21 юли 2017г.

Годишнина от гибелта на Хаджи Димитър, подписан е Кючуккайнарджийският мирен договор, роден Хемингуей

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

ЕПИТЕТЪТЪ ВЪ НАРОДНАТА ПОЕЗИЯ

Между най-очебийнитѣ особености на стилъ и изображение въ народната пѣсень спадатъ т. н. постоянни епитети. Това сѫ прилагателни имена, — понѣкога и сѫществителни, употрѣбени като прилагателни, — които придружаватъ винаги или често известни предмети и представи, за да изкажатъ тѣхния най-характеренъ белегъ, тѣхното отличително или типично свойство.

Трѣбва да се предполага, отначало този родъ прилагателни ще сѫ били малки поетически открития, хрумнали несъзнателно при възприемане на единъ предметъ, като опитъ да се изясни сложниятъ му образъ, или да ни се внуши любопитната му особеность, или да ни се загатне живото и непосрѣдствено впечатление отъ него. Въ едни случаи се касае за повтаряне на белега, който е билъ изходна точка на именуването, за да се подсили избледнѣлото основно значение на думата. Това сѫ тавтологии отъ рода на „полскитѣ цѣли цѣлини“, и „царска царица да бѫде“, „че си направи стрела стрелница“ и т. н., гдето конкретниятъ признакъ (непобутната цѣлость, царствено величие, сполучливо мѣрене съ лѫкъ) иде да освежи общата идея за предмета. Въ други случаи се касае за нѣкакъвъ оригиналенъ погледъ върху нѣщата, при който се изнася ту особената черта, поразила въ даденъ моментъ, ту чувствителностьта, раздвижила сърдцето. Така, напр., се казва: „бисерна брада“, „т е ж к а тѫга“, „безгрѣшна душа“, „безредница чума“, „веселита пѣсень“, „лични погачи“, „люта етърва“, „медена дума“, „огнена сабя“, „сладъкъ вѣтрецъ“, и т. н. Покрай нѣщата, за които прилѣга безъ много мислене епитетътъ „бисеренъ“ (зѫби, герданъ), едно по-досѣтливо и щастливо въ асоциациитѣ си въображение попада на сѫщото прилагателно при гледката на старецъ съ достойнство, у когото разкошната бѣла брада напомня нѣкакъ цвѣта и блѣсъка на бисера. Тукъ епитетътъ предполага метафорично мислене, пренасяне на черти, което не отива, обаче, до вдълбочаване на сравнението. Така и вѣтрецътъ е нареченъ 
— съ познатото смѣсване на усѣтитѣ— „сладъкъ“, както е сладъкъ обѣдътъ, или е „сладка“, все въ преносна смисъль, сестрата:
— сладка за близкитѣ й, които влагатъ нѣжна привързаность въ обръщението си къмъ нея. Че змеятъ е „огненъ“, понеже свѣти за митичното въображение, или пушката е „огнебойка“, ясно е отъ пръвъ иогледъ при единъ реаленъ опитъ или една наивна вѣра, съ нейнитѣ ярки пластични видения. Когато, обаче, народниятъ поетъ каже: „измъкнахъ сабя огнена, изколихъ триста сватове“, той иска да характеризира особено осезателно опустошителната сила на сабята, прибѣгвайки до хипербола и метафора. Все тъй, поради сближения въ представитѣ и подчертаване на признакъ, който разширява значението на думата, се казва — покрай „медена пита“, и „меденъ езикъ“, покрай „люта ракия“, и „люта рана“, „люта етърва“, ,“Люти турци“, покрай „тежка врата“, и „тежки гости“, „тежка сватба“, дори „тежка тѫга“, при което отвлѣченото понятие добива не само нагледность, но и жива емоционална багра, чрезъ едно изразително прилагателно, получило нова употрѣба.

При епитета се касае отначало не за умишлено украсяване на речьта, а за потрѣбность да се долови една сѫщность, чрезъ прилагателно име съ характеристична отсѣнка. „Прашни друми“, „кривъ лѫкъ, права стрела“ (епитети по контрастъ), „мило чедо“ (или „мило слънце“), „алени бузи“, „писана хурка“ (но и „писана Тода“, мома), „студено желѣзо“ рисуватъ за насъ видимото нѣщо или вѫтрешното състояние откъмъ нѣкоя особено важна черта.

Опредѣленията сѫ тукъ отъ такова конкретно и точно естество, отъ каквото сѫ и епитетитѣ за произходъ (сѫщевременно и за качествена препорѫка) на нѣщата: „паунъ-перо л а з а р с к о“ (отъ обредната игра на Лазаровдень), „зеленъ сукманъ анадолски“, „жълта юзда ц а р и г р а д с к а“, „видинско вино дървено“, „сабя дамаскиня“, и пр. Съ течение на времето епитетитѣ губятъ индивидуалната си стойность и се превръщатъ въ обща квалификация, която не изказва вече нѣщо ново или специфично за даденъ предметъ. Постоянното повтаряне на прилагателното го лишава отъ поетическа оригиналность, като въ замѣна го свежда до етикетъ, удобенъ при всѣки случай. То става наистина украшение на речьта, отъ становище на пѣвеца, който иска да отбележи съ леснота и въ духа на преданието известенъ редъ предмети. Но и дори когато тѣзи епитети не обогатяватъ вече мисъль и чувство и станатъ традиционно стилистично срѣдство, дори когато стотини пѫти се повтарятъ — при най-честитѣ епитети — „блага ябълка“, „буенъ огънь“, „бѣлъ Дунавъ“, „бърза коня“, „вита ела“ (та и „вита чешма“), „жълта пшеница“, „зелена гора“, „златна чаша“, „клета майка“, „пъстъръ паунъ“, „равна нива“ (та и „равна снага“), „роена ливада“, „силна войска“, „ситна мрежа“, „тънъкъ вѣтъръ“, „хубаво лице“ (та и „хубаво море“, „хубава месечина“), „червено вино“ (и „червена пшеница“), „черно конче“ (но и „черна душа“), — дори при това шаблонно повтаряне на едни и сѫщи прилагателни въ безброй пѣсни отъ разни мѣста, пѣвецътъ и слушательтъ у народа изпитватъ нѣкаква радость, че се натъкватъ на добре познати и любими картинни или емоционални изрази, които сѫ за тѣхъ неразлѫчно свързани съ нѣщата. Тази постоянность, тази монотония на езиковитѣ срѣдства внася известна сигурность въ нагледитѣ или идеитѣ на човѣка, свикналъ да схваща свѣта изъ единъ мирогледъ, наследенъ, — подобно на повечето поетически мотиви, — отъ дълбока старина.

Историята на епитетитѣ изобщо, и частно тая на нѣкои отъ най-интереснитѣ като поетическо означение, ни разкрива погледъ не само въ техниката на пѣсенното създаване, но и въ самата психология на срѣдата. Единъ изразъ като „лудо младо неженено, нечернено“ подчертава недвусмислено нерадостната сѫдба на младия мѫжъ или младата невѣста, при известни социални условия. Песимистичната нота е тукъ тъй характерна, тъй знаменателна, както нѣжниятъ стонъ на майката: „Смили се, Боже, за мене, за мойта рожба любезна!“ или гальовното обращение на жената: „мили стопане!“, на момъка: „мило ясно слънце!“ на момата: „мило мое цвѣтице!“, и т. н. Въ известни случаи епитетътъ явно издава едно тържествено - повдигнато настроение, съ желанието да се достави радость нѣкому или да се уведе по магическо-заклинателенъ начинъ мечтаното материално или духовно благо.

„Кралска трапеза“, „позлатена хурка“, „босилкова копраля“, „сребъренъ поясъ“, „райска пѣсень“ (покрай „райска градина“) и други подобни изрази указватъ на обредни пожелания, съ тѣхния величаленъ тонъ и тѣхната идеализация на обстановка или качества на лицата.

Отъ това гледище, зачело не само живопись, но и жизнени чувства въ поетическата речь, ние разбираме, защо за метафоричното въображение на пѣвеца може да има „з л а т е н ъ богъ“, „сребъренъ кумъ“, „злато евангелие“, и т. н. Като излиза отъ реалнитѣ качества на нѣщата въ известни рѣдки случаи, или отъ черковната иконография, поетътъ идеализира и обикновенитѣ имъ «копия, щомъ съ това се постига нѣкакво нравствено удовлетворение за засегнатитѣ отъ пѣсеньта слушатели.

Въ много случаи народната пѣсень знае да рисува живо нѣщата чрезъ двойни епитети. Казва се: „бѣлъ червенъ тръндафилъ“, „хладна сѣнка дебела“, „дребни бистри сълзи“, „жълтъ зеленъ смокъ“, „мило ясно слънце“, „морава звезда кървава“, „нова хурка яворова“, „свѣтло ясно слънце“, „сивъ бѣлъ соколъ“, „синь зеленъ байракъ“, „тежка остра сабя“, „тъмни изби дълбоки“, и т. н. Обикновено признаци тукъ не се изключватъ взаимно, а допълватъ, като присъщи на единъ предметъ или на родовото понятие. Близки до тѣзи епитети сѫ сложнитѣ епитети: „крави бѣлобоски“, „коня далекостреля“, „стрела бѣлоперка“, „пчела златокрила“, „коня кръглогрива“, „коня кършигора“, „бързодума Яна“, „мома модроока“, „сладкодумна Енчица“, „троегодско вино“, „мършаядна ламя“, и др. Свързани ли съ тукъ прилагателно и съществително, неведнажъ ние имаме и епитети съществителни, прости и сложни, каквито: „вода л е д е н и ц а“, „очи кладенци“, „ангели волове“, „гости к а л е с н и ц и“, „г а й т а н ъ вежди“, „г а р в а н ъ коня“, „пушка огнебойка“, „гръмовникъ Илия“, „д р е б н и ц а риба“, „Рада, перо жеравно“, „вещица житомамница“, „Елена, китка зелена“, „юнакъ, вейка люлякова“, „змеица многознайница“, и др. 

Съществителното въ тѣзи случаи се явява изпърво като вариантъ на нѣкогашно прилагателно („вода ледена“, „очи кладенчови“, „гайтанени вежди“ и т. н.), съкратено поради необходимостьта да се запази рит-мичната схема и се избѣгне продължениятъ стихъ. По-късно, по аналогия съ този родъ съществителни, идатъ епитетитѣ-приложения, съставени отъ прилагателно и съществително, чрезъ които се дава сполучлива кратка характеристика.

Нашата народна поезия умѣе да превърне въ епитети почти всички прилагателни, щомъ ги извади отъ прѣката имъ синтактична служба и ги схване въ тѣхната поетическа значимость. И срещу прилагателнитѣ, които обслужватъ множество съществителни, знаятъ се нѣкои съ твърде ограничено приложение, макаръ и обикнати навредъ, каквото „ведро небе“, „лиси биволи (волове)“ „сурова земя“. Освенъ небето, нищо друго не е ведро, може-би поради загубенъ конкретенъ смисълъ на прилагателното, оцѣлѣло само при единъ архаиченъ изразъ.

Пръвъ опитъ да систематизира епитетитѣ у насъ — и то само при народния епосъ — направи г. Никола Бобчевъ, въ очерка си отъ 1894 г. въ „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина“, т. X. Сега г-ца М. Дабева идва да подхване тази народоучна тема, за да събере и подреди всички епитети въ българскитѣ народни пѣсни и да улесни така проучването на единъ поетически похватъ, чиято теория разкрива, както показахъ веднажъ (,Фолклоръ отъ Еленско“, Сбну. XXVII, 1913), твърде интересни черти отъ творческото въображение и отъ духовния крѫгозоръ на българина.

Всички литературни историци, които иматъ усѣтъ за народната пѣсень, ще посрещнатъ съ радость този новъ трудъ на г-ца Дабева, допълнилъ тъй сполучливо по-раншнитѣ ѝ издирвания по народната ни словесность. Като ѝ благодаря за възможностьта, която дава на учени и учители да се запознаятъ отъ една нова страна съ поетическия гений на народа ни, азъ ѝ пожелавамъ воля и любовь да продължи проучванията си и върху другитѣ области на народнопоетическия стилъ, все тъй крайно интересни отъ психологическо, културноисторическо и естетическо гледище.


Своге, Гергьовденъ, 1939.
Проф. М. Арнаудовъ.

 

Виж цялата книга -