22 октомври 2018г.

Ден на заекващите. Ден на Папа Йоан Павел II за католиците Годишнини - Майн Рид, Зл. Бояджиев

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Проблемът за властта

Проблемът за властта в кабинета Орешарски

Николай Сергеев Скоморохов, юни 2013 година

След изборите на 12 май 2013 година политическата ситуация в България се измени и навлезе в един продължаващ процес на неяснота и непредвидимост. Причината е в изборните резултати, които конфигурираха Народно събрание без ясно мнозинство и със силен антагонизъм между водещите партии. След неуспеха на първия проучвателен мандат бе създадено коалиционно правителство между БСП и ДПС. Генезисът на новия кабинет е изпълнен с въпросителни и противоречия. Последвалите протести и случващото се в Народното събрание повдигат въпросът за реалната власт на новото правителство и неговите основи. Целта на анализът е да изследва правителството „Орешарски“ от гледна точка на властта, нейното упражняване и политическия режим в държавата.

За по-подробно разглеждане на темата е нужно да се изясни историята на кабинета. Тя започва с февруарските протести, които първоначално бяха насочени срещу сметките за ток, но в последствие преминаха в открито недоволство срещу правителството „Борисов“. След оставката на премиера на 20 февруари 2013 година протестите се трансформираха в антисистемни и против партиите и лицата на прехода. Сергей Станишев като лидер на БСП предприе тактически ход като се отказа от поста на министър-председател в едно евентуално бъдещо правителство на социалистите, a за премиер бе номиниран Пламен Орешарски. Рокадата на ръководството на БСП може да се тълкува многозначно. Правдоподобно обяснение е търсене на алтернативен подход за спечелване на избирателна подкрепа, който да създаде образ за едно потенциално правителство оглавено от експерти и лишено от „стари муцуни“ и политически парашутисти. Изборите на 12 май и техните резултати създадоха една крайно нестандартна политическа обстановка. Въпреки недоволството на част от гражданите от правителството на ГЕРБ, партията отново получава относително мнозинство в Народното събрание. Тя стана първата след 1989 година, която печели два последователни парламентарни избора, но въпреки този исторически прецедент Бойко Борисов и неговата партия губят властта. Те са политически изолирани от другите три парламентарно представени формации, които са символично обединени от своята неприязън към ГЕРБ. Мандатът на победилата във вота партия пропада и шанс за съставяне на кабинет получават социалистите. Те започват преговори с ДПС, които, поне демонстративно, имат медийно отразяване. По БНТ всеки български гражданин имаше възможност да види как протичат преговори. На тази среща основни говорители бяха Лютви Местан и Сергей Станишев. Номинираният за министър-председател участваше, но основният диалог бе между лидерите на бъдещите коалиционни партньори. Дори на срещите за получаване и сдаване на проучвателен мандат, при президента Плевнелиев, Пламен Орешарски бе съпровождан от Сергей Станишев. Тези символични действия създават съмнение за властта на бъдещият премиер Орешарски в кабинета и Народното събрание.

Сериозни въпросителни за влиянието на Пламен Орешарски върху политиката в страната създават събитията около гласуването на неговата кандидатура. Веднага след обявяването на крайните изборни резултати в общественото пространство се започва една игра на математика. Тя бе провокирана от крайно патовата ситуация, която разпределението на депутатските мандати създаде. БСП и ДПС заедно имат 120 места в парламента. ГЕРБ имат 97, а АТАКА 23. Чисто аритметично бе крайно интересно как ще бъде избрано ново правителство, за което са нужни 121 гласа. В крайна сметка Пламен Орешарски бе избран от народните представители за нов министър-председател, чрез личната подкрепа на Волен Сидеров. Официално няма коалиция между БСП, ДПС и АТАКА. Също така няма и информация да са водени преговори с лидерът на национал-социалистите. Ако липсват задкулисни договорки, които да подсигурят дългосрочната подкрепа на кабинета, то той зависи от волята на една крайно импулсивна личност, която се превръща в коректор на официалната власт и потенциален политически изнудвач. Самото избиране на кабинета „Орешарски“ и триковете с кворума в Народното събрание допълнително повдигат въпроси за властта и от къде и как тя се упражнява. Последният важен момент, който трябва да се спомене е избирането на председател на ДАНС. Изборът на Делян Пеевски се оказа катализатор на недоволство за не малко граждани, които излязоха на протести, продължаващи вече повече от месец. Те се трансформираха в недоволство от целия кабинет и желания за изменения на избирателната система в страната. Но защо назначаването на Делян Пеевски провокира силна опозиция и каква е връзката с разглежданата тема? Отговорите се крият в личността му и неговата биография. Първият проблем е, че той има директно участие или връзки с големи икономически и медийни кръгове. Също така професионалната му подготовка е под въпрос, както и неговите лични качества. Той е уволняван лично от лидерът на БСП Сергей Станишев. Съпротива у някои граждани създава и факта, че той е кадър на ДПС, която има имидж на престъпна партия, която защитава антибългарски интереси. Последният „аргумент“ е плод на дългогодишна пропаганда и исторически багаж на нацията ни и политическият й живот. Последното обстоятелство около Делян Пеевски, което си струва да бъде споменато е, че той лично отправи закана/обещание за саморазправа с Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Това послание бе отправено от трибуната на парламента по време на заседание в дните след началото на 42-то Народно събрание и бе излъчено по държавните медии. Как може да се тълкува подобно изявление на Делян Пеевски с оглед на неговото назначаване за председател на ДАНС? Една възможност е, че той сам е поискал поста си и е имал влиянието да си го осигури. Друг сценарии е, че е назначен, за да разчиства сметки с ГЕРБ. Възможно е да е подбран и като най-добър кадър, но предвид нестандартните обстоятелства около назначението му няма ясен отговор. Има още един въпрос без ясен отговор, който витае из общественото пространство. Кой избра Делян Пеевски за председател на ДАНС, кой носи отговорността за решението? Отговорът на тази загадка има реална връзка с разискваната тема за проблема за властта в кабинета „Орешарски“.

Належащо е да се дефинира същността на проблемът, който пронизва описаните до тук събития и е цел на анализа. Най-общо и опростено той е следният - Кой притежава и упражнява реалната власт в 42-то Народно събрание и избраното от него правителство? Теоретичният отговор е министър-председателят, но реално ли е подобно твърдение в контекста на описаните по-горе събития? Отговори трябва да се търсят в поне две направления. Първото е политическият ситуация в парламента, а второто е в политическият режим на страната. Изследването на тези две направления ще позволи да се даде отговор на въпроса за властта и нейното упражняване в кабинета „Орешарски“.

Политическата ситуация след изборите на 12 май 2013 година е важен елемент в настоящето разискване. Събитията описани по-горе дават добра основа за анализ, който да ни насочи към търсените отговори. Кабинетът „Орешарски“ бе съставен чрез подкрепата на депутатите от БСП, ДПС и лично от Волен Сидеров. Резултатът е избрано правителство, което може да бъде свалено само от мнозинство с 121 или повече народни представители. Управляващата коалиция има 120, а двете опозиционни партии имат общо 120 гласа. Получава се ситуация, при която избраният кабинет много трудно може да бъде свален от власт, чрез традиционните парламентарни практики. Възможността за успешен вот на недоверие зависи изцяло от коалиционните партии и дисциплината сред техните редици. Друга потенциална ситуация за легитимно сваляне на правителството е вътрешнопартийните опозиции в някоя от управляващите партии да вземе властта в ръководството. Следствие може да бъде разклащане на подкрепата за кабинета или дори разваляне на коалицията. Подобни сценарии са теоретично възможно, но малко вероятни. Чрез какви други парламентарни средства може да се свали правителството избрано от 42-то Народно събрание? Възможността за игра с кворумът е най-ценното парламентарно оръжие на опозицията. Ако АТАКА и ГЕРБ се обединят около идеята за саботаж на кабинета те могат да блокират работата на Народното събрание и в крайна сметка да предизвикат предсрочни избори. Но този възможност овластява партийните лидери на опозицията, защото могат да се превърнат в коректор на управляващите. Подобна роля заяви Волен Сидеров и се прокламира за пазач на „народния интерес“. Но играта с кворумът има и своята тъмна страна. Тя е потенциалът за политическо изнудване. Кабинетът „Орешарски“ продължава своето съществуване благодарение на Волен Сидеров, който се превръща в един неофициален и негласен стълб на властта в 42-то Народно събрание и избраното от него правителство. Как лидерът на АТАКА ще използва своята власт още не е ясно. Анализът на политическата ситуация в парламента показва, че влиянието е разпределено непропорционално. БСП като първа сила зад кабинета и основен носител на политическата отговорност и последствия не притежава най-голяма реална власт. Партията на Сергей Станишев зависи изключително от ДПС и показателно за това са отказите от редица важни предизборни обещания, които са в разрез с възгледите на коалиционния партньор (АЕЦ Белене, прогресивен данък). Непропорционално голяма и реална власт получава депутатът Волен Сидеров, който практически определя „живота или смъртта“ на кабинета. Изводът е, че политическата ситуация в България след предсрочните избори е крайно нестабилна и непредвидима. На власт е коалиционно правителство, което е съставено от партии с различни идеологически платформи и е подкрепено от малка опозиционна формация, която държи ключа за властта. Подобна ситуация в политическата теория е типичен пример за негативните аспекти на пропорционалната избирателна система. Тя позволява съставянето на правителство, чрез съмнителни преговори и дори на безпринципна основа. Също възможността за непропорционално голяма овластяване на малките партии, което е ясно изразено в 42-то Народно събрание. Преди да се даде по-пълен отговор на зададения в заглавието проблем е нужно да се изследва другото направление на анализа. То е разглеждане на политическият режим на страната и последиците от него след изборите на 12 май 2013 година.

Политическият режим е съществена част от политическата система на всяка държава. Той изразява средствата и методите за упражняване на властта в държавните институции и тяхното взаимодействие. Политическият режим в България е демократичен, а по-конкретно той е тип „парламентарна република“. Основната му характеристика е съсредоточаване на властта и управлението в парламента, който избира и контролира/балансира правителството. В следствие законодателната и изпълнителната власт имат определена обвързаност, а приведено към българската действителност това означава, че Народното събрание избира кабинета с гласуване. Ако няма партия в парламента, която да има абсолютно мнозинство (121 или повече депутати) се търси създаването на коалиция, която да осигури нужните гласове. Подобна бе ситуация в България след изборите предсрочните избори. Мандатът на БСП излъчи правителство в коалиция с ДПС. Но избраният за министър-председател не е лидер на нито една от коалиционните партии. Следователно имаме премиер, който няма властта и влиянието в партиите, които доминират Народното събрание и имат възможността да свалят кабинета по свое желание. Теоретически режимът на парламентарна република позволява министър-председателят да бъде изключително овластена фигура, ако той е едновременно лидер на най-голямата партия и премиер. По този начин той реално контролира законодателната и изпълнителната власт. В противоположност е кабинетът „Орешарски“. При него законодателната власт е разделена между две партии, които има идеологически различия, но също така министър-председателят не е лидер на нито една от тях. Подобна ситуация поставя много въпросителни относно властта на премиера и стабилността на управлението. От една страна изпълнителната власт е под пълен контрол над законодателната, което може да бъде и позитив. Но от друга страна реалната партийна власт е извън кабинета, който може да се превърне в марионетка на партиите. Друг важен момент е, че ръководството на коалиционните партиите може да се смени по време на мандата на кабинета. В настоящата българска политическа действителност БСП като основна партия зад правителството има неяснота относно бъдещето на ръководството си. След изборите и кадровите грешки вътрешнопартийната опозиция става по-активна и силна. Една смяна на ръководството в партията е способна радикално да промени политическата обстановка в страната. Ако на мястото на Сергей Станишев бъде избран човек с различна визия за управлението и програмата на партията, то какво ще се случи с кабинета „Орешарски“, който зависи от гласовете на БСП? Подобна теоретична възможност съществува и за ДПС, но реално няма сигнали и основания за подобни вътрешно партийни промени. Властовият анализ на настоящето правителство от гледна точка на политическия режим в страната ни разкрива една сложна картина, която повдига много въпроси. Първият и най-важен е реално каква власт има министър-председателят? Дали той е фигура, която е поставена с цел по-добро публично представяне на БСП, която няма реално влияние в партията? Или е нужният експерт за решаването на икономическите предизвикателства на съвремието ни? Двата въпроса имат валидност, но и показват, че министър-председателят ни е избран от партийна власт стояща над него. Важен въпрос е и как се вземат решенията в новият кабинет. Дали Пламен Орешарски решава за програмата и действията на министрите си или следва предварително избран за него път? Друг възникващ въпрос е за стабилността на правителството. Той възниква заради потенциалната смяна на партийни ръководства крепящи кабинета и представляващи отделни властови центрове, които са извън изпълнителната власт и не са обединени от фигурата на премиера. Властовите проблеми, които произтичат от политическия режим в страната са видни и ясно дефинирани. Взети заедно с изводите от анализа на политическата ситуация разкриват пълната същност на проблема властта в кабинета „Орешарски. Последната част от този анализ е предназначена за изясняване на властовите отношения и реалното упражнение на влияние в настоящето правителство.

Кой и как упражнява реалната власт в кабинета „Орешарски“ и в 42-то Народно събрание е въпрос с труден отговор. От една страна правно и институционално погледнато изпълнителната власт принадлежи на министър-председателят. Но в същото време премиерът не е лидер на нито една от коалиционните партии, които крепят кабинета и това създава допълнителни центрове на власт извън правителството, които имат директно и съществено влияние върху изпълнителната власт.От друга страна законодателната власт не е ясно доминирана от нито една политическа партия, което създава нестабилност и непредвидимост на политическия процес в България. Коалиционните партньори зависят от благоволението на опозицията и в частност от Волен Сидеров. Самият кабинет „Орешарски“ не е основан на лидерските качества и потенциал на премиера, а на зависимостта от парламентарните групи, които са го избрали. По този начин министър-председателят е далеч от потенциалът за силна фигура, която ръководи изпълнителната и законодателната власт, както парламентарният режим позволява. Реално Пламен Орешарски е изпълнител на програма и решения, които не той определя, а някаква негласна договорка без лица. Министър-председателят е със слабо влияние и е по-скоро служител на властта, но не и неин притежател. Последното твърдение има своя демократичен чар, но и големи негативи. Теоретично погледнато изпълнителната власт не е независима и отделена от другите две, даже напротив, тя е още по-силно обвързана със законодателната. Практически погледнато кабинетът е марионетка в ръцете на Народното събрание, което от своя страна е разделено на поне три властови центъра (БСП, ДПС и Волен Сидеров). Нормално следствие на тези комплексни политически ситуация е завишеното обществено недоверие към кабинета и парламента. Обвиненията в задкулисни договорки и влияние на частни интереси имат реално основание, заради крайно неразбираемата политическа обстановка. Допълнително напрежение се нагнетява от трудното дефиниране на властта и властовите взаимоотношения след изборите на 12 май 2013 година.

До голяма степен процесите в България са последица от поляризирането на общественото мнение на групи „Против Х“ и „Против У“, но зад тях стоят политическият режим и изборната система, които институционализират и утежняват проблемите. Основен резултат от предсрочните избори е допълнителното ерозиране на доверието в устройството на държавата, институциите и партиите. Настоящата властова енигма разгражда и малкото останала „вяра в системата“. Нужни са действия за предотвратяване на разрастването на кризата на доверие в криза на демокрацията в България. Нужна е промяна, която да възвърне вярата на гражданите в институциите на властта, дори тази промяна теоретично да не е крачка напред към по-съвършена политическа система.

Кабинетът „Орешарски“ е проект, чийто генезис са февруарските протести и техният израз на недоволство от политическите фигури на прехода. Сергей Станишев номинира Пламен Орешарски за кандидат-премиер на БСП и умело парира недоволството, което неговата личност би генерирала на поста министър-председател. В следствие на това решение и на изборните резултати от предсрочния вот се създаде едно правителство марионетка, което напълно зависи от волята на подкрепилите го партии и личността на Волен Сидеров. В същото време започват протести против неясното упражняване на властта и въпросителните относно нейните реални притежатели и източници. Политическият процес в България се превръща в трудно предвидим и с потенциални опасности за стабилността на държавата.