22 октомври 2017г.

Ден на заекващите. Ден на Папа Йоан Павел II за католиците Годишнини - Майн Рид, Зл. Бояджиев

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Новият Европейски фашизъм между поезиса и мимезиса

/Поглед.инфо/ 

Уважаеми колеги, дами и господа, а също и другари, ако все още се намират такива!

Можем да не се съгласяваме по много въпроси (очаквам точно това да стане), но поне по един въпрос ще трябва да се съгласим – провеждането на тази конференция е изцяло и напълно ненавременно. Така е, защото е безнадеждно закъсняла.

Ако да би имало наистина в България антифашисти, тя щеше да е вече проведена още в началото на 90-те години и щеше да има многобройни последстващи форми и продължения - оттогава досега.

1. Обаче точно когато дойде Новото Време, точно когато задуха прословутият Вятър на промяната и когато беше спуснато окръжно от центъра в БСП до местните организации, че “45 процента стигат” (като вътрешнопартиен превод на лозунга “45 години стигат”), и когато от наложения по волята на ръководството на БСП за президент на България Желев българите научаваха, че комунизъм и фашизъм - това е едно и също нещо, но комунизмът е все пак по-лош (с други думи, когато избираме - избираме фашизма) - точно тогава, в тези странни дни, когато усещането за реалност на българското общество беше съзнателно громено (да си спомним тук Имануил Кант - “принципът на властта е принцип на реалността”) - точно тогава българските антифашисти, а това бяха довчерашните АБПФК, се оказа, че са загрижени преди всичко за гражданския мир. Тоест за тях проблемът се свеждаше до това, в новосъздадената фирма на сина, дъщерята, зетя и т.н. да не влезе прокуратурата, за да не попречи на развитието на социалната пазарна икономика и на демократичното пазарно общество.

Накратко - в онези странни години основната грижа на българския антифашизъм беше бизнеса на децата, снахите и прочия рода. Отнесени от вихъра на започващата революция - защото така беше прието да се нарича трансфера на властта от елита към децата и внуците на същия елит - революционните баби и дядовци просто не се сетиха, че антифашист си не когато трансферираш привилегии вътре в родата, а когато се бориш срещу фашизма...

2. Очеркът на близкото минало (в което се състоя това, което за себе си наричам фашистки ренесанс в България), би могъл да продължи до безкрайност и да запълни времето за доклада ми само с факти, но аз искам да го резюмирам само с две символни събития, споменът за които не ме напуска и днес:

- Първото събитие, когато на пръв поглед случайно и някак дори смехотворно, но дълбоко емблематично - когато в българския най-демократичен печат се появи поредица от статии, доказващи, че в България фашизъм изобщо не е имало. Пикантното тук беше името на автора - известен софийски евреин, добре реализиран в българския културен живот. Странното е, че в целия свят евреите първи долавят с натренирани и опитни сетива трупната смрад на фашизма. Но не и в България - друг известен и добре реализиран (и много богат) наш евреин дълго ми доказваше, че пречупените кръстовете по стените на София са просто особен вид креативност, постмодерни графити в стил Банкси. А може би просто трябва да приема, че това е някаква неочаквана форма на успешната асимилация на българските евреи, проявяваща се в специфична, тоест в избирателна загуба на обоняние - на българското еврейство фашизмът не му мирише.

3. Следващият значим факт в новата българска история е сдобряването (протекло пред очите ми) между две прослойки в обществото ни - не, не бих ги нарекъл класи - класи в България все още няма - а само гилдии, съсловия, брат'чедски кръгове, роднински фондации, малцинствени групи за натиск и взаимопомощ (забавно е например как софийските хомосексуалисти решиха, че щом София е европейски град, то значи кметът следва да е аналносвободомислещ и това да е видимо отвсякъде - да се снима клекнал за рекламните си билбордове).

Да, класи в момента в България няма, а има само неофеодални прослойки и съсловия. А съюзът, който се състоя пред очите ми - и който ме накара да преосмисля някои свои основни методологически диспозиции, е съюзът между децата на Политбюро, на секретариата на ЦК на БКП и на Постоянното присъствие на БЗНС, израснали и възпитани в елитните жизнени условия на късния български социализъм - от една страна, а от друга - наследниците на репресираните от социалистическата власт след 9-ти септември 1944 година проводници на съюза на царска България и Хитлерова Германия.

Децата на Секретариата на ЦК на БКП в съюз (практически и морален, често пъти и брачен) с децата на репресирани жандармеристки командири; синове на партизански командири, женени за дъщери на “Черни капитани”, дъщери на окръжни секретари на БКП в извънисторически и безпроблемен морален съюз с децата на тези, с които са воювали бащите им. Една цяла парламентарна група на социалисти, гордеещи се с дълбоките си корени в антифашистката съпротива в България от междувоенния период на миналия век, която обявява със закон бащите си - комунистите за престъпници...

Би могло тук да се заяви, че е налице дълбинна нравствена деградация на един цял слой от родната върхушка на социалистическа България.

И все пак това едва ли е толкова просто, тук има дълбочини - метафизични, логически и исторически. Нравствената деградация тук е, разбира се, очевидна и безспорна. Смердяковщината на един цял слой на българския елит няма как да се прикрие, едиповият му грях тук е очевиден - хората, постъпили с родителите си по един определен, специфичен начин, но за разлика от Едип, не осъзнаващи в житейските си условия някакъв трагизъм.

Но в съюза на либералеещите перестройчици и почувствалите своя час фашизоиди, има не просто нравствена диагностика, има също и идеологическа и онтологическа етиология и анамнеза.

4. В българския културо-исторически живот се появи странен исторически мелез - резултат от невъзможен на пръв поглед мезалианс. Появи се либералеещият фашизоид, или което е същото - фашизоидната либералност - като практически, идеологически жизнен съюз между либералеещата държавно-партийна управленческа върхушка (нима ще забравим вдъхновените “либерал-комунисти за гласност и преустройство”) и социалното дъно на късния български социализъм, дал началото, политическите корени и енергията на СДС-Голема - един полит-технологичен конструкт, който беше запрограмиран да свърши някои важни дела и веднага след това сам себе си да унищожи. Защото еднократната душа на СДС-Голема, дадена му от Луканов и С-ие, не стигна за нищо друго, освен за обявяване България във фалит и за преразпределяне на активите й.

Българската либерал-фашизоидност имаше още тогава своя неповторим типологичен спектър от симптоматични особености - едни и същи хора скандираха пред медиите с искрени сълзи в очите Веруюто на либерализма - Волтеровата шега за това, че "Твоето мнение ми е отвратително, но ще умра, за да можеш да го изкажеш".(Шега, разбира се - старият циник имаше хубаво чувство за хумор. Écrasez l,Infâme - не е ли това веселба от най-чиста проба? Идеята френското духовенство да се закълне в Революцията, или да погине - не е ли това либерална толерантност от най-чист тип?)

Но същите индивиди, вдъхновени, дори екзалтирани от патоса на либерализма, обхождаха западните посолства, като навсякъде молеха за западна помощ, за да изтрепят тези хлебарки - комунягите, да им организират кървава баня, “да ги концентрират по стадионите”.

Вероятно никога няма да забравя онази моя вдъхновена позната, която мечтаеше просто и само за две неща. Първо, "да се качи на кръста", за да отстои либералните си светли идеали, и второ, да изтреби милион и двеста хиляди комуняги, защото докато те са живи, живот в "тази страна" няма да има…

Либерално бъдеще за България, осигурено от паноплията на пиночетовските технологии - това не е безумие, а реално състояние на съзнанието на значими обществени слоеве в България, които имат ресурсите, енергията и политическото представителство, за да реализират своя светъл, хитлеристко-пиночетовски идеал.

В една страна, в която всеки втори шофьор на такси мечтае "да изтрепе милион камунисти", за да “оправи тази страна”, фашизмът вече е дошъл. И ако страната е член на ЕС - значи този фашизъм е еврофашизъм.

Какъвто беше и онзи - уж победения - фашизъм от средата на 20-ти век.

Можем ли наистина да забравим европейския му произход и корени?

Европейският фашизъм от предвоенната епоха, разбира се, днес е безкрайно неудобен за споменаване, много по-удобно е да се вярва, че фашистите/хитлеристите са извънземни, дошли от космоса, за да прелъстят и обезчестят старата достолепна госпожа Европа - една високоморална дама извън всяко подозрение.

За съжаление, старата дама си има своето минало и то наистина е доста интересно: без да влизам във важни, поучителни и дори забавни подробности, сами по себе си достатъчни да запълнят много доклади, мога просто да напомня - фашизмът е европейска марка, той е Made in EU. А който реши да напомня, че когато е имало фашизъм, не е имало EU, той просто ще бъде принуден да уважи фактите - първият проект за ЕС се появява в края на 1940 година в хитлерова Германия, в държавното ведомство на Алфред Розенберг. Още по-важно и още по-интересно е именно днес, крайно внимателно и крайно отговорно да се изследват фактите от съвременността, за да можем да се ориентираме във въпроса има ли днес европейски фашизъм.

6. И фактите говорят, че има. Че еврофашизмът е тенденция със своите дълбоки и достолепни корени, безспорни и непоклатими основания, публично формулирани цели и дори вече достигнати успехи.

И все пак аз се отнасям с огромно съмнение към дежурните либерални страшилки за възхода на кафявата (т.е. германската), черната (италианската) и на всички други цветни чуми, които чакат само да се обърнем, за да започнат да горят на клади книгите на Паулу Коельо и Евгений Дайнов. Напротив, във възхода на всички европейски прононсирани неофашисти, както и в ужасната Марин Льо Пен (не е ли ужасно, съгласете се, не стига, че е ксенофоб, а е и путинистка), аз виждам просто мимезис - инфинитно и безгранично вътрешно самонаподобяване и тиражиране в неизброими, макар и принципно еднотипни форми на същия стар, и точно затова исторически невалиден в архаичността си нацизъм - фашизъм (за който Армин Мьолер твърди, че е просто стил), начело с чучелото Брейвик - една зловещо смехотворна стиропорена кукла, която може да има доказателствена сила и обяснителен потенциал само за президента Плевнелиев.

Да се множи, тиражира и възпроизвежда милионократно вехтата атрибутика на архаическия европейски фашизъм - според мен това е просто измамна симулакърна политтехнология в арсенала на днешното културно управление на ЕС.

Марин Льо Пен е толкова фашист, колкото Плевнелиев е интелектуалец, а Радан Кънев - мъж.

И цялата накичена, богато украсена, дори някак прегърбена под бремето на историческата нацистко-фашистка атрибутика европейска театрална драма, целият евроспектакъл (по смисъла на Дебор) идва да утвърди една фундаментална онтологична измама - че фашизмът идва след края на либерализма. Можем ли, a propos, да забравим лозунга, с който бе избран френският президент Ширак - "По-добре крадец, отколкото фашист"!

И френските комунисти, скърцайки със зъби, гласуваха именно за Ширак. Днешният пре-хвален и пре-ужасен еврофашизъм има само една цел: скъпите избиратели да гласуват за статуквото, за модерността, стагнирана и нежелаеща да напусне сцената на историята.

7. Ужасността на днешните европейски бели и цветни фашистки клоунади има за цел да докаже, че фашизмът отрича официозния господстващ европейски либерализъм.

А всъщност фашизмът днес произтича стихийно, спонтанно и неудържимо, в масов и необгледен мащаб именно от господстващия днес либерализъм - точно както прословутата и ужасна до кошмарност Ислямска Държава е не отрицание, а продължение на държавният департамент на САЩ, негов функционален орган, орган на статуквото, некриещо волята си да премине във вечността.

На фона на днес събиращия сили реален фашизъм, европейските квазифашистки клоунади дори не са смешни. В тяхно лице виждаме свръхмотивирани марионетки и чучела, добре обмислени, добре заплатени и разработени в добър мизансцен симулакри.

8. А истинският фашизъм днес очаква настъпването на времето си - времето, показано не в “Кабаре” с Лайза Минели, а в “Догвил” на Л. фон Триер и в “Матрицата” на Уашовски, той е коректен и репресивно толерантен, космополитно хедонистичен, сенсуалистично-циничен, натурално иманентен, кастриран от всяка трансцеденталност, уверен в позициите си на върха на гностическата антропологична пирамида (“пневматици - психици - соматици”).

Именно този реален фашизъм, умело прикрит зад милионократния мимезис, твори своя поезис, своята "поетика" - той търгува с рискове, шансове, опциони и органи (да, с истински човешки органи). Единственият му истински враг е това досадно недоразумение - средната класа, която в Европа се е наплодила повече от достатъчно. Единственото безпокойство на новия транснационален дигитален фашизъм е, че тези същества – човеците, не спират да се размножават и вече са 7 милиарда, а всъщност трябваше да бъдат не повече от 500 милиона, като всичко останало трябваше да помни и да упражнява функцията си на проста биомаса.

9. Без ненужно да се закачам с Георги Димитров (онзи, Вожда и Учителя) - аз се съмнявам преди всичко в неговата дефиниция за фашизъм. Фашизмът, който се опитваше да го съди за Райхстага и който за щастие не успя да го осъди, изобщо не беше - както твърдеше Димитров - “власт на финансовия капитал”, а на индустриалния капитал.

Именно този капитал беше притеснен в Германия и затова бе принуден да търси класов мир с германския пролетариат. Оттук произтече и дълбинната концепция за хитлеровата държава като държава на националното безкласово единение (а в България в същия период подобни концепции обмисляха някои земеделски вождове).

Оттук дойде и Kraft durch Freude, а също и Arbeit macht frei. Как завърши всичко, е известно - но аз се боя, че Ангелът на историята (който гледа, както знаем, назад), този път по погрешка (по погрешка ли?) е на път да ни предложи драмата и фарса с разменени места. Пред очите ни се разгръща мрачната мистерия на Блестящия нов свят, в който истинският фашизъм - това е фашизмът не на разтревожения германски индустриалец, а на тържествуващия глобален транснационален, но и трансхуманистичен финансов капитал. Той е силата, от която фонтанира истинският фашизъм, защото той няма намерение да споделя земята не само с някаква средна класа, а просто с Човечеството.

Фашизмът като мимезис е просто повторение на отминали схеми и остарели канони. А канонът, както знаем от Дельоз, в действителност никога не се повтаря. Днес фашизмът, по–точно „фашизмът”, който безпокои и гневи днешните филистери-антифашисти, е просто обикновен симулакър, функционална страшилка, обслужваща онзи Модерн, който, в противоречие със собствената си природа, успя най-после да се отъждестви със себе си и да се обяви за победител - Просвещението, което успя да прерасне от процес (вечен, както беше обещано в началото) в резултат, и то окончателен, в “Просветеност”.

Не напомня ли тази иронична диалектика това, което по подобен начин (подобен ли? а не е ли същият?) се случи с Комунизма - превърнал се от “вечно движение, оспорващо всеки достигнат резултат” в “състояние, при което материалните блага ще потекат като пълноводна река, и Човекът ще задоволява все по-пълно непрекъснато нарастващите си матрЯлни и други потребности”.

Онзи, класическият фашизъм, беше обвиняван в архаика, в реакционен традиционализъм и в отказ от Модерността. Всъщност, тогава, в онази епоха, той беше инструмент на тържествуващата Модерност, беше технология на Поезисът на Модерността. Чрез него Modernity се осъществяваше, тържествуваше...

Днес, същият този фашизъм (чрез вехтата му атрибутика и чрез омръзналата на всички символика) е просто средство на победилия Модерн не да твори, а да наподобява себе си в своята извънвременна самотъждественост, заплашваща да прерасне във Вечност.

И това е естествено, тъй като мрачната тайна на победилия Модерн (Апостол Павел тук би казал “тайната на неговото беззаконие”) не е в магията на индустриализма и в порива на средната класа към самоутвърждаване.

На власт днес е финансовият капитал, но не като “техне”, орган или страта на индустриалния капитал и не като сила, обслужваща индустриализма. Днес финансовият капитал е господстваща форма, доминиращ начин на съществуване на Капитала изобщо. Защото е универсализиран и глобализиран. Подчинил е на себе си всички досегашни възможни исторически и логически форми на капитала, като доминира над тях и подчинявайки ги на себе си, успешно съществува чрез тях. На този капитализъм може да съответства само един друг фашизъм, непознат нито на Георги Димитров, нито на Грамши.

Днешният фашизъм дори не е длъжен да бъде десен. Днес „Лявото” успешно и безпроблемно умее да обслужва мистерията на глобализирания вече господстващ финансов капитал – и в този смисъл Троцки може да се разглежда като ранен пророк, който е предусетил невъзможния за онази епоха модус на съществуване на Лявото. Днес глобалният капитал успешно утилизира всички форми на лявата култура, цялата троцкистка вяра в световната революция, цялото съмнение на Маркс във всички форми на държавността. Днес Ходорковски и Сорос с чиста съвест могат да повтарят Ленин – “Русия като затвор за народите”. Глобалният финансов капитал днес не може да не посегне и към марксовото наследство, вижданията на Маркс в писмата му до Вера Засулич безпроблемно могат да се използват като глобално революционно know-how.

10. Днешният финансов капитал като глобална сила може да използва в своя поезис, в своето самовъзпроизводство ултрасъвременните форми на своя нов фашизъм. Този еврофашизъм обаче няма никаква нужда нито от факелни шествия, нито от пречупени кръстове. В неговия социален свят, в неговата глобална моделност няма нужда от вехти концлагери и преследвани раси. Той спокойно може да се разгърне - и вече се разгръща - във възхитителните форми, така привлекателно, професионално и блестящо заснети в митологични филми от мащаба на “Звездни войни”. Да си припомним – извън изключително ярката екзотика, извън динамичната увлекателна сюжетност на “Звездни войни” се виждат един цял свят в смисъл на Нова социалност, с нов етос, с нова йерархия, с нова съдба - населен с три вида живи същества:

Най-напред е горната и напълно затворена каста на “джедаите”, на тези, с които е Силата и които, защото са спасени, спасяват.

След тях идват обикновените хора, с цялото си несъвършенство и дори греховност, които се раждат и умират в своите несъвършени светове.

А най-отдолу в пирамидата е разположена отвратителната гмеж от неантропоидни биоформи, които са осъдени единствено на пребиваване извън Смисъла - за тях Спасение няма.

Съвсем същата тройнствена схема е очевидна и в грандиозната сага на Толкин: Елфи – Човеци – Орки (орките, разбира се, това са славяните, а в по-тесен смисъл – руснаците)...

Финансовият капитал днес разгръща мистерията на своето възпроизводство, своя Поезис именно чрез такива по същество гностически схеми, а не чрез примитивни митове в “стил Розенберг”, все пак е XXI век.

Този нов фашизъм няма нужда от вулгарно насилие, а от цветни хапчета. Много по-успешно за него работят не антиеврейските погроми и нацистките чистки, а технологията на шопинговото безпаметство, консумеристката хипнотизираност и универсалната овещественост на Смисъла до предметните му форми.

Това е свят, в който Бог отдавна е умрял, но никой не е забелязъл това, защото всички са потопени в сладостното и трепетно очакване на Айфон 7.

И затова в този свят Христос няма да възкръсне.