ДОБРИ ЖОТЕВ

ОБЛИЧАНЕТО НА ВЕНЕРА

/пиеса/

1977 г.

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

Невероятно странният млад професор, живущ през 5 ООО-та година, специалист по любовно-етичните проблеми от далечното минало.

Неочаквано “измаменият” Съпруг от своята съпруга - Ораторът.

Още по-неочаквано онеправданата Съпруга от своя съпруг.

Предупредително тревожната сянка на майката на Съпругата.

Респектиращо правдивата жена, която е квартална активистка - Пенелопа.

Доста особената жена, с още по-особено поведение – Девата.

Много мислещият и много самотен мъж - Психочудото.

Необикновено веселите младежи, които пеят и свирят на китари весело-невесели песни.

Особено надареният артист, който превъплъщава някои от останалите лица, а именно:

Доволно поразглезеното 6-годишно дете на съпрузите - Кичо.

Строго сърдитата сянка на бащата не Съпруга.

Леко пийналият непознат, който уж е купил играчката.

Изцяло невинният познат, който уж е купил играчката - Фърчилото.

Ненадейно разочарованият втори непознат, който трябваше да излъже, че е купил играчката.

Гласът на Гражданина Закон.

ПЪРВА КАРТИНА

Аудитория. На преден план е монтиран пулт с чудновати приспособления. Посредством този пулт Професорът командва космовизора. В близост до пулта стои статуята на богинята на любовта – Венера. Тя, когато е необходимо, потъва или излиза, командвана пак чрез същия пулт. Появява се Професорът. Той има намерение да седне пред пулта, но видял многото зрители, се поколебава.

ПРОФЕСОРЪТ. Извинения! Всички аудитории си приличат като жилищните блокове от двадесетия век. Изглежда сме сбъркали аудиторията си. Апропо, не! Струва ни се това е лично нашият професорски пулт. /Опипва пулта. Разтърсва го ток. Прави усилия да внуши на зрителите, че не се е случило нищо особено. Успява да издърпа ръката си/. Да, без съмнение, не сме сбъркали. Този пулт е изцяло нашият пулт. Ето и статуята на Венера... Драги приятели, гледате аудитория в Научния институт по любовно-етичните проблеми от древността на името на богинята Венера. През следващите два часа ние ще докладваме нещо почти археологично. Да, едно ретроспективно изследване на любовно-етичните проблеми през втората половина на двадесетия век. Изследването касае неколцина специалисти. Останалите от вас като хора от петхиляднета година, това естествено не би ви интересувало. Както знаете, любовно-етичните проблеми на нашата петхилядна година се съвсем други. Нищо, незаинтересованите могат да затворят апаратите или да превключат на друг канал! А да, ще се обърнем с гръб, за да спестим евентуалното неудобство. /Обръща се с гръб и след малко обърнат отново с лице/
Драги приятели, както ви е известно, в началото на петхилядната година техническата революция изобрети така наречения космовизор. /Показва космовизора./ Някои от вас навярно вече са чували, че споменатият апарат може да предава лица и събития от най-далечното минало... Апропо, при търсенето отраженията на лицата, които ще ни интересуват, за откриването на някои от тях експериментът изпита сериозни затруднения. За щастие, един измежду намерените се оказа особено надарен артист от онова време. Помолихме го да бъде така любезен като играе ролите на някои от неоткритите лица. За наша радост той се съгласи. Ще имате възможност да го видите по време на научния експеримент. Извинения, отклонихме се, а имахме намерение да кажем нещо за целта на нашето изследване. Да, чрез проучването на един любовно-етичен абсурд през втората половина на двадесетия век, ние, както и някои други професори, целим да установим, че с любовта по онова време се е случило нещо доста странно! Венера най-добре знае това! /Сочи статуята на Венера./ Но да пристъпим към доказателствената страна на изследването! /Задейства някаква ръчка на пулта. Статуята на Венера потъва. Натиска друга и на екрана на космовизора, който бързо се увеличава до размерите на телевизионния екран, се виждат Съпругът, Съпругата и призованите за свидетели – Пенелопа, Девата и  Психочудото. Чува се говор, близък до гълчава. Съпругата: "Муцинко, не съм виновна, нямам любовник!" Съпругът: "Ти мене ли ще лъжеш, а, мене ли?" Пенелопа: "Нечестна жена, ще знаеш!" Девата: "Е, нищо де, нищо, случва се!" Психочудото: "Неприятно, да, много неприятно!"/

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Ще изгоня всички. /И пак, въпреки  настаналата абсолютна тишина/ Ти-хо!
ПСИХОЧУДОТО. Гражданино Закон, впрочем не чувате ли тихото?
ГЛАСЪТ. Не, чувам само шумовете ви, които ми пречат! Аз съм тук не да ви усмирявам, а да съдя!

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, съденето е най-безпомощната сила на слабите, тоест да, на слабите.
ГЛАСЪТ. "Без излишни приказки! Гражданко, вашият съпруг иска да му бъде даден развод на основание на това, че вие имате любовник. Приемате ли обвинението за вярно?

СЪПРУГАТА. А че... как ще е вярно?
СЪПРУГЪТ. Ти ли, никаквице...

ГЛАСЪТ. Не се намирате у дома си! Обиждайте се по-културно!
СЪПРУГЪТ. Моите уважения! Аз винаги съм се стремил към това, но тя, види се, не е оценявала...
СЪПРУГАТА. Муцинко, оценявала съм. Майчице, какъв човек беше, какъв стана! Вразумете го, Гражданино Закон!
ГЛАСЪТ. Тук не е вразумилня, тук е съд! Срещу вас има сериозни улики! Обяснете, кой купи играчката на вашето дете?
СЪПРУГАТА. Един непознат.
ПЕНЕЛОПА. Туйто-о-о, непознат...

ГЛАСЪТ. Съпругът ви твърди, че тъкмо тоя непознат е вашият любовник.

СЪПРУГАТА. Господи, как е възможно непознат човек да ми е любовник!

СЪПРУГЪТ. Лъжеш, ще те претрепя!

ГЛАСЪТ. Гражданино, оставете тия работи! Гражданко, хитрувате, засрамете се!

СЪПРУГАТА. Аз да хитруввм, че кога съм хитрувала? /Бърше очите си./

ГЛАСЪТ. Тогава, значи, сте нещо като наивна?
ПЕЛЕЛОПА. Жена плаче, кога иска, ще знаеш.
ДЕВАТА. По-полечка, Пенелопе! Ти да не си нещо мъж?
ПЕНЕЛОПА. Я млъкни! И очи имаш да приказваш! Е, хайде, не я знаем коя е Девата.

ДЕВАТА. Дадено! А за очи - не ми трябват, и без очи пак те виждам.
ГЛАСЪТ. Ти-хо! Тук не е съд! Тук е панаир! Грешка на езика - тъкмо обратното, тук е панаир! Тук не е съд!

ПСИХОЧУДОТО. "Тъкмо обратното" е пак грешка на езика. Искахте да кажете, тоест,  да!...  Всъщност, какво искахте да кажете?

ПЕНЕЛОПА. Завеян си, та никакъв те няма! Гражданинът Закон искаше да каже: Тук не е панаир! Тук е съд!
ГЛАСЪТ. Ти-хо! Не ми се слушат глупавите ви измислици!
СЪПРУГЪТ. /избухва/ Наивна, а!

СЪПРУГАТА. Муцинко, нямам любовник, нямам! Гражданино Закон, нека да разкажа как се случи лошото! Нека, моля ви!
ГЛАСЪТ. РАЗКАЗВАЙТЕ!

СЪПРУГАТА. Благодаря! Нещастието започна на десетгодишнината от нашата сватба. В тоя ден аз бях на покупки с детето, а мъжът ми в кварталния клуб трябваше да изнесе доклад "Еманципацията на жената". Той, моят съпруг, е и общественик! Вие нямате представа какви хубави доклади изнася моят съпруг. Затова го наричат "Оратора!" Преди да тръгне за клуба, помолих да ми прочете доклада. Моят съпруг ме изгледа с много нежна любов и каза: "А бе какво ти разбира на тебе куфалницата от тия работи, ама хайде, щом си рекла." Божичко, бях прехласната, бях очарована:"Днес жената, която до вчера бе безправна робиня, се нарежда наравно с мъжа и рамо до рамо с него крепи основния фундамент на нашето общество посредством основната му ядка - новото семейство. Днес жената не е оная жена, тя сякаш вече не е жена! Днес жената..." А че не си спомням по-нататък, но все така продължава. Само думите са още по-големи, много по-големи...

Картината се отдалечава, вмества се в рамката на космовизорния екран и изчезва. Появява се Професорът.

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели, гледате неща, изцяло непознати за вас. Налагат се обяснения! Това, което видяхте, представлява бракоразводно дело между съпрузи. Що е бракоразводно дело? Апропо, по-напред трябва да обясним понятието съпрузи. Съпрузи произлиза от древнославянската дума "впряг". Съпруг значи съвместно впрегнат, съпруга - съвместно впрегната, съпрузи - съвместно впрегнати. А сега за бракоразводното дело! Не, по-напред трябва да узнаете как един мъж и една жена са били съвместно впрягани. И през това далечно време се е случвало някои да се влюбят и да желаят да живеят заедно. В такъв случай обаче те се били длъжни да регистрират любовта си в специално учреждение. Там между другото двамата се поемали задължение да се обичат до края на живота си. Колкото и невероятно да изглежда сега това, така е било! И все пак, когато се е оказвало, че някои съпрузи не могат де живеят заедно, те са били освобождавани един от друг само посредством друго учреждение. Науката доскоро не беше установила какво всъщност представлява то. Лично нашите проучвания ни доведоха до следното: въпросното учреждение почти не е имало грижата да установява съществува ли между съпрузите обич или не. То е търсило друго – вина! Ерго, учреждението е представлявало съд! Това е и нашият принос в тая област на науката.
Забелязахте ли нещо доста невероятно? Някогашните хора, изглежда, са престанали да разбират, че богинята на любовта е истински красива само без оковата на дрехите. Да, те са започнали да я обличат, и то в най-неподходящи за нея одеяния. Сами видяхте – любов-вина!... /Професорът изважда статуята на богинята, облечена в комбинезон. Сега обаче тя наподобява манекен. Професорът отива към нея./ И някога са намирали, че така е по-хубава! Невероятни хора!

А сега би трябвало да покажем продължението на делото. Вместо това обаче ние предлагаме да се върнем месец-два назад. Това ще ни даде възможност да видим как разказваните пред съда произшествия са протекли като събития. Няма възражение? Мерси!

/Професорът сяда пред пулта. Натиска съответната ръчка. Статуята на Венера потъва. Натиска друга и привежда в действие космовизора./

ВТОРА КАРТИНА

Улица. Съпругата с мрежа продукти в ръка отчаяно дърпа Особено надарения артист. Той, заинатен, седи на земята, рита и реве с цяло гърло, играейки ролята не 6-годишния Кичо.

КИЧО. Мамо ма-а! Купи ми играчката ма-а! Купи ми жабчето! Не видя ли как хубаво скача ма-а!

СЪПРУГАТА. Стани, мама, за какво ти е това зелено грозотило?
КИЧО. Искам да те плаша! Нали татко много ти се смее, дето припадаш от жаби!

СЪПРУГАТА. Че защо ти е притрябвало да ме плашиш, момчето ми?

КИЧО. Нали татко казва: "Мъже сме, жените трябва да се плашат от нас!"

СЪПРУГАТА. Хайде, хайде, не ти трябват играчки! Голям си вече.

КИЧО. Не съм голям, на шест години съм. Когато започна седем, ще съм голям. Купи ми играчката! Не може да се живее без играчки! И вие с татко си имате играчки, ама ги криете-е.

СЪПРУГАТА. Киченце, стани, мама, стани да си ходим, закъсняваме!

КИЧО. Няма да си ходим! Тук ще стоим! Купи ми жабчето! Ще избягам при баба, ако не ми го купиш. После ще видиш как ще ти се кара татко. /Избягва./

СЪПРУГАТА. Кичо! Кичо! Господи, това дете!

Появява се особено нададеният артист в ролята на леко пийналия непознат, като държи за ръка въображаемия дърпащ се Кичо.

НЕПОЗНАТИЯТ. Търпи малко, бе, юнак! Защо се теглиш на кестерме? Търпи де! И тая убава! Дете, играе му се! Купи му играчката и, това е!
СЪПРУГАТА. Как ще му я купя, без пари останах!

НЕПОЗНАТИЯТ. Я, това ли ми било? Лесна работа! Момчето е право, не може да се живее без играчки. И ние, дъртите, си играеме, ама с огино! /Към невидимия продавач/ Ей, нашенец, я дай най-зелената жаба, па да се пукат душмани! /Излиза за малко./
СЪПРУГАТА /държи за ръка въображаемия Кичо/. Не, не мога да приема! Откъде-накъде? Че ние дори не се познаваме!
НЕПОЗНАТИЯТ /връщайки се/. Я гледай! Какво приказва - не се познаваме! Всички мъже и жени са се познавали още преди второто пришествие! После знам ли защо се е потулила тая работа! /Подава подаръка на въображаемия Кичо. В същия миг Особено надареният артист застава на неговото място./

КИЧО. /Гледа онемял от радост играчката. Натиска тулумбичкате й и я хвърля към майка си. "Зеленото грозотило" започва да подскача към краката й./ Хайде, жабке!

СЪПРУГАТА. Кичо, махни това чудовище, прилошава ми! Ох, прилошава ми!

КИЧО. Няма да го махна, няма-а! Нали сме мъже, жените трябва да се плашат от нас!

СЪПРУГАТА. Я дай играчката, дай да я върнем на непознатия чичко!
КИЧО /побягва/ Няма да ти я дам, няма!

Особено надареният артист е отново в ролята на непознатия.

СЪПРУГАТА. Защо не си взехте играчката? Не мога де приемам подаръци от непознати!

НЕПОЗНАТИЯТ. Молим, подаръкът е за детето! На дете му дай да си играе. Порасне ли, с него ще си играят! /Тръгва си./

СЪПРУГАТА. А че почакайте. Нали ще минете да ви дам парите за играчката? Адресът ми е: "Трескавица" № 7. Нали?

НЕПОЗНАТИЯТ. Е, убаво де, убаво!

СЪПРУГАТА. Довиждане!

Особено надареният артист е пак в ролята на детето.

КИЧО. /Дотичва при майка си./ Ой, как се радвам! Ой как се радвам! /Спира възбудено./ Мамичко, щом стигнем в къщи, веднага ще изтичам при татко и ще му кажа: "Татенце, един много добър непознат чичко ми купи това жабче."

СЪПРУГАТА. "Един непознат чичко ми купи..." Кой знае какво може да си помисли мъжът ми! Де да го знаеш - мъж! Кичо, няма да казваш на татко, че играчката ти купи непознатият чичко! Кажи, че аз съм я купила! Чу ли?

КИЧО. Защо мамо? Лош ли е чичкото?

СЪПРУГАТА. А... не!

КИЧО. Тогава, мамичко, защо да не мога да кажа на татко, че един много добър чичко ми купи играчката? Татко ли е лош?

СЪПРУГАТА. Да не си посмял да говориш така! Твоят татко е най-добрият на земята!

КИЧО. Тогава, мамичко, защо де не мога да кажа на моя много добър татко, че един много добър чичко ми е купил играчката?

СЪПРУГАТА. Когато пораснеш - ще разбереш!

КИЧО. Защото, мамче, вие възрастните сте много умни ли?

СЪПРУГАТА /разсеяно/. Не...не... защото сме възрастни! Киченце, вземи, момчето ми, това левче, после ще ти дам още едно, но да не казваш на татко, че играчката ти е купил непознатият чичко! Чу ли?

КИЧО. Чух, мамче. /Тръгват./

КИЧО. Ще кажа: татенце-е, ти да не мислиш, ти да не си помислиш, че непознатият чичко ми е купил жабчето? Ами-и, мама, мама ми го купи!

СЪПРУГАТА /разсеяно/. Така, момчето ми, така кажи! /Отминават./

Появяват се  Необикновено веселите младежи, които пеят и свирят на китари весело-невесели песни:

Кряка срещу жабата жабока:
"Любя те навеки, квака-квока!"
Жабата приглася на жабока:
"Че и аз навеки, квака-квока!"

 

Квака-квака-квака-квакория,
интересна жабешка история!

 

Станаха съпрузи. Пак жабока:
"Трябваш ми навеки, квака-квока!"
Блещи се и жабата в жабока:
"Че и ти навеки, квака-квока!"

 

Мина време квака-квакория,
стана тъжна жабешка история!

 

Квака срещу жабата жабока:

"Ти си невъзможна, квака-квока!"

Жабата квакоти пред жабока:

"Ти си невъзможен, квака-квока!"

 

Квака-квака-ква-квакория,
много смешна жабешка история!

Картината с младежите се смалява до космовизорния екран. Появява се Професорът.

ПРОФЕСОРЪТ. Извинения! Спряхме космовизора. За незапознатите като вас с любовно-етичната древна история случаят е непонятен! Ще направим коментар.

Първо: вие не можете дс проумеете защо Съпругата предпочита Съпругът й да бъде нзлъган? Ние обясняваме – защото тя се бои! Второ: вие пак недоумявате - от какво се бои - няма причини да крие истината! Ние обясняваме – тя не се бои от истината, а от мъжа си! Трето: вие се учудвате, защо от мъжа си? Ние поясняваме – защото подозира, че ще бъде подозряна! Четвърто: вие не разбирате защо съпругата подозира, че ще бъде подозряна? Ние обясняваме...  Драги приятели, тъкмо тук се крие необяснимото. Но все пак, доколкото се простират нашите проучвания, мъжът и жената от двадесетия век са носели подозрението един към друг, както зъбите в устата си. Апропо, не ви ли прави впечатление? – Вина, а сега подозрение! Ерго, още едно загрозяващо одеяние въоху неповторимото тяло на Венера.
/Задействува приспособлението, посредством което излиза статуята. Чуват се нескончаеми ръмжащи и квичащи звуци. Богинята не се показва. Професорът се суети около пулта – напусто. Наднича над шахтата./ Момент! /Донася въже с клюп и с него измъква статуята. Тоя път тя е манекен, облечен в рокля и все още напомнящ Венера./ Извинения! Техниката още в
зародиша си е имала кошмарната склонност да върши глупости!

Но на въпроса!... Шестнадесето: вие недоумявате, защо древните хора са търпели такова голямо зло като подозрението? Ние обясняваме: защото те не са го смятали за зло! Напротив, узаконявали са го като един от най-сигурните пазители на любовта им! Да, като един от най-сигурните пазители! Струва ни се, това беше последно.
Но нека продължим с фактологията!

/Послужва си с пулта. Венера потъва. Космовизорният екран светва./

ТРЕТА КАРТИНА

Жилището на съпрузите. Тая вечер ще има празненство – десет години от сватбата им. Съпругът е сам. Жена му и детето не са се върнали от покупките. Всеки миг могат да дойдат гости. Съпругът обезпокоен наднича през прозореца. Кръстосва стаята, скучно му е. Опитва да реди масата. Всичко излиза по мъжки несръчно. Улисан в подредбата, затананиква някаква мелодия. Изпада в добро настроение и тя неусетно придобива текст:

Хора разни, там-тарара,

кой как свари, си я кара.

А пък аз, тарамта-ройно,

си живея преспокойно!

 

Слава богу, рам-тарита,
чуден ми е апетита!
Спя си сладко, иха-хаха,
и наред ми е стомаха!

Звъни телефонът.

СЪПРУГЪТ. Ало, кого търсите? Петър Виденов? Няма такъв. А-а, Психочудото! Почакайте! /Чука на стената на съседния апартамент. Идва Психочудото./ Съседе, търсят те.
ПСИХОЧУДОТО. Мерси, Ораторе. Ало, да, аз съм, да! Мерси, добре съм! Ти как си? Много се радвам! Искаш да се ви... да се видим? Може, разбира се! Ут...утре? В чет... в четири? Свободен съм, да! У вас? Добре! Запомних, в четири! Неп...непременно ще дойда! /Затваря телефона, тръгва си, но изведнъж се обръща, грабва тревожно слушалката и изкрещява./ Ало! Ало! Но кой си ти?

СЪПРУГЪТ. Чудно чудо. Психочудо! Всички ли психиатри са завеяни като тебе?

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, Ораторе, случва ми се понякога. /Тръгва си./
СЪПРУГЪТ, Чакай, къде се запъти?

ПСИХОЧУДОТО. Да не би да преча? /Вижда подредената маса./ Вие какво?

СЪПРУГЪТ. Види се, изфирясало ти е! Е, нали аз и жената вчера лично те поканихме?

ПСИХОЧУДОТО. А, да, десетгодишнина от сватбата ви! Аз съм взел букет, момент... /Излиза./

Останал сам, Съпругът започва отново да реди масата. Минава край огледалото и видял се в него, спира. Оглежда се от горе до долу и открива, че е интересен мъж. Това го навежда на мисли и песента взема по-друга насока:

Че защо пък, рамта-ретка,
Девата ми е съседка!
Бива си я, рамта-рална,
и е доста либерална!

 

Хубаво ще е, трала-ла,

тъй да стане ала-бала!

Но ще почнат да приказват,

да ме мъмрят и наказват!

 

Що ми трябва, рамта-тата,
да си търся сам белята?
Що ми трябва, рамта-ройно,
без жени е по-спокойно...

Психочудото се връща в балтон, с шапка, но без букет.

СЪПРУГЪТ. И таз добра! За къде си стегна враното конче?

ПСИХОЧУДОТО. Влязох в стаята си и изведнъж се сетих, да, сетих се, че след като ви гостувам, ще трябва да изляза.

СЪПРУГЪТ. Много си досетлив! Акъла ми взе! Е, можеше да се досетиш и за какво отиде...

ПСИХОЧУДОТО. Пардон! /Тръгва за букета./

СЪПРУГЪТ. Не, я си стой тука! Букета – когато дойде жената!
ПСИХОЧУДОТО. Ораторе, аз ей сега!

СЪПРУГЪТ. Не, не те пускам! Знам ли те, току-виж, този път дойдеш с чадър. Хайде край, добре дошъл и сваляй балтона!

Психочудото сваля балтона. Съпругът го поема и окачва. През това време Психочудото сваля очилата си, за да ги избърше. Съпругът се обръща и протяга ръка, като очаква гостът да  връчи шапката си. Психочудото вместо нея му връчва очилата.

СЪПРУГЪТ. Я си сложи очилата! /Сваля сам шапката му и я окачва. Психочудото машинално слага очилата си. Чуди се къде да си дене ръцете. Навежда се и си изува обувките, понеже са много кални, върти се из стаята и не знае къде да ги сложи./

СЪПРУГЪТ. Като те меря, ти в края на краищата ще вземеш на закачалката да ги обесиш! Сложи ги ето тук! Моите уважения, ама не се научи да не си застъпваш обувките. Я гледай, кални са до перваза!
ПСИХОЧУДОТО. Пардон, впрочем, да, пардон! Нали виждаш?
СЪПРУГЪТ. За виждане, както виждаш, виждам, само че по-спокойно приказвай! И думите си застъпваш като обувките...
ПСИХОЧУДОТО. Застъпвам ги, да! Това е рефлекторен страх!
СЪПРУГЪТ. Хайде, сега, страх, какъв страх?

ПСИХОЧУДОТО. Страх, че кажа ли нещо, то ще предизвика или смях, или недоумение, или подозрение...

СЪПРУГЪТ. Ето ти нови двайсет! А защо все на тебе така ти се случва, съседе?
ПСИХОЧУДОТО. Не знам, може би защото се опитвам де мисля...
СЪПРУГЪТ. Моите уважения! То, дето мислиш, нищо, само че, види се, погрешно мислиш, та затова. Така ли е, Психочудо.
ПСИХОЧУДОТО. Никой не може да мисли винаги безпогрешно!
СЪПРУГЪТ. Защо пък, има ги всякакви. Намират се и такива.

ПСИХОЧУДОТО. Намират се, но подобни субекти само си присвояват правото за безпогрешно мислене и по такъв начин грешат генерално.

СЪПРУГЪТ. Недей бе, човек!

ПСИХОЧУДОТО. Да, Ораторе, чувството за безпогрешност е най-голямата грешка, тоест, да, най-голямата грешка!

Влиза Пенелопа.

ПЕНЕЛОЛА. Съседе, честито! За много години щастлив семеен живот! Извинявай, че идвам без мъжа си – болен е! Иначе все сме заедно, какво да правиш – любов! За малко и аз да не дойда. Работа, много работа! Целият квартал на мене чака, ще знаеш!

СЪПРУГЪТ. Така е, обществената работа е тежка, Пенелопе.

ПЕНЕЛОПА. Пак! Ах, ти, зевзек такъв! На мене измисли Пенелопа, на другата си съседка – Девата, на него – Психочудото. Опасен човек си! Добре че и на тебе ти измислиха – Оратора, та сме пито-платено. Жена ти къде е?

СЪПРУГЪТ. Отидоха с детето на пазар, пък де да ги знам, още ги няма.

ПЕНЕЛОПА. Е, ще дойдат! Много ти е свястна съпругата, блазе ти – кротка, привързана...  За пример семейство сте!
СЪПРУГЪТ. Остави, Пенелопе, ще ни урочасаш!

ПЕНЕЛОПА. Хайде, хайде, суеверия! Никакво урочасване – така си е! Винаги се радвам, когато видя добро семейство. Велико нещо е семейството – гнездо на любовта. Хората трябва да бъдат достойни за нея! Но кой ти разбира? Станали са едни – живеят по пет, по десет години даже, и се развеждат. Да не приказваме за тия, дето отиват в гражданското, подписват се и оттам право в бракоразводното. Не, Ораторе, не ми харесва това, ще знаеш! А отгоре на всичко, трябва да бъдем пример за младите, да печелим уважението им...

ПСИХОЧУДОТО. Впрочем, съседке, уважението на младежите към възрастните, изглежда, претърпява някакво специфично развитие. Да, от сума години насам...
ПЕНЕЛОПА. Не те разбирам!

ПСИХОЧУДОТО. Някога младите са наричали родителите си тате и мама. След това някои младежи започнаха да ги наричат моруците... Още по след това, тоест още след по това – тъпите. А в последно време, пардон – демодетата!

Влиза Девата.

ДЕВАТА. Привет, душици мои! Обичам ви, както казва приятелката ми, въпреки вас!

СЪПРУГЪТ. Ето ни и Девата!

ДЕВАТА. Извинявайте, пресякох ви, май нещо си лафехте.

СЪПРУГЪТ. Гледай си кефа! Пресякла си ни, голяма работа! Докато чакахме да се върне жената от пазар, развивахме мисли, така да се рече, за любовта и брака...

ДЕВАТА. Любов, брак... Де Багдад, де Цариград!

ПЕНЕЛОПА. Извинявай, съседке, ама това са безотговорни приказки! Бракът е венецът на любовта. Нейният естествен завършек!
ДЕВАТА. Много точно го изографиса, Пенелопе, завършек!
ПЕНЕЛОПА. Какво искаш да кажеш?

ДЕВАТА. Това, че тоя венец на любовта, както викаш ти за брака, изглежда малко нещо трънен!
ПЕНЕЛОПА. Дево, истинската любов всичко издържа.
СЪПРУГЪТ. А бе кой както я уйдурдиса! Я си вземете от мезето.
ПСИХОЧУДОТО. Мисля че за да може бракът де издържи любовта, тоест, не, любовта да издържи брака, тя би трябвало де бъде едно измежду най-трайните чувства...

ПЕНЕЛОПА. А защо да не бъде?

ПСИХОЧУДОТО, Нямам нищо против, само че да, да, само че, ...пардон, прекъсна ми се нишката!
ДЕВАТА. Пенелопе, може ли един въпрос, докато Психочудото върже нишката? Ти си, както се вика, женска жена. Не ти ли припарва понякога за някого, ей така, освен за мъжа ти?
ПЕНЕЛОПА. Никога няма да направя на мъжа си това, което той не искам да ми направи!
СЪПРУГЪТ. Там е работата я! Види се, дискретност му е майката! Инак падне ли...

ПЕНЕЛОПА. Ораторе, с такива приказки хич не ми радваш окото, ще знаеш!

СЪПРУГЪТ. Пенелопе, ами ти от шега не разбираш...

ДЕВАТА. Прощавай, Психочудо, прередих те! Върза ли нишката?

ПЕНЕЛОПА, Какво има да връзва? Любовта трябва да бъде най-трайното чувство! Как може майка и син, брат и сестра, майка и дъщеря да се обичат цял живот, а?

ПСИХОЧУДСТО. Впрочем това означава, че тия любови са естествено трайни! Тъкмо поради това не се е налагало те да бъдат регистрирани в учреждение, за да им се осигури трайност. Не е така с любовта между мъжа и жената. Тая любов я регистрираме с цел да бъде тя трайна!

ПЕНЕЛОПА. Невъзможен си! Все чудатости измисляш! Казах, любовта между мъжа и жената трябва да бъде трайна, и толкоз.

ПСИХОЧУДОТО. Да, но как това би могло да бъде възможно?

ПЕНЕЛОПА. Чрез въздържание в края на краищата – хора сме! Важното е да бъдем верни на любовта.

ПСИХОЧУДОТО. Странно! Как ще бъдем верни на любовта, щом сами на себе си не сме верни, впрочем да, щом сами на себе си...

ПЕНЕЛОПА. Невменяем си! Приказваш ги едни, дето човек не знае как да ги квалифицира! Ти помислял ли си иначе на какво ще заприличаме, а? Въздържание трябва, драги, въздържание. Това е!

СЪПРУГЪТ. Пенелопе, то, въздържанието си е въздържание, ама чак пък толкова! Тогава хасъл на какво ще заприличаме? Е, не ме гледай така де, шегата си е шега!

ДЕВАТА. Пенелопе, както те слушам, прощавай, ама много си вътре.

ПЕНЕЛОПА. Ти най-добре ще направиш да се омъжиш! Вече комай мина трийсетте... И помисли за въздържанието!

ДЕВАТА. Дадено, само че ти за каква ме мислиш? Да се омъжвам? Както казва приятелката ми, защо да правя нещастен един, когато мога да давам щастия на много!

ПЕНЕЛОПА. Чудесно, ама ако говориш сериозно, не аз, ами ти си вътре!

ДЕВАТА. Е, какво де се прави! Всеки човек си има слабини!

ПСИХОЧУДОТО. Всъщност, съседке, какво, респективно, се получава от твоите мисли за въздържанието? Щом има нужда от въздържание, за де се осигури трайност на любовното чувство, тогава любовта между мъжа и жената е по природа нетрайна! Следователно и мъжът и жената, като любещи се субекти, са по начало съмнителни.

ПЕНЕЛОПА. Туйто-о-о!

ПСИХОЧУДОТО. Нещо повече! В такъв случай, пардон, те са ежечасни възможни престъпници. Именно да, възможни престъпници.
СЪПРУГЪТ. Карай, Психочудо, то се е видяло...

ДЕВАТА. Сладък си ми, Психочудо! Само че няма нищо опасно! Нали бракът е за това – да озаптисва, как го рече там, възможните престъпления.

ПСИХОЧУДОТО. Да, но бракът на практrка не осуетява възможните престъпления. Зстъпват ли в брак, мъжът и жената се превръщат от възможни престъпници във възможни подсъдими.

ПЕНЕЛОПА. Изкукуригал човек!

СЪПРУГЪТ. Чакай, съседе, ти докъде я откара?... Възможни подсъдими – неприятна работа!
ПСИХОЧУДОТО. Точно тека, Ораторе, неприятна и поради това много от встъпилите в брак се стремят де бъдат вместо възможни подсъдими, възможни съдници.
СЪПРУГЪТ. Моите уважения, Психочудо! Види се, ти затова си, кажи-речи, стар ерген. Ожени се бе, човек! Пък после се постарай. Ух, умори ме! Постарай се да бъдеш вместо възможен подсъдим възможен съдник! Или предпочиташ де си останеш само възможен престъпник?

ПСИХОЧУДОТО. Предпочитам де си остана само възможен престъпник! За възможен съдник не ме бива...
СЪПРУГЪТ. Е, хубаво де, щом се плашиш от разни там страхотии, ожени се за някоя Пенелопа – не за нашата, разбера се!
ПСИХОЧУДОТО. Пенелопа не съществува. Измислили се я мъжете за свое удобство. Впрочем по същата причина те не са измислили някой Пенелоп, тоест да, Пенелоп.

Влизат съпругата и Особено надареният артист в ролята на Кичо.

СЪПРУГАТА. Прощавайте, скъпи гости, забавих се! Честит ни празник, Муцинко! /Приема поздравленията на всички./

КИЧО. /Пуща жабата в ход./ Чакай сега, лельо Пенелопке, нали сме мъже, жените трябва да се плашат от нас!

СЪПРУГЪТ. Кичо, дай веднага играчката!

КИЧО. Татенце-е, ти де не мислиш, ти да не си помислиш, че непознатият чичко ми купи играчката? Ами-и, мама ми я купи, мама!

СЪПРУГАТА. Кичо!
СЪПРУГЪТ. Какво? Какво?
КИЧО. Нищо.

СЪПРУГАТА. Я ела да те измия в кухнята!

КИЧО. Ох, ма, мамо, защо ме щипеш? Не мога да търпя повече! Не мога ма! Ето ти левчето, пък аз ще кажа! Татенце, тая играчка ми купи един много добър непознат чичко!

СЪПРУГЪТ. Какво бръщолевиш бе?

СЪПРУГАТА. Боже мой, дете, пак дете!... Случайно ни срещна нашият приятел, оня, Муцинко, Фърчилото. Той купи тая жаба – бях си похарчила парите... Нашият Кичо, нали не го е виждал, току рече: "Ще се похваля на татко, че един непознат чичко ми купи играчка!... А че не знам защо, намислих да го изпитам може ли да пази тайна. Дадох му даже последния си лев. Пък  то... детска му работа!

СЪПРУГЪТ. Ама глупости, а! Кичо, я веднага се прибирай в спалнята!

Кичо влиза в стаята си.

ДЕВАТА. Я-я-я, какво меле щеше да стане!

ПСИХОЧУДОТО, Впрочем да, букета. /Излиза./

Влиза Особено надареният артист в ролята на Познатия, който уж е купил играчката – Фърчилото.

СЪПРУГЪТ. А, тъкмо за вълка говорим, и вълкът в кошарата. Фърчило, не е трябвало да си правиш труд, ама нищо – благодаря, ще ти върнем парите.
ПОЗНАТИЯТ. Какви пари? /В това време забелязва, че Съпругата, скрита зад гостите, му прави знаци./ А, да-да, дребна работа!
СЪПРУГЪТ. Какво "а, да-да", нали си купил играчка на Кичо?
ПОЗНАТИЯТ. Е, да де!

ПЕНЕЛОПА. Какъв човек, "да-да, е, да-де!" Вместо това кажи каква е играчката и край!
СЪПРУГЪТ. Точно така – кажи!

ПОЗНАТИЯТ. Такава, играчка като играчка. Ей хора, какво сте ме заяли още от вратата?

Психочудото се връща с букета.

ПОЗНАТИЯТ. /Поглежда към Съпругата, която се мъчи да му подскаже, стискайки въображаемо тулумбичка./ Ами ето такава... /Стиска и той./

СЪПРУГЪТ. /Наподобява движението му./ Така, така, а какво е това?

ПОЗНАТИЯТ. /Вижда, че Съпругата подскача, наподобявайки жаба./ Играчка като играчка, Ораторе. /Подекача и той./

СЪПРУГЪТ. /Обръща се и вижда жена си как дава знаци на Фърчилото и изревава с лице към детската                                                   стая./. Кичо-о-о, ела веднага тук!

СЪПРУГАТА. Господи, какво правиш, Муцинко?
ПЕНЕЛОПА. Така става, когато...
ДЕВАТА. Положението е ици-бици-трици...

Особено надареният артист излиза от детската стая в ролята на Кичо.

КИЧО. Какво, татенце?

СЪПРУГЪТ. Я кажи: тоя чичко ли ти купи играчката?

КИЧО. Не, татко, ами-и! Оня, непознатият чичко, дето ми купи играчката, е друг! Друг е, друг!... И е много добър! Такъв чичко да си имаш, па нищо не ти трябва. Като се връщахме, молих мама де го настигнем и доведем, а тя едно си знае: "За непознатия чичко ни дума!"

СЪПРУГЪТ. Марш в стаята!

Кичо се прибира в спалнята.

ПЕНЕЛОПА. Аз... нали предупредих, мъжът ми е болен! Ораторе, сега разбра ли, че без въздържание ни любов ще има, ни брак, ни нищо. /Тръгва си./ Да не й се надяваш! Ама на, намерила кураж! ... /Излиза./

Мярка се Познатият и тихомълком се измъква.

ДЕВАТА /към Психочудото/. Хайде, какво чакаш? Стана тропическо! Дим да ни няма!

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, слисах се! /Като не се разделя с букета, сваля балтона от закачалката, но без да усети, бута шапката си. Тя пада на пода. Психочудото не я забелязва. Облича трескаво балтона си. Навежда се да обуе обувките. Пред краката му обаче се оказва падналата шапка. Обува я. Пипа главата си и смътно се догажда къде е естественото й място. Но тя вече е на краката му. Грабва едната обувка сякаш да я сложи на главата. Разбира и поправя грешката си. Взема втората. Чак тогава му идва на ум да извади крака от неподходящата обувка. Вече готов за излизане, тръгва, но си забравя шапката./

ДЕВАТА. /Слага шапката на главата му./ Хората нямат глави, пък носят шапки. А ти?

ПСИХОЧУДОТО. Пардон, слисах се! /Машинално й подава букета./ Тоест, да, слисах, пардонисах се! /Излизат. Картината се отдалечава, смалява на космовизорния екран и изчезва. Появява се Професорът./

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели, работите така се усложниха, че и ние подобно нашия далечен предшественик, Психочудото, се пардонисахме.
Апропо, за сега се въздържаме от коментарии. Предлагам да продължим с фактологията! Ще ви покажем едносъщият денонощен разговор между  съпрузите в началото на третия ден!
/Сяда пред пулта и задейства космовизора./

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Познатата от трета картина стая на съпрузите. Съпругата бърше очите си, а Съпругът по риза ту спира, ту кръстосва стаята.

СЪПРУГЪТ. Пак питам – кой купи играчката?

СЪПРУГАТА. Муцинко, непознат човек беше! Той ще дойде за парите. Ще го видиш и ще разбереш.

СЪПРУГЪТ. А защо не дойде досега? А-а-а, за резил ме направи пред хората! Не смея да се покажа на улицата! Вече трети ден на работа не ходя! На болен се правя! Непознат! А щом е непознат, защо даде на детето пари да не споменава за него?

СЪПРУГАТА. А че... страх ме беше!

СЪПРУГЪТ. А бе какъв страх бълнуваш? Пак ще речеш от мене, нали? Ама аз да не съм носорог, мъж съм ти!
СЪПРУГАТА. Ох, майчице, де да беше носорог, а то, защото си ми мъж, да не си помислиш нещо!

СЪПРУГЪТ, А когато детето каза, защо се опита да скриеш втори път? Защо излъга, че Фърчилото е купил играчката? Непознат! Кой нормален ще повярва, че непознат човек ще седне да купува играчки на чуждо дете? А-а-а, изложи ме в целия квартал! Рогоносец ме направи! Честта ми на карта постави! Честта ми! Казвай, кой купи играчката? Ка...

Повреда. Съпрузите замръзват кой в каквото положение е бил в момента. Професорът не може да оправи повредата. За да спаси положението, започва коментар, като през цялото време на коментара уж между другото опитва чрез блъскания на пулта да задействува космовизора.

ПРОФЕСОРЪТ. Извинения! Малка повреда на регулатора за движението. Не се безпокойте, всичко ще се оправи! И без това имахме намерение да кажем няколко думи по повод на замръзналите в момента събития, ерго, всичко е наред! И така, стигнахме до честта! Благодарение на честта любовният бит на хората от двадесетия век е предлагал зрелища, не по-малко увлекателни от любовните битки на мезозойските ихтиозаври. Тя, искаме да кажем честта, е представлявала една от доста многото дрешки, с които древните са "разхубавявали" Венера. /Появява се манекен в манто, който вече няма нищо общо с богинята на любовта./ Богинята, както виждате, е трябвало да бъде обличана независимо от това, че по този начин тя е преставала да прилича на  себе си. Драги приятели, хората от древността и преди всичко мъжете са приемали любовта на жената като въпрос на своя лична чест! Не примигвайте недоверчиво! Казахме това, което казахме – като въпрос на своя лична чест! Получавало се е така, че вместо любовта си те са хранили своето тщеславие, честолюбие, па даже, взето по на дребно, суетата си...

Венера потъва.

Професорът млъква – Съпругът е произнесъл непроизнесената сричка при повредата – космовизорът се е самооправил.

СЪПРУГЪТ. ... звай!

СЪПРУГАТА. Муцинко!

СЪПРУГЪТ. /Поглажда часовника си./ А пък тия от службата, току-виж се домъкнали да ме навестят! Болен съм, санким! За резил ще стана. Пфу! Няма вече накъде, трябва да отида до
предприятието! Казвай, колко пъти ще те питам?

СЪПРУГАТА. До гуша ми дойде, иде ми да избягам!

СЪПРУГЪТ. Така ли? Как ще бягаш? Къде ще бягаш?

СЪПРУГАТА. Това не се търпи. Където ми видят очите!

СЪПРУГЪТ. Много лесно искаш да се измъкнеш, ама тая няма да я бъде! Ще те заключа! Ще стоиш тук, докато се върна от работа, разбра ли?

СЪПРУГАТА. Трябва хляб да купя?

СЪПРУГЪТ. Аз ще купя хляб!

СЪПРУГАТА. Захар нямаме, олио, на баня исках да отида, на фризьор...

СЪПРУГЪТ. Аз ще свърша всичко! /Излиза./

СЪПРУГАТА. Какво ми дойде до главата! Да ти се отще и мъж, и всичко. Иде ми да го намразя! /Вижда захвърлена риза на мъжа си, вдига я, но забелязва скъсано копче. Започва грижливо да го зашива./ Пък и тоя чозек, дето купи играчката. Уж обеща да дойде. Да беше дошъл! Може би всичко щеше да се оправи... Ами ако повикам някого от улицата? Ако му обясня всичко и го помоля да дойде довечера и да каже на мъжа ми, че той е непознатият, който е купил играчката? ... Как не ми е дошло на ум досега? /Чуват се стъпки. Съпругата изтичва до прозореца./ Гражданино, извинете!

Особено надареният артист в ролята на Втория непознат, който трябва да излъже, че е купил играчката, се спира.

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Любопитно! На вашите услуги!

СЪПРУГАТА. Извинявайте, много извинявайте! Ще можете ли да дойдете за малко в къщи? Трябвате ми за нещ ... Как да ви обясня.
ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Интересно! Ида веднага!

СЪПРУГАТА. Ох, забравих, че съм заключена! Ами сега?.. В чекмеджето на масата нямаше ли ключ? /Намира ключа и отваря вратата./

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Поласкан съм!

СЪПРУГАТА. Много ми е неудобно, но заповядайте, седнете да ви обясня!

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Не си правете труд! Аз съм интелигентен човек, разбирам от един поглед...
СЪПРУГАТА. Ох, шегувате се, но ако знаехте наистина какво ми е!
ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Уникално! Зная, зная какво ви е, имал съм и друг подобен случай! Тогава също така ме извикаха от улицата.
СЪПРУГАТА. Наистина ли?
ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Разбира се! Човещина!
СЪПРУГАТА. Късмет съм имала да попадна тъкмо на вас!
ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Аз също, вие сте чудесна!

СЪПРУГАТА. И в другия ли случай съпругът беше толкова ревнив? Можахте ли да се разберете с него?
ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Не сте ли сама?

СЪПРУГАТА. Но защо се тревожите? Детето е в другата стая – спи! Това дете, каква беля е то!

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Е, да, е да, децата в някои случаи са много неприятно нещо...

СЪПРУГАТА. Но защо стоите прав? Заповядайте, седнете! Трябва да ви разкажа всичко, че да ме разберете! Няма да ви отнема много време! Само че трябва да дойдете и довечера!

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Ултрауникално! Разбира се, ще дойда! Вие сте толкова фина, щедра... /Опитва се да я прегърне./

СЪПРУГАТА. Какво правите, а че на какво прилича това?

Влиза Съпругът.

СЪПРУГЪТ. Така! Спипах ли ви!
СЪПРУГАТА. Господи! Господи!

Вторият непознат иска да избяга, но Съпругът го хваща.

СЪПРУГЪТ. Моите уважения, няма да се измъкнеш току-така! Ти си той, а?

ВТОРИЯ НЕПОЗНАТ. Не съм виновен, тя ме повика!
СЪПРУГАТА. Муцинко, не е виновен човекът! Чакай де ти обясня!
СЪПРУГЪТ. Откъде влезе любовникът ти, никаквице, като те оставих заключена?

СЪПРУГАТА. През вратата. Намерих един забравен ключ.
СЪПРУГЪТ. През вратата, а? Я ми покажи ключа.
СЪПРУГАТА. А че къде потъна тоя ключ, божичко.
СЪПРУГЪТ. Аха, през прозореца, види се!

Вторият непознат се възползува от залисията на съпруга, откопчва се и се укрива в детската стая.

СЪПРУГАТА. Чакай да ти обясня! Аз от улицата го повиках. Мислех да го помоля да дойде довечера. Да ти каже, че той е непознатият, дето купи играчката. Да се успокоиш, да не ме подозираш. ..

СЪПРУГЪТ. Безочнице, ти и сега ли ме лъжеш? И сега ли? И сега ли? Ти мене за малоумен ли ме смяташ?

Особено надареният артист излиза от детската стая в ролята на Кичо, който гони пред себе си подскачащата жаба.

КИЧО. Мамичко, къде си, да те плаша? Мамичко... /Озърта се за майка си./

СЪПРУГЪТ. Кичо, тоя непознат чичко ти купи играчката, нали?

КИЧО. Не, татенце, ти защо все други чичковци ми показваш? Тоя чичко не е оня. Оня чичко е много добър. Покажи ми го, и веднага ще го позная.

СЪПРУГЪТ. /Плесва Кичо./ Веднага в стаята си!

СЪПРУГАТА. Муцинко, защо не искаш да ти обясня?

СЪПРУГЪТ. Чудовище! /Прилошава му./

Особено надареният артист отново в ролята на Втория непознат се възползува от това и изскача през прозореца. Появяват се необикновено веселите младежи, пеят и свирят на китари весело-невесели песни.

Балтика на две разсякъл
някакъв си кит.
Виж, какъв опасен кит!
Виж, какъв незнаен кит!

 

Но ние се обичаме, нали?
и брака няма де ни раздели!

Слънцето на две разсякъл
някакъв си змей!

Ей, какъв опасен змей!
Ей, какъв незнаен змей!

Но ние се обичаме, нали?
И брака няма да ни раздели!

Картината се смалява и изчезва. Професорът е спрял космовизора и към зрителите:

ПРОФЕСОРЪТ. Дори и ние, хората от петхилядната година, се уморяваме, та какво остава за обитателите на нашата многотърпелива планета преди повече от три хиляди години. След няколкодневни безрезултатни разправии Съпругът и Съпругата, изтощени от безсъние, заспиват – тя на единия, той на другия стол. Спят кратко, но сънуват. Съпругът – сянката на баща си. Съпругата – сянката на майка си. Струва ни се, ще бъде в интерес на изследването
да видим тъкмо тоя сън. /Задейства космовизора./

ПЕТА КАРТИНА

Познатата от трета картина стая на съпрузите. На отсрещната й стена някъде към единия ъгъл е откроена Сянката на бащата на Съпруга – Особено надареният артист. Между сина и сянката се е водил разговор.

СЪПРУГЪТ. А бе не знам, не знам вече какво да мисля! Все това – непознат, та непознат! Какво ще кажеш ти, тате?
СЯНКАТА НА БАЩАТА. Сине, не верувай на жена!
СЪПРУГЪТ. Ами случайно ако не ме лъже?
СЯНКАТА НА БАЩАТА. И да не те лъже, пак не й верувай!

Картината потъмнява. Някъде към другия ъгъл на стената се вижда откроена Сянката на майката на Съпругата. Между сянката и дъщерята също се е водил разговор.

СЪПРУГАТА. Ох, душата ми извади! Вече колко дни и нощи все това: "Казвай кой купи играчката!" Какво да правя, майчице?

СЯНКАТА НА МАЙКАТА. Дъще, на шиш да те пече, парче по парче да те реже, не му казвай! Не му казвай! На мъж нищо не се казва!

Картината потъмнява.

СЪПРУГЪТ. Татко, ами ако жената менабеди, че имам любовница, пък аз й казвам,  че нямам, не трябва ли да ми вярва?
СЯНКАТА НА БАЩАТА. И да имаш! Това е друго, ти си мъж!
СЪПРУГЪТ. Как мъж?

СЯНКАТА НА БАЩАТА: Ей така!.. Защото няма рогоноски, а рогоносци, сине!

СЪПРУГЪТ. Татко, ама... не е ли несправедливо?
СЯНКАТА НА БАЩАТА. Може и да е... но така е!

Картината потъмнява.

СЪПРУГАТА. Няма какво да не казвам, майко! Аз не го лъжа!

СЯНКАТА НА МАЙКАТА. Така, така, а защо казваш, че хората говорели?

СЪПРУГАТА. Кичо, майчице. Кичо, обърка всичко.

СЯНКАТА НА МАЙКАТА. А ти хич биваше ли на дете да се доверяваш?
СЪПРУГАТА. А че аз... какво доверяване, само така, мъжът ми да не би да си помисли нещо.
СЯНКАТА НА МАЙКАТА. Я остави, то крушата си има опашка!
СЪПРУГАТА. Майко, но аз наистина нямам любовник! Не ми ли вярваш, майчице?

СЯНКАТА НА МАЙКАТА. Дъще, ти мене не лъжи! Майка си не лъжи, щерко!

Картината се отдалечава и умалява в рамките на космовизорния екран. Появява се Професорът.

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели, дойде моментът де осъществим най-сложния експеримент. Въоръжени с хикс-игрек лъчи, ние ще отидем при отражнията на хората от древността и ще влезем в пряка връзка с тях. Такъв допир естествено би могъл да е опасен, но все пак те сега сънуват. /Професорът се приближава към отраженията на двамата съпрузи и сенките на родителите им/.

СЯНКАТА НА БАЩАТА. Тоя пък откъде се пръкна?
СЪПРУГЪТ. Непознат ми се вижда!

ПРОФЕСОРЪТ. Добър вечер! Не се тревожете. Ние сме човек от бъдещето – професор. Привлече ни вашият разговор за любовника на съпругата ви.

СЪПРУГЪТ. Види се, ти знаеш кой е? Кажи го веднага!
СЯНКАТА НА БАЩАТА. Така, така, чоджум, кажи го!
СЯНКАТА НА МАЙКАТА. Уста да имаш, език да нямаш!
СЯНКАТА НА БАЩАТА. Сус мари!

ПРОФЕСОРЪТ. Но вие казвате, че жена ви има любовник!
СЪПРУГЪТ. А бе аз казвам, ама тя не казва!

ПРОФЕСОРЪТ. За какво умувате тогава? Щом съпругата твърди, че няма любовник, ерго, няма!... Но нека предположим, че има...
СЪПРУГЪТ. Без предположения! Факти! Факти!

ПРОФЕСОРЪТ. ... Да предположим, че има любовник. Това в най-лошия случай ще означава, че тя е престанала да ви обича. При това положение вие какво трябва да направите?

СЪПРУГЪТ. Ще я пребия!

ПРОФЕСОРЪТ. Но как така? За обич никой никого не може да съди, а още по-малко да наказва.

СЪПРУГАТА. А че... аз не знам, но човекът е прав за наказанието!
ПРОФЕСОРЪТ. Мъжът и жената са свободни хора и като такива те могат свободно да обичат или да не обичат!

СЪПРУГАТА. Господи, какви хубави думи говори!

СЯНКАТА НА МАЙКАТА /към Съпругатв, изкрещяза/. И ти ли ма, кучко?
СЯНКАТА ПА БАЩАТА /към Професора, с невъздържан гняв и отвращение/. И това ми било мъж, поплювко, абдал!...

Нахвърлят се върху него.

Картината потъмнява. Появява се Професорът.

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели, във връзка с последните събития ние вече се натъкваме на антагонизма. Апропо същият този антагонизъм е представлявал едно измежду най-загрозяващите Венерини одеяния. Да, по онова време между мъжа и жената е съществувала вражда, непримирима, вековна вражда. Вие навярно се учудвате защо? Ние също така се учудваме, но не можем да ви отговорим с точност. По тоя въпрос тепърва ще се правят специални проучвания. Хората, чиито отражения гледаме на космовизора, може би не съвсем осъзнето, но все пак са усещали тая беда. Иначе не биха казвали някои неща като например, цитираме:

"Мъжът и жената се врагове под един юрган!", или: "Избираш ли си жена, бъркаш в торба сьс змии. Е, изваденото ще бъде все змия, но поне де не е усойница!", или: "Към мъж жал да нямаш - червата му да се влекат, ти речи - поясът му се влече!"

В народните словесни умотворения оттогава вместо "любили се три години време" може да се прочете: "лъгали се три години време". Трябва де отбележим, че цитатът не е стих от хумористична песен, както невярно предполагате. Трябва да отбележим също така, че изразът "лъгали се" е замествал "любили се" не и за да изрази една трагичност. Не, тогавашните хора, изглежда, до такава степен са били свикнали със злото, че се го забравили. Ерго, в съзнанието им "любили се" и "лъгали се" се започнали да имат едно и също значение.

Драги приятели, надяваме се, нямате желание да гледате цялата караница между съпрузите! Ако има нещо ново, то е, че по време на разправията гласът на Съпруга мутира най-невероятно. През първия ден е тенор, през втория – бас, през третия – сопран. Намираме, че ще бъде по-интересно да видим началото на края, когато състоянието на мъка е вече извън границите на нормалното!

Задейства космовизора.

Стаята на съпрузите. На едно въже са преметнати нови ризи. Под въжето – панер, пълен със скъсани ризи. Съпругата, която не е в състояние де каже нищо друго, освен: "мамо", "мамо", "майчице", и "боже мой", "боже мой", "божичко", се върти около Съпруга като около умиращ. Съпругът, по риза, с кърпа на челото, със затворени очи и глава към тавана, реве като подивял: "Кажи любовника си-и-и. Вече колко дни ме мъчи-и-и-ш. Любовника си кажи-и-и! Кажи го-о-о! Любовникът ти кой е-е-е? Колко пъти те питам, измамнице-е-е! Кажи името на тоя ти-и-ип! Кажи го-о-о!" Едва свършил, започва отново същото. И той като Съпругата не е в състояние да каже нищо повече. Още в първите секунди на картината Съпругът, изпаднал в особено силен афект, раздира ризата си от горе до долу. Съпругата съблича скъсаната риза от ревящия съпруг, снема от въженцето нова и му я облича. Скъсаната хвърля в панера. Съпругът не е в състояние да възприеме нищо около себе си и се оставя да го обличат. Почти
веднага след обличането на новата риза Съпругът още по-афектирано раздира и нея, като тоя път сам я хвърля наслуки. Жена му веднага снема друга и притичва да му я облече. Съпругът, съвсем загубил представа за време и място, и продължавайки да реве, механически подава ръце назад, нагласявайки се за обличане.

Картината потъмнява. Появява се Професорът.

ПРОФЕСОРЪТ. Напразно мислите, че състоянието на Съпруга е един съвсем частен случай! Нашите изследвания свидетелствуват за друго – почти всички субекти от онова време са били предразположени към такова заболяване! 

/Изважда Венера, която е манекен, съвсем карикатурен. Плюс досегашното й облекло, тя е отрупана с още много труфила./

ПРОФЕСОРЪТ. Бедната богиня на любовта! Да-а, ще се опитаме да обясним какъв е бил двигателят на това много странно психо-явление. Болестта се е ноявявала тогава, когато любимият човек се е насочвал наистина или предполагаемо към друг. Не бързайте да мислите, че става дума за страданието от загубата на любимото същество! Това страдание, както добре знаете, има за двигател любовта към любимия и нищо повече. Не, двигател на въпросната болест при древните е била любовта към самия себе си, ерго, себелюбието! Тъкмо поради това у болните са се раждали чувства, невъобразимо недостойни за човека. Чувство за смъртна обида, чувство за адско отмъщение...
По всичко личи, че нашите пра-праотци чрез любовта на любимия човек всъщност са любили, а и то доста множко, своите собствени особи! Нещо повече! Някогашните хора не са смятали въпросната болест за болест! Напротив, намирали са я за естествен спътник на любовта. В зависимост от нейната сила са измервали силата на любовното чувство и са я наричали не болест, а ревност... Апропо, времето напредна. /Поглежда часовника си./ Драги приятели, време е да се върнем не делото, където ще разпитат свидетелите. Нашият научен експеримент се приближава към своя край. /Сяда пред пулта. Венера потъва. Космовизорният екран светва./

ШЕСТА КАРТИНА

Съдебната зала. Съпругът и Съпругата. Призованите за свидетели Пенелопа, Девата и Психочудото. Разгневеният Съпруг е вдигнал заканително юмрук над главата на Съпругата.

СЪПРУГЪТ. Изменнице! Лъжкиньо! Ще те убия!
СЪПРУГАТА. Муцинко, убий ме, само да ти олекне!
ПЕНЕЛОПА. Браво, Ораторе, пада й се!

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Гражданко, застанете вън от юмручния обсег на вашия съпруг! Така, още малко встрани! Достатъчно!
ПСИХОЧУДОТО. Пардон, по-добре ограничете юмручния обсег на съпруга!
ГЛАСЪТ. Правя всичко в обсега не законите!

ПСИХОЧУДОТО. Да, да, но юмручният обсег на съпруга винаги е надвишавал обсега на законите!
ГЛАСЪТ. Вече не! Казаното се отнася само до обсега на неписаните закони!

ПСИХОЧУДОТО. Всъщност, обсегът на неписаните закони и юмручният обсег на съпруга са почти едно и също нещо....

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Карате ме да мисля и по такъв начин спъвате работата ми! Гражданино, имате ли да кажете още нещо?

СЪПРУГЪТ. Моите уважения, Гражданино Закон, как да нямам! Моята съпруга е... вамп!

СЪПРУГАТА. Муцинко, наистина ли?

СЪПРУГЪТ. Муцинко, а? Муцинко! Гражданино Закон, дори аз, Ораторът, не можах да я хвана! Представете си, успяла е да влезе под кожата на всички наши познати. Да, щом опитам да я следя, те ме шпионират и веднага я предупреждават де внимава. Помоли ме да я пусна за хляб – пусна я. Помоли ме да я пусна за месо – иди, – и веднага подире й. А тя, можете ли да си представите какво прави? Отиде до хлебарницата, после до месарницата и оттам право в къщи. Какво ли не опитвах! Дегизирвах се, в рокли се обличах – нищо не помогна.

ПЕНЕЛОПА. Опасна жена, ще знаеш!

СЪПРУГЪТ. В своята подла дейност да завербува шпиони тая жена се оказа с международни способности. В нейните лапи попадна и един мой приятел – анатом. И как разбрах това? Повиках го в къщи, помолих го да разгледа лицето на Кичо и от анатомическа гледна точка да устанози, че той не е мое дете. В това съм сигурен!

СЪПРУГАТА. Майчице!

СЪПРУГЪТ. Млъкни, не искам да чувам гласа ти! А тоя приятел, след като прегледа малкия, знаете ли какво каза: "Ораторе, детето е твое!" Заплюх го. Изгоних го, но каква полза? Той вече беше в мрежите на жена ми.

ПСИХОЧУДОТО. Диагнозата е на лице!

ГЛАСЪТ. Ясно! Достатъчно!

СЪПРУГЪТ. Не само на вас, на слепите е ясно, Гражданино Закон!
ГЛАСЪТ. Коя е първата свидетелка!

На преден план застава Пенелопа.

ГЛАСЪТ. Възраст? Омъжена? Неомъжена? Осъждана? Неосъждана?
ПЕНЕЛОПА. Под четиридесет! Омъжена, по любов! Неосъждана, разбира се!

ГЛАСЪТ. Какво знаете по делото? Съпругът обвинява съпругата си, че му изменя. Вярно ли е това?
ПЕНЕЛОПА. Вярно е!

ГЛАСЪТ. Видели ли сте съпругата с нейния любовник?
ПЕНЕЛОПА. Ще я видя! Крие го като змия краката си.

ГЛАСЪТ. Тогава на какво се базира твърдението ви?
СЪПРУГАТА. А че... на какво, на нищо!

ПЕНЕЛОПА. На нищо ли? А нищо ли е това, дето се смути, та чак в земята потъна, когато детето каза за играчката, а? Нищо ли е това? Нищо ли е? Нямала любовник? Мръсница! Най-мръсна мръсница си ти, ще знаеш!

ГЛАСЪТ. Не разбирам защо се нахвърляте така срещу съседката си?

ПЕНЕЛОПА. Аз? Да се нахвърлям?

ГЛАСЪТ. Тогава говорете спокойно!

ПЕНЕЛОПА. Да говоря спокойно? Как може да говоря спокойно, като ме яде отвътре! Приказва ли се спокойно за такова нещо? Поставете се на моето място, Гражданино Закон! Поставете се на мястото на всички честни жени кето мене! Мъчим се ние да изграждаме семейство, да го утвърждаваме! Мъчим се да бъдем за пример, а тя през това време какво си позволява? На нищо не се базирало моето твърдение? Хайде де!.. Аз ли не знам какво я е мъчило нея? Аз ли не знам какво е бълнувала нощем, накъде са я дърпали очите? Аз ли не знам как се е въртяла из къщи престъпницата, а в главата й все едни такива... едни такива...

ГЛАСЪТ. Какви такива, гражданко?

ПЕНЕЛОПА. Такива... Как да говоря спокойно? Отвътре ме яде! Отвътре ме яде, та ме къса!
ДЕВАТА. За кого те къса, пресвета жено? За нея или за тебе персонално?

ПЕНЕЛОПА. Безобразница си, ще знаеш!

ГЛАСЪТ. Достатъчно, свободна сте! Втората свидетелка!

Пенелопа излиза, на преден плен застава Девата.

ГЛАСЪТ. Възрвст? 0мъжена? Неомъжена? 0съждана? Неосъждана?

ДЕВАТА. Възраст? Много важво! Омъжена? Извинявайте, от такива работи ме втриса! Осъждана? Засега – не!

ГЛАСЪТ. Съпругът твърди, че вие сте видели жена му с нейния любовник.

ДЕВАТА. Виждала съм я с един мъж, само че какъв е – тя си знае!

ГЛАСЪТ. Къде сте я виждали с въпросния мъж?

ДЕВАТА. По улиците, та къде?

ГЛАСЪТ. Не сте ли я виждали на скрито място?

ДЕВАТА. Не съм сводница – не знам скрити места. Такива работи се услаждат на светиците!
ГЛАСЪТ. Смятате ли, че споменатият мъж е любовник на Съпругата?
ДЕВАТА. Може да е, може да не е!
ГЛАСЪТ. Защо смятате, че може да е?

ДЕВАТА. Защо ли? Защото, както вика моята приятелка, всяка съпруга си има любовник!

ГЛАСЪТ. Защо тогава смятате, че въпросният мъж може да не й е любовник?

ДЕВАТА. Е, откъде мога да знам дали е точно тоя?

ГЛАСЪТ. И какво излезе? Последно – вие смятате, че Съпругата има любовник?
ДЕВАТА. Грешите – не смятам!

ГЛАСЪТ. Преди малко сама казахте, че всяка съпруга си има любовник!

ДЕВАТА. Е, да, с изключение на тия, които добре са го укрили!

ГЛАСЪТ. По себе си ли съдите?

ДЕВАТА. Защо по себе си – да не съм съпруга!

ГЛАСЪТ. А ако бяхте?

ДЕВАТА. Ако бях... ама не съм!

ГЛАСЪТ. Все някога ще станете!

ДЕВАТА. Не ставам за такова нещо – не ми е по сърце "скрито-покрито"!

ГЛАСЪТ. Не може ли без "скрито-покрито"?
ДЕВАТА. А, може, ама кой ще ме търпи?

ГЛАСЪТ. Няма да допускате да има нужда от "скрито-покрито".
ДЕВАТА. Дадено, само че тогава, както вика приятелката ми, няма да съм си аз! А от това по-голямо "скрито-покрито", здраве му кажи!

ГЛАСЪТ. Излиза според вас, че изобщо не може без "скрито-покрито"?

ДЕВАТА. Защо да не може? Може, ама други да са хората...

ГЛАСЪТ. Какви други?

ДЕВАТА. Всеки да е, какъвто си е!

ГЛАСЪТ. А лошите? Без "скрито-покрито" по-добри ли ще бъдат?
ДЕВАТА. Какво пък, няма ли да са по-малко лоши?
ГЛАСЪТ. По себе си ли съдите?

ДЕВАТА. Ами по кого да съдя? И защо да съдя? Аз никого не съдя – мене съдят!
ГЛАСЪТ. И ще ви съдят...
ДЕВАТА. Защо? Какво съм направила?

ГЛАСЪТ. Попитайте другите! Достатъчно! Свободна сте!

ДЕВАТА /на излизане, към зрителите/. Вие ли сте другите? Ако сте, кажете: какво съм направила? Какво... Това ли, което сами искате да правите, пък не можете без "скрито-покрито". Тогава защо мене? Щом то е за съдене, съдете си се вие!... Извинявайте, ама няма да ви плача... Плача, не плача, моя си работа! /Излиза./

ГЛАСЪТ. Третият свидетел.

На преден плен застава Психочудото.

ГЛАСЪТ. Възраст? Женен? Осъждан? Неосъждан?

ПСИХОЧУДОТО. Тридесет и седем! Тоест не, тридесет и пет! Всъщност карам тридесет и шестата! Неомъжен съм! Не си спомням да са ме осъждали!

ГЛАСЪТ. Няма да се изненадам, ако не си спомняте и името си.
ПСИХОЧУДОТО. Помня го, само че без полза – наричат ме Психочудото.
ГЛАСЪТ. Защо Психочудото?

ПСИХОЧУДОТО. Психиатър съм, та затова Психо, а за Чудото и аз се чудя! Впрочем не се чудя – някои смятат, че ме познават добре, и намират, че между мене и моите пациенти нямало разлика.
СЪПРУГЪТ. "Пациенти"! Я го кажи, както се казва - лудите!
ПСИХОЧУДОТО. Да, така ги наричат останалите хора, които, пардон, не се различават от тях! Изглеждат различни само защото си служат с два маскировъчни способа! Първият способ е да се правят на луди, вторият – на нормални!
ГЛАСЪТ. Без неуместни приказки! Кажете какво знаете по делото! Съпругата има ли любовник?
ПСИХОЧУДОТО. Мисля, че няма!

СЪПРУГЪТ. Ти, Психочудо, си сляп! Само заблуждаваш хората с тия очила.

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Познавате ли отблизо Съпругата?

ПСИХОЧУДОТО. Да! Тя е предана на мъжа си, не я интересуват любовни чувства. Наивна е, да не кажа глуповата! Но може би тъкмо поради това притежава споменатите качества.

СЪПРУГАТА. Благодаря, много ти благодаря, Психочудо!

ГЛАСЪТ. Известно ви е, че Сърругата се е опитала да скрие кой е купил играчката, нали?

ПСИХОЧУДОТО. Тая постъпка, Гражданино Закон, може да бъде обяснена със страха у жената.
ГЛАСЪТ. Какъв страх?

ПСИХОЧУДОТО. Вроденият страх от мъжа!

ГЛАСЪТ. С подобни обяснения вие можете да оправдаете неморални деяния.

ПСИХОЧУДОТО. Впрочем причините за неморалните деяния се не само в извършителите им, а и в нещо друго, всъщност, да, в нещо друго...

ГЛАСЪТ. В друго? Какво е това друго?

ПСИХОЧУДОТО. В някои от морално-етичните норми, свързани с любовните отношения!

ГЛАСЪТ. Морално-етичните норми са еднакви за всички без изключение!

ПСИХОЧУДОТО. Да, да, точно така! Въпросните норми са конфекция – на едни тясна, на други широка, на трети къса, на четвърти дълга! Впрочем всичко щеше да бъде по-добре, ако имаше, така де се каже... шивачи, които да правят поправки съобразно отделните хора... но такива, за съжаление, няма!

ГЛАСЪТ. Морално-етичните норми се задължителни за всички и ние трябва де ги спазваме!

ПСИХОЧУДОТО. Всъщност ние се стремим, но доста често поради неудобство на конфекцията в стремежа си да бъдем верни на нормите изневеряваме на себе си! В други случаи, за да бъдем верни на себе си, изневеряваме на нормите! Понякога пък изневеряваме и на нормите, и на себе си! По такъв начин поставяме самата любов, именно да, самата любов, в доста неблагоприятно положение.

ГЛАСЪТ. Чудак! /Смее се гръмогласно./ Какви са тези словесни кълчища?/ Смее се още по-гръмогласно./ Чудак!... Свободен сте!...

Психочудото си тръгва, но спира замаян и към зрителите:

ПСИХОЧУДОТО. Хора, самотно ми е! /Машинално се опипва./ Шапката, къде ми е шапката?
СЪПРУГАТА. Господи, а че тя е на главата ти!

ПСИХОЧУДОТО. /Докосва шапката си./ Мерси! Щях да си отида без шапка, тоест да, щях да си отида без шапка. /Излиза./
ГЛАСЪТ. Гражданко, затруднен съм. Срещу вас има сериозни улики. Но те не бяха нито доказани, нито опровергани. Възможно е да се касае за неблагоприятно стечение на обстоятелствата, от една страна, но, от друга, състоянието на съпруга ви дава основание да допуснем, че той е прав!

СЪПРУГАТА. Гражданино Закон, моят съпруг е бил винаги прав! И аз винаги съм му вярвала! Готова съм и сега да повярвам, че имам любовник, но като нямам, какво да правя?

СЪПРУГЪТ. Нямаш, а?

ГЛАСЪТ. Едно признание от ваша страна би било нещо добро и за съда, и за съпруга ви, и за вас!
СЪПРУГАТА. Че тогава да си призная?
СЪПРУГЪТ. А-а-а, така си и знаех!

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Признавате, че имате любовник, така ли?!
СЪПРУГАТА. Признавам! /Към Съпруга с надежда/ Муцинко...

ГЛАСЪТ. Добре-е-е! Сега съпругът ви, какво винаги е прав и вие пак ще му вярвате!
СЪПРУГАТА. Гражданино Закон, как да му вярвам, като не е вярно?
ГЛАСЪТ. Кое не е вярно?

СЪПРУГАТА. Ами това за любовника... Аз само да бъде тай прав.
ГЛАСЪТ. Последно, вие поддържате, че нямате любовник?
СЪПРУГАТА. Ох, де да имах...
СЪПРУГЪТ. Безсрамница!

ГЛАСЪТ.  Затруднен съм, много съм затруднен! Имате ли да кажете още нещо?

СЪПРУГАТА. Господи, какво да направя?... Гражданино Закон, Муцинко, кажете ми, ако трябва, да си потърся любовник?
СЪПРУГЪТ. Издаде ли се, развратнице?

ГЛАСЪТ. Достатъчно! Затруднен съм! Никога не съм бил така затруднен!

СЪПРУГЪТ. Моите уважения, Гражданино Закон. Всичко е ясно! За какво има да си затруднен? Протестирам. Не мислите ли, че...

ГЛАСЪТ. Ти-хо! Аз не мисля? Такъв сте ме измислили да не мисля! Мислете му вие... Явете се след седем дни за резултата по делото. Свободни сте!

Съпрузите излизат.

Появяват се Необикновено веселите младежи, които пеят и свирят на китари весело-невесели песни:

За любовта що песнички изпети са
в миньор, в мажор, пък на,
любимия човек със сода кнустик
заля една жена!

 

Е, да, е да, признаваме,
най-тежки са оковите, в които
сами си се вкопаваме!

 

За любовта що думи са издумани,
и мил, и скъп, и мой,

пък случват се едни неща, какви ли не,
в човешкия безброй!

 

Е, да, е да, признаваме,
най-тежки са оковите, в които
сами си се вковаваме!

Картината се отдалечава и потъмнява. Появява се Професорът. Той задейства ръчката, посредством която излиза Венера. Показва се бостанско плашило и веднага потъва. После пак се показва и пак потъва... Повреда. Професорът опитва да задържи плашилото. То не се подчинява на ръцете му – увлича го надолу, изтласква го нагоре. Професорът отскача в страни, докопва някакво желязо и с него започва да човърка пулта. Повредата се оправя, но едновременно с това го хваща ток. Професорът прави усилия да внуши, че не се е случило нищо нередно, успява да освободи ръката си и към зрителите:

ПРОФЕСОРЪТ. Драги приятели, всичко, което видяхте до тук, не ви ли прилича на една завършена трагедия? А можете ли да си представите, че хората от двадесетия век, на такива трагични и още по-трагични неща са се смеели!  Апропо да, кълна ви се, смеели са се! Но вие сте хора от петхилядната година и това изобщо не ви засяга! Така че довиждане и бъдете здрави!