2 август 2014г.

Годишнина от Илинденско-Преображенското въстание.Илинден /стар стил/. Празник на БСП

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Моята мисия в Югославия - І

 

Тези страници са писани през първите месеци на 1948 г., три години след събитията, за които се отнасят. Повод за това ми дадоха противоречивите становища на руските и българските комунисти по въпроса за балканска федерация, проличали след посещението на българското правителство в Букурещ през януари 1948 година.

Като основа са ми служили беглите стенографски бележки, които за съжаление не винаги съм датирал. Ето защо ще се появят може би някои малки неточности.

Добре би било, ако някога книгата бъде издадена, тя да съдържа едно документално приложение, в което да се поместят всичките ми доклади до Министерството на външните работи през описания период.

Едва тогава българската общественост ще схване пълната ограниченост и безперспективност на хората, които в него момент ръководеха българската държавна политика.

Тогава може би и някои мои приятели, ако има още живи, ще разберат и причината за моята лична катастрофа.

П. Т.


На идеята за южнославянска и балканска федерация, която следващото поколение ще осъществи

I

­-И Вие ли тръгвате за Македония? ­- ме запита учудено един мой познат минувач, стар чиновник в Министерството на финансите, когато ме видя, че се готвя да се кача в стегнатата за дълъг път военна кола.

-­ Воювал съм два пъти за нея. А и кой ще ме вземе с тези побелели коси? Отивам в Югославия.

-­ Но тя не съществува.

-­ Възкръсва.

-­ Къде?

-­ При Тито.

-­ На добър час!

Моят случаен изпращач ми стисна двете ръце. Той направи движение, като че ли искаше да ме прегърне, но изглежда, че се смути от няколкото генерали, които ме заобикаляха.

С доста голямо усилие аз реших да се обърна и през задното прозорче на колата, между охладителите на картечните пистолети, зърнах още веднъж изправената фигура да маха шапка на фона на разрушените здания по бул. “Фердинанд”.*

Водещата кола бавно си проправяше път между спрели артилерийски ешелони и обози по “Патриарх Евтимий” и успя да излезе най-сетне на свободен път, като старателно заобикаляше още незапълнените кратери от бомби.

Когато напускахме града, започна да ръми и лека мъгла прикриваше тъжната картина на предградията. Колите усилиха своя ход към Петрохан.

Винаги, когато пътувах с подобни назначения или когато ми е предстояло да участвувам непосредствено в решителни действия, мисълта ми се спира върху печални неща, които изцяло ме овладяват.

Пътуваме с пълна скорост към Югославия.

Моят стар финансов чиновник, свикнал цял живот да оперира с реални величини, ми каза, че тя не съществувала.

Аз, неговият преходен шеф, му заявих, че тя възкръсва. Трябваше да добавя ­ “във волята на нейните синове”.

Главните съобщителни артерии на Югославия бяха още в немски ръце. Сериозни авангардни сражения се водеха в момента при Кула, Бяла паланка и Девебаир. Една среща с югославянски ръководители беше невъзможна на югославска територия. Ето защо ми бе съобщено, че срещата ще стане в Крайова.**

И въпреки това аз пиша по-горе, че ние пътувахме с пълна скорост към Югославия, към волевите хора, които бяха учудили света със своята храброст. Предстоеше да го учудят със своите държавнически способности.

Беше започнало вече да се смрачава и нашият шофьор зорко следеше червените сигнални светлини на водещата кола.

Няколко основни въпроса ме занимаваха непрестанно от деня, когато министър-председателят Кимон Георгиев ми предложи да се нагърбя с тази тежка политическа задача:
Ще мога ли да работя с човека, за когото знаех толкова малко: партизанин, политически и военен ръководител, национален герой, комунист, маршал?

Ще ме постави ли той на скамейката на обвиняемите, за да иска от мен отчет за всичките деяния на българските управници?

Той ли ще движи действително в бъдеще живота в Югославия и какви ще бъдат моите функции ­ на политическо лице или на обикновен дипломат?

Потънал дълбоко в седалката на колата, аз имах чувството, че върху плещите ми тегнат събитията от последните тридесет и пет години. Една, две, три войни преминаваха през паметта ми, подобно на телеграфните стълбове край шосето. Един, два, три погрома бяха грижливо класирани в досието на държавата, която сега щях да представлявам. Каква полза, че си описал двата и си предсказал третия? Няма ли с първият въпрос още да ме запитат: а какво конкретно направихте, за да го предотвратите?

Използвувах престоя ни във Видин, за да опозная по-отблизо моите спътници. Освен секретаря си Милчев и полковник Матеев много малко познавах останалите.

Главното ми внимание беше отправено към Терпешев, който възглавяваше делегацията.

Познавах го лично едва от две-три седмици. В навечерието на 9 септември той беше дошъл в дома ми да се срещне с началник-щаба на Първа дивизия полк. Райчо Славков. При тази среща бе постигнато споразумение и бе неутрализиран софийският гарнизон, с което стана възможно провеждането на самият преврат.

Терпешев бе издигнат от комунистите на поста подпредседател на Министерския съвет. Тъй като до момента на преврата не познавах никого от техните реално ръководни лица, в личността на Терпешев аз се стараех да анализирам характерните черти, качества и подготовка на нашите нови партньори.

Първите ми впечатления от Терпешев бяха положителни.

Той имаше вид на примитивен, но здраво и на пръв поглед искрено мислещ човек по някои от основните въпроси, засягащи нашата мисия. До момента на нашето тръгване обаче ние не можахме да беседваме с него конструктивно и сериозно върху предстоящите преговори, тъй като в кипящите дни след 9 септември, времето на Терпешев беше разкъсано с хиляди сериозни и несериозни неща, включително и честите проби на неговата генералска униформа, които фактически забавиха нашето заминаване с един ден.

По взаимно съгласие бяхме оставили разглеждането на тези въпроси през време на пътуването, което сигурно щеше да продължи няколко дена. Аз не знаех докъде се простират пълномощията на Терпешев и до колко той може да предлага инициативи и да поема отговорности, без предварително да е искал одобрението на ръководните тела на неговата партия.

Още във Видин ми стана ясно, че Терпешев няма конкретен план за работа и че ще действуваме съобразно обстановката. До известна степен това ме изненада. Аз съзрях у Терпешев една неориентираност по югославянските проблеми на момента, което ме учуди. Въпреки всичките мерки, които бяха взети за успешното провеждане на нашата мисия, Терпешев изглеждаше, че не беше наясно как ще бъдем приети. През цялото време на пътуването той остана в областта на общите фрази, които ставаха все по-общи, колкото повече се приближавахме към нашата цел.

Министър-председателят и министърът на външните работи не ми бяха дали конкретни инструкции. Когато се сбогувахме, Кимон Георгиев даже и не обрисува рамките, в които трябва да се движа. Той каза, че предоставя на мене да преценя обстановката и да му докладвам за възможностите за евентуално по-широко разбирателство. Ето защо и аз желаех, доколкото това зависеше от мене ­ в първите срещи да бъдем възможно по-въздържани.

Отношенията с Югославия не бяха за мене нов проблем.

Малката партия, от която по начало произхождам, винаги е считала, че алфата и омегата на българската външна политика е едно достойно и искрено българо-сръбско разбирателство.

Моят политически учител Найчо Цанов още преди 1912 г. проповядваше, че с установяването на тези ясни и достойни отношения трябва да се бърза. Този безукорно честен обществен деятел още тогава беше съзрял политическата далновидност на сръбските държавници и държавническата некадърност на министрите на Фердинанд.

За голямо съжаление днес трябва да установим, че фактите изцяло потвърдиха неговите политически предвиждания.

Усилията на Стамболийски, няколко години след края на Първата световна война, да разчисти бодливите глогове по пътя за Белград пропаднаха поради прекалено нарасналото самочувствие на сановниците на новата балканска империя.

Убеден, че само по тази линия би се изградило едно по-съвършено балканско политическо общежитие, Стамболийски направи няколко смели изявления, които му създадоха врагове у нас, но не разтопиха сърцето на Пашич. С източно лицемерие югославянският министър-председател разчесваше дългата си брада и уверяваше нашия Ивайло (Александър Стамболийски.), че е нужно време за да бъдат забравени лошите спомени от току-що преживените конфликти.

Професор Александър Цанков, който след убийството на Стамболийски също така счете за нужно да замине за Белград, бе посрещнат с още по-голям скептицизъм. В Белград знаеха, че една от причините за свалянето на земеделския водач бяха думите му, че сме виновни пред Сърбия и че трябва да направим всичко, за да се разберем с нея.

При това посещение, което не даде никакви резултати, беше уговорено и аз, в качеството ми на министър на финансите, да посетя след известно време Белград. Отношенията между двете страни обаче бързо се влошиха. Неотговорните фактори взеха връх и почнаха да надуват заплашителните йерихонски тръби на печата, а родолюбци по професия тръгваха отново да се разхождат по границите на Македония, небръснати, брадясали, за да плашат врабците.

Започнало с една кървава трагедия, управлението на Цанков наскоро след това завърши водевилно.

Естествено това осуети и моето заминаване.

Във Видин след вечерята с някои от представителите на местната власт всички членове на нашата делегация отидоха на някакво представление. Аз останах сам известно време и след това бавно тръгнах край Дунава.

Не беше много отдавна, преди около четиридесет години, в един летен ден, който както у Дон Кихот ­ се очертаваше горещ, преди изгрев слънце, тръгнах от тук пеш през Връшка чука и Зайчар за Венеция. Нашето поколение беше жадно за знания и много младежи като мене по липса на средства извървяваха по стотици километри пеш, за да се учат.

Унесен в спомени, неволно се върнах отново към главната тема, която ме занимаваше тази вечер: отношенията ни с Югославия.

След осуетяването на моето първо заминаване за Белград през 1924 г., десет години по-късно, през октомври 1934 г., получих нова покана, този път от крал Александър да посетя югославянската столица.

Да, Александър!

Споменът за този малък балкански самодържец ме върна отново към събитията, които предхождаха преврата на 19 май 1934 година.

При подготовката на този преврат аз бях натоварен от групата, която движеше събитията, да произнеса през септември 1933 г. в столичният театър “Роял” политическа реч върху външната политика на България.

След като разгледах политическите събития в България през времето на Фердинанд и неговия син с меката шапка и демократичните маниери, в заключение се спрях на отношенията ни с Югославия и между другото казах:

“Ние можем да говорим с Югославия например, и то без посредници, за културна свобода на македонското население. Ние можем да говорим за училища, можем да говорим за църкви, можем да говорим за свободни граници, за политическа амнистия. Ние можем да говорим за митническа уния, с която да се осигури взаимният износ и внос, както и нашият транзит.

Ето задачите на първо време. Те не са малки и не се разрешават така лесно.

Но ние същевременно очакваме (аз не съм отговорен политик и мога да кажа най-после открито моето мнение, което всеки трябва да знае), че след създаването на атмосфера на разбирателство и доверие ще трябва да бъде поставен и въпросът за земя.

Не защото тази земя ще измени основно стопански България, не защото тя ще ни даде някои нови богати източници (тях ние загубихме в златните полета на Добруджа и в чудните пространства на Източна и Западна Тракия), а защото всяка поправка на границата е признак на желание да се преговаря сериозно с нас и защото това маркира една воля за разбирателство и за отстъпки.

Може би ще кажете, че това са химери. Нека!

Аз смятам, че големите обществени въпроси не се разрешават със злобата, с вечното дразнене на душевните рани. Те трябва да се разрешават с полет, ако обичате, с малко фантазия...

Всичко това, което ние наблюдаваме в последните срещи, което учим от анализите на последните политически публикации, не е важно дали те имат засега само философско-социална стойност, подобно на брошурата на нашия бележит професор Михалчев (Има предвид “Отговор на моите критици по спора за цялостна Югославия”., С., 1932.), който пише за една голяма балканска комбинация, показва, че стоим пред разрешението на големите задачи на нашето време.

Защото, граждани, ако наистина можем да вземем постепенно това, което е наше, ако направим един компромис и позволим на нашата голяма западна съседка онзи път, от който тя се нуждае, за да излезе на свободно открито море, ако изчезнат по-едрите различия, ако постепенно се стигне до там, че българи и сърби ­ два народа, които се взаимно ценят, качествата на които са почти равни, си поставят обща задача на Балканите и Централна Европа, че нищо няма да спре изгрева на една още по-завършена комбинация.

А в последните манифестации на интелигенцията в България и в София аз долавям само бодрия пулс на една голяма и благородна държавна цел.”

Точно една година след произнасянето на тази реч, разговарях с крал Александър, който се намираше на официално посещение в София. В един от салоните на софийския дворец, той проведе с мене ­ в качеството на министър на финансите в 19-майския кабинет ­ следния разговор:

-­ Като истински приятел на сближението, с Вас мога да бъда напълно откровен. Разбирателството между България и Югославия не е невъзможно. Но трябва да бъдем наясно преди всичко: какво собствено дирите от нас? Във Вашата последна реч, както ми се предава, Вие искате и земя...

-­ В моята реч аз казах, че ние не дирим земя, която да измени икономиката на нашата държава. Тогава казах, че ние тези земи загубихме с политическото си безумие през 1913...

-­ Ако се отнася само до земите, които Вие наричате “западни покрайнини” ­ то не е голямо нещо. Ние бихме могли да разрешим този въпрос. Но мислите ли, че с това ще се свърши?

-­ А в Македония какво ще стане?

-­ Какво собствено желаете Вие? - ­ ме запита той. -­ Едни искат самоуправление, други ­ част от нея, трети ­ я желаят цялата...

-­ Да започнем от най-елементарното: четмо, писмо, църкви...

-­ Че кой мисли да е против това? Но къде е гаранцията, че ще настъпи успокоението?

-­ Липсва значи доверие...

Разговорът се прекъсна поради приближаването на цар Борис и с негово съгласие Александър ме покани за следващия месец да ида в Белград под предлог, че ще се срещна с неговия финансов министър.

Няколко дена след посещението, след като привърших седмичния си доклад, ние сравнявахме с Борис III впечатленията си от Александър.

В заключение Борис каза:

-­ Четмо, писмо, църкви... Знаете ли, не е само това. Македония и сега си остава чисто българска земя и трябва да бъде наша.

Десетина дена преди определената дата на моето заминаване за Белград, Александър, старателно охраняван от разгащената френска полиция, бе прострелян в Марсилия от български професионален убиец, помилван известно време преди това от Борис. (Става дума за Владо Черноземски.)

Естествено и вторият проект за мое пътуване в Белград пропадна.

И ето днес ­ нови десет години след тези събития, аз пътувам за първи път с официална мисия за Югославия.

На другата сутрин нашата делегация продължи пътуването си за Крайова. Времето беше пак лошо. Движението бе често спирано от придвижващи се съветски войскови колони. Вечерта пристигнахме в града, където съветското комендантство ни бе запазило една голяма къща на разположение.

На следващия ден ни предстоеше срещата с Тито. Няколко часа преди да тръгнем, при нас пристигна съветският генерал Бирюзов, който нарочно бе долетял от София във връзка с уреждането на срещата. Той се отдели с Терпешев и Благой Иванов в една стая и дълго разговаря с тях.

Когато пристигнахме във вилата, която служеше за резиденция на Тито, аз забелязах в себе си странна смесица от голям политически интерес и обикновено човешко любопитство. Доста лица вече съм наблюдавал, които са искали да израснат като общественици, не един съм развенчавал бързо в своето съзнание.

При нашето влизане в хола, Тито се беше вече запътил към нас. Моята изненада е пълна. Приближава се светски човек, със среден ръст, хубава кестенява коса, сини очи, дълбок чист поглед. Няколко леки вдлъбнатини по лицето от честите бури в живота, мъжествена, малко сурова красота. Маршалът е облечен скромно: тъмнокремава куртка с дъбови листа на ръкавите. На гърдите само едно отличие ­ ордена на Суворов.

Тито се ръкува сърдечно с всички ни, прегърна Благой Иванов, с когото са били заедно в планината. И на двамата се появиха сълзи на очите. Той ни покани да го последваме в кабинета му, където вече ни очакваха неговите най-близки сътрудници: Коча Попович, Иван Милутинович и други. На другия ден към тях се присъедини и Ранкович.

През първия ден на срещата аз не взех думата. Седнал близо до бюрото на Маршала, наблюдавах новите югославянски ръководители.

Чели сме за прекрасните условия, за мраморните стълби, по които се изкачва щастливата съдба на някой известен политик. Разправяли са ни за колежите, за университетите, за институтите, в които под чужди грижи се отглеждат и посредственост, и таланти. Наблюдавали сме хиляди политически комбинации, интересни игри и интриги, които обикновено са необходими, за да се изкачва една личност на ръководен държавен пост.

За нас това са известни, много известни неща.

Но днес аз седя пред човек, който е бил заставен да напусне от ранни години бащин покрив, тласкан от порива към нещо по-велико, прокарал сам своя друм към звездите. Пред мене е една светла волева личност, която спокойно и уверено, бих казал меко, с богати изразни средства на своя побеждаващ личен чар ни очертава как той си представя бъдещите отношения между България и Югославия.

Наблюдавам човека, който успя да свърже името си с хероичните борби на югославянските народи в последните години. През паметта ми преминават бързо различните периоди на тази борба, с всичкия й човешки трагизъм, с всичките й политически парадокси: един я обяви, втори я започна, трети я завършва в коренно различна политическа конюнктура.

С широтата и изразните средства на държавен ръководител Маршала излага своите схващания за предстоящите отношения между двете страни, управниците на които са считали доскоро войните и взаимните изтребления като най-разумната политика.

Той говори плавно, нюансира и подчертава известни съществени моменти от своето изложение, служи си с богат политически речник.

-­ Да излезем от принципното положение, че и вие, и ние сме нови хора. Каквото е било ­ е било. От днес, оттук, ние поставяме началото на новите взаимоотношения, които бих искал да бъдат израз на новия морал и новото социално съдържание, което ние ще вложим в устройството на нашите две държави.

Маршала завърши своето приветствие. Веднага след него взема думата Терпешев. Не може да не се признае, че той говори искрено и до голяма степан развълнувано. Каза няколко общоизвестни истини и доста прекали със своя плач Йеремиев относно зверствата, които нашите окупационни войски били извършили в Югославия. Направи неприятно впечатление на всички присъствуващи българи голямата разлика в политическата култура, в ерудицията и начина на говорене, която съществуваше между двамата водачи на делегациите. Именно това беше, което ме потисна, и още от тази първа политическа среща ми даде горчивото предусещане за голямата разлика изобщо между комунистическите ръководители в София и Белград.

Фактът, че аз не познавах тази разлика и не останах верен на това мое първо впечатление, доведе до известните мои действия през януари 1945 г., които са главната тема на тази книга.

Останалата част от първия ден на срещата бе изпълнена повече в общи разговори и взаимно опознаване. Там се запознах и с Коча Попович, чието име беше единствено от присъствуващите, което бях чувал преди войната по съвсем друг повод.

През моите пътувания през Европа и по-специално в Париж преди войната, в средата на тридесетте години, аз бях чел и се бях интересувал от съществуващите там интелектуални течения. Между многото други ми бе направила впечатление групата на сюрреалистите, които искаха да прокарат своите гледища във всички отрасли на живота и да изградят нещо като своя система, свой светоглед. Аз не гледах сериозно на техните творби, но съм се забавлявал с някои техни смели парадоксални построения. Успоредно с многото френски имена ­ Арагон, Бретон, Дали и др. ми беше направило впечатление, че в това движение се вплитат и много сръбски имена. В Париж и в Белград се срещаха имената на Марко Ристич, Богданович, Коча Попович и др., като хора, които вече си бяха извоювали достойно място в тази своеобразна армия от особняци.

Присъствието на Коча Попович между най-близките сътрудници на Тито ме доста изненада. Какво можеше да търси в този върховен комунистически щаб авторът на “Плана на една феноменология в ирационалното” и на “Десистематизираните вежди”?

Озадачи ме фактът, че този млад, подвижен и умен сърбин, произхождащ от едно от най-богатите банкерски семейства на стара Югославия, с широки връзки сред буржоазните среди, сроден по женитба с дипломатическите кръгове, които създадоха от малка Сърбия само за един човешки живот една могъща балканска империя, беше също така забучил червената петолъчка на избелялото си кепе.

Тръгнал от София без каквато и да е било информация относно същността на ръководния център, с който ще преговаряме, аз се стараех да се ориентирам върху хората и обстановката.

Още при първото ми посещение можах да забележа, че югославяните заемаха в Крайова един цял квартал, със своя вътрешна охрана, своя прислуга и голям административен щаб. В обстановката липсваха признаци, че те са дошли тук само за една или няколко срещи. Нямаха вид на хора, които са пристигнали отскоро или престояват временно. Липсваше напълно това, което най-много очаквах да видя ­ партизанската обстановка. Обедът, който ни бе сервиран на другия ден в резиденцията на Тито, беше уреден по всички правила на дипломатическия етикет, нещо което ние в София години след 9 септември не можахме да направим.

Първият ден от срещата завърши. Маршал Тито ни изпрати до входа и ние се оттеглихме в къщата, която беше оставена на наше разположение.

На вечерята разменихме само общи впечатления, без да говорим върху евентуалните въпроси, които на другия ден можеха да се поставят на дневен ред.