Път: : Моят човек : Е

Елена Стоянова

 

Мария Ганчева

 

Елена  Райчева Стоянова - това е името на моята прабаба, която е сред нас и до днес. Родена на 8 януари 1919 г., навършилата вече 90 години жена може  да се похвали със завидно здраве и бистър ум. Родом е от Веселиново.  Произлиза от добро семейство. Майка и е раждала 11 пъти, като в три от тях е имала близнаци, но поради зла участ от децата й оцеляват само три -  тя и двамата й братя Сави и Стамо. 12 години баща й е кмет на селото.  За времето си е притежавал значителна по обем сеслскостопанска земя и  подобно на повечето си съселяни е отглеждал животни, за което му е  помагал наетият от него чирак. Точно този чирак е бил причината мето на баба ми да  бъде опетнено през „тинейджърските” й години. Още се усеща гневът й към  него и баща си, когато разказва тази случка. Била е 12-13 –годишно  момиче, когато една вечер, след като лампите угасват и семейството спи, в  стаята й се промъква момчето–помощник и се опитва да я насили. За да  предотврати евентуалното си залавяне, той подпрял вратата на родителите й,  което затруднило излизането им. И така „престъпникът” избягал. Но това,  от което я боли повече, е, че баща й огласил цялата история в селото,  което не мога да си представя как се е отразило на невръстното момиченце. Срамът бил голям и дълго време прабаба ми избягвала да се  среща с нейните връстници. Също  така според разбиранията на нейния баща училищната дейност не била  работа за момичета и затова тя остава само със завършено основно  пбразование (или както тогава са казвали, четвърто отделение). Това я принуждава да работи от малка на полето редом с възрастните хора. Единствените забавления, които са можели да си позволят, са  били ежеседмичните седенки, организирани в центъра на селото. Това е  била нейната възможност за социални контакти с връстниците й.

На  18 години тя се омъжва, въпреки несъгласието на строгия си баща. По  онова време е било честа практика браковете да бъдат предварително  уредени. И в този случай е така – баща й е искал да я „даде” в заможно  семейство, но тя обичала друг и не изпълнила повелята  му. Омъжва се в село Жельо Войвода, като родителите не присъстват на  сватбата. След близо две години, в които са сърдити и не се виждат,  младото семейство започва да прави постъпки към сдобряване с родителите.  Постепенно и това станало, след· като се родило първото им дете – баба ми Марийка. В  селото на мъжа си живеят близо 12 години. Имат три деца, две дъщери и  по–малък син, и едно починало при самото раждане. За живота си през  този период споделя, че не са имали много, но са живели добре.  Занимавали са се със земеделие, шивачество и са успявали, макар и с  малко, да свързват двата края. Смята, че хората тогава са били по–добри  и по–човечни, уважавали са се един друг. Тези качества са  компенсирали бедността. По–късно заедно със семейството си се  премества във Вееселиново.

Баща  й е участвал в Първата световна война. Била е много малка, за да помни  как е заминал и къде се е сражавал, но помни двете македонки, които води  със себе си след завръщането си. Дълги години те са живели в тяхната  къща и на практика са я отгледали. Според нея баща й е един от първите,  които след края на войната успява да внесе в страната чувал с памучно  семе.

Мъжът  й, дядо Стоян, пък участва във Втората световна война. Цяла година той е  бил в запаса и през 1941 г. е изпратен на фронта. Малко по–късно е ранен в дланта и настанен в болница. Пратили са го отпуска, след което  го уволняват. Той й споделял, че на фронта е било трудно и всичко е  въпрос на късмет. Съжалява за това, че много младежи са загинали, защото  не са били достатъчно обучени. През 1948 г. се местят във Веселиново и си построяват собствена къща. Не са посрещнали идването на социализма много „гостоприемно”. Взимат добитъка  им със сила, национализират земята им, като в замяна уж получават  равностойно обезщетение, но те не се чувстват удовлетворени. Мъжът й  няколко години работи в ТКЗС, но престоят му там е бил нетърпим, защото  са го третирали като фашист, след което напуска. Спомня си един тежък за  семейството период, когато прадядо ми заболява от тежка болест и не може да работи. Тогава й се налага сама да издържа семейството, защото не получава и една  стотинка помощ от държавата. Картинката се утежнява от факта, че двете й внучки, дъщери на сина им, са оставени на техните грижи, след като майка им умира, а баща им се жени повторно. Нито  за миг не съжалява, че е избрала да ги отгелда тя, пред възможността да ги дадат в сиропиталище. Естествено за отглеждането им е имала  подкрепата на големите си дъщери и другите си внуци. Седем години е  работила на оранжерията във Веселиново. Тогава заболява от глаукома, и въпреки забраната от лекарите да не извършва  тежък труд, тя не спира. Започва постепено да ослепява. През 1973 г.  загубва зрение с едното си око, а другото подържа с капки. На следващата  година се пенсионира, но продължава да работи. През 1981 г. поема  поръчки за надомна работа в къщи. От прекаленото затормозяване на очите  се налага да й се направи операция. През 1988 г. е с 99% слепота. 1993 г.  ослепява нацяло. За пръв път осъзнава загубата  на зрението си, когато през 1993 г. по–голямата й, отгледана от нея и носеща нейното име внучка, има бал. Спомня си го така: „Когато Ленчето влезе в стаята, облечена за балната си вечер, всички „ахнаха”. Мъката  ми беше голяма и едвам се сдържах да не се разплача, но не исках да тревожа детето. Затова я повиках до мен, исках само да я докосна и така  да усетя хубостта й.”

До  1999 г. живее с мъжа си, който през последната година от живота си губи  разсъдък, халюцинира и често избухва, без да осъзнава какво върши или говори. През този период прабаба ми е живяла в лек страх, че някоя  вечер, без да осъзнава какво прави, той може да посегне на живота й. Вече 10 години тя живее сама в къщата си във Веселиново. Единствено през  2003 г. има асистент на пълен работен ден, който да се грижи за нея. След  това синът и зет й я обслужват. През 2007-2008 г. й отпускат асистент на  половин работен ден, но и това е временно. Към днешна дата отново за нея  се грижат децата й, внуци и правнуци. Негодува срещу бездействието и  празните обещания на местаната власт, че ще осигурят  човек, които да се грижи за нея по 8 часа на ден. Но това, че има нужда  да има някой около нея, не означава, че не може още да си готви или да се справя сама с ежедневни задължения. Забавленията й са телевизорът и  телефонът, по който не спира да звъни на близки и роднини. Добре, че за  него получава социална помощ, защото може би пенсията нямаше да й стига да си плаща сметката.

Нетипично  за повечето 90-годишни хора, прабаба ми Еленка има завидно здраве,  будна памет и както казва кметицата на Веселиново – „тя е живата история  на селото”. Със сладкодумието си и чувставото си за хумор спечелва  вниманието на внуци и правнуци. И с риск да прозвучи малко нереално, но  общуването с тази жена е истинско удоволствие, защото има какво да се  научи от нея. Голямата й гордост е многобройната ни фамилия и винаги  споменава: „Аз имам 3 деца, 7 внука и 12 правнука”. За годишнината и  през януари двама от внуците й изпратиха писмо до редакцията на в.  „Трета възраст”, в който тя бе поздравена за празника й. Това което  искам да  си пожелая, е не само да доживея до нейните години, а и да запазя поне част от нейния дух и разум, защото дори на 90 човек може да бъде  пълноценен.