ПОДКРЕПЯМ , МАКАР ЧЕ НЕ ПОДКРЕПЯМ

Близо половин година протести. Публична консумация на кафета, разпъване на палаткови лагери, разходки с детски колички, трупане на барикадни павета, чупене на бели автобуси. Развихряне на пърформънси, бурлески, хепънинги, голи гърди стил „Дьолакроа”, тромави пантомими от трупи менестрели, улични концерти с виенски роял и африкански вувузели.

Напоследък и студентски окупации. Спални аудитории, вериги по вратите, лозунги и транспаранти по прозорците, огромно пубертетско самочувствие (едно девойче ми заяви по телевизията: „Ние, недоволните, движим времето!” – то не че не е истина, но е истина за вечно недоволните; на няколкодневно недоволство му е още раничко да движи каквото и да било, камо ли пък времето!), оплаквателни послания до световните фактори, черен списък на предназначените за отстрел врагове на историческото академическо възраждане.

И всичко това - обект на бурно одобрение и бурно неодобрение.

Многократно са ме питали: „Подкрепяш ли протестите?” Отговорът е лесен.

Не, не подкрепям протестите! И да, подкрепям протестите

Протести за оставка на Орешарски и незабавни предсрочни избори – не!

Протести за оставка на Орешарски, Станишев, Местан, Борисов, Костов, Сакскобургготски, всички досегашни лидери, мутри и олигарси, за възвисяване на морала, за измитане на цялата корумпирана върхушка от политическата сцена, за възмездие и справедливо наказание на началстващите престъпници, за почтеност и прозрачност на властовите решения и действия – категорично да!

Искам да информирам обаче милите протестиращи и милите окупатори, че с художествени протести срещу една политическа сила в интерес на друга политическа сила това няма да стане; с незабавни предсрочни избори – също. На немалка част от тях това им е дълбоко известно. И не ги притеснява.

Не ги притеснява, защото точно такава е целта им – незабавни избори с днешната социална конфигурация стопроцентово означава да върнеш на власт не морала (за който ронят сълзи), а доста високоморалния силовашки милиардер и стриган неграмотник Борисов, бая високоморалния шестоапартаментов подслушвател Цветанов, безконтурно високоморалната далавераджийска тефтераджийка Фидосова. Или евентуално да затвърдиш властовата позиция на неизмеримо високоморалното Делянпеевско двупартийно лоби в смъртоносна комбинация с обилно размножилите се из извънпарламентарните секти кандидат-келепирджийски морали, моралчета и моралитетчета. А защо да не дадем нов шанс на високоморалния мадридски монархически отпадък, пикирал патриотично над родината, за да скубне родолюбиво няколко непринадлежащи му имота!

Повече от елементарно. Не това е пътят към истината, свободата, морала, реалната демокрация. Той се очертава като сложен, труден и продължителен – изисква пълно обновяване („рестартиране”) на сериозните партии, създаване и укрепване на нови – необременени и неопетнени – политически субекти (тук е съществената роля на младите, особено ако не отхвърлят безкритично мъдростта на запазили своята почтеност старейшини), разчистване на съдебната система и държавната администрация от некадърници и корумпирани типове и т. н.

Неморално постъпват и са постъпвали всички досегашни властници. Обаче сред „борците” срещу тяхната неморалност така желаният морал също не е на висота. Неморално е да укриваш действителната си мотивация. Да громиш олигарсите, финансиращи политическите ти опоненти, и да се правиш на разсеян, когато ти изброяват имената на олигарсите, финансиращи твоята политическа клика. Да развращаваш възторжени млади хора, вдъхновявайки ги с красиви лозунги, но въвличайки ги фактически в подмолната битка между олигархични кръгове, мафиотски обръчи, мутренски завери.

Укриването на действителната мотивация е без съмнение нечисто и неморално. А нищо лошо, нищо по човешки неприемливо няма в евентуалното искрено признание на мотивите за протеста. Не сме доволни, примерно, че нашата политическа сила не събра достатъчно гласове, за да управлява сама. Искаме нови избори, за да се опитаме да го постигнем. Добре, кажете си го, нищо страшно. Не успях, също примерно, да вляза в Парламента. Искам нови избори, за да бъда депутат. Хубаво, имаш право да искаш, но не го крий!

И докато не го направите, докато не престанете да мушите своите реални (съвсем законни и естествени впрочем) цели и мераци зад маските на някаква несъществуваща саможертвена битка за световна справедливост, безпределна красота и чиста космическа почтеност, не ми кряскайте за морал!

Ще кажа в заключение, че симпатизирам безусловно на искрено желаещите радикална промяна и морално възраждане на нацията протестиращи; и особено на младите колеги „окупатори”, въпреки грешките и глупостите. Винаги съм апелирал към студентите си да бъдат граждански и политически активни, да защитават позиции, да воюват за каузи. Не ви агитирам, съм им казвал, не желая да замърсявам академичната атмосфера с партийна пропаганда, не ви соча към програмата на коя партия да се ориентирате, не ви препоръчвам определени неправителствени организации или дадени граждански сдружения – вие сами трябва да изберете и решите как и къде да се реализирате.

Затова съм с тях. Няма значение, че грешат, че ги подвеждат провокатори, че някои от тях не знаят за какво се бунтуват. Няма съществено значение, защото алтернативата на младежките бунтове е младежката апатия, мътното блато на шушумигите, консуматорите, престъпниците и наркоманите.

И не мога да скрия тревогата си – ако сега, поради смешни грешки и тъпи цели (съчетани с отрицанието и подигравките на „мълчаливо покорното бюргерско мнозинство”), младите бунтари се разочароват дълбоко и се почувстват измамени, използвани и изоставени, те никога повече не могат да бъдат вдигнати и мобилизирани за каквато и да било – добра или лоша – кауза.

Те масово ще се присъединят към и без това безбройната армия на безразличните. Спомням си думите на полския писател Казимеж Брандис в „Писма до госпожа Z”: „Безразличието е сила, по-страшна от насилието!”

Жалко ще е, страшно ще е, фатално ще е, ако това бъде единственият реален резултат от протестите и окупациите.