Път: : Моят човек : П

Павел Димитров Петров

 

Младен Желязков

 

Реших да пиша по задачата ни, свързана с животоописание на дадена личност, за моя дядо, баща на майка ми, защото, първо, ми е роднина и за мен това е изключително важно, дори най-важното, второ, смятам, че е живял достоен живот, трето, участвал е в интересни събития и т. н.

Както споменах вече, Павел Димитров Петров е участвал в различни интересни събития през живота си. Участвал е в характерните за периода на неговия живот исторически  моменти и събития, които оставят следа не само в неговия живот, но и в живота на много през този период, взема участие във Втората световна  война и т. н.

Павел се ражда в семейството на  тютюневия експерт Димитър и домакинята Кица на 14. 05. 1914 година.  Ражда се няколко години след като семейството му се мести от Беломорска  Тракия (Гърция ) и пристига в България. Дядо ми е едно от шестте деца на  Димитър и Кица, които са четири момчета - Георги, роден в Гърция, Павел, Петко, Атанас, и две момичета - Натка, родена в Гърция, и Добринка. След  като семейството му се мести от Беломорска Тракия в България, през 1912  година те се установяват в град Харманли, където е роден и Павел, и скоро се местят в Хасково. За кратко живеят в Пловдив, където е роден и брат му Атанас, и след това се установяват в Хасково. Детството му преминава в  обичайните за това време занимания. Учи в Хасково, като ученик е  участник в танцов ансамбъл, а от 7- ми клас е приет да учи във Френски  колеж в София. След два семестъра напуска колежа и се връща в Хасково.  Започва  да работи като чирак в село Узунджово при  земевладелец. Служи в  казарма и придобива чин. След това работи като шофьор на камион.

След  избухването на Втората световна война е повикан да защитава отечеството.  При участието си във войната е бил предимно шофьор, каквато е и по-късно професията му, но е и участвал в сражения. При едно сражение на  река Драва (Унгария) има взрив наблизо и дядо ми е ударен от шрапнели в единия си крак.

След края на войната продължава  работата си като шофьор, като през годините работи за Окръжен народен  съвет, БЗНС, шофьор на линейка, за кратко и на влак.  През 1946 година  се жени за Петронка, баба ми, и им се раждат две дъщери, Димитрия и  Лиляна - майка ми. През годините му се раждат внуци и внучка, единият  внук от които е кръстен на него. Получава медал за Втората световна  война за заслуги към отечеството. Пенсионира се и продължава да  практикува професията си към профсъюзите, живее с дъщеря си Лиляна, зет си Колю и внуците Желязко и моя милост, Младен, до смъртта си на 31.07.1989 година.

Дори и след смъртта си този  обикновен, но и за други необикновен човек остава жив и спомените за  него носят радост. Оставя спомени и у мен, защото съм видял от малкото  ни съвместни години живот само хубави неща, а и съм чувал само хубави неща за него.

Това беше моето животоописание за човек, сравняван и наричан цар Борис, заради визуалната му прилика с българския държавник цар Борис III Обединител.