здравето на младите, разказваха се вицове и спомени. Оказа се, че Венковият баща се беше познавал с чичо Владик и му бяха известни заслугите му като защитник на българската кауза в Македония. Реши се младите да живеят във Венковата стая при родителите му. Те имаха обширен апартамент и всяко от децата им си имаше собствена стая. Маничка нямаше чеиз, както и другите ми деца. Живеехме само с една заплата на татко. Маничка си взе кушетката, на която спеше, и завивките с възглавницата. Като сватбен подарък ѝ уших покривка към леглото. Мъчно ми беше, когато Маничка ни напускаше, макар това да беше в реда на нещата. Дори тайно си поплаках. Мъчно ми беше, че не можем да ѝ дадем финансова подкрепа. Всеки месец татко внасяше сумата, която ѝ се полагаше за храна. След раждането на Боряна и Ружена се прибра в София. Не намери постоянна работа, но постъпи като нещатен сътрудник в БАН, в Централната биохимична лаборатория, където беше аспирантка приятелката ѝ Марияна Дабева. Тя отиде да живее на квартира в Подуене. Приятелката ѝ Елена Даутова я запозна с Петьо - електроинженер, който се беше включил с лихвоточки в жилищен блок на края на ул. “Жданов”[18] в гарсионера от 42 кв.м. Смятал, че надали ще се жени и че по-голямо жилище не ще да му е нужно. Но след като се запозна с Ружена, измени решението си за женитба, но бъдещето жилище си остана същото малко. В него влезнаха, след като вече чакаха първата си рожба, преди да има ток и отопление. Ружена работеше като специалист в лабораторията с лекарска заплата, която навсякъде беше малка, още повече ергенският данък беше 30%. Двамата щяха да повишат доходите си, като сключат брак и им се родят деца, с 60%.

Един ден с татко бяхме поканени при голямата му сестра Кръстанка Костуркова на гости. Там беше и майката на Петьо. Останала вдовица, когато Петьо бил на 12 години, загубила две големи деца от туберкулоза, тя имаше благородна осанка, стройна и красива жена. Беше успяла да даде образование на децата си. Най-голямата Кръстанка беше завършила френска филология и беше учителка в софийска гимназия. Нямаше деца, но си беше осиновила момченце на шест години, което сега беше на 16 и беше от Панагюрище, откъдето произлизаше и родът на мъжа ѝ Костурков. Виолета, която беше с две години по-голяма от Петьо, беше зъболекарка, женена за очен лекар и имаше вече две деца на 4 год. и на 9 месеца – дъщеря и син. На двадесет и трети юли отпразнувахме сватбата на Ружена у нас. Беше много хубава в белия костюм от шантунг, който го уши леля Събка и с моя помощ, защото времето беше кът.

Маня и Ружена живееха отделно. Данини се бяха включили в строеж на апартамент в Младост, на девети етаж. Предстоеше да отидат на свое. Семейството на Колето също очакваха да се включат на Сточна гара с лихвоточки.

Владимир учи 1 година в електротехниката в нежелана от него специалност и тъй като си взе с отличен изпитите, му се отвори възможност да продължи в Московската техника по желана от него специалност “Информационна изчислителна техника”. Останахме в къщи да съжителстваме със семействата на Колето и Данито. Жилището на Данито се забави и успяха да се преместят едва когато Методи постъпи в гимназията. Ние с татко живеехме в хола.. При нас зад завесата се настани Методи. Савенчето спеше с майка си, прегърнала голямото мече, което майка ѝ беше донесла от Москва. Трите семейства имахме общо домакинство и аз готвех за всичките.

Когато Савена беше тригодишна и Ружена още нямаше свое семейство, Данито с децата и Ваньо отидоха да се пързалят с шейна на Витоша. При едно от спусканията Ваньо бил сложил Савенчето пред себе си и при голяма скорост шейната се блъснала в камък и крачето ѝ попаднало между шейната и камъка и се натрошило на много места. Незабавно отишли в “Пирогов”, където гипсирали крачето.

[Тъй като спомените на мама не се основават на истинските факти, а са променени, ще предам нещата такива, каквито бяха в действителност. Тази сутрин бях отишла много рано в лабораторията. Щеше да има опит с плъхове, на който асистирах на проф. Цанев. Мама ме потърси по телефона, да ми каже за случилото се, и аз веднага тръгнах за “Пирогов”. Стигнах много бързо, защото имахме пряк автобус от 4-и километър до “Пирогов”. Бях с престилка и влязох в бокса, където беше настанена Дана със Савена. Дана не беше спала цяла нощ и седеше до нея. Савена беше със затворени очи и дишаше доста учестено. Пипнах я, Дана ми направи забележка да не я будя. Тя не спеше, а беше в ступор - състояние преди кома. Беше студена - крачето ледено, без пулсации на стъпалото. Това ми беше достатъчно да дигна тревога за критичното състояние на детето. Не казах нищо на Дана и хукнах към лекарската стая. Нахлух в нея без разрешение. Течеше лекарският рапорт. Видях вътре доц. Илия Икономов, който ми беше асистент по ортопедия. Той не ме беше забравил. Остави ме да говоря, въпреки протестите на колегите и веднага изпрати с мен един колега. Той дойде и се увери в истинността на това, което бях казала, и нареди да се вземе детето и да започне реанимация, за подготовка на операцията. Доц. Икономов ми обеща лично да я оперира и аз отидох на работа, като казах на Дана, че следобед пак ще дойда. Когато свърших работата си в лабораторията, отново бях в клиниката. Савена още не беше излязла. Дана ми беше сърдита. Добре че дойде и Ваньо, който не изглеждаше никак добре. Когато най-сетне операцията приключи и Икономов излезе и ми каза, че детето ще живее и кракът, предполага, също, защото е започнал да се стопля и се възстановило кръвообращението, се почуствах истински щастлива. Икономов беше бесен на нощния дежурен, че не е обърнал внимание на състоянието на детето. След изписването на Савето се получи доста голяма тъканна некроза и се отвори дълбока рана. Затвори се благодарение на бани със смрадлика и компреси с мехлем с пчелни продукти, витамини А, Е, Д и смесен с дефламол крем срещу изгаряне с добър епителизационен ефект. Правеше се восъчна превръзка, като върху парче стерилна марля се изливаше мек восък и върху него се слагаше мехлемът. Превързваше се и превръзката стоеше няколко дни. Восъкът пречеше да се залепва превръзката и да се руши младият епителен слой. Така лекувах тежки трофични язви по краката на миньорите в Елешница с много добър ефект. На Савена също се получи бързо заздравяване и не се наложи да се прави трансплантация на кожа. Икономов беше учуден от бързото излекуване без допълнителни усложнения. Продължавам с маминия текст. – Р.К.]

Където гипсирали крачето и то неудачно, като затиснали между костите кръвоносния съд, който го кръвоснабдявал, и нерва. [Ако това е било направено, до сутринта щяло да има гангрена на крака. Никога не се гипсира веднага, защото след травмата следва оток. – Р.К.] До сутринта започнало отмиране на крачето. Веднага свалили гипса и подложили Савена на операция. Повечето от лекарите били за ампутация, но Икономов рискувал и крачето било спасено. Данито остана в болницата до заздравяване на костта. Голяма тревога и грижи изживяхме всички. Под коляното се беше получила рана, която дълго не можеше да зарасне. Данито я мажеше с мехлем, който ѝ бяха дали от Пирогов. [Мехлема го правех аз, Ваньо достави восъка и пчелното млечице. От Пирогов даваха само мехлема на Вишневски, който не прилагахме, защото не беше за случая ефикасен. Той съдържаше катран. – Р.К.]

 Дните се нижеха с постоянни грижи ту за едно, ту за друго.

Един ден получих съобщение от министерството на просвещението да се явим незабаво. Отидох аз, защото татко беше на работа. Казаха ми, че синът ни е нарушил някаква забрана, за което му се спира стипендията, и ще бъде отзован. Щеше да бъде убито цялото му бъдеще. Опитах се да действам на чуствата им. Казах им, че баща му е заслужил партиец, лауреат на Димитровска награда, отличен производственик, че ще го издържаме сами, само да бъде оставен да продължи следването си, тъй като той винаги е бил пример за отличен студент и перспективен специалист. Отначало чиновничката беше непреклонна, даже груба, но накрая поомекна и ми даде документ, с който чрез Народната банка ще можем да изпращаме определената от тях издръжка. Съгласи се да го оставят да си завърши образованието. Владимир си беше позволил да направи с приятел екскурзия до Прага по забранен по това време маршрут. Много се безпокояхме за неговото бъдеще с татко. Обидно ми беше да се унижавам пред чиновничката и да моля. Но в подобен случай, когато се решава бъдещето на детето ти, трябва да побеждаваш себе си.

Един ден през зимата Владимир си дойде и още на другия ден легна болен от тежък грип. Имаше висока температура и по устните му се появиха ранички, които много го измъчваха. Няколко дни подред идва зъболекарката Нанева, да му маже устата. Оправи се, но скоро трябваше да си замине, защото ваканцията му изтичаше. Добре че проболедува у дома и можахме да вземем успешни мерки. Този грип беше много тежък и отнесе много жертви. Тогава разбрах, че Мири е влюбен. Той не сподели с никого, но влюбеният се разпознава по много признаци .В едно писмо до батко си беше писал, че много обича музиката, която звучи в душата му, а в писмо до Ваньо сподели: „Колко е трудно да стоиш на едно место, когато кръвтта ти кипи.“ Все указания за влюбеност. С Дана и Фанчето, когато бяха на командировка в Москва, той споделил тайната си и дори ги запознал с Жана. Почвата беше подготвена. Един ден в последната година на следването му, получихме от Владимир писмо, в което ни уведомяваше, че вече познава момичето, което ще му стане жена, и дори знае деня, когато ще се ожени за нея – 29 юни 1960 год. Превеждаше и кратка характеристика - колоритна, свири на пиано, дори е преподавала пиано в музикалната школа. Знае да шие. Завършила е с пълно отличие гимназия. Отлична студентка по медицина с баща арменец и майка рускиня. Родителите ѝ – и двамата педагози. Жана и той са готови да отидат с другия, където животът ги запрати. Четох на глас писмото на татко и като го свърших, се спогледахме. Изненада! Какво ще кажеш? Вот тебе бабушка юриев ден. Така звучи за подобен случай руската поговорка. Е, не остава друго, освен да ги благословим. Фактът си е факт. Като заминаваше Мири, татко нареди: да не избере за жена никоя рускиня. Към тях той имаше особено предубеждение. Но Жана беше по баща арменка. Значи заръката беше спазена. Още следобед седнах и им написах отговор, като им пожелах щастлив живот и взаимно разбирателство. Благослових ги. Написах и на нейните родители. Нямахме възможност да се срещнем и лично да се опознаем, но с писмо все пак беше редно. Описах им нашето многочислено семейство и изразих вярата, че връзката на децата ни ще бъде за цял живот. Че ще имаме щастието да се срещнем и лично да се запознаем. Нито ние, нито те можехме да присъстваме на сватбата на децата си. На Мири му предстоеше защита на дипломна работа, а на Жана една година стаж по специалността.

На осми март на следващата година се бяхме събрали у дома да отпразнуваме женския празник. Още не бяхме приключили с обеда, когато пощенският раздавач донесе телеграма “Честита внучка Марта!“ Всички се зарадвахме и им честитихме първа рожба с много пожелания. Веднага след като обядвахме, изпратихме и ние поздравителна телеграма на родителите. С татко станахме баба и дядо на осем внучета. Ружена вече имаше дъщеря и син. Маничка имаше дъщеря и очакваше всеки момент второ дете и то не закъсня. На 22 март роди син – Горан, който беше деветото внуче. Животът си течеше, фамилията се увеличаваше. Ту един, ту друг имаше нужда от моята помощ. Не успявах едновременно да бъда на две места и все по-често прибягвахме и до помощта на леля Надка, която беше много привързана към нашето семейство. Наричах я заместник-баба. Тя беше винаги отзивчива, особено когато се пенсионира. Когато Боряна се разболя от пневмония, тя цял месец ходи да се грижи за нея, защото Маня не можеше да си вземе отпуска, а баба Маргарита още ходеше на работа. Край мен в къщи имаше четири малки деца, които не можехме да оставим сами.

Когато Владимир се дипломира и Жана завърши стажа си, те дойдоха в България при нас. Коли и Фанчето се преместиха в своя апартамент и тяхната стая се освободи за Мирковото семейство. Методи и Савчето бяха поотраснали, но все още бяха малки. Методи беше в трето отделение. Не можеха да останат без надзор. Мартичка бе на годинка. Митко беше на четири години, когато се изгори и му направиха пластична операция. След операцията леля Надка му се посвети и пое грижата за него. Той страдаше много и се нуждаеше от постоянни грижи. Леля Надка се привърза много към него и помощта ѝ беше много осезателна. Бях ѝ много благодарна. Отменяше ме безкомпромисно в новите задължения. Не усещах как се нижат дните, в постоянни грижи и суетня. С татко остарявахме и беше му време да се пенсионира. Той все още се чувстваше инциативен, пълен с идеи и че още може да е полезен. Много работеше и се преуморяваше. Един ден, като се върнах от пазаруване, заварих татко в леглото и много се разтревожих. Разбрах, че когато чакал рейса на спирката, му станало лошо, залитнал и един непознат другар го завел до къщи. (“Другар“ беше общоприето обръщение между хората по време на Соца.) Веднага се обадих до болницата да изпратят спешно лекар и обясних случая. Лекарят се отзова скоро, прегледа го основно и установи, че е получил мозъчен спазъм на кръвоносните съдове. Препоръча ни да извикаме специалист невролог, който да уточни лечението. Татко до голяма степен си загуби паметта. Дадоха му три месеца отпуска по болест. Гълташе лекарства, почиваше си и постепенно се съвзе, но чувстваше, че не може да бъде пълноценен в работата си. Беше на 63 години. Винаги казваше, че когато започне да изкукуригва, трябва да се отегли от работа. Реши да се пенсионира. Паметта му беше сериозно засегната. Децата ни се бяха подредили в живота. Имаха добра работа и добри другари в живота. Бяха честни и съвестни хора. Създадоха си добри семейства. Бяхме си изпълнили задълженията в живота. Пенсията щеше да задоволява нуждите ни. Не сме претенциозни. И двамата бяхме расли във военни, размирни години на недоимък и бяхме свикнали да се задоволяваме с малко. Дългове нямахме, подслон имахме. Какво повече ни трябва. Все още можехме и да сме полезни на децата. Татко извеждаше често Мартичка в градинката. Гордо му беше да я води за ръчичка, тя беше мило, обичливо дете. Понякога го предупреждавах да не прекалява с възхвалите си към нея, защото може да се отрази зле на характера ѝ. Дете е още. Припомних му, че когато бях малка и много изтъкваха колко съм хубава и какви красиви очи имам, аз започнах да се чувствам над другите. Веднъж домашната ни прислужница ме беше извела на разходка и ми показа едно момиченце, да го видя колко е красиво, аз съм попитала: “Като мен ли е красиво?“ Когато се прибрахме в къщи и тя разказа за случая, всички ми се смяха и ме взеха на подбив. Доста си поплаках от подигравките им и изпаднах в другата крайност. Почувствах се грозна и станах стеснителна до болезненост. Тогава още не ходех на училище. Бях горе-долу, на годините на Марта. Когато Мартичка навърши шест години, я приеха на училище в руското училище близо до паметника на цар Освободител. Пътят до училището се пресичаше с трамвайна линия и не беше никак близко. Трябваше да се води до там, да не стане нещастие. Младите много рано отиваха на работа и трябваше аз да я водя, като на връщане пазарувах. Доставяше ми удоволствие да придружавам детето, да разговарям с него и да го разбирам. Мартичка не беше от припрените и се подготвяше бавно. Тръгвахме в последния момент. Трябваше да бързаме, за да не закъснеем. Един ден през зимата, когато тя беше дежурна по клас, се наложи да потичваме и това ми коства стъпване накриво, падане и счупване на бедрената кост. Мартичка започна да ме дърпа и да вика да стана, но аз не можех да мръдна. От апартамента, пред прозорците на който паднах, излезнаха хора, които бяха чули виковете на Мартичка. Помогнаха ми да се изправя, но не можех да стъпя на крака си. Извикаха бърза помощ, която дойде доста бързо, а Мартичка отича до вкъщи, да каже какво се е случило. Извикахме Ружена и тя бързо се озова в “Пирогов”. Татко остана при Мартичка. Нямах силни болки. Оставих се в ръцете на лекарите. Направиха рентгенова снимка, пробиха бедрото при коляното и закачиха крака на макара да се опъва, да могат да наместят счупената кост. Няколко дни лежах неподвижна на гръб с тежести за наместване на костта и след това се подписах, че съм съгласна да се оперирам и легнах на операционната маса. Всичко ми беше безразлично. Съжалявах само, че усложних живота на семейството. Как ли се справят без мен? Оперираха ме при пълна упойка. Нищо не усетих. По едно време усетих, че някой ме потупва по бузата: „Хайде, събуди се!“ С мъка надигнах натежалите си клепачи. Едно непознато лице се усмихваше над мен: “Всичко е наред. Заковахме костите. Пак ще можеш да ходиш. Само още малко ще полежиш.“ Странно, но всичко ми беше безразлично. Върнаха ме в болничната стая. Повдигаше ми се, но не повърнах. Някое от децата дежуреше през нощта до леглото ми. Не помня кой беше. Гълтах болкоуспокояващи лекарства и бях замаяна. Един ден вдигнах висока темпаратура. Засуетиха се около мен. Докараха при мен рентгеновия апарат, да ми направят снимка на белия дроб. Опасяваха се от бронхопневмония. На другия ден температурата спадна. Размина ми се. На двайсетия ден ме изписаха с нареждания за режим и да не стъпвам на оперирания крак за известно време. В къщи за мен се грижеше татко. Той водеше и Мартичка на училище и като се връщаше, се залавяше да готви. Аз подробно му обяснявах какво трябва да прави. Час по час донасяше тенджерата, да видя дали добре се е справил.

Много беше старателен. В определения час отиваше да доведе Мартичка от училище. Аз понякога ѝ четях или разказвах приказки. Постепенно Марта свикна да се прибира сама с другарчета от махалата. Един ден от оперираната ми рана започна да тече лимфа. Отвори се малка раничка, от която постоянно сълзеше лимфа. Наложи се пак да постъпя в “Пирогов”. Там намериха, че имам непоносимост към метала и ще трябва да разковат костта, която вече беше зараснала. Не се решиха, заради проблеми със сърцето. Д-р Петров, който ме беше оперирал, изчегърта фистулата без упойка, след което тя престана да сълзи. Болките при манипулацията бяха много силни. След известно време ми разрешиха да се придвижвам с патерици. Научих се да се движа добре с тях. Дълго време не можех да прегъвам крака си. Даже гащите без чужда помощ не можех да обувам. С гимнастиката, която ми показаха в болницата, станах по-гъвкава и не така безпомощна. [Тук има пак доста празнини, неща, които не са съвсем така. В “Пирогов” решиха, че има възпаление на костта, което се дължи на инфекция. Продължително време се проведе лечение с антибиотик, с всички усложнения. Утайката стана трицифрена, разви се загуба на белтък. Тогава вече работех в Трета градска болница. Взех материал за микробиологично изледване от раната и направих натривки от раневия секрет. Нито в посявката, нито в натривките се намериха бактерии. В натривките преобладаващите клетки бяха еозинофилни, белег на алергичен процес. Колегите в “Пирогов” не бяха много съгласни с мен и бяха против операция за вадене на железата. Тогава се свързах с клиниката в ИСУЛ, където шеф беше моя асистент от следването ми по оперативна хирургия. Той се съгласи с мен и насрочи ден за операция. Бях сама. Обясних на мама каква е ситуацията с всички рискове от продължителното възпаление, което скоро след обработване на фистулата се поднови. Малкия риск от операцията и голямото облекчение след нея. Тя прегърна идеята, но братята и сестрите - не. Виждаха нови усложнения. Обвиниха ме в хипотези и др. Петьо по това време беше в Либия. Операцията трая три часа. Извадиха кило и половина ръждиви болтове и пластини. Бях потресена, като ги видях на компреса подредени, когато операторът ми ги показа. Оставих мама в ръцете на колегите и хукнах на работа. Вечерта, щом децата заспаха, отново отидох при мама в реанимацията. Устата ѝ беше изсъхнала с корички. Не ѝ бяха давали вода и не ѝ бяха включили система. Навлажних ѝ устните и намерих дежурния лекар, който веднага нареди да се пусне банка с оводняващ разтвор. Призори с първия трамвай се прибрах, събудих децата и изпратих едни на училище, други на детски дом. След седмица мама я изписаха. Спря фистулата, проходи даже до Витоша с татко. Този период някак се губи на майка ми. А за мен е много ярък, защото беше свързан с доста напрежение. – Р.К.]

 По времето, когато си бях счупила крака, се помина Маня от кръвоизлив в мозъка. Не ми съобщиха веднага, но скоро получих писмо от Славка със скръбната вест. Маня беше рядък човек. Всеотдайна в любовта и грижата към близките. Предана и любяща другарка на спътника в живота си, когото не можа да прежали. Критична към слабостите на близките си и когато ставаше по-рязка, казваше „Не разбирате ли, това е от обич. Искам да им помогна.” Разбирах я, познавах нейната жертвоготовност, но и тя имаше слабостта на татко, с когото в доста отношения си приличаха по характер. Аз и него разбирах, защото знаех на какво е способен и не можех да му се сърдя, когато ме засягаше. Към хората с болни нерви трябва да имаме друг подход. Често пъти те не осъзнават въздействието на своето избухване. Смятат, че трябва да ги разбират, защото действат с добри намерения и добро сърце. Още бях на патерици, когато дойде Славка да уредим наследството на Маня. Тя беше депозирала в градския съд завещание, в което беше определила мене и Славка като равностойни наследници. Славка вече беше собственица на горния етаж на къщата, в която живееха. Когато Владик беше осъден на 25 години затвор, неговата половина на имота беше конфискувана и обявена за продан. Тази половина можеше да бъде откупена от член на семейството или от друг, който живее в нея. Славка реши да я откупи, взе 28 хиляди крони от банката и влезе във владение на горния етаж, в който живееше Яниното семейство. Богдан и Яна се бяха родили и израснали в тази къща. Владик силно се беше привързал към тях и казваше - един ден те ще ме наследят. Яна и Богдан бяха извънбрачни деца, но баща им проф. Якуб Обровски ги беше осиновил. Между него и Славка се беше появила любов, когато Славка беше негова студентка в Художествената академия. Славка беше свободомислеща и беше убедена, че жената има право сама да избира бащата на своите деца. Обровски я харесваше и ухажваше, като не скриваше симпатиите си към нея, въпреки че беше женен, но нямаше деца, а копнееше да има. Славка му допадна. Намираха я за хубава. Беше всестранно надарена девойка. Рисуваше хубаво и моделираше добре. Имаше добър стил и хубаво пишеше. Беше четири години по-голяма от мен. Аз се възхищавах от нейните рисунки. Мъчно ми беше, че ръката ми не ме слуша като нейната. Като ученичка в долните класове често ни задаваха съчинения, но нищо от това, което пишех, не ми харесваше като нейните съчинения. Те ми харесваха много и когато имахме за домашно съчинение, постоянно я дрънках тя да ми го напише. Тя ми се караше, защо не си го напиша сама. Аз ѝ показвах какво съм написала и че не е хубаво. За натрапчивостта ми ме наричаше дървеница, но най-сетне, за да я оставя на мира, ми написваше съченението. От нея се научих да пиша и когато постъпих в прогимназията, повече не ѝ досаждах и когато учителката ме караше да прочета съчинението си пред класа и някои съученички язвително ме питаха, откъде съм го преписала, аз не им се сърдех, защото това ми показваше, че вече мога да разчитам на себе си.

Стана ми странно, когато от съда в Прага, получих съобщение, че съм определена от покойната си сестра Мария Сисова за наследница равностойно със сестра си Православа Стефанова. Никога не ми беше преминавало през ума, че някога бих могла да получа наследство. С какво право мога да стана съсобственик на нещо, което не съм спечелила с труда си. Нямах никакви претенции. Беше ми обидно, че смъртта на сестра ми може да ме облагодетелства. Смятах, че е несправедливо само аз и Славка да сме наследници, след като и братята ми имаха деца. Още повече се изненадах, когато получих от град Бенеш, че ме оставя единствена наследница. Защо се е размислила и се е отказала от първото си завещание? Дали се беше скарала със Славка и е решила да я накаже, или е действала под влиянието на някакви интриги. Имах силно чуство за справедливост и мисля, че Маня е действала под влиянието на болните си нерви. Татко и децата ме обвиняваха, че не изпълнявям последната ѝ воля. Но и предишното завещание също беше нейна воля, въпреки търканията ѝ със Славка, на която често натякваше, че е неблагодарна за всичко, което прави за нея. Вечно спореха и много се караха и въпреки това не можеха една без друга и много се обичаха. На Славка дадох пълномощно, да ме застъпва пред съда в Прага по прехвърляне на имуществото. Реших, че е редно там да продължат да живеят семействата на тези, които са се родили там. След като бъде оценена моята част, тя да бъде заплатена от Богдан, а парите, които Маня има в банката, да ми бъдат прехвърлени. След реабилитацията на Владик, държавата върна заплатената сума от Славка и възстанови пенсията на Маня. В разговор с мен Маня ми беше казала, че за моите деца нищо не е направила и аз трябваше да ѝ припомня, че Ружето е гостувала у тях година и половина и Данито е била на техни грижи също една година. Парите разпределих по равно между децата, на себе си нищо не оставих и купих едни обувки на татко. [Аз от получените пари от мама купих по едно яке на всяко дете с няколко номера по-голямо, така че ги носиха няколко години, и по един часовник, с който завършиха гимназия и даже студентството си. – Р.К.]

На Ваньо дадох пари за направа на кладенец, за да остане спомен от леля им Маня, която толкова много милееше за тях.

Докато още бях с патерици, отидохме с татко на бани в Кюстендил. И на двама ни се предписваха такива, на татко – за коленете, а на мен – за възстановяване след операцията. Децата ни снабдиха с почивни карти. На татко беше взета частна квартира, а за мен в почивната станция на “Миньор”. Татко беше в самостоятелна стая в къща с двор и симпатични хазяи, аз с още две жени в почивната станция. Хранехме се заедно в почивната станция. В станцията имаше физкултурен салон, където правех упражнения за раздвижване и балнеолечение. Татко провеждаше своите процедури на друго място. В дома имаше кино и с татко често гледахме филми. В свободното от процедури време се разхождахме с татко по града или сядахме в градската градинка. Веднаж се изкачихме на хълма над града. Там си купих бастун и хвърлих патериците. Тръгнах с бастун и влезнах в редиците на старите хора. Все още куцуках, но вярвах, че ще вляза в строя.

Когато си счупих таза, смятах, че вече съм за бракуване. Бях се подхлъзнала, пет години преди това, през един зимен ден, когато отивах за мляко, пред входа на кооперацията ни. Попаднах в “Пирогов” и намериха счупен таз. Поставиха ме на легло в болницата, без да ми правят нищо. Лежах на твърдо легло с повдигнат на възглвница крак. След пет дни ми казаха, че така бих могла да лежа и в къщи, и ме изписаха. При същите условия лежах и в къщи известно време и ме заведоха на контролен преглед. През цялото време ме измъчваше мисълта, че няма да бъда работоспособна. Негодна за нищо. Такъв живот щеше да бъде жива мъка. Но имах късмет. След три месеца отново бях в строя и можех отново да копая на мястото в Иваняне. Затова, когато си счупих крака, гледах по-оптимистично напред. Имах обнадеждаващ опит. Няма нищо по-мъчително от това, да се чустваш безполезен и в тежест на тези, които би искал да облекчиш с труда си.

 Занизаха се месеци, години в грижи ту за едни, ту за други. Внуците растяха, а ние с татко стареехме. Особени събития не се случваха. Гостуваха ни родителите на Жана, с които си допаднахме и обикнахме. Гостува ни и чичото на Жана Антон с жена си Мария, които живеят в Баку. Той беше отличен фотограф и подари на Мири увеличения му портрет. Едно лято ни гостува и сестрата на Жана със съпруга ѝ Коля, с които Жана и Мири прекараха на море. И ние с татко и Мирьовото семейство гостувахме при Жанените родители в Ханлар и оттам за три дни в Баку, да върнем посещението на Антон и Мария. Разгледахме града, къпахме се дори в Каспийско море. Видяхме гората от помпи, които извличат петрол, и вдъхвахме неговия аромат, с който беше пропит въздухът там. Посетихме сестрата и други роднини на Жаниния баща. Всички бяха много мили и сърдечни с нас. Натрупахме много впечатления от Баку, околностите на Ханлар, Москва, близо до която живееше Лариса – сестрата на Жана, при която прекарахме първите три дни, преди да отидем в Ханлар.

Апартаментът на Данито най-после беше предаден за ползване, но в него имаше още много неща за дооправяне и доизкусуряване. С татко ходихме да им помагаме в пребоядисване на вратите и прозорците, които им бяха предадени в много лош вид. Ваньо дооглаждаше и боядисваше стените. И те, и децата имаха вече самостоятелни стаи. Имаха освен това обширен хол и горяма кухня. И Ружиния квартирен въпрос се реши. Срещу гарсионерата и доплащане вземаха тристаен апартамент в Люлин. Всички вече бяха подсигурени с жилища. При нас остана само Мири със семейството си. Всички имаха обособени домакинства. Настя и Методи бяха вече студенти в годините на любовта. Ходеха редовно на селскостопански бригади, както и другите ни внуци, които бяха гимназисти. След като завърши гимназия и издържа успешно приемните си изпити в университета, Методи влезе за две години в казармата. Затова Настя, която беше негова връстница, завърши преди него образованието си, ожени се и замина с мъжа си Валери за Петрич, където живееше неговото семейство. С него Настя се сближи и обикна на една от селскостопанските бригади. Роди син и дъщеря. В Петрич беше и сватбата им и на нея присъствахме и ние с татко. Мисля, че Настя е щастлива, а Валери е мило, способно и работливо момче. Савена и Митко също завършиха и вече Савена е печеливша. Методи след завършването на образованието си се ожени за девойка от Павликени - Нина. Тя е надарено момиче, сериозно и съзнателно. Обича предано Методи. Майка ѝ е учителка по физкултура в Павликенската гимназия. Баща ѝ е самодеен художник, който работи по украсата на един от Павликенските заводи. Запознахме се с тях на сватбата на Методи, която беше у Данини. На общите събирания с децата не присъства само Петьо. Той е малко особен. Добър и честен човек. Обича силно децата си с болезнено чуство за отговорност към тях. По природа е ревнив и мнителен. При това е стеснителен и обидчив. Доста труден характер. Много усилия положи за подготовката на Василка за университета, които се увенчаха с успех. Василка е вече студентка по физика. Стоян е ученик в руската гимназия, а Никола - във френската. И двамата влезнаха с конкурс в тези гимазии.

Николай и Анастасия

Ние с татко се радвахме на успеха на внуците. Работата ни с татко беше намаляла. Той се грижеше за продоволствието, а аз за готвенето и домакинството. Но и двамата вече бяхме с разклатено здраве. Той страдаше много от болки в краката. Мъчеха го много шиповете в коленете. Започна все повече да забравя и стана болезнено раздразнителен. Беше дейна натура и го мъчеше бездействието. При хубаво време ходеше да поседи в градинката при НДК - при бул. „Патриарх Евтимий“. Беше общителен и си намираше събеседници. Хората бяха свикнали да ни виждат винаги хванати под ръка. Но след като тръгнахме и двамата с бастуни, нямаше как да се държим под ръка. Пък и аз не се чувствах добре и краката силно ме боляха. Предпочитах да седя на леглото си, подпряна с възглавници, и да плета. Това беше единственото, което можех да правя. Бях прекарала операция на стомаха, защото бях застрашена от гладна смърт от запушване на стомаха от силно стеснение на пилора. Цял месец ми поддържаха със системи живота. Бях вече много възрастна и не исках да рискувам, но като нямаше друга възможност, рискувах. Организмът ми оцеля. Бях на границата на отвъдното. Страхувах се, че ще преваря татко, но ме беше много грижа за него. Как ще го оставя. Той беше тъй безпомощен, а децата тъй малко го разбираха. Обиждаха му се и го гледаха накриво.

Един много горещ юлски ден, той отиде в градинката по обед при най-силното слънце, без да си вземе шапката. След мозъчния спазъм, неврологът му беше забранил да ходи без шапка на слънце и [посъветвал] да избягва горещите часове. Вестниците бяха съобщили за слънчеви изригвания и магнитни бури. На другия ден сутринта се оплака от главата и не му се излизаше да пазарува. Предложих му да го заместя, и той се съгласи. След операцията не бях излизала. Лекотата, с която прие предложението ми, ме озадачи. Премерих му температурата. Беше 37,8. Обезпокоих се. Нямаше никакви други оплаквания освен тежест в главата и отмалялост. След като купих мляко и закусихме, го накарах да си легне. Беше послушен. Обадих се на Ружена в болницата и изиках участъковия лекар. Той скоро дойде. Температурата му се беше повишила над 38 градуса. Лекарят ми предписа антибиотик, който трябва да се инжектира. Даде ми бележка за болницата, да ми изпратят медсестра. По пътя до аптеката срещнах Цанев, татков сътрудник, който пожела да ме придружи до болницата. От болницата казаха, че от понеделник могат да изпратят сестра. Цанев ме изпрати до къщи и пожела да се види с татко. Татко много му се зарадва, но не беше така разговорлив, както преди това. Трябваше аз да поддържам разговора, като задавах въпроси, които знаех, че интересуват татко. Погледът на татко беше някак особен. Той само леко се усмихваше и не говореше. Цанев скоро си отиде. Докато боледувах и не можех да готвя, децата ни се редуваха да ни носят храна. Това бяха Данито, Маня и Фанчето. Разбира се, им заплащахме за това. Ружена дойде след работа да го види. Реши да остане при нас за през нощта. Температурата му се беше повишила до 39 градуса. Даде му някакви лекарства. Той беше унесен. Извикахме лекар от бърза помощ, който му направ инжекция. Предположи наличие на грип и отказа болница. Сутринта Ружена отиде на работа, като уреди приемането в тяхната болница. След работа дойде с колата да го вземе. Той ме гледаше и не говореше. Ружена и Жана предполжиха, че се касае за мозъчна тромбоза. Той ме гледаше и не реагираше. Аз го погалих по лицето, беше обрасъл с пухкав мек мъх. Не пророни нито дума. Изнесоха го с одеалото, за да го поставят в носилката. Дишаше тежко. Имах чувството, че е в агония. Дишаше тежко и бе неприсъствен. Разбрах, че си отива. [Отново трябва да направя уточнения. В събота бях дежурна до обяд. Беше ми доста неспокойно, защото предния ден мама ми каза, като ѝ се обадих по телефона, че татко е излязъл без шапка. Предупредих я, че трябва на всяка цена да пие повече течности, да не се обедезводни. Преди да си тръгна от работа, реших да се обадя, дали да мина край тях, или да се прибирам в къщи. Обади ми се Мартичка и ми каза, че мама отишла до аптеката и иначе са добре. Беше много горещ ден и мама да излезе, значи нещата не са добре. Взех някои неща, за да изследвам, ако се наложи, татко и отидох на “Неофит Рилски”. Мама беше безкрайно притеснена. Татко се беше подмокрил и тя не знаеше как да го преобуе. Беше много унесен. Преоблякох го и подредих леглото. Взех кръв за газов анализ и електролити и пълна кръвна картина с хематокрит и се върнах в болницата. Хематокритът говореше за сериозно обезводняване. Взех уринатор, подлога и няколко банки, да го реанимирам в къщи. Забавих се около два часа. Когато се върнах, заварих Жана и лекар от бърза помощ и тя ми съобщи, че татко има менингоенцефалит и го изпращат в инфекциозна болица. Бях поставена при готово решение. Жана заяви, че няма да остави татко да почине в къщи. Виждах, че си отива. По погледа на мама разбрах, че и тя знае това. Никога няма да забравя пълните ѝ с обич очи, като милваше бузите му. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна с него в болницата. Дежурен лекар беше д-р Лилянова, много добър специалист. Предадох ѝ изследванията. Беше на моето мнение и веднага започна да го реанимира. Той се поосвежи и когато го попита как се казва, израпортира по войнишки името си. Беше, макар и замаян, в съзнание. Седях до него и той постепенно започна да потъва. Лилянова ме накара да си тръгна, когато съвсем потъна. Прибрах се с последния автобус. Към 4 часа Лилянова ми звънна, да ми съобщи за смъртта му. Почаках да стане 6 и отидох при мама да ѝ съобщя лично. Този ден написах и стихотворението „Отиват си бащите изведнъж“, просто ми се изля. Беше 27 юли. След това отидох да съобщя на леля Анче в Иваняне. Синът ѝ Богдан имаше рожден ден. Животът си течеше. Марта се провали на изпитите, но не беше причина смъртта на баща ми. – Р.К.]

 И двамата се бяхме приготвили с мисълта за смъртта. Татко беше приготвил пари и за разходите по погребението. Държеше за кремация. Рано сутринта дойде Ружена и ми каза: „Татко почина.“ По израза ѝ бях разбрала какво ще ми каже. Скоро дойдоха и другите деца, които Ружена беше уведомила по телефона. Ружена беше останала при татко си за през нощта. В 2 и половина часа престанал да диша и бяха го интубирали. Към 4 часа спряло сърцето. Беше 27 юли 1987 година. Нямаше го вече татко. Трябаше да се подготвим да го изпратим тъй, както заслужаваше. Маничка занесе в болницата дрехите и обувките му, за да го подредят в ковчега. Фанчето щеше да се погрижи за житото, Коли отиде да съобщи в института за деня и часа на погребението. А Данито се залови да подготви угощението, което се дава след погребението, в случая след ритуала, тъй като нямаше да се погребва, а щеше да се изгори и по-късно урната му да се положи в гроба на родителите му и дядо му Никола Семов. Татко беше отнесен в Дома на покойника. Децата го бяха обкичили с много цветя. Беше обръснат. Очите му бяха затворени и никога повече нямаше да срещна погледа му. Устните му бяха леко усмихнати, като че ли чакаше ефекта от поредна закачка. Обичаше да разсмива хората и слабостите им не бяха скрити за него и той не пропускаше случай да го покаже. Честолюбивите се засягаха, добродушните се засмиваха. Всяко нещо си отива, има начало и край. Татко си отиде, но все още е с мен. Прекарахме с него, както обичаше да казва, в един впряг 55 години. Свързваше ни за цял живот голямата всеобхватна любов. Преживяхме заедно много радости и грижи, скърби и борби. Бяхме верни на принципите си. Споделяхме си всичко. Понякога спорехме, после се съгласявахме и пак почвахме да спорим, но в най-важното бяхме единни. Радвахме се на успехите на децата, сърадвахме се на техните радости, Бяхме щастливи с тяхното щастие. Третият правнук, синът на Методи, се роди на третия месец след неговата смърт. Може би неговият дух се е вселил в него, ако допущаме прераждането.

Животът е най-голямото осъществено чудо и най-голямото благо, за което трябва да се борим, докато безмилостната смърт не ни победи.

Татко не доживя да се радва на Боряна, чието желание и мечта да следва анимация се осъществи. Тази година трима от внуците ми се борят за висше образование. Дано изпитам радостта да ги видя преуспели. Дано татковият дух им помогне в борбата. Той беше упорит в борбата за постигане на набелязаната цел. Беше честен, трудолюбив и праволинеен. Дано потомците му са наследили тези негови качества.

Надявам се и аз скоро да отида при него. Човек предполага, но Бог разполага. Дано ми бъде спестена мъката да бъда в тежест на тези, които обичам.

Златната сватба на Николай и Анастасия - сред внуците.

[Защо ли има такова различие на това, което беше, и което мама описва. Може би някои неща е разбрала криво, защото почти не чуваше и много неща се изкривяват от това. Направи ми впечатление, че не споменава за много трудни периоди в живота ни, както когато искаха да убият татко и всичко, което ставаше на Гара Искър скоро след 9 септември. Може би просто не е искала да си спомни за тези неща или спомените ѝ да не бъдат използвани срещу близките ѝ. От този всепоглъщащ страх, който все още трови нашето общество. Не знам. Преценката ѝ за някои хора като съпругата на Методи, която никак не беше нито хрисима, нито добра. Стана наркоманка, заряза децата си, когато Методи беше на печалба в Либия, и стана муле за пренос на наркотици от Холандия до Бразилия и обратно и попадна в бразилски затвор. Ако Ваньо и Дана не се намесиха, не знам какво щеше да стане с децата. Нейната майка, която беше доносничка и много калпав човек, който тормозеше Методи и нехаеше за внуците. Мама сама беше благородна и добра. Беше извън житейските сблъсъци, извън реалния живот и виждаше в хората това, което ѝ се искаше да види. Може би затова толкова много я обичах и не можех да ѝ се сърдя и когато е била несправедлива към мен. Вече минавам своите 80 години. Изпратих сестра си Богдана, която също беше чудесен и всеотдаен човек, макар и ревнива и с много качества на татко. Тя беше готова да те подкрепи и да ти помогне в нужда, но искаше признание, докато последното мен не интересуваше. За мен принципът е: има ли някой нужда от помощ, можеш ли да помогнеш, стори го, па дори този, на когото си помогнал, да не знае за това. Удоволствието, че си успял да подкрепиш някого в нужда е наградата за самия теб. Когато казах на Данито да не се предава и да се бори, тя бавно и отчетливо заяви: “Аз се боря.” Това бяха последните думи, които чух от нея. През нощта почина. Духът на баща ми и на майка ни живее в нас и нашето потомство. Това е безсмъртието. – Р.К.]

 

...Днес е 22 часа на 2 декември 2016 година. Приключих със спомените на мама и ще ги предам на всеки, който иска да се запознае с тях. Имам петнайсет процента запазено зрение, но се справих. Трудно разчитах пожълтелите листи с избелели букви от пишеща машина, с некачествено индиго при писане на три-четири екземпляра. Моят не беше от първите. Доволна съм. Справих се. Научих от Савена, че голяма част от спомените, които се отнасят за живота ни на Гара Искър, мама ги е писала след смъртта на баща ми. Тогава много неща ѝ се объркваха, но все пак се е справила. Моите допълнения са просто уточнявания, които не променят духа на написаното от майка ми. Като работих над писанията на моите родители, почувствах гордост, че съм им дъщеря, и видях, че последните 50 години са взели много от развитието на моята страна. Деца, не позволявайте да слизаме по-ниско повече. Спрете нанадолнището, по което се хлъзгаме. Образованието на моите родители с много надхвърля нашето гимназиално образование. .Не ми се говори за вашето, а още по-тъжно ми става за внуците. Все пак ми се струва, че вече има някакъв лъч. Нали? Когато искаме да постигнем нещо, това е залог да го постигнем, но трябва силно да го желаем и да работим за това.  - Р.К.

 

[1] Днес отново “Кракра”. - Бел. Омда.

[2] Сега бул. “Янко Сакъзов”. - Бел. Омда.

[3] Текстът на песента е непълен и донякъде неточен. - Бел. Омда.

[4] Оригиналният текст:

Съюзници-разбойници,
коварни, подли и без срам,
обрахте ни, ограбихте
отечествений наш храм!

Не хора сте, демони вий,
у вас престъпността се крий,
загнездила се здраво днес;
вий рожба сте на злоба, бес!

За сатанинския ви план,
о, подла, завистлива сган,
помнете, сметка ний държим
и люто ще си отмъстим!

- Бел. Омда.

[5] Принцов - Бел. Омда.

[6]Руска песен от неизвестен автор от 1860-те или 1870-те:

По пыльной дороге телега несется,
В ней по бокам два жандарма сидят.
Сбейте оковы,
Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

Юный изгнанник в телеге той мчится,
Скованы руки, как плети висят.
Сбейте оковы,
Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

Дома оставил он мать беззащитную,
Будет она и любить и страдать.
Сбейте оковы,
Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

Дома оставил он милую сердцу,
Будет она от тоски изнывать.
Сбейте оковы,
Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

Вспомнил он, бедный, дело народное,
Вспомнил, за что он так долго страдал.
Сбейте оковы,
Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

Вспомнил и молвил: «Дайте мне волю,
Я научу вас свободу любить».
Сбейте оковы,

Дайте мне волю
Я научу вас свободу любить.

- Бел. Омда.

[7] Остаряла форма на името Банкя. - Бел. Омда.

[8] Вероятно се има предвид улица “Ангел Кънчев”. - Бел. Омда.

[9] Мебелирана - Бел. Омда.

[10] Първата българска фабрика за тахан и захарни изделия в София. 1912 г. , собственост на Аврам Минов Чальовски, един от най-значимите български индустриалци и виден дарител, родом от Македония и наричан от съвременниците си „българския Форд“. Предприятията му в София и Бургас са под името „Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр.“, основана в 1898 година от Чальовски. - Бел. Омда.

[11] Роман от Мери Мейпс Додж, оригинално заглавие Hans Brinker or the Silver Skates, 1865. - Бел. Омда.

[12] Х. Доминик "Вестникарче милионер", изд. "Хемус", 1935 г. - Бел. Омда.

[13] Селма Лагерльоф, “Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция”, оригинално заглавие Nils Holgerssons underbara resa genom Sverige, 1906–1907. - Бел. Омда.

[14] Франсис Бърнет. “Малкият лорд Фаунтлерой” - Бел. Омда.

[15] “Изпитанията на малката Пиерета” от Хектор Мало. - Бел. Омда.

[16] Притка - пръчка, кол, използвана за придържане на растения като фасул, домати и др. - Бел. Омда.

[17] Съветският съюз (Съюзът на съветските социалистически републики). - Бел. Омда.

[18] Преди това, а и в днешно време отново, улицата се нарича “Пиротска”. - Бел. Омда.