Път: : Моят човек : А

Алиш Хаджиалиш

Аише Хаджиалиш

 

Това е историята на моя прапрадядо Алиш Хаджиалиш, с когото аз много се гордея, но и не само аз, а и всички граждани на град Якоруда (тогава село Якоруда). Историята е свързана с малкия град, сгушен между полите на Рила, Пирин и Родопите - град Якоруда... 

На 1 март 1830 г. в Якоруда е роден Алиш Хаджиалиш. Баща му бил богат чорбаджия. Имал по-голям брат - Салих. През 1851 г. Хаджиалиш се жени за Фатиме. От нея има трима сина – Сюлейман, Мустафа и Абди. Но за съжаление, няколко години след раждането на най-малкия Абди, тя се разболява и умира. През 1863 Хаджиалиш се жени повторно за Айше. От нея има – син и дъщеря – Лютви и Сайде.  През 1867г. Хаджиалиш става кмет на село Якоруда. Рано сутринта на 18 септември до 1 октомри 1876 г. – това е най-страшният ден за Якоруда. Всички смятат, че е настъпил последният час, че ги викат за клане. Всички се обличат с най-новите си дрехи, с малката надежда, че може да избягат и се спасят, или пък ако бъдат заклани, убийците няма да могат да ги използват, защото ще бъдат окървавени. В плач и опрощаване се отправят към „Беглика”, където се събират жени, деца и старци. В последния момент клането е предотвратено от Хаджиалиш, който заявил на полицейския пристав Еюп ефенди: „Абе скранавци, керливци - треснал сърдито Хаджиалиш, – ако нашите бъгаре са за клане, ние сме кадърни да ги изколеме и без вас. Кой ви е калесал да се довлечете тука? Скоро, още сега да се изметете, до куче от селото, че ако слеза да грабна некой балтак..... скоро още сега да хванете бръчината! В интерс на истината е да кажем, че якорудските българомохамедани останаха абсолютно непричастни в башибозушките безчинства през Априлското въстание. Решителният отпор на Хаджиалиш е бил израз на владеещото сред българскомохамеданското население възмущение от опити на външни тълпи да нарушават вековно спокойно протичащата дружба между българи и българомохамедани в селото ни. Към 24 октомври 1878 г. в селото влезли 15 души кавалеристи с големи коне. Това били руски гвардейски драгуни с кубански казашки oфицер. Хората и конете били разквартирувани и нахранени. На другия ден както внезапно дошли, така внезапно заминали към Чепинското корито. Българското население потиснало големия изблик на радостни чувства и възторг, не смеело да ги изрази. Но и българомохамеданското население не проявило никакви враждебни чувства. Спокойствие владеело навред. Хаджиалиш умело балансирал политическите везни. Селото било запазено. Тук е мястото да изясним една високохуманна проява на Хаджиалиш. След установяване на граничната линия на Аврамови колиби, от Неврокоп една вечер при залез слънце в Якоруда били докарани 25 деца българи, които след кървавата Баташка вакханалия по незнайни пътища били събрани там. Конвоирани били от един конен чауш и две заптиета. Когато децата били доведени под балкона на Хаджиалишовото кафене, последният спокойно пушел с дългия сребърен чибук и наблюдавал плачевното състояние на децата. А те били полуоблечени в окъсани дрехи, мръсни и крайно изтощени. Чаушинът слязал от коня и ги предал на едно от заптиетата. Засукал мустаците, поизпънал дрехите и гърдите си, направил феса над челото си и с горделива маршируваща стъпка се изправил пред невъзмутимия Хаджиалиш „Хаджиалиш ага” – израпортувал надменният чауш, – водя 25 души „ефери (пленници), кому да ги предам?”. Случило се нещо необикновено за тежкия и улегнал характер на Хаджиалиш. Без да отговори, той дръпнал чибука настрани, изправил се с целия си ръст срещу чаушина й, докато последния се опомни, завалели плесници, придружени със здрави ритници. „Това ли са твойте ефери, бре хайрсъзино? Не се ли срамуваш от каяфетата си, като превърнал тези сабии (невинни деца) в пихтия. Марш да те не гледам, пред очите ми!” Гняв и възмущение кипели в добросърдечния българомохамеданин първенец. Наредил и веднага били събрани в кафенето българските чорбаджии. „Чорбаджилар” - обърнал се Хаджиалиш. - Тия чорбаджии са докарани да ги предадем на границата. Срам за гювлетата (държавата), да ги предадем такива. Вижте ги! Ето на, давам 20 гроша да ги облечем, нахраним, изчистим и тогава нека вървят. Очите на Хаджиалиш потънали във влага. Чорбаджиите развързали кесиите си. Захвърчали сребърни меджидии и череци по килима. На другия ден на беглика кипнали казани – един за храна, друг за вряла вода. Цялото население, българи и българомохамедани, се притекли в помощ на бедните деца. Десет дена продължило това. Децата били облечени прилично, нахранени до насита и възобновили човешкия си изглед. „Предавам ти тия деца – изкомандвал Хаджиалиш на новия чауш – ще ти предам на границата, ама едно да стане каип (жертва), ще отговаряш с главата си! Разбра ли?”

През 1897 г. в Якоруда пристигнали бимбашията, известен с прозвището Кемик Керан (троши кости) и арестувал всички български първенци. Подложени били на жесток побой. Най–много пострадал Иван Хаджипетров, който едва спасил живота си благодарение на големия султански орден, който носел на гърдите си. Опитите на някои българомохамедани да бъде вразумен Керан не дали резултат. Тук последен казал тежката си дума Хаджиалиш. „Отваряйте си очите - рекъл бимбашията на якорудския ага, – тая тукашна рая е все комитска, един ден, ако им паднете, вашите глави ще вземат най-напред”. „Бимбаши ефенди - възразил, възмутено и остро Хаджиалиш, – нашите очи са винаги отворени. Отваряйте си ги вие. Тебе се плаща да гониш комитите в Балкана, ако има такива, а не да събираш и биеш мирните хора. Досега селото ни – и християни, и мюсюлмани, рая, без бой и без затвор е останал, здраво и читаво на границата. Ние си познаваме нашите хора, тук лоши хора няма.”

Хаджиалиш умира на 23 януари 1907 г. Хаджиалиш ще остане в историята на град Якоруда като голям политик - умеещ добре да балансира политическите везни, като спасителя - съумял да спаси хиляди българи от заколение и най-вече като добър човек. През 1960 г., а след това и през 1989 г. е предлагано голямо възнаграждение срещу снимка на Хаджиалиш, но за съжаление такава не е открита. И до ден днешен в град Якоруда има улица "Хаджиалиш" – носеща името на този славен българомохамеданин.

Използвана литература: Андрей Мунев "Из миналото на Якоруда","Старите якорудчани".