Път: : Моят човек : З

Заприна Петрова

Мануела  Георгиева


Животоописание

Заприна Петрова е родена през 1928 г. в с. Мирянци, област Пазарджик в бедно семейство, занимаващо се основно със селско стопанство и търговия. Заприна е третото дете в семейството, има още трима братя. Завършва началното си образование в с. Синитево, до където ходи всеки ден пеша. В училище е добра и изявена ученичка, освен това пее в църковния хор. С радост си спомня тези години и съжалява че не е имяла възможност да продължи да учи, защото баща й се опасявал, че градът ще я промени, че тя ще се омъжи там и най вече се притеснява, защото семейството ще е лишено от една работна ръка. Затова след като завършва училище тя започва да помага в селскостопанската работа в дома си, заедно с тримата й братя.

Заприна преживява Втората световна война и въпреки че тя и семейството й не са засегнати, си спомня със страх този период, разказва за бомбардировките, за масовата паника и за силния дух на хората, които въпреки всичко не излизат извън ежедневните си задължения. През 1946 г. Заприна се омъжва в с. Огняново, съпругът й е обикновен трудов човек. В къщата, в която живеят първоначално, има още няколко семейства, като всяко семейство, заедно с децата, притежава по една стая. През 1950 г. семейството си построява собствена къщя, в която заживява с двете си деца, както и свекърът и свекървата на Заприна. Двамата работят в ТКЗС, но като цяло спомените й за този период са противоречиви, оценява комунистическия режим, поради факта, че всички хора са имали препитание, но същевременно осъзнава, че този режим е ограничавал хората. Разказва, че властимащите имали правото да нахлуват в домовете на хората и да  унищожават насажденията им, както и да вземат и един вид пряк данък, т.е. животни, зърно и пр.

Животът на Заприна не се оказва особено лесен, отрупана с работа в ТКЗС, в къщата и грижи за децата, няколко години след брака, свекърът й ослепява и именно тя е човекът на чиито плещи пада и тази отговорност. Заприна оценява отношението на родителите на съпруга й спрямо нея като прекрасно, те й се доверяват безрезервно, оценяват трудолубието и загрижеността за семейството, затова тя се чувства задължена да бъде до тях в последните им дни, така тя посвещава осем години от живота си в грижи за тези хора, приели я като собствена дъщеря.

След смъртта на свекърите й, животът на Заприна продължава да върви в русло. Дълги години със съпругът й работят усилено, за да изучат децата си, това е най-крайната им цел, а и това е заложено в българската народопсихология. Крайната цел е постигната - двете деца завършват полувисше образование и се реализират в професиите си. Не след дълго се женят и създават семейства. Няколко спокоини години протичат по този начин, всичко това до черната 1990 г., когато съпругът на Заприна умира след няколкомесечно боледуване, след 43 години живот в хармония и разбирателство. Тя много тежко изживява загубата, защото е сигурна че именно в лицето на съпруга си е срещнала точната половинка, твърди, че дори днес, двайсет години по-късно, все още не успява да преодолее тази загуба.

След смъртта на съпруга й, Заприна заживява със сина и снаха си. През този период помага на семейството си, грижи се за внуците си, докато синът й и съпругата му работят като учители далече от дома. В момента е на 82 години, все още живее със сина и снаха си, помага в домакинството и се радва на внуците си.