Път: : Моят човек : П

Петко Арнаудов

Петко Арнаудов

Семейството

Петко и Александър Арнаудови

още в галерията...

Елена Арнаудова 
 
 

 

Петко Петров Арнаудов

     (1931 - 2004)

История на рода

 

Историята на рода на дядо ми Петко е по-различна, но също толкова интересна. По родово предание се знае, че родът му преди Освобождението е живял в с. Върбен или Върбени между градовете Дебър и Лерин, Югозападна Македония. По-късно заради конфликт с местното мюсюлманско население родът се премества в България. Според едно предание албанци убиват човек от рода и за да не стават повече кръвопролития, родът Боеви, по-късно Арнаудови, каквато е и моята фамилия днес, се преселва в Западна България. А според друго – богат турчин иска да отвлече една красива девойка от рода, заради което е убит от братята й. Това принуждава целия род да потърси спасение по-далече и затова се заселват в Брезнишкото село Кошарево.

Родоначалник на фамилията е Бойо, от където идва и фамилното име Боеви, но след преселването им родът започва да се нарича Арнаудови. 

Произходът на фамилното име Арнаудови в речника на Найден Геров е даден като “албанец”, но прадедите ми, както и всичките им съселяни от с. Върбен, са чисти българи. Когато се установяват в с. Кошарево, всички казват само личните си имена и като ги питат от къде идват, те отвръщали, че са от Арнаутско и много скоро като фамилия на новодошлите се формира думата Арнаудови.

Писмени източници разказват, че около 1860 г. родът на Арнаукьете от с. Върбени, Леринско, Югозападна Македония се преселват в с. Кошарево и изкупува от местните турци 1/3 от селското землище. Земята те използват за ниви и ливади, построяват и 10 къщи, както и воденица. Многобройната им и задружна челяд стопанисва 1000 декара земя, вършее с двадесет коня и дои 12 крави. Арнаукьете са смели и безстрашни и дават отпор на турските господари.

Болките и борбата винаги са им били присърце и затова не е случайно, че един от братята – дядо Симо, е бил народен представител в Първото велико народно събрание.

В семейството на Петър и Виктория се раждат 4 деца – 3 момчета и 1 момиче. Първото момче почива непосредствено след раждането. Остават живи Петко, Александър и Мария. Семейството дава пример на децата за най-добрите човешки ценности. Като основното е синтезирано в десетте Божи заповеди и семейния девиз – “Колкото повече даваш, толкова по-богат ставаш”. От тях децата научават, че всеки труд е почтен, да бъдат търпеливи, да не бързат с изводи и заключения, да умеят да прощават, да не таят злоба и омраза и др.

Най-голямото дете Мария е родена през 1931 г. в Динката. Завършва медицинско образование. Живее и работи в София.

По-малкият брат на Петко, Александър Арнаудов също е роден в с. Динката през 1933 г. Александър следва и завършва специалност българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работи учител по български език и литература, а по-късно постъпва на работа в Общия народен музей в Пазарджик, от 1967 г. Окръжен исторически музей – Пазарджик. В музея до април 1970 г. завежда отделите “Възраждане” и “Етнография”, а след това само “Етнография” и е главен уредник в Етнографския музей до пенсионирането си през 1994 г.

Александър е и дългогодишен член на ВМРО. От октомври 1998 г. до октомври 2000 г.  е председател на регионалното ръководство на ВМРО Пазарджишки окръг и област.

Награден е с орден “Кирил и Методий” ІІІ степен.

Петко се ражда на 27 октомври 1931 г. През 1941 г. семейството се мести в Пазарджик, където Петко завършва ІІ мъжка гимназия “Проф. Асен Златаров” като първенец на випуск 1949 г. В училище той е много добър ученик както по математика, така и по география, литература и химия. Учителят му по география предполага, че Петко ще стане географ, понеже изучава географията с голям интерес и е най-добрият ученик във випуска. Затова като награда учителят му го абонира за географски списания. Учителката му по литература пък очаква от него да стане литератор. Тя го назначава за библиотекар на ученическата библиотека, за която дотогава са били отговаряли само учители по литература. Тази му работа прави Петко щастлив, не само защото той е първият ученик, на който е възложена отговорната работа, а и защото тя му дава възможност да чете и забранени книги, които са скрити за читателите. Учителката му по химия му възлага да пише реферати, които той чете и на ученици от по-горните класове. А когато учителката му по математика не е можела да присъства в часовете, заради партийни заседания, тя винаги оставяла за свой заместник Петко.

 

Петко и БЗНС

 

 Тъй като баща му е земеделец, Петко също се запалва по идеите на БЗНС и в гимназията той членува в ЗМС (Земеделски младежки съюз), а по-късно и в ЕМОС (Единен младежки общоученически съюз). След 9 септември 1944 г. постепенно БЗНС – Никола Петков минава в опозиция и семейството е обявено за “враг на народа”. Както БЗНС, така и ЗМС са разтурени, а ЕМОС се преобразува в СНМ (Съюз на народната младеж) и Петко продължава членството си само в СНМ. Вследствие обвиненията срещу баща му през 1949 г. Петко е изключен и от СНМ и не му се позволява да продължи образованието си до есента на 1953 г. Поради тази причина той започва работа като зидаро-мазач по обектите на язовир “Тополница” и другаде. От сградостроителния занаят има документ за помощник-майстор, а после получава и званието “майстор-сградостроител седми разряд”. По това време посещава и завършва курс по стенография.

        Как се запознава със съпругата си

Когато Людмила завършва курс за начинаещи по есперанто, веднага започва да си кореспондира с есперантисти от други страни. Решава да си намери и кореспондент от България. Разтваря картата на България в голям атлас, затваря си очите и поставя пръста си някъде върху картата. Оказва се, че това е град Пазарджик. Намира адрес, вероятно в някое списание и написва писмо до Любомир Левичаров, председател на дружеството, който тогава е бил над 60 години. Той й отговаря, че ще е по-добре да си комуникира с някой математик и я насочва към дядо ми Петко. Тогава той работи по първата си книга “Полезна и забавна математика” и същевременно с това е преподавател в Математическата гимназия в Пазарджик. Людмила, като преподавателка на малки и големи ученици му помага да провери как по-малките възприемат отделни кръжочни теми. В по-нататъшната им кореспонденция той разбира, че тя може да рисува добре и я моли да направи илюстрации на някои математици към книгата, с което започва и нейното съавторство. С времето те си пишат все по-често и на по-лични теми. Към края на лятото на 1963 г. си пишат писма почти ежедневно. Решават да се срещнат. Официалният повод за това е да обсъдят книгата, заедно с големия тогава съветски математик и есперантист Алексей Ховански. Той е приятел и кореспондент на Петко и се съгласява да го обявят за съавтор. За да пробият в издателството, им е бил нужен авторитет. По това време ако някой не стои зад теб,  нищо не можеш да направиш. Срещат се през декември 1963 г. в Ленинград. Решават да се оженят още след първата среща, като отиват в Москва, където имат повече приятели – академик Бокарев, Михаил Гишплинг, артиста Николай Ричков, Антонин Фетисов и др. Там се срещат и с Алексей Ховански.

Две седмици Петко и Людмила ходят във Върховния съвет на СССР, но от там не им позволяват да се оженят. Те продължават да се борят за любовта си. Петко пише писмо дори и на самият Хрушчов, а Людмила и майка й на Нина Хрушчова. Трудностите, пред които са изправени, са много. Петко трябва да й прати покана като негова годеница да дойде при него, а тя трябва да получи съгласие за пътуване с цел женитба както от родителите си, така и от своя директор, партиен секретар, комсомолски секретар, председател на профсъюза и др. На 23 май 1964 г. тя най-после получава разрешение за престой от 3 месеца. Веднага след което следва и сватбата им. Бракът им е първият есперантски брак. Радио Рим поздравява младоженците в емисията си на Есперанто. Един лондонски вестник също ги поздравява за сватбата, а в своя книга есперантист от чужбина я описва подробно.

 

Петко и математиката

През есента на 1953 година Петко става студент на Математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Завършва висшето си образование през 1957 г. с учителска правоспособност по математика, физика и стенография. Петко е назначен за учител в гимназия “Константин Величков” в Пазарджик. Там преминава и целият му трудов стаж като учител по математика, като се ползва с голям авторитет сред колеги и ученици.

Още в началото започва да води безплатно кръжок по математика с ученици, а през 1960 г. заедно със свои колеги създават първата школа по математика в Пазарджик и в страната. Той е един и от инициаторите за създаване в Пазарджик на секция на Българското физико-математическо дружество, а по-късно и на секция на Българското математическо дружество. Член е на ръководството на математиците в България. По негова инициатива в Пазарджик се издава бюлетин “Млад математик”, на който е главен редактор.

Сътрудничи със статии по широк кръг проблеми в различни списания като “Народна просвета”, “Математика и физика”, “Математика”, “Природа и знание”, “Стенографски преглед” и др.

Първата му книга “Полезна и забавна математика”, върху която работи с бъдещата си съпруга Людмила, е готова през 1964 г., но за да бъде отпечатана, в нея е посочен като съавтор големият руски математик Алексей Ховански. Заедно с Людмила издават и книгата “Забавна математика за ученици” на Есперанто и български език.

Следват книгите: “Кръжочна работа по математика – V-VІІІ клас”, “Сборник задачи по алгебра 7-10 клас”, “Сборник задачи по геометрия 7-10 клас” и “Математика и четива за всички”.

В негов превод от руски излизат книгите: “История на математиката в училище” и “Математика 4-5 клас, теоретични основи”.

Като учител придобива Първи клас квалификация през 1983 г.

Удостоен е с орден “Кирил и Методий” І степен, златен на 15.05.1987 г. и с медал “1300 години България”.

През 1989 г. Министерството на народната просвета го удостоява със званието “главен учител”.

Получава грамота за дългогодишна активна дейност и особени заслуги за издигане авторитета и утвърждаване на обществената роля на Съюза на математиците в България на 13.11.1993 г. по случай 100-годишния юбилей на СМБ.

 

Есперанто

В юношеските си години 1947 г. Петко започва да изучава международния език есперанто. Първоначално сестра му Мария и две нейни приятелки се записват на курса по есперанто. Но курсовете се провеждат само вечер, а улиците са тъмни. Поради тази причина Петко винаги придружава трите момичета, като ги чака отвън. Един ден времето било лошо и Петко влиза в стаята и сяда най-отзад. Той слуша внимателно урока и решава, че и той може да се запише на курса. Но това не може да стане сега, защото групичката е вече много напред. Следващата година той пръв се записва на курса по есперанто.

Курсът тогава се проваля, но трима другари, сред които е и Петко, остават верни и започват да го учат сами под ръководството на Сотир Василев и редовно посещават събранията на есперантистите. А по-късно Петко става и пълноправен член на Есперантското дружество в града.

В София Петко посещава курс за преподаватели по есперанто, воден от Атанас Димитров Атанасов. Получава диплома за учител по есперанто на 1 февруари 1959 г.

През 1963 г. Петко е инициатор на първия в България местен курс за подготовка на преподаватели по есперанто, който се организира от есперантските дружества в Пазарджик и Велинград в хижа “Кладова”. Петко е преподавал есперанто в Годеч, Меден рудник, Писаница и Сараево (Босна).

   Есперантското дружество в Пазарджик, което първоначално се нарича “Звезда”, а по-късно е преименувано на “Радио”, е домакин на два конгреса на Българския есперантистки съюз (БЕС) – през 1937 г. и през 1996 г., когато секретар на конгресния комитет е Петко Арнаудов, а брат му Александър е един от двамата отговорници за културната и развлекателната програма.

Петко участва в издателската дейност на Есперантското дружество: “500 години Пазарджик – 70 години Есперантско дружество”, “85 години Есперантско дружество в Пазарджик”, “90 години Есперантско дружество в Пазарджик”.

Петко издава и няколко книги на есперанто, сред които: “Балкана Куирейо”, “Есперанто в практиката”, “Есперанто – курс за усъвършенстване” и “Поглед към миналото”.

Изключително много са и статиите му в различни списания, излизащи на есперанто и най-вече в списание “Булгара Есперантисто”.

Сам или със съпругата си Петко участва с доклади на международни есперантски и неесперантски конференции и симпозиуми по математика: Будапеща 1981 г, Словакия 1986 г и др.

 

 

 В Кечкемет, Унгария на национална конференция на унгарското математическо дружество, Петко чете два доклада за есперанто – единия на математическа тема и един за “Архитектурното богатство на Пазарджик”, онагледен и с диапозитиви.

На международния фестивал на Лигата на есперантистите кино-фотомагнетофон аматьори, проведен в Будапеща по време на 68-ия конгрес на Световния есперантисти съюз, Петко получава първа награда за цялостна колекция на диапозитиви на тема “Фолклорното изкуство – мост между народите”.

През 1987 г. в град Лодз, Полша, Петко и съпругата му Людмила имат открити уроци по математика на есперанто – алгебра и геометрия, с ученици от различни националности.

По време на Международната учителска есперантска конференция през 1992 г. в Братислава се провежда международна есперантска гимназия: на един клас ученици на еднаква възраст от 8-10 страни, учители от различни националности преподават всички учебни предмети на есперанто. На Петко е възложено преподаването по математика. Година по-късно Международната радикалдемократическа партия провежда среща с български есперантисти на тема: “Есперанто – език за общуване в обединена Европа”. Петко е един от делегатите от Пазарджик.

Като активен есперантист участва в много конгреси на УЕА (Световния есперантистки съюз), чийто генерален представител за България е от 1996 г.

Книгата му “Есперанто в практиката” е пътепис за пътуването му до Корея и Япония през 1994 г., когато е бил на конгрес на УЕА в Сеул.

 

 Петко Арнаудов и Иван Василев (също от Пазарджик) са единствените двама български есперантиста, признати за съучредители на Международното есперантско движение за мир (МЕМ). На 22 декември 1986 г. Петко получава почетен диплом за активното му съдействие в кампанията под надслов “Апел от Хирошима и Нагасаки”. Тогава есперантистите от Пазарджик са събрали над 10 000 подписа за забрана на ядрените оръжия.

Петко е и член на Международната академия на науките в Сан Марино от 21 декември 1992 г.

Людмила и Петко освен видни математици и есперантисти са и много добри родители. На 28 март 1965 г. им се ражда първият син Петър, а на 4 септември 1969 г. се ражда вторият им син Виктор.

***

Петко умира март 2004 г., като оставя след себе си много книги, статии и изяви, които да напомнят на идните поколения за него. И до ден днешен той живее в сърцата на неговите роднини и приятели, а задачите му по математика и за още много години наред ще тормозят гимназистите. С дейността си в Есперантското дружество и БЗНС Петко също е оставил трайна следа за себе си. Многото му приятели и познати там винаги ще му бъдат благодарни за напътствията и помощта, която той им е оказвал. И до последният си ден той винаги е бил активен. Той не живя живота си така, сякаш всеки ден ще бъде последен, напротив той живя живота си така, сякаш щеше да живее вечно – нито за миг не реши, че трябва да прекрати дейността си и да си почива, защото той знаеше, че докато е жив, има силите да направи и постигне всичко, а след това – сега – той ще има цялото време за почивка.

***

Историята на един човешки живот дава ясна представа как животът на хората  може да бъде повлиян от случващите се събития – военни или политически. Превратностите на ХХ век намират своето отражение върху всеки един човек. Случващото се тогава повлиява на живота на хората, променяйки съдби на цели поколения. Много по-различно изглеждат събитията, пречупени през житейската история на един обикновен човек. Сухите факти придобиват един много по-емоционален характер, което ни помага да си представим как е изглеждал светът през ХХ век през очите на хората, живели тогава.