21 юли 2018г.

Годишнина от гибелта на Хаджи Димитър, подписан е Кючуккайнарджийският мирен договор, роден Хемингуей

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Софийски средища

Кравай 1986 - 1988
Кравай 1986 - 1988
Снимка: Нели Недева-Воева
Подлеза на ЦУМ
Подлеза на ЦУМ
Снимка: capital.bg
Дупката/НДК/1988 г.
Дупката/НДК/1988 г.
Снимка: capital.bg
още в галерията...

http://www.capital.bg/light/tema/2015/05/15/2532971_blizki_sreshti_ot_gradski_vid/?ref=email_capital

 

Разходка из местата, събиращи софиянци през годините навън

Среща с приятел или гадже може да си направиш навсякъде – в някое заведение, на съседния ъгъл или дори на покрива на блока. Има обаче места, които през годините се превръщат в нещо повече от чисто географско понятие и събират тълпи от хора, които за нищо на света не биха пропуснали поредната си разходка дотам. Защото тези места носят усещането за общност, за споделени интереси. Там си разбран и приет.

С особена сила това важи за легендарните софийски явки от края на 70-те и 80-те. Тогава границите между тях до известна степен са условни, тъй като компаниите от едно място често преливат и към съседните. Няма как да е иначе, защото всички са в центъра на столицата, а независимо от това каква музика слушат и на коя култура са почитатели, хората там са обединени от липсата на симпатии към тогавашната система и желанието да усетят и да бъдат нещо различно.

Опитахме се да съберем някои най-популярните стари места за срещи, да разберем защо са станали такива и да направим портрет на хората, събирали се по тях. В това пътешествие не сме сами. Водят ни колоритни личности, които са прекарвали голяма част от времето си там и са оставили и своя отпечатък върху местата.

А за да не потъваме прекалено в носталгията, обръщаме поглед и към днешните локации, които не могат да се отърват от тълпи.

 

НЯКОГА

ПОПА

Пространството около паметника на Патриарх Евтимий на ъгъла на едноименния булевард и ул. "Граф Игнатиев"

Гид: Роберт Леви
Живата история на българската хипария. Брадатото и най-често усмихнато лице на субкултурните движения от края на 70-те и 80-те. Освен това – поет, музикант, журналист, режисьор, сценарист. И много сладкодумен събеседник.

Роберт се появява на Попа 15-годишен, през 1979 г. За онзи период Васо Манов от тогавашната му компания казва, че на Попа е било "пълен комсомол, защото навсякъде, където се съберат повече от 10 човека, става комсомол". Там се прескачат четири-пет големи компании. Роберт има късмет с неговата, защото освен хипари са и интелигентни, симпатични хора. По това време на Попа са се въртели и повечето известни софийски наркомани – Сиси Графинята, Гизенката, Сашо Чеха.

Хората в компанията на Роберт си купуват алкохол, най-често – много евтини ябълкови и плодови ракии, и ако няма купон някъде в домашна обстановка, се местят в един от двата ресторанта около Попа - "Стадион" (на ъгъла на "Графа" и "Толбухин") или "Троян".

Попа явно е продължил много дълго да бъде събирателно място, защото Роберт влиза в казармата, с времето сменя хипарската компания с друга, но срещите там продължават.

По онова време се появяват забраната за употреба на алкохол на публични места. Роберт дори отнася акт за пиене на бира на Попа. "Майтапехме се с милиционера, че ресторантът също е обществено място."

Някъде около 8 декември 1980 г. по телевизията съобщават за убийството на Джон Ленън. Роберт скача от вкъщи (по това време живее в кв. "Люлин") и когато пристига на Попа, там вече е пълно с хора, държащи свещи. Така се появява "Стената на Джон" (на гърба на Нотариата) и традицията за срещи там на 8 декември. Роберт я възражда преди няколко години и винаги се събират поне четири-пет човека от старата хипария.

Все още се събират и на Джулай, различен от големите, организирани мероприятия и тези на Камен бряг. "Джулая беше едно свободно пространство, не се биехме къде да си сложим палатките", дразни се Леви.

Попа не е единственото софийско място, на което хипарите се събират. "Стената" се намира зад паметника на Съветската армия, до някогашната зоологическа градина. "Минавал съм оттам и съм намирал бележка, закачена с дъвка върху камъка, на която пише, че хората забиват към някой купон."

След уволнението на Роберт от казармата най-неочаквано се оказва, че едни доста по-млади от тях хипари се събират редовно на "Кристал" и мястото става често посещавано между 1987 и 1990 г. Над едноименното заведение тогава живее една легендарна фигура – покойният Краси Ризов. "Беше страшен пич", спомня си Роберт. "От прозорците му се излизаше на покрива на ресторанта. Пием у тях, поглеждаме и ако лапетиите са се събрали, слизаме. Долу се въртяха китари, аз участвах в движението "Поети с китари" и винаги намирах хора, които да пратя там."

Когато в България започват да излизат първите рок албуми и да се организират фестивали, едно място, на което се събират хора с най-различни музикални вкусове, е Синьото кафе, където в момента е метроспирката на стадион "Васил Левски". Там се вихри нелегална търговия с плочи и касети, защото по онова време е много трудно да си намериш музика.

Групи пък си търсят музиканти. Може да си вземеш бирата и да забодеш някъде по тревата наоколо. А на отсрещния тротоар покрай реката в една барака има джаги.

На Великден и други празници пък хипарията ходи в църквата "Свети Седмочисленици".

И до ден днешен обаче Попа остава най-голямата любов на Роберт. "Твърди се, че традицията хората да се събират там води началото си още отпреди 9 септември, когато шествията на студентите за празника на славянската писменост са тръгвали от Университета и са стигали до паметника на Патриарх Евтимий."

Той знае много и за местата за среща извън столицата. От 1981 до 1983 г. живее в Пловдив и там постоянното място на хипарите е Античният театър. Пазач му е големият поет и впоследствие дисидент Петър Манолов, който пише за компанията поемата "Стоте кръпки". "Преди да отидеш там, биеш два тегела по Главната и се занимаваш с "ръсак". Това си беше чиста просия – събираш стотинки за пиене", спомня си Леви. В групата най-много изпъква Боби Брадата, който вече не е между нас.

Редовно се ходи и в прочутата по цяла България кръчма "Пловдив", в която стенописите са от най-добрите български художници – Бояджана (син на Златю Бояджиев), Жоро Слона, Йоан Левиев, Димитър Киров. "Имаше мезета, за които можем само да мечтаем, например бомбар. Вътре най-редовно се засичахме хипарията и местната творческа бохема.

Странно, но там липсваха типичните квартални пияници, въпреки че кръчмата беше евтина. Сега е разделена на два-три бутика. Собствениците твърдят, че стенописите са скрити зад гипсофазер, но ние не сме убедени дали не са замазани."

Към 1985-1986 г. пловдивчани вече се събират на "Козела" – статуя на козел в парково пространство при едно от тепетата.

От 1985 г. през април хипарията масово се изсипва на джаз-срещата в Сопот. "Имах възможност да сравнявам програмите на различни фестивали и от моя гледна точка този в родното място на Дядо Вазов беше един от най-добрите в Европа.

Посрещали сме големи звезди на джаза, там са свирили и най-големите в България, като "Джаз линия", които изпълняваха парчета на композитора Дарин Бърнев, смесващи джаз с лек фолклорен мотив. На соло китарата беше Веселин Койчев, на ударните – Радул Начков, на баса – покойният д-р Дочо Панов, и на кавал – Теодосий Спасов. Към тях се присъединяваше Йълдъз Ибрахимова. В Сопот имаше туристическа спалня. Редовният ни номер беше трима да се жертват и да се регистрират, а после да влязат 300", смее се Роберт. Посещението на джаз срещата е напълно безплатно. Хипарията обикновено седи на пода между първия ред столове и сцената.

Когато не слушат концертите, хората са в кръчмата "Странджата". Именно там през 1986 г. се появява човек от Варна, който казва: "Пичове, във Варна правим един празник – Джулай морнинг. Чакам ви на 30 юни, като дойдете, питайте за кръчма "Звънче", ние ще сме там."

Въпросната кръчма е точно пред кораба "Дръзки" и има много хубава градина. "Пътуваш за Джулая с нощния влак или както аз обикновено правех – на стоп, хапваш едно шкембе на гарата и след това отиваш на "Звънче". Оттам се местим на т.нар. Рок поляна в Морската градина и към 6 вечерта виждаш как една голяма тумба се понася към вълнолома с фара, за да отбележи празника", връща се назад във времето Роберт.

 

"КРАВАЙ "

На ъгъла на булевардите "Патриарх Евтимий" и "Фритьоф Нансен"

Гидове: Васил и Константин Гюрови
Братята са неделима част от "Кравай" още от самото начало... даже преди него.     

По-малкият, Константин, е едно от лошите деца на култовото пространство, а пънкарският му гребен е винаги готов да го вкара в беля. Музикалният бацил не подминава и него – основава "Абсолютно начинаещи", станала известна като "Групата на малките братя", защото освен него в нея свирят и братът на Димитър Воев – Симеон, и на Кирил Манчев – Румен. В началото на 90-те заминава за Сиатъл, където има музикално студио, през което минават някои от най-известните имена на гръндж вълната. Остава в Щатите 21 години, а след завръщането си възражда "Абсолютно начинаещи", с която свирят и до днес.

За "Кравай" са изписани тонове мастило. Мястото ражда повече легенди и от скандинавската митология. Символ на протеста и опълчването на "неформалните" млади от края на 80-те срещу порядките на късния соц, епицентър на столичната метъл, пънк и ню уейв сцена, пространство, през което задължително трябва да минеш, ако искаш вечерта ти да е интересна или просто удобна изходна точка за безбройни купони, често организирани в апартаментите и таваните на исторически фигури като Големия и Малкия Слейър, Ричката и Ромил.

Като всяка добра история "Кравай" си има и предистория. Тя започва някъде през април 1983 г., когато в "Дупката" зад паметника на НДК спонтанно започват да се събират хора, които слушат как човек с прякор Испанеца свири на китара. За около седмица тълпата нараства от 10 на 500 човека. Милицията обаче разтурва всичко.

В периода 1983 - 1985 г. популярни места сред бъдещите кравайци са и "Кристал", където ходят предимно музиканти, и кино "Дружба". Стрелбището при стария цирк събира метълите, а Руската църква – пънкарите.

Както вече стана дума, през 1985-1986 г. събиранията на по-различно изглеждащите вече са на "Синьото". По обед там обикновено висят и музиканти, свързани по някакъв начин с близкото радио. Константин се появява на "Синьото" едва 15-годишен, доведен от по-голям приятел. "Есента на 1985 някой каза, че на "Кравай" милицията не гони за дълги коси и якета с нашивки и гърбове на групи и така започнахме да ходим там. Постепенно си стана задължително жив или умрял да си на "Кравай" в 7", спомня си той.

"Кравай" привлича и с по-широкото място с пейки (в градината на НДК), което позволява да се съберат повече хора. През зимата пък те се топлят от време на време в едноименното заведение, едно от малкото наоколо. "Тогава нямаше безброй ресторанти с празни места като сега, помня, че всяка вечер 15 минути преди отварянето на "Стадион" отпред вече имаше опашка", разказва Васил.

Половината от посетителите на новото място са музиканти, останалите са хора, които се интересуват от музика.

Първоначално се делят на групички според предпочитания стил. Една от най-колоритните е наричана "Ремонтната бригада", съставена само от метъли. Тогава това е най-популярната музика, но други слушат пънк, трети – ню уейв.

Въпреки разликите обаче с годините "Кравай" обединява всички и те стават приятели. "Така всеки научи по нещо от другите, хората се отвориха към различните стилове", смята Васил. Самият той не претендира, че принадлежи към нито един: "Аз така и не знам какво свирехме ние." Но е факт, че на "Кравай" са се сформирали и разтурили много музикални групи.

Момчетата дори всяка събота се събират да играят футбол из София. В единия отбор са само метъли, а другият обединява пънкари и уейфове, както ги наричат тогава. Хората от общността ходят заедно и на море на къмпинг "Веселие", където един от тях, Едо, издига знаме с надпис "Курорт Кравай". Завират се и по пещерите около Карлуково.

Липсата на мобилни телефони по онова време също сплотява колектива. Без тях няма как да се разбереш с много хора да се видите след малко, но знаеш, че ако отидеш на "Кравай", ще ги срещнеш. "Беше като офис, в който вечер се виждахме и обменяхме информация", шегува се Васил.

Според него хората от "Кравай" са формирали най-отявления протест срещу системата, макар и само с облеклото, прическите, обеците и различното си мислене. Пънкарските гребени са сравнително малко, а заради своя Константин се премества да учи в Трета сменна гимназия, защото само там позволяват подобна прическа. Барабанистът Кирил Манчев пък открива, че ако натъркаш силно косата си, тя щръква нагоре на фитили, и мнозина последват примера му. Васил и групите, в които свири, отиват и по-далеч с неудобните текстове на песните си, заради които "Кале" са свалени от сцената на първия Рок фест през 1987 г. Промени са направени и по филма за "Ревю" "Директор на водопад", който е трябвало да се казва "Цветя от края на 80-те", на името на едноименната провокативна песен. "Не чакахме да дойде демокрацията, за да се появим на бял кон и да пеем по митинги. Напротив, след това аз се поотдръпнах, защото вече беше много лесно", казва Васо.

Скоро става ясно, че органите на реда не спят и на новата локация. Свалянето на значки и прибирането на млади хора по районните не е рядкост. След един купон, по време на който някой е писал не каквото трябва по оградите, милицията води на "Кравай" домакина, за да посочи кои са били злосторниците, и в резултат повечето присъстващи са прибрани да дават показания. Разбира се, не всички по онова време са били цвете за мирисане – някои са идвали пияни и са гледали да предизвикат сбиване.

Всичко това обаче не може да помрачи настроението на кравайци. Един януари Васо пристига на мястото след сватба на свой приятел. Тъй като е приключила още към 5 следобед, Гюров полягва на една пейка в студа и изкачва да дойдат хората, за да ги почерпи с остатъци от празненството. Константин също е треперил при -10 градуса с бира в ръката.

Постоянното присъствие на "Кравай" променя състава си най-често когато дойде време 18-годишните младежи да постъпят в родната казарма. Но Васил и много други са му намерили колая – записват се на работа в "Кремиковци" и отървават престоя под пагон.

След 10 ноември много от редовните посетители на мястото заминават на Запад. Васил също прекарва известно време в Германия: "Там по едно време се бяхме събрали над 20 човека от "Кравай"". И до ден днешен обаче останалите в София продължават да се виждат, а на 16 май предстои поредното годишно събиране на някогашните приятели. Мястото е ясно – "Кравай". "Той беше истинска школа и сега мога да кажа, че се отрази благоприятно на всички, които минаха оттам", завършва музикантът.

 
[Един коментар:
Imeto mi  Дам, Кравай от края на 80те си е било направо романтика.
Малко манипулиращо обаче се изпускат около 20 години история и се преминава директно към наши дни.
Средата до края на 90те Кравай беше свърталище на едни обръснати социопати, които изгониха и хипитата, и пънковете.

90те за София бяха много по-важни от фалшивия край на комунетата. Също така къде е НДК, седмоцикъла и т.н.
25 години минаха от 89-90та време е да продължим напред :) ]

 

ФИЛМОТЕЧНО КИНО "ДРУЖБА"

На ъгъла на булевардите "Патриарх Евтимий" и "Толбухин" (сега "Васил Левски")


Гид: Виктор Чучков
Кинорежисьор и сценарист. Темата за старите софийски места за срещи очевидно го вълнува – не само има много спомени от тях, но и едно такова място си беше направо главен герой в най-известния му филм "Тилт".

През втората половина на 80-те на филмотечно кино "Дружба" (сегашния "Одеон") се събират едни малко по-различни хора. Те не държат да провокират с външен вид или поведение. Целта им не е непременно да борят системата, а по-скоро да погледнат отвъд нея, в истинския и необятен свят на голямото кино, на вечното изкуство. И едва ли в тогавашна София може да има по-подходящо място от това. "Дружба" е едно от двете столични кина (заедно с разположеното на по-малко от километър нагоре по булеварда студийно кино "Витоша"), където могат да се гледат филми, които не излизат никъде другаде. Това "филмотечно" пред името му означава, че в него националната филмотека излъчва ленти от цялата история на световното кино – от началото, през неореализма до първите филми на Спилбърг като "Дуел" и "Близки срещи от третия вид".

В края на 80-те Виктор учи в Художествената гимназия, която е точно срещу киното, и почти всеки ден точно в 19:00 ч. вечерта е на любимото място. После с приятели или гледат прожекцията от 19:15, или тръгват на купон в нечий апартамент.

"Влизаш в "Дружба" на някой западен филм, който хората очакват с нетърпение, и установяваш, че познаваш три четвърти от зрителите", спомня си човекът, очаровал няколко години по-рано в ролята на малкия Леонид от "Йо-хо-хо". Повечето са на възраст между 16 и 25. Оформя се среда от хора със сходни интересни. Някои от тях сега са хирурзи в Америка, други са графични дизайнери в Берлин. Артистичната атмосфера естествено ражда и режисьори, актьори, музиканти, писатели, диджеи, които и до днес са част от активния културен живот в София. "Пример за това е така нареченият скандален хорист от "Йоан Кукузел" Жоро Петров", разказва Виктор.

Неговите най-близки приятели от онова време са режисьорът и писател Димитър Коцев-Шошо, авторът на филми, художник и илюстратор Андрей Кулев и дизайнерът и автор на проекта Like Bulgaria Николай Тонков-Бен. Заедно с тях Виктор кара два пъти т.нар. кино университет, който кинокритикът Тони Андрейков води в "Дружба". Продължителността му е две години, за които Андрейков разказва за всички етапи и течения на световното кино и онагледява всяка лекция с избран от него филм. Така Виктор и компания гледат най-ярките образци на седмото изкуство, до които е имала достъп филмотеката.

Неповторим чар на прожекциите в "Дружба" носи и симултанният превод. "Беше много забавно, защото често между преводачите, разположени в една кабинка в най-задната част на киното, и публиката имаше жив контакт. Позволяваха си да внасят допълнителни уточнения, например в коя сцена на "Близки срещи от третия вид" участва синът на Спилбърг", спомня си Виктор. "Присъствал съм на прожекции, по време на които започват едни подвиквания в залата, едни хилежи, имаш чувството, че си се събрал вкъщи с приятели. Заедно гледате филм и изживяването не може да се повтори никога повече!"

"Може би имаше някаква доза снобизъм, че си бяхме общество от приятели, които се възхищаваха не само на доброто западно, но и на бунтарското руско кино, а също и на подобна литература. Обсъждаха се и се разменяха книги, четяхме Стайнбек, Хемингуей. Не сме се събирали за пиене, пушене и освинване, а да си говорим. Не помня прекаляване по партитата, а готина музика и настроение. Слушахме по цели нощи Police, U2, Pink Floyd."

Дрескодът е по-къси панталони с навити крачоли, кларкове, кубинки или други по-високи обувки. Успех е, ако някой успее да се сдобие с по-готини маратонки от разпространената тогава "Ромика". Слагат се много дрехи една върху друга, например тениска, после риза, върху тях яке и после друго яке. Черното е предпочитаният цвят. "Когато направих "Тилт", четох обвинения по форуми, че младежите не са се обличали така, но скоро намерих една снимка може би от 1988, на която мой съученик е облечен с навити дънки, маратонки "Адидас", тениска и суетшърт с качулка, бейзболна шапка и дънково яке в ръка. Винаги съм твърдял, че "Тилт" е за една специална група младежи, които се опитваха да изглеждат като западните си връстници, дори и с втора ръка дизайнерски дрехи", връща лентата Виктор. "Въпреки строгата, затворена среда, нещата се просмукваха благодарение на родители или други хора, които са имали достъп до чужди държави."

"Основното беше желанието да се общува с тази цивилизация и да има достъп до нея. Приятелят ми Бен разказваше, че само да завърши гимназия и бяга на Запад, беше му фикс идея. Замина при леля си в Източен Берлин с идеята да се прехвърли от другата страна и да учи там. Шест месеца по-късно падна Берлинската стена и той се обади с думите: "Копеле, оказах се на Запад!" Всичко се случи по-бързо, отколкото предполагаше."

В периода 1986 - 1990 г. компанията на Виктор е завършвала вечерта и на "Кравай", но там те са били най-малките, а и кравайци са "по-алтернативни, водеха се способни на по-провокативни действия". Самото заведение предлага пици почти като на Запад – с кренвирш. Интериорът също е различен от типичния за соца.

В много редки случаи хората от "Дружба" ходят и до "Магура", по-скоро от любопитство. "Там беше друга странна среда, изключително забавна за наблюдаване. Сядахме отсреща и гледахме скъпи коли за онова време, например Ауди 80, което беше все едно Формула 1, се движи по улиците на България", смее се режисьорът.

Обкръжението му контактува и с хора с други интереси, например с първите скейтъри от 1988-1989 г., които карат пред паметника на Съветската армия, защото там е единственото място с равна настилка. Те пък от своя страна се събират на "Червеното" на ъгъла на "Любен Каравелов" и "Гурко", което е опит за копие на "Макдоналдс". В полумрак с неоново осветление се продават хамбургери и мазни пържени картофи. Понякога там се стига и до конфликти с различни групи, например влиза агитката на ЦСКА и се опитва да се сбие с половината заведение.

"Помня как на едно скейтърско парти в апартамент в "Младост" влязоха може би 100 човека. Чува се, че има купон някъде и най-нормалното нещо беше да отидеш абсолютно непоканен. Един човек звъни, пита тук ли е партито и когато му отворят, той маха на останалите 20 човека, които чакат по стълбите надолу", разказва Виктор. "Много съм щастлив, че израснах в такава среда, защото можеше да бъде различно", обобщава спомените си от онова време той.

А как му изглежда добрата стара "Дружба" в наши дни? Според Виктор киното е било обезобразено през 90-те години.

"Всяка държава и град, които уважават своята култура и ценности, ще държат такива паметници, в добрия смисъл на думата, да бъдат запазени. Защо няма дискусия за такива места, които са били център на интелигенция, на някакви хора, които движат една държава, дори това да звучи претенциозно? Общините на европейските столици отделят специални грижи за подобни места, има такива закони в Германия, Холандия. На тези места не може да им се променя нито статутът, нито видът. Едва сега, 25 години по-късно, "Одеон" отново прилича на кино, но не трябваше да се пипа интериорът, да се къртят старите дървени ламперии, а само да се осъвремени с техника и да се направят козметични промени. Има много примери за такива берлински кина, които са обновени с материали, допринасящи за по-добър звук и по-добро гледане, но дизайнът и духът на времето, в което е създадено киното, са запазени."

За финал го питаме как според него едно място става популярно и започва да събира хората. "Мястото прави общуването.

Като че ли чак сега отново започват да възникват места, на които хората отиват, за да са заедно, а не да висят в интернет!

Мисля, че все повече ще се завръща нуждата от общуване на живо", убеден е Виктор.

 

Крум Цанов

Представен ни е като Крум Пънкаря, без който тази тема няма как да е пълна. Роден е в София през 1968 г. и описва детството си като преминало през улиците на града. Алтернативната музика го завладява в началото на 80-те и до днес пънк културата и всичко, зад което тя застава, дефинира начина му на живот и външния му вид.

Крум прегръща с ентусиазъм идеологията на пънка – тази улична контракултура, още в ранния пубертет. През годините на "развиващия се социализъм", в началото на 80-те, въпреки строгата ръка на закона и милиционерските хайки на улици, градинки, площади според него се събират компании, различни от "нормалните граждани". Той има обемен фотоархив от това време, част от който, уви, е унищожен при пожар. "Нямам спомен някое от тези места да е било територия само на една субкултурна група, но се знаеше, че на Попа се срещат хипарите, на "Синьото кафе" бяха метълите, а пънкарите бродехме между всички тези места. На тях често им се налага да търсят и по-скатани задни дворове, градинки и т.н., за да могат да изпият поне по някоя бира на спокойствие, преди отново да дойдат момчетата в синьо, за да ни приберат в някое от близките РУ на МВР. Причините за арестите са "неприличен външен вид" и "смущаване покоя на гражданите".

В средата на 80-те започва да се усещат наченки на промяна. Арестите се случват по-рядко, младежите превземат парковете, започва оживено обикаляне между локациите. "Тогава се появи и "Кравай", който стана епицентърът на "неформалните", както бяхме етикетирани от ДКМС. Бих казал, че тогава улиците бяха много по-пъстри и живи от днешните уж демократични дни. На Паметника се събираха скейтъри, пънкари и всякакви странни птици, но там и след 10.11.1989, та и до днес рискът да бъдеш арестуван си е съвсем реален. На "Лодки" и "Биологическия" до Радиото се ходеше в ранните 90-те. Тези места бяха с особена атмосфера, а и сред гориста местност и зеленина", разказва Крум, чиито първи спомени за места като "Лодки" датират още от началото на 70-те.

"В зората на ранната "демокрация" имаше подем в надеждите на хората за хубав живот, атмосфера на гражданско неподчинение, вреше и кипеше от различни политически страсти и пристрастия. Хората бяха по-активни, все още капитализма не бе показал чудесата си, а на "Лодки", "Баба Яга", "Кравай", Попа и кино "Дружба" ("Одеон") се събираха пъстри млади хора с блясък в очите. По тези места всеки винаги е бил свободен да си сподели мнението за случващото се по света и у нас, да поспори с опонентите си, нещо като демократично общуване на приятелски начала", разсъждава Крум.

Той е убеден, че ако може, би преживял отново тези мигове. "Заради различния дух на хората тогава и отново да усетя истинската жажда за свобода и справедливост, колкото и идеалистично да звучи."

 

Милена Варзоновцева-Миленски

Описвана като "олицетворението на младежката интелигенция и бохема през 90-те". Четиридесет и една годишната софиянка е филолог, историк и преводач, чието богато образование преминава отчасти в Будапеща и Ванкувър. Милена е отдадена пътешественичка, а хуманитарните й инициативи включват доброволческо участие в израелски кибуц. На нея дължим превода на книгите на израелския майстор на краткия разказ Етгар Керет.

Милена започва да ходи първо на "Кристал" буквално дни преди 10 ноември 1989 г. Тогава е на 15 години. "Оттам се движехме ежедневно по трасето Попа, кино "Дружба", "Синьото кафе". На "Лодки" си спомням, че започнахме да ходим малко по-късно, а също на "Баба Яга" (или Сухото езеро) и Паметника на Съветската. Почти нищо не бях чувала за тези места, откривах ги постъпателно през годините, запознах се с много и най-различни хора и си прекарвахме чудесно."

Тези локации са актуална част от социалния й живот докъм 2002 г. Всичките места са различни и привличат различни неформални групи. За нея остава неясно защо точно тези места стават популярни - "май имаше някаква наследственост от малко по-ранните времена, края на 70-те и 80-те, когато пак са си били култови за сбирки". Отличителен спомен от "Кристал" е пълната с художници градинка, където е много живо и цветно. "После ги махнаха, а не трябваше. Това си беше колоритна черта на центъра на града, след това градинката някак осиротя и може и това да е част от причината хората да се разпръснат и да потърсят и други места."

Често срещите не се ограничават до вечерта, а направо прерастват в денонощия. Много народ, накацал по пейки, стълби, където падне – говори се много за музика, защото именно тя е най-големият обединител на всички тези хора. "И най-вече се слушаше музика винаги и навсякъде – ходеше се по купони, дали ще са домашни, или по разни клубни местенца, все нещо течеше, някой някого нанякъде водеше, а след тях тръгваха още между двайсет, петдесет или сто човека", спомня си Милена.

Това, което я привлича към тези среди, е компанията, хората, чувството, че си заедно, че е весело. "Беше ми интересно, бях млада и някак всичко изглеждаше все едно си е за днес, пък утре – ще видим. Готиното беше, че в цялата "различност", която се опитвахме да играем, нещата се смесваха и преливаха в безкраен купон. Оттам се запознаха много хора, тръгнаха много музикантски банди, имаше интензивен обмен на кой, какво, що. Появяваха се и нови места покрай всичките неформални връзки между хората. Е, естествено имаше и игра на вражда между отделните неформали, хипарите бяха недолюбвани от пънкарите примерно и подобни смехории. Но пък си се знаехме (някои) и пак често се омесваха нещата. Това между впрочем си е останало и до ден днешен, някакви тенденции на определяне, кой бил хипар, кой бил пънкар, кой бил хипстър и тем подобни. Още е валидно из "средите", макар и за мен тези настоятелни  идентификации отдавна да са лишени от смисъл."

Имиджът е изграден според музикалните предпочитания. Хипарите са облечени в шарении, момичетата в развлечени рокли, момчетата в чарлстони и винаги с дълги коси, мъниста, китари. Пънкарите – на гребен, фланелки с анархията, кожени якета, тиранти, кубинки, а даркерите - в черно, с тупирани коси и с черни очила. "Аз лично обаче винаги съм вярвала, че всеки е свободен да сменя музикални предпочитания, да се заслушва във всичко, което му е интересно, без да се вкарва в излишни идеологизации. Дали са го правели не знам.

Със сигурност насила да си "неформал" само защото е модно или ти е нужна "дреха" да си облечеш безличието е смешно и жалко, и това касае и днешните подобни. Аз лично винаги съм обичала най-различна музика и съм общувала с всякакви хора, без особено да ми пука кой с какво е облечен и кой на какво се прави. И Личността, и БЕЗличността си личат с дрехи или без."

Но какво всъщност е събирало всички тези хора? Милена никога не е анализирала тези процеси, но си го обяснява с потребността да си бунтар "Беше различно, винаги е имало някакъв бунт срещу нещо си там, дори и да не можеш много ясно да го дефинираш. Нормалните тийнейджърски неща, които някои от нас май никога не надраснаха (казвам го с най-добро чувство към всички приятели от онези години и тези, с които и досега се виждаме). Беше интересно да скиташ, да висиш, да пиеш бири с приятели по местата, да обикаляш центъра на София."

Милена определя този период между 1989 и 2002 г. като "времето на младостта ми". "Казваме си понякога днес, когато все още се виждаме от време на време същите хора, че тогава неформалният живот беше по-ярък и силен, може би пък заради близостта на "онова време" до едно предишно време, което навява спомен за униформеност и забрани. Но кой знае? Може да е поредното клише. Важното за мен бяха преживяванията, незабравимите места, хората, приятелите, общите спомени.

Сигурно във всяка държава си има подобни пунктове за сбирки, сборища, хората се стичат, защото се чувстват част от някакво си свое семейство за момент от живота си."

Разпиляването на тези среди тя обяснява с най-практичните причини. "Пораснахме малко, много от нас заминаха и не се върнаха. Някои връзки са се запазили, мънички нишки към онова време си остават и днес заради срещите между стари приятели, виждаме се по разни клубове, концерти и т.н.

Юлия Костадинова (Джулия)
сега е на 38 години, но си спомня ясно тийнеджърските си години, в които щом излиза, баща й я пита: "пак ли отиваш да подпираш Попа?"На Попа и "Кристал" и от време на време в "Кева" я води нейна приятелка от по-горния випуск, когато все още нито "Баба Яга", нито "Лодки", нито Паметника са на мода. Прекарва там всичките си несъзнателни години – едно цяло десетилетие – 90-те...  

А "Кристал" за нея е много повече от място, на което се събират художници и се продават картини и бижута – там има творчество и свобода, музика и китари, усмивки и любов. "Беше малко късче от 60-те, за които знаехме само от филмите и касетките, пренесено в 90-те. Слушахме Джанис Джоплин (извинявай, Фима), Джими Хендрикс, The Doors и Stones заедно със Sex Pistols, Clash, "Кино" и "Ревю". Всичките бяхме софийски дришльовци с черни дрехи и кубинки. Да, даже и момичетата. Колко дълги години съм носила само черно, направо не ми се помисля. Просто отказвах да обличам дрехи в друг цвят". Всички са обединени от музиката и общото съзнание за различност. "Култови личности нямаше, защото всичко живо беше култова личност. Местата бяха култ, компанията, приятелството, случките ден за ден бяха култ. Попа беше култ. Е, и Митко Воев е култ, разбира се."

Според Юлия знаковото за това време е, че "си беше чудесно "едно време" и си остана там, където му е мястото – в миналото. Сега е друго време. Нямахме интернет и мобилни телефони, това е ясно, а и никой не звънеше на никого, освен ако нещо не му се налага, защото срещата винаги беше в 7 на Попа. А като идеш в 7 на Попа там ще те чакат топла храна, постеля, едно-две сгодни момчета... Шегувам се. Но сериозно – някой ми разказа една случка за негов познат дето му викали Черепа, но никой не знаел как му е истинското име. От този контингент там около Одеон. И на моя познат му се наложило един ден да му звънне по спешност у тях (защото мобилни телефони наистина нямаше, не се шегувам!), обаче му намерил номера от трета позната, ама не му знае името... И какво да прави почва да пита наляво-надясно как се казва Черепа. Никой не знае. Изнамерил накрая с триста зора съученик, който му казал "Черепа ли? Казва се Стефан". Нашият радостно звъни, вдига женски глас (може би майка му) и той: "Извинете, може ли Стефан да се обади". И тя: "Черееееп, на телефона"!"

Юлия си спомня и още една случка:"Беше доста забавно на една манифестация на БСП я за 9 май, я за 9 септември, на Паметника. И там бяха се събрали всички червени бабички. Не искам никого да обидя, но хората бяха средна възраст 65+ години. Тогава Крум, Ян, Иво (дългият) и кой ли още не, решиха да се смесят с тълпата както си бяха с биричките. На някой от тях им дошло на ум да почне да скандира имато на любимата им индъстриъл метъл банда Ministry и лека полека тълпата ожесточено поде слоугъна. Само си представете как множество баби крещят разпалено Ministry, Ministry, все едно си на метъл концерт!

Мария Попова

Мария е на 35 години и работи като пиар мениджър. Спомня си заведението "Лодки" от ученическите си години като далеч по-малко популярно място и съставено от "ламаринена будка с две-три пластмасови маси", в която продават бира на открито. Това са годините между 1998 и 2005 г.

Основната разлика с другите места и "Лодки" е, че мястото работи цяла нощ, понеже е в парка и няма близко живеещи, които да имат проблем с музиката. Също и това, че не е типично заведение (бар или кафене) и можеш да седиш на тревата или в канала, в който преди е имало вода. "Лодки" не е много голямо, но до него има градинка с пейки, която в онези години се сливаше със самото заведение и хората седяха навсякъде наоколо. Нещо като пиенето на бира в парка, но около един общ център и където винаги има много познати. Атмосферата в парка е съвсем различна от другите места, дори и тези, които са в градини (като "Кристал").

Мария си спомня, че наоколо имало абсолютно всякакви млади хора от различни компании и краища на София и страната.

Често техното е било саундтрак на тези вечери, а впоследствие и дръм енд бейс. Именно фактът, че хората са всякакви, е основният чар на "Лодки" – там може да видиш приятели и познати от всякакви среди – от стари съученици до колеги, облечени по всякакъв начин, и непретенциозността на мястото е това, което го прави толкова привлекателно. Тук тя винаги е намирала позитивни хора, отворени към нови контакти и без да дискриминират някоя субкултура.

"В никакъв случай не е трябваше да изглеждаш по определен начин, за да се впишеш. А в някои моменти се пълнеше толкова много, че компаниите буквално преливаха една в друга. Също така заведението работеше и през деня, така че може да отидеш там буквално по всяко време на денонощието. В парка имаше постоянен поток от хора, които отиват натам или се връщат в центъра. Имаше и хора, които винаги седяха в градинката и свиреха на тарамбуки, идваха с домашните любимци, общо взето, на когото както му е приятно. Обсъждаше се всичко, което е интересно и актуално към момента – музика, партита, пътувания."

За нея това време ще остане много динамично и изпълнено с промени във всяко отношение. "От гледна точка на нощен живот знакови бяха партитата с електронна музика, често ходехме на "Метрополис" и в "Индиго", "Спартакус".

За добро или лошо интересът към "Лодки" впоследствие спада, според Мария тъй като: "Нищо в мястото не се промени, а хората се промениха и започнаха да търсят нови и различни преживявания. През последните 15 години в София има в пъти повече барове и заведения, а за мен "Лодки" реално не предлага нещо по-различно от бира в парка."

Сега тя често прекарва свободното си време в по-непретенциозните софийски барове с открита част – Flip Flop, Bash Bar на ул. "Иван Асен", Grindhouse. Еквивалент на "Лодки" днес Мария вижда с тълпата около Народния театър и "Кристал".

"Предполагам, че няма съществени разлики от гледна точка на преживяванията, които младите търсят – места, където се чувстват удобно и могат да общуват и да се забавляват. Като сега е по-лесно да разбереш къде са хората, защото всички ползват социалните мрежи, докато преди трябваше да обиколиш познатите места, за да намериш този, когото търсиш."

 

СЕГА:

Градинката на "Кристал", Паркът на Народния театър

текст: Тамара Вълчева

Показвам централната част на София преди година на чех, който за пръв път е в България, и когато стигаме до градинката пред Народния театър, той озадачено ме пита дали ще има концерт. Има толкова много хора на едно място – различни компании: едни насядали по поляните, други около фонтана, абсолютно всички пейки заети, стълбите пред Народния също. Атмосферата е приповдигната и сякаш се очаква да има сцена и някой да излезе на нея, но всъщност сцената са самите хора. Някои имат китари, други свирят на диджереду и тарамбуки. На поляните младо момиче се учи да върти огън.

Една година по-късно парковият живот в София не се е променил, а по-скоро развил. Става все по-естествено топлите вечери да се прекарват на открито вместо в затворени барове и конкуренцията за пейки се засилва. Някои от заведенията дори се опитват да се приспособят към начина, по който се развива нощният живот на столицата през лятото, и тази година започнаха да предлагата коктейли в бутилка, която да може да се отнесе в градинката без проблем.

 

ГРАДИНКАТА НА "КРИСТАЛ"

"Кристалният" сезон е сравнително дълъг – от първите положителни температури до първите не чак толкова високи или до момента, в който ти се прииска да смениш бирата и ментата с чай. Тук още от ранен следобед и малкото пейки са заети.

Най-честите посетители са от най-новата вълна млади български поети, режисьори, художници, музиканти, но, разбира се, не само – има и студенти, програмисти, счетоводители и хора с коренно различни професии. Точно това е едно от най-големите преимущества на вечерите в парковете – компаниите се смесват и се запознавате с всякакви хора с различни възрасти и занимания.

Моето мнение споделя и Йоана Иванова (27 г.) – "Събираме се вечер за по бира, две, три или в моя случай за по мастика, две, три". Градинката на "Кристал" е новото любимо място за нея и нейните приятели (около 15 души с приливи и отливи), които преди са се събирали пред Народния – "Винаги съм обожавала паркчето около Народния, но през последните няколко години стана твърде кирливо. Изсипват се хипер много хора, които оставят след себе си половината софийска кочина и така лека–полека се изместихме към "Кристал". Тук също стана твърде гъчкано, така че пак лека-полека започна придвижването ни към Докторската градинка, обяснява Йоана.

През деня тя работи като координатор на неправителствена организация. Еди Шварц (27 г.), който седи до нея и е от същата компания, си признава, че и на него му е писнало малко тук, но пък мястото е удобно, защото е в центъра  – "Удобно е за всичките ни приятели, с които се виждаме, да дойдат дотук, има бар и няколко магазина наоколо". Еди, който е режисьор и на тазгодишното издание на "София филм фест", участваше в конкурсната програма с късометражен филм - Auf Wiedersehen, за Слънчев бряг. Йордан Петков (28 г.), който също редовно се събира с тях на "Кристал" и тази вечер е тук, е сценаристът на филма и двамата заедно са номинирани за награда за полет в изкуството "Стоян Камбарев" 2015.

Преди да ги оставя да си пият бирите на спокойстиве, Еди ми обръща внимание - "Близкият паметник – сцепената глава на Стамболов, задава тематиката на вечерите – всички се "сцепват", шегува се той.

Малко след седем часа е и повечето софиянци са приключили работния си ден, градинката съвсем се е препълнила.

Усещането е едва ли не като в градския транспорт. Насочвам се към две пейки с млади хора, заобиколени от велосипеди.

Анелия (31 г.), която, когато не е в парка, пише бизнес анализи и рисува, и Благовест (27 г.), който е графичен дизайнер в БНТ, са готови веднага да споделят опита от вечерите, прекарани на открито. "Много по-забавно е, отколкото в някое заведение – първо, може да дойдем с колелата си, освен това по всяко време, второ, може да си се забавляваме както искаме – с федербал, хек, фризби…", обяснява Благовест. Според него парковете и градинките в града са обособени на субкултури: "На езерото с патките в Борисовата се събират метъли и рокери, на стълбите пред Народния по-малките играят хек, слушат дръм енд бейс, по поляната след лилиите са кучкарите, растамените са около лилиите."

Анелия споделя, че тази година има много повече просяци - "Постоянно някой ни иска пари или бутилки, дори и на английски ни пробват дали ще им дадем нещо. Миналата година не беше чак така..."

До паметника на Стамболов са седнали момче и момиче от Солун, които учат зъботехника в София. "Страшно много ни радва тази паркова култура, хората си излизат вечер на открито – весело е, в Солун няма такива места, нито такава традиция да се събираме в парковете", споделя Янис. "Там обаче си пием бирите на пристанището край морето", допълва приятелката му София.

 

ПАРКЪТ НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР

Народният театър

Около фонтана, разхлаждащ вечерта, са се събрали студенти от НАТФИЗ и вече завършили актьори, които са тук почти всяка вечер. Константин Костадинов (26 г.), актьор в кукления театър в Пазарджик, ми обяснява, че с колеги тъкмо се връщат от фестивала "Вълшебната завеса" в Търговище и решили да минат да изпият по бира пред Народния, за да се видят с приятелите. Константин си спомня как се събират тук още като студенти - "Много е удобно, на въздух и с приятели преди 19:00 ч., когато влизаме в театъра, за да гледаме някоя постановка и когато тя свърши, пак се връщаме в градинката. Но на мен ми харесва, че си прекарваме времето тук, защото има символика в самата сграда на театъра, а всяка пейка е различно парти. Вечер има много музика – китари, диджереду…". Другата причина той и приятелите му да са тук е, че любимият им бар (Bar Point) е затворен. "Забелязвам, че новите випуски от НАТФИЗ се изтеглят полека към "градинката на Покойника", както наричат пейките покрай Народния театър откъм страната на ул. "Раковски" - там можете да ги видите с бира в ръка след репетиции." Константин споделя, че в градинките и парковете най-много му харесва фактът, че хората се настройват на по-открита вълна и са по-толерантни, склонни да се запознават с нови, различни хора - "Самият аз имам много приятелства, започнали именно тук".

Йосиф (36 г.), който също идва в градинката пред Народния театър, споделя, че според него тази тенденция за събиране на компаниите в парковете е от последните години: "И преди това някои компании си имаха определени места за срещи, като парка "Заимов" например и тук, но по-масово стана чак през последните пет години."

 Не всички релаксират в парка, за някои тук е и офис – Калоян, на 19 г., който е живял няколко години в Лондон, работи на лаптопа си с гледка към фонтана и цветята. "Ако има някаква характерна атмосфера в София, тя се усеща вечер около фонтана пред Народния – това за мен е София. Музиканти, весели компании с млади хора, това е мястото!", споделя той.

Стълбите на самия театър са изпълнени с хора, които не са на опашка за представление, а се заели стратегическа позиция с бира в ръка, защото небето се смрачава, все едно всеки момент ще завали. Най-бързо с мен се сприятелява двегодишният Светлин, който си играе, докато родителите му се видят с приятели. Майка му Гергана е на 25 г,. от IT сектора и казва, че една от основните причини да предпочитат да изпият бирата си тук е, че вече в почти всички заведения се пуши.

Десислава, Теодора и Павла на по 19 години не са плашат от напиращия дъжд и седят спокойно на тревата - "Харесва ни, че тук се запознаваме с много нови хора, които обикновено са широко скроени и интересни. Ако не сме пред Народния, сме на Паметника на Съветската армия, има много хубави момчета скейтъри" смеят се и двете. Те споделят, че така на полянката се чувстват сами в тълпата.
 
И ДРУГИ

Слънцето е почти залязало, но в Борисовата градина никой не спира със заниманията си: Ивелина и Любен (на 25 г. ) ходят по т.нар. Slag line – въже, опънато между две дървета, а техните приятели пият мента и спрайт на пейки до тях. "В парковете излизаме, когато ни се налага да сме в града, иначе гледаме всяка възможна свободна минута да сме на планина." Te ходят предимно в Борисовата градина, защото на другите места им се струва, че има голяма навалица.

Ивелина ме насочва към другите – "говорете с тях по-добре, те са професионални паркаджии". Така определените млади хора ми казват наздраве и продължават оживения си разговор, без да се смущават от фотографа. Ася (27 г.) и нейният лабрадор Шоколад също са предпочели Борисовата: "Малките градинки са твърде пренаселени, особено събота и неделя, а и истински алтернативните хора предпочитат малко известни места."

Последната спирка е сравнително скоро ремонтираната Докторска градина – тук коннкуренцията за пейките е между млади компании, студентите от СУ, родители с деца, цели детски градини и пенсионерите. И пак една от основните причини, за да прекарват вечерите си именно тук – в беседките на върха на малкото хълмче, а не в заведенията, според компанията, която откривам тук, е цигареният дим. "Дори да седнеш в градината на някой бар, пак те опушват, няма значение, че е открито пространство – димът от съседната маса обикновено ми влиза директно в ноздрите, в парка няма такава опасност, защото разстоянието между пейките е доста по-голяма", казва Стефан (25 г.)

    
[Коментар: betsun Последната част е ГИГА, МЕГА, ЯКО тъпа. Първо защото сте лайфстайл списание и всъщност тези, които ви четата, ходят точно на местата, които се описват. Тоест много добре знаят за какво става дума. И ще се изсмеят на клишетата и категоризациите затова как се смесват счетоводители, студенти и изгряващи поети. Второ е твърде, твърде повърхностна, няма никакъв опит за анализ, например защо тези, които до преди 5 години считаха, че е клошарско да пиеш бира на пейка, сега се крипрят и киснат пред Народния... ]