САНДЪЧЕТО

Не ме привличаха ни каците с джибри, ни мазгалите с нацвъкани кокоши полози, ни буретата с ракия. Никога нямаше да стъпя в мухлясалото мазе, ако не беше сандъчето. Това сандъче ме теглеше към себе си, сякаш в него бяха скрити най-редките драгоценности в света. Усетех ли, че дядо тръгва натам, и аз поемах подире му като омагьосан. Бил съм във второ или трето отделение, но и досега паметта ми съхранява чудесните мигове, преживени пред отворения капак.
С какво ли ми е било чак толкова интересно това сандъче? То съдържаше излинели от времето снимки: дядо, седнал - баба, права до него с ръка на рамото му, изпомачкани квитанции, кръщелни свидетелства с изображение на дух свети върху тях, едно писмо от дядо до баба с обръщение: "Любезнице Ристено", и пр. от този род.
Сега разбирам, че старецът е слизал в мазето само когато му е трябвал някакъв документ. Никога не ме гонеше, но и не ми обръщаше внимание - щом толкова ми е интересно да клеча до него. Веднъж обаче, както ровеше, между пръстите му попадна предмет, който ми се стори необикновен като направа. В други случаи винаги гледах мълчаливо. Но този път бях толкова очарован, че не се сдържах и попитах:
- Дядо, какво е това?
Той отговори, без да ме погледне и като че ли малко смутен:
- Мани го!
- Я! Защо? - учудих се.
- Мани го, мани - настоя той и продължи да рови, търсеше нещо съвсем друго.
Само че аз не го оставях на мира. тогава старецът промърмори като човек, който иска да се отърве от неудобни въпроси:
- Това ми е дадено за... храброст!
Колкото и да бях малък, горе-долу имах представа какво е храброст, та заинтригуван още повече, не спирах да го врънкам:
- През войната ли ти го дадоха?
- През войната - отвърна небрежно той.
- каква ти е храбростта? - попитах съвсем сериозно.
При този въпрос дядо едвам уловимо потрепна и отсече:
- Никаква!
Отговорът ме изуми. как може да се дава такова отличие ей тъй. Когато пораснах, разбрах, че понякога се случва и така. Тогава обаче детската ми душа не допускаше подобно нещо. Повъртях се и нацупих устни:
- Ти хептен за дете ме имаш!
Той заоглажда с длан някаква изпомачкана квитанция, колкото да се намери на работа, и потвърди вече казаното:
- Ако знаеш ти, та и я да знам защо са ми дали това! Те така... за нищо!
Ставах все по-нетърпелив:
- Добре, и за нищо да е, разкажи ми за нищото!
- Я иди да си играеш - ядоса се старецът.
- Нема да ида! - заинатих се.
Дядо остави квитанцията настрана:
- А бре, дете, защо ми вадиш душата? Нали съм одренски опълченец... Бехме обсадили Одрин. Не би ден, не би два, държахме го като у шепа шест месеца. Никой ни можеше да излезне, ни да улезне. Шукри паша у чудо се виде. Накрай писа писмо до султана: "Не можем повече града да даржим, че го предавам!" А султанът мислил, мислил, па и он му писал: "Предавай го, пуст нека остане!"
- Чакай сега - прекъснах го. - Уж никой не можел ни да излезе, ни да влезе, а Шукри паша и султанът писма си писали. Тия писма кой ги е изнасял и внасял?
Изненадан, старецът чак сега се замисли как наистина при такава обсада това е било възможно. Позамълча и отвърна колебливо:
- Знам ли, така говореха... - Премълча пак и додаде: - Требе с гълъби да е ставала тая работа.
Предположението за гълъбите приех като напълно убедителна версия и готов да слушам, опрях удобно гръб на кацата. Дядо, който до този момент говореше от немай-къде, постепенно потъна в спомените си и разказът му стана по-жив:
- Държахме, що държахме Одрин обсаден, и една вечер току дойде генералът. Качил се на бел кон - да му се ненагледаш!
- На кого да се ненагледаш, на коня, или на генерала? - вметнах аз.
- На коня, на коня - уточни той. - Генералът се беше генерал като генерал. Дръпна ни една реч, не ти е работа: "Войници, орли, лъвове балкански, тая вечер че земаме Одрин! Щом наближиме, никой да не говори, да не кашля, да не диша! Турците не требе да ни усетат!" А тъмнотия - у окото некой да ти бръкне, нема да го видиш. Само генералският кон се белее.
- Щом турците не е трябвало да ви усетят, защо тогава генералът не се е качил на черен кон? - обадих се учудено.
Дядо заклати глава.
- И я съм си го мислил.
- Каза ли му? - рекох.
- Я зарежи тая работа! - сопна се той. - Пред генерал само се трае. Он може да говори, а ти: Тъй верно!... Та като разбрахме що ни чака, кумецът от Раковица сълзи рони: "Жоте, те тука имам малко парици, ако ме утепат, дай ги на жената!" А я: "Кумец, защо се на малечко дете правиш? Секи умира, кога му е писано!"
Тръгнахме ние и като що ни беше заповедано: ни говориме, ни кашляме, ни дишаме!
Слушах го и се мъчех да си представя картината. Не ми беше трудно. Дядо сега вече не само разказваше, но и имитираше всичко, което можеше да имитира. Виждах дебнещия вървеж на войниците, пушките им.
- А генералът? - попитах внезапно.
- Генералът ли?... Отиде некъде. Напред ли, назад ли, не знам. Ама баш кога не требеше, кон изцвили. - И старецът незабавно изтръгна изпод диафрагмата си страховито конско цвилене.
- Кой кон? - сепнах се.
- На генерала - поясни той.
Изтръпнах.
- И какво стана?
- Стана що стана - навъси се старецът, - турците ни усетиха. Най-напред от един пост излая куче.
Тук дядо не пропусна да имитира кучето. Спомням си преди години някакъв артист беше вдигнал скандал в радиото - не му платили по максимума за имитирания от него кучешки лай. Редакторите му оспорваха максимума, пък той запалено повтаряше: "Ама аз много хубаво излаях!" Ако този артист можеше за чуе дядо, моментално щеше да се откаже от претенциите си.
Едвам свършил с кучешкото лаене, старецът премина към имитация на тежка картечница - първата картечница, която забълвала куршуми срещу тях. Имитацията постигаше с гърлото си при затворени устни. В нашето село почти всяка година военните идваха на маневри. Бях слушал характерните картечни откоси и удивен установявах, че дядовата картечница не отстъпва по нищо на истинската.
Разказът на стареца ставаше все по-напрегнат и аз се понадигнах от мястото си:
- Коси ли, коси картечницата, дете... И един пред мене: "олеле", и падна. Друг зад мене: "леле, мамице", и он падна... И що да видиш, уж подтичвахме, ама некои току застанаха, други забиха глави в земята, а доста и побегнаха. Нещо ми стана, та окнах: Така ли се работа върши бре? Защо назад? Само напред! - Стиснах пушката и се юрнах. А ония, сичките, по мене...
На това място старецът излезе от унеса и смотолеви:
- Те защо ми го дадоха!... Това де, за храброст!... За нищо!
Не знам как си е представял храбростта дядо, но своето деяние, както се видя, съвсем не смяташе изключително. Може и прав да е бил. Понякога изтъкваме като геройство изяви, които всъщност са в реда на нещата.
Между другото, без да иска, той ми даваше чудесен урок по скромност. Мисля, че неговият урок остана без последствие, защото скромността се ражда с човека. Аз, изглежда, не съм се родил скромен. Иначе щях ли да се заловя с перото...
Старецът отново се зарови в сандъчето. Но мене ме чоплеше недовършеният разказ и го задърпах:
- И превзехте ли Одрин?
Той отвърна, като продължаваше да рови:
- Земахме го! Мани, мани! Това, що съм там видел, друг път да го не видим: изпомрели от глад и болести старци, жени, деца. Накъде се обърнеш - смрад! По некое време се сбрахме на центъра. Строиха ни и току дойде Вердилан (Фердинанд) с гвардейците. Тия, що са облечени с дрехи гайтанлии. Них у бой ги нема. Кога сичко свърши - те ти ги наготово. Стои пред гвардейците Вердилан, а Щукри паша от сто метра марширува. Накрай дойде до него. Вердилан му стисна ръката : "Шукри паша, поздравлявам те за храброто държание!" После заповяда да му запоят сабята с калай и го остави да си оди слободно из Одрин.
Така преди много години чух от устата на дядо за прочутата одринска епопея.
 
 

1998-2009 ® OMDA Ltd. Всички права запазени