25 май 2019г.

Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител, ден на Африка, ден на безследно изчезналите деца ....

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Миг между две безкрайности: Детство

Историята на един живот

 

ДЕТСТВО

 

КРАЯТ НА ПЪТЯ

Инфаркт

Лежа. Главата ми е потънала във възглавницата. Тялото ми е натежало, сякаш иска да попие в леглото. Просто да изчезне. Отпуснатост, дрsмка. Първите дни на септември. Небето е синьо. Ясенът пред прозореца клати полуоголени клони. Той започна да умира твърде млад. Под корените му има тръба от парното. Преди две години се пукна и се образува горещо езерце с талази от пара. Беше зима. Повредата отстраниха, но дървото умира.

Лежа, а там в гърдите ми нещо тежи. Пречи ми да дишам. Нещо руши волята ми за живот - инфаркт...

 

....Унасям се и се пренасям назад във времето. Лежа на голямо масивно легло. Над главата ми се издига таблата му с дърворезба на завити фигури и орнаменти. Прозорецът гледа към градината. Синьо, синьо небе. Черешата е с позлатени листа. Яхнал клона, до самия прозорец, брат ми връзва шарени листа като пеперуди и се мъчи да ги пусне в стаята. Някои падат край прозореца, други лягат на перваза, само единични, понесени от вятъра, влизат в стаята и падат край леглото. Нямам сили да протегна ръка и да ги хвана. Вратата леко се открехва. В процепа се показва главата на сестра ми, обкичена с тъмни букли, които падат по раменете ѝ. Големите и светли очи гледат уплашени. Ръката ѝ се подава с любимата ѝ кукла. Също като нея красива с къдрава коса. Тя пуска куклата и бързо се скрива. Вратата се затваря. Дрьжката на вратата е намотана с бинтове. До вратата на столче стои леген с разтвор за дезинфекция. Куклата лежи на земята, разперила ръце. Колко е красива! Брат ми се мъчи да привлече вниманието ми. В стаята влиза мама и брат ми се спуска по черешата и се скрива. Пеперудите от листа остават разпилени навсякъде. Мама ги вижда. Вижда куклата и се усмихва. Лицето ѝ изразява щастие. Колко добрички са децата ѝ. Аз лежа и високата температура ме отнася.

"Добричките" дечица само преди броени дни ме гониха от пясъчника, за да не им преча на играта. Удряха ме по дупето и викаха "оплачи се на мама, че те удряме по сляпото око." Взимам столчето, слагам го до вратата, покачвам се, надигам се на пръсти и натискам звънеца. Мама се показва. -"Удрят ме по сляпото око" - хленча аз. Тя ме поглежда. Хвърля поглед към "сладурчетата", загребали усърдно пясъка с лопатки, казва –"престанете!" – и влиза да си върши работата. В пясъчника се превиват от смях. Аз съм най-малката. “Те” са: по-голямата ми с година и четири месеца сестра и с две години и осем месеца по-големият ми брат. Батко и кака звучи авторитетно. Мене за нищо не ме бива. Спъвам се и падам. Не мога да пея. Пъхам си краката все в един крачол. Косата ми е права и щръкнала. Носът ми е малък и чип и отгоре на всичко, покрит с лунички. На мене не ми пречи, но всички тези неща са повод за подигравки. Очите ми са сиви и отгоре на всичко вярвам на думите и лесно ме лъжат. Рисуваме. Искам да нарисувам слънцето, как се движи по небето и свети с много лъчи, които изпраща на всички страни. Рисунката е готова. Гледам я, а слънцето ми прилича на таралеж. "Аз рисувах слънце, мамо, а то излезе таралеж" - сама си признавам.

    Критична съм към себе си, но кака и батко се заливат от смях.

       След този случай, всеки път, като сядах да рисувам, ми се припомняше: "Аз рисувах слънце а то излезе таралеж." Въпреки всичко аз рисувах и сега на стари години пак някога рисувам и, мога да кажа, много по-добре от кака и бате.

Обичам да се крия в задната градина.  Мушкам се под храстите в най-далечния ъгъл. Клякам и гледам животинките, мравки, забързани с товар, буболечици, мухички, пеперудки, червейчета. Всичко ми е интересно. Седя в гъсталака и фантазирам.

Трьгнах с по-големите на детската градина. Исках да стана ученичка. Щастлива съм. В средата на стаята има голяма маса и ние седим край нея на малки столчета. Изрязваме и лепим в тетрадка картинки, пишем буквички, рисуваме и пеем. Играем на двора: “Балонът се надува, надува, надувайте момчета, ще стане на парчета - бум!” Всички се търкаляме на гръб. Отново скачаме, хващаме се за ръце, пеем и вървим в кръг. След това “Бум..!”, смях и всичко започва отново.

Имахме тържество. Аз и Коли - брат ми, сме мишоци, а Дана (Богдана) сестра ми, е ангел. Красива бяла рокля, обсипана със златни звезди, златна коронка и две големи пухкави крила. Мама дълго време си игра да ги направи, като лепеше на картонените крила белия гъши пух от една възглавница. Сестра ми изглеждаше зашеметяващо, нямаше по-красива от нея.

На мене ми се пишкаше, а имаше да казвам стихотворение. Едвам стискам. Качват ме на един голям стол, за да могат да ме видят, (аз съм на ненавършени три годинки) и изстрелвам през мишата си муцуна: ”Имаме си котка, умна и кротка, по тавана шета и лови мишлета”  и чурррр...  на стола нараства локвичка. Ще умра от срам, а другите се смеят. Мама ме изнася навън. На другия ден госпожица Лили Ракитина забрани да ми се подиграват. Изкара ме даже герой, че въпреки всичко докрай съм си изпълнила номера, не съм избягала и т.н. Бързо случая се забрави, но не и  от мене. След много години, вече като студентка по медицина, на изпит по кожни болести изпаднах в подобна ситуация. Не направих белята, но здравата се измъчих. Знаех си въпросите и уверено си ги развивах, докато една колежка - Невена Жекова, не стана и не пусна чешмата и започна да се плиска с вода. Времето беше много горещо, но всички търпяхме. Започнах да пелтеча, да спирам да говоря. Мисълта ми не тече гладко. Чешмата се затваря и аз продължавам да говоря спокойно и убедително. Професорът ми задава въпроси и аз му отговарям. Невена отново пуска чешмата и всичко се повтаря. Професорът е озадачен. Иска да ми пише пълен отличен, а го смущава това ми поведение. След като нещата се потретиха, той ми писа пет и половина, а аз без да си вэема книжката, изтичах към тоалетната. Върнах се спокойна и усмихната и всички се смяха, както някога. Този път и аз се смях, въпреки че имах желание да извия врата на Жекова.

В детската градина имах едно приятелче. Малко като мене момченце със синя пипитена престилка с голям джоб. То идваше след училище да си играе с мен в двора. В джоба си държеше малко стъклено прасенце, голямо като захарно бонбонче. Често го смучеше и ми даваше и аз да го посмуча, за да се уверя колко е гладичко. Дружбата ни трая само няколко дни, защото се разболях от дифтерит и легнах на голямото легло. Момчето се оказа, че е носител на дифтерийни бактерии и го отстраниха от градината. Друг не се разболя, всъщност мен ме зарази прасенцето.

След много години, съдбата отново ме срещна с госпожица Ракитина. Като завеждащ клинична лаборатория на инфекциозна болница, присъствах на всички обсъждания на тежко болни. Госпиожица Ракитина - вече осемдесет и две годишна, беше изпаднала в хепатална кома, вследствие на инфекциозна жълтеница. Същото кръгло лице с гладка кожа, прошарени къдрици на челото.  Възрастта много малко я беше променила. От нея лъхаше същото благородство и доброта, въпреки че беше в безсъзнание. На другия ден вече я нямаше и аз, вече баба, която очаква второ внуче, изпитах мъката на малкото момиче, което се разделя с любимата учителка. Такава мъка изпитах и тогава, когато ми казаха, че няма повече да ходя на градинката. Боледувах дълго и когато станах от леглото, трябваше отново да се уча да ходя.

От това боледуване си спомням конските инжекции с противодифтериен серум. Те бяха много болезнени, но това беше единственото познато тогава средство срещу болестта. Тогава нямаше антибиотици и децата масово умираха. Малко се спасяваха от тази болест и аз бях една от тях.

Докато боледувах, мама често ми разказваше приказки. С обещание за приказка изтърпявах инжекциите и си изяждах яденето. Любима приказка ми беше за Седемте козлета и вълка. Беше ми мъчно за вълка. Нали той не беше разкъсал козлетата и те излязоха живи от корема му?. Нали и бабата, и Червената шапчица останаха живи, а вълкът загина и при двете приказки? По-късно на моите деца, след като им прочитах оргиналните приказки на Братя Грим, си измисляхме наш край. Понякога вариантите на приказките бяха съвсем различни и никой не пострадваше, нито беше гълтал, нито беше стрелян. Ставаха щури истории на които се смеехме.

Животът постепенно тръгна по старому. Аз се върнах на креватчето си. Играех с кака, бате и братовчедите – Славчо –  бате на всички, и Богдан – най-малкият от всички. Татко винаги подържаше нашата фантазия на ниво. Един ден събра всички деца от двора: ние тримата, двамата ни братовчеди и Стефчо от съседния двор – син на мамина приятелка и бивша съученичка. Той беше връстник на брат ми. Татко ни върза очите с предварително подготвени превръзки и ни поведе към подземното царство. Баща ни водеше за ръка брат ми, а ние всички се държахме един подир друг и така вървяхме пипнешком. Слизахме и се качвахме по стълби, преминавахме през проходи, газихме през купища ”кости и човешки глави”, провирахме се през дупки, катерихме се по сипеи и накрая пълзишком се провряхме през една дупка на горната земя. Махнахме си превръзките. Бяхме в задния двор шест черни арабчета  с коси в паяжини и дрехи, напоени с въглищен прах. Мама едва не припадна, но не се кара, а леля Анче не се въздържа. Стефчо си отиде толкова щастлив след тези приключения, че майка му просто не могла да му се скара, а само търпеливо го изслушала, а после с мама се смяха на татковите хрумвания.

След няколко дни по тавана на коридора към кухнята се появиха странни черни следи, сякаш някакво чифтокопитно се е разхождало надолу с главата. Татко ни обясни, че това са стъпките на караконджулите, които са излезли от подземното царство, защото сме ги разсърдили с нашата разходка там. Бате Славчо, като отиваше до тоалетната, тичаше, защото се страхуваше, че някой караконджул може да скочи на рамената му. Не знам защо, но тези стъпки будеха у мене само чувство на любопитство. Много ми се искаше да мога да ги видя тези караконджули. Имаше обаче нещо друго, което ме плашеше до смърт. Това беше Мусулини. Тази дума будеше у мене асоциация с нещо ужасно, неопределено, с черни пипала,  което дебне от  ъглите. Мястото, където се чувствах най-сигурна, беше под креватчето ми в ъгъла. Свита там, опряла гръб до стената, свила крака с опрени в гърдите коленца, стегнати в обръча на ръцете ми, аз стоях, затаила дъх, и се оглеждах за това неизвестно ужасяващо нещо - “Мусулини”!

Щом разбраха за моя страх, батко и кака започнаха час по час да крещят “Мусулини..!” Аз се втурвах под леглото. Те се смееха и постепенно се излекувах от този страх. Ужасяващото “Нещо” се превърна в “Нищо” и изчезна.

Братовчедките на татко бяха следващата напаст. Те идваха накуп -леля Жана, леля Събка и леля Вела. Всъщност леля Вела беше останала да живее у нас, защото нямаше родители, но в детската стая нахлуваха и трите. Радваха ми се, като ме щипеха и гъделичкаха, мачкаха ме и ме прегръщаха мечешки. Щом им чуех гласовете, бързах да се покрия в моето ъгълче. Тежко и горко ми, ако не успеех да се скрия навреме. И до ден днешен побеснявам, ако видя някой да щипе дете. Това не е никаква обич.

Бащата на леля Вела умрял като военен лекар на фронта от холера. Майка ѝ, сестра на баба ми Богдана, обгоряла,  като прала силно лекелясана дреха с бензин, който се запалил. Брат ѝ скоро беше умрял от туберкулоза. Оженил се и се разболял от туберкулоза. Болестта протекла много остро. Вдовицата му – леля Надежда много ни обичаше. Тя си нямаше дете и често ни водеше на разходка в Царската градина. Тя се намираше там, където сега се издига паметникът на Съветската армия. В нея имаше чудесни кътчета за деца, пясъчници с морски мидички и водорасли, пързалки, люлки и най­-различни катерушки. Имаше много поточета, чешмички и шадраванчета с бликаща бистра вода. Често ни водеше и в зоологическата градина, където имаше говорещ папагал Коко. Любимец обаче ни беше маймуняка Тошко.

София беше спокоен и чист град. Рано сутрин се появяваха талигите с пресни зеленчуци и плодове. Надалече звучаха виковете – зеленчуциии.. . зеленчуциии... Слугинчетата излизаха с торби да пазаруват. Скоро след това проехтяваше – млекарооо...  Той водеше магаренце с гюм и съд за отмерване. След него се появяваше бозаджията. Татко много обичаше боза и мама често я купуваше.

През пролетта на 1940 година, заминахме в Трекляне за Великденските празници при свако Коце, който беше съпруг на леля Анче и командир на граничната застава. Заминахме заедно с братовчедите и леля ни с каруци, като взехме всичко най-необходимо. Единственото нещо което ми остана от заставата, беше споменът за героичния заек Пачо. Този заек беше голям смелчага. Гонеше кучетата и на войниците не им прощаваше, когато го закачаха. Децата го нарекоха Цар. Скоро и аз получих прякор – цар Пачо Заека.

Когато тръгвахме за Трекляне,  градината беше разцъфтяла, когато се върнахме, беше под снежна покривка. Преди връщането ни цяла нощ валя сняг. Дърветата се бяха поклонили под натиска на снега. Слязохме от колите и започна луд бой със снежни топки. Разбира се, че бях мишената, но вече бях цар Пачо и се нахвърлих без страх. Това явно учуди моите славни кака и бате. Прякорът ми остана до края на гимназията. Да се запази толкова дълго, се чувстваше влиянието на милите ми брат и сестра. С прякора ми остана за цял живот и призивът: ”Бори се и не се предавай!”

Обичах да се люлея на градинската врата. Само как хубаво скърцаше – скръц – отвори се, скръц – затвори се. Аз съм се покачила на нея и се отблъсквам от оградата. След това слизам и тръгвам на вечерната си разходка по улицата край артилерийската казарма. Тръгвам по “Гургулят”, пресичам “Раковска”, след това “Фритьов Нансен” и стигам до жълтата ограда на артилерийския полк.След това все край оградата, докато стигна там, откъдето съм тръгнала. Все гледам небето и белезникавото петно на луната. Сякаш тя ме води, за да не се изгубя. Щом стигах до нашата улица, бързах да се мушна в двора.

Веднъж забелязали, че ме няма, и се вдигнала тревога. Като се прибирах, зърнах мама насреща. Тя ме прегърна и почти се разплака. Аз я успокоих, че всяка вечер се разхождам така, но това не само че не я успокои, но ми и забрани повече да го правя.  Така се свърши с малкото ми приключение. Не се научих да не спазвам забраните.

Няма да забравя екскурзията ни до ”Седемте престола” – манастир в Стара Планина. Пътувахме с влак и след това се заизкачвахме. Излязохме на чудни поляни, обсипани с дребни цветя, истински цветен килим. Ние тичахме и се гонехме напред, а мама и татко вървяха след нас и пееха планинарски песни. Слънцето блестеше, небето сияеше – всичко беше прекрасно. Настигна ни селянин с две магарета. Карал продукти за манастира. Обеща да ни преведе през опасното място покрай пропастта Старото зло. Като наближихме мястото, качиха Дана и Коли на магаретата, а мама ме хвана за ръка. Пътечката се стесни, стана неравна, камениста. Встрани зейна пропаст и мама ми стисна ръката до болка. Това преминаване, стъпка по стъпка, ми се стори цяла вечност. След това влязохме във вековна гора. Корените на дърветата се преплитаха през пътечката и аз се препъвах в тях. От манастира нищо не помня, защото от умора съм заспала.

Мама и татко бяха запалени туристи и често ходехме на Витоша и Люлин, пък и на Лозенската планина, но тази екскурзия беше най-ярката.  По-късно брат ми написа стихотворение за манастира, но това стана почти след десет години, когато започна да пише стихове.

От ранното ми детство има още една случка, за която заслужава да разкажа, защото тогава брат ми за пръв пат пое риска да ме спасява. Татко донесе един голям красив петел с ярко червени и черни пера и блестящо зелени около врата. Клюнът му беше голям, краката му дълги, с два големи шипа отстрани и имаше много силен глас. Татко беше особено горд с гласа му, който се чуваше по цялата улица. Петелът беше доста агресивен и тази си агресия насочи срещу мен, като излязох първа да играя на пясъчника. Той се разхождаше наоколо, но щом почнах да ровя с лопатката пясъка, той се нахвърли върху ми. Започна да ме кълве по главата и да ми скубе косата. Заудря ме и с криле. Аз писнах. Брат ми се появи със столче в едната ръка и с лопатка в другата и нападна петела. Застана пред мен, така че петелът не можеше повече да ме кълве. Себе си предпазваше със столчето. Явно се беше вдигнала голяма олелия, защото мама дотича с метлата и прогони петела. На другия ден петелът не пропя, а ние за обед ядохме чудесна супа. По-късно брат ми не проявяваше такъв героизъм, а може би стана по-разумен.

Бях вече ученичка в гимназията. Отивахме на училище с влак. Качваме се във вагона. Напред върви брат ми, а след него аз. Външната врата се отваряше през купето. На седалката седяха момчета от предните гари. Като минавах край тях, те започнаха да ме щипят и да ме удрят. Оплаках се на Коли, а той ми отвърна, дали не искам да се бие с тези момчета, защото това нямало да стане. Не било се случило нищо особено. Нищо? А обидата?

Тамън три пъти съм се била за брат си. Веднъж с Гълъб, който го беше нападнал, като отивахме за хляб, защото сме навлезли в тяхната махала. Друг път с Желязко, който беше от нашата махала, ала все налиташе на бой, за да се докаже. Един ден отивахме на училище и цялата група ученици от гарата изкачвахме Слатинския редут. Налетя ни една момчешка банда от предимно изключени ученици. Шефът на бандата, едно високо момче, нанасяше по един удар с юмрук подред на всяко наше момче. Другите стояха и гледаха. Явно искаха да предизвикат сбиване. Обаче никой не реагираше. Тарторът доближи брат ми и го хвана за яката. Аз грабнах едно паве и му извиках да пусне брат ми, иначе ще му счупя главата. Младежът пусна брат ми и ме изгледа. След това се разсмя и каза: ”Пъзльовци, оставате момиче да ви защитава.” След това се оттегли с бандата си и вече никога не ни е досаждал. Тези случки всичките са от по-късно време.

В съзнанието ми изплува образът на една жена, която мама дълбоко уважаваше и обичаше. Казваше се  госпожа Пушкарьова. Тя емигрирала от Русия преди революцията. Единственият и син загинал в Балканската война. Тя носеше винаги черни дрехи, които ѝ придаваха особено благородство. Била великолепна актриса и организирала кръжок по художествено слово. Мама ѝ станала ученичка още като студентка. Искала да се подготви за учителската си професия. Смяташе, че всеки учител трябва да умее да говори красиво, за да задържи вниманието на учениците си. Мама не само проявила дарба, но и спечелила сърцето на учителката си. При тях се беше създало приятелство и Пушкарьова идваше у дома на гости всяка седмица. Висока, стройна, красива, с аристократична осанка, аз много я харесвах и обичах да сядам някъде и да ѝ се любувам, докато тя разговаряше на чаша чай с майка ми. Когато ни идваше на гости, винаги носеше нещо и на нас децата. Веднъж донесла шоколадени зайци. Аз съм спала и поставили заека до възглавницата ми, че щом се събудя, да го видя. Да, ама аз на сън съм го напипала и прегърнала. Когато се събудих, бях шоколадено момиче. За малко Дани и Коли щяха да ме изядат, но мама ме пъхна в банята и оттам си излязох Аз.

Заведоха ни на парада на 24 май. Цяла София беше празнична, музика, знамена и много засмени хора и деца с байрачета. Нямаше нищо общо с манифистациите от младежките години. Мене винаги ме товареха с най-тежките плакати и трябваше да ги отнеса след парада в училище. Пеша, с тежък плакат на рамо, от Редута до мавзолея с маршова стъпка и песен на уста и след това обратно, тълпа, помъкнала тежките плакати, пак пеша до Редута. Вкъщи се връщах умряла от глад, изморена до смърт и намръщена  като сърдито лъвче, както обичаше да казва мама. Нищо общо с веселите и ведри хора от ранното ми детство.

Вкъщи цареше любов и мир. Малки спречквания между децата, за които мама винаги намираше лек. По едно време всички се разболяхме от шарка, включително и братовчедите. Сложиха ни в една стая, пет креватчета и пет малчугани с раирани пижами и весел бой с възглавници. Чуем стъпки по коридора, и всички сме в леглата. Правим се на кротко заспали. Само някоя останала на пода възглавница ни издава. Имаме си и гумени кръгове, нещо като гевреци. Подхвърляме си ги и ги ловим. Печели този, който хване най-много. Всеки, който хване кръга, го изпраща на друг, който ако го изпусне, губи точка. Аз бях като с гумени ръце и все изпусках или пропусках хвърления кръг. Освен това, когато хвърлях, виках “дръж” и по този начин нямаше изненада и всяко мое хвърляне беше хващано. Така бях постоянният губещ, но това не ме огорчаваше, нали играех и беше весело. Ами как щях да се чувствам ако не ме искаха? Но как няма да ме искат, след като никой не искаше да бъде последен, а аз бях дежурната по последно място. Постоянният първенец пък беше сестра ми Богдана. Тя беше много сръчна и пъргава и всички ѝ признаваха първенството.

От празниците най-ярък спомен имам от Никулден. В този ден се празнуваше именният ден на баща ми и на брат ми. И двамата ми дядовци са били Никола, та и те се споменаваха на тържествената вечеря. Никулден се празнуваше и по католишки обичай. Нали баба Ружена е чехкиня, а в Чехия това е голям празни. Закачат се, вечерта преди празника, чорапите на прозореца и рано сутринта те са вече пълни със сладкиши и дребни играчки и бонбонки. Слагаха се и бучки въглени и глави лук за по-дребни провинения. Но понякога там се появяват и по някоя пръчка. Това вече говори за по-тежки грешки, които заслужават пердах. Пръчките се слагаха върху гардероба и ни се показваха винаги, когато не слушахме. Ама рядко, много рядко се използваха. Татко веднъж ми нашиба краката, защото не исках да ям варени макарони. Как да ги ям, като ми изглеждаха на глисти и като ги лапвах, получавах непреодолим позив за повръщане. Боят не успя да ме направи фен на макароните, затова пък така затвърди омразата ми към тях, че до ден днешен ги отбягвам.

На самия Никулден още в тъмно, преди изгрев, скачахме от леглата и боси и голи тичахме към чорапите си. Всеки грабваше своя и тичаше до леглото си, да се гушне на топло и да види какво е получил. Мен не ме интересуваха сладкишите, а тези проклети въглища и лук, които бяха символ на наши прегрешения. Лукчетата давах на мама, да ги сготви, а въглищата просто хвърлях в печката, ама там в сърчицето нещо ме глождеше, беше ми неспокойно. Питах се какво ли съм сгрешила, че ги има. Много по-късно разбрах, че майка ми просто запълвала празното място, защото закупените неща не стигали. Родителите ни събираха пари за нова къща. Баща ми работеше на Гара Искър в химическата фабрика “Колористка”. Сутрин тръгваше на работа преди шест часа. Мама му приготвяше от вечерта чантата с малки тенджерки с храна. Във фабриката нямаха стол и мама му приготвяше обяда. През седмицата почти не се виждахме, защото влак от Искъра имаше доста късно вечерта и той се прибираше, когато вече спяхме. Това бяха основните причини да искат да се преместим на Гара Искър. Баща ми смяташе да построи своя химическа фабрика. Беше купил шест декара ниви, което правеше голям двор. Оставаше да се построи и къщата. Мама чертаеше плана на къщата, а вечер го обсъждаха с татко и мечтаеха. Взеха голям заем от банката и мама често отиваше на строежа и отсъстваше по цял ден. Тя се грижеше и за доставянето на строителен материал. Бореше се за изваждане на разрешителни. Българските чиновници и тогава са били продажни и създаваха различни трудности. Имаше дефицит на много материали. Бяхме на прага на войната. Чехия вече беше окупирана от немците. Често бяхме оставяни сами на грижите на кака Тена. Татко я беше цанил за слугинче-помощнца на мама. Всички я чувствахме като член на нашето семейство и я обичахме. Тя беше много мила и добра с нас. До края на живота на родителите ни ни навестяваше и всички ѝ се радвахме. За съжаление, животът ѝ не беше се наредил добре. Откраднал я един пияница, който по-късно умрял от алкохола и тя остана сама с един син.

Близо до нас беше пансионът за ”благородни девици”. Поне така го наричахме. Имаше в двора параклис и възпитателките бяха монахини. Често се катерехме на оградата и гледахме как възпитаничките се упражняват на плаца да правят реверенси. По големите момчета често викаха “немцопуйки”. Монахините ни гонеха и ние, беж да ни няма, се криехме в нашия двор. Един ден, както кротичко си играехме на ринги-рае, в двора влезе цяла делегация от монахини. Беше неделя и родителите ни също бяха на двора. Монахините една през друга започнаха да се оплакват от нас и накрая, като забелязаха, че не могат да впечатлят родителите, както очакваха, излъгаха, че сме хвърляли камъни по тях. Баща ми, въпреки че те настояваха да ни накаже пред тях, отказа и заяви, че първо ще разговаря с нас. Те си отидоха недоволни, а ние подробно разказахме всичко, като едновременно имитирахме как правеха реверанси. Явно бяхме смешни, защото родителите ни се засмяха, но след това ни смъмриха за лошото поведение и ние обещахме повече да не ги закачаме. С това се свърши всичко. По време на бомбардировките след две години, училището беше сравнено със земята. Нашата къща оцеля по чудо. На местото на училището, след време, построиха спортната академия.

Брат ми завърши първо отделение. Той имаше отлична памет и много бързо заучаваше нещата наизуст. Още в училище научавал урока от буквара наизуст, без да знае всички букви и да може да чете. Взимаше ли буквара, казваше урока гладко, все едно че чете. Случайно мама го накара да прочете нещо разбъркано и разбра, че не знае да чете, а вече бяха почти минали буквара. Тя се залови с него и той бързо навакса всичко.

В началото на есента мама докара с каруца кухненска печка. Тя беше от тези обикновени печки с колела отгоре, които могат да се махат и тенджерите да останат на открит огън, и с голяма фурна. Имаше вратичка за камерата за горене и отдолу чекмедже за пепелта. В нашата кухня имаше голяма зидана печка и във всека стая имаше високи зидани печки за отопление. Татко се върна по-рано, защото се очакваше да дойдат каруци, да откарат част от багажа в новата къща. Щом видя новата печка, баща ми се развика и силно я ритна, като заподскача на куц крак, защото явно го заболя кракът. Мама го укроти, като го убеди, че за първо време това ще е най-подходящата печка, сравнително евтина и удобна. Ще може да готви и пече на нея и същевременно ще затопля добре кухнята. Тази печка ни служеше вярно през цялото време, докато бяхме на Искъра. Там, където я срита, изпаднаха огнеупорните тухлички и при запалване се зачервяваше. Мама се шегуваше, че печката се изчервява от срам, заради татковата невъздържаност. Накрая се проби на това място, но това стана малко преди да се върнем в София. През 1954 год., когато се прибрахме в нов апартамент в София, татко се наложи да се направи голяма зидана печка в малката тесна кухничка, в която се и хранихме. Нашето пораснало семейство, от седем души, едвам се побирахме в нея. Влизахме един по един и така се изнизвахме след хранене. Печката ни създаваше големи неудобства, но мечтата на татко се сбъдна.

Къщата на Гара Искър имаше три стаи на етажа и голямо помещение в мазето. Имаше два входа преден – параден, който влизаше в антре от площадка със стълби. Под плошадката беше колибката за кучето, което оше нямахме. Площадката беше без ограда и това доведе по-късно до паданито от нея на малката ми сестричка, която се появи две години, след като се преместихме. Задната врата направо влизаше в къщата и имаше стълби надолу за мазето и нагоре за етажа. На горната площадка беше тоалетната от едната страна и вратата за кухнята от другата. През кухнята се влизаше в голямата стая с два големи прозореца  на изток и юг. В тази стая се влизаше и от парадната врата и от детската стая, също с два прозореца на ъгъл – на юг и запад. В голямата стая имаше хубава пернишка печка с висок и широк кюнец на дупки, за да отдава повече топлина. Печката беше до вратата на детската стая и тя се затопляше донякъде от нея. Общо взето, децата спяхме на студено, като мама пьхаше преди лягане по една сгорещена тухла, увита в парче старо одеало, в леглата ни. В голямата стая беше и голямата разтегателна маса, на която си пишехме уроците и се хранехме в празнични дни. Иначе се хранехме на кухненската маса. В голямата стая прекарвахме вечерите през зимата. Наредени край печката, мама седнала на големия старинен стол с подпорки за ръцете, които свършваха с големи дървени топки. Мама залепваше дебела свещ на едната топка и ни четеше на глас. Това бяха вълшебните мигове с Майн Рид, Киплинг, Карл Май и всичко най-добро от детската литература.

В голямата стая бяха двете големи легла с високи резбовани табли и нощните шкафчета с черен мрамор и лъвски крачета. До стената беше скринът-умивалник, също с черен мрамор и над него огледало с красива рамка с дърворезба. На земята имаше красив български килим с много шарки. Имаше два гардероба и една кушетка под прозорците, тапицирана с тъкан плат с български шевици. По-късно, като тапицерията се протри и се скъса, мама я замени с друг плат, а от парчетата тъкана тъкан ни уши красиви торбички за училище, които носехме през рамо и будехме завистта на другите деца. Майка ми умееше от всичко да направи нещо красиво

В детсата стая имаше бюро, останало от дядо Евстатий – баща на майка ми, който починал, когато майка ми била още студентка. То беше с много чекмеджета и също много красиво. Ползваше се от брат ми и сестра ми. Имаше до вратата малка двукрака масичка с едно чекмедже, останала от баба Ружа – майката на майка ми. Тя била направена от стария бряст, който растял пред къщата им в Прага и бил повален при една буря. От него била направена и етажерка, на която мама беше подредила най-любимите си книги.

Настанихме се в новата къща без текуща вода, с кладенец в мазето и на двора. Нямаше и ток. Осветявахме се със свещи. След време татко успя да купи и газова лампа и да намери газ. България още не беше влязла във войната, но тя вече бушуваше и изчезнаха много стоки. Училището беше доста далече. Срещу книжната фабрика. Коли тръгна във второ отделение, а Дана в първо. Училещето се състоеше от една класна стая и стая за учителката и съблекалня. Влизаше се направо от вратата и четирите отделения учеха заедно с една учителка. Нещо, както е било преди освобождението – взаимоспомагателно обучение.

Първият сняг се посрещаше много весело. Мама ни събуждаше с вик: ”Вижте какво става вън. Честита баба Зима! Ние скачахме и както бяхме в леглата голи и боси, изтичвахме навън и обикаляхме къщата. След това се прибирахме. Мама със суха кърпа ни разтриваше краката. Обличахме се и се обувахме и излизахме, да направим снежния човек по всички правила и с всички атрибути. Чак след това закусвахме и който е на училище, тръгваше.

Зимата на 1941 год. беше много студена. Училището беше почти на два километра от нас. Брат ми и сестра ми трябваше да вървят доста дълго край реката, а там вятърът винаги беше бръснещ. След това пресичаха полето и чак след като минат жп линията влизаха между фабрики и можеха да разчитат на малко завет.

Един много студен ден Дана и Коли се забавиха от училище. По пътя се заиграли и скачали с други деца в навалелия сняг, ала като тръгнали към дома и излезли на вятъра, ,дълбокият сняг и силен вятър, съвсем ги омаломощили. Мама отиде да ги търси и ги намерила как Дана увещава Коли да направи още усилие и да вървят. Започнала да го дърпа, а той плачел и искал да го остави да си умре. Мама им дала кураж и им помогнала и те премръзнали се добраха в къщи. После разтривки, краката в топла вода и, разбира се, топъл билков чай. Две седмици училището беше затворено, заради големия студ.

Животът ни на Гара Искър беше труден, особено за майка ни. Магазинът за хранителни стоки и хлебарницата бяха далече от къщата, чак от другата страна на гарата. Пазаруването за петчленно семейство, липсата на ток и вода, това всичко изморяваше много мама. Зимата беше трудна, но я доживяхме да си отиде. Пролетта дойде с нови надежди и радости. Част от двора беше с дръвчета. Мама и татко ги бяха насадили, след като са купили мястото. Имаше много вишни. Няколко сливи, череши, круши, които татко много обичаше, и кисели ябълки и джанки. Всичко това беше нацъфтяло. В двора ни имаше още една къща, направена от греди и плет, замазана с кал. В тази къща живееше едно семейство, пълен интернационал. Майката, австрийка, довеяна в България от голямата си любов – български студент нехранимайко. Той я излъгал, че ще се ожени за нея и ще я представи на родителите си, и я изоставил, като я прехвърлил на свой приятел. Така, подмятана от един на друг, стигнала до улицата без дом и познати. Там се запознала с един руснак, довеян като момче от революцията. Оженили се. Наели тази селска къща. Потегнали я и заживели. Той работел в една фабрика. До тях в подобна порутена къща живеело едно българско семейство от Бусманци. То било много бедно, с няколко деца и баща пияница. Луиза родила момченце. Скоро и комшийката ѝ родила момченце. Щом комшийското бебе заплаквало, баща му го изхвърлял на снега, че не искал да го слуша, пък и по-добре да умре. Луиза го прибирала, кърмела го и го обикнала като свое. Един ден нейното дете се разболяло тежко и въпреки грижите умряло. Тогава Луиза помолила да ѝ дадат нежеланото от комшиите дете, кръстила го Георги като мъжа си и го отгледала. Хората от другата къща се бяха някъде изнесли и къщата вече я нямаше. Георги или Гошо, както го наричахме, беше връстник с Коли и участваше в нашите игри. Беше много плах и срамежлив. Луиза със семейството си остана да живее в нашия двор без наем при условие да ни помогне с каквото може, ако изпаднем в нужда. Даже им се отдели място за градина и да гледат животни.

 

КОЗИТЕ

Снабдяването с храна ставаше все по–трудно. Нашите решиха, че трябва да се снабдим с животинки. На първо място, за да се осигури мляко, да си купиме коза. След това кокошки за яйца и гъски и патици за месо.

Един пазарен ден, мисля, че беше петък, мама отиде на животинския пазар в София. Той се намираше тогава на улица “Черковна” в Подуене, за да купи коза. Чакахме я с нетърпение да се върне. Татко беше на работа, а мама все се бавеше. Следобед времето се развали. Изля се пороен дъжд.  След това времето полека се пооправи. Ние се качихме на покрива на къщата, да огледаме полето към София, дали няма да я видим. Над стълбището покривът беше хоризонтална плоча и ние често се качвахме по една опряна на стената дървена стълба да гледаме отвисоко. Най-после някъде към тракийската могила при трите брястове, видяхме тъмна фигура, която носи нещо бяло на ръце и след нея да ситни коза. Решихме, че е мама, и се смъкнахме долу, като хукнахме през калните нивя с покарала пшеница към брястовете. Растоянието беше голямо, но колкото повече наближавахме, толкова повече се убеждавахме, че мама е купила не само коза, но и козле, което носи на ръце. Най-после стигнахме до нея. Мама много ни се зарадва, а ние бяхме на върха на щастието. Мама беше на края на силите си. Козата се оказала вироглава и отказала да върви. Мама купила хляб и я подмамвала с него. Хлябът бързо свършил и козата отказвала да направи и крачка, колкото и да я теглила с въжето. Тогава взела козлето на ръце и тръгнала напред с него. Майката я последвала. Мама беше съвсем изтощена, защото козлето никак не беше леко и не стояло съвсем мирно. Коли взе козлето от мама и тръгна напред, а ние с викове подкарахме козата да побърза. Козата се казваше Цеца а козлето Петя. Цеца беше с големи рога и ги поклащаше доста застрашително. Петя беше кремава на цвят, без рога и с хубави обички. Веднага я обикнах.

Като се прибрахме, мама реши да издои незабавно козата, защото от ранна утрин не е била доена и може да ѝ секне млякото. Едно е да решиш, а друго е да можеш. Мама никога не беше доила коза. Тя изнесе един голям  порцеланов супник от чешки порцелан, сложи го под нея и седна на едно малко столче зад козата. В момента когато хвана вимето на козата, тя ритна силно. Супникът се строши, а мама се търколи. Мама извади втори супник. Коли хвана козата за врата, като я прекрачи. Мама пак се нагласи. Стисна вимето и цръкна два-три пъти. В миг козата рипна, Коли отхвръкна, супникът се счупи и мама падна от столчето. На третия път сложихме тенджера, двете с Дана хванахме по един крак, Коли я яхна и хвана здраво шията. Мама почна да църка но... всички бяхме на земята, тенджерата се разсипа и търколи, а Цеца бягаше по двора. Тогава мама потърси за помощ Луиза. Тя дойде. Хвана козата с решителна ръка. Пипна вимето с яки ръце и козата кротна. Луиза я издои, като остави мляко и за козлето, което обикаляше около майка си. Още няколко дни Луиза доеше козата, докато мама се научи и козата ни опозна. Така на масата ни се появи топло козе мляко. Мама се научи и да прави сирене. Цеца се оказа и много добър пазач. Щом се появеше непознат човек, тя изскачаше и го погваше с рогата. Ръгаше лошо, а и късаше и панталони и мама трябваше да ги кърпи. Иска някой да ни дойде на гости и от оградата вика: “Колевице, вържете си козата.” Постепенно козата кротна. Опозна съседите, пък и Петя поотрасна и не се чувстваше така отговорна да я пази. Аз се сприятелих с нея и тя даже ме оставаше да я яздя. Тогава бях достатъчно лека, около 21 кг и тя потичваше с мене на гръб. Беше незабравимо преживяване. Ние получихме ново задължение, да я водим на паша. Ходихме и в корекцията – горичка край реката, да пази реката да не се разлива, откъдето кършихме млади върбови клонки. Те бяха лакомство за козите.

По това време эапочнахме да отглеждаме и прасе. То също свободно тичаше в градината. През лятото стана достатъчно голямо и аз реших и него да използвам като конче. Отивах при него с някакво лакомство, я кочан царевица, я огризка от ябълка. След това започвах да го чеша по корема и то от блаженство се излягаше и тогава го яхвах. Гърбът му беше заоблен, гладък, не ми убиваше като гърба на Цеца. Но прасчо не търпеше някой да седи на гърба му и хукваше. Това беше най-хубавата част. Тичането на прасето е равно и без подскоци. Разбира се, че се задържам на гърба му. Тогава започва втората част за отстраняването ми – търкане в дърветата. Ако не успея навреме да си вдигна крака и да увисна на противната страна, кракът ми биваше здравата издран и обикновено аз се търкулвах на земята. Ако и с този маньовър не успее, лягаше и започваше да се търкаля. Тука вече нямах избор, бързо трябваше да се търколя настрана за да не ме премаже със своите може би 100 кг.

Мама направи красива цветна леха покрай пътеката до къщата. Посади храсти с пълзящи рози, които вдигна така, че образуваха красива арка. Розите бяха с дребни розови и червени цветове. Много ги харесвах. Имаше божури, кандилки и обички. Много обичах да се въртя около цветята. Очаквах да видя как ще се разтвори пъпката, за да покаже великолепието на цвета. Беше ми много интересно и всеки ден ми носеше нови изненади. Бях си направила дървена сабля и с нея отивах на бой с тръните. Те бяха вражеска армия и всеки трън неприятел. Сечах без милост главите им. Веднъаж едно бодилче от съсечен трън се заби в окото ми. Изтичах при мама и тя внимателно го извади с пинсета и проми окото ми с борова вода и го затвори с превръзка. Почувствах се като ранен в боя рицар.

Мама предостави на всички ни по една лехичка, за която да се грижим. Даде ни семенца от петуния. Скоро те поникнаха. Един ден в моята леха цъфна шарен цвят, а в Данината бледовиолетов. Сестра ми реши, че мама ми е дала нарочно на мене по-хубави цветя. Не ми побираше умът, как мама може да знае, че в това малко семенце се крие точно такова цветенце, а не друго. На другия ден петунийката ми изчезна. Беше изкоренена. Мама попита Дана, дали знае нещо. Тя се закле в най-скъпото, маминия живот, че не я е пипала. След още един ден на края на нейната леха се появи оклюмана петуния без цвят, която така и не се прихвана и изсъхна. Бях така съкрушена от това, че загубих интерес към гледането на цветя. Ужаси ме лекотата, с която сестра ми се кле и предизвика смъртта на едно мило цвете, само защото не беше цъфнало в нейната лехичка, а лехичките бяха една до друга и всеки можеше да му се радва.

Мама ми беше купила книгата на Слав Красински – “Крачулан и Караман”. Беше в стихове и описваше игрите и детските приключения на едно момче и неговото куче. Исках да си я прочета сама. Знаех вече някои букви, но не и всичките. За всяка непозната буква питах мама и така постепенно прочетох книгата. След това я повторих и потретих. Научих я почти наизуст. След това започнах да чета други книги, приказки и детски истории. Мама умееше да подбира книгите. Всеки месец отиваше в София на покупки и винаги донасяше нова интересна книга. Дана и Коли ходеха сутрин на училище и аз оставах сама. Всяка свободна минута използвах за четене. Когато оставах при животните, си фантазирах различни истории, свързани с прочетеното, но доизмислено от мен.

Татко доведе едно рунтаво жълто куче с име Жак. Беше отличен пазач и приятел. Излизаше с нас и козите извън двора. Спеше в колибката си и лаеше силно при появата на чужд човек. Бяха купени още патици и гъски. Всяка сутрин, след като си получаваха дажбата от царевица, се отправяха към реката. Всъщност патетата си ги отгледахме сами. Татко купи пуйка, която се беше приготвила да мъти, и я насади на пачи яйца. За пуйките казват, че са много добри майки. След като се излюпиха патетата, пуйката ги поведе. В двора ни имаше дълбока локва, която привличаше като магнит патетата. Беше интересно да се наблюдава, в каква паника изпадаше пуйката, когато патетата, следвайки своя инстинкт, влизаха в локвата. Щом отраснаха, те оставиха майка си и се отправяха в реката след гъските. Пуйката пък беше угоена и изядена за Коледа. Това беше неблагдарно от наша страна, но животът  е такъв.

Свърши учебната година с тържествен изпит на края. Беше неделя и цялото семейство отидохме в училището. Учениците бяха строени пред черната дъска, а на чиновете и край тях - родителите и такива като мен. Учителката задаваше на всяко дете по един въпрос или искаше да каже стихотворение, да сметне задача или прочете нещо. След това учениците пяха песни и им раздадоха свидетелствата. Като се прибрахме в къщи, ревнах, че искам да стана ученичка.

 

УЧЕНИЧКА

Исках и аз да стана ученичка. Навърших шест години. Знаех да чета и да пиша. Броях до сто и можех да смятам доста добре до сто. Малко ми беше трудно със задачите с преминаване, но и с това се справях. Рисувах добре. Трябваше само да се запиша. Да, ама не. Можеха да станат ученици само родените до месец март, а аз съм родена в средата на юни. Само по изключение, след лекарски преглед и изпит за интелигентност и сръчност, можеше да се разреши по-ранно тръгване на училище.

Един ден ме заведоха в София и отидохме в един лекарски кабинет. Зад бюрото седеше много мила, сравнително млада лекарка. Аз бях много срамежлива и голямо диваче, но пред нея се чуствах спокойна и уверена. Тя ме прегледа, измери на височина и тегло и след това започна да разговаря с мен. Казвах стихотворение, четох от една книжка, рисувах и накрая тя отсече: “Става за второ отделение, а не само за първо, умна е и знае много неща, само че е много слаба, иначе на височина е за деветгодишна.” След това написа нещо на един лист, подписа го, подпечата го и го даде на мама. С това получих възможност да тръгна през септември на училище.

Действително бях много слаба, но предната есен изкарах много тежко боледуване. Близо до нас имаше един свинарник. Един парцалив, гърбав дядка пасеше стадо свини край реката. Често му правех компания. Той ми разказваше приказки, свързани с неговите прасета. Част от тях бяха черни, дългозурлести, част – бели с розови зурлички. Някои наричаше принцеси и разправяше, че са омагьосани хубавици и истински принцеси. Аз ги прегръщах и милвах, а те бяха порядъчно мръсни. Обичаха да се търкалят в тинята край реката. Много вероятно е оттам да съм хванала дизентерията. Дигнах висока температура и започна страшна диария. Татко беше химик и някой му казал, че диарията веднага минавала, ако се изпие разтвор от стипца. С тази стипца ми се ощавиха червата. Ходех само кръв и слуз. Повръщах неспирно и се унесох. Не знам какво стана, но като дойдох на себе си, имаше лекар и всички се бяха събрали край мен. Дълго време не можех да се храня. Диарията намаля, но не спря. Караха ме да поемам активен въглен – адсорган се казваше препаратът. Беше в тенекиени кръгли кутийки и с нетърпение децата очакваха да се изпразнят, за да им ги дам. Тогава нямаше много играчки, а такава кутийка може да се използва за много неща. В една такава кутийка прибирах стотинките, които мама ми даваше като награда, да си изпия лекарството и да си изям определената храна. Към края на месеца давах събраното на мама, да изкара месеца. То беше незначително, но аз се чувствах значима, че с нещо помагам. Няма да забравя, как баща ми седеше до мен и със сълзи на очи ме молеше да поема поне още една лъжичка айран. Станах действително вейка. Като оздравях, се учих отново да ходя. Децата започнаха да ми викат Скелета или Туберкулоза. Така кандидат-първокласничката беше подобна на скелет, но вечно тичаща и скачаща. Нямаше какво да ми тежи. Повече не излизах и с прасетата. Май че бяха закарани на заколение, защото след оздравяването ми нямам спомен за тях. Ние си имахме козички, които трябваше да паса.

Лятната ваканция беше изпълнена с игри и занимания. Вкъщи всички си имахме някакви задължения. Те не ни отнемаха много време и оставаше още много за игри. Сутрин, щом се събуждахме, хуквахме към реката по гащета. Взимахме понякога и кучето. Пресичахме линията и пътя пред двора ни и бухвахме във водата. Плискахме и подскачахме във водата. След това хуквахме обратно. Събувахме си гащетата и ги закачахме на простора да съхнат и голи тичахме вкъщи да се облечем и закусим.  Много обичахме да ловим риба с ръце. Бях се специализирала. На плиткото имаше повече щипоци, те се криеха под камъните и плуваха на ята. Най-добре се хващаха под камък. С две ръце обграждам бавно камъка и бързо ги събирам. Между дланите ми се заизвива рибка, тънка, с шипче при хрилете, в което можеш да се убодеш, затова му викахме щипок. Рибките събирахме в консервна кутия. Улавяхме ли повечко, тичахме мама да ни ги изпържи. Ядяха се целите с главата и опашката. Мренките бяха по-дебели и по-големи. Хващаха се в подмолите на по-дълбокото. За тях Коли беше голям майстор.

Близо до нас имаше зеленчукова градина и бостан. Тя се стопанисваше от градинари от търновско. Бяха си направили дървена барака, в която живееха, и прокарали вада от реката, с която напояваха градината. От ранна пролет караха зеленчуци в София на пазара с една каручка. След това към края на юли и август започваха да зреят пъпешите и дините. Един ден големите момчета от махалата тръгнаха за дини. По-дребните се помъкнахме след тях. Те решиха, че няма никой, и започнаха да късат дини и да ги чупят в земята, за да изберат зряла диня. Тамън се подготвиха да трошат следващата диня, и ги спипа градинарят. Той не се скара, не се развика, а само с насмешка им каза, че не разбират от дини. След това ги извика, да им покаже как се избира диня. Откъсна една голяма и ни поведе да я опитаме. Подреди ни на масата пред бараката и разряза динята. На всеки даде по едно голямо парче. Гледаше ни как ядем и сладкият сок се стича по брадите ни и се усмихваше.

“Когато ви се дояде, обадете се ще срежем някоя сладка диня. Иначе правите поразия и не можете хубаво и спокойно да си хапнете” – рече той.

Оттогава станахме приятели. Ходехме да му помагаме при бране за пазара и за плевене. Мама проведе с нас дълъг разговор, че трябва да се уважава хорския труд и колко лошо е да крадеш. Даже искаше да плати изядената от бандата диня, но градинарят не прие. Мама купуваше от него зеленчуци, а по-късно и ние си отглеждахме. Край лехите с домати винаги цъфтеше тагетис. Казваше, че гони паразитите и болестите по доматите и цветето носи радост.

От игрите, които играехме, най-любима беше “народна топка”. Мама ни шиеше парцалени топки. Дана беше най-добрата. Хвърляше силно и мереше точно. Мене ме разпределяха с топката. Единият отбор взимаше топката, а другия мене. Казваха, че сме равнозначни – като ме ударят, топката пада в нашето игрище. Нали беше парцалена и не можеше да подскача. Другата беше на “стражари и апаши”. В нея бях добра. Умеех да се крия и бързо тичах, това беше основното. На жимичката също бях добра. Е, не бях най, но се справях.

Един ден, както си играхме край реката, се разрази буря. На линията, близо до нас, имаше вагони и ние успяхме да се скрием в кабинката на единия. Разфуча се такъв вятър, че започна да вдига дървени плоскости за бараки, които се произвеждаха в съседната дървообработваща фабрика. Те се носеха като хвърчила във въздуха. Полетяха и греди, и дъски. Беше интересно и може би страшно, но ние седяхме в кабината, защитени, и наблюдавахме как подскочи и след това се стовари на земята покривът на бараката в съседната фабрика. За малко вятърът утихна и ние се втурнахме в къщи. Насреща ни тичаше и мама, силно уплашена за нас. Влязохме в къщи и отново се разфуча. Мама ни накара да се скрием под леглата и тогава една греда счупи стъклото и влезе в стаята ни. Нямаше други последствия. Бурята постепенно премина. Дълго си припомняхме преживяното.

В къщи имахме вече и кокошки. Много обичах да пия сурови яйца. Щом огладнея, се втурах в курника, взимах яйце и го пробивах на бодливата тел на оградата от двете страни. Изсмуквах го, а после от яйцето правех човешки глави. Режех от плитките си и правех коса и мустаци. Рисувах лицето и правех от хартия шапки и нещо като яка. Новата глава връзвах с конец, който минаваше през двете дупки, и я закачвах по прозорците и всякъде, където имаше място за закачане.

Мама имаше голяма кутия с копчета. Много обичахме да си играем с тях. Правехме от тях войници и разигравахме бойни действия, като целехме копчетата с топчета. Понякога се заплесвахме с часове. Играта на топчета също беше на мода. Всеки се хвалеше колко топчета е спечелил и какво топче “бияч” има. Имаше и игра на “чилик”. Чиликът беше дръвче, голямо около педя, което се поставяше наклонено на камък и се удряше с тояга, да отскочи нависоко, и с втори удар се изпращаше надалеч. Противникът трябваше да определи на колко крачки е паднал и след това да направи този брой крачки, за да го достигне. Друга игра беше на ашици. Ашикът беше кокалче от коляното на агнешко краче. Някои наливаха олово във вдлъбнатата му част, за да стане по-тежко и по-лесно да се улучи дупчицата, в която трябва да падне, за да се спечели. Ашиците се боядисваха с различни цветове. Съкровищата ни бяха топчета и ашици.

Един ден имахме истински порой. Заваля много силен дъжд. Дворът ни се превърна в езеро, а мазето бързо започна да се пълни с вода. Мама успя да слезе навреме и да изнесе двете кошници с мътещи кокошки. Като спря дъждът и лека-полека започна езерото да се оттича, ние всички слязохме да вадим водата от мазето. До вечерта беше пресушено и дълго след това съхнеше.

България беше влязла във войната и български войски бяха изпратени в Сърбия като окупационни. Дойде призовка и за баща ми. Един ден се върна с униформа и на другия ден мама го изпрати. Започна да се чакат писма. Всека седмица мама пращаше колети. Един ден купи бинокъл. Той беше младши офицер и имаше назначение с ротата си да охранява един мост. Бинокълът му трябвал, да наблюдава околността. Бинокълът ни развълнува и ние много искахме да гледаме през него. Откриваше се един нов, вълнуващ свят. Как може тези далечни неща да се приближат толкова близко до тебе, без да можеш да ги достигнеш. Нещата са далеч, а образът близо. Това не е ли чудо? Приемах света край мен като едно голямо и интересно чудо и опознаването му едно голямо приключение.

Тръгнахме на училище. Бях много по-напред от моите съученици. Бързо изпълнявах задачите и се вслушвах в уроците на по-горните класове. Нали бяхме четири отделения в една класна стая, с един учител. Учителката ни беше госпожица Алипиева. Всяка сутрин с влизане в час ние се изправяхме и казвахме молитвата “Отче наш”. След това учителката ни проверяваше домашните и хигиената ни. Събувахме си единия крак и слагахме ръцете си върху чиста изгладена носна кърпичка. Който имаше нокти или мръсни ръце, или пък нямаше кърпичка, получаваше удар с пръчката на учителката през ръцете. Ако провинението му се повтаря, и ударите също се увеличаваха. Някои момчета се изхитриха да си мият само единия крак, но и учителката се сещаше за тези хитрости и караше понякога момчета да си събуват и двата крака. Тука ако се окажеше, че е измит само единият крак, наказанието беше безмилостно шибане по мръсния. Не трябваше да се учим да хитруваме и да лъжем. След това започваха часовете. В междучасията всички излизахме вънка и започваха луди игри. Тичахме, гонехме се, играехме на топка. В това време прозорците бяха широко отворени. Всички бяхме като едно голямо семейство.

Един ден в училището дойде инспектор с голям нокът на кутрето и широк нос, от който се показваха черни косми. Той дойде до мен и ме ощипа. “Какво е това слабо момиче? Прилича на охтичаво. Я, кога е родено?”

Цялата пламнала от възмущение и обида, аз отговорих на въпроса. Като разбра, че съм още на шест години, той нареди да си взема книжките и да си ида у дома. Да дойда следващата година. Прибрах си работите и със сълзи на очи си отидох. Вкъщи майка ми започна да ме утешава, но не успя. На другия ден у дома дойде и госпожица Алипиева. Тя обясни на мама, че е станало недоразумение и да се върна в училище, но аз вече не исках. Не можех да си представя такъв срам пак да ме гонят.

Баща ни ни липсваше. Мама беше често угрижена. Понякога дълго време нямаше писма. Разбра се, че баща ми има много големи неприятности с един майор, който за съжаление му бил началник. Майорът харесал част от мебелите в къщата, в която било разквартирувано отделението на баща ми. Всички вещи и мебели трябвало да бъдат инвентаризирани, така че като се върнат собствениците, да им се предадат. Майорът обаче искал да задигне една част и наредил да се отделят в една стая и да не се вписват. Баща ми се ядосал и наредил на писаря да впише отделените мебели разбъркано, така че майорът да подпише списъка, без да разбере. Планът успял. След няколко дни дошъл камион и шофьорът представил списък на мебелите, които майорът харесал, за да ги откара в България. Баща ми взел списъка и на всеки ред написвал съответно какъв е инвентарният номер на споменатия предмет. След това отдолу написал, че не може да предаде исканите мебели, защото те са инвентаризирани и подлежат да бъдат върнати на собствениците им, и се подписал. Върнал камиона празен. Майорът пристигнал бесен и се разкрещял. Баща ми любезно отвърнал, че изпълнява неговата заповед и посочил списъка с мебели, подписан от майора, които подлежат на връщане на собствениците. Майорът люто се заканил на баща ми.

След известно време баща ми бил дежурен по рота. Докладвали му, че в ареста се намират две деца. Баща ми отишъл да ги види. От тях и от войниците разбрал, че майорът се домогвал до голямата сестра на децата, която била учителка. Искал да я принуди да му стане любовница, като я изнудвал с децата. Баща ми наредил да им се даде храна, а на децата казал бързо да вземат сестра си и да бягат колкото се може по-надалече. Разбира се, майорът бил бесен, но този път обвинил баща ми, че пуснал на свобода сръбски партизани. Баща ми също се подготвил, като пуснал до командването рапорт за двете случки и събрал подписи на войниците, че това, което докладва, отговаря на истината. Веднага по войник, който излизал в отпуска, изпратил писмо до ръководството на фабриката, като описал каква опасност го грози. Оттам пък веднага до министерството на отбраната било изпратено писмо, с което се искало Николай Колев да бъде освободен от военна служба, тъй като фабриката изпълнява военна поръчка за производство на боя за униформи и неговото присъствие е крайно необходимо за производството. Така делото срещу баща ми се прекратило и той един ден преди празниците се прибра у дома.

Сега вкъщи имаше далекоглед, с който татко ни даваше да гледаме луната и небето и различни други неща като някои птици и планината. Отново зацарува вкъщи спокойствие и вечерното четене на книги. Зимата не беше толкова студена като предишната. Все пак реката замръзна и ходехме да се пързаляме на нея.

Настъпи 1943 година. Тази година беше изпълнена със събития. Този път войната я усетихме и то здравата. От Прага идваха тревожни вести. Братовчед ми Богдан – син на мамината сестра Славка, беше арестуван. Гестапо го отвел от художествената гимназияq където беше ученик. Взели го от часовете. Караше седемнадесетата си година. Приятел му дал стар пистолет, за да го поправи, това му се отдавало. Той го поправилq а пистолетът тръгнал от ръка на ръка, за да се предаде на съпротивата. По веригата имало провокатор. Започнали арести и братовчед ми беше последен. Твърдял, че го открил в градината и го почистил и поправил, въпреки, че бил много ръждясал. Нямал патрони, да види дали е годен, и го дал на приятел, да го пробва и след това вече нищо не знаел. Беше изпратен в концентрационен лагер. Отначало копаел канали и много лошо се простудил. Някакъв немец  се съжалил и го взел да чисти канцелариите в управата на лагера. Там той се сдобил с парчета хартия и остатъци от моливи и беше успял да направи десетки рисунки на надзиратели и мъчения над лагерници. След няколко години негови скици са послужили за съдебния процес срещу фашизма.

Чичо Владик също беше в нелегалност. Животът на близките ни в Чехия беше много труден. Добре че са имали закалката от предишните три войни в България. Гестапо много често ги навестявало. Леля Маня се изпраксала в нелегалната работа. Всички подробности научихме след войната, защото тогава имаше строга цензура и всичко, което се смяташе, че не е в полза на пронемската пропаганда, се закриваше с дебела синя ивица.

Един ден мама ни уведоми, че ще ставаме повече. Коремът ѝ нарастваше и ние често отивахме при нея, да сложим ръка върху корема ѝ, за да усетим ритането на бебето. Татко се тревожеше да не започнат бомбардировки и у нас. Извика работници и заедно с тях изкопа окоп до кладенеца. Покри го с дебели греди и отгоре натрупа пръст. В него пусна дървена стълба.

Край пътеката бяхме направили дълга леха с ягоди. Татко имаше един любим паток. Той го посрещаше с весел крясък и пляскане с криле, щом го зърнеше, разбира се, не безкористно, винаги получаваше парченца хляб, предварително подготвени от баща ни. Пролетта беше в разгара си и ягодите все още нямаха зрял плод. Един ден татко ни обвини, че не мислим за майка си, която чака дете, а изяждаме всички зрели ягоди. Бяхме много обидени и той разбра, че тук нещо не е така, както мисли. На другия ден подрани и видял как любимия паток излиза от ягодите с изцапана от плод човка. Крадецът беше наказан, като едновременно с боя човката му беше пъхана сред ягодите. Следващия ден историята се повтори и накрая ядохме печена патица и имахме вече ягоди.

След празнуването на 24 май училището свърши. Дана мина за трето отделение, Коли – за четвърто. Аз вече по право щях да тръгна на училище, това вече не ме вълнуваше толкова. Понякога четях техните учебници. Бях започнала “Дневникът на един ученик”[1] и цялата бях завладяна от тази книга.

Един ден мама отиде с татко за София и не се върна вкъщи. Бяхме самички и  се наложи Луиза да ни издои козите. Дана направи компот от ягоди и пое домашното командване. Татко се върна късно сам. Нахранихме го с компот и мляко. Той беше много угрижен. Мама получила кръвоизлив и нещо не било в ред с положението на бебето. Всеки ден татко отиваше в София. На третия ден доведе  майка Катя, така викахме на свекървата на неговата сестра, леля Анче. На четвъртия ден с обедния влак, пристигна леля Анче, тя ни съобщи, че всичко завършило благополучно. Родило се здраво момиченце, което се казваше Маня – така викаха на мамината сестра Мария-Магдалена, която беше женена за чешкия журналист Владимир Сис или чичо Владик, както го наричахме. Новият член на семейството се роди на 12 юни – рождения ден на татко и на моя също. Така станахме трима, родени на една дата.

Преди седем години аз съм предявила правото си да се явя като самостоятелна личност на Божия свят. Раждането започнало от сутринта. Празничната вечеря послучай тридесет и първия рожден ден на баща ми била сложена. Край масата седяло цялото семейство и семейството на леля ми Анче, както и родителите на баща ми баба Богдана и дядо Кольо. Само мама и аз в корема ѝ заедно с акушерката леля Микева, сме били в другата стая. Аз съм се инатила да се появя. Била съм с дупето напред и не съм знаела какво ме очаква, ако изляза. Без туй не са ме искали. Вече си имали син и дъщеря, а отгоре на това мама била с инфилтрат и се страхували, че ще развие туберкулоза. Правили опити да ме махнат, като се почне с горещи бани и нагревки с крушки и някакви хапчета, от които гадно се повръщало. Накрая майка ми се разбунтувала и заявила, че ще ме роди, каквото и да стане. С бременността здравето и укрепнало, но сега аз не съм искала да изляза. Тогава решили към 21 часа да не чакат повече и гръмнало шампанското, но с неговия гърмеж и изливането на пяната се чул мощен рев, толков мощен, че решили, че се ражда нова оперна певица чудо. Тогава не са знаели, че ми липсва музикалност. Всъщност са помислили, че се е появило момче. Не са очаквали от момиче такъв силен рев. Разочарованието от това било голямо. Защо ли българските мъже се гордеят повече с момчетата си, след като момичетата много по-рядко ги разочароват след това. Така или иначе баща ми никога по-късно не е съжалявал, че съм такава, каквато съм. Всъшност той винаги се е гордеел и с петте си деца. Защото ние по-късно станахме пет. Аз съм била и със завидни размери, почти пет кила.

 Сега вече не бях най-малката у дома. Имах си сестриче и станах кака. Нагостихме леля Анче с ягоди и на другата сутрин, официално облечени, се отправихме за клиниката на д-р Михайлов, за да видим мама и новото ни сестриче. Пристигнахме в София доста рано и от Подуене се отправихме към клиниката. Помня, че се катерихме по една вита стълба и влязохме в тесен коридор. После се отвори една врата, зад която имаше легло, кошче и емайлирана ваничка. В леглото лежеше мама и изглеждаше много бледа и уморена. Щом ни видя, разцъфна и сякаш умората ѝ се изпари. Много ни се зарадва, а ние още повече. В кошчето лежеше хубаво бебенце. Беше със затворени очички и само от време на време движеше устничките си. Ние бяхме кротки и тихи, само гледахме и се радвахме. Почти веднага ни казаха да си ходим и ние един след друг се изнизахме по стълбите надолу. На улицата заприказвахме наведнъж. Всеки искаше да сподели впечатлението си. Оттам отидохме да обядваме при леля Анче и след това се върнахме в къщи. Още няколко дни бяхме под опеката на мамка Катя. Тя беше офицерска вдовица и много държеше на ред и дисциплина. Тъкмо почнахме да свикваме с нея, и мама се върна. След няколко дни зърнахме файтон, който влизаше в мястото. На капрата до файтонджията татко, а отзад мама с Маня на ръце и леля Микева до нея. Втурнахме се да ги посрещнеме. Всеки искаше да вземе бебето, но татко го пое и го внесе у дома, където го чакаше нагласено кошче. С мама дойде и леля Микева. Това беше акушерката, която беше помагала на мама при нашите раждания. Всички се бяхме родили вкъщи. Леля Микева се беше справила както трябва. Даже за моето раждане не са викали д-р Михайлов, въпреки че ако съм се била мотала още малко, и той щял да дойде. Знаела съм кога да се появя. Искали да се отърват от мене, е, позабавила съм се след това, да им поопъна нервите, но не съм прекалила.

           

МАЛАРИЯТА

Не знам кой се разболя пръв и започна да го тресе. Войниците, които се връщаха в отпуск, я донесоха. Край реката комари бол. Болестта започна бързо да се разпространява. Чичо Павел, който живееше в Бургас, ни изпрати лекарства. При нас не можеха да се намерят. Мене комарите много ме обичаха и аз бях от първите. Играем, тичаме, нищо ми няма. Изведнъж нещо ми става. Хваща ме някакъв страх. Чуствам замаяност. Тичам в къщи и от вратата зъбите ми почват да тракат. Цялата се треса. Мама вече ме е сложила в леглото и затрупала със завивки. След време ми става горещо. Изгарям. Пот се стича по лицето ми. Мама разхвърля завивките и слага студени компреси на главата ми. След това преминава и настъпва ужасна слабост. Нямам сили да си вдигна ръката. Наметват ми чаршафче и аз заспивам. До вечерта съм на легло. Сутринта съм здрава. След два дни отново. Мама ми дава лекарства и след няколко дни съм добре.

Имахме една голяма каца за зеле, която стоеше под стрехата зад къщата. В тази каца обичах да се крия. Гледах синия кръг на небето и си фантазирах различни неща. Тази каца стана любима и на сестра ми. Влизаше в нея с приятелката си Марето, постилаха си на дъното едно чердже и си приказваха с часове. Братът на Марето се върна от казармата и донесе краста, която прихванахме всички. Няма да забравя как ни мажеха със сяра и свинска мас и, увити голи в чаршафи, с часове стояхме. След това ни къпеха и обличаха в чисто. Всички дрехи и завивки се пареха. Добре че беше топло и слънчево и всичко бързо съхнеше. Отървахме се и от тази напаст.

Започнаха и бомбардировки. Отначало самолетите прелитаха през нас към Румъния, но след това започнаха да пускат бомби и над България. Щом засвиреше тревога, татко с каска на главата ни вкарваше в окопа, като ние носехме тенджери на главите си, за да се пазим от шрапнели. Татко оставаше с лопата навън, за да ни отрива, ако ни затрупат.

След това реши, че рискът е много голям, и ни заведе в Кремиковския манастир. Там сме седели 2-3 дни и ни откара в село Доганово, Новоселско, в дома на един работник от фабриката. Там ни приеха радушно. Беше весело и интересно, но Маничка се разболя. Започна да вдига много висока температура, като преди това косичката ѝ щръкваше, а и косъмчетата по ръцете също. Така ми ставаше и на мене от маларията. Мама не чака много и един ден тръгна за София с хазяйката, да занесе детето на лекар. Влаковете бяха много нередовни и тя отишла пеша до Подуене при известен детски лекар, Добринов. Лекарят я приел, прегледал Маня и казал, че това е от липса на вода и трябва да дава на детето поне литър до литър и половина преварена вода на ден. Бебето беше около месец и тежеше не повече от 4 кг. Мама го помолила да провери за малария, защото върлува в момента. Той търсил повод да откаже и заявил, че няма стъкла да направи препарат от капка кръв за маларийни плазмодии. Скоро имало бомбардировка и улицата била обсипана със стъкла. Мема му донесла стъкло и той накрая направил препарат. След това се развикал, че няма спасение, защото не може толкова малко дете да се лекува, а болестта е напреднала.

На връщане мама имала късмет. Хванала влак и още същата вечер започна да дава на Маня малки дози атебрин. След два дни вече нямаше температура.

Ето и писмо на мама до баба ми, от това време.

“Мила мами,

Вчера получих картичката от Маня, в която ни съветва да не заминаваме за никъде, ние обаче бяхме заминали за село Доганово, където аз се върнах завчера с Маничка и сега ти пиша от Анчини, които пребивават в Ботевград и аз съм сама с госпожа Катя. В мое отсъствие Кольо заболя от малария и малката също, за това я доведох веднага тука на лечение. Кольо изглежда вече е ликвидирал болестта. Тресе го само три дни подред и сега е добре. Маничка отива на добре. Силна треска каквато имаше в първите дни вече няма, но все още ми създава грижи, защото е твърде мъничка. На бебета до три месеца, според лекаря, лекарства не се предписват. Маларията е болест, при която се изяжда кръвта. Лекувам я с хинин и плазмохин и ги понася добре. Вярвам, че благодарение на туй, че много бързо надаваше, тежеше вече 6,8000 кг и се беше закалила на чист въздух и слънце, ще може да надвие болестта. Кольо пък загуби това, което беше наддал след връщането си от войниклъка, освен това се преуморява и недоспива и ми създава големи грижи. Децата останаха на село при родителите на булката на един Кольов работник, които са много добри хора и се грижат за тях повече, отколкото би се грижил може би някой роднина. Добре че поне те са здрави. Колето и Ружето са по-тънки, защото израснаха много на дължина, но Данито е дебеличка. Телата и на тримата са като от бронз. Цял ден играят на воля и се къпят в реката. Аз съм много добре, защото в името на малката все се тъпча. Тя е очерователно бебенце и ми взима сърцето. Има прекрасни очи и сияйна усмивка.

Целувам ви Настя.”

От ранна сутрин бяхме на двора и по полето. Имаше много интересни неща. Учехме се как се бие масло. С радост тичахме, когато ни викаха да пиеме мътеница. Всъшност мътеница пиехме вместо вода. Имаше много вкусно масло и хазяйката не го пестеше, като ни го мажеше на хляб. Участвахме при вършеенето на житото. Водехме коня, а някои се возиха върху диканята – мисля, че така се казваше дъската с прикрепени на нея остри камъни, с която се преминаваше през застланото на земята на дебел слой жито, за да се отронва зърното.

Един ден татко дойде да ни прибере у дома. Нямаше нови бомбардировки а той просто не можеше без семейството си. Луиза се беше грижила за животинките ни и за градината.

 Край линията имаше подредени камари от части на дървени бараки, готови за транспортиране към Руския фронт. Всред тези купчини ние си правехме ходове и помещения, покрити отгоре. Криехме се там и с часове играехме. Бяхме нещо като малка войска със специални задачи, една от които да се опази царицата, а тя, разбира се, беше моята сестра, не само защото беше най-красива, но и преборваше всички момчета. Тази малка войска имаше само един войник и това бях аз. Много часове стоях пред някой от входовете на нашия лабиринт с пушка при нозе. Пушката беше ствол от слънчоглед. Често ходехме на реката да събираме жълти люспици от пясъка за златна корона на царицата. Жълтите люспици бяха много по-малко от сребристите на слюдата и се събираха трудно. Събера мъничко и отида да ги предам на царицата, а тя с пренебрежение ми удря отдолу ръката и всичко се разпилява. Бях обвинена, че я безпокоя с толкова малко събрано. После и златната мания мина. Царицата си остана без корона. Играехме още на индианци и бели заселници. След като се прибраха питите сланчоглед, ние събирахме стволовете и си правехме от тях колиби и ги използвахме за копия на индианците. Обикновено аз бях белият човек, нападнат с копия от индианците. Имах клечка-пистолет, с която стрелях - пам, пам..., а те хвърляха към мене копията. Един ден при играта едно заострено копие се заби в стъпалото ми до пръстите. Рукна кръв и след това спря. Вечерта, като си миехме краката, които бяха доста мръсни от босото ходене, мене ме оставиха последна да се мия във водата, с която се бяха измили сестра ми и брат ми. Тя беше станала кална. Бях много изморена и съм заспала веднага. През нощта съм започнала да се мятам и да бълнувам. Майка ми ме събуди, защото съм имала висока температура. Казах ѝ, че много ме боли кракът. Мама го видя и веднага обработи раната и ми направи компрес. Високата температура продължи цялата нощ. На сутринта кракът ми беше подут и силно зачервен почти до коляното. Мама ме взе на ръце и ме отнесе на гарата. В София ме отнесе до един лекар, който заяви, че ако още малко се е била забавила, нямало да може да ме спаси. Даде ѝ риванол за компреси и ултрасептил – единственото противобактериално лекарство, с което разполагаше в момента медицината. Помня как мама успя да се набута на връщане в претъпкания вагон с мене на ръце и как, капнала от умора, ме отнесе у дома. След една седмица отново беснеех.

При една игра на криеница се бях скрила зад къщата на Луиза и там  да самата стена открих лъскава метална значка, нещо като криле. Занесох я на мама, а тя ме посъветва да я покажа на Луиза, защото най-вероятно е част от немска униформа и я е загубил някой от немските офицери, които и отиваха на гости. Изпаднала му, когато е отишъл да се облегчи зад къщата. Занесох значката на Луиза и тя много се зарадва. Немският офицер щял лошо да си изпати, ако не е изправна униформата му. Получих монета от двадесет лева, цяло съкровище. Похвалих се на мама и тя ме изкомандва да върна парите. Ако намериш нещо загубено, то твой дълг е да го предадеш на собственика му, без да взимаш за това награда. Така с болка се разделих с тези двадесет лева.

В игрите участваха освен нас тримата още Гошо Луизин, Рафаел и Петър – деца на вардянина на фабрика “Чальовски” за нишесте, олио и глюкоза. Заради тази фабрика татко се страхуваше да ни остави у дома. Фабриката притежаваше големи резервоари с бензин за екстракция на олиото от кюспето след студеното пресоване на слънчогледовото семе. При евентуално бомбено попадение, целият квартал щеше да бъде пометен, заедно с нашата къща, която беше най-близо до фабриката. От горната махала идваше да играе при нас и Петко Русоканов. Предполагах, че той ни търсеше преди всичко за нашата библиотека с приключенски книги. Той страшно много обичаше да чете. Имаше страхотна фантазия и измисляше най-различни игри. Ние никога не отказвахме да даваме книги за четане. Той беше стриктен, връщаше книгите навреме и читави, за да вземе нови. Въпреки всичко се чустваше някакво разстояние помежду ни. Сякаш не допускаше никого по-близо. Татко казваше, че имал по-малък брат, който умрял от рак на тазовите кости. Обвинявали Петко, защото понякога го ритал при закачки и да покаже, кой е баткото, както става с много братя. Както и с моите синове по-късно.

Понякога цялата компания се катерехме на покрива и по-големите скачаха  от горната площадка върху купчина пясък, докаран да си играем на него. Започнаха и мене да карат да скачам, като даже ме нарекоха страхливка. Това ми се видя прекалено и аз се засилих и паднах зад купчината пясък. Коленете ми се забиха в брадата и дълго време не можех  хубаво да си отварям устата, да говоря и да се храня. Да, ама повече никой не ме нарече страхливка.

        По това време имахме домашна помошница от Лозен, на която и викахме кака Неца. Тя пое много от нашите задължения и затова имахме много време за игра. Към края на месец август се чу, че царят се върнал много болен от Германия. След броени дни се съобщи, че е мъртъв. Кака Неца изпадна в истерична скръб. Скубеше си косата, тръшкаше се, виеше на умряло, сякаш погребва собствено дете или майка. Мама започна да я успокоява и да ѝ обяснява че не е необходимо да прави това. Действително жалко за човека, за децата му и съпругата му, но с това няма да свърши светът. Може да има някакви политически последствия, но България се е справяла и с по-трудни ситуации. Тя се успокои и помоли мама да ѝ даде календара с образа на царя и неговото семейство, който стоеше в коридора, за да си го сложи над леглото. Всяка вечер палеше свещи и се молеше. Разбира се, отиде и на поклонението пред ковчега му. Не бяха минали и две години и кака Неца с ожесточение вадеше очите на цялото царско семейство и ги проклинаше. Мама пак я успокои и ѝ каза, че както преди, така и сега греши. Чудни са човешките реакции и то главно на тези, които не са прочели и една книга и не са имали никакви интереси освен да имат какво да ядат. Мама винаги си е спомняла за нея с въздишка и с думата “горкичката”.

Обстановката в страната се усложнаваше. Тръгнахме на училище, но нямахме редовни занимания. Започнаха по-интензивни  бомбардировки. Ето съдържанието на мамина картичка до майка ѝ – баба Ружа.

“Мила мами,

Завчера преживяхме още една трета бомбандировка и пак повече от час прекарахме в окопа. Капакът му подскачаше от експлозиите и въздуха замириса на изгоряло. Слава Богу, пак се отървахме. Тъкмо си поприготвихме зимнина и гориво и бяхме се поуспокоили и нападенията пак започнаха. Кольо сметна, че е време пак да се изселиме, защото последния път тук в околността се изсипаха доста бомби. На около триста метра, точно срещу нас, отвъд реката има още не избухнали бомби. Има нанесени доста щети, но слава Богу, без човешки жертви. Гробовете ни, нито на Кольовите родители не са засегнати. Казват, че арменските и католическите гробища са просто разорани. Нашите летци се оказаха славни смелчаци. Сащисват просто неприятеля с тактиката си. Постоянно се пускат позиви със заплахи и предупреждения, които изиграват роля противна от тази, която се очаква от тях. Ние сме, слава Богу, здрави. Малката Маничка вече захитрява и започна да има повече изисквания. От един месец почти я прихранвам с кашичка от препечено брашно и сок от моркови и ябълки. Храни се добре и е пълничка. Много е мила и има сладка усмивка и трапчинка на дясната бузка. Прилича доста на Дани и Колето. Ружка е друг тип. Много прилича на нашата Славка. Има и нейния темперамент. Днеска разпуснаха децата. От госпожица Мърквичкова не съм получавала картичка. С Червенаков все още не можах да влеза във връзка. Все още съм сама и не мога да оставам децата сами. Кольо е мобилизиран за началник на противовъздушната защита на Гара Искър. Много се уморява. Целувам всички – ваша Настя."

 

Ето едно писмо на сестра ми Богдана до Прага, писано на 1.12. 1943 год.

“Мила бабо Ружа,

И втората бомбандировка не ни засегна. Всички сме слава Богу живи и здрави. Времето сега е много хубаво, постоянно се вслушваме дали няма тревога.

До сега ходиме редовно на училище. Миналата седмица учителката ни разпусна, защото чухме две силни експлозии, които разтърсиха училището. Децата се разбягаха и разплакаха. Следобед преди да сме си приготвили уроците, се събираме на съседното поле и играеме на”Кральо портальо”, Дама, а най много на Знамена, което се играе така: Първо забиваме по едно колче за едната и другата страна - те са ни знамената. После слагаме центъра в средата и оставяме за стража най-слабите да пазят знамената., а другите се разделяме по равно на две държави, всяка от които се стреми да вземе знамето на другата.

Целува те твоя внучка Богдана.”

 Учителката определи два дни в седмицата, в които да се събираме, и ни даваше уроци и домашни, които сами да си приготвяме, а тя само да ни проверява, като идва. Някои от съучениците отидоха да живеят при близки по селата. От учениците останахме малко. След едно нападение, при което паднаха две бомби близо до моста над река Искър, татко ни премести да живеем в Цинговски. Така се казваше притежателят на голяма двуетажна къща, от другата страна на реката, зад корекцията, до вадата, която напояваше градините на Бусманци. Заживяхме на тавана, като с мебелите преградихме нещо като отделни стаи и кухненски ъгъл. Кака Неца си отиде на село. Козите докарахме в една барака до къщата, докато даваха мляко. След като спря млякото, ги върнахме у дома на грижите на Луиза.

Цинговски работеше в затвора и при строежа на къщата му са работили затворници. Имаше довършителни работи, по които те още работеха. Беше ни забранено да разговаряме с тях. Всъшност рядко ги виждахме. Синът му Милчо беше ученик на възрастта на брат ми. Баща му почти всеки ден го биеше за щяло и нещяло. Биеше и жена си, която беше много кротък и добър човек. Беше направила пестил от сливи и често ни черпеше с дълги ивици от него. Даде и на сина си, да слага едно широко пaрче пестил под ризата си, за да не го боли толкова много, когато го бие баща му с ремъка си. 

Зимата в Цинговски изкарахме с доста болести. Първа от жълтеница се разболях аз. Завиждаха ми, че ме хранеха със сладки неща, а аз не ги обичах. Бих предпочела солена сланина. Накрая се разболя мама. Дана героично се държеше. Пое командването. Грижеше се за Маничка, която също се опази. Мама понякога беше толкова зле, че се отнасяше и не ни отговаряше, като я питахме нещо. След като се оправи, казваше, че на моменти се страхувала, че ще умре. С това постепенно нещата се оправиха. В къщи много се четеше. Седнали на голямата маса, гледахме навън снежната картина, вадата с големите разклонени дървета край нея, отрупани със сняг. Често рисувахме това, което виждахме. Картинките ми започнаха да стават хубави и по-малко ми се подиграваха.

По време на Коледните празници стана най-голямата бомбардировка над София. Започна тревогата и с нея свиренето на бомбите и експлозиите. Нощното небе се освети с падащи парашути с блестящ бенгалски огън. Небето над София светеше от пожарите на засегнатите къщи. Страшно и красиво. На другия ден от София бяха потеглили бегълци от ужаса. Родители теглеха детски шейни с малки, увити в одеала деца. Някои бяха направили от пружини на кревати нещо като шейни, натоварени с денкове эавивки и дрехи Те влачеха товара си край линията и гледаха да се отдалечат колкото може повече от София. Вечерта татко доведе две закъсали семейства с малки деца при нас. Нахраниха се с това, което имахме, стоплиха се. Мама ги напои обилно с чай и им постла на земята. Ние се насъбрахме по двама и децата също ги сложиха на легло. На другата сутрин продължиха пътя си, вече с влак. Предния ден влакове не пътуваха. Татко отиде в София, да разбере как е леля Анче и братовчедите. Свако ми беше задължен да бъде в София и леля ми не искала да го остави. Обикновено се криели в скривалището на близкото немско девическо учеилище, но този път бомбардировката започнала с тревогата и се скрили в мазето на къщата. Бомба паднала до самата къща и направила голяма яма точно там, където ни беше пясъчникът. Къщата била добре построена и не се и напука даже. Леля ми с братовчедите била на два метра разстояние от бомбата. Най-страшното беше, че училището с църквата и със скривалището вече не съществуваше. Всички, които успели да се скрият там, бяха загинали. Свако Коце, като се прибирал, щял да умре от ужас, като видял всичко това. Добре че леля ми го чакала пред вратата и го извикала. Радостта му била огромна, но дългът му го зовял да помага на останалите живи и я оставил отново сама с децата. Татко ни разказа всичко това, като се върна. Ето и едно писмо на майка ми, писано до баба ми в Прага, от това време:

“12 януари 1944 год.       Мила мами,

Вчера получих Маниното писмо, в което ми пише, че сте изпратили вече един колет, който надали ще стигне до нас, защото вчера над София се извършиха две страхотни нападения, едното по пладне а другото през нощта, които превърнаха центъра, най-гъсто населеното място, в купчини развалини и отнеха живота на страшно много хора. Нашият квартал също е унищожен. Училището Неофит Рилски и женското отсреща също са улучени. Всички калугерки са избити. В Кольовата къща всички прозорци са изпотрошени и покрива е разнебитен. Анчини са били в мазето и са оцеляли, но Славчо е много разстроен и непрекъснато плаче. [Славчо ни е братовчед с една година по-голям от брат ми.] София е вече почти опразнена. За Бебко нямам никакви сведения и не знам как мога да ги получа. Телефоните в града са прекъснати. Все още  развалини и пепелища. Улучени са много болници и обществени сгради. Александровска болница е почти унищожена. Никога не можех да допусна, че до там може да стигне варварството на „най-цивилизованите”. Ние сме самотна къща отвъд реката около 1500 м от нас. За съседи имаме дребни къщурки. Всеки ден отивам до вкъщи да храня животните и набавя продукти и това ме закалява и се чувствам добре. Надявам се на нови писма. Целувам ви. Настя.”

 

Новата 1944 година беше по-особена. Посрешнахме я в чужда къща, без елха и бедно. Но всяко нещо можеше да стане по-особено с нашия баща. Да, няма елха, но татко е насреща. Той прави елха от себе си. Окичва се с топки, лъскави лентички, които хвърляха в голямо количество бомбардировачите, за да заблудят мерачите на батареите, а ние ги събирахме. Сега татко беше покрит с тях. На главата му лъскава звезда, по пръстите – хванати с щипки свещички, стъклени топки, защипани по дрехите, косата и копчетата му, той  пее и танцува. Някоя топка се откача и със звън се счупва. Мама бърза да замете стъклата, за да не се пореже някой. Ние подскачаме край него и викаме от радост. Тази Коледа се запомни за цял живот. Тя беше последната. След това дойде дядо Мраз.

Всеки ден играехме навън. Обичахме да отиваме край вадата. Ледът образуваше най-различни форми. Понякога замръзваше като дантела, под която се виждаше как струи водата. Правехме си дървени самолетчета и малки къщички от клечици, които бомбардирахме със снежни топчета, пускани от самолетите. Наоколо война и ние играехме на война.

Един ден татко доведе едно премръзнало момиче, изгонено оттам, където слугувало. То беше леко и лошо облечено и страшно изплашено. Не смеело да се прибере на село. Не беше повече от 13 години и вместо да помага на мама, стана допълнителна тежест. Наплашено, неинициативно, несръчно, неграмотно и доста глупаво, защото трудно усвояваше това, което я учеха. Мама имаше огромно търпение и желание да направи нещо по-добро от нея. Татко я наричаше Завирчо, защото все търсеше къде да се завре, за да не попада пред погледа на стопаните. Мисля, че се казваше Надежда Зафирова, а тя казваше Завирова. Всъщност оттам дойде Завирчо. Единственото нещо, което умееше, беше да плете на една кука. Мама я поощряваше, като ѝ даде кука и вълна, да си оплете търлъци. Тя непрекъснато губеше куката. Така веднъж куката се заби в дупето на сестра ми и след това в моето коляно, като пълзях по миндера. Сега можех да разбера напълно как е страдала сестра ми, докато ѝ вадеха куката, защото и аз го изпитах на своя гръб. Не трябва да се забравя, че куката завършва с кукичка и измъкването ѝ е нещо доста сложно и при това много болезнено.

Близо до Цинговски имаше една малка спретната къща, където живееха две сестри арменки. Едната беше сляпа, но всеки ден излизаше на разходка край къщата. През февруари времето се стопли и снегът се разтопи. Природата започна да се събужда. Един ден момчетата от махлата донесоха една мъртва водна змия. Решиха да си направят шега, като замотаят змията върху дръжката на вратата на арменците. Цялата детска тайфа се скрихме зад дърветата, да видим какво ще стане. Старата сляпа дама се прибираше сама от разходката си, хвана дръжката на вратата, напипа змията, извика и се строполи пред вратата. Отвътре излезе другата сестра и започна да я свестява. Ние хукнахме в къщи и всичко разказахме на мама. Тя незабавно се облече и отиде да помогне с каквото може. Като се върна, имаше сериозен разговор с нас. Това, че не ние сме сложили змията, нямаше никакво оправдание, след като сме били там и не сме попречили. Всичко това можеше да коства човешки живот. Действително тогава  се почувстахме виновни. Видяхме другата страна на тази “шега”.

След няколко дни при игра край реката видяхме водни плъхове, които ту излизаха на брега, където се виждаше една дупка, ту влизаха във водата и се гмуркаха в подмолите. Започнахме да ги замеряме с камъни. Почувствах се истински ловец. Стори ми се, че улучих единия плъх, той остана да лежи на брега. Брат ми го взе и предложи да го покажем на мама. Тя беше човекът, който знаеше отговорите и можеше да обясни всичко. Прибрахме се в къщи и както бях горда, че аз съм улучила плъха, така бързо започнах да съжалявам за това. Мама го погледна и тъжно каза - “Защо сте сторили това? Какво сте искали да направите? Та това е майка-кърмачка и малките ѝ са обречени.”

Това беше достатъчно, да се почувствам най-нещастния човек на света. Как можах да убия една майка и то да ме обхване страстта на ловец, без да ми е нужна. Не се нуждаехме от храна. Това животинче с нищо не ни застрашаваше, а аз го убих, ей така безсмислено.

Дойде Баба Марта и с нея бури и снеговалежи. Дърветата се бяха подлъгали от топлото време и цъфнаха. Сега се чупеха клоните с полепнал мокър сняг. Учителката идваше поне веднъж седмично. Събирахме се по домовете на различни ученици и тя се занимаваше с нас. Даваше ни нови уроци, а ние се молехме да не ѝ се случи нещо лошо. Всеки път, когато отново я виждахме, искрено се радвахме, че я има. Мартенският сняг също си отиде, макар че беше почти до колене и се задържа 2-3 седмици.

Приблизително от това време е следващата картичка на мама до сестра й Маня.

“Мила Маня,

След бомбандировките ви писах няколко картички, надявам се, че все някоя е стигнала до вас да ви успокои. Слава Бигу, всички сме добре. От някое време се заредиха чудесни дни. Снегът се стопи, ясно и слънчево е като напролет. Децата са щастливи тука и по цял ден са на въздух. Само малката Маничка е при мене, дрънка с хлопката си и приказва със своя само ней понятен бебешки език. Много е сладка, напомня Колето като бебе. Само очите ѝ са по-големи и веждите ѝ са по изписани. Много е дяволита и весела. Колета за който писа още не сме получили. Но в къщи на Гургулят не живее сега никой, защото всички прозорци са изпочупени а покривът е разнебитен, та не е чудно да е пристигнал но да не е имало кой да го получи. Ако знаеш къде може да се направи справка, пиши ми. Също и как мога да ви изпратя куфар с поръчките ви. Купих всичко още преди да се преместим тук и ми се ще някак да стигнат до вас. Времената са сега страшно несигурни. На 24 мм е имало нападение над Враца и Скопие и е избит маса свят. Хората са бягали вън от града и както са били събрани на купчина са ги обстрелвали с картечници от самолетите. Изглежда, че цел на нападенията са не обектите, защото до сега нито един не е олучен, а мирното население, което трябва да бъде обезверено, и убито духом да не е годно за борба. Никога не можех да допусна, че са възможни такива неща. Тактиката по отношение на нас е такава каквато по отношение на Италия. Целта е да се принудим към капитулация. Живеем в постоянни тревоги. Дано ни опази Бог та пак да се видим и изрикажем. Има за твърде много неща. Целува ви Настя.

 

Скоро след това мама праща картичка, за да успокои всички в Прага, че никой от българските роднини не е загинал, защото писмото и предишните картички дълго време не са били получени от адресата. Близките от Прага изпратили телеграма майка ми да се обади на чешкото посолство в България и да съобщи дали всички са живи. Мама изпълнила поръчката и изпратила още една картичка, петата под ред за 10 дни. В тази картичка има и няколко реда  от Дана до баба Ружа:

Мила бабо Ружа,

Сега всички сме много добре. Но скоро всички боледувахме от инфлуенца с разстройство, но в много лека форма и Маня я изкара. Мама и татко ни купиха по една кукла. Аз и Ружето спиме на едно легло и заран взимаме и бебето при нас и куклите, така ставаме шестима на едно легло а бебчо се мъдри по средата и ни закача. После ставаме и прибираме и до обед пишеме. Следобед играеме с бебка, така прекарваме деня. За именния ден ти пожелаваме всичко хубаво.

Целува те твоя Богдана

 

Един ден, когато татко беше на работа, мама беше отишла в нашата къща да види животните, аз с Коли бяхме с козите, а Дана сама останала с Маничка, засвириха сирените. Обикновено се криехме в гората към двореца Враня. Дана грабнала Маня и с нея на ръце хукнала към гората. Маня вече беше тежко бебе, Дана току-що навършила девет години. Как е тичала с детето на ръце, не знам, но в гората дойде ни жива ни умряла. Около нас падаха шрапнели от снарядите, изстрелвани от батареите на противовъздушната защита. След това татко държеше да излизаме с тенджери на главата. Този ден пред Великден София отново пострада. Бяха хвърлени и няколко бомби в района на двореца Враня, не далече от мястото където се криехме.

След Великден учителката ни донесе свидетелствата. Всички имахме хубави оценки. Каза ни, че не сме научили всичко, което се иска, но ще си доучим, когато настъпи мир. Започна лятната ваканция с вяра, че наесен няма да има бомбардировки

Понякога играехме и мирни игри. Цялата махала се събирахме с куклите, парцалките и кукленските принадлежности в двора на Ишови. Ишо беше най-големият от тайфата. Понякога играеше ролята на поп, когато разигравахме сватба или кръщене. Имахме няколко малки кукленски тенджерки и чинийки. Готвехме ядене от тревички и цветчета. Правехме зеленчуков магазин, хлебарница и сладкарница. Хляб правехме от кал, сладките също, като ги украсявахме с цветчета. Ходехме си на гости. Възпитавахме си децата, като ги карахме и да учат. Повечето ни кукли бяха парцалени, но имахме една-две целулоидни, които можехме да къпем. Игрите ни обаче бяха главно с тичане и скачане.

По това време се създаде бранническата организация. На бранниците даваха униформа – панталонки и риза с къси ръкави. На ръкава на ризата имаше зашит трикольор. Много ни харесваше униформата и отидохме при мама да ни разреши да се запишем. Мама беше твърдо „не”, татко също. Те ни обясниха, че при бранниците се възпитава омраза срещу евреите. Организация, колкото и примамлива да е, щом е основана на омраза, трябва да не се поддържа и трябва да страним от нея. Патриотизмът, казваше мама, не може да се гради на омраза към другите. Патриотизмът не са думи, а дела. Както е постъпвал прадядо ни Никола Семов, участвал в българското опълчение и в боевете на Шипка, братът на прабаба ни Иларион Драгостинов. Както са правили нейната сестра Маня, като е станала медицинска сестра по време на войните и едва не загинала от холера. Братът на майка ми Делчо отишъл като доброволец и самата тя, макар още съвсем малка, е ходила да чете книги на ранените войници в болницата, да им чете писмата от близките им и да им ги пише. Ето това е патриотизмът, а за някакви дрехи да служиш на непочтена кауза, не си струва. Така не станахме бранници. Водач на бранниците беше едно от момчетата на Бушев. Добро, възпитано момче. Къщата им беше дълга и ниска. Имаше голям двор и наоколо гора. Наричахме я Бушевата кория. Май че бащата беше горски. Предишното лято, когато още не се бяхме прехвърлили в къщата на Цинговски, при наводнението когато реката излезе от коритото си и наводни целия ни двор и ние се качихме на покрива, да разгледаме околността, татко взе бинокъла и видяхме как момчетата на Бушев минаваха през наводнения двор, качени на кокили. Това ни даде идеа да си направим и ние, но не заради наводнението, а ей така, за идеята. Сега бяхме съседи на Бушев, но така и не се сприятелихме.

Бранниците се събираха от време на време, тичаха, като се надбягваха, правеха физкултурни упражнения, маршируваха и явно скучаеха. Като ги пускаха, предпочитаха да играят с нас. При нас нямаше скука.

Имаше и една къща, направена от железопътен вагон. Там живееше семейство с малко синьо момиченце – Лили. То не можеше да тича и да играе. Задъхваше се и при ходене. Ние го взимахме на ръце, като правехме с ръце столче и го отнасяхме в гората на някоя полянка. Взимахме с нас и едно чердже, на което я слагахме. Разполагахме се край нея и играехме на кукли и беряхме цветя, като ѝ правихме венец за главата и цветни гривнички. Като виждахме, че е изморена, я връщахме у тях да си легне. Понякога за нея идваше и майка ѝ.

Имаше още едно момиче, което живееше у Бушеви с баща си и майка си. Тя беше само дете и доста разглезена. Винаги беше хубаво облечена и се държеше с нас като с по низши същества, често ни се подиграваше, защото пасем кози. Ние пък ѝ връщахме, като я подигравахме, че майка ѝ има голям задник като тава и дебели като на слон крака. Веднъж, без да съм я предизвикала, ме шибна през босите крака с една върбова пръчка. Аз ѝ я отнех и също я шибнах. Тя ревна с пълен глас и се втурна към къщи. Баща ѝ не закъсня да се покаже и ние хукнахме с козите. От този ден бях все нащрек. Щом ме види, този възрастен мъж ме погваше, все едно че гони някой закоравял престъпник. Обикновено се криех при синьото момиче. Родителите му ме прикриваха, а разгневеният баща пращаха за зелен хайвер. Един ден ме сгащи, когато бях в гората с козите и се бях покачила на едно дърво. Оставше ми само да се кача по-нагоре, за да не ме свали. Тогава той започна да друса дървото и да ми крещи. Козите се уплашиха и хукнаха към къщи. Беше неделя и татко си беше у дома. Като видял козите, но не и мен, тръгнал към гората, да ме търси. Беше поразен от картинката, която видя. Бързо укроти разярения баща и тъй като знаеше за всичко, което предшестваше тази случка, скоро двамата разговаряха спокойно, а аз се изхлузих от дървото и щастливо се прибрах. Вкъщи имаше разговор и за нашата вина за тази детска вражда. Оказа се, че майката на Мила е сериозно болна и поради това има така отекли крака и не може да има повече деца. Затова и Мила са я поразглезили повече. От този ден тя беше приета в нашите игри, не я наричахме вече Мила-камила, но рядко идваше да играе с нас. Аз нямаше нужда да се оглеждам дали няма да изскочи някой с тояга и да ме погне.

Един ден научихме, че синьото момиченце е умряло. Много се натъжихме. Набрахме много цветя от полето и отидохме във вагона. Нашата малка приятелка лежеше в креватчето си и беше съвсем бяла и много хубава. Ние бяхме изненадани от тази промяна. Обкичихме я цялата с цветя. Майка ѝ седеше до главата ѝ. На столчето до нея гореше голяма свещ. Ние поседяхме тихи с наведени глави. За пръв път се сблъскахме със смъртта. Майката ни изпрати и ни поблагодари, че сме успели да я направим щастлива. Ние пък съжалихме, че не сме ѝ отделяли достатъчно време.

През август, по време на гръмотевична буря, по чудо се спасих от кълбовидна мълня. Бях сама с козите на една поляна в гората, като затрещя. Тъкмо се канех да ги прибера, когато замръзнах от силна светлина и трясък. Козите също се заковаха на място. Това всъщност ни е спасило. По земята край нас се затъркаля огнено кълбо и изчезна вдън земя. Само изгорялата трева и почернялата и овъглена земя показваше какво се е случило. Прибрахме се ни живи, ни умрели. Оказа се, че мълнята минала и край Дана, която била край житата с Маничка на ръце. Тя също се заковала на място, а мълнята профучала със съскане край нея. След това научихме всичко, което можехме да научим, за кълбовидните мълнии. Нали мама беше учителка по физика.

По време на нощните бомбардировки татко беше задължен да дава дежурства на полето, за да гаси житата, ако се хвърлят запалителни бомби. Пускаха се осветителни парашути, които също можеха да предизвикат пожар. Казваха, че платът на парашутите бил от коприна и ставали много хубави, здрави ризи. Татко обаче предаваше парашутите, да се режат на ленти, за да служат за превръзки и за закрепяне при счупвания на крайниците. Ранени и със счупвания колкото си искаш, пострадали от бомбардировките, а превързочен материал липсваше. Не искаше никой да дежури с татко, това означаваше, че няма да може да си отнесе нищо вкъщи.

 Чу се, че съветските войски са навлезли в Румъния. Беше края на август или началото на септември и татко се разболя от малария. Изглежда, че по различно време го бяха заразили повече комари. Мене ме тресеше всеки трети ден, а него всеки ден. Даже леко пожълтя и почти не можеше да става от леглото. Не можа веднага да започне лечението, защото нямахме лекарства и затова нещата се усложниха. В това време Русия обяви война на България. Това дойде като гръм. Досега не воювахме с Русия, но иначе бяхме в състояние на война с половината свят, без наши войници да се бият. Големият ми въпрос към майка ми беше “Нима сега ще ни карат да учим руски и да говорим на руски? Какво ще стане сега с България?” За пръв път мама каза - “Не знам.” – Това ми прозвуча много страшно.

Нашият поп от детските игри – Ишо, правеше червено знаме, за да посреща руснаците с други младежи. Някои съседи подмятаха, къде е баща ни и дали не се е разболял от страх, като им казвахме, че е болен. Винаги отвръщах, че нашият баща не е страхливец и няма от какво изобщо да се бои. Когато стана от леглото и тръгна на работа, разбраха, че действително е бил болен. Много му личеше.

 Руснаците така и не дойдоха на Искъра, въпреки че ги чакаха дълго на гарата. Татко организира връщането ни у дома. Отново си бяхме в нашия двор, в нашата къща и градина. Имаше много неща да се правят. Беше ни хубаво. Луиза реши незабавно да замине за Виена при своите близки. Стегна си багажа, взе Гошо и остави Георги. Отиде си точно когато войната се прехвърли към нейната родина. Не вярвахме, че отново ще я видим. Тръгна пред фронтовата линия. Изглежда се страхуваше, че може да пострада заради гуляите ѝ с немски офицери и войници, които ставаха в нейната къщичка. Надали някой знаеше освен нас за това, защото дворът ни беше голям и наоколо имаше фабрики, а не жилища, от които някой можеше да я види. От нас нямаше от какво да се страхува. Според майка ми, всеки има право да води такъв живот, какъвто му харесва, ако не пречи и вреди на другите.

Отново се събрахме в училище. Имаше нови ученици. Бяхме станали доста деца и ни разделиха на две части, да учим сутрин и следобед. Дойде нова учителка, Мара Григорова. Аз се паднах при нея. Всред хората се носеше мълва, че са почнали масови убийства и арести. България беше обявила война на Германия и свако Коце замина на фронта със своя бронетанков полк. Имаше масови арести на офицери, професори, министри, финансисти, журналисти и какви ли не. Мама казваше, че в такива времена изплува тинята и започват лични отмъщения за какво ли не. Чу се, че са убили онзи противен инспектор от Новоселци, който ме изгони от училище. Беше арестувано цялото народно събрание и последното правителство, което управлява две седмици, в които направи всеобща амнистия и обяви война на Германия. Е, това вече ни беше множко. Броят на воюващите срещу нас страни се увеличи с още две. Можеше да се каже, че вече малка България воюва с целия свят. Дали затова арестуваха правителството и не сключиха с нас мир, а обявиха война? Май че няма логика. А защо трябва да търсим такава?

 В началото на октомври татко се прибра по-рано от работа, още преди обед. Облече се официално, за да замине за София. Един от работниците дошъл да му каже да се скрие, защото тази нощ ще дойдат да го вземат, да го ликвидират. Точно така казал, не да го убият, а да го ликвидират. Бил поставен в списъка за ликвидация. Татко беше решил не да се крие, а да отиде направо в районния комитет на партията, откъдето се дават тези нареждания, и да разбере оттам в какво го обвиняват.

Татко замина, а ние със страх чакахме да се прибере. Късно вечерта се върна много изморен и каза, че тази нощ ще се разбере всичко. Започна да разказва на мама по реда на събитията. Първо отишъл в районния комитет. Първия човек, когото видял, бил работник от фабриката, когото предупредил през пролетта, че са дошли да го арестуват и да се укрие, а не да отива да си вземе заплатата, защото полицаите го чакат точно там. Татко му дал пари, за да има за първо време. После по друг работник изпратил съобщение на жена му да дойде за заплатата му. За всичко сторено от татко работникът му благодарил и казал, че няма да позволи да му се случи нещо лошо. Тъй като бил вече в София, татко решил да се отбие в управлението на фабриката. Видял се с господин Дучевски, който отговарял за пласмента, и му расказал какво се е случило. Много разтревожен, той го накарал да го придружи при Антон Югов, който му бил много добре познат. Според Дучевски било много рисковано да се разчита само на един човек. При Югов той представил баща ми като много честен и неопетнен с нищо човек и отличен специалист, без когото не само фабриката не може, но ще е голяма загуба за бъдащето на химическата промишленост. Югов погледнал баща ми, след което взел телефона, набрал някакъв номер и казал: “Ако от главата на другаря Колев падне един косъм, вашите глави ще паднат. Той ни е необходим.” След това татко отишъл да види сестра си, от която научил за много безследно изчезнали и арестувани и угрижен, с натежало сърце се прибрал с късния влак. Ние всички заспахме, а мама и татко будуваха до сутринта. Никой не дойде. Даже кучето не джафна.

На другия ден разбрахме, че собственикът на бирарията бил арестуван с още няколко души, които не познавахме. Бирарията се намираше на долния етаж на двуетажна къща. На горния живееше собственикът със семейството си. Имаше пет деца – скромни и работливи. Най-малкият му син беше съученик на брат ми. Сутрин в бирарията се продаваха кисело мляко и закуски, които се правеха там. На обед се предлагаше чорба и напитки. Вечер имаше прясна пържена риба. Събираха се работници и товарачи от гарата. Пиеше се и се играеше билярд. Тогава там имаше само мъже. Сутрин имаше и пасти и беше царството на децата. Продаваше се лимонада и боза. Рибата се ловеше от маминото Круменце от село Миндя, Еленско. Така му викаха на този известен бракониер и пияница. Той преграждаше реката и слагаше серкмета, в които да се хваща рибата от мястото на изтичане на водата. Събираше рибата в чувалче и я носеше в бирарията. Когато се намираше с пари, черпеше и децата, а някога раздаваше и пари. Негов помощник му беше един бивш инспектор по риболова. Разказваше се, че веднъж инспекторът спипал Крумето точно когато събирал рибата. Отишли в бирарията да подпише акта за глоба и за нарушение. Крумето го убедил да вечерят първо, а след това да подпише. Работата не е заек, да избяга. Хапнали, пийнали и Крумето взел написания акт да се подпише. Където видял празно място все писал: маминото Круменце от село Минде Еленско. Писал, писал и след това сгънал акта и го пъхнал във вътрешния джоб на акцизния. Подкрепейки го, го завел до гарата и го качил в първия сутрешен влак за София. Отишъл нашият герой в службата си и тържествено предал акта на шефа си, като гордо се похвалил, че не само заловил най-големия контрабандист по реката, но и той охотно подписал акта. Шефът погледнал акта и в мига уволнил инспектора. Не след дълго двамата ловяха заедно риба, а Крумето се сдоби с този прякор. Пийнал порядъчно, килнал оръфана мека шапка настрани, той се поклащаше и пееше: ”Я кажи ми, облаче ле бяло, къде било си и що си видяло. Не видя ли мамино Круменце, где е пило и не е платило.”

Друг чест посетител на бирарията беше Спас Бусманеца. Приведена фигура с мощен гръб и дълги увиснали ръце, с леко рижа коса и обрасло в косми  лице, той беше песъкар, когато не беше пиян. Всичко, което изкарваше от товаренето на вагоните с пясък, изпиваше в бирарията. Можеше да изяде много наведнъж и да гладува с дни. Обичаше да се хваща на бас, че ще изяде някакво невероятно количество, и винаги печелеше баса и така си осигуряваше още няколко сити дни. Казват, че веднъж изял цяла тава с пасти, а друг път леген от 5 кг. кисело мляко. Баща ми разказваше за една история, на която сам бил свидетел. Бил излязал пред вратата на фабриката, когато видял една циганка от разположилия се наблизо катун, да изважда от огъня изпечена питка. Сложила я на платформата на каруцата, завита с кърпа, да изстине. В това време отнякъде изскочил Спас Бусманеца, грабнал питката и хукнал с нея към реката. След него се втурнала циганката и циганетата, които чакали питката да изстине, за да се нахранят. Спас бягал и лапал горещата питка. Когато го настигнали при моста, той подал кърпата на циганката, но питката бил изял. Такова било учудването на циганите, че те нищо не му казали и циганката отишла да меси нова питка. Такъв беше наш Спас.

Бирарията беше затворена и после се превърна в сладкарница-клуб на новите партии. Оставиха вдовицата да работи там, за да си изгледа децата. Маминото Круменце започна да продава зеленчук в новооткритата барака зарзаватчийница. Даваше на вересия, като записваше длъжниците на дъсчените стени на бараката. Сдоби се и с приятелка, изрусена мадама, която при хубаво време пристигаше с влака от София с кошница с приготвено нещо за ядене. Крумето, избръснат и с чиста риза, я чакаше на гарата и я водеше към реката. Никога не минаваше през моста. Навиваше си крачолите и я качваше на гръб и така я пренасяше до другия бряг и отиваха на някоя полянка в корекцията. Татко наричаше приятелката му Дулцинея, мама – Минка с чадърчето, защото винаги носеше чадърче. В слънчево време против слънце, в дъждовно – против дъжд, но никога без чадърче. Действително у Крумето имаше нещо донкихотовско. След известно време му направиха ревизия и не приеха за документ писаното по стената. Така Маминото Круменце изчезна. Жалко, защото вече почти не пиеше.

В училище гледахме да настигнем материала. Във второ отделение имаше доста деца, които не бяха се научили да четат. Учителката ми възложи да се занимавам с тях. Трудно се намираха тетрадки, липсваха учебници. Ние бяхме добре, че наследявахме един от друг. Брат ми взимаше учебниците на братовчед ни Славчо, който беше с една година по-голям от него. Подготвяха се избори и се печатаха много и най-различни плакати, които бяха само от едната страна изписана. Ние ги отлепвахме и изрязвахме листове, които зашивахме като тетрадки и ги използвахме да пишем на тях. Понякога се сдобивахме и с незалепени, които се трупаха в клуба. Всеки ден идваха най-различни новини. Бяха опънали близо до гарата голяма палатка, в която имаше наредени пейки и един бял екран, на който прожектираха филми. Гледахме “Кубански казаци”, “Волга, Волга”, “Веселите момчета” и др. все руски филми. Повечето бяха действително хубави.

Ходехме на гости и при леля Анче. Свако Коце беше ранен в бедрото в сражение с мощната бронирана немска дивизия Принц Ойген. Българите я бяха прогонили от Югославия. Той бил още не съвсем оздравял, когато полкът му дошъл на улицата пред къщата да се сбогува с него. Полкът претърпял доста загуби и бил изтеглен за почивка и допълване и сега го изпращали отново на фронта. Свако Коце излязъл да ги поздрави и войниците се разплакали. Тогава той им казал да го почакат и накарал леля ми бързо да му приготви багажа. Посрещнали го с мощно ура и на ръце го отнесли в казармата. Свако ми беше артилерист. Бил студент по математика, където се запознал с леля Анче. Майка му обаче се наложила да отиде във военното училище, защото баща му загинал в Балканската война като офицер и той трябвало да го замести. Той мечтаел да стане военен художник, защото много хубаво рисувал, но с усъвършенстването на фотографията, службата полкови художник изчезнала. Леля Анче трябваше сама да се справя с живота. До нея беше и мамка Катя – така се казваше свекърва ѝ.

Веднъж татко се върна от София и заяви, че по съветите на Дучевски се записал в социалдемократическата партия, а нас в младежкия ѝ съюз. Било невъзможно да не го послуша, защото тепърва ще има нови репресии, а идеите на тази партия отговарят на неговите разбирания. Социалдемократическата партия беше член на Отечествения фронт.

В училище вече не се четеше “Отче наш”. Рядко се проверяваше и хигиената. Имаше дежурни ученици, които трябваше да правят тези проверки. Дърва за печката нямаше и всеки трябваше да дойде с парче дърво на училище. Ако не донесем дърва, ние си мръзнехме. За Никулден бяхме при леля Анче. Свако Коце също си беше дошъл. Сложихме си чорапите на прозорците и си легнахме – пет деца на две легла. Бате Славчо започна да ни закача за нашата вяра в свети Никола. Не е само свети Никола, а и света Анна и свети Константин, както и великомъченица Анастасия, които пълнат чорапите с подаръци. Направихме се на заспали и скоро вратата се открехна и се чу гласът на мама – “май че вече спят”. След това влезе тихо и събра чорапите от прозореца. След това чухме как си шепнат, кое на кого да сложат. Изчакахме и когато отидоха да закачат чорапите, се развикахме и заскачахме на леглото. Този път без мене. Бях съкрушена, че една красива приказка си отиде. Взехме си чорапите и аз без ентусиазъм започнах да разглеждам подаръците. Татко се засмя и каза: “Е, децата вече са порасли.” С това свърши един етап от нашия живот – приказния.

Към края на януари приключи съдебното дело срещу правителството и народното събрание. Излязоха присъдите. Пак бяхме в София и леля Анче се разплака, пред татко, като почна да изброява всички познати и изключително ценени хора, които бяха избити и хвърлени в бомбената яма на Софийските гробища. Тя изреждаше генералите и професорите от военното училище, които са преподавали на свако Коце. Спомена и професор Станишев, световно известен хирург, който също беше убит. Беше страшно. През септември имаше период, в който ни беше забранено да ходим край реката, защото водата влачела телата на убити хора. Сега беше страшно да се ходи на гробищата, където беше извършено толкова голямо престъпление. Говореше се, че след разстрела ги хвърляли още живи в ямата и ги заривали с булдозер. Други разправяха, че използвали професор Станишев, да обяви настъпването на смъртта на всички разстреляни и след това разстреляли и него. Вече като студентка по медицина се запознах с двама асистенти на професор Станишев. Това бяха д-р Рапонски и д-р Иван Руменов. Станишев беше застрелян, защото е бил две седмици министър в последното правителство. Неговите асистенти минали през затворите и концлагерите, защото били асистенти в катедрата на професор Станишев. Това са хората, които ме научиха на хирургия и диагностика на острия корем. При Рапонски ходих в “Пирогов” на неговите нощни дежурства, а при Руменов изкарах стажа си по хирургия през последната година. Те бяха изключителни оператори, диагностици, учители и може би на първо място хора. За мене беше истинско удоволствие да им асистирам. Сега в нашето корумпирано и дехуманизирано време още повече съжалявам за тях. Виждам как в този период се подготвяше състоянието днес. Дали и другите го разбират?

Нека отново да се върна през зимата на 1945 година. Нямаше продукти. Нямаше стоки. Имаше купони, с които не можеше почти нищо да се купи. Хлябът беше като кал, клисав, пълен с къклица. От него ни се виеше свят и се чувствахме омаяни. Отново ни спасяваха от макаронената фабрика. Нямаха право да продават продукцията и трябваше да предават всичко на безценица на държавните складове. Едни казваха, че храна няма, защото се изпраща в Русия, други, че отива на фронта. От време на време от макаронената фабрика през нощта се прехвърляше някое чувалче с надробени макарони или брашно. Баща ми стоеше в сянката на къщата, чакаше дядо Марко да се скрие и отиваше да прибере чувала. Всичко ставаше при пълна конспирация. Добре че имахме птици и козички, така че не гладувахме много. Всички отслабнахме, но мама най-много. Все казваше, че не е гладна, защото хапвала, докато готвела. Иначе животът си вървеше по своя път. Полският немец – шеф на татко от фабриката, замина за Полша и остави на татко Химическата енциклопедия на Науман. Бяха десет дебели тома, които заемаха цяла етажерка. Татко я ползваше с особен трепет. Казваше, че това е най-хубавата и пълна енциклопедия. Той остана единствения химик на фабриката. Работеше страшно много. Въвеждаше нови производства и докато не се усвоят добре от работниците, оставаше с дни във фабриката, където дремеше за някой час в лабораторията си. По петната на работните му дрехи се виждаше какво багрило произвеждат. Ходеше с гумени цървули и вълнени чорапи, които мама постоянно наплиташе и кърпеше. Аз се бях специализирала да лепя цървулите, като се пробиваха. Татко донесе една кутия с лепило от съседната гумена фабрика. Аз бях видяла как вардянинът на тази фабрика лепеше царвулите си. Той даже ми даваше да пробвам и се научих. Бях много горда с това. Имах си правило: каквото можеш учи – все ще ти влезе някога в работа.

Един ден мама получи писмо от чичо Павел от фронта, беше с оркестъра си на бойната линия. Той с оркестрантите си събирали убитите след боя и след това свирели при погребването им в общ гроб. Случил се с познат от Бургас свещеник – отец Пунев, който се оказа след години баща на моя съученичка и добра приятелка Данчето. Там се срещнал и с чичо Бебко. Те и двамата са всъщност вуйчовци – братя на мама, като Бебко е с името Йосиф. Той си падаше бохем и приятел на чашката и го бяха назначили в снабдяването. Руснаците намирали, че много прилича на техния маршал Толбухин. И често са го закачали с тази прилика. Двамата ми вуйчовци си бяха направили обща снимка. Чичо Павел съвсем побелял и много отслабнал. В очите му се четеше мъка за многото жертви, за всички тези млади българи, паднали в боя. Чичо Бебко беше станал кръгличак и усмихнат от ухо до ухо. Организирал е гуляите с руските офицери. Използвали са го и като преводач. На него му се отдаваха езиците и владееше и руски и немски перфектно, да не говорим за чешкия, който му беше майчин. Беше се развел с жена си и нехаеше за синовете си. Това много измъчваше мама. В къщи му викали Бебко, заради бебешката му безотговорност, или галено, а може би и за двете неща. Беше две години по-голям от мама, а тя била най-малката в семейството, тъй като роденият след нея Борис починал още ненавършил две години.

Времето се оправи, дойде пролетта и аз почти не се прибирах вкъщи, гледах все да съм на двора. Бързо си пишех домашните и изскачах навън. Излюпиха ни се нови пилета. Имаше едно слабичко пиленце, което майка му сякаш не го искаше. Често го гонеше и кълвеше. Аз го прибирах в къщи и го хранех с трошици и семенца. То много се привърза към мен и щом ме виждаше, тичаше да ме посреща. Взимах го да изкълве падналите от масата трохички и чак след това метях. Нарекохме го Домашното пиленце. Това пиленце, като стана кокошка, продължаваше да върви след мен и когато трябваше да снесе яйце, чукаше на прозореца, да я пуснем вътре, качваше се на гардероба и снасяше яйцето си в купата с яйца, която мама оставяше там.

 Дойде края на войната и най-после и писмо от Прага. Братовчед ми Богдан се беше прибрал. Той сам беше описал всичко, както се е случило. В техния лагер първи влезли американците и започнали да ги хранят, така че да заприличат поне малко на хора. Когато се прибрал вкъщи, през вратата се проточил първо носът му, защото от голямото отслабване останал съвсем без бузи, което сякаш удължило носа му. Следваше всичко в рисунки. Имаше рисунка на вързан за бодливата тел човек, превърнат в ледена статуя. Следваше обяснение как карали лагерници да го заливат с вода при голям студ. “Ето, като него се чувствах там през цялото време” – добавяше той. Мама четеше писмото му и плачеше. Чичо Владик постоянно бил навън. Имал много работа. По нощите пишел. Писмото на леля Маня беше изпълнено с радост, за това че всички са оцелели, и с нескрита скръб за това, което се случвало след освобождението на Прага. Пишеше за дните на Пражкото въстание. Как са участвали всички в изграждането на барикади. Баба Ружа готвела, а братовчедка ми носела вода и храна до близката барикада. Самата тя трябвало да си припомни времето, когато е била медицинса сестра.  Долният етаж превърнали на лазарет. Съседите също помагали. Било истински народен подем. След победата обаче се разиграли ужасни сцени. Пребивали с камъни и тояги до смърт жени, мъже и почти деца-юноши само защото са били немци. Този толкова уважаван от нея народ се превърнал в звяр. Опитала се да спаси една жена и за малко и нея щели да пребият. Повечето активисти на тези погроми по време на въстанието не си показвали носа навън. Като четеше тези неща, мама въздъхна и каза, че това е тълпата, а техните активисти са нашите “партизани” от последните часове. Всичко това не знам как ми се е запечатало в паметта. Не мога да забравя и рисунката на открехнатата врата и дългия нос на приведения младеж, който след две години страдания се прибира плахо у дома, без да знае какво ще завари.

Един ден Димо – комшията ни, застреля Жак, нашето куче. Бяха убити и други кучета. Дворът ни сякаш опустя.

Завърших втори клас. Не помня дали имаше изпит, или не. Лятото беше пред нас, реката ни чакаше. В такъв топъл ясен ден в местото влезе военен джип и от него с военни дрехи на офицер се изтъркули чичо Бебко. Той прегърна мама и започна да вади от джипа консерви и различни пакети с продукти. Заяви, че това му е месечната дажба и иска да ни подпомогоне. Първият въпрос на мама беше дали е занесъл продукти на своите деца. След това започнаха да се карат. Децата му бяха в Стара Загора, където майка им – леля Женя, беше учителка по музика и също гладуваха. След това чичото ни напъха в джипа и ни закара в сладкарницата-бирария-клуб, да ни черпи. Пихме боза и ядохме пасти. Той ни щипна за довиждане и отпердаши с джипа. Мама подбра продуктите, които не подлежат на разваляне, и ги изпрати в колет за Стара Загора.

Започнаха да зреят вишните и гостите се появиха. Това бяха поклонниците на вишновка. Един ден скришом си хапнахме пияни вишни и разбрахме какво значи да си пийнал. Бяхме скромни, за да не забележат, и затова не се напихме. Но в къщи нищо не оставаше незабелязано. Трябваше да изслушаме разсъжденията за нашата постъпка, но бях спокойна, ако може така да се каже, защото нямаше как да ми се сложат въглища в чорапите – такива вече не окачахме, след като разобличихме трисветиите. Всеко нещо си има лоша и добра страна.

За няколко дни дойдоха да ни гостуват братовчедите от Стара Загора. Взимахме кориттото на мама, което беше достатъчно дълго, и го отнасяхме на реката. Станахме моряци. Качени в коритото, плувахме по течението и гребяхме с ръце. Скоро надойдоха и махленските хлапета и мама, като се уплаши, че нашата “лодка” може да потъне – тоест да се натроши, и тя няма да има в какво да пере, ни изкомандва да се приберем. След това коритото се изнасяше под контрола и отговорността на баща ми.

При второто си идване чичо Бебко започна да увещава татко и мама да ни заведат на море, като той беше готов да им заеме пари, които когато имат възможност, ше му върнат. Най-после родителите се съгласиха. От времето на тяхната сватба не бяха ходили на море а ние не знаехме какво е това. Татко имаше събрана много отпуска. Не помня някога да е почивал. Постоянно работеше. Единствената му почивка беше, когато се разболя от малария. Ега ти почивката! Всичко, свързано с подготовката, даже и пътуването до село Обзор, ми е някак си мъгляво. Знам, че ни настаниха в две стаи, че мама и хазяйката готвиха. За кратко време се почувствахме като членове на семейството. Ходихме да се редим на опашката за вода, където се чакаше с часове. Имаше една единствена чешма за цялото село и тя дословно църцореше, така че денонощно се пълнеха съдове. Който отиде за вода, си носи съдовете и ги слага зад последния съд, да си чакат реда. Този, който дежури, пълни подред съдовете и ги слага в същия ред в страни. След час идва друг дежурен и продължава да сменя съдовете под чучура. Ако дойдеш и вече са ти напълнени – просто си тръгваш с тях и едно по едно си ги отнасяш. Никой никого не прережда, честност и ред. Беше жетва. Хората работеха задружно – днес помагат на един, утре на друг, според как зрее житото. След като се върнем от морето, ходехме да събираме разпилени класове от нивите на хазяите – това си беше чисто детска работа. Сутрин всички бяхме на пясъчния бряг. Прекрасно чист златист пясък, лазурно море. Дълги редици от делфини, които се премятат с чудни скокове и сякаш танцуват в морето. Ние сме просто щастливи. Татко ни разправя небивали истории за морски битки, пирати и войни с чужди завоеватели. Край селото имаше остатъци от крепост. Казват, че от крепостта към морето водел таен проход, през който господарите на крепостта се спасили от турците и отплавали. Имаше водопровод от римско време, от който забранили да черпят вода, защото имало много олово във водата му. Започнаха да зреят дренките. Обичахме да ги ядем. Маня доста почерня, а ние яката обгоряхме, започнахме да се лющим, понякога поизгаряхме болезнено, но не ни свърташе в стаята и постоянно се скитахме. Дойде време да си тръгнем. Щяхме да посетим и чичо Павел в Бургас. Татко реши с каруца да минем Балкана през нощта и да стигнем в Несебър рано сутринта и оттам с някой кораб да отидем в Бургас и след това да се приберем с влак у дома. Последния ден отидохме да се простим с морето. Разкошен, обширен плаж с нежен, фин пясък. Вървиш навътре в морето и постепенно навлизаш в дълбокото. Дълго време морето ти е до колене, друг такъв плаж не познавам. И тримата умеем да плуваме, без някой да ни е учил. Още първото лято на Искъра брат ми ме заведе на вира до жп моста и ме хвърли в него. Той беше дълбок, но с пляскане изплувах и стигнах брега, който не беше далеч. След това започнах аз да скачам във водата и се влюбих в нея. Основното е да се чувстваш във водата като част от нея. След това си взехме довиждане с калето и с полето. Привечер впрегнаха конете в каруцата, постлаха я със слама, подредиха багажа и ние се търколихме в сламата, мама при нас, а татко при хазяина на капрата. Всички ни махаха за сбогом. Хазяйката ни даде здравец и конете потеглиха с равен тръс. Слънцето клонеше към заник. Спускаше се звездна августовска нощ. Песента на щурците звънеше във въздуха. Все по- ярки и по-ярки светеха звездите. Налягали един до друг в ухайната слама, ние се взирахме в звездите, които майка ни ни сочеше и слушахме нейните раскази и древни легенди. Радваме се, когато откриeм голямата и малка мечка и след това полярната звезда. Постепенно започнахме да се изкачваме. Пътят навлезе в гъста гора. Дърветата образуваха тъмен тунел, като покрив му беше звездното небе.. От време на време се чуваше страшничкият зов на улулица. Постепенно се унасяме и заспиваме под монотонното скърцане на колелата и лекото поклащане на каруцата. Събужда ни въсторженият вик на баща ни. Ние сме на високото, а под нас е морето, заблестяло от изгрева. Слънцето се е показало на хоризонта и излиза от самото море, а Несебър сякаш е в пламъци. Такава красота не бях виждала дотогава. По-късно може би да, изгревите, които посрещах над Търново, когато се спусках по пътя от Арбанаси, или изгревите в снежния Пирин. В този миг бях изпълнена с възторг. Значението на думите разбираш пълно, когато си ги изживял.

Каруцата ни потраква по моста. Ние сме седнали, а от косите ни стърчи слама на всички посоки. Мама я чисти и се смее. Отправяме се към пристанището. Там завършват товаренето на една гемия за Бургас и тя скоро ще отплава. Татко се спазарява и ние се прощаваме с нашия хазяин. Качваме се на гемията и отиваме към носа, за да виждаме по-добре вълните. Съветват ни да седнем край мачтата, защото там по-малко се клати, но ние упорито отстояваме своето. Изживяването е страхотно, но не мина и час, вече започнахме да изпразваме без това празните си стомаси в морето. Аз се държа и това буди известна завист у другите. Маничка дреме в ръцете на мама, която седи на пейката в средата. Един по един и ние се настаняваме там. Все ме питат дали няма и аз да повръщам, мене ми се бърка нещо в корема, но все още не. Пристигаме и в момента, в който стъпих на мостика и направих няколко крачки, трябваше да изтичам встрани и да се облекча в морето. Повръщането ми беше съпроводено от радостни възгласи, че и аз не съм устискала. Татко нае файтон, на който се качихме с много шум и смях. Тържествено преминахме по бургаските улици и ето ни при чичо Павел. Неделя е и той си е у дома. Леля Ветка бърэа да ни нахрани и след това отиват с мама в кухнята. Ние сега сме шест хлапета. Най-голяма е братовчедка ни Христина. Ашо, галено от Евстати, е най-малкият, всъщност сбърках – Маничка е по-малка. На какво сме си играли, не помня. Знам само, че се чувствахме добре и след като се наобядвахме и трябваше да отиваме за гарата, не ни се тръгваше. Отново весела глъчка при настаняването във файтона и сбогом Бургас.

Толкова много впечатления за един месец! Направо си пораснахме. Маня не беше вече това бебе, на което татко пееше: ”Гологъсенце, дупетръсенце, хайде – хоп“ – и отново повтаряше думите, а тя с кръшен смях тупкаше с пети и  смешно подскачаше, като цялата се тресеше, а ние пляскаме с ръце и се смеем. Тя вече слуша приказки и иска да ѝ се чете, но все още ѝ се бозае и гони мама с малкото столче и вика: ”Сядай, сядай!” – А след това: “Дай цици!” – и настойчево го повтаря, докато мама не капитулира и я вземе в прегръдките си и тя сладко бозае. Дана като голямата какичка, я гони и вечер я взима в своето легло, за да не тормози мама и приз нощта.            

 

БОЯДИСАНАТА КОЗА

Близо до нас живееше един възрастен мъж. Не можеше да се нарече дядо. Той имаше една бяла рогата коза и градинка пред къщата си. Козата държеше на синджир край оградата да пасе. Често забравяше да ѝ оставя вода и навреме да я премести и тя се отскубваше и правеше бели в двора му, пък понякога и в нашия двор, но той обвиняваше нас, че пускаме нашите кози в неговия двор и когато ни видеше, ни гонеше и викаше по нас. Викахме му Лошия. Веднъж хванахме козата му, когато унищожаваше зеленчуковата ни градина. Струва ми се, че на Коли му хрумна идеята да боядисаме козата. Той намери в сбирката на татко от багрила, произвеждани в “Колористка” подходящата кафява боя и се заловихме за работа. Участваше цялата детска банда. Козата стана неузнаваема. Тогава я изгонихме от двора, така както си беше със синджира и колчето на него. Тръгна козата да се прибира в двора на стопанина си, а стопанинът я погва с тояга и жестоко я налага. Това се повтори и потрети. Заваля дъжд и кафевички струи потекоха от мократа коза. Ние тайно наблюдаваме през оградата. Изведнъж той видя, че синджирът прилича на неговия. Хвана козата и видя, че ръцете му станаха кафяви. С псувни дойде да се разправя у дома. Ние бяхме тихи и кротки. Татко го посрещна и го укроти, както само той можеше. Извика ни и дълго се смя, като му разказахме всичко. За боята също не ни се скара, защото бяхме оставили да има и за мостра.

 

1945/1946 УЧЕБНА ГОДИНА

Започна новата учебна година. Коли вече е ученик във втори прогимназиален клас, а Дана – в първи. Двамата учат в Казиченската прогимназия. На Гара Искър и Бусманци има само основни училища. Говори се, че в Бусманци скоро ще се открие и прогимназия. Засега те пътуват с влак до Казичене, а аз със съседното момче Петър или Пунчо, както му викаха, си правихме компания до нашето си Искърско училище. Появи се нова учителка, г-жа Кьосева, а любимата ни Алипиева ни напусна. В началото на учебната година ни поведоха в София на кино. По пътя срещнахме нашата Алипиева с новите си софийски ученици. Тя ни се зарадва и започна всички да споменава по име. Спря си погледа и на мене и каза, че имаме нови ученици. Не можа да ме познае, така бях пораснала и се променила. Да си призная, ми стана доста мъчно.

Един ден мама се почувства зле и вдигна висока температура. Болеше я много гърлото. Доизпра голямото пране и си легна. Ние го проснахме. Когато си дойде татко, тя му каза, че най-вероятно има дифтерит, защото ангината е много тежка и особена – с мръсни налепи. Взе една клечка, омота я с памук и с него обра налепите. Пъхна клечката в една книжна фунийка и го изпрати да я занесе в “Народно здраве”. Татко замина и след няколко часа пристигна с една дрънчаща кола, която приличаше на голям тенекиен сандък с две врати отзад. От тези врати слязоха едни хора с пелерини и качулки, които носеха на гърба си пръскачки. Хубаво напръскаха всичко в къщи, качиха мама в колата и изчезнаха. Татко отиде с тях. Отново останахме сами и отново Дана пое командването, но за кратко, защото престигна леля Надка. Тя си беше взела отпуската и изцяло ни се отдаде. Леля Надка беше дъщеря на сестра на нашата баба Богдана – майка на татко. Беше останала сама, защото братчето ѝ Никола, кръстен на същия този дядо, на който беше кръстен и баща ми, беше умрял от дифтерит, когато е бил на възрастта на брат ми. По-голямата ѝ сестра беше умряла от туберкулоза, както и майка ѝ. Тя самата беше пострадала от ”жълтата гостенка”, както я наричаха по това време, като ѝ беше засегнат гръбначният стълб и беше останала с гърбица. Нейното семейство беше живяло дълги години с Владигерови и тя често говореше за баба Владигерица, която много им помагала, и за двамата весели братя Владигерови. Сега тя пристигна като спасителка. Ние я посрещнахме с радост. Маня вече беше навършила две години и ядешe всичко, което и ние, и нямаше нужда да ѝ се варят кашици, както беше когато мама се разболя от жълтеница в Цинговци. Специалист по кашата беше Дана, но и тя също срещаше трудност с разбиването на гранулите, както наричахме слепените късове от кашата.

Леля Надка пристигна и се опита да въдвори ред в нашата детска банда. Това означаваше да си лягаме навреме, да си слагаме нещата и дрехите на определено място, първо да си учим уроците и след това да четем и да играем. Грижата за животните също беше наше задължене. Най-трудно се справяше с нашите набези по време на пържене на картофи. Няма нищо по-вкусно от топли, току-що изпържени картофи. Мама знаеше това от опит. Тя беше от много голямо семейство, където децата също са посягали към купата с прясно изпържени картофи, преди да се сервират на масата, и затова ни предоставяше тази радост. Сега всяко посягане към хрупкавите картофки се наказваше и накрая бивахме изгонвани от кухнята. Допускаха ни, когато всичко беше готово и трябваше да се сложи масата и се сервираха вече изстинали картофки. Нямаше го и вечерното четене на книги. Татко след работа отиваше да види мама или при леля Анче, която поддържаше връзка с лекарите. Мама е виждал само от прозореца и почти не са могли да разговарят. Връщаше се вкъщи късно и много нещастен. Вече знаеше, че няма опасност за живота ѝ. Това го успокояваше, но това, че няма да я има цял месец, го влудяваше. Един ден донесе голяма сива зайка, която очакваше зайчета. Била от вида белгийска великанка. Кръстихме я Канка, а след като си роди зайчета, я нарекохме мама Канка. От всички зайци, които имахме в следващите години, оцеля до края на нашето живеене на Гара Искър именно мама Канка. Последните години я пуснахме на свобода на двора и тя успешно се спасяваше от съседските кучета и от крадците, които бяха изкрали по-голямата част от предишните зайци. Е, зайчарството ни осигуряваше и месо. Да си призная, когато се взимаше решение да се яде заешко, аз бях много нещастна. Грижех се за зайците. Всеко зайче си имаше име. Те се втурваха към мене, когато влизах при тях с храна или да им сменя водата. Позволяваха ми да ги хващам. Имаше период, когато отглеждахме зайците по книга в клетка, но тогава започнаха болестите. Зайчетата боледуват също от вирусни болести. Най-страшната беше вирусен менингоенцефалит. Виждаш, зайчетата са здрави, хранят се добре и с апетит и изведнъж започват да се гърчат и след няколко часа са мъртви. Белосваме клетките. Изгаряме настилката. Няма спасение. Тогава ги пуснахме на простор в обора и им направихме хубаво дворче да излизат на слънце. Болестта отзвуча от само себе си. Тези зайчарски занимания бяха значително по-късно. Сега си имахме само мама Канка.

Най-после мама си дойде. Нямаше по-голяма радост. Леля Надка, добре измъчена от своите племенници, си замина с много благодарности от всички ни. След това тя започна да ни идва на гости на всеки празник. Винаги с някакви подаръци. Явно, че след като се беше грижила за нас цял месец, ни беше обикнала и вече бяхме станали част от нейния живот. Тя ни помагаше и тогава, когато и ние имахме свои семейства, и станахме родители. Винаги, когато се стягах да заминаваме на море и се чудех как да събера всичко нужно за трите ми деца и нас в един куфар, тя се появяваше като добрата фея и всичко сдипляше така,  че даже имаше още място. Помагаше ми в приготовленията, въпреки че не бях я викала. Тя просто чувстваше кога имам нужда от помощ.

Чичо Бебко отново започна да ни навестява, но този път да иска пари. Беше ни ги дал назаем, като заяви “върнете ги, когато имате възможност”. Татко всеки месец му отброяваше известна сума, но той след няколко дни идваше за още. Летуването на море започна да ни излиза твърде скъпо. Татко започна да нервничи. Просто парите не достигаха за ежедневните ни нужди. Трябваше да вземе отново заем, този път от сестра си, за да се разплати с чичо Бебко. Като му върна парите, заяви, че не иска повече да го вижда. Чичо Бебко изглежда беше нещо закъсал. Беше се уволнил и нямаше никакви доходи, а не можше да скъса изведнъж с бохемския живот. Чичо Павел му се притичвал няколко пъти на помощ. Мама му даваше пенсията на баба Ружена, която живееше в Прага изцяло на грижите на леля Маня. Той не си беше предал униформата и се разхождаше с нея, защото нямал други дрехи. Отново брат му го спаси, като раздели гардероба си с него.

Ето едно писмо на мама до баба Ружа от това време:

Мила мами,

Много се зарадвах на писмото ти, защото пак бях започнала да се безпокоя за вас. Не зная дали сте получили писмото ми пратено по учителите нито пакетите, които Бебко се нагърби сам да приготви. Аз купих 1 кг кафе и дадох на Бебко пари за 3 кг от другото, което той пожела да купи, защото щял да го вземе по-евтино направо от фабриката.. Също каза, че ще прати ракия и коняк. С по-предишното ми писмо беше пратил 4 шишета. Не знам също дали сте ги получили. Аз получих двата колета пратени по учителите, но третия пратен преди тях още не съм получила. Писмото ти пратено по същата жена получих по пощата на Анчин адрес. Можеше да прати по пощата и колета, но може би се е страхувала да не се загуби. Ако знаех адреса и името ѝ щях да ѝ напиша. Бебко ми беше казал, че влезал във връзка с въпросната госпожа по телефона и ѝ казал да прати колета на негов адрес, но до сега не ми се е обадил да е получил нещо. С него много редко се виждаме. Аз почти не слизам в София, а той почти не се наканва да дойде у дома. С Кольо се виждат по-често. И Кольо намира, че Бебко е станал по-сериозен. Когато миналата неделя отидохме у Анчини всички заедно с гъската си, за да гласуваме, госпожа Катя ми каза, че Бебко бил скоро у тях и ѝ казал, че бил получил скоро писмо от Женя, с което го молила да ѝ изпрати ако може пари, защото децата имат много нужди, а средствата не ѝ стигали.Той ѝ бил изпратил 10 000 лв и плат за дрехи на Бобо. Писал ѝ писмо, което прочел на г-жа Катя. Каза ми, че било написано сдържано и добре. Обещал с него на Женя да ѝ праща вече всеки месец пари и ѝ благодарил, че най-сетне сама се е обърнала към него, а не чрез посредник. Това разбира се много ме зарадва, защото по рано когато заговорихме за тях само ги ругаеше и когато му казвах че вместо да дава дажбите си на нас, би трябвало да ги праща на децата си, той ми заяви, че ако взема да им пратя нещо не ще иска да ме знае и нищо повече няма да ни носи. Наскоро му дадохме на два пъти по 15000 лв да ни достави гориво и зимнина, но още не сме получили нищо и много ще се радвам ако ги е излратил на децата си, защото ние и тъй имаме дълг към него и така парите му ще отидат точно там където трябва. Женя била сега корепетитор в Старозагорската опера. Адресът ѝ не ми е казал. По време на евакуацията бях ѝ писала в Асенов-град, но нямах отговор и от тогаз не съм ѝ писала. На Павлови също отдавна не съм писала и това много ми тежи. Ако успея след обед ще им напиша. Все съм в бързане. За всичко съм сама. Децата са на училище и не мога да искам от тях помощ, защото и пътуването ги уморява, а имат и доста уроци и често дори трябва да уча с тях. Историята и географията са им слабото място и трябва да ги уча да учат. Любимите им предмети са артметика и български. Всъщност по всичко са отлични. Скоро ходих на родителска среща Учителите им ми казаха, че ако всички деца били като моите капи щяли да хвърчат на горе. Дана вече е заела първенството в класа си а и Коли не ѝ отстъпва. Бях ви пратила по-рано неговия портрет като прогимназист. Дали сте го получили. Миналата неделя заклахме едното прасе. Излезе около 60 кг. Стопих около 10 кг мас. Другото ще колим към Коледа. Нямаме храна за животните и не можеме да ги угоим.

Целувам всички ви. Твоя Настя. Поздрави чичо и другите роднини. Изпрати ми някоя снимчица. Любопитна съм как изглеждат децата. Скоро пак ще пиша. Кръстница не съм видяла отдавна и не зная нищо за нея. Бързам да свърша, за да приготвя обяда. Децата ще дойдат скоро от училище. Все още се борим с незгодите на селския живот и всичко отнема страшно много време. Имах и твърде много за кърпене, особено чорапи.

 

Остатъците от царевицата, която се използваше във фабрика “Чельовски” като суровина, след извличането на олиото и нишестето по-рано се изхвърляше в реката, а сега минаваше през утаители и се продаваше на кофи за храна на животните. Селяни идваха с каруци от околните села да я купуват. Имаше големи опашки. С Коли поне един път седмично се редяхме и ние на тези опашки. Пълнехме кашата в чували и тя в тях се изцеждаше. С нея хранехме прасетата и засилвахме храната на козите. Обикновено оставах на опашката и Коли идваше по-късно, когато ми наближаваше редът. Пълнехме чувалите и един по един се пренасяха вкъщи, като аз оставах да пазя, докато се пренесе последния. Кашата се купуваше много, защото нямаше фураж, а беше сравнително евтина.

 Наближаваше Нова година и във фабриката на татко организираха елха за децата на работниците. Тогава за пръв път се запознахме с дядо Мраз. В училище, преди да ни разпуснат за зимната ваканция, също имахме тържество и нещо като забава с малка пиеска и стихотворения и песни. Знам, че често ме караха да рецитирам на училищни тържества и на събранията на Отечествен фронт, на които децата изнасяха някаква програма. Харесваха ме как декламирам и понякога ме викаха на бис. Имахме двама нови ученика – Лазар Болчев и Георги Начев. И двамата бяха много амбициозни. Лазар е бил първенец в предишното си училище и много се дразнеше от това, че бях призната от всички деца за най-добрата по всички предмети. Не получавах по-ниска оценка от отличен. Георги пък беше син на бивш кмет. Винаги беше безупречен в дрехите си и с възпитано, малко надменно поведение. Никога не съм се карала с тях, но те винаги когато им се отдадеше някакъв удобен случай, се заяждаха с мен. Тъй като рисувах хубаво, обикновено правех украсата на класа и всички стенвестници по случай определени дати. Веднъж учителката възложи на мен, Лазар и Васко Руски да направим стенвестник. Събрахме се у Лазарови да правим вестника. Рисувах нужните картинки и след това оставаше да напишем текста. Лазар предложи да ни почерпи с някакъв много сладък сироп. Извади едно шише, отпи от него и го подаде на Васко. Той също отпи и каза, че е много сладко. Подадоха ми шишето и аз леко сръбнах, вместо сладост нещо ме парна, задавих се и почнах да кашлям и да се давя. Двамата легнаха да се смеят. Казаха ми, че това е ракия. За пръв път вкусвах такова нещо. Изглежда, че предварително се бяха наговорили да си правят майтап с мене.

На другия ден учителката ни каза, че ще се организира въздържателно дружество в класа. Някой ме предложи за председател и Лазар възмутено скочи и заяви, че не съм достойна, защото пия алкохол и посочи Васко за свидетел. Учителката попита дали е вярно и аз потвърдих. Опитах се да обясня как се е случило, но шумът в класа стана толкова голям, че нищо не се чу. Стана така, че Лазар беше избран. Аз без това не исках, защото имах много други задължения в класа Не разбрах защо момчетата така постъпиха с мен. След това учителката ме попита какво се е случило и аз ѝ разказах всичко подробно. Прибавих, че това по-скоро беше някаква глупава шега от страна на момчетата, а не желание за поста, който без това беше формален. Тя се усмихна и сви рамене, без да каже нищо. На мен ми беше чоглаво. Някак си не ми се искаше да мисля, че Лазар е подлец, а Васко просто му приглася. Продължих да се отнасям с тях, все едно че нищо не се е случило. Всъщност се случи – сблъсках се с първите прояви на борба за някякво признание и макар минимално участие в управлението на класа, или по скоро това беше първият малък урок на живота. Една сигнална лампичка – не се доверявай на всеки! Не всички са почтени. Внимавай, има подводни камъни и ще се натъкнеш на тях, когато най-малко очакваш! Нещата се повториха скоро. Имахме свободен час и отидохме към реката. Момчетата започнаха война с камъни, като се разделиха едните от едната страна на реката, а другите от другата. Аз хвърлих един плосък камък във водата да направя бабица, тоест да накарам камъка да подскача, като се допре във водата. Това го можех по-добре от другите. По това време от отсрещната страна извикаха, че някой улучил с камък главата на един от съучениците ми и потекла кръв. Тогава Лазар с все сила се развика, че това съм аз. Вярно бях хвърлила камък, но всички видяха как прави няколко подскока ниско над водата и потъна и нямаше как да удари когото и да било. Пак се намериха някои да му пригласят и хукнаха да ме ковладят на учителката. Този път тя им се скарала и казала, че ще проучи случая. В началото на часа ме попита дали е вярно и след като отговорих с не, тя приключи въпроса. Обърна се към Лазар и каза: ”Ако беше го направила Ружена, щеше сама да си каже, аз ѝ вярвам. Тя не лъже.” Тогава просто разбрах, че Лазар се бори за някакво първенство и тъй като не може с друго да се докаже, гледа човекът, за когото смята, че е пред него, да бъде окалян по някакъв начин. По-късно неведнъж ми се е случвало да попадам в подобни ситуации и винаги съм се стремяла да бъда над тези неща. Можеш ли да се сърдиш на някого, че е недъгав? Явно не можеш. Тогава защо да се сърдиш на някого, че е болно амбициозен. Казва се болно – това е достатъчно. Моята внучка Ружена сега казва: “Бабо, който си може, си може. “ Е, трябва ли да се чуствам виновна, че си мога. Господ ме е надарил. Трябва да кажа едно “благодаря” и да си върша работата, без да ме интересува кой какво прави. Може би като бях малка, не съм си мислила така, но знам, всяко нараняване болеше и преболяваше и минаваше. Лесно прощавах и искрено се радвах на успехите на другите. Може би това ме правеше щастлив човек и ми помагаше да преодолявам трудностите, а те през живота ми не бяха малко.

Годините след войната бяха трудни. Ние бързо растяхме и дрехите ни ставаха къси, а обувките – малки. Носехме едни груби обувки с дървени подметки. Снегът се лепеше по тях и час по час трябваше да спираме и да си ги чистим. Някои деца идваха на училище с налъми. Бяха с омотани с плат крака и с търлъци. Моите обувки ми бяха много широки и се пълнеха със сняг. Краката ми бяха вечно мокри. Един ден беше страшно студено. Стигнах в училището премръзнала. Не си чувствах краката. На заключената врата прочетох, че ”поради големите студове се прекратяват учебните заниятия до второ нареждане”. Нямах сили да се прибера и отидох до съседната къща, където живееше приятелка на сестра ми, Надето – Жабето, така я наричаха. Майка ѝ веднага ме прие, събу ми обувките, изсипа снега от тях и започна да ми разтрива краката. След това ги сложи в леген с топла вода – ужасно боляха, но после попреминаха. Тя ме нахрани и напои с топъл чай. Като видя, че съм се свестила, ми даде сухи вълнени чорапи и ме изпрати да се прибирам. Винаги изпитвах голяма благодарност към нея. За съжаление, тази добра жена умря от рак на стомаха. Когато от училище се отбивах да я видя, тя ме молеше да си сложа ръката на корема, защото болката ѝ преминавала. След няколко години умря синът ѝ и голямата ѝ дъщеря от туберкулоза. Другата ѝ  дъщеря се ожени за български руснак и отидоха с него да живеят в Ростов на Дон. Надето остана сама с баща си. След много години и тя се разболя от рак на гърдата и почина в Русия при сестра си. Ние вече бяхме възрастни хора.

Една зимна вечер, както вечеряхме в мазето – там се готвеше и се хранехме през зимата, на прозореца, долепен до земята, се появи шарено коте с бяла звездичка на челото. То упорито тропаше по стъклото и мама го пусна. Котето скочи и по стълбите се качи на горния етаж. Ние продължихме с вечерята и обсъждахме въпроса дали да го оставим или не. По-голямата част беше за “да”, но се реши да му дадем време то само да се определи. С това дебатите свършиха. После единодушно му избрахме име – Звезделинка, заради звездичката на челото. Като се качихме да спим, видяхме пред вратата на стаята цяла редица убити мишки, така подредени, че да не повярваш, че това е работа на котето. Мишките бяха цяла напаст. Със застудяването те сякаш масово се стичаха от полето у дома. Понякога по някоя мишка изскачаше от леглата ни, като отмятахме завивките да си легнем. Звезделинка остана цяла зима у дома. Всички много я обичахме. Когато се запролети, котето изчезна. Както дойде и така си отиде. Тази зима мишките сякаш изчезнаха, но Звезделинка все намираше по някоя. Оставяше някъде на показ тези, които са и били в повече.

В училище учехме доста предмети. Започнахме да пишем и преразкази и да описваме някои случки от живота. Обичах часовете по български език. Моите съчинения често се четяха пред класа. Когато това ставаше, аз много се притеснявах и се изчервявах. За това с удоволствие ми се смееха.

Един ден, като се връщах от училище, разтоварваха кюспе на рампата на фабрика “Чельовски”. Ние често събирахме разпиляното кюспе и го давахме на животните. От фабриката ни разрешаваха да събираме това паднало край линията и под вагона. Татко, като си дойде, ни изпрати с брат ми да събираме кюспе, защото разтоварването било свършило. Взехме кофи и отидохме. Един работник ни видя и ни предупреди, че това кюспе е от синап и не става за храна на животните, защото е отровно. Върнахме се и казахме на татко, но той реши, че нарочно са ни казали така, за да го съберат те. Ние събрахме пълна кофа. Татко ни накара да дадем кюспе на прасето, но то категорично отказа. Тогава той предложи на козите. Имахме вече три кози: първата рогата Цеца, дъщеря ѝ Петя и нейната дъщеря Пенка. И трите кози чакаха ярета. От кюспето яде само Цеца и сутринта я намерихме мъртва. Много съжалявах, че не се противопоставих на баща си, но неговата дума беше закон за нас. Стореното не можеше да се оправи.

Дойде пролетта и с нея Великденските празници. Вкъщи се спазваха всички обичаи. На Разпети петък мама месеше козунаците. Премесваше ги в затоплената кухня цяла нощ и сутринта отивахме да ги носим на фурната. Към обед отивахме да ги вземем. Носехме тавите с пресен, ухаещ вкусно козунак със златисти  бадемчета отгоре и лигите ни течаха. Изкушението беше голямо, но нямаше какво да се прави, козунаци се ядяха на Великден.

Появиха се нови празници като Първи май. Отново се пишеха лозунги и се правеха стенвестници. Изпраксах се в рисуването на портрети на Георги Димитров, Сталин и Ленин. Разделях портрета, който рисувах, на квадратчета, така горе-долу ги прекопирвах върху листа, също разграфен на квадратчета. Пипкава работа, но се постигаше по-добра прилика и увеличение, а не можеше да се рискува с лошо нарисуван портрет на вождовете, може да се изтълкува зле. На празника на светите братя Кирил и Методи излизахме да берем полски цветя. Виехме венци и окичвахме цялото училище. След това изнасяхме програма пред родителите. Завърна се и годишният изпит. Чувстваше се, че вече няма война. Немотията обаче си беше пълна.

Веднъж бях си останала в къщи сама, защото имах повишена температура и не се чувствах добре. Мама отиде на пазар и ме остави да обядвам. Беше направила пилешка супа, каквато се готвеше винаги когато имаше болен. Мен обаче не ми се ядеше и излязох на двора. Край оградата имахме посадени малини. Беше още рано за тях, но реших да проверя дали не са почнали да зреят. Всред малините видях изхвърлен книжен чувал, от който се подаваше кучешка глава. Гледаха ме две големи тъжни очи и се чуваше тихо скимтене. Влязох в къщи и взех ножица да разрежа чувала. Кучето сякаш разбираше, че искам да му помогна, и ме остави да го режа. Бях ужасена, като разкрих цялото куче. То беше омотано с бодлива тел, така че всяко негово движение водеше до забиване на бодлите на телта. Веднага взех татковите клещи за рязане на тел и започнах да го освобождавам. Може би си играх повече от час, но свалих цялата бодлива тел. След това му донесох една тенджера с вода. То се надигна и започна жадно да пие, докато я изпразни. Тогава си донесох порцията пилешка супа с надробен хляб. Кучето я изяде и ме погледна с такъв поглед на благодарност, който помня до ден днешен. След това тръгна след мене и легна пред вратата. Аз намерих книжно въже и го завързах до кучешката колибка. След като убиха Жак, ние не си взехме друго куче, защото нямахме достатъчно храна за още едно гърло. Сега положението беше даже по-лошо и аз много се страхувах, че ще ми откажат да го оставим. Кучето беше голямо, рунтаво и имаше вид на породисто. Бежовото преливаше в тъмнокафяво, а шията и гърдите му бяха бели. Въпреки жалкия си вид с напластена, проскубана козина, то беше красиво. Първо се прибра мама и аз я разчуствах с историята за това как съм го намерила и освободила. За доказателство представих бодливата тел и разрязания чувал. Тя обеща да поприказва с татко. Разбрах, е я имам на моя страна. Върна се и татко. учето се опита да излае, но се получи жалко скрибуцане. Това беше достатъчно татко да каже “не”. Не ни трябвало куче, което даже не може да лае. С много приказки го убедихме да го остави на изпитателен срок за три дни. Дана и Коли бяха напълно за, Маничка също. По едно време заваля дъжд. Скоро видяхме Бурсук, така решихме да се казва, на името на едно куче от Кокалянския манастир, което много харесвахме, да тръгва към реката. Въжето му се беше размекнало, нали беше книжно и той се освободил. Поисках да излеза в дъжда, за да го върна, но ми беше строго забранено. Останах на прозореца със залепено на стъклото чело. След известно време кучето се върна и легна там, където го бях оставила. На другия ден един комшия влезе в двора и нашето куче го посрещна с такъв силен лай, че веднага спечели татко. Той стана любимец на всички, но най-много се привърза към мене. Придружаваше ме навсякъде, даже на училище. Лягаше пред вратата и ме чакаше. Влизах в час последна, защото след мен не пускаше никой да влезе. Вече нямаше закъснели. Никой не искаше да се срещне насаме с него. Като се прибирахме, ако някой посегне да ме тупне по гърба, даже съвсем приятелски, се намираше на земята и Бурсук му ръмжеше насреща, стъпил с единия крак върху него. Не знам да е ухапал някого.

След приключване на учебната година отново се събрахме всички, иначе се разминавахме, Дана и Коли учеха в Казичене и пътуваха с влак, а аз на Гара Искър. Бяхме минали на две смени – второ и трето отделение следобед, а първо и четвърто сутрин. Брат ми и сестра ми бяха само сутрин и така почти не се засичахме. От следващата учебна година се откриваше прогимназия в Бусманци и вече нямаше да се пътува с влак. До Бусманци се отиваше за около трийсет-четиридесет минути, когато се прегазваше реката и за двойно повече, ако трябваше да се мине през моста. Вкъщи всеки си имаше задължения. В градината  имаше много работа, но винаги оставаше време за игра. В махалата имаше още две момчета, Желязко на годините на Коли и брат му  Борко, който беше горе-долу като Маня. На възрастта на Маня имаше още две-три момиченца, с които тя си играеше. Имаше едно, което се появяваше на вратата всеки път, като сядахме да обядваме. С пръст в носа, тя почти проплакваше - “и аз ям такова”. Мама веднага я слагаше на стол до Маня и ѝ сипваше. Нямаше човек, който да влезе у дома, и мама да не го попита дали не е гладен. Щом трябваше да се нахрани още някой, мама сипваше още вода в чорбата и досоляваше. Така стигаше за всички. Мама съвсем отслабна, но никога не падаше духом. Обичах да мия чиниите с мама. Всъщност тя ги миеше и рецитираше стиховете на Ботев, а аз ги бършех и слушах.

 Желязко беше голям побойник. Веднъж даже се развика от портата: Колевице, ела да се преборим. Мама излезе и нещо поприказва с него и оттогава и той участваше в нашите игри. Все пак още налиташе на бой. Веднъж беше нападнал Дана, докато носела сено за козите и ѝ беше разбил носа. Този път татко отиде до тях да си поприказват. После съжаляваше, защото баща му го беше така пребил, че той известно време не можеше да излиза. Повечето време прекарвах навън, по реката или с козите. Чистех обора, режех трева за зайците, плевях градината или просто наблюдавах какво става край мен. Коли прописа стихове. Като му дойде настроението, той се затваряше в стаята и когато напишеше стихотворението, смутено подаваше листа на майка ни. И чакаше нейната преценка. Мама много се радваше на всичко, което той пишеше.

Ето и някои от неговите стихове, запазени в писмо от мама до Прага:                

ЕСЕН

Плуг тежък разпори кърмящата гръд
На родната майка – земята
И тъжният вятър над горския път
Обсипа със багри листата.

И с тъжен са изглед във сивата есен
Попарени младите клони,
И хладният вятър в незнайна си песен
Пак лист подир лист ще пророни.

А мрачно небето стои и мълчи,
Дъждовните капки се ронят
И есенен вятър в горите фучи
И облаци черни се гонят.

И плаче полето и морната гръд
На родната майка – земята
И тъжният вятър над горския път
Обсипа с багри листата.


ЗАЛЕЗ

Дълги сенки на изток простират горите
Към нова настъпваща нощ.
Там нейде на запад горят планините,
Пламтят със нестихваща мощ.
И бавно се спуска към тъмната бездна
От пламъци златни облян, небесният цар
Сред пожари залязна зад сънния, пламнал Балкан.

 

Мама показа тетрадката със стиховете на Коли на учителката му по литература и тя я взе, да я покаже на някакви си хора в София. Заговори се даже за някакво училище за даровити деца. Тетрадката пропадна, някъде се загуби и за училището вече не се спомена. Помня, че беше написал приказка в стихове за един котарак и за мишките, които се обединили и му изгризали опашката за наказание, че ги преследва. Аз даже правих рисунките към тази стихотворна приказка, която беше връчена на Маня.

Пасенето на козите вече стана по-интересно, защото и Борсук помагаше. Цяло лято ние ходехме боси. Това означаваше много забити тръни. Аз се специализирах във ваденето им. Бях си сложила една карфичка на яката на роклята и с нея бързо се справях. Бях всеобщо призната и до моите услуги прибягваха и другите деца. Реката беше нашата радост. Кучето се къпеше с нас и участваше във всичките ни игри.

Беше хубав слънчев ден, когато в мястото ни влезе файтон от който слезе Луиза, облечена като истинска дама, и Гошо, много пораснал и също облечен в хубави дрехи. Георги Луизин тъкмо се приготвяше да отиде на гарата за София и беше приготвил кошничка с пресни яйца с вързана отгоре панделка, за подарък на новата си приятелка. Луиза, след като замина, ни се чу, ни се видя и всички мислехме, че тя никога вече няма да се върне в България. Сега обаче пред нас стоеше Луиза, елегантна, но истинската Луиза. Нахвърли се върху нещастния Георги, накъде се е запътил с тази кошница, че той не успя да я поздрави даже и започна да се оправдава. Гошо стоеше настрани уплашен. Мама се намеси усмихната и прегърна Луиза. Тя се разчувства и смири. Свалиха куфарите и се прибраха. След това седнахме на двора и тя започна да разказва как са вървели пред войната. Стигнали Будапеща – руснаците след много боеве я превзели. След това град по град и накрая стигнали Виена и пак я превзели, но тя успяла да намери близките си, след това поживяла при тях, като се борили с всички несгоди и накрая решила, че нейният дом е България и се върнала. Благодарила на Бога, че се опазили живи, защото при това пътуване се била сблъскала с много смърт и човешки нещастия.

Луиза започна работа като готвачка в новооткритата детска градина. Стана по-спокойна и не беше така строга към Гошо. Тя имаше камшик с няколко ремъка и здравата пердашеше по-рано с него сина си.  Имаше и шарена котка – Лиза, която беше голям ловец и пакостник. Започнаха да ни изчезват зайчетата. Докато един ден не намерих няколко кожи на зайчета в една дупка в сеното, нещо като бърлога. Често виждах Лиза как излиза от сеновала и нямаше съмнение кой е изяждал зайчетата. Събра се цялата махала да види откритието ми. Всички деца се притесняваха, че може някой тях да бъде набеден за изчезването на зайчетата и сега всеобщият гняв се насочи към виновника – Лиза. Гошо неведнъж беше бит от майка си заради котката и сега гореше от желание за отмъщение. Първо всички се заклеха да не издадат какво ще правим. След това се реши да се проведе съд по всички правила. Гошо донесе котката и я държеше. Аз бях свидетел и то главен, защото намерих кожичките. Главен обвинител беше Гошо, а съдия Петко Русоканов. Не се намери защитник, защото прегрешенията ѝ бяха толкова големи, че нямаше място за защита. При наличие на толкова много мишки да убиваш милите зайчета, беше недопустимо. Никой нямаше да приеме, че го е извършила от глад. Съдебните заседатели и съдията отсъдиха единодушно – смърт чрез обесване. Палач беше определен Желязко. Намериха някакво въже и вечерта отидоха да я бесят в градината, по-далече от погледа на възрастните. Отидоха само Желязко и Гошо. На сутринта  отново се събрахме, за да я погребем. Да, ама тя си беше жива. Като ѝ свалиха въжето, избяга. Тогава се реши да се отрови. Гошо намери отрова за мишки. Взеха къс месо, сложиха му отровата и пъхнаха котката с отровата в един варел и го покриха. Оставиха я да си умре там. Всеки ден се проверяваше дали е жива. На третия ден избяга. Луиза я търси и пита за нея и като се върна, много се зарадва.

Отново се събра съдът и реши, че след като двата опита за изпълнение на смъртната присъда са неуспешни, то Лиза има право на помилване. Реши се да се изпрати в изгнание. Вързаха я на една дъска и я пуснаха по реката. Тя заплува надолу по течението, а момчетата я изпратиха с хвърляне на камъни. Минаха дни и тя не се появи. Дали е оцеляла, или се е удавила, не знаехме. Луиза я търсеше много, но ние си мълчахме. Тя така и не научи какво правехме с любимката ѝ. Интересно, стана по-добра с Гошо. Вече почти не го биеше. Даже му подари клетка с два гълъба. Гошо беше много горд с тях. Грижише се за тях и много ги обичаше. Всеки път, когато минавахме край тях, ни викаше да ни ги покаже. Един ден гълъбите му умряха. Той беше много нещастен. В гушите им намериха остри пирони, които ги бяха пробили и предизвикали инфекция, от която бяха умрели. Подозрението падна върху Желязко, когото бяха видяли да се върти около гълъбите. Отново се сблъсках с нещо ужасно – човешката завист. Беше ми мъчно за гълъбите, но още повече за Гошо. Той имаше толкова малко мигове на радост.

Луиза имаше една кучка, Шевка се казваше. Стоеше вързана до тяхната къщичка и Луиза много си я обичаше. Това куче не лаеше никого от нас освен баща ми. Щом го видеше, изпадаше в истинск бяс. Лаеше така, че слюнки летяха от устата ѝ. Как няма да го лае, след като той се опитваше да я възпитава с удари на тояга. Мама го увещаваше да се опита да се сприятели с нея, като ѝ хвърля нещо за ядене, но той беше непреклонен. “Да я храня, за да ме лае, не!” Накрая даде ултиматум на Луиза да се отърве от Шевка и тя се отърва, като извика Димо да я посече с брадвата. Това дойде множко за мама и тя се сърди известно време на татко. Сърдеше му се за прекаленото чувство за владеене, за собственост. Мама казваше, че човек не трябва да робува на такива чувства. Те носят само нещастия за човека и за околните. Мисля, че и този път беше права.

 

НА ГОСТИ ПРИ ЛЕЛЯ ЖАНА. ЗАПОЗНАВАНЕ С ЛЕКАРСКАТА ПРОФЕСИЯ

Бях поканена от леля Жана, която беше лекарка в с. Ковачевци, Поповска околия, да ѝ погостувам с леля Надка. Леля Жана ни гостува известно време през войната. Имаше да взима държавни изпити и учеше на малката масичка до вратата, а ние бяхме все вън, за да не ѝ пречим. Тя просто не вдигаше глава от дебелите си книги. Оставаше да чете и през нощта. Вече втора година откак е станала лекарка. Леля Жана беше най-малката дъщеря на леля Катя, която пък беше най-малката сестра на баба ми Богдана. Беше леля на баща ми и ние също я наричахме така. Някак не вървеше да ѝ викаме бабо леля. Така леля Надка дойде да ме вземе и ме заведе в нейната квартира. Не бях научена да ме глезят, но сега разбрах, че това е приятно нещо. Не само че бях заведена в зоологическата градина, но и много вкусно нагостена. Сутринта вече пътувахме за Попово. За пръв път пътувах с някой друг и се отделях от мама, но много добре помня обхваналата ме възбуда и приключенски дух да видя нови и непознати места. На гарата в Попово ни посрещна леля Катя, която беше наела каруца да ни закара в лечебницата в Ковачевци. Седнах на капрата с коларя и се почувстах страшно горда. Другите бяха отзад в каруцата. Пристигнахме благополучно. Целувки, прегръдки, ах и ох. Лечебницата е извън селото. Обслужва няколко околни по-малки села. Няколко стаи са заети от семейството. Леля Катя е с Диди – двегодишния син на по-голямата сестра на леля Жана – Събка. Помня нейната сватба. Бяха много хубави младоженци. Мъжът ѝ Дружелюб беше от Казанлък. Беше завършил право и работеше като адвокат. Няма да забравя витата стълба, по която се качваха двамата, след като се върнаха от църквата. Бяха като приказните принц и принцеса. Тя беше завършила стопанското училище и много хубаво шиеше. Беше учителка по ръчен труд. Диди беше едно много сладко и усмихнато момченце. Не знам дали беше навършил две години.

Следващата година, когато започна разгромът на опозицията, Дружелюб беше арестуван. Вината му беше, че подписал писмо, с което група адвокати протестираха за ареста на Кръстьо Пастухов, водач на социалдемократите, които отказаха да се присъединят към комунистите. След жестоки побои и изтезания го пратиха на лагер. Отнеха му адвокатските права и с това леля Събка остана единствената, която издържаше семейството. Разбира се и леля Жана помагаше. Когато най- после го пуснаха, той беше развалина. Имаше високо кръвно налягане, от което не след дълго почина. Малко преди смърта му им се роди още един син – Веселин. Тези неща се случиха малко по-късно. А сега ние сме в Ковачевци.

Леля Жана беше много заета. Потокът от болни не спираше. Аз ходех да ѝ помагам, като записвах имената на болните в журнала ѝ и после ѝ го подавах, да запише диагнозата. Болните чакаха с часове. Тя беше си спечелила името на много добра лекарка и идваха с коли от много далеч. Някои оставаха да спят в каруците си, като вън горяха огньове. Понякога ѝ носех нещо да хапне в кабинета си, защото нямаше време даже да яде. Веднъж дойде един младеж с някаква черно-синя пъпка на пръста си. Тя каза “антракс” и извика от общината един младеж, който така не разбрах каква длъжност има, да ги закара до Попово. Каза, че за спасяването му всяка минута е важна, и отпраши с мотоциклета на младежа, хваната за гърба му, а болния настани в коша. В Попово му били противоантраксен серум и сега оставало само да чакат и да се надяват. Овцата, която беше драл, нареди да се изгори. Всеки ден питаше за състоянието на младежа. Друг не се разболя и момчето оздравя. Не бях виждала леля Жана по-щастлива. Може би тогава в мен на подсъзнателно ниво се е появило желанието да стана и аз лекарка.

Друг път леля Жана ме взе със себе си при болна в едно доста далечно село. Няколко часа пътувахме с каруцата. Аз отново седях на капрата. Наоколо безкрайно поле на леки хълмове. Така описва Карл Май прерията. Малка рекичка с върби край нея. Кладенци с долапи, край които върви  в кръг кон, воден от старец или хлапе, и водата се стича по вадичка към градините. Жужукат мухички и свирят щурчета. Слънцето пече, тишина и спокойствие. Поглеждам леля Жана, тя се унася в сън. Страшно е изморена. Сега пред лечебницата се трупат нови хора, а тя почти цяла нощ е преглеждала. Най-после стигаме. Китно, подредено село, белосани къщи, градинки, дървета, отрупани с плод и цветя. Влизаме в обширен, добре изметен двор. Къщата е на един етаж, минаваме по малко коридорче и влизаме в обширна, трептяща от чистота стая с два големи прозореца с бели завеси. Широко легло с тантелена бяла покривка, голяма бяла възглавнца и бяло одеало. В леглото лежи красиво младо момиче с бледо лице и странно зачервени бузи. Две големи светли очи са насочени към нас. В тях има много тъга, но и надежда. Всичко това ми се е запечатало в съзнанието така дълбоко, сякаш сега го виждам, също и историята на това момиче. Това беше преди шейсет и четири годни. Не е малко, нали?

Ето какво се беше случило. Това момиче се било омъжило, през пролетта на миналата година, за голямата си любов. В новия ѝ дом я посрещнали с радост. По жътва всички излизат на полето и даже ако нивите са далече, остават да спят там. Тя била здрава и работна. Работата ѝ споряла. В горещото почивали на сянка и щом се поразхладило продължили да жънат, докато виждали ракойките. Вечеряли на огън и легнали да спят. Призори тя се събудила. Почувствала някаква тежест на гърдите си. Опипала с ръка и ужас – напипала змия. Скочила и се развикала уплашена. Наскачали, намерили змията и я убили. След това отново продължила да жъне, но се почувствала зле. Като се прибрали, вдигнала температура. Оттогава все не е добре и отива все по-назле. Почнала да кашля лошо, а сега вече няма сили. Понякога храчи кръв. Това е историята, която ни разказаха още в началото на пътуването ни.

Леля Жана я прегледа много внимателно и след това написа бележка да я заведат в болницата. Тръгнахме си. Вънка тя каза на близките ѝ, че туберкулозата е много напреднала и почти няма надежда, но за спокойството на момичето е добре да чувства, че не е изоставена и нещо се прави за нея. Прибрахме се тъжни. След няколко дни леля Жана отиде да я види в болницата. Заварила я да се реши и била радостно възбудена, защото се почувствала по-добре. Но при туберкулозата понякога малко преди смъртта болните се чувстват по-добре. Така и стана. След един ден я отнесоха мъртва на село. Минаха да се обадят край лечебницата. Сега видях и другата страна на лекарската професия.

 

ОТНОВО У ДОМА

Отпуската на леля Надка беше малка и тя трябваше да се прибере. Мене ме задържаха за още няколко дни. Тук имаше силна храна. Всеки гледаше да донесе нещо, я масло, бучка сирене или пиле. Леля Катя реши, че такава вейка като мене се нуждае от повече ядене и все ме тъпчеше. С нея и Диди ходехме на разходки край рекичката. Който ни срещаше, ни поздравяваше най-любезно, нали леля Катя беше майка на докторката. Трябваше вече да се прибирам. Качиха ме на влака с торба продукти, а на гарата щяха да ме чакат. Влакът пуфтеше и спираше на всяка керимидка, така че привечер пристигнах на гара София. При пътуването си давах кураж, нали Биби – датското момиче, е пътувала сама през цяла Дания, когато е била на моите години. Това означава, че и аз ще се справя. Друго си е, когато си чел повече книги. Действително, щом си подадох главата от прозореца, когато влакът спря в София, чух, че се вика моето име. Скоро бях в прегръдките на мама. Вкъщи всичко си беше по старому. Бурсук изпадна в луд възторг, като ме видя. Затанцува край мен и едва не ме събори от радост. След няколко дни щяхме да почнем училище. Август беше към края си. Дните ни бяха изпълнени с игри и работа. Понякога ходехме в клуба да играем шах. Вкъщи имахме шах и татко понякога играеше с нас, но най-много с Коли. Аз също играех с него, но рядко. Веднъж играх с едно голямо момче, което имаше много високо мнение за себе си и случайно го матирах. Дигна се такава патардия, че предпочетох повече да не играя. Постепенно спрях да ходя, предпочитах да се занимавам вкъщи.

В реката имаше доста риба и по брега клечаха въдичари. Веднъж един хвана доста голям сом и то точно пред нашето място. Покрай реката се срещаха и жабари. Те ловяха в кофи жаби, след това сядаха някъде и започваха да ги режат така, че им отделяха задните бутове и предниците изхвърляха още живи и те продължаваха да се движат. Беше ужасяващо. Веднъж видях как щъркел се приближи до една патица, която плуваше с патенцетата си, и започна да ги хваща едно по едно и да ги хвърля нагоре и цели, живи да ги поема в широко отворения си клюн. Аз се развиках и започнах да хвърлям камъни, но той продължаваше. Накрая успях да го ударя и чак тогава отлетя. Бяха останали половината патета. Изведнъж осъзнах, че симпатичният щъркел, за който има толкова детси песнички и стихотворения, е един кръвожаден хищник. Явно не всяко нещо е такова, каквото изглежда. Колкото повече опознавах света, толкова повече се уверявах в неговата разностранност и разнообразие и в мене се пораждаше желание колкото може повече да научавам за обикалящия ме свят и да откривам скритите понякога от погледа неща.

Още едно нещо много ме интересуваше – историята. Продаваха се малки книжки в будката, за по две стотинки всяка от “Историческа библиотека”. Понякога мама ни даваше по две стотинки, когато беше много доволна от добре свършена работа. Две стотинки струваше и бонбонче, завито в книжка. Обикновено аз си купувах някоя книжка за хан или цар, която в момента има. Коли и Дана предпочитаха бонбона. Тъй или иначе, след мен и те ще прочетат книжката, а бонбонът не може два пъти да се изяжда. Мама ни беше поръчала да ѝ приготвим икономия. Това беше много ситен пясък за изтъркване на тенджерите. Отивахме на реката, където имаше по-фин пясък, и след това го промивахме многократно, за да го изчистим от всяка примес от тиня. След това го сушахме и пресявахме и чак тогава пълнехме кутия от консерва и го носехме на мама. Понякога правех такава икономия и на Луиза и тя също ми даваше по някоя стотинка. Този път мама ни даде по цели пет стотинки. Хукнахме с Коли към будката. Там видях някаква книжка с карикатури, ярко оцветени, и тя ме заинтерисува. Нямаше нищо ново от моите ханове, а тази книжка струваше точно пет стотинки. Без да прочета заглавието, аз я купих. Коли си купи ореховка. Когато си поисках да ми даде малко и си протегнах шепата, той отрони с нокът една трошичка и каза: “Нали искаш малко?” Е, явно трябва човек да се научи и да иска, за да получи повече, но не всеки си го може. Аз съм от тези, дето не си го могат. Дръпнах се и се обидих, вместо да си поискам повече. Съмнявам се дали щях да си получа и ако бях поискала повече. Брат ми беше в период, в който много му се ядеше сладко. Бяхме получили от Чехия кутия със захар и мама я държеше в гардероба. Там стояха и носните кърпи. Брат ми час по час се навираше в гардероба и когато го питахме какво прави, все търсеше носна кърпа. Мама пазеше тази захар за чай, ако някой се разболее. Веднъж той вдигна температура и мама направи чай. Отиде да отвори кутията. Извади я и ахна. Тя беше празна, без да е отворена. Само в едното ъгълче беше прегризана и оттам е смукал Коли захар. Той гледаше така виновно, че отърва караницата и малко се посмяхме. За моята книжка с карикатури на зози и суинги и подигравателни бездарни стихове ми се смяха дълго време и по различни поводи. Карикатурите обаче бяха много хубави. Личеше, че художникът си го бива. Нали все пак трябва да се яде?

Започнахме новата учебна година. Тръгнах с голямо желание. Бурсук също. Децата вече бяха свикнали с него и той с тях, но все още си беше верен телохранител. Единодушно ме избраха за председател на класа. Лазар беше избран за физкултурник. Другите в ръководството така вече не ги помня. Бяха ми възложили да се занимавам и с изоставащите ученици. Най-зле беше Бончо. Той беше син на този, който искаше да си отмъсти на татко,защото му отказал да му даде чужда квартира, над която нямал никакви права. Сега аз му помагах да си учи уроците, а него го мързеше и не блестеше с ум. Все пак поправи двойките.

Ето едно писмо на мама до Прага от това време:

11 октомври 1946 год

Мили хорица,

Писмото и колета изпратен по господин Луначек получихме благополучно, макар и с голямо закъснение. В колета имаше две ризи, четири чифта долни гащи, шест носни кърпички. Всичко веднага с колет изпратих на Евгения, както пишеше Маня. Имаше още два чифта топли гащи за Маничка,  бяла плетена блузка за Данито и две кутии карамел му и пет шоколадчета, с които великолепно си засладихме. Децата не веднъж ви благославяха. До такива лакомства ние тук не можеме да допреме. Дори дажбата си от бонбони тази година не можахме да вземеме, защото пуснаха на пазара ограничени количества и можеше да се сдобиеш с тях само ако отидеш на грамадните опашки в началото когато ги пуснат а никой не знае кога това мже да стане. Животът става все по-скъп и по тежък и са нужни много усилия да му се устои. Все се надяваме, че времената ще се нормализират, но облаците все повече се сгъстяват, вместо да се разпръснат. Дано е само живот и здраве, всичко най-сетне си има края. Но ако репарациите останат такива, каквито ги определиха на конференцията, народът ни още дълги години ще трябва да цепи косъма на две и да обира трохите. Мизерията му е наистина голяма. В къщи сме, слава Богу, за сега все още здрави. Маничка изкара магарешка кашлица и шарка и сега е поотслабнала малко, но е бодра и пъргава както винаги. Ружето пък изкара едно боледуване с всички признаци на скарлатина с изрив досущ същия като шарката на Маничка. Лекарят я лекува за скарлатина с ултрасептил и я изолирахме. В резултат изхвърли голямо количество глисти, та се съмнявам, че изривът и може да се е дължал на тях. Пък може Маничка и тя да са изкарали скарлатина в много лека форма както сега върлува. Тримата по-големи ходят редовно на училище и са за сега все още прилежни ученици. Данито се научи да плете хубаво чорапи и тя има грижата да разплита бракуваните плетки и приготвя материал за наплитане, а това е вече голяма отмяна, защото отнема много време. Сега плета къси вълнени чорапи на Маничка. Сега се мъча да науча Ружето да кърпи чорапи та поне да ме отменя за себе си. Сега живота е такъв, че всичко изисква твърде много време. За това редко пиша и то на бърза ръка. И на децата времето не стига и малко им остава за игра. От училище се връщат към три часа, докато се нахранят става три и половина. Следобедното хранене и поене на животните и почистването е предоставено на тях. Като свършат се залавят да учат. Върне ли се Кольо от работа сядаме да вечеряме. След като се разговорим малко с децата за училище и уроците и после всеки пак се залавя за своята работа. Кольо с книгите, децата с уроците или четиво, аз с кърпене или плетене. Лягаме си сравнително рано и четеме в леглото докато очите ни натегнат за сън. Обикновенно чета на глас и ако се случи книгата да е интересна се зачитам до късно през нощта. Скоро четохме една великолепна книга от Тригве Гулдбрансен „Отвъд горите пеят” и „Наследството на Бьорндал”. Изпитах редко удоволствие. Ако ви падне случай прочетете я. Много ми допадна. Как върви изкуството на Янушка и Богдан? Славка донесе ли хубави картини от Татрите? Как се чувстват Владик и Маня след баните? Сигурно Владик е натрупал много умора. Кольо има ужасна нужда от почивка, но обстоятелствата са такива, че не може да си я позволи. Пък и аз понякога чувствам нужда да се отпусна и за нищо да не мисля, но все има нещо, което държи човек в напрежение. Грижа ми създава и Бебко. Все още никакъв не ми се обажда. И от Павел нямам никакви известия, но той е с Ветка а Бебко е сам. Скоро Поли ми се обади с картичка от пансиона. Ще прекара и тази година там, докато свърши прогимназия. Може би ще има добро въздействие върху него. Трябва да чувства здрава ръка върху себе си докато се укроти. Женя също ми се обади с картичка. Получила е писмото на майка ни в което изказва безпокойство за нас та ме подсеща да ви пиша. Аз доста отдавна съм ви писала но не зная дали сте получили писмото ми, поне не сте споменали за това. Също и картичка пратих след получаването на Женината. От писмото пратено по Луначек разбрах, че сте получили цигарите и не сте платили мито. Това много ме зарадва. При пръв удобен случай ще гледам пак да ви изпратя чрез бюро от хората, които заминават никой не приема да взима цигари, тъй като взима за своя сметка. Не зная как ще ви се отблагодара за всички работи, които ни изпратихте. Само благодарение на тях не сме съвсам оголяли. Наряди се дават много редко а качеството е такова, че бързо си изпява песента. Само Кольо е горе-долу облечен и обут, защото получава бележки за облекла и обувки от фабриката чрез ОРПСа. Снабдяването на населението става чрез слециални ОФ бележки и купони. ОФ бележки не се получават така лесно. Всичко от което има нужда човек се получава след дълги митарства, от които в край на краищата човек се чувства изморен. Радвам се, че поне у вас всичко е вече почти нормално. Така разказват поне всички, които са минали през Прага. И нашата кръстничка скоро е минала от там и разправя същото. Вторият й мъж беше изпратен като военен наблюдател на конференцията в Париж и тя го придружи там. Тежко и горко на по-бедните.

Наоколо ми децата много приказват. Маничка пее и не мога да събера мислите си. Затова пиша така разхвърляно и често правя грешки. Останете със здраве и не ми се сърдете, ако писмото ми се забави. Но и вие не можете да се похвалите, че пишете повече от мене. Особено на последък. Ако изключим няколкото кратки картички от Владик и писмото по Луначек, повече от 6 седмици не съм получила известие. Целувам всички ви и от името на всички ни благодаря за изпратеното. Ваша Настя.

 

Дойде и зимата и игрите със снежни топки. Правехме снежни  крепости и воювахме разделени на два отбора. Всеки искаше да бъда към неговия отбор, защото с мен беше Бурсук. Той се хвърляше към чуждата крепост и на бърза ръка я превръщаше на купчина сняг. Нападаше запасите със снежни топки и ги разпердушинваше за миг. Той се радваше с нас на играта и ставаше особено весело и смешно.

 Малко преди Нова година пристигна чичо Владик. Бил на някаква конференция в Румъния и дошъл за три дни в България. Пристигна привечер с кола и ни донесе куфар с хранителни продукти от американската помощ за Чехия. Донесе много дрехи и обувки. Най-много се радваше на Дана, нали тя беше живяла около година и половина при тях в Прага след моето раждане. И той я беше обикнал като свое момиченце. Мама каза, че той останал цяла нощ при кревата и ѝ държал ръаката. На другата сутрин си замина. Направи ми впечатление на много тъжен човек. Много от неговите стари познати и приятели бяха убити или бяха в затворите. Между другото още през пролетта бяха арестували чичо Бебко, за разпространяване на вицове и невръщане на военното имущество. Изпратиха го на  лагер в Бобов дол. Отначало копал в мината, но бързо спечелил началството със сладките си приказки и го изпратили на лафката, така че мама вече не го мислеше, че гладува. Благодарение на работите от Прага се пооблякохме и похапнахме малко вкуснотии.

В един неделен ден бяхме пак на гости при леля Анче. Нашите трябваше да гласуват в София за република или царство. Помня как мама и татко разговаряха и цитираха даже чичо Владик, който споделил с тях, че царят при последната си среща с него се изказал в полза на републиката. Те бяха единодушни, че България е за република и българинът е с демократичен дух. Така и двамата по убеждение гласуваха за република. В днешно време се говори и пише, че тези избори са били фалшифицирани. Смятам, че това бяха последните свободни избори, ако може така да се каже за една несвободна страна. Мисля, че повечето хора действително гласуваха за република. Имам предвид и свако ни Коце, който беше царски офицер, също гласува като нашите.                                                                                                                                                             

Тази година не можахме да осигурим храна за птиците и решиха, тъй като не снасят, да ги заколят и от тях да се направи саздърма. Направиха се три или четири пити саздърма и ги оставиха на студено в антрето на главния вход. Беше много наваляло и сви голям студ. Татко отворил за нещо парадната врата и при затварянето не забелязал, че не я е затворил добре поради навлезлия вътре сняг. Врътнал ключа, но вратата останала недобре затворена. През нощта мама и татко чували в просъница някакво ръмжене и шум откъм антрето, но така били изморени, че хич и не проверили какво става. Сутринта им се доплака, почти всичката саздърма беше изядена. Преварихме това, което беше останало от кучешкото пиршество, и така и ние се облажихме. Добре че свинското месо и сланина беше осолено в големи буркани, та беше недостъпно за псетата. С това все някак си прекарахме зимата.

Още нещо се беше променило у нас. Татко с Дучевски решиха да основат кооперация за производство на отрова за мишки, козметика и някои медицински продукти като бариева каша за рентгенови изследвания –  ФХИКО –това означаваше, ако не се лъжа, фармация, химия и козметика. Тази кооперация се настани в нашата къща. Кухнята окончателно се премести в мазето и горното помещение стана лаборатория с дестилатор и още някакви уреди. До кухнята се изгради още една сграда, свързана с кухнята с врата и стълба. Тя беше като малък цех с големи казани и огнища под някои. До този цех имаше още едно малко помещение с врата навън, като малко складче. В ФАХИКО работеше една симпатична еврейка – химичен лаборант, и баща ѝ. Брат ѝ беше, доколкото си спомням, член-кооператор. Те всека сутрин идваха от София с влака и влизаха на работното си място. Носеха си храна за обед и там си я притопляха. Понякога мама ги канеше да хапнат с нас. Габи беше мил човек. С огорчение разказваше за вечерния час за евреите и жълтата звезда, която трябвало да носят на ревера си. Мама искрено се възмущаваше за тези наредби на предишното правителство. Бурсук трябваше да се връзва и ние се изхитрихме, за да може по-свободно да тича да го връзваме за телта, на която простирахме прането, с допълнителна верига и така той можеше да тича от единия край до другия, като веригата се плъзгаше по телта.

Преди да се построи цехчето със склада към него, за склад на материалите служеше бараката до кокошарника, за да се отиде до нея, трябваше да се мине край кучето. Един ден старецът отиде със съд и дървена лъжица, да нагребе нужния му химикал. Мина край Бурсук и без всякаква причина го прасна по главата с лъжицата. От този ден кучето започна ожесточено да го лае. Мама предложи дядото да занася сутрин храната на кучето и така отново да се сприятелят. Това сякаш проработи. Бурсук престана да го лае и старецът вече спокойно минаваше край него, но винаги на разстояние, да не може да го докопа. Веднъж си седях пред прозореца и видях как старецът мина съвсем близо до кучето. Изведнъж привидно дремещият Борсук скочи и го събори на земята. Стъпи на гърдите му и му изръмжа пред лицето. След това го остави и се отдалечи и легна с гръб към дядото. Той стана, изтупа се от снега, погледна нападателя си, който спокойно си лежеше, и отиде разтреперен да си върши работата. От този миг двамата станаха приятели и вече можехме да освободим Бурсук от веригата. Явно кучето си отмъсти за обидния удар по главата с дървената лъжица.

Както казах вече, заради ФАХИКО се хранехме в мазето, където беше обособена кухнята. Помещението беше високо и обширно. Осветяваше се сравнително слабо от една единствена лампа. Една вечер Маничка, която седеше на скута на мама, започна нещо да хруска. Мама погледна и видя, че тя стиска в ръцете си книжка от ножче за бръснене на татко. Тогава разтвори устата ѝ и с ужас видя, че тя хруска не нещо друго, а самото ножче. Беше ѝ забранено да гълта и мама започна да вади едно по едно парченцата от сдъвканото ножче. Събираше ги в една чинийка и след като реши, че е събрала всичките, я накара да се жабури с вода и да плюва в цедка, за да събере и най-малките парченца залепнали за устата ѝ. Най-странното беше, че не се беше порязала, въпреки че беше добре схрускала ножчето. След това започна да се подрежда пъзела “браснарско ножче”. Това трая доста дълго под нашето напрегнато наблюдение. Най-после мама обяви ”отбой”, беше подредила всичко. Нямаше липсващи парченца. Опасността беше преминала. Напрежението спадна и започнаха шегите. Всички бяхме единодушни, че Маничка можеше да излезе в цирка с номер “дъвчене на ножчета за бръснене”.

Най-после излязохме на зелено. Това означаваше, че снегът се стопи и почнахме да ядеме копривена чорба. Започна и усилената работа в градината. Купихме си няколко кокошки и няколко бяхме пощадили и сега те радостно кудкудякаха. Имахме и двойка гъски. Зайците също започнаха да се увеличават. Татко купи заек с черна козина, прошарена с бели влакна. Каза, че кожата им е много скъпа. Така и не станахме производители на кожа чинчил, така ми е останало, че се казваха тази порода зайци. Бяхме здрави, животните също. Оптимизъмът вкъщи не си отиваше и бедите също. Мина и Великден с трепетите по ”биячите” – яйцата победители. Коли винаги плъзваше палеца си в предницата на яйцето си, когато се чукаше, за да го предпази от счупване и да счупи чуждото яйце с него. Въпреки всичко ядохме до насита варени яйца, това му е хубавото, че не всичките са биячи. Преди Великден се случи нещастието с козите. Ето и версията на мама, предадена в писмо до Прага. Моята версия се различава, така че ще предам и двете.

16 април 1947 год.

Гара Искър

Мила мами и всички останали,

Вече празниците са ни зад гърба и пак можах да се наканя да ви пиша. Получих двете писма на майка ми и картичката на Владик до децата. Снимките на Яна и Богдан много ме зарадваха. Наистина и двамата са хубавелци и много мили. Дано бъдат щастливи в живота. Богдан тъй много се е променил, че и да го срещнех някъде, нямаше да го позная. Бог и двамата богато ги е надарил. Ако към това имат и дарбата на трудолюбието и усредяването, ще могат да станат знаминитости.. Би трябвало понякога да им припомняте притчата за талантите. Тука за сега сме всички добре. Хубавото време се върна и с него жизнерадостта на всички се увеличи. Преди Великден ни постигнаха няколко неволи, които доста ни бяха угнетили. Един прекрасен ден Ружена, която беше оставена да пасе козите, беше омагьосана от една дяволска пеперуда и хукна да я гони, а в това време козите се намъкнаха в помещението на ФАХИКО, чиито врати бяха забравени отворени и се наядоха с отровено жито. Закарахме ги веднага във ветиринарния факултет на лечение, но нищо не можа да им се помогне. За пет дни и двете умряха. Само няколко дни им оставаше до окозването. Много ни беше мъчно за тях. Имахме чувство, че е умрял член от семейството ни. И двете бяхме отгледали от малки яренца и в най-тежките години те ни изхранваха. Сега бяха в силата си и можехме да имаме от 8 до 9 кг. на ден. Все към това време кучетата от махалата, които се бяха събрали в нашия двор на кучешка свадба, успяли да изкъртат вратата на зайчарника и почти всичко да унищожат. Останаха ни само един мъжкар, три зайки и две зайчета, а имахме над двадесет. Преди Великден Коли купи една нова зайка и сега започваме отново зайцевъдството. На връх всичко, когато всички овошки се бяха разцъвтяли и някои прецъвтяли, сви такъв студ, че всичко се попари. Два дни валя сняг и реката по края, където е по-тиха, беше замръзнала с един и половина  см. лед. Казват, че в цяла България е валяло сняг и реколтата на плодове и грозде е компрометирана. За житната реколта още нищо не може да се каже, но от два месеца, като не се смята Великденския сняг, който съвсем не беше изобилен и дойде само за зло, не сме имали никакви валежи. Земята е изпръхнала и суха. Така беше почнала и миналата година и имахме голяма суша. Ако небето не се смили изгледите за догодина са много лоши. Но докато има дни напред, човек все се надява. Сега времето е прекрасно, ведро и слънчево и буди хубави чувства. Колето цепи вънка дърва. Домъкна от реката едно голямо дърво за горене и сега го сече. Заели са се с Дана да ми подготвят от сега подпалки за цялата зима. Коли е голям къщовник и мисля, че ще бъде един ден добър семенянин. Ружка е във вечно движение. Току-що се върна от реката цялата омокрена, прихванала я е пак страстта към риболова и е уловила цели три рибета. След смъртта на козите тя ми изкара едно боледуване, което ме много беше угрижило. Беше ужасно отмаляла и не можеше нищо да яде. Тя се беше ужасно уплашила като видя последицата от небрежността си и това струва ми се беше причината за боледуването и. Изкара нещо като жълтеница. Сега е пак жива и като че ли нищо не е било и апетитът и е отличен. Понякога ме е страх от нейната болезнена чувствителност, която се проявява в крайности, ще трябва, може би да вземеме някакви мерки за засилване на нервите и. Тя за това сигурно не може да напълнее, колкото и добре да се храни. Сега тежи 32 кг  а Дана 58, пък ги дели само една година. Коли е 54 кг а Маничка 19. Тя е станала великолепно детенце. В цялата и фигура има самоувереност и сигурност. Много е самостоятелна. На масата обикнвенно сяда до татко си и се храни самостоятелно. Най често обявява състезание на Ружена в яденето и се смее, когато я надпревари.. Сама отива на училище и сама се връща, знае вече доста песнички и стихотворения и е много схватлива. С Дана много се обичат и от два дни пак спят заедно. Нетърпелива е да стане по-скоро какичка и често ме пита кога ще бъде. Остават и вече не повече от два месеца. Аз съм доста натежала и се клатя като мецана. Сега за пръв път ми се появиха разширение на вените на десния крак горе и отзад. И в това започнах да приличам на тебе, мами. Понякога чувствам в тях парене и особено неприятна натежалост. И кокалите започнаха да ме наболяват. Не съм вече първа младост и не малко грижи ми минаха през главата. Особено в последните години. А бъдащето е толкова неясно! Но имам си една философия – живей с настоящия момент и това ме прави щастлива. Гледам да възприемам живота от към хубавата му страна. Много ще ми е драго ако Славка наистина успее да дойде. Има за толкова неща да се изприказваме. Бебко от доста отдавна не ми се е обаждал. Пратих му доста време преди Великден 3000 лева и му писах веднага да ми обади дали е получил парите, за да му пратя колетче, но той нищо не ми е писал. До сега изобщо не зная дали е получавал това което му пращам. Питай го, мами, ти в писмото си и го помоли да ми напише, защото се опасявам, че писмата ми не достигат до него, а твоето писмо той беше получил. И Павлови доста отдавна не са се обаждали, но сега през великденската ваканция се събират всичките им деца и може би са заминали при тях и са много залисани. Привършвам вече. Кольо се върна от работа и трябва да стягам вечерята. Дана също ви писа и Коли обеща, че довечера ще пише.

Целувам всички ви

                                   Ваша Настя

 

Следва послеслов. Стихотворенията, които цитирах преди това мама ги праща с това писмо. Ето и послеслова:

Това са две от Колевите стихотворения  писани в края на лятото и есента на 1946 година. Нови доста отдавна не е писал, но пише много хубави съчинения в сбит стил и чувство за художествена мярка. Доста чете и малко учи, но в училище му върви. По външност прилича на бусманец, много е немарлив към себе си, но е симпатичен. Сега е в години на развитие и след като ги прекара ще се разбере на къде ще поеме. Данито е вече напълно развито девойче, почнаха я вече женските неволи, но по дух и интереси е напълно дете. На височина почти ме е стигнала, а Коли не и отстъпва.

В писмото мама писа за дървото, което Коли цепеше по време на нейното писане. Само че мама си нямаше и представа как това дърво беше измъкнато от реката.

Бяхме с Коли край реката. Тя беше придошла от топящите се снегове и мъкнеше всевъзможни клондаци. Беше мътна и буйна. Изведнъж се показа едно голямо дърво, което се премяташе във водата. Коли, като го видя, извика, че от него ще излезат много цепеници за печката на мама. Щом го каза, скочи във водата да извади дървото. Водата ледена. Дървото се върти. Коли ту се показва, ту изчезва. Аз тичам по брега и крещя. Най-после излезе на плитко и хвана един клон и започна да го тегли към брега. Не помня дали още някой дойде да помага при изваждането му окончателно от реката и довлачването му в нашия двор да съхне. Знам, че вложих и аз някакви усилия, но главно със задачата се справи Коли. Тогава почувствах колко горд беше с победата си в борбата с реката. Добре че мама не го видя как изчезваше и се показваше от водата, за да изчезне отново. Бая си беше страшничко. В такива победи се калява характер, ама понякога се губи живот.

В писмото на мама има някои неточности, що се отнася за козите. В този злополучен ден ние бяхме сами в къщи. Мама с татко си бяха легнали следобед и мама му четеше на глас, а аз слушах. Явно на татко му се приискало да остане сам с мама и предложи да видим козите. Те кротко си преживяха на сянка в двора на кошарата. Татко ги пусна в градината и ме остави да ги паса. С мама се отправиха към къщи. С козите застанахме на сянка под цъфналите вишни. Един търтей се разбръмча силно по цветовете и ми отклони вниманието. В този миг козите хукнаха към къщи и аз след тях. Те се намъкнаха преди мене през оставената широко отворена врата и после през другата също широко отворена врата в стаята на  ФАХИКО, където на земята до вратата беше оставена кутия от обувки, пълна с житни зърна, напоени с отрова за мишки. Козите си пъхнаха главите в кутията и почнаха лакомо да ядат. Запчнах да ги блъскам и се опитах да вдигна кутията. В това време излезе татко и изгони козите. Фактът, че не ми се караше, показваше, че много добре разбираше кой е виновен. Козите бяха изпратени във ветеринарния институт на другия ден. Не можаха да ги спасят. За мен това беше голям удар. Обичах ги. Много време прекарвах с тях, те ми бяха много близки. Разбирахме се като приятели. Сега вече ги нямаше. Най-страшното беше, че с тях загинаха и малките им неродени козлета. Страдах много. Искаше ми се и мен да ме няма. Не чувствах вина, защото не бях виновна, просто страдах защото много ги обичах.

Училището свърши веднага след 24 май, деня на светите братя. Отново имахме обществен изпит. Декламирахме стихове, пяхме песни. Получих свидетелство с пълно шест и бях обявена за първенец. Лазар  участва в програмата с физкултурни упражнения, а момчетата правиха пирамида. Разделихме се с училището и с класната. Вече влизахме в прогимназията. Коли завърши трети прогимназиален клас и щеше да тръгва в гимназията. Дана щеше да бъдев трети прогимназиален клас. С нея щяхме заедно да ходим в Бусманци на училище. Прогимназията учеше до 15 юни. На 12 юни навърших 11 години, Маня – 4, а татко – 42. Дана и Коли заминаха на Рилския манастир на екскурзия от училището и щяха да се върнат вечерта на 23 юни. Вкъщи пристигна леля Микева, защото мама щеше скоро да роди. Грижата за животните изцяло падна на мене. Татко беше купил няколко овци, эа да имаме мляко. Те бяха много по-кротки от козите и по-лесно се пасяха, така че можех да ги оставям за малко и на Маня. Ходех и да пазарувам и бях в постоянно движение. Тогава разбрах колко много работа има в къщи. Пълнех съдовете с вода, миех чиниите, поливах градината, метях. Мама започна да има болки и на 22-и следобед започна раждането. Леля Микева се затвори с нея в детската стая, а аз стоях до вратата и чаках какво ще поискат. Печката в кухнята гореше и поддържах голяма тенджера с гореща вода. Татко седеше до прозореца и беше страшно напрегнат. Привечер, когато бебето писна, той се втурна в стаята. Беше се родил Владимир. Това беше велика радост – момче. След три щерки отново син. На другия ден привечер се прибраха Дана и Коли. Коли застана до вратата и надникна да види бебето. Мама се пошегува –

 “Честито ти сестриче!” – той чукна глава в рамката на вратата и извика –“Пак момиче!” Сякаш се е случило нещастие. “Момче! Момче!”, се провикна татко и всички почнаха да се смеят. На мен не ми беше смешно. Прозвуча ми като дискриминация. С какво съм по-лоша от брат ми. Мога да правя всичко, което и той, а в някои неща и повече. Не съм по-глупава. Е, добре е, че е момче. Така разнообразието е по-голямо. Така станахме петима – две момчета и по средата три момичета. Леля Микева поседя няколко дни, да се грижи за мама, докато поукрепне, направи си вишновката и си замина. Гледахме да помагаме колкото можем. Просторът се запълни с пелени, а къщата с бебешки плач. Когато Владимир се роди,  Дана го възприе като собственост. Тя много искаше да ѝ се купи нова кукла и мама ѝ беше казала, че ще има жива. Е, сега тя гледаше на Владимир като такава. Не ме допускаше да припаря до него. Аз си предпочитах и без това да бъда навън.

В средата на юли пристигна леля Славка. Тя дойде да организира изложба с работи на нейни ученици и уговори подобна да се направи в Прага с работи на български ученици. Мама беше безкрайно щастлива. Леля Славка беше с четери години по-голяма от нея и е била любимата ѝ сестра душеприказчик. Тя обичаше много и леля Маня, но тя беше за нея сериозната какичка, която вечно критикува и дава умни съвети. Май че никой не обича такива неща и те се възприемат като досада. Леля Славка пристигна с лакомства и подаръци. Един ден събра българските внуци на баба Ружа – без Владимир и Ашоq и ни направи снимка във фотоателие в София. Води ни на кино и после се прибрахме. Изхранването беше доста трудно. Леля Славка се запознала с един човек от Казичене и отидохме да купуваме картофи от него. Свободната продажба на хранителни продукти беше забранена и ние отидохме пеша до Казичене с торби и раници. След това със закупените картофи по същия път се прибрахме, като внимавахме никой да не ни види. Ако ни спипаха с картофите, щяхме зле да си изпатим. В къщи с голяма наслада лапахме варени картофи.

Леля Славка предложи да ме вземе в Прага като най-застрашена да се разболея от туберкулоза. Твърдяха, че съм болезнено слаба и трябва малко да се поохраня. Направиха ми снимки и подадоха молба да ми се разреши паспорт и виза за Чехия. Минаха юли и август и леля Славка трябваше да се връща, а моите документи все не бяха готови. Реши се, че ще ме изпратят допълнително с г-н Дучевски, който щеше да замине в началото на ноември на конгрес на Социалистическия интернационал в Братислава. Започна училище, а мен ме оставиха вкъщи да чакам заминаването и да не би да се разболея преди пътуването. Веднъж Дана ме извика и започна да ми говори, че мене ме изпращат в Прага, защото сме много и не могат всички да ни хранят, и тъй като не ме обичат, гледат да се отърват от мене. Разбира се, не можа да ме убеди с приказките си, но не мога да кажа, че не ми стана неприятно. Защо ми наговори тези неща? Нали и тя беше гостувала повече от година в Прага след моето раждане. Аз очаквах с нетърпение това пътуване. За мене това беше голямо приключение. Нямахме при нас баба, а сега щях да я видя. Отгоре на това носех и нейното име. Прага беше приказен град, наричаха я златна. А за това дали ме обичат или не, нямах никакви съмнения. Това са неща, които се чувстват. Знаех, че родителите ни обичаха всички, без да го казват и демонстрират.

 

ПЪТУВАНЕ ЗА ЗЛАТНА ПРАГА

В края на октомври излезе паспортът ми. В началото на ноември заминавах с българската делегация. Мама свари една кокошка и я очисти от кокалите. Сложи месото в една кутия. Напече курабийки, направи сухар и ми стегна багажа. Времето беше вече доста хладно, така че ме облякоха топло и вечерта ме качиха във влака заедно с Дучевски и още трима делегати от България на влак за Белград. Цяла нощ пътувахме и ядохме кокошката, чак сутринта пристигнахме в Белград. На белградската гара ни чакаха представители на сръбските социалдемократи. Багажа ни оставиха на съхранение на гарата и ни поведоха да разглеждаме града. По улиците имаше много хора с военни дрехи, доста овехтели и изпокъсани. Хлапета с войнишки шапки се мотаеха насам-натам. Личеше си, че скоро от тук е минала война. Май че нашата разрушена София беше по-чиста и прибрана. Заведоха ни на Белградската крепост. Тук се беше прославил  и спечелил името си Левски, нашият апостол на свободата. Действително изкопът, който беше прескочил, си го биваше. Наистина е било лъвски скок. Отидохме и на братската могила – мемориален паметник на всички, отдали живота си за сръбската свобода и независимост. Цял ден скитахме и вече не помнех значението на всички сгради и паметници, които видяхме. По пътя хапнахме нещичко, но то беше толкова малко, че все едно нищо.

 Привечер отидохме в един ресторант, където щяхме да вечеряме с един министър, също социалдемократ. Седнахме в огромни меки кресла до ниска масичка. Първо ни сервираха млечна супа с карфиол. Нямаше хляб и я изядох прилично, без да сърбам с лъжица. Второто обаче беше някаква риба, а приборите, подредени край и пред чинията, ми бяха съвсем непознати. Започна най-трудното, как да ги използвам. Зорко следях министъра и взимах този прибор, който и той, и го употребявах като него. С много усилие се справих благополучно. После имаше малки кюфтенца и вино, а за мене минерална вода. Пийнах от нея и мехурчетата започнаха да ми гъделичкат носа. За пръв път пиех газирана напитка. Това ме разсъни, защото имаше опасност да заспя на масата. Късно вечерта ни закараха на гарата и се качихме на влака, като ни донесоха багажа. Моите документи се намираха в Дучевски, а той някъде изчезна. Вече влакът трябваше да тръгне, а него го нямаше. Аз се приготвих да скоча от вагона в момента, когато влакът тръгна. Хванаха ме и в този миг видях как тичешката Дучевски скача на стъпалата на последния вагон. Бях съвсем изтощена. След няколко минути Дучевски се появи и благодари, че са ме спрели да не скачам. Не даде други обяснения. Подпрях се на страничната преграда и както седях на пейката, заспах дълбок сън. Колко време съм спала, не знам, но Дучевски ме събуди, защото сме на унгарската граница и предстоеше митническа проверка. Облече ме с два кожуха и ми каза да посоча един от неговите куфари за свой, защото носи повече цигари от разрешеното, а с продажбата на цигарите и кожусите ще помогне финансово на дъщеря си Хети, която следваше в Чехия химия и живееше временно при леля Маня и чичо Владик. Стояхме около два часа на границата. Проверката премина благополучно. Влакът тръгна. Слънцето се показа и с него унгарската пуста. Еднообразен пайзаж. Безбрежни поля, тук-там села или отделни чифлици. Отново заспах, въпреки че бях гладна. Събудих се към обед. Вече нямаше кокошка и аз си гризях сухарчета и твърди курабии. Влакът спря в Будапеща. Гарата беше с изпочупени стъкла. Градът беше доста пострадал от войната. Край Дунава имаше добре запазени дворци и обществени сгради. Беше внушително и красиво. Отидохме в една сграда, където се поместваше централата на социалдемократичната партия. Посрещна ни слаба стройна жена, неособено млада, ощипа ме по бузата, сякаш това беше задължителен поздрав за всяко дете, и с това ме настрои враждебно. Говореха с Дучевски на немски и той превеждаше на български. От разговора им запомних, че тя предупреждаваше за унищожение на социалдемократическата партия от комунистическата, като преди това ще я разцепят и ще слеят младежкия ѝ съюз с този на РМС. Настояваше да се направи всичко възможно, но да не се допусне това. След това отново гарата и влака. Привечер бяхме на границата. Ново навличане с кожуси и проверки. Този път проверяващият попита защо това дете е така червено и Дучевски обясни, че съм болна от малария и след треската вдигам температура. Как няма да съм потна и червена с палто и два кожуха, при положение че пуснаха отоплението във влака. Приеха обяснението и изразиха съчувствие към моите мъки и излязоха от купето. Освободиха ме от кожусите чак когато влакът се отдалечи от гарата. На следващите гари вагонът се напълни с пътуващи чехи и словаки. На Братислава Дучевски щеше да слезе с делегацията, а аз щях да продължа за Прага, като чичо Владик щеше да се качи на Братислава и да ме намери. Ако това не стане, трябваше да подам на кондуктора или на чиновник от гарата едно писмо с указание коя съм и къде да ме доставят. Останах сама. Стисках документи и билети и чаках. Купето се изпълни с хора, седнали и прави. Коридорите също. Да се провреш през тази навалица беше почти невъзможно. Не бях яла и пила вода, така че нямах проблеми с тоалетната. Вече се зазоряваше и изведнъж сякаш небето слезе на земята. Появиха се безброй светлини като звезди – светлините на Прага. Тогава чух някой да вика моето име и се появи чичо Владик. Той ми взе куфарите и ме заведе в първа класа, за където ми беше взел билети от Братислава. Все пак се повозих на меко и комфортно още около половин час и влакът спря в Прага.

 

КЪЩАТА НА ТЯСНАТА УЛИЧКА

От гарата се качихме на такси и след известно време влязохме в тясна уличка с дворове и къщи от двете страни. Улицата беше сляпа и таксито спря на самия и край. Влязохме в двор с високи дървета. През една врата се озовахме по стълба в един коридор. Стълбата продължаваше нагоре към втория етаж. По стълбата и вратите наизскачаха хора. Вдигна се шум и се озовах в прегръдките на една малко по-ниска от мене жена с побелели коси и с очите на мама. Това беше баба Ружа. До нея имаше още една възрастна жена, която се оказа бабината приятелка леля Емили, както разбрах по-късно. Тя ме прекръсти и възкликна: “Христос, Мария – сякаш е от Освиенцим! “ После разбрах,че става дума за фашистки концлагер. След това попаднах в прегръдките на леля Славка и леля Маня. Чак тогава стигнах до братовчедите си. Те бяха вече отдавна минали детството си. Богдан беше преживял концлагер, а Яна окупацията. Явно бяха направили голямо усилие да станат толкова рано, защото побързаха да ме оставят и да отидат да си доспят. Влязохме в стая с голяма печка тип камина. Приличаше на някакъв дворец със слюдените си прозорчета, от които се виждаше играта на пламъците и се разнасяше приятна топлина. В стаята се носеше аромат на ванилия. В средата имаше голяма маса със столове с високи облегалки, бяла покривка и голяма красива чиния с висок кекс, наречен ваночник. От него се носеше убийственият аромат, говорещ за нещо много вкусно. Устата ми се напълни със слюнка и изведнъж почувствах ужасен глад. Веднага ме заведоха да се измия и ме настаниха на масата с голямо парче сладкиш и чаша мляко с какао, нещо което тогава ми беше неизвестно, но се оказа много вкусно. Сладкишът се топеше в устата и аз изцяло се отдадох на прекрасната закуска. Всички ме наблюдаваха с интерес и когато утолих глада и се огледах, видях как са ме зяпнали. Като им казах, че от ден и половина почти нищо не съм яла, разбраха лакомията ми. Обясних им, че мама ми е дала цяла варена кокошка, но социалдемократическата делегация допринесе за нейното изяждане още първата нощ, а след това по социалистически всеки се оправяше сам с каквото има. Всъщност след вечерята с министъра, почти нищо не бях хапнала.

Голямата стая, където беше масата, имаше красив бюфет с най-различни красиви предмети по него, като старинни медни съдове, изящни вази, статуетки. Имаше витрини, чекмеджета и рафтчета, красива дърворезба и всички вратички имаха ключалки. По-късно разбрах защо леля Маня носеше връзка ключета на кръста си в кожена торбичка. От време на време тя тайнствено ни извикваше и отключваше някоя вратичка, откъдето вадеше някакво лакомство, на което не само аз, но и братовчедите, макар и вече не деца, се радвахме за голямо нейно удоволствие. Изглежда, че моята строга и критична леля има за цел в живота си да помага на другите и да им носи радост по всякакъв начин, но и да ги тормози с безкрайни нравоучения.

До печката “замък”, както си я бях нарекла още от първия ден, имаше кожен диван, над който имаше картина от Мърквичка, на която подковаваха волове, а над картината беше окачена крива турска сабля с красива сребърна ножница с обков с орнаменти. От двете страни на печката имаше също като дивана масивни кожени кресла. В едното обичаше да сяда баба Ружа, а в другото чичо Владик, като се завръщаше от редакцията вечер. Той първо заставаше пред печката с гръб, да се стопли, и чак след това се отпускаше на креслото. Една плъзгаща се стъклена врата отделяше спалнята от помещението с печката. Бюрото се намираше от другата страна на вратата до прозореца и всъщност заемаше целия ъгъл. То беше масивно, с етажерка и две малки шкафчета с вратички. Върху едното се намираше статуетка на св. Георги, копие на тази от Храдчани. Но това разбрах по-късно, като поопознах Прага. На бюрото стоеше пишеща машина, на която често пишеше господин редакторът. В спалнята имаше един скрин, върху който се слагаха колачите на баба Ружа за следобедното кафе и за сутрешния чай. Те се печаха долу в кухнята всяка събота следобед от баба и нейните приятелки, които идваха с кошници с продукти и си отиваха с кошници, пълни със сладкиши и то най-различни. Тогава къщата се изпълваше с чудни аромати, които сякаш витаеха в атмосферата на дома дълго след това, почти до новото печене.

До прозореца имаше голям съд с още по-голям филодендрон с огромни нарязани листа. Обичах да се грижа за него. Под неговите листа беше моето легло, до самия прозорец. Креватите на леля и чичо с прилежащите нощни масички, бяха срещу стъклената врата. Над тях също имаше хубави картини. Едната беше портрет на мама от Якуб Обровски – бащата на моите братовчеди. Портрет на чичо и леля от български портретист Николай Танев – близък на чичо, и портрет на леля от нейна приятелка художничка, г-жа Мизерова. От нея имаше една малка картинка, кътче от гора с горска пътека и група манатарки, сгушени до ствол на едно дърво. Много я харесвах. Все имах чувството, че самата аз съм там някъде на пътечката и ще откъсна тези вкусни гъби. Моето легло беше покрито с тъкана покривка с много интересен мотив на повтарящи се пречупени кръстове и други цветни мотиви. На него имаше подредени възглавници с втъкани и везани шевици от Македония. Оттам беше донесена и покривката на леглото. Много по-късно, вече като възрастна, научих, че пречупеният кръст, като символ на вечното движение, присъства в много български шевици от най-стари времена. Тогава това не го знаех и когато една приятелка ме попита за тези пречупени кръстове, аз смутолевих, че братовчед ми е взел тази покривка от концентрациония лагер, в който бил затворен, след като са го освободили.

 Това беше част от къщата, в която прекарах почти две години, изпълнени със събития и много нови впечатления.

 

[1] Едмондо де Амичис. Сърце. (Дневникът на един ученик), оригинално заглавие Cuore, 1888.