22 ноември 2017г.

Ден на българските адвокати. Ден на балгодарността в САЩ. Годишнини - Дж. Лондон, Кенеди

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Алеко - лицето на българската идентичност

 

Паметниците в селищната среда, както сведителствуват за почит към някакво лице или събитие,  така и са виден, веществен знак на препотвърдената идентичност.

София и другите български градове трудно могат да се похвалят не само със забележителни сгради, но и с паметници. Паметници, издигани векове преди нас, издигани и днес. Издигани не заради партийни страсти, а по хуманни, общокултурни причини, с които бележим своя цивилизационен път.

Точно в този смисъл в София трябва да има паметник на Аспарух – според достигнали свдения, той е създал държавата България. Паметник заслужава Борис Кръстителя – покръства българите, налага християнството като държавна религия.  Или Симеон Велики, Самуил, Асеневци…
И не само ханове и царе са тласкали напред развитието на България…

Аз си мечтая  за паметник на Алеко.

Виждам паметника на Алеко да се издигне на мястото на Мавзолея.

Защо на мястото на Мавзолея?

Думата идва от Mausolus, владетел в Кария, починал през 353 година, чиято съпруга му издигнала изключителна за онова време гробница, която била наречена мавзолей (mausoleum). Когато Ленин умира, по идея на Сталин, тялото му е балсамирано и изложено в специално построена гробница пред Кремъл. Балсамирането предпазва трупа от разлагане. С поддържането на трупа се занимава специален научен институт. Гробницата–мавзолей е отворена за посещение. Десетилетия наред на поклонение или от любопитство покрай покойника са преминали милиони хора. Едно езическо капище...

По същия начин се постъпи с трупа на Георги Димитров (1882-1948). Неговият мавзолей беше издигнат през 1949 година на сегашния площад "Батенберг", срещу Националната художествена галерия (бившия Царски дворец). Той е открит за посещения на 11 декември 1949 година.

На 5 май 1950 година в тържествена обстановка са наградени съветските лекари, които са балсамирали Димитров. По този повод в "Работническо дело" се появява подходяща по тон статия, в която има знаменито изречение, че Георги  Димитров  е балсамиран „в изпълнението на волята на българския народ и по поръчение на съветското правителство.“[1]

 


Мавзолеят беше един от символите на тоталитарна България.

Три стиха, които са типични за комунистическия окултизъм, от едно дълго стихотворение на Пантелей Матеев:

 

„ПЕСЕН ЗА МАВЗОЛЕЯ

Сред нашата столица красна

със бялата си хубост грей

и топла светлина разнася

Димитровският мавзолей

Пред Мавзолея два войника

стоят на стража ден и нощ -

на стража почетна, велика -

пред нашия безсмъртен вожд.

Стоят, доде загрижен вождът,

навсякъде – за всичко бди,

народът ни в труда предвожда,

премисля вражите бели.“[2]

 

Мъртвият бди! – твърдение, което подсказва за претенцията на тоталитарния комунизъм със структурни и социални промени да решава екзистенциални въпроси.

…Отвън мавзолеят беше архитектурно оформен като трибуна. На тази трибуна по време на националните празници заставаха партийните и държавни ръководители. Оттам те приемаха военния парад и приветстваха манифестацията на гражданството.

На трибуната се качваха по строго определен списък.

… Разказвам едно мое впечатление: Беше в началото на осемдесетте години. Излязох с децата от Природонаучния музей. Бяхме разглеждали минерали, хербарии, препарирани животни. Пред мавзолея стояха мирно двамата гвардейци. Почетният караул се сменяше на 45 минути. Минахме покрай тях.

До трупа на Георги Димитров се стигаше по лабиринт от сумрачно осветени мраморни коридори. Звучеше траурна музика. Децата се притиснаха о мен. По ъглите, в сянката, стояха офицери. Димитров лежеше осветен, в стилизиран погребален ковчег. Имаше неочаквано  светъл, ръждив мустак. С положените върху корема ръце, беше истински мъртвец. Едно от децата запита гръмко: “Него защо са го препарирали?”…

…Труп в гробница, на която има трибуна,  където в най-тържествените ритуали на държавата застават вождовете и от там, обикновено усмихнати, приветстват народа и армията – това не е кадър от филм за семейство Адамс, това е физическата истина (истината на всекидневието) за тоталитарния комунизъм: балсамиран, вторачен в покойниците и техните истини, зает с непрестанна борба срещу разлагането, воден от лидери покатерили се  върху гробници…

Ето образ от последната манифестация пред мавзолея на Димитров – от 9 септември 1989 година. На трибуната е ръководството, а пред него дефилират трудещите се. След два месеца същите тези граждани ще дюдюкат по онези, които са на трибуната.

 

 

 

Мавзолеят, за съжаление, беше разрушен през лятото на 1999.

Мястото е празно и е знаково!

Тук като контрапункт на Миналото трябва да се извиси Алеко!

 

 

Припомням:

Алеко Константинов е израсъл в будно и заможно семейство от видния Свищов.

Той пръв „въвежда“ в българското всекидневие екскурзията сред природата (Дружество „Урвич“ - 1889). Днешното туристическо движение в България го има за свой патрон. Алеко е агитатор на „въздържателното движение“. Неговата адвокатска практика е свързана с благотворителност и милосърдие. Той пръв („пръв“ по известност в българската среда) пътува в чужбина не по търговия, не на поклонение, не за лечение. Това става през 1893 година, когато отива до САЩ на Световното изложение в Чикаго. Преди това е бил на изложенията в Париж и Прага, но пътуването му до Чикаго става известно. В Щатите отскача и до Ниагарския водопад „само“ за да го види. Колкото и да е необичаен като фигура в новоосвободена България, Алеко със своето пътуване, туризъм, въздържание, благотворителност, милосърдие олицетворява българина в световния процес на промяна на обществените ценности, на ново обръщане към природата, човешкото тяло, сегашния момент, масовото производство и потребление…

Той е първият ярък агитатор на „модерното време“ в България.

Турист, пътешественик, въздържател, благотворител, отворен към големия Свят… Предтеча на екологичното движение у нас.

И същият този космополит е типичен „български аристократ“. („Български аристократ“ е като дървено желязо или кръгъл квадрат.)

Живее в постоянна бедност, макар че се стреми да се държи на равнище – „noblesse oblige“: ненавижда скъперничеството, дава в бакшиш последните си стотинки, има слуга. Неговата бедност не е случайно стечение на обстоятелствата. Той гледа „с почтение само в кръга на бедността“, той мисли, „че дяволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост.“ За него богатството е „рента на унижението и лакейството“. Някои от псевдонимите на Алеко са „Алексей человек божий“ и „Круглы сирота“. Свети Алексей Божи човек, според житието му, завършва в нищета и анонимност земния си път.

Най-известният псевдоним на Алеко е Щастливеца. Той е ЩАСТЛИВ, защото е беден, но честен.

Това се изповядва от Алеко, който е демократ по убеждения и партийна принадлежност. Той е патриот, прекланя се пред Запада, има високо образование, принадлежи към елита на обществото.

Алековци строят читалищата, училищата, болниците, Унивеситета, създават администрацията и армията, планират градовете (да не забравяме, че при Освобождението те или са опожарени, или са с криви сокаци), строят жп линиите, създават първите фабрики, пишат законите, творят българската култура.

Алеко е реална, историческа личност, прераснала в символ и идеален тип. Той е лицето на новата, модерна българска идентичност.

НИЕ сме тръгнали от Него.

Алеко създава и отхвърля от себе си Бай Ганьо – своята противоположност.

Ганю е груб, невъзпитан, нахален, прост, нагъл, лаком, безскрупулен… Днес Ганю си хвърля боклука през прозореца, пикае и плюе в асансьора, краде от държавата, прави контрабанда, дава и взема подкупи, не си плаща данъците, лъже свои и чужди, с първите спечелени пари си купува златни ланци. Купува избори, в Народното събрание гласува сметкаджийски закони, лаладжия, заобиколен е от подкупни журналисти и адвокати…

Бай Ганю е лицето на българското Зло.

 

 

Тук използвам свои тези и текстове, развити във „Вековно бягство от нищетата“ - http://www.omda.bg/bulg/slovo/1.htm и в „Коледа в Ниската земя“ - http://www.omda.bg/biblioteka/puteshestvia/holland_17.htm
————————————————————————————————————

[1] Работническо дело, 6 май 1950 г.

[2] Работническо дело, 28 юли 1950 г.