19 септември 2018г.

1924 г. — Потушено е Татарбунарското въстание на бесарабските българи против румънската власт.

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Радювене

 

За написването на тази книга използвах написаното за село от Илия Петков и Минко Славчев, както и предоставени документи от Държавния архив, Историческия музей в Ловеч, Ловчанската митрополия, архива при училище "Марин Йонов" и много спомени на жители на селото - живи участници в някои от описаните събития.

Благодаря за подкрепата и съдействието на г-жа Валя Тодорова, г-н Иван Лалев, г-н Льосков, г-н Енчо Мартинягов, на кмета г-н Йордан Мирчев.

Читателю, това е история на съграждането на село Радювене през годините, история от събития и личности. Някои могат да ме упрекнат, че няма нищо написано за:

- убитите през 1927/28 година;

- убитите без съд и присъда през 1943/44 година;

- сина, който вкарал баща си в затвора, защото служил на старата власт;

- Народния съд;

- побоищата през 1951 година.

Всичко това е вярно и се е случило в нашето село. Това са отмъщения, борба за надмощие на отделни лица и родове, борба за власт и пари, използвайки политическата ситуация в страната. Всяко едно събитие е отделна история с много мъка, кръв и сълзи. Дай, Боже, никога да не се случват и пишат подобни истории за моето село.

От автора

 

Географско разположение

На десетина километра западно от гр.Ловеч се намира село Радювене. То е разположено зад местностите Ветрен и Крушака, сгушено между Иванова могила и Бабой на север, Дебелец и Китката - на юг, Драголин и Динкова чука - на запад. Голяма част от местностите в селото имат полупланински характер, силно пресечени, с ясно очертани топографски форми: закръглени била, стръмни скалисти склонове, отвесни скали, територия, прорязвана в различни посоки с водни и безводни долове. По-голяма част от землището е хълмисто и карстово, прошарено от малки и по-големи ниви обработваема земя, естествени ливади и гори - главно букови и смесени дъбови.

Макар че е над 300 м над морското равнище, по-високо от околните селища, на пролет сливите, прасковите, ябълките цъфтят с една седмица по-рано. От запад селото е изложено на вятър, наричан тук долняка. Този вятър е топъл и дъждоносен, а зимно време навява големи проспи сняг. Познат е и дунавеца, който духа зимно време по пст-шсст дни и навява дълбок сняг. Пролетта тук съвпада с астрономическата, а към средата на април дърветата вече се разлистват. Една-две седмици преди това се появява южняка и след като забрули хълмовете, слиза в низините.
Територията на селото се напоява от много реки и изворчета. Безброй ручеи се стичат от долчинитс Бранковец, Топлика, Горча, Йолджов дол, Зли дол. Най-буйните извори не пресъхват и в най-безводните години.

На територията на селото има няколко езера: в Горната ялия, в Калфовото, в Бальов дол, Сънджерското, Микренекото, Мерванското. По-слабите извори се наричат кладенци и стубли. Към 1940 г. е имало десет големи махленски кладенци, тринадесет чешми и много герани, най-хубава вода за пиене имат: Герчовският, Пукалският, Дончовският, Топлика, Стублата и други кладенци. Най-известни чешми са: Агушовата, Бранковската, Стърчи крак, Горча и др.

През селото протича не особено пълноводната река То-ша, която извира от върха Соколов камък, югозападно от село Соколово (Ловешко). Река Тоша се образува още от две малки рекички, които извират - едната от "чешмите" на "Голямата поляна" (Биюкъ-алана), Радювенско землище и другата от "Доновската пещера", Радювснско землище, които се сливат при местността "Тошата", Радювснско землище, и оттам реката носи името си Тоша. Река Тоша протича през с.Соко-лово, по посока на северо-изток от с.Соколово извива на запад и минава през селата Радювене и Катунсц и с.Бсжаново и сс влива като десен приток на р.Вит, западно от село Бежаново. През село катунец реката се казва още Радювенската река. По-важни притоци на реката са: Карандаш (десен), Калфов дол (ляв), Маринчев дол (ляв), Синьов дол (ляв), Зли дол (десен), Топлика (ляв), Бальов дол (десен), Чатал дере (ляв), Мирюва река (десен), Калснишка река (Каменица) - ляв приток. Реката е бързотечна, коритото й е каменисто в горно-то течение, а под село Радювене - не. Реката влачи камъни, чакъл и пясък. Леглото на реката е широко пст-десет метра. Средната дълбочина на водата е до един метър, а има вирове с дълбочина до два-три метра. През лятото водата на реката намалява, но не пресъхва. При поройни дъждове коритото на реката сс напълва и залива ниви, ливади и градини. В миналото реката се е използвала за движение на воденици и дъскорезници. Водата на реката сс използва за поливане на зеленчукови градини.

От доловете и малките рекички селото естествено е разделено на махали: Гормалянската, Ненювската, Велковс-ката, Борджийската, Стойковската, Мунджа махала, Пладнището.

Надморското равнище на някои местности около селото, измерено в метри е както следва: Царева могила - 411, Иванова могила - 501, Кулата - 422, Дебелец - 552, Тумба -605, Карандаш - 465, източната страна на селото - 300, северната - 329, западната - 287, южната - 330.

Географското положение на селото до голяма степен определя поминъка на хората. Главното занятие столетия наред е земеделието, скотовъдството и отчасти овощарството.

История на селото

В Ловеч и околността му са открити останки, които говорят за многовековната история на този район. Следи от далечното минало са оставени и около Радювене. Възможно е в местността Карандаш, пресечена от едноименната долина, забележителна със скалния си характер, да е живял първобитният човек. Като потвърждение на това, тук са намерени чукове, копия, стрели и други сечива, характерни за живота от този период. За това говорят и намерените човешки останки в Доновската пещера, както и странните рисунки близо до езерото в Горна ялия.

радювенско сребърно съкровище

В местността Гюргевец на 3-4 километра от селото са открити огладени кремъчни оръдия - ножове, върхове на копия, стрели от времето на нсолита. Те имат листовидна форма и различна големина, подобно на стрелите и копията, открити край с.Българене. Крсмъчните ножове са дълги 17,5 см и широки 3,5 см, а кремъкът, от който са изработени, е синкаво-черен. Възможно е една част от хората, живели там в късния нсолит, след това да са се предвижили на по-удобни места на запад, към сегашното землище на Радювене. За дълъг исторически период обаче нс се знае какъв е бил техният произход и по-нататъшната съдба. В някои материали се пише за тракийското племе гети. Историкът Йордан Трифонов заключава: "Можем да приемем, че в Плевенско и Ловчанско е живяло племето уздикези..." Привлича ги умереният климат, реките, богати с риба, горите с разнообразен дивеч и удобна за пасище земя.

Едно предание говори, че в местността Хайдушка чешма, на 5 км северно от Радювене, е имало също малко селце на траките и мястото е регистрирано като паметник на културата. Подобно селище на траките е съществувало и в местността Пеюв кладенец на 2 км северно от сегашното село, а в местността Табашкото - некропол и тракийско селище. По предание и намерени находки може да се установи съществуването на тракийско селище в местността Селището край Царева могила. Там са налице всички условия, необходими за нормалния живот на човека от онова време - изобилна вода, риба, добри пасища, гори за ловуване и др. С течение на годините хората от малките и разпокъсани селища се съсредоточават към местността Селището.

За пребиваването на траките в този район има немалко веществени доказателства. Обикновено те са погребвали своите първенци в специално приготвени за целта могили, в издълбани скални гробове. В района на селото има повече от десет могили, които и сега могат да се забележат отдалече. Особено характерни са могилите в местностите Просовото, Дочова бахча, Кулата, Балика и др. Могилите в местностите Градежа, Дебелец, Рътта, Балика, Царева могила, са включени в списъка на паметниците на културата в Ловешка област.

Становището за наличие на селище на траките по безспорен начин сс утвърждава след разкопките и ценните находки край сслото в първите десетилетия на XX век. През 1909 г. археологическа експедиция, изпратена от Българската академия на науките, попада на интересни следи в местността Бальов дол. Това предизвиква изпращането през 1911 г. на втора научна експедиция. С помощта на местни жители този път групата се насочва в противоположната посока - в местността Шаовец, където открива изключително ценно сребърно находище.

Откритото радювенско съкровище се състои от дванадесет сребърни съда и две сребърни украси от конска амуниция. Между тези съдове има две гърненца без украшения, а останалите са фиали, някои от които са канслирани и са с изпъкнало дъно, в средата с различни орнаменти. Друга част от фиалите са без орнаменти. Сребърната фиала с изпъкнало дъно е висока 4 см., с диаметър на отвора 19,6 см. Стените са канелирани, а в средата с украсена с два концентрични кръга от точки, разделени със зигзагообразна линия. Двете сребърни фиали сс отличават от описаната по това, че са по-високи и по-тесни (височина 4,5 см, а диаметърът на отворите е 10-13 см) ръбът на отвора им е обърнат навън. По форма те се схождат напълно с откритите находки в Панагюрище и Брезово. Пет от тези фиали сс отличават при това и с фината си обработка и са канелирани в долната си част. Останалите четири нямат никакви орнаменти. Всички тасчета са с характерно изпъкнало дъно, което при канелираните е оградено с един ред точки.

Радювенските находки не съдържат надписи, чрез които директно може да се определи времето и мястото на тяхното производство. Сходството обаче на предметите с находки от други селища, с уточнени исторически стилове, позволява да се заключи, че принадлежат към ранноелинистичната епоха -IV-III в. пр.н.с.

В началото на първото хилядолетие от новата ера, след продължителна война, римляните стъпват в земите между Дунава и Балкана и заварват сравнително по-изостанали обществени отношения, отколкото южно от Стара планина. Колонизирането на тези земи от римляните през I век става постепенно - от запад на изток. Те се установяват най-напред в територията между реките Искър и Янтра. Настаняването им в този район довежда до важни промени във формите на собственост.

Територията на Ловешкия район се смята, че е включена към създадената в края на II в. провинция Мизия. За да държат населението в покорност, римляните организират в завладените земи военна сила - създават укрепителна система по Дунав, а по-късно и по северните склонове на Стара планина.

Няма точни исторически данни и изворов материал, от които да се разбере, какво е станало с траките в местността Селището. Само по някои откъслечни предания може да се съди за събитията, разиграли се тук. Една част от местните траки са изтребени, друга част са избягали или взети в робство, а трети остават в селището и обработват своите парцели. Тук липсват плодородните земи на Дунавската равнина и затова римляните не се заселват по тези места. И все пак на запад от селото има останки от укрепена малка пътна станция.

В това време вече съществува пътна артерия от Ловеч за София. Васил Аврамов в книгата си "Войната на България с Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел при град Трявна", издадена през 1929 г. пише: "Римският път от Павликене отивал до град Мелта (Президиум), гдето се съединявал с големия друм от Ескус за Пловдив и продължавал от Мелта на запад за Сердика (София), гдето пресичал друма от Сингидунум за Цариград."

По някои предания една от отсечките на този път преминава през землището на Радювене. Тя започва от Ловеч и минава през местността Драголин, след това покрай Шаовец, през Кайряка. за Сини вир и Микре. Този път сега е напълно изоставен, но преди години тук хората намират останки от каменна настилка и надписи с особена номерация, характерна за пътищата през римско време. В района на селището са намерени различни други остатъци оттогава, които говорят за поддържане на станции и военни части. В близост до Градишката чука, която навярно е използвана за наблюдателница, преди години са открити глинени съдовс, солидни крепостни стени в скалата, човешки кости и оръдия на труда, даващи сведения за живота на римляните. В това отношение особено характерни са намерените фрагменти от водопроводни тръби, които не се срещат никъде другаде на територията на селото. В близост до Градишката чука са открити и развалини от голяма каменна фурна. Преданието говори, че тук римските войници, които охраняват пътя за София, са се снабдявали с храна, като са ползвали специално построеното кале. За подобно кале-крспост се говори и в Димово усое, както и в местността Извор. От тези специално избрани места може да се контролира успешно част от пътя, който свързва Северна и Южна България през Ловеч - София.

По някои откъслечни легенди, запазени до днес, по намерени съдовс и сечива, може да се предполага, че след завладяването на тези земи от римляните, до създаването на българската държава, животът в малкото селище до Царева могила продължава и че твърде рано тук се създава ново селище под името Зелениград, включено в границите на новата българска държава. Намерените съдове и керамика, в която са отразени славянските и прабългарски традиции, дават основание да се мисли, че възникването на българското селище може да се отнесе към най-ранните години от създаването на българската държава.

Превземането на Радювене от турците става чрез ожесточени, кървави сражения. Неговите жители упорито се съпротивляват и по предания селището е напълно опожарено, много от хората избити, другите се разбягват и се заселват в близката местност Балюв дол, при възвишението Бабоя -Чуката, където условията са също благоприятни. По тези места също са намерени много грънчарски съдове, сечива, каменна чешма, гробове с каменни кръстове, които говорят за християнския характер на жителите.

Обитателите на новото селище се занимават главно със скотовъдство и отчасти със земеделие. Освен това някои от тях започват да усвояват различни занаяти. Новите жители с особено голяма любов се занимават с грънчарство и прими-тивна обработка на някои метали. Всичко това е в резултат на смесването на пет култури - тракийска, елинска, римска, славянска и прабългарска.

В сборника "Република България" се отбелязва, че селището е основано преди Освобождението и носи името на първата заселница Рада. Според проф.Йордан Заимов, село Радювене е известно от 1430 година. Турските документи, запазени в Народната библиотека "Св.св.Кирил и Методий", съвпадат с преданието, че името на селото Радино, Радювене е известно още от началото на турското робство.

През XVII-XVIII век в него пристигат български заселници от селата Ъглен, Бсжаново, Славяни, Микре, Вълчитрън, Ласкар, Бохот, Голец, Баховица, Гозница, от Троянско и Тетевснско. Възможмо с по това време да е дошла и голяма група от Берковско, подгонена от жестокостите на турците. Това придвижване на нови групи от различни места към Радювене съдейства за бързото увеличаване на населението. Хората от различните краища, които се заселват тук, донасят със себе си и различни сръчности и занаяти. Създават се общи традиции, обичаи и празнини. Липсата на земя около селото тласка напред развитието на занаятчийството. Част от жителите започват да обработват ниви далеч от селото и да строят там колиби.

През турското робство Радювене запазва своя характер на българско село, заселено с българско население. Това се потвърждава от разнообразен изворов материал. Още по време на обявяване на Руско-турската война от 1877-1878 г. руското военно ръководство решава да издаде специално помагало-упътванс на войските на основата на официални сведения и събрани допълнителни разузнавателни данни. За целта, по нареждане на Главното командване на армията, е възложено на комисия да разработи специален справочен сборник. На 30.1 V. 1877 г. княз Черкаски командирова тази комисия в Букурещ, където работи под председателството на генералщабния офицер полковник Скобелев. Материалът започват да работят на 3 май и го приключват на 21 май 1877 година. В раздела "Дунавски вилает", с.44, в параграфа "Кааза Лавецъ" се казва, че в Радювене има 125 български семейства и нито едно мохамеданско.

 

    Матьо Комитата

 

Същите сведения намираме и в друг сборник, издаден в помощ на армията. В "Статистически сведения за Дунавския вилает" от 1870 г. се пише, че в Радювене няма мюсюлмани, там живеят 126 български    семейства. Документите ясно показват, че Радювене е чисто българско селище. Същото може да се каже и за българските имена на местности, реки, върхове, махали.

Инж. Ненчо Ганев

За разлика от богатите и плодородни равнини, землището на селото не е коло-низирано от турците. Тук те идват на групи в определени периоди - когато събират данъци и наказват непокорните.

В национално-освободителната борба участват и радювенци. Дано Хайдутин от рода Хиновци води чета от 15 души. Друг восвода е Димо, чисто име носи Димово усое. В списъка на Бо-тевата чета фигурира името на Атанас от Радино. В Централния военен архив фигурира името Атанас Стойков, постъпил на 26 май 1877 г. в шеста опълченска дружина, първа рота. На 16 юни 1877 г. в приказ N 60, параграф 3 на дружината е отбелязано, че е избягал. В същия архив за Мико (Матсй) Велков е записано, че е постъпил във втора опълченска дружина на 12 май 1877 г., трета рота, като редник. Участва в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново. Уволнен е на 1 юли 1878 година. Известен е като Матьо Комитата. Цачо Шишков участва в отбраната на Ловеч и пада убит. За героичния му подвиг ловчанлии назовават улица на негово име - Шишкова.

Инж. Ненчо Ганев е роден в с.Радювене през 1856 г. Неговият баща е по професия майстор-строител на мостове по пътищата. Н.Ганев завършва класно училище в гр.Ловеч, след което става учител в същия град. Там го заварва обявяването на освободителната Руско-турска война от 1877 г. Когато руските войски обсаждат гр.Ловеч, Ненчо Ганев (тогава на 21 години) преминава в руския военен лагер и като доброволец сс поставя на услугите на руското командване. Руският щаб го изпраща да премине тайно през турските линии и да събере сведения от военен характер (разположение на турски окопи и артилерийски позиции). В деня на руското настъпление за превземане на град Ловеч, Ненчо Ганев превежда по известна нему пътека руски боен отряд към най-близкия достъп до града и взема участие в завързалия се с турците бои, където проявил храброст. За участието му в Освободителната война Ненчо Ганев е награден с орден от 1878 г. и получава от руското военно командване възпоменателен подарък - един луксозен албум, съдържащ портрети на руски генерали - командири от Освободителната война. След Освобождението на България като доброволец във войната и носител на орден Ненчо Ганев е изпратен в Чехия да учи като държавен стипендиант. Там той първо завършва реална гимназия, след което се записва студснт по строително инженерство в Карловия университет - отдел Висша техника. Прага. По време на неговото следване сс обявява Сръбско-българската война от 1885 г. Ненчо Ганев постъпва доброволец в тази война, временно прекъсва следването си в Прага и се озовава на бойната линия. За участието му в Сръбско-българската война е награден с медал и грамота от княз Алсксандър Батенберг. През 1886 г. Ненчо Ганев завършва висшето си образование в Чехия и сс дипломира като инженер-строител. Едногодишна специализация по железопътно дело изкарва в гр.Лион. По време на стажа му във Франция младият инженер Ненчо Ганев взема участие в строежа на голям мост на река Рона и там проявява забележителни конструкторски способности, за което получава пох-вална грамота от кметството на гр.Лион. Завръщайки се в освободеното си отечество, като един от първите български инженери, Ненчо Ганев се включва с ентусиазъм в строителството на новата държава. Отдава се на своята специалност "железопътно строителство" и е един от пионерите на изграждането на железопътната мрежа в България. Негово дело са: Борущенската (презбалканска) железопътна линия, "Пресечената скала" и шосето Ловеч - Троян, железопътната линия Левски - Ловеч, железния мост в гр.Ловеч, и други строителни обекти от национално и местно значение. Като общсствен деятел Ненчо Ганев е избиран неколкократно за общински съветник, окръжен съветник и народен представител. Инженер Ненчо Ганев почива през 1942 г. в гр.Ловеч.

Радювене е освободено от турците в началото на юли 1877 г. при първото освобождение на Ловеч. След изтегляне на руските войски е нападнато и опожарено от башибозуци. Част от жителите са избити, а други търсят спасение в горите на Микре и Соколово, при руските части към Севлиево. Според статистичсскитс сведения на Ловчанска епархия, тогава селото наброява 261 български къщи. Турските документи от историческия музей в Ловеч дават информация за икономическото развитие на селото - радювенци отглеждат овце, кози и свине.

След Освобождението с административните въпроси в селото се занимава представител на руските власти, наречен от населението Павел. Постепенно новата администрация така се устройва ,че начело застават будни, грамотни и заможни хора от селото, които дават тласък в икономическото и културното развитие на селището.

В началото на XX век Радювене наброява 2219 жители, има 10 241 дка частна земя, 540 дка общинска земя, 800 дка държавна земя. За годините 1905/1906 бюджетът възлиза на 10 101 и 12 463 лв. Колибите са около 200. За нуждите на земеделието се отглеждат крави, биволи и коне. От земеделските култури се произвеждат жито, ръж, ечемик, овес, царевица и слънчоглед. Развива се овощарство и отчасти лозарство. Преселването на жители отТроянско и Тетевснско преди Освобождението води до бързо развитие на занаятите. По поречието на река Тоша има шест воденици и три дъскорезници. Построени са църквата "Св.Параскева" и училището "Васил Левски". Основана е кооперация "Обединение" и читалище "Напредък". Радювене се превръща в естествен общински център на по-малките съседни села Орлене, Каленик, Катунец, Соколово. През войните (1912-1918 г.) селото дава 83 свидни жертви. По същото време, през 1915 година, радювенци построяват за своите деца още едно училище "Св.св.Кирил и Методий".

Строителство на чешма от майстор Антон Марков Дабевски

След войните за пореден път радювенци възраждат своето село. Започва масово строителство на двуетажни къщи. През 1920 г. е открит постоянен медицински пункт, а през април на следващата 1921 г. се открива пощенска станция. Първи началник на пощата е Васил Панов Кункин, а първи пощальон е Гето Христов Рунтев. Първоначално пощата се помещава в дома на Цано Гетов Велковски. В селото работят няколко мелници на Баш бунар, а Големановата воденица е преустроена във валцова мелница. До средния каменен мост е построена мелницата на Стефан Дончев, а в горния край на селото - мелницата на Хичко Христов и сие. По същото време се появяват няколко гатср банцига на кръчмаря Петко Т.Колджийски, Минко Кунчев Тодоров, Минчо Костов Пашов. Широко развитие получава занаятчийството. Появяват се коларо-железарските работилници с по 3-4 работника на Вътю Колев Грозев, братя Стефан и Хичко Данови, Вътю Угърчински и други. Създават се дърводелските работилници на Илия Гергов и Георги Македонски, за изработка на врати и прозорци. Вълчо Петков Тодоров и Гето Игнатов откриват мебелна работилница, Стефан Петров, Минчо Ед-рев Данов, Митьо Иванов Дойнов, Стоян Костов Пашов, Танко Белишов - шивашки работилници, Дончо Шатров и Стефан Гетов Близнашки - абаджийници. Появяват се специализирани работилници: кожухарска на Петър Илиев Шаров и Георги Гознешки, няколко шивашки работилници за дамско облекло, плетачни ателиета за фланели и др. Построяват се няколко дарака за влачене на вълна и парцали, няколко манджунарници за преработка на захарна тръстика, содо-лимонадена работилница, няколко чукачни работилници за поправка на селскостопански инвентар. Отварят се бозаджийница и магазини за продажба на бакалски и други стоки. Хлябът се изпича в домашни условия, но има и няколко частни фурни на Павел Цвятков, Симеон Македонеца, Радка Дончева Мацикова, Петко Тодоров, Христо Копелдашки, Христо Микренеца и др.

Развиват активна дейност търговци на дървен материал, минни подпори, траверси, строителни материали, дървени въглища, дърва за огрев, свине, говеда, овце и селско-стопански произведения. Две трети от свинете, продавани на ловешкия пазар, са от Радювене. За нуждите на животновъдството през 1934 г. е създаден ветеринарен участък, през 1932 г. говедовъдно дружество, през 1933 г. -кланица. По това време в селото има над 22 кръчми.

Но това е така до вземането на властта от комунистите през 1944 г. Кметът Дамянов сдава поста си на новосформираната управа от млади хора, някои даже не ходили войници, с различен социален произход, но обединени от престарава-нето си в насилие над свои роднини, съседи и съселяни с цел власт и обогатяване. Само за десет-петнадесет години всичко, което е градено с толкова любов и надежда е разрушено. Затова говорят събитията, станали през този период и статистическите сведения, съставени от самите тях през 80-те години на XX век. През месец декември 1947 г. са национализирани мелниците на Стефан Дончев, Нецовци, братя Хичкови и сие, дъскорезниците на Минко Кунчев, Петко Тодоров Кул-джиски. Ликвидира се всичко частно и всяка частна инициатива.

На 17 август 1949 г. местните диктатори решават да променят вековното име на селото от Радювене на Стояново. На 21.XI. 1950 г. на общопартийно събрание е съобщено, че селото е наименовано на убития лидер на комунистическата партия в селото партизанина Стоян Едрев.

Както след Освобождението от турско робство, така и сега, след падането на комунистическия режим през 1989 г. Радювене започна да се възражда. Отварят се частни магазини за хранителни и промишлени стоки, кръчми, работят работилници за ремонт на коли и безалкохолни напитки, започва да се връща земята, отнета насила, частни трактори и комбайни я обработват. С указ на първия демократично избран президент на Република България д-р Желю Желев, от 17 юни 1996 г. селото възстановява името си Радювене.

Пламен Петров - фермер, Николай Христов Колев - кръчмар, Нето Петров Бонински - фермер

 

Пано Костов Дончев - търговец, Милко Цанов Натов - фермер, Петър Тотев Петров - бакалин

Политическият живот след Освобождението

В първите години след Освобождението 1878 г.политическият живот в село Радювене протича, както в цялата страна. И тук се появяват партии - Либерална и Консервативна. На 19 юни 1919 г. е основана БКП със секретар Минчо Цанов и касиер Тодор Кочев. Тази партия е разтурена през април 1925 г., заради антидържавна дейност и минава в нелегалност до 9.IX. 1944 г„ когато завзема властта с помощта на съветската армия.

На 27 октомври 1919 г. е основана местната земеделска организация. За неин председател е избран Ганчо Тодоров Ганин, подпредседател е Петко Тодоров Ганин и членове: Петко Димитров Ламбов, Пано Стойков Джамбазов, Васил Стефанов Каталяшки, Колю Петров Данкин и др. През януари 1920 г. е основана младежка земеделска организация с председател Цано Колев Петков. На първото събрание членове на организацията стават: Тодор Мервански, Ненчо Монов, Иван Кунчовски, Нешко Гетов Монов. По-късно в младежката организация членуват 115 души. За кратко време двете организации развиват значителна дейност и към края на 1920 г. дружбата нараства на повече от 360 души, а младежката организация наброява 150 души. През есента на същата година на отчетното събрание за председател е избран Едрю Гетов Герчев, за подпредседател - Кочо Хитов Амзов, за касиери - Иван Танков Белишев и Мойно Дошев.

Към края на 1922 г. в сслото се създава Народен сговор, в който членуват Нето Петров, Пейко Цанов, Мойно Колев, Цано Гетов, Иван Дончев.

Начело на Демократическата партия застават: Коста Петров, Христо Вятров, Митю Йотов Нешев, Васил Дошев и Гето Тодоров.

Изгражда се и малка група на Радикалната партия, начело с Марин Ланджев, Петко Едрев Гешев, Христо Габровски, Георги Каталяшки.

Управниците на селото: Цано Ветов Гелтовски, Едрю Гетов Герчев, Нато Минков, поп Михаил Таков.

Политическите партии в Радювене са натоварени с различни икономически и родови интереси. За съжаление,у това довежда в селото до десетки напразни жертви в периода от 1927 г. до 50-те години на XX век.

Етнография на селото -бит и традиции, обичаи и легенди

В основни линии етнографията на селото, традициите и обичаите се формират още през време на турското робство, а някои от тях още с появата на селището. В новите обществено-политически условия след Освобождението целият комплекс от ентографски компоненти се запазва, но заедно с това настъпват и промени. Някои от тях са свързани с идването на голям брой пришълци от различни селища, други са резултат на дълбоки преобразувания, които настъпват в живота на общсството, особено в периода на тоталитарното управление на комунистите, когато много от традициите умишлено се пренебрегват и то най-вече тия, които са свързани с религиозните празници.

В първото десетилетие след Освобождението почти всички радювенци си строят нови къщи. Според проучването на Петър Вълков, те оставят широки дворове, разделени на три части с отредени места за градината и хармана. После идва мястото на плевника, сайвана, хамбара, кочината и пространството за стоварването на дървата. Повечето къщи са едноетажни.Влиза се направо в сулдормата, а след това в ашовината. Тук е камината, където се пече хляба. Зад вратата са поставени куки за окачване на котлите, а над тях полици за подреждане на паниците. Цялата тази част се нарича лавица. Ашовината назовават още къщи, а на тавана има отвор с подвижна стълба. Там поставят гроздето, орехите, сушените плодове, становете и прочее. От ашовината през друга врата се отива за собата, с широкия одър, която обикновено има югоизточно изложение. От къщи друга врата отвежда в одаята с малко прозорче, където стоят дрехите на семейството.

Радювенски моми

Облеклото на хората е обикновено вълнено или конопено. На главите си младите носят цветна памучна кърпа, а най-често шамлии - черни памучни или ленени кърпи. В празник момичетата се забраждат с копринени разноцветни бариши, а през зимата с плетени шалове. Украсяват се като слагат обици, гердани от мъниста или пари, а по ръцете гривни.

Женското облекло се състои от риза, сукман и престилка. През зимата се носи фуста или вълненик и престилка, а през лятото малко елече. Ризата се изработва обикновено от кълчища и е дълга до коленете. Ръкавите са широки и дълги, жените сами ги шият, а понякога ги бродират, като слагат и дантели, плетени на ръка. Непосредствено след Освобождението се носят ризи с много широки бели ръкави, наричани бслушки. При студсно време над ризата се обличат с блузи от памучно тъкано платно, наречени рубашки. Сукманите тъкат сами от вълнена прежда, украсяват ги с различни гайтани, в зависимост от вкуса и естетическите възможности на девойката. През зимата слагат над сукмана престилки с различни шарки. По-заможните девойки ходят с джубе от вълнен плат, с подплата около врата и пазвата с лисичи кожи. Обуват се обикновено с цървули, които бащите правят от свинска или говежда кожа.

Жените всяка неделя се пременяват в празничен вид с ризи от памучен плат, шити на ръка. Всички платове, които са необходими за ушиване на облеклото и плат за чеиз на момите, са тъкани на примитивен стан. Тънките платове са избелвани на реката с помощта на бухалка и прокарвани на слънцето.

Мъжката риза е кълчищна, рядко памучна, с дълги ръкави от тънко платно. Около врата се поставя памучно огърле, отпред с нагръдник, понякога с оцветена бродерия. Над ризата се облича вълнен елек. Долните гащи са от кълчищен плат, дълги и тесни, наричани платненки. Горните пък са изработени от черен или от кафяв плат и се запасват с пояс от шаяк. Обикновено ходят с цървули, а в по-официални случаи с обуща или сандали. На главата си през зимата носят калпак от агнешка кожа, а лятно време - шапка от слама, по-късно - каскет. В студено време използват ямурлук.

Малко след Освобождението преселниците образуват различни родове, който отначало живеят като съседи, а после се разпръскват из различни краища на селото. Родът на Гешовци, например, е дошъл от Ъглен преди 250 години.

Друг род е на Коювци, който идва от Бежаново. Родът на Велковци идва от Зелково (сега Славяни). Родовете на Рачовци и Кичуковци, най-напред живеят в един чифлик, запазен до идването на руските войски в Метудово (сега Скобелево). Герчовският род се преселва от Микре преди повече от 200 години. Една част от този род наричат пандурите, т.е. пазачи на господарски имоти. Мирчовскияг род също идва от Микре. Особено голям е Ненювският род, който преди повече от 300 години идва от Вълчитрън, Плевенско. Родовете Бурджийски, Дончовски, Стойковски се преселват от Троянско. Нановският род е от Абланица, оттам е Джамбазкият род. Аджовският род идва от Тетевен. Не е известно откъде е Гърнашкият, на който по-рано са казвали Генджовски род. Като кореняци е известна съдбата на Колджийския, Нецовския, Рогачовския и някои други родове.

Особено пъстри и специфични са имената на хората в Радювене: Бона, Васил, Вена, Вълко, Гаца, Гана, Гето, Даца, Ица, Гера, Кочо, Куна, Ненка, Сълю, Цона, Марин, Тодор, Йото, Кольо.

На някои родове или семейства народът дава характерни прякори, свързани с техни лични или обществени изяви. Например: Ашиците, Баберките, Болшевиките, Главоците, Гурзите, Гърнаците, Гърколите, Джамбазите, Джурите, Дойните, Доновци, Житарите, Караджите, Катраниците, Келешите, Кулджията, Копелдаците, Куртите, Ламбите, Маневите, Мунджите, Примките, Рогачите, Чушките, Шатрите, Ялъмите, Абрашите.

В течение на векове радювенци създават стотици имена на реки, възвишения, местности, като отразяват богатството на своето въображение, проницателното си наблюдение, силен и верен езиков усет. Тези наименования отразяват характерни белези на пейзажа и героичното минало на народа. Да споменем някои: Ветрен, Бостанлъка, Ялията, Изворо, Китката, Чуката, Каменица, Балюв дол, Вараници, Гергинище, Острата могила, Карандаш, Гюргевец, Царева могила, Крушака, Драголин и др.

От стари времена се пази представата за езическите божества, за съществуването на различни змейове и самодиви, които живеят на земята в черни пещери и непристъпни гори. Особено силна е вярата в змейовете. Те са боготворени. За тях са създадени различни легенди. Една от тях е следната: горе високо на Градишката чука, дълбоко в скалите, е вградено голямо богатство от чисто злато. Народът вярвал, че има вход за подземието, но съкровището се пазело от един конник на златен кон и от голям змей с криле. И отвори ли се входът, конникът и змеят ще се нахвърлят върху човека и моментално ще го умъртвят.

В землището на Радювене има места, за които се носят и други легенди. Интересна е тази за Крали Марко. Тя е свързана с чудно студения кладенец, който се намира в Герчовското. Тук Крали Марко, прелитайки със своя кон, срещнал турци, които водели навързани с железни вериги десетки роби от селото. Със сабята си разкъсал веригите, прогонил друговерците и освободил хората. В знак на признателност те построили до скалите хубав кладенец. И сега кладенецът и стъпките в скалата са запазени като прослава на подвига на Крали Марко.

Интересна е и легендата за борбата на селяните с водните стихии. В района на селището се намира най-големият извор, наречен "Езерото", откъдето сега Радювене се снабдява с вода. Според легендата, в миналото неговите води били буйни. Те периодично се издигали на голяма височина и заплашвали селото с отвличане. При едно такова изригване, хората се сбрали и започнали да хвърлят в гърловината различни неща: 30 коли черно тръне, стотици руна чиста вълна, едър рогат добитък и накрая 300 живи овена. Така успели да намалят изригването на водата. И този ден е превърнат в празник.

Богато е селото с народни традиции и обичаи, свързани с плодородието, с любовта, с щастието на хората. Особено интересен е празникът "Трифон Зарезан", който редовно става на 14 февруари. Още по обяд всички, които имат лозя по Иванова могила и Бабой се отправят към тях. В торбите си носят бъклица с вино, печена кокошка, хляб, баници, грозде и др. Там всеки отрязва по една лозова пръчка и полива мястото с вино за берекет. След това поединично или на групи обядват. Към 2-3 часа следобед всички се събират на определено място, предвождани от селската музика, тръгват към селото. Като стигнат в Гормалянската махала, те спират пред всеки двор на лозар. Той изнася котел, пълен с вино, предава го на водителя, който след като благославя за берекет и плодородие, го подава на всички да отпият от него. Щом стигнат площада на селото, започва всенародно веселие.

На Васильовден момчетата до 14-15 години с украсени дрянови пръчки ходят да сурвакат хора и домашни животни за здраве и плодородие. На същия празник още от предната вечер младежи и девойки се събират пред някоя чешма или геран да празнуват "Дойлада", т.е. предсказанието за бъдеща женитба. Всяка мома поставя в котле белязан пръстсн. Котлето бива превързано с червен конец и накичено с босилек, предварително напълнено с вода. На сутринта преди изгрев слънце девойките пеят подходящи за празника песни, а най-младата вади след всеки припев от котлето пръстените един по един. Припевите са разнообразни. Например: "На стол седи, с перо пише, сегни моме извади пръстен, дойладо ле..." или "Сиво зайче на партина седи, дойладо ле..." "Въз дол бяга, цървули стяга, дойладо ле..."

През Великденските пости се празнува Благовец (7 април). На този празник домакините метат дворовете, изгарят събрания боклук и обикалят къщите, като тракат с празно тенеке под звуците на припева: "Бягайте змии и гущери, че отдолу идат татари да ви теглят с кантари..." През този ден хората здраво завързвали вървите на цървулите, защото змиите щели да се влачат след този, на когото вървите се развържат.

В селото има още много празници: Русаля, Лазаровден, Гергьовден. Великден, Петровден, Богоявление, Средопостници, Св.Четиридесет мъченици и др. През мессц октомври -27,28 и 29 са определени за събор на селото.

Радювенските народни песни са характерни със своята интимност и откровеност. Те се доближават до душата на народа, до най-съкровеното в нея, разказват за героични и трагични събития, през които е преминал народа или отделната личност. Тс съхраняват мъдростта на годините и като дълбоки корени на дърво непрекъснато пренасят човешките ценности от миналото в днешния ден. Ето една от тях:

Я чуйте, чуйте

Я чуйте, чуйте кавал ли свири, 

кавал ли свири, мома ли пее.

Нито кавал свири, нито мома пее,

турци мъчили хубава Дойна.

Та тя ми жално и милно плакала,

ми я чуло руско юначе,

руско юначе, донско казаче

че си замина хубава Дойна да отърве...

или пък

Сред Балкана

Сред Балкана високи чукари,

сред чукари зелена морава,

сред морава млади момци лежат,

сред момците млад войвода стои.

Той на момците тихо им говори:

Ой ви вази, все отбор юнаци,

тази вечер тука ще лежите,

друга вечер с турци ще се биете...

Говорът в с. Радювене принадлежи към централните балкански говори в Ловешко, Габровско, Калоферско, Казанлъшко, които са послужили за основа на книжовния ни език. Ето защо в много отношения в развитието си той съвпада с неговите фонетични промени и закономерности. В говора на селото в началото на XX век има запазени различни диалектни особености, старинни думи, форми и изрази, които с течение на времето, поради миграционни причини, културни и други влияния все повече и повече отстъпват на книжовния ни език.

Един от главните белези на езика е редукцията - явление, свойствено за целия ни книжовен език, изразено в богата гама от нюанси в потъмняването на неударените широки гласни (а, о, е) в съответните тесни (ъ, у, и), без обаче да се постига пълно покритие в звучението им.

Независимо от своите диалектни особености, които не са така фрапиращи, сега радювенският говор в промените и развитието си върви много близо до книжовния ни език. Общите белези, които следва в това отношение, важат и за речниковия му състав.

Освен многобройните думи от славянски произход, послужили за негова основа, в състава му са се настанили и пригодили доста думи от чужд произход, дошли чрез контакт на населението с друга реч по различни пътища, предимно търговски, икономически, културни и др. Част от тях с времето губят значението си, отмират и изчезват, а ония, които са необходими, се запазват, с което езикът ни не само не губи, а става по-точен, по-пластичен и по-богат.

Етнографията на Радювене - празници, обичаи, език, традиции и легенди, говори за изключително разнообразие, за голяма фантазия и талант на населението, за неговата богата душевност. През дългите векове на борби и изпитания всичко това дава отражение в историческото развитие на селото, за запазване на българската националност и формиране характера на радювенеца.

Учебното дело в селото

В село Радювене има училище от 1839 г., което съществува с прекъсвания. През 1880 г. в селото има твърде малко грамотни хора - 20-30 души.

Към 1860 г. учител в Радювене е Вълчо Кьороолу. Наричат го така, защото като бил дете и играл покрай огнището, една искра отхвръква и го парва по дясното око, с което ослспява. Вълчо е син на Велко Караджов и Цанка Велкова. Баща му се занимава с разчепкванс на вълна чрез дръндарница и оттам идва името на рода - Дръндарите. Вълчо знае черковно-славянското четмо и писмо. На тях учи и своите ученици. Същевременно Вълчо упражнява занаята си - кърпач на обувки. В килията на даскал Вълчо децата ходят, колкото да се научат да познават буквите и числата, а според показанията на Гето Нанов - "да знаем да се подписваме". Всички депа учат един и същ материал, като по-големите показват на по-малките. Учебното време не е разделено на часове, а е от сутрин до вечер, като на обяд децата отиват да вземат от къщите си по 1-2 кърпела (отрязани дърва) за печката. Предметите при даскал Вълчо са четене, писане, смятане. Даскал Вълчо си служи с буквуването. Учителят първо произнася буквата, а учениците я повтарят. След това учителят отива при всеки ученик, за да му я напише на таблата, а учениците започват да я рисуват, докато я научат. Учителят казва на децата примерно "буки-аз-буки-аз", а те произнасят и пишат на таблиците си "баба". Така става изпитването. Дисциплината се постига с наказания - донасяне на вода за по-малките, прав до стената - за по-големите. От 1873 до 1876 г. в село Радювене е учител Никола Дойнов от Етрополе, а даскал Вълчо става учител за една година в с.Катунец. Оттам заминава за Румъния. През 1908 г. се връща в село Радювене остарял, изнемощял и самотен. Даскал Вълчо умира през 1913 г.

През 1875 г. при даскал Никола има 40 ученика и една ученичка - Пена Нецова. Няма строго определена възраст за прием в училището, но все пак няма по-малки от 8-9-годишни. Учебната година започва около Димитровден (8 ноември). По-късно деца не се приемат. Даскал Никола за пръв път образува певчески хор, който пее по празниците в параклис-чето, под негово ръководство. Най-голямото наказание, което даскал Никола налага, според думите на Митьо Вълчев, е бой с пръчка по ръцете. "Ние знаехме, казва дядо Митьо, че даскалът побива, затова мирувахме". Много рядко даскалът обтяга някого за ухото, защото не си е научил урока вкъщи. Награди даскал Никола не раздава, но често говори на немирните си ученици, че ще им закачи "позорния знак", който учениците не са виждали. Наградата е, когато в края на годината, даскалът похвали ученика пред селяните на изпита и му каже, че минава в по-горно отделение. "Ние тогава му целувахме ръка и си отивахме радостни вкъщи - разказва П.Данков. - А срещнехме ли възрастни, си снемахме калпаците и поздравявахме с "добро утро", "добър ден" и "добър вечер".
От 1876 до 1877 г. учител в село Радювене е поп Евстати поп Стефанов, който е и свещеник на селото. Той е родом от с.Буново, Пирдопско. Училището е с маза и горен етаж с две стаи. Обучението се води в едната стая, а другата е за учителя. Училището изгаря през 1877 година.

 

Семейството на учителя Христо Габровски

През 1879 г. е построено ново училище, с четири стаи и коридор, но не е довършено. Затова учебните занятия от януари до април 1880 г. се провеждат в къщата на Петър Нецов. Учител е Христо Иванов Габровски, роден в с.Кози рог, Габровско. За него синът му, учителят Здравко Габровски, роден в 1909 г„ разказва: "Идва в село като млад, неженен учител. Беше много набожен, както и майка ми Петра от Колакманете, която баща ми ограмоти, за да може да чете Евангелието. Бил е кмет на село и счетоводител в конезавода "Св.Климентина" в Ловеч. Беше благодетел и дарител. Един от полилеите в черквата "Св.Параскева", където ходеше да пее в църковния хор, е негов. Бяхме шест деца. Три от сестрите ми бяха учителки, а брат ми Иван беше адвокат и кмет на село".

През 1890 г. училището е отворено на 1 септември. В 1-во отделение се записват 74 ученика, от които завършват 38, във второ отделение се записват 41 ученика, в трето - 12, в четвърто - 12. Всички са българи. До 1890 г. в Радювене учители са Христо Панов от Ловеч и Гено Панов Динчовски от Радювене. В своята автобиография от 1936 г. Гено Панов Динчовски пише, че е роден на 10 октомври 1862 г. в село Радювене. Постъпва в първо отделение в гр.Ловеч през учебната 1875/1876 г. и завършва основното си образование през 1877/1878 г., като се издържа сам със слугуване на добри турци в същия град. През 1879/1880 и 1880/1881 г. завършва първи и втори клас. По това време слугува на явилите му се благодетели Анна и Михал Радославови - бивши учители в Ловешкото градско четирикласно училище. През учебната 1881/1882 г. завършва третокласно образование с оскъдна издръжка от родителите му, подпомогнат е и от доброжелателите му Колю Динков - бивш учител в село Радювене и Христо Иванов Габровски. Като постига изисквания ценз, става основен първоначален учител в с.Беглеж, Плевенска околия и окръг, през учебната 1882/1883 г., и преподава сам на четири отделения с годишна заплата 600 лева. От 1883 до октомври 1884 г. Гено Динчовски е войник в Русе. След това той отново е учител на четири отделения в с.Беглеж със заплата 800 лева. На 6 септември 1885 г. Гено Динчовски е повикан под знамената на българската армия. Награден е със сребърен орден за храброст и медал. През учебните 1886/1887 и 1887/1888 години става основен учител в родното си село, като преподава сам на четири отделения. От 1888 до 1894 г. е главен учител в Радювене.

През 1891 г. за учител е назначен Димитър Митовски от с.Батошево, Севлиевско. Той завършва трети клас в гр.Севлиево. През 1894 г.. е построено новото училище "Васил Левски" с шест големи и две малки стаи. Отворено е на I октомври. Свидетелствата са раздадени на 11 май 1895 година. В първо отделение се записват 78 деца, във второ - 38, в трето - 28 и в четвърто - 32. През 1896 г. старото училище, което служи за общинска канцелария, изгаря. През 1906/1907 г. се открива прогимназия с I-ви клас. Учител е Цанко Дончев от с.Радювене. През 1907/1908 г. прогимназията има ІІ клас. През 1908/ 1909 г. прогимназията е закрита. През 1910/1911 прогимназията отново е открита. През 1911/1912 г. тя има два класа. На 17 септември 1912 г. е обявена обща мобилизация за Балканската война. Учителите Васил Стоянов, Иван Дончев, Стоян Едрев Пандурски са мобилизирани. Училището е затворено до 18 февруари 1913 г. През това време служи за реквизиционен склад. На 21 август 1913 г. умира от холера Стоян Едрев Пандурски. От 1913 до 1915 г. прогимназията се помещава в дома на Вълчо Ц.Нановски. Учители са Владислав Иванов от с.Крива Бара, Ломско и Мария поп Иванова от Ловеч. През септември 1915 г. се открива училище "Св.св.Кирил и Методий", което съществува като прогимназия до 3 октомври 1944 г.

В летописната книга за учебното дело в с.Радювене, която се съхранява в Държавния архив, последните сведения са от 1944 година. Поради международните военни събития, учебната година се открива на 9 октомври 1944 г. с прочувствена реч на директора Цано Колев Петков. Уволнени са учителите: Гаца Цанова Вълкова, Ненчо Тодоров Казанджийски, Неца Мойнова Дошева, Гето Маринов Ланджев, Цано Петров Бо-чев, преместени са: Иванка Кринчева и Всса Иванова Кънчева, а Иван Минков Дойнов напуска, за да стане секретар-бирник в общината. Назначени за учители са: Ружа Панова Ненчева, Пано Ненчев, Добрев, Цано Стефанов Маринов, Здравко Хр.Габровски, Кольо Гетов Рачовски, Мильо Тотев Вятров, Цанка Василева Вълкова, Генка Минчева, Васил Стефанов Тодоров. Някои от уволнените след време са възстановени, тъй като новоназначените млади учители хукват по стълбите на властта. Завършен е строежа на новото училище в Неньовската махала.

През 1980 г. учениците рязко намаляват и с цел да не се закрие училището се открива общежитие, в което идват изоставени от родителите си деца от град Ловеч, откъдето са и учителите.

Развой на учебното дело в Радювене

1922/1923 година при прогимназията
I клас мъже - 34 жени - 6
II клас 20            6
III клас 19           4
Всичко 73        16


1935/1936 година
I отделение мъже  - 23  жени - 30
II  23                18
III  18               22
IV  17              23
Всичко  81      93
I клас мъже - 41       жени - 37
II  27             27
III  20            11


1948 година
Училище "Св.св.Кирил и Методий"
I отд.28 II отд. - 31 III отд. - 28 IV отд. - 27 Всичко 114

Училище "Васил Левски"
126 II 25 III 30 IV 32 Всичко 119
Всичко  54 56 58 59 227
Прогимназия в у-ще "Св.св.Кирил и Методий" 
I клас 51
11 54
II 48
Всичко 153
1967/1968 уч.г.
I клас 19
II 16
III 17
IV 18
V 21
VI 19
VII 20
VIII 22
Всичко 143
След 1985 г.
по 2-5 деца в клас от с.Радювене

Учители от село Радювене
1. Вълчо Велков Караджов
2. Христо Иванов Габровски
3. Гено Панов Динчовски
4. Димитър Митовски
5. Цанко Дончев
6. Стоян Едрев Пандурски
7. Цано Вълков Иванов
8. Иван Дончев
9. Гето Маринов
10. Марин Йонов
11. Цано Колев Петков
12. Никола Угърчински
13. Неца Дошева
14. Паяно Ненчев
15. Цано Петров
16. Ненчо Тодоров Казанджийски
17. Иван Минков Дойнов
18. Здравко Христов Габровски
19. Стоян Митев Ингелски
20. Кольо Гетов Рачовски
21. Недялко Маринов Недялков
22. Хица Динкова
23. Гергана Чалова
24. Йорданка Ганчева Игнева
25. Петко Атанасов Начев

Църква

На мястото на разрушената от турците феодална крепост на Царева могила българите построяват малък параклис-черква. Заедно с извършване на църковното служене, черквата съдейства за запазване на народностния дух и самочувствие. Този параклис постепенно се превръща в място за организиране и закрила на народните борци. Тук се укрива оръжие, доставя сс храна, дава се информация за движението на поробителите. След Кримската война параклисът е напълно разрушен. През 1896 г. е построен един от най-хубавите и големи храмове в района - "Св.Параскева" от майстор Павел хаджи Киряков от Трявна и осветен от пловдивския митрополит Максим на 14.Х. 1898 г. (Петковден). Той е построен от дялан камък с каменни стълбове. За построяването на храма имат големи заслуги кметът на селото и свещеник-иконом Иван Янков от с.Зелено дърво, Габровско.

В Църквата "Света Параскева"

Църквата "Св.Параскева" е художествен паметник на културата (ДВ от 23.IV. 1974 г.). Някои от иконите са дар от общината на с.Пърдилово, Плевенско, а други - дар от родолюбиви радювенци.

През 60-те години църковната камбана престава да бие. Черквата е затворена.

На 17 юни 1995 г. черквата "Св.Параскева" отново е отворена и на лицевата и част с поставена паметна плоча на загиналите воини от сслото през войните (1912-1918).

Читалище

В края на XIX век се появява народно читалище "Напредък" - 1895 година. Пръв председател е основателят на читалището свещеник Иван Янков. Член първи от приетия му устав гласи: "Целта на читалището е да развие населението на Радювснската община в нравствено и научно отношение." На I2.XII.1899 г. са подготвени и изнесени две представления. Има малка сцена в ъгъла на североизточната стая в училище "Васил Левски". Тук стават училищни и разни други селски тържества. След 1920 г. е създадена любителска театрална група, начело с учителя Марин Йонов, която изнася пиесите "Вампир" от Антон Страшимиров, "Големанов" от Ст.Л.Костов, "Службогонци" от Иван Вазов. Читалищни деятели участват в изнасянето на беседи по стопански, научни и педагогически въпроси. Читалищната сграда е построена през 1960 г., която разполага с библиотека, малък и голям салон със сцена.

Духова музика

Спомен на Пано Цанов Бозов - музикант от 1949 г., до разпускането на селската духова музика през 1983 г. (защото няма на кого да свири).

"Духовата музика в с.Радювене е създадена през 1928 г. от Сава Петров Мирчовски, завърнал се от емиграция в Америка и като музикант. От всички музиканти в село само Сава Петров, Славчо Семков Рогачев и Банчо Йончев са нотисти. Имаше три музики - Ненювска, Гормаленска, Вранчовска. Свирехме хора, маршове, румби и танго по празниците Гергьовден, Великден, Ивановден, сбора, Зарезан. Обикновено музиката се пазаряваше от някой, който има любовница или някой кръчмарин, най-вече Борис Ненчов и Иван Нетов. Всяка неделя свиреше музика насред село, само по жътва не се правеше хоро. Големи играджии бяха: Христо Маринов Игнев, Марин Панов, о Димитър Доновски, Цано Митев Комитски, Бано Петров Врачкин, а от жените - Цанка Едрева Еламова, Яна Пенчева Дочева."

МУЗИКАНТИ

Ненювска духова музика
1. Сава Петров Мирчовски
2. Славчо Семков Рогачев
3. Банчо Йонче Зупов
4. Стойко Добрев Кардашев
5. Вълчо Танчев Метудовски
6. Вълко Добрев Кардашев
7. Дошко Гетов Добрев
8. Петко Тодоров Найденов
9. Пано Цанов Бозов

Гормаленска духова музика
1. Ганчо Гсчов
2. Стоян Иванов Ланджев
3. Момедан Асанов
4. Марин Стойков
5. Йото Начов
6. Цано Гетов Гърколски

Вранчовска духова музика
1. Пано Стоянов Вранчовски
2. Тодор Стоянов Вранчовски
3. Доньо Динков
4. Вътьо Атанасов

Кооперативно движение

"Кооперация "Обединение"

 

Основатели на кооперация "Обединение". На първия ред - Пано Кьороски, Ненчо Казанджийски, Митю Едрев, Дачо Едрев, Пенчо Келеша. На втроия ред- неизвестен, Станю Пейков, Пейко Бочовски, Минчо Диновски.

Първото учредително събрание е станало на 18.II. 1907 г. от 32 членове. С протокол N 1 излъчва управителен съвет в състав: председател - Ненчо Мойнов, касиер-деловодител - Стоян Едрев Пандурски и членове - Петър Цанов Бочев, Дочо Едрев, Станю Пейков и Цано Маринов. Стоян Едрев Пандурски е роден на 25.XII.1880 г. в село Радювене. Средно образование получава в Габрово през 1902 година. Още като ученик проявява интерес и към обществени въпроси,и участва в редактиране на списание. Постъпва учител в Радювене на 06.09.1904 година. Учителства 8 години от 1904 до 1912 година. Участва в Балканската война като запасен офицер. Умира от холера на 21.07.1913 година. Погребан е в с.Кошли.

От 1914 г.. кооперация "Обединение" става кредитно-кооперативна. В началото извършва само кредитно-влогова дейност. По-късно открива два смесени магазина, млекарни-ца - 1932 г., с производство на сирене, 1946 г. зеленчукова градина, 1947 г. - овцеферма, свинеферма, касапница. От 1972 г. кооперация "Обединение" прекратява своята дейност и преминава към РПК "Стратеш" - гр.Ловеч, която осъществява търговско обслужване на населението.

Трудово-кооперативио земеделско стопанство

ТКЗС се образува през март 1948 г. от 67 души. Само след няколко дни 23-ма човека отказват да участват в ТКЗС-то. Тези, които остават, са малоимотни и бедни селяни, притежаващи земя по най-лошите места от землището на селото. Създават се кооперативни блокове от най-добрата земя. От това са засегнати над 300 семейства, които не желаят да са членове на ТКЗС. Те правят жалба пред Ловешкия съд.

Тъй като жалбите са изключително много, околийският съд, под ръководството на Иван Ленков, идва в село, където заседава няколко дни в училище "Васил Левски". С изключение на три жалби, останалите остават без последствие. На 9 април 1951 г. селото въстава срещу насилието. Камбаната на църквата "Св.Параскева" бие тревожно. Славо поле почернява от човеци и добитък. Главен организатор на бунта срещу ТКЗС.то е Христо Мойнов Гетов, с помощници - Стойко Недялков Аджов, Вълчо Петров Джамбазки, Мария Стефанова Гетова и Пейко Енчев Мартинягов.

 

Спомен на Банчо Димитров

Най-напред влязоха тези без имот, а ние се дърпаме. Викаха ме пет-шест пъти, и като видях, че ще ям дебелия, кандисах да се запиша. Записах се с една нова каруца. Бях я купил току-що от един майстор-гозниченин. Майсторът ми каза: "По-хубава каруца от твоята в Радювене няма да има", когато му броих 100 хиляди лева. И прав си беше човекът, но малко й се радвах, нямаше и месец. Влязох в ТКЗС-mo с биволица, 15 овце, 50 декара ниви. Имах още две биволици, две крави, но като видях накъде отива, ги продадох навреме. По икиндия се вдигнахме. Камбаната бие, не спира. Нали съм на полето, само отворих вратника, и както бях по риза (беше началото на април), тръгнах. Народ много. От всички пътища излизаше на полето, вървеше народ. Пред стопанския двор ни чакаха униформени милиционери с автомати, не дават да влезем и си вземем животните. Но ние сме много и те отстъпиха. Цочко от отвъдната махала вика: "Всеки неговото. Чуждо няма да пипате - коне, кринчета, волове. Всеки неговото!" Взех си биволицата. Вечерта я издоих, накърмих, телпа я закарах, и отидох да си взема каруцата от Миико Видински. Той беше от първите и на него я бяха дали. Да не мъча добичето, стига е теглило в обора, па ръце си я довлякох. Още не седнал, дойдоха от общината и казаха: "Бивола ще връщаш, че тегло те чака, кринчета, въжа, чували!" Що народ биха и караха в Ловеч. След няколко дни Видински дойде и взема каруцата. Нивите взеха, овцете взеха, бивола с каруцата, а трудодена с години - няколко стотинки. Едни ръгнаха връмого по Балкана, други - по Добруджа, тука - пари няма, от нищо-нищо.

Бях и ял попарата наскоро след 9-ти в общината за няма нищо. Две овце заклахме тогава, като ме пуснаха.

Спомен на Пена Василева Герговска

Йоца Близнашка вика да вървим да вземем кравите. Пейко беше па горния стопански двор. Като отидох на двора, не мога да си позная кравите от пусталост. Вечерта Бочо Ненов вика: "Всеки да си връща добитъка, отдето го е вземал!" И аз върнах кравите, каруцата с ритлите. Не ни оставиха нищо. Купихме си после от стопанството биволица, която беше взета от друг човек в село. Вечерта, като си ядяхме с Пейко, се почука па вратата. Отворихме и на прага Минко Баръма: "Пейко, ела до общината!" И още не доял, замина с Минка. Сиги да си доде, до час да си доде, няма го. Заранта отивам да видя какво става, а един човек на сряд село ми казва: "Закараха ги в Ловеч още снощи легнали по очи в камиона." Сестра ми Тота и нея бяха закарали. Стоя в околийското десетина дена и си дойде, а Пейко го няма. Наш Бано тогава беше отишъл в околийското.

Отивам у тих. Ристина, жена му, отворила и чете "Разораната целина". Бано влиза и аз на врата му, рев, а той ми вика: "Върви си на село, Пейко ще си дойде". Ще си дойде, ама го няма. Чак след един месец си дойде от затвора.

Имаше хора много зор влязоха в ТКЗС-то. Те са се научили да си работят нивите, да си гледат добитъка, да си имат. Тях ги вкараха в милицията, общината, по Ловеч ги разкарваха. Взеха им имота и ги напратиха в Димово усое, а искат наряд от жито, мамуле, слънчоглед. Влязоха нямащите, мързеливите и разбойниците. Дето работни ора, дето ценят труда си, те отидоха в града. Не ги пускаха, по събрания ги увещаваха, но който не го мързи и не го е страх - избяга. А ние стояхме тука като шашкъне, да гоним вятъра, да ни ядат кучетата. Додето имаше, даваха по нещо, додето баталясаха всичко. Отидохме гледачи, защото беше по-платено. Иначе в бригадите хората мряя. На един сбор партийният секретар вика по радиото: "Всички гости сборджии да си вървят, а кооператорите да излизат и берат мамулите!" "Яло те е болест, аз съм дошла да ям и пия!" - кълне леля Неда от Катунец. 1997 г.

Спомен на Тодор Колев Кунчовски (1912-1992)

Бях милиционер по 9-ти и искаха и аз да бия, защото убили брат ми. Стоях няколко месеца и напуснах. Не можех да гледам как тези млади и нови управници обираха заможните и на никого лошо не сторили хора. После, една част от тях станаха началници в Ловеч, Плевен, София, а с други правихме ТКЗС. Който не желае да влезе в ТКЗС-то, взеха му хубавата нива и му се дава лоша. Аз бях овчарин. На 9 април 1951 г. опозицията, която беше силна в село, реши да разтури ТКЗС-mo. Тогава бях гледач на кравите на стопанския двор. От околните села и Ловеч бяха дошли да охраняват. Цялото село сс изрича на Славо поле. Всички си искаха добитъка. .Казаха ми: "Бай Тодоре, няма да отвързваш на никого кравата, нека всеки сам си я вземе." После стана като по 9-ти, побоища, околийското, затвора. И по пътя през Крушака отново тръгнаха: едни за по-голяма власт от добре свършената работа, други - да живеят по мази и тавани в града, а трети останаха в Крушака'. Останахме с кози и магарета. Стопанството през цялото време бе на загуба. Към кого ли не минавахме, с кого ли не сс обединявахме. Няма ученици - прави се разширение на две училища, има община - прави сс нова, има голяма и хубава кооперативна сграда - прави се нова, а старата се руши.

Всичко се правеше, за да се краде.

Отидох в града хамалин на гарата. Един тон пясък да разтовариш, плащаха 20 стотинки (1961 г.), и на село цял ден - почти същото. Три години пътувах сутрин и вечер по тъмниците, с рейса, но ме извикаха в окръжния комитет па партията и ми казаха: "Ти си комунист и твоето място е на стопанския двор, а не тук в града." И се върнах, за да потъна в гоената на другоселските цигани и маститите крави, та до оная година, когато всичко се разграби.

Спомен на Митьо Колев Гаргов.

Една вечер дойде да ме тавре за ТКЗС Кочо Караджов - героят от славяновския пиларник: "Цяло лято ще работиш мамулите на Стърчи крак, а есента са в двора. Там е селското гробище ти през бирата". Отидох да ора при Малаците. Атанас Армянков - бригадир. Седнахме да ядем и аз му викам: "Бай Атанасе, какво ще правим тез мамуле? Трябва още един кош да правя". А той ми отговаря: "Снощи бях на партийно събрание и казаха, че по кило ще дават, изтъничко, за да се услажда." И тогава му рекох: "Да не смееш да дойдеш повече да ме викаш, аз имот нямам - той е на баща ми" и повече не отидох.

През I960 г. влязох в ТКЗС-mo. Нямаше повече накъде, децата растат. Карач съм на волове и отивам на колибата на Стоян Илиев Сълев да правим яма за силаж. Влизам в колибата да пия вода. Бона още е жива, но е оглупяла, ми подава един голям, шарен бардак. Гледам 12 гюма и едно каче, пълни със сирене и доилка окачена има за два гюма. "Не голи носите?" - питам аз. "Какво носене от готованци. Довечера ще замине за Ловеч, за тукашните".

Моят кръстник Ненчо Главошки, 70-годишен човек, един път ми казва: "Крушума Васил ми рече: "Предвидили сме аз да те ликвидирам. "Дадох му сто хиляди лева и след няколко дни още 60 хиляди и почна къща веднага. Но още нова л продаде, без да живее в нея, защото замина за София. С насилие и кражби нищо не става. Това ще пропадне рано или късно." И позна, но що народ измря.
1997 г.

Налични земя на село Ридювене
към 14.06.1995 година в декари
пасища, мери обработваема
18 072 28 074

КООПЕРАЦИЯ "ОБЕДИНЕНИЕ" - ПРЕЗ 1932 ГОДИНА

Безимотни - 6 човека до 30 декара - 114 човека до 50 декара - 34 човека до 80 декара - 64 човека до 100 декара - 30 човека над 100 декара - 50 човека
От тях:
земеделци - 275 човека търговци - 5 човека занаятчии - 6 човека учители - 11 човека свещеници - 1 човека
От всички членове 80 са неграмотни

Радювенско емигрантско спомагателно дружество "Прогрес", гр. Торолд, Канада

Дружеството е основано на 06.06.1945 г. в дома на Недялко Недев. За секретар на настоятелството е избран Недялко Недев, за председател - Илия Петков. Целта на дружеството е, чрез определения членски внос да се събират суми, които да изпращат в родното село Радювене. Още на учредителното събрание се взема решение за организиране ежегодно на пикник с почерпка и разиграване на томбола. Приходите от това мероприятие също постъпват в бюджета на дружеството. Така от събраните суми радювенските емигранти в гр.Торолд (Канада) изпращат в родното си село 450 долара за подпомагане на бедните, 120 долара за паметника на партизаните, 2060 долара за закупуване на часовник, 2326 долара за киноапарат, 500 долара за читалището. На 21.XI. 1955 г. в дома на Минчо Петров, по предложение на част от членовете, съгласно чл.44 и 45 от устава, се взема решение дружеството да престане да съществува. За периода 1947-1952 г. членове на дружеството са 62 човека.

Радювене в имена и цифри

Убити през войните

Балканска война 1912-1913 г.
1. Старши подофицер Нето Маринов Дочовски, 17 пех.полк, убит на 22.11.1912 г., Субакчи, Турция
2. Мл.подофицер Велко Маринов Гешов, 53 пех.полк, убит на 2.11.1919, Одринско
3. Редник Гето Вълчев Кюсов, 59 пех.полк, починал на
10.12.1912 г. в Пловдив
4. Редник Дано Стоянов Пенковски, 53 пех.полк, починал на 2.12.1912 г. в София
5. Редник Добрю Стойков Джазбаски, 17 пех.полк, убит на
17.11.1912 г., Субакчи, Турция.
6. Редник Кочо Пейков, 9 пионерна рота, убит на 13.10.1912 г.
7. Редник Нешко Вълков Вардарски, 17 пех.полк, убит на
13.11.1912 г., Субакчи, Турция.
8. Редник Стоян Хичков Бечев, 17 пех.полк, убит на
11.12.1912 г.., Търново сеймен.
9. Редник Петко Бочев Арабаджийски, 17 пех.полк, починал на 14.12.1912 г., Търново сейм.
10. Редник Петко Стойков Денкин, 59 пех.полк, убит на
20.03.1913 г., Одрин
11. Редник Ганю Цанов, 59 пех.полк, убит на 20.03.1913 г., Одринско
12. Редник Йото Пеев Дацин, 53 пех.полк, убит на 21.04.1913 г., Одрин


Междусъюъзническа война 1913 г.
1. Подпоручик Стоян Едрев Пандурски, 66 пех.полк, убит на 21.07.1913 г.
2. Редник Цоко Вълков Микрснски, 2-ри артилерийски полк, убит на 25.06.1913 г.


Първа световна война 1915-1918 г.
1. Мл.подоф. Васил Ангелов Чушков 34 пех.полк, убит на
19.10.1915 г., Нишко
2. Мл.подоф. Минко Динков Вълчев, 34 пех.полк, убит на
10.10.1915 г„ Нишко
3. Мл.подоф. Хичко Минков Хичков, 34 пех.полк, убит на
21.10.1915 г„ Нишко
3. Ефр. Енчо Петков Енчев, 34 пех.полк, убит на 10.10.1915 г., Нишко
5. Ефр. Хито Едрев Герчов, 34 пех.полк, убит на 10.11.1915 г., Нишко
6. Ефр. Вело Цанов Пукалски, 34 пех.полк, убит на
10.11.1915 г., Нишко
7. Ст. подоф. Мирчо Петров Мирчев, 34 пех.полк, убит на
03.03.1916 г., Кавадарци
8. Ред. Петко Генов Рогачев, 57 пех.полк, починал на 3-.12.1915 г., София
9. Ред. Колю Банов Кьосов, 58 пех.полк, убит на 20.11.1915 г., Прищина
10. Ред. Стоян Тодоров Мирчев, 34 пех.полк, убит на
11.11.1915 г., Нишко
11. Ред. Петко Маринов Миков, 34 пех.полк, убит на
19.10.1915 г., Нишко
12. Ред. Гето Тодоров Дончовски, 34 пех.полк, убит на
7.11.1915 г., Прищинско
13. Ред. Вълчо Петров Королезов, 34 пех.полк. убит на
10.10.1915 г., Нишко
14. Ред. Дано Колев Аджов, 34 пех.полк, убит на 11.10.1915 г.. Нишко
15. Ред. Стоян Краев балишски, 34 пех.полк, убит на
11.11.1915 г., Дойранско
16. Мл.подоф. Гето Петков Дончовски, 58 пех.полк, убит на 10.11.1916 г., Битолско
17. Ред. Димитър Банов Паков, 6 ловешки ешалон,
31.01.1916 г., Дупница
18. Ред. Вълчо Димитров Панавскси, 58 пех.полк, убит на
16.11.1916 г., Битолско
19. Ред. Ганчо Гергов Великин, 58 пех.полк, убит на
16.11.1916 г., Битолско
20. Ред. Петко Минков Маринчов, 58 пех.полк, убит на
17.11.1916 г., Битолско
21. Ред. Колю Петров Ганев, 34 пех-полк, починал на
9.02.1916 г., Македония
22. Ред. Тодор Василев Герчов, 58 пех.полк, убит на
7.12.1916 г., Битолско
23. Ред. Иван Йотов Димитров, 34 пех.полк, починал на
5.03.1916 г., Ловеч
24. Фслдфебел Митю Тодоров, 34 пех.полк, убит на
30.09.1916 г., Дойранско
25.Ст.подоф. Вълчо Маринов Даковски, 58 пех.полк, убит на 16.11.1916 г., Добруджа
27. Под.чик Начо (Нсно) Костов Нецовски, 58 пех.полк, убит на 16.11.1916 г., Битолско
28. Еф. Петър Вълчев Пановски, 34 пех.полк, убит на
18.09.1916 г., Удово, Македония
29. Ред. Дойчин Стойков Хичково, 37 пех.полк, убит на
13.1.1916 г., Нишко
30. Ред. Петко Димитров Пановски, 11 маршови полк, убит на 21.12.1916 г., Сев.Добруджа
31. Ред. Христо Цанов Вълков, 14 пех.полк, починал на
7.10.1916 г., Гюмюрджина
32. Ред. Герго Петков Цанов, 14 пех. полк, починал на
29.02.1916 г., Скопие
33. Ред. Васил Мирчев Стоянов, 11 маршови полк, убит на
6.10.1916 г., Добруджа
34. Ред. Гето Минков Нанов, 11 маршови полк, убит на
6.10.1916 г., Добружда
35. Ред. Дурко Мехмед Алилов, 33 пех.полк, убит на
19.09.1916 г., Леринско Гърция
36. Ред. Петър Вълков Арабаджийски, 2 конен полк, убит на 7.09.1916 г., с.Росеново, Добрич
37. Ред. Панко Цанов Гетов, 34 пех.полк, убит на 1.12.1916 г., Румъния
38. Ст.подоф. Иван Александров Стойцев, 34 пех.полк, убит на 6.05.1917 г., Доранско
39. Мл.подоф. Колю Игнсв Аджов, 58 пех.полк, починал на 23.11.1917 г., гр.Ловеч
40. Мл.подоф. Илия Петков Койкин, 34 пех.полк, убит на
20.04.1917 г., Дойранско
41. Ред. Ненчо Славчов Дочов, 34 пех.полк, починал на
18.06.1917 г., Скопие
42. Ред. Петко Панов Яланджийски, 34 пех.полк, убит на
22.09.1917 г., Дойранско
43. Ред. Георги Георгиев Тинков, 34 пех.полк, убит на
24.04.1917 г., Дойранско
44. Ред. Петко Станев Банавичин, 34 пех.полк, убит на
25.04.1917 г.
45. Ред. Игньо Стойков Фокарийски, 34 пех.полк, убит на
12.05.1917 г., ДЗойранско
46. Ред. Станчо Димитров Василев, 34 пех.полк, убит на
25.04.1917 г., Дойранско
46. Ред. Кочо Банов Лингоров, 34 пех.полк, убит на 9.05.1917 г., Дойранско
47. Ред. Тотю Вълчев, 34 пех.полк, убит на 8.05.1917 г., Дойранско
48. Ред. Христо Богданов Стоянов, 34 пех.полк, убит на
1.05.1917 г., Дойранско
49. Ред. Дончо Станев Янов, 34 пех.полк, убит на 31.03.1917 г., Дойранско
50. Ред. Пенко Цанов Колев, 34 пех. полк, починал на
3.10.1917 г., Скопие
51. Фелдфебел Иван Стоянов Дойнов, 34 пех.полк, убит на
7.05.1918 г., Дойранско
52. Ст.подоф. Колю Йотов Кунчовски, 73 пех.полк, убит на 21.09.1918 г., Кавадарци
53. Мл.подоф. Цаню Гетов Владов, 8 опълченски полк, починал на 17.08.1918 г., Ловеч
54. Ред. Дано Стойков Хинов, 9 инженерна рота, починал на 2.09.1918 г., гар.Удово Македония
55. Ред. Койчо Цанюв Джулов, 34 пех.полк, убит на
27.04.1918 г., Дойранско
56. Ред. Стефан Данчев Пенков, 34 пех.полк, убит на
24.04.1918 г., Дойранско
57. Ред. Цачо Тодоров Неновски, 34 пех.полк, убит на
1.05.1918 г., Дойранско
58. Ред. Добри Ненов Жупалски, 34 пех.полк, починал на
6.10.1918 г., Ловеч
59. Ред. Вълчо Пенчов Бочов, 34 пех.полк, убит на 8.05.1918 г.-, Дойранско
60. Ред. Стоян Кочов Найденов, 34 пех.полк, убит на
20.09.1918 г., Дойранско
61. Ред. Колю Велков Тодоров, 34 пех.полк, убит на
6.05.1918 г., Дойранско
62. Ред. Кочо Стоянов Пешов, 34 пех.полк, убит на 6.05.1918 г., Дойранско
63. Ред. Петър Кочев Пенков (Бонков), 34 пех.полк, убит на 7.05.1918 г., Дойранско
64. Иван Стоянов Динкин, 34 пех.полк, починал на
31.05.1918 г., Скопие
65. Ред. Петко Хичков Дончовски, 34 пех.полк, убит на
6.05.1918 г., Дойранско
66. Ред. Стамо Красв Белиски, 79 артилерийски полк, починал на 16.10.1918 г., Търново
67. Ред. Стефан Данов Илиев, 34 пех.полк, убит на 9.05.1918 г., Дойранско


Втора световна война
1. Подпоручик Тотю Стоянов Агушев
2. Кольо Петков Грозев
3. Ст.подофицер Славчо Димитров Славчев

 

Духовата музика на Радювене през 70-години на ХХ век.