Хитиновата обвивка на шопа І

    Българите от Софийско, Западните покрайнини (сега в Сърбия) и дупнишкия регион се наричат "шопи". Те имат особен диалект, който е по-близък до македонските говори, отколкото до източно-българските. Шопите са известни със своята упоритост, консерватизъм и претенцията, че са "най-истинските" българи. Жителите от останалите краища на страната им го връщат като ги наричат "дървени шопи".

    Шопският консерватизъм е наистина нещо уникално. Ако "нормалните българи" са по принцип податливи на какви ли не новости и външни влияния, то дебелоглавите шопи посрещат всичко непривично със скептицизъм, подигравка и сарказъм. Каквото и да става, те дълго ще се инатят, преди да променят нещичко в своя живот, навици, диалект. "Не, такова животно нема!" - казва шопът, виждайки за пръв път жирафата в зоологическата градина. И за да бъде всичко още по-забавно - шопският район не е някаква изолирана местност в недостъпните планини. В неговия център е широкото поле, където е разположена столицата София. През него се кръстосват двата вековни пътя: от Запад за Босфора и Йерусалим, от Москва за Солун и Света гора.

    Душевността на шопа е едно почти абсурдно съчетание на сляп догматизъм с житейска мъдрост. Вярно, като практичен реалист, който стъпва здраво по земята, съвременният шоп също ще се облече по модата, ще се качи на самолет или ще съставя компютърни програми, ала дълбоко в себе си той, изглежда, няма да приеме нито едно от тези неща безрезервно. Едно - защото те не са осветени от традицията на деди и бащи, и друго - понеже шопът, този изконен циник и еретик, винаги се е съмнявал в смисъла на онова, което всички останали величаят с титлата "прогрес".

    Оттук и бетонираният инат, с който шопът се придържа към утвърденото от столетията, оттук и липсата на вяра в нововъведенията, а следователно и враждебното отношение към ентусиазма във всичките му превъплъщения. Затова със своето "От Витоша по-високо нема, от Искъро по-длъбоко нема" (планина и река край София) шопът е в състояние да прати по дяволите и най-светлите пориви на човешкия разум и сърце. Един публицист справедливо отбелязва, че ако селянинът от Родопските планини изпада в умиление от моминската леха цветя в двора, то в душата на шопа бушува някакво ирационално озлобление заради прахосването на няколко квадратни метра земя, на които би могло да се насадят лук или домати.

    От друга страна, същият този примитивен и присмехулен практицизъм може да прелее в мълчалив патриотизъм. Шопите са известни като войници, които се бият докрай, но без поза; с мрачна, но безмълвна решителност. Шопите не напускат окопите, те предпочитат да умрат, но тръгнат ли в атака, не спират. Но... ето ви и поредното противоречие: през Първата световна война, след като са се били храбро за освобождаване на окупираните от съседите български земи, шопските полкове изведнъж заковават пред Дунава: "Дотук е България, дотук сме и ние..."