25 май 2017г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Моят човек : В

Вера Глуховскова

Вера Каравеликова 

Ще ви разкажа една история по начина, по-който е разказана на мен. Историята е за живота на моята баба, майката на моята майка. Позабравила е някой неща, но винаги  разказва малките си истории увлекателно. Наглед това е една обикновена, но за мен една много специална жена и нейните преживявания ми помогнаха да разбера как е протичал живота преди много години.

Вера Андреевна Глуховскова е родена на 9 януари 1932 година в град Пловдив в семейството на руски емигрант и българка. Баща й Андрей Андреевич Глуховсков  е роден през 1899 година в Русия, Волжка област. През 1923 година пристига в България с няколко руски емигранти. За неговото семейство моята баба помни, че дядо му е участвал в Освободителната война през 1877-78 година. Баща й започва работа като файтонджия в 9-ти полк на пловдивската казарма. Майка й Гана Николова Шаралиева е родена 1906 година в град Сопот. Нейният баща е един от загиналите на фронта към края на Първата световна война. Прабаба ми работи като шивачка в текстилна фабрика. Прабаба ми и прадядо ми се срещат чрез общи приятели и се женят през 1931 година.
 


Семейство Глуховскови

 

Детството си баба ми описва като спокойно. И двамата  й родители работят и изкарват достатъчно пари, за да изхранват семейството си.  За раждането на брат й моята баба ми разказа интересна история. Никола Андреев Глуховсков е роден на 2 февруари 1935 година. Заради интересната символика на датата 2 февруари, моята прабаба го записва, че е роден ден по-рано, на 1 февруари. Когато ми разказва случката, баба ми се смее. Това ми показа, че за повече от 70 години мисленето на хората може би не се е променило много. Игрите, които моята баба е играела, не се различават много от тези, които днешните деца играят - криеница, гоненица, стражари и апаши. Няколко години след раждането на брат й, семейството на баба ми се мести да живее на Пазарджишко шосе № 40, днес там се намира районът около хотел „Санкт Петербург”. Преди около 70 години там не е имало блокове и улици, а само празни пространства от градини и поля. Игрите на децата по това време са били свързани точно с тези градинки и поля. Като малка баба ми се забавлява с приятели, като се вози на колите, каращи захарната тръстика към захарния комбинат.

Баба ми учи в училище „Христо Г. Данов” от първи до четвърти клас. Сградата на училището до преместването си на ул. „Ален Мак” през 1967 година, се е намирала на мястото на магазин "Нева" (днес казино "Риц"). Прогимназиалните си години прекарва в гимназия „П. Яворов”. Към края на Втората световна война, сградата на гимназията се е ползвала като център и в нея са били настанени германски войници. Моята баба си спомня, че по това време учебната година е била преустановена. По това време тя е била на 10-11 години.

Баба ми разказва за времето, когато е отворена гара Филипово. Тогава цар Борис ІІІ пристига за събитието. Все още с развълнуван глас тя описва чувството, когато вижда царя на живо - когато той пристига, карайки влака. За малко дете тогава това е било изключително събитие. Също толкова интересно й се е сторило, колко разстроени са били хората, когато на 28 август 1943 година той умира. Спомня си, че и майка й, и баба й са били изключително разстроени и със сълзи на очите си са следели погребението му.

Втората световна война е едно от най-катастрофалните събития на ХХ век. С близо 40 милиона жертви, милиони ранени и милиони разбити животи, това събитие оставя жив отпечатък на всеки, станал свидетел. За началото на ВСВ моята баба не си спомня нищо конкретно. По това време медийните изяви, като новинарски емисии и вестници, не са били толкова разпространени. Баба ми си спомня за вестниците „Зора” и „Утро”. По това време да имаш телевизор е било лукс. Със усмивка на лице баба ми казва, че дори и да си имал телевизор по онова време, често си се озовавал в ситуацията да няма ток.

На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ. От 1943 г. авиацията на САЩ и Великобритания, базирана в Северна Африка, а по-късно в Южна Италия, започва да извършва допълнителни стратегически операции върху германските съюзници, сред които е и Царство България.

Точно на Великден 1944 година град Пловдив и околностите му са подложени на жестоки бомбардировки от американски самолети. За онзи период баба ми говори трудно, защото става пряк свидетел на унищожителните нападения. Нейното семейство старателно се е подготвяло, в случай че се наложи да се евакуират. Когато стават нападенията, баба ми е била вкъщи с майка си. Разказва, че когато погледнела на север, от тяхната къща ясно се виждали огромните червени кълба от падащите бомби в полетата около с. Голямо Конарско. Част от населението било евакуирано в полите на Родопите, в района около с. Бойково. Част от бункерите за евакуация, намиращи се в Кючюк Париж, били бомбардирани и разрушени.

Смяната на властта или деветосептемврийския преврат моята баба и семейството й посрещат в евакуационните центрове. Следващите години баба ми завършва гимназия „Ана Май”. Там тя учи всичко, което учат и днешните деца, но и също шивачество, готварство и други. След като завършва училище и до пенсионирането си през 1987 година, тя работи в текстилен комбинат „Марица” като сновачка - приготвяла е основата за тъкането, за направата на панделки, пагони, ластици и други. Работи на 3 смени. Често ми разказва колко рано е трябвало да става - около 3 чака сутринта за първа смяна, и колко късно се е прибирала от нощните дежурства.

Заради произхода си на баба ми не й  е позволено да членува в Димитровския комунистически младежки съюз.
С дядо ми Костадин се запознават чрез брата на нейна приятелка през 1952 година. Тъй като той заминава за казармата, се женят няколко години по-късно.

Дядо ми е роден на 14 юни 1931 година. След Илинденско-Преображенското въстание роднините му напускат македонските земи и се заселват в България. Интересен факт за семейството на моя дядо е, че фамилията им преди да дойдат тук, е била Костови, но след това я променят на Каравеликови. Баба ми и дядо ми се женят на 10 септември 1955 година. Преди сватбата им има известни препятствия. Тогава не е могло чужди граждани да членуват в българската армия. За да може братът на баба ми да избегне военна служба, майка им ги записва като руски граждани някъде около 1950-а година. Заради това  баба ми е била длъжна да поиска разрешение от правителството на СССР, за да сключи брак.

 

Баба ми и дядо ми сключват брак на 10 септември 1955 г.

 

След подписването баба ми и дядо ми се местят да живеят на "Ген. Заимов" в къща, където преди 9-ти септември живее еврейско семейство. На 28 март 1956 година се ражда първото им дете, моята майка Бисерка. 4 години по-късно на 13 януари се ражда моята леля Адриана. Баба ми иска да я кръсти с името на баща й, но по онова време често се е случвало персоналът в родилните домове сам да кръщава новородените. По-голямата част от времето на баба ми е заета с гледането на деца и ходенето на работа, затова не й оставало много време за странични занимания като кино и музика. И майка ми, и леля ми учат последователно в училища „Гео Милев”, „Алеко Константинов”; и двете завършват ПГСАГ или още познато като Строителен техникум.

През 1975 година семейството на баба ми се мести да живее в един от новопостроените блокове в ЖК „Тракия”. По това време автобусите не вървят, както са днес, по булевард, а минават направо през парк „Лаута”. Тогава комплексът все още не е развит. Имало и моменти, когато няколко семейства са делели един апартамент.

За хайлайфа на Пловдив баба ми казва, че се въртял около т.нар. „Червен Площад” (площадът около Централна поща), Цар Симеоновата Баня (паркингът на хотел "Тримонциум"), кино "Христо Ботев" и още много други места. Момичетата там са се запознавали с момчета и са се разхождали по главната улица.

По време на демократичните промени баба ми работи в „Дирекция обредни домове” Пловдив. Не помни някакви конкретни случки, свързани със смяната на властта. За демокрацията не говори възторжено и дори си спомня с повече спокойствие за годините на комунизма. Тогава за нея наистина има равенство и по-добри условия за живот.

Днес баба ми е на 79 години и се е отдала на заслужена почивка. Заради събитията отпреди 50 години моята баба днес е жена без гражданство. И все пак за мен тя си остава една достойна българка. Всяка седмица се събира със своите приятелки за по едно кафе. Говори с радост и тъга за живота си, но все пак си остава една много силна жена. Преживяла е и хубави, и лоши дни. Това е жената, която ме е гледала през голяма час от живота ми. Тя е жената, която ми четеше приказки вечер и ми пържеше катофки през уикендите. Аз много се гордея с нея и много я обичам!

Това е историята моята баба, предадена от мен по начина, по който ми е разказана!

 

  Андрей и Никола Глуховскови на вече не съществуващ мост на р. Марица.