Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

HOMO TRANSCURRENS

 
 
Идейната криза, властта на кликите и Нomo transcurrens
 
На 10 юни 1990 година, вечерта след първия тур на изборите за Велико народно събрание, независимо от обявените предварителни резултати, идеологията на неформалите[1] (по-долу ще обясня този израз), която обединяваше СДС, вече беше изчерпана. Съзнавахме го отчасти. Бяхме постигнали всичко, не бяхме променили кой знае какво.
 
1.
През 1989 година с началото на "кръглите маси" в Полша и Унгария, след изборите и съставяне на некомунистическо правителство в Полша (юли-август 1989), след рухването на Берлинската стена и  промените у нас, в Чехословакия, Румъния, европейският комунизъм беше цялостно делегитимиран.
През януари 1990[2], след значим обществен натиск и в унисон с промените в Източна и Централна Европа, управляващата БКП беше принудена да премахне член първи от действащата конституция. С това се елиминираше правната основа на централното властово отношение при тоталитаризма. До този момент компартията чрез своите комитети властваше на основата на принципа за ръководната роля, често конкретизиран със закон. Властването официализираше междуличностни отношения на представителите на партийния комитет и представителите на подчинената организация. Подлежеше на санкция всяко отклонение на партийния функционер или/и представителя на подчинената организация от формалните правила на властовото взаимодействие.
С премахването на член първи съществуващото междуличностно взаимодействие губеше официалния си характер. Неговите правила вече нямаха формалност, но оставаха като стандарт на взаимодействие. Всъщност те изчерпваха управленската култура.  
Затова взаимодействието, нормирано от член първи, имаше инерционна сила. То оставаше живо като набор от неформални обвързаности и след неговото премахване.
 
2.
Пред загубилите официалния си характер властови междуличностни взаимодействия се откриваха нови социални пространства от член втори на Конституцията, където се постановяваше чия е властта. По отношение на политическата практика членът съдържаше един лозунгов, нищо незначещ текст: "В Народна република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа", който се допълваше от още едно декоративно изречение: "Народът осъществява властта чрез свободно избрани представителни органи - Народно събрание и народни съвети - или непосредствено."
Нито Народното събрание и местните народни съвети бяха свободно избрани, нито съществуваха утвърдени практики за "непосредствено" упражняване на властта от народа. Всички знаеха, значи приемаха за правилно, че Народното събрание и местните народни съвети нямат своя инициатива, те само оформят или изпълняват волята на БКП, представяна и изразявана от функционерите на ЦК, членовете на Политбюро и „лично от другаря Тодор Живков”[3]. Затова  Народното събрание (след премахването на член първи) приемаше само онова, което вече беше одобрено от Националната кръгла маса. То признаваше, че върховенството на властта не е в него. Подобна нагласа имаше и в местните народни съвети.
 
3.
Със споразумение от Кръглата маса от 12 март 1990 година беше решено, че се разформироват ППО по месторабота на комунистическата партия и се забраняваше на "партиите, политическите организации и движения" да изграждат организационни структури по месторабота[4]. Това нормативно отделяне на БКП от държавата и стопанството предпоставяше допълнителното споразумение за деполитизация на широки сфери от живота: националните медии, армията, МВР, съдебната система.
Доминиращите в обществото представи определяха на Кръглата маса (пролетта на 1990) и по-късно на Великото народно събрание (юли 1990 - септември 1991) крайната политическа отговорност за промените. Това беше върховната, легитимна, явна власт, която рушеше тоталитаризма и градеше основите на либералната демокрация.

Създаваше се видимост, че мирната революция има свое ръководство. Така се успокояваха страстите в обществото и се даваше доказателство пред Великите сили, че в България преходът към либерална демокрация[5] е в ход и под контрол.

4.
Зад видимостта обаче вървеше друг процес. Бяха унищожени тоталитарните представи за социален ред. Системата на властовите отношения, върху която се градеше държавната и обществена пирамида, беше разрушена.
В същото време структурата на държавата и стопанството оставаше непроменена. Стояха като празни черупки хиляди съвети, учреждения.
Както би могло да се очаква, въпреки промените в системата на властовите отношения, съсловието на политически подбираните  и квалифицирани държавни и стопански служители[6], които формираха управленския и административен елит на тоталитаризма (между 4-5 на сто от заетите), продължаваше да управлява. Управляваше при нови условия. В конституцията вече не пишеше, че тяхната партия - БКП, управлява; социалният ред беше обявен за негоден (подлежащ на преустройство); огласената политическа програма (развит социализъм и прочие) беше официално изоставена; всички форми на контрол (партиен, държавен, полицейски, съдебен) бяха лишени от нормативна база. 
Представителите на елита управляваха с пълното съзнание, че е отречена легитимността на тяхната власт. Отречена политически, публично, медийно, с открито неподчинение, със стачки, протести, подписки, петиции. Техните задължения вече нямаха общественополезен смисъл...
Остана им само едно поле за разбираема делова активност - частните интереси. За интересите си можеха реално и смислено да работят. Представителите на елита независимо от волята им бяха превърнати в клиенти. Да бъдат клиенти беше интелигебилно.
Но тъй като легитимността на елита е основен фактор на неговата интеграция и морал, попаднали в положението на клиенти, неговите представители бяха атомизирани и освободени от задължението да се съобразяват с каквито и да са общоприети норми.
 
5.
Тоталитарният елит беше общност, изградена от многогодишни междуличностни взаимодействия с размяна и споделяне на вещи, пари, услуги, информация, емоции. Често връзките бяха по рождение - роднински и съседски, укрепвани в апаратни игри, с приятелства и бракове. Общността продължаваше да съществува в идейно, структурно, ведомствено и йерархично отношение, но вече като общност от клиенти, сепарирани по институциите на тоталитарната държава.
Институциите вече не действаха като институции не само защото служебните лица бяха клиентизирани (оставаха неотхвърлени всички административни зависимости), а защото след рухването на крайната институция - тоталитарната държава, съществуването на всички институции и/или реда в тях, беше поставено под въпрос. Институциите останаха без цел и програма за действие. Нямаше власт, която би могла да ги преформулира.
В същата посока на институционален разпад действаше знанието, че се извършва промяна. Липсата на официална, доминираща в общественото мнение представа за промяната, разширяваше до произволност възможностите за интерпретация на случващото се. Поведението на индивидите (като частни и служебни лица) ориентирано към различни интерпретации на промяната, силно препятстваше съгласуване на действията им при постигане на каквато и да е обща цел.
Всичко това подейства като ускорител на вече съществуващата в десетилетията на тоталитаризма тенденция. За нея пише Александър Яковлев: "Когато собствеността е ничия - той има предвид така наречената "държавна собственост" - а над онези, които се разпореждат с нея, практически няма контрол[7], се ражда уникална престъпна структура, където мафията се сраства с държавата. По-точно, колкото самата държава върви по-нататък, толкова повече тя се превръща в мафия - и по методи на дейност, и по отношение към човека, и дори по своята психология."[8]
Неговата оценка се отнася за времето, когато социалният ред на тоталитарната държава беше непокътнат. След 10 ноември мафиотизирането на държавния апарат и освободените от работа управленци тръгна с пълна пара.
 
6.
Системата от междуличностни властови и административни взаимодействия ставаше неформална. Господстваше неформалното и неофициалното. Проявите на официалност и формалност станаха реликти. За известен период (лятото на 1990 - края на 1996) дори държавният протокол беше неустановен. Групирането на клиентите ставаше на основата на частния интерес. Това беше разумно и разбираемо. Възникнаха кликите.
Тук ще вметна, че две от институциите на тоталитаризма бяха цялостно закрити или драматично съкратени - партийните комитети и бившата политическа полиция (прословутият шести отдел на шесто управление на Държавна сигурност.) Двете институции освободиха от работа десетки хиляди активни мъже и жени без никакъв ангажимент да бъдат възстановени на работа. Напротив - новият политически елит от всички бои им отправяше ясното послание, че са нежелани на служба и държавата няма да има нужда от тях.
В новите условия загубиха перспектива заетите в сферата на държавно издържания спорт - спортисти, треньори и деятели, а в началото на 1990-а година беше извършена амнистия. На свобода се оказаха хиляди криминални. Беше очевидно, че кариерите на хиляди офицери и волнонаемни са проблематизирани. Повечето от тях трябваше да търсят нови поприща.
Така се създаде масив от хора - бивши партийни работници, полицаи, спортисти, военни, криминални, които бяха неангажирани в социалния ред и неговата управляема промяна.
 
7.
Със свободните избори за Велико народно събрание се постигна разделяне по генезис на трите власти. В тоталитарния период всички те произтичаха кадрово, структурно и функционално от ЦК на БКП. Сега (на 10-17 юни 1990 година) парламентът (законодателят) беше конструиран след свободни избори; председателят (президент) на републиката персонално и като правомощия беше определен чрез максимално обществено съгласие (на Кръглата маса); предстоеше оставка на действащия министерски съвет и избор на нов от парламента; съдебната система оставаше встрани и вън от интереса на основните политически играчи, което беше многозначително и с трайни последствия.      
Разделянето на властите по генезис беше засегнало само върха на държавната пирамида - парламент, президент, правителство, то не касаеше въобще съдебната система и всички по-ниски етажи на изпълнителната власт: областните управи, общинските власти, управленията на МВР, военните поделения, държавните фирми, които обхващаха почти цялата икономическа дейност.
 
 
8.
Другата съществена промяна, настъпила през 1989-1990, наред с ценностната система като цяло, за която тук няма да говоря, беше в представата за индивидуална съдба. В значителна степен житейският път е предначертан: учение, работа, семейство, деца, дом, пенсия... Дали учението ще бъде "изучаване на занаят" или "получаване на диплома" и какъв занаят или каква диплома, в традиционното общество е въпрос в силна зависимост от общността. Котленчето Захари (Стоянов) е пратено да учи овчарския занаят, карловчето Васил е замонашено. Семейната им среда е носител на такива образци за живот и съдба. Но и двамата правят свой избор - правят крачка в модерното време.  
Наборът от възможности за съдба при повечето хора и в модерни времена се задават от средата. Какво прави човекът през живота си, какви цели да си поставя, как да работи за тях, кога и как да гради семейство, отглежда челяд, прави къща, осигурява старост и прочие... До 80-те години в българското общество господстваше образец, маркиран от елементите: диплома, щатна добре платена работа, семейство, апартамент, вила, кола, ранно пенсиониране с голяма пенсия...  Едно спокойно, еснафско живеене, освежавано с командировка в чужбина, покупка от Кореком, тежки сватби, шумни новобрански изпращания и показни абитуриентски тоалети. Това беше постигнатият уют на ясното и предвидимо живеене след катастрофичните изживявания, свързани с 9 септември, Народния съд, национализацията, кооперирането, индустриализацията, урбанизацията. В началото на 80-те години този модел започна да се разпада, защото той беше изграден върху идеята за постоянния прогрес към доброто и справедливо бъдеще. Осъзнаваната идея обединяваше в едно: цел на обществото и мотив на индивида. Такова обединение е нетрайно, то е екстазно.
Още повече този модел на съдба в своята интимна същност беше отрицание на официално налаганите колективизъм и скромност. Моята диплома, моята работа, моята кола, моята вила и прочие. Непобедимият индивидуализъм, поощряван от бума на потреблението на Запад, придобил романтичен характер в пакетажа на тоталната изолация в условията на всеобщ дефицит, напираше и рушеше представата за съдба.
В края на 80-те години благодарение на лозунгите за гласност и преустройство, които отваряха пространства за ново мислене и говорене, стана масов и явен стремежът официално да се признае, че е нормално (!) индивидът да се стреми към богатство и доминация при свободен избор на целите и средствата. Представата за съдба загуби (продължава да губи!) предписателните си черти, характерни за традиционното общество и все повече сред мозайката от общности се приема, че съдбата е въпрос на свободен личен избор.  
Настъпи (или настъпва, доколкото процесът може да се мисли като приключил и като продължаващ)  промяна в представата за нормално.  Оттам следваше промяната в представите за легитимно, морално и законно. 
 
9.
 
Съществено се промениха възможностите за манифестно поведение - стопанската и гражданската инициатива имаха минимални административни ограничения. Чувството, усещането на свободата съвсем не бяха лъжовни. Бяха постигнати петте свещени свободи. Първите четири от тях:
1- свободните избори бяха факт и норма и ги имахме на практика;
2- свободата на сдруженията беше факт и норма и се сдружавахме на практика;
3- свободата на стачките беше факт и норма и ги провеждахме на практика;
4- свободата стана свобода за индивидуалните истини и те бяха изговаряни и печатани.
Петата свобода, за която ще стане дума малко по-долу, беше "свободата на частната собственост". Всъщност тези пет свободи, заедно с махането на член първи и разформироването на ППО по месторабота, бяха почти всичко, което се споделяше в публичното пространство до този момент. С това се изчерпваха идеите за промяна, т.е. идеологията на неформалите.

Оставаше тази идеология да стане нормативен документ чрез  новата конституция.

10-А.
А къде са вижданията на БКП за промяната? - бихме се запитали.
Такива не съществуват.
 
10-Б.
Промяната според генезиса, както споменах, засягаше само върха на пирамидата - равнището на върховната власт. Премахването на член първи от действащата конституция - за ръководната роля на БКП, разформироването на ППО по месторабота, рухването на старите ценности и формирането на нови представи за съдба променяше обаче ситуацията на всички равнища. През 1989-1990 година всички индивиди преминаха от традиционен, нормативно определен ред в икономическите и гражданските си дейности в инерционен ред с личностно мотивирани систематични осцилации. 
Ако си представим пирамидата на тоталитарната държава, а до нея поставим една празна пирамида, която ще наречем "либерална демокрация", то бихме могли да развием образа, като кажем, че при политическата промяна и последвалия преход индивидите (българските граждани), изпълващи пирамидата,  "тоталитарната държава", трябваше да бъдат "подредени" в пирамидата "либерална демокрация".
Подобно "преподреждане" на населението се извършва при всяка революция. Ще използвам примера на Октомврийската революция, тъй като тя е добре позната на българския читател.
Болшевиките вземат властта на 25 октомври 1917 година. Разгонват правителството на Керенски, съставят ново правителство и обявяват два декрета - за мир и за земята. С първия Русия излиза от войната, като така се блокира възможността на въоръжените сили да се противопоставят организирано на революцията. С втория декрет се ликвидира помещическото земевладение, и така се разрушава системата на властовите отношения в селото. По това време Русия е селска, земеделска страна. Основната част от населението получава могъщ импулс за активност: да заграбва земя.
Навсякъде (държавни, регионални, общински управи, ведомства, фабрики, военни части) започват да се провежда събрания, където се избират съвети. Следват серия от декрети: забраняват свободния печат; отменят Таблицата на ранговете от времето на Петър Велики; отменят военните звания; създават революционни съдилища; провеждат цялостна национализация (банково дело, индустрия); запорират влоговете; създават Че-ка (Общоруска чрезвичайна комисия) начело с Дзерджински...
Болшевиките действат в няколко посоки: разрушават властовата структура на Царска Русия; атомизират гражданите; предлагат на мнозинството поле за действия: заграбване на земя; започват червен терор (от септември 1918 година официално обявен); създават системата за специално снабдяване на апарата. За да "преведат" населението на огромната страна от едната пирамида (на царска Русия) в новата (на СССР), те разрушават, тероризират и примамват. След началните революционни години остават двете средства: терор (в разнообразните му форми, от подслушване и доносничество до убийства и затвор - за всички) и облаги (за елита - с елемент на разкош и признание, за останалите - възможности за оцеляване). Това крепи конструкцията на тоталитарната пирамида. Камшик и морков.
Като използвам дадения пример, който се развива по модела на всички революции, ще отбележа, че при нашата мирна революция се случи следното: разруши се властовата структура на тоталитаризма; на гражданите беше предложено неограниченото поле на свободното действие. И край. Тя беше огледален образ на насилствената социална революция (социалистическата - Октомвриийска или Деветосептемврийска): тогава е имало силово отнемане на свободи и собственост, сега те се връщат мирно... Предполагаше се, къде съзнателно, къде интуитивно, че свободата в стремежа към частна собственост ще преподреди индивидите в пирамидата на новото общество, ако не справедливо, то поне отговорно. Както е видно: камари от моркови. Реални и въображаеми.
 
 
11.
Отказът от насилие ("мирният преход") обаче, деклариран и контролиран от Кръглата маса и Великото народно събрание, в резултат на идейната криза (неразбиране на ставащото) беше  неимоверно разширен до ненамеса в съдебната власт и полицията от страна на двете легитимни институции на промяната. С други думи, държавата се отказа от своята диференция специфика - от легитимното насилие!
Кръглата маса, с изключение на едно посредствено изслушване на министъра на вътрешните работи генерал Семерджиев, не стигна до мисълта да бъде изграден механизъм за управление и контрол на полицията и тайните служби в процеса на промените. Подобно подминаване на проблема имаше и по времето на Великото народно събрание. В разискванията и на двете места, както личи и от протоколите, негласно се предпоставяше, че щом като съдебната власт бъде обявена за независима, тя става от само себе си независима и функционираща; щом като полицията бъде поставена под контрола на правителство, формирано от парламента, то тя ще работи ефективно; щом като президентът има власт над тайните служби, те ще действат в интерес на народа и страната.
Подобна грешка е допусната в Съветския съюз при перестройката на Горбачов. Яковлев констатира: "Реформирайки системата, ние вероятно не предвидихме едно решаващо обстоятелство, бих казал специфично за системата на двувластието. Като намалявахме властта на партийния апарат, трябваше едновременно с това да понижаваме силата на откритото и тайното влияние на апарата на КГБ върху политическите решения".
Яковлев нарича тоталитарния комунизъм в Съветския съюз "двувластна диктатура" - власт на компартията и на тайните служби. Първите промиват мозъците, вторите репресират.
С махането на член първи, без да обръщаме особено внимание на Държавна сигурност, ние, в България допуснахме същата грешка. Държавна сигурност - ръката на КГБ у нас, остана непокътната. Там всичко се размина с няколко безсънни нощи на работещите в ключовите структури.
Без предизвикателство казвам "няколко безсънни нощи". Би било непростимо престъпление, ако тези хора бяха подложени на репресия само защото са работили там.
Отказът на СДС от насилие, като се имаше предвид поредицата от кървави разправи, започнали с деветоюнския преврат от 1923 година, беше правилен, но мястото на "камшика" в една революция, а рухването на комунизма и походът към либералната демокрация беше революция, не остава празно.
Моята теза е, че революцията (кардиналната политическа и социална промяна в кратко време), независимо от това дали е "нежна", "мирна" или кървава, е невъзможна без насилие. А ние оставихме силовите структури на тоталитарния комунизъм непокътнати[9].  
 
 
12.
На мястото на легитимното насилие, от което Кръглата маса и Великото народно събрание се отказаха, се развихриха спонтанно  създадените[10] "отряди на революцията" - клики (неформални структури) от клиентите (участниците в кликите): бивши партийни апаратчици, съдии, прокурори, следователи, полицаи, силови групировки, самодейни бандити, структури за прилагане на сила от некриминални лица. Силовото действие беше масово, систематично и повсеместно използвано в разграбването, разрушаването, раздържавяването, придобиването. Ако Русия в 1917 година беше "комисарска" република, България в началото на 90-те години се превърна в република на кликите, която логично прерастна в края на века в мафиотско-корпоративна власт.
Организираната престъпност, или ако я назовем с ясното име, „мафията” поради своята организираност и мотивация се превърна в ръководен субект на прехода. В едно свое интервю Миша Глени казва:
„Също опитах да говоря и със самите мафиоти, и в някои случаи успях. Трябва да кажа, че не винаги представляват абсолютното зло, тъй като често осигуряват работа и обществени услуги в региони, където няма никаква друга икономика. И честно, мисля че вършат добра работа.
- Това ли е вашата теория – теорията за добрия гангстер?
- Да, това са хора, които във време на радикални промени осигуряват работа и функционирането на елементарните социални услуги. Макар и в редиците й да има доста съмнителни типове, руската мафия например в своя зародиш влиза точно в тази категория. Това бяха хората, които проведоха прехода към капитализма, тъй като в това време държавата просто беше неспособна да го направи. Така се случи на още много места в Източна Европа.”[11]
Случи се и у нас.
 
В момента са рядкост богатствата, възникнали по непрестъпен начин. Зад тези богатства пряко или косвено стоят клики - "отрядите на революцията". Те гарантираха със силата си (физическа, финансова, административна, псевдо-правна), в условията на пълна непрозрачност, че интересите на техните клиенти ще бъдат защитени: "сделката" ще стане, договореното ще се изпълни и прочие.
Българският народ  беше "изведен" от пирамидата на тоталитаризма от публичната власт на Кръглата маса и Великото народно събрание, а беше "натикан" в пирамидата на либералната демокрация от скритата власт на кликите, голямата част от които бяха контролирани от служители на бившите тайни служби и бивши водачи на компартията и стопанството.
 
13.
 
Една от причините, поради която кликите разполагаха с голяма свобода за действие и се водеха единствено от личните амбиции за богатство, беше идейната криза. 
В късната нощ на 10 юни 1990 година, когато в СДС страдахме за получения резултат, България навлезе в тежка, многогодишна идейна криза. В най-добрия случай разбирахме, че вече не разбираме. Действителността беше загубила дотогавашната си обща смисловост.
Идейната криза като повечето неща в онези дни беше тотална. Тя касаеше ценностите, целите и разбирането на обществото. Цялата индивидуална активност (стопанска, финансова, гражданска, културна, политическа) и междуличностните взаимодействия в посочените области фактически ставаха нерегулирани от писани закони и неписани обичаи.
Проектът на капитализма още не беше ясен на равнището на публичната политика, затова след изборите за ВНС нямаше какво да се превърне в проект за управление, т.е. в институционален проект.
СДС, БСП и всички останали партии нямаха най-важните неща за социалния управленски проект "капитализъм в България в края на ХХ век":
-Не бяха ясно дефинирани и широко огласени целите.
-Нямаше публични дебати по наличната информация (отделно, че тя се криеше от тоталитарната власт) за състоянието на обществото. Дори днес (2006) са секретни документите от 80-те години, свързани с външния дълг.
-Нито една партия не предлагаше публичен анализ на ресурсите за изпълнението на проекта - финансови, кадрови, информационни.
-Не беше публично заявено каква е представата за ролята на различните общности в изпълнението на проекта.
-Не беше публично заявено какви резултати се очаква да се постигнат при различните общности, участващи или изключени от изпълнението на проекта.
-Не беше публично заявено какви проблеми на България се предполага, че ще бъдат (няма да бъдат) решени в резултат на изпълнението на проекта.
-Не беше публично заявено какви са очакваните рискове за България като държава и отделни общности в нея в процеса на изпълнението на проекта, както и в неговия край.
-Партиите бяха в мълчание по възможните бъдещи конфликти в резултат на изпълнението на проекта.
-Не беше публично обсъждано какъв би трябвало да бъде мониторингът в процеса на изпълнение на проекта.
-Нямаше публично обсъждане на етнокултурните норми и нагласи, подпомагащи или препятстващи изпълнението на проекта.
-Не се обсъждаше въпросът (никой не предлагаше решение) за равенство в ползите при изпълнение на проекта. Нещо повече - основни играчи в прехода заявиха в неговия край, че проектът по принцип може да бъде само с драматично различни ползи, т.е. несправедлив по замисъл.
-Не се обсъждаше въпросът за отношението на администриращите стопанството, културата, социалната сфера, сигурността към проекта...
Да не говорим, че никой не се интересуваше от вътрешната логичност на собствените си концепции за това какво трябва да става в България.
 
14.
БСП и Луканов направиха един опит. По тяхна инициатива беше създаден проектът "Ран и Ът". Нека приемем, че докладът на Ран и Ът не е бил пиар акция на Луканов.
Тогава не съдържанието на доклада на Ран и Ът, а неговата политическа съдба е едно от доказателствата, че някои умишлено са целели той да потъне в забвение.
Луканов имаше огромна власт, беше политически школуван, беше умен, образован и възпитан. Неговият тип интелигибелност обаче беше определена от комунистическите му убеждения в тяхната съветско-апаратна интерпретация.
Той истински се обърка и изплаши за държавата, когато стана ясно, че Желев ще отмени временната наредба за жителството. Беше убеден, че в страната ще настъпи хаос, че това не бива да се прави, че всеки ще живее, където си иска. Нещо, което било страшно... Останал съм с впечатление, че той не разбираше сложностите на връзките на индивида с местообитаването и не само. Казвам тези неща, защото не съм склонен да му приписвам меркантилност в пренебрегването на доклада на Ран и Ът. Луканов може да е планирал и ръководил раздаването на куфарчетата с пари, това го допускам, защото "куфарчето с пари" е част от разбираем процес. Това е „разумното” разпределение на богатството между "избрани от партията наши другари". Трансформация на "ръководната роля на партията", която продължава да води своята "кадрова политика". Така тя строи "нашия" капитализъм, при който "запазва своите позиции"[12].
Доклъдът на Ран и Ът беше оставен в чекмеджето от Луканов и другите не от користни подбуди, а от идейни!.. В доклада се предлагаше България да тръгне по пътя на "техния" капитализъм. Това не биваше да се позволява!..
Ако приемем, че докладът на Ран и Ът е бил само пиар акция на Луканов, с която е целял да покаже на американците, че намеренията му за разрушване на тоталитаризма са сериозни, то пак стигаме до същия извод. Той не се е интересувал от "техния" капитализъм и съвет, той е искал да гради "наш" капитализъм. А е провел пиар акцията, за да покаже, че приема тяхното лидерство.
В крайна сметка "нашият капитализъм" беше построен. "Сега - пише Яковлев за началото на ХХІ век - всички от бившите номенклатурни големци са на доходни служби: кой - в Думата, кой - губернатор, кой - в банките, фирмите и т.н. А онези, които не се оказаха в състояние да правят нещо конкретно, изискващо професионализъм, се устроиха като съветници при "новите руснаци" - бивши номенклатурчици."
И за да стане ясно какво е "нашият" капитализъм, ще акцентирам върху последното изречение, с което завършва този цитат от Яковлев: "При Путин политическата роля на спецслужбите отново порасна."[13]
Каква е връзката на случилото се в бившия Съветски съюз, за което пише Яковлев, и процесите у нас?
Връзката е грандиозна. Няма никога да разберем нашия живот при тоталитаризма и в десетилетията след него, ако го разглеждаме откъснато от събитията в Съветския съюз. През този исторически период България е част от Империята и нищо друго.
 
 
15.
"Ние" и "те"! Известното противопоставяне от Студената война. "Ние" беше идентификационното поле, изградено от тоталитарния комунизъм, където номенклатурата[14] (управляващият елит на тоталитарния комунизъм) разполагаше държавата и народа. "Ние" бяхме себе си и вървяхме по свой път в изграждането на митичното ново общество.
При рухването на тоталитаризма вече не градяхме ново общество, представата за "ние" обаче остана. На 10 ноември 1989 година официално "ние" беше целият народ и цялата държава. В следващите дни "ние" започна да се свива, да отделя от себе си милиони, категории, общности. "Ние" се превръщаше в социален реликт. Появиха се знакови за "ние" структури - Общонародният комитет за защита на националните интереси[15] и Съюзът за стопанска инициатива на гражданите. И заедно с тях - "честните частници", "национално отговорният капитал", Г-13, "едрите индустриалци". И разбира се, днешната Атака...
 Кликите или "отрядите на революцията" възникнаха и действаха в полето на "ние". Те бяха непублични, но останали при себе си, препотвърждаващи идентичността на клиентите в опасно време. В психологичен план: инстинктивни. Алчни до радостта, че е възможно безнаказано да придобият толкова много. Кликите не се нуждаеха от светлината на идеи, виждания, мнения...
Кликите бяха възлите на националната мрежа, обхванала България.
 
16.
Най-висшата власт - Великото народно събрание, както и властта на Кръглата маса, беше абстрактна власт - тя имаше контакт с реално управляващия страната апарат, дотолкова доколкото на депутатските банки седяха управлявалите до 10 ноември. Парламентарната група на СДС имаше по-малко възможности за въздействие върху обществените процеси, отколкото делегацията на СДС на Кръглата маса. Депутатите от СДС, ДПС или от "новите лица" в БСП и БЗНС бяха безвластни фигури, разполагащи с правото да говорят по парламентарния микрофон. Никакъв властови механизъм не беше в ръцете на това малцинство. А Великото народно събрание, публичната власт в страната, още в първите дни се зае не да управлява, а да разговаря за властта. Ако сведа политиката до публичната власт, ще отбележа, че се създаде логически парадоксалното безвластно политическо пространство. Нещо като дървено желязо. 
Иначе държавата се управляваше (и не се управляваше) от държавния, партийния и стопанския апарат под ръководството на по-големите апаратни началници, организирани в "отрядите на революцията" (кликите). Всички те - фактически анонимни.
Политиката тотално се раздели на две: публична (ВНС, Президент, СДС, БСП, Правителство) и непублична (клики, престъпни групи, правителство, БСП, държавна и стопанска администрация, съдебна система). Публичната политика се превърна в параван на непубличната.
Реално властващият (неформалният лидер на клика), ако някой проявеше интерес, беше потънал в мъгла от догадки. Отначалото, както споменах, това бяха хората, които ръководеха държавния и стопански апарат, тогава "Луканов" (като емблема) беше всевластен, две-три години по-късно властта бавно започна да преминава в ръцете на тези, които управляваха парите и започнаха да владеят собствеността. Ще посоча Илия Павлов като знакова фигура. Павлов вече можеше да каже на Луканов, че "сам кара влака"[16].
В далечното лято на 1990 година бързо стана ясно, че най-доброто, което може да направи Великото народно събрание е да бъде редакционен колектив на един нормативен текст.
 
17.
На 10 юни 1990 в българското смислово пространство бяха извършени съдбоносни промени. От една страна се издигаха носещите колони на бъдещата обществена конструкция:
- разделение на властите;
- права и свободи на индивида по евроатлантическа мярка;
- пазарно стопанство и общество;
- свободно трансгранично движение на стоки, капитали, информация, хора...
От друга страна, в следващите месеци промените постепенно обезсмисляха индивидуалното социално действие.  
Като краен резултат свободата стана заместител на участието. Свободата на словото например остана, но връзката между говорещия и фактически решаващия, между управлявания и управляващия се скъса. Нямаше връзка между точното и вярно слово (напечатано или изговорено) и кликите ("отрядите на революцията").  Те продължаваха делото си. Словото се обезсмисли. Свободата на сдружаването остана, но свободно създаденото сдружение не се включваше (или се включваше) в структурата на гражданското общество или на политическата система като параван на действита на кликите ("отрядите на революцията"). Сдружаването губеше смисъл.
Непосредствено изживяваната свобода, достигнала своя пик през есента на 1990 и лятото на 1991 година постепенно линееше и умря. В обществото вземаше връх тайно извиращата принуда на кликите върху индивида - стопанска, административна, властова, политическа, физическа, престъпна.
Чрез действията на кликите преходът системно неглижираше истината и човечността.   
 
18.
Така българските граждани се присъединиха към глобализиращия се Свят през отходните му канали. Ако в развитите демокрации динамиката на пазара (индивидуализъм, конкуренция и антагонизъм) поражда "антропологична катастрофа"[17]homo transcurrens[18]. , то българинът катастрофира не заради прекалената си делова активност, а поради алчност, глупост, безотговорност и цинизъм на реално властващата мрежа на кликите. Кликите създадоха човека на прехода - Homo transcurrens  е преминаващият човек, който не се променя. Той извървя нерефлективни пътища през годините на политически сътресения. Всичко случващо се е външно на него. Публично той е винаги "за". Не го интересува какво значи това. Важна е ползата. Безкритичен към себе си. Вечният оцеляващ. Постоянният инсайдер. Винаги същият.
В днешно време той е клиентът, паразитиращ върху държавния бюджет и европейските фондове, за когото идеалът на либералната демокрация и въобще общоприетите ценности са маска. Опортюнист на дело и на думи. Без затруднения твърди, каквото му е угодно - анти НАТО или НАТО, Милошевич или Хага, Москва или Вашингтон.
Homo transcurrens възпроизвежда в условията на ХХІ век "ганьото" - типа, дошъл при нас от миналите векове: нерефлективно циничен, напорист и алчен, твърдо убеден, че това е нормално. Да живееш в битов смисъл добре, е върхът на неговата ценностна пирамида. Потребността му за принадлежност е силно редуцирана. Тя се изчерпва (пълностно и цялостно е задоволена) със семейството. Не признава (не съзнава, че има, или не я цени, ако съзнава) друга общност: родова, селищна, партийна, верска, народностна, общочовешка. Има инструментален подход към членовете на другите общности. Властващият е важен. Трябва да се постигне на всяка цена (средствата нямат значение) неговото благоразположение. Смята, че всички са като него, а който не е, е глупак. Така дели другите: своите (членовете на семейството), властващите, подобните на него, глупаците (малоценни, незначителни, неважни). Безкритичен към своите, сервилен пред властващите, бдителен (враждебен, нахъсен) към подобните, безпощаден към „глупаците”.
Няма убеждение. Подхожда инструментално към вяра, религия, църква, общочовешки и етнокултурни ценности. Действията му са традиционно ориентирани. Те са обживените, изпробваните през вековете. Нерефлективен върху себе си и живота. През ХІХ век поведението му е профанско, през ХХІ вече е школуван, но е останала пряката или косвената му обвързаност с политиката.  
 
19.
На това място в текста трябва да припомня идеята за мирния преход. Мирният преход беше общоевропейска норма за социално-политическа революция в края на ХХ век. Ние, българите, подобно на другите европейски народи, имахме основания да приемем мирния преход като свой избор. На Кръглата маса, във Великото народно събрание, на множеството публични прояви през 1989-1991 година, многократно ставаше дума за мирния преход като наше, българско разбиране. Трябваше да сложим край на кървавите сблъсъци между политическите противници, наченати с деветоюнския преврат от 1923 година.
По подобен начин беше развита и съпътстващата идея за междуетническата толерантност. Първите неформални организации от 1988 година[19] се обвързаха със защита на свободите и правата на всички граждани. Това беше позиция и на последващите граждански структури. Демократичните сили от всички политически окраски направиха свой аргументиран избор и отхвърлиха политиката на конфронтация[20] между етническите групи...
Значи в началото на Голямата промяна в българските общности се виждаха двата проблема: 1. отношенията между политическите партии и 2.отношенията между етническите и религиозни групи. Решението беше намерено в мирния преход и в етническия модел.
Но и на Кръглата маса и във Великото народно събрание остана в невидимост другият страхотен проблем, съпътствал държавата от самото Освобождение: повсеместното разбиране, че държавната служба е за лична изгода. Проблемът е така гръмко известен, че тук ще избегна очертаването на емпиричните му измерения. Ще припомня само образите на Бай Ганю и Големанов.  
Защо на Кръглата маса, във Великото народно събрание, в безбройните документи на неформални организации, партии и публични прояви не се поставя акцент върху необходимостта да се сложи край на дисфункционалната традиция - държавната служба да се използва за лична изгода? Защо всички виждаха проблемите на политическата и етническата конфронтация, а не виждаха проблема, че служенето на държавата при заемането на държавна служба не е първостепенен дълг? Преди него е дългът към себе си, към семейството и рода, към махалата и населеното място...
Защото политическата конфронтация, както и междуетническите напрежения бяха в полето на политиката, откъдето рефлектираха върху всекидневието, докато служенето на държавата като всяка работа е в полето на всекидневието, откъдето рефлектира върху политиката. Получилото се в политиката, за разлика от получилото се във всекидневието, е видимо, а получилото се във всекидневието, за разлика от получилото се в политиката, пряко определя битието на индивида.
С други думи: начинът, по който се възприема държавната служба, е елемент на етнокултурата[21], елемент на онова, което се смята за нормално, без да се официализира. То не се обсъжда и няма алтернатива[22]. Докато разбирането за политическата и междуетническа конфронтация (респективно - толерантност) е елемент на гражданската култура, която задължително е официална. Тя е нещо, което подлежи на обсъждане и избор[23].
 
 
20.
 
Драматичното беше, че в обществото като цяло, и разбира се, в публичното пространство не само че нямаше съзнание за идейната криза, напротив - смяташе се, че всичко е ясно, защото беше постигната, според разбиранията от юни 1990 година, и "основната", "главната" свобода:
Петата - свободата на частната собственост!
Значи, оставаше - какво?
Оставаше на практика да придобием частна собственост.
А придобиването на частна собственост, както е известно на всички, не е идеен процес. Той е превръщане на предимствата в притежания и контрол, без от това да намаляват или да се променят предимствата. Стремежът към богатство не се саморегулира.
Предимството - в ум, образование, информираност, комуникативност, находчивост, политическа позиция, физическа сила, здраве, воля, възпитание, местоживеене, пол, възраст, познанства и прочие - в процеса на междуиндивидуалната конкуренция в условията на свободен пазар, според модела на либералния пазар, създава собственост, но в нашите условия, когато либерален пазар не съществуваше, най-важното предимство, което можеше да елиминира всички останали или да ги замести, беше възможността индивидът да се включи в мрежата на кликите ("отрядите на революцията"), т.е. да се превърне в homo transcurrens.
Политическата власт, след отпадането на член първи, даваше възможност именно за това - бързо и лесно интегриране в клика. Колкото и кликите да бяха всевластни, те се нуждаеха от публични лица. Нуждаеха се от "лоби" в Народното събрание, в общинските съвети. Те имаха нужда от homo transcurrens в ролята на премиери, министри, председатели на парламента, кметове, професори, журналисти, медийни звезди и прочие.
Точно заради това управляващите политици, доколкото бяха чисти или частични homo transcurrens, не успяваха да устроят администрацията и съда по европейски образец. Те работеха за своите клики, а не за държавата. Те продължават така да битуват. Едва след продължителен и силен международен натиск, свързан с присъединяването на страната към Европейския съюз, през 1998 и 1999 бяха приети Законът за администрацията[24] и Законът за държавния служител[25]. Администрацията обаче остава клиентелска структура. Проблемите на съдебната система продължават и през 2006 година да са забележими и от Брюксел.
Длъжен съм да направя разграничение - почти всеки индивид принадлежи към неформална общност, в която е самоценен, в която при междуличностните интеракции безпрепятствено се нахлува в чуждото лично пространство, в която неглижирането не засяга достойнството. Междуличностните отношения са открито емоционални и спонтанни. Това е базовата общност на индивида. В българския социум базовите общности са изградени предимно на основата на семейството и селището.
Следва общността, чрез която индивидът участва в социалния процес, протичащ вън от базовата общност. Става дума за професионални, търговски и нестопански структури, където междуличностните отношения са рационални. Те се регулират от публични правила[26]. Техните цели са законообразни. Предметът на техните дейности са или/и: парите, властта, престижът, знанието, признанието. Но парите, властта, престижът, знанието, признанието имат на първо място неперсонална ценност. С парите се решават обществени и държавни въпроси, властта се използва за общото благо, престижът и признанието са обществено признати мотиватори на поощряваната активност, знанието е общочовешко благо. В общността индивидът решава своите проблеми, като препотвърждава неперсоналната ценност на парите, властта, престижа, знанието, признанието.  Той е средство за другите, но не отпада от общността, след като поради възраст или болест прекратява членството си в нея. Нещо повече - заради приносите си към общността той може да бъде почитан, честван дори и след смъртта. Това е участническата общност. Тя е институция.
Кликата е деформирана участническа общност.  Тя действа на основата на таен сговор в системата на властта. Нейната цел е използването на легитимната власт за лично облагодетелстване на участващите в кликата. Междуличностните интеракции са подчинени на тази цел. Правилата са недостъпни за невключените в нея. Държавата, обществото, регионът, общината, отрасълът, службата се трансформират във владение на клика. Собствеността, парите, властта, престижът, знанието, признанието имат само персонална ценност. Затова кликата, участникът в нея, купува или продава без задръжки държава, общество, община, служба, регион, отрасъл, собственост, орден, длъжност, слава. Индивидът отпада от кликата, щом като спре да обслужва нейната цел. Кликата няма памет. Тя не е институция, макар че може в персоналния си състав да се припокрива със съществуваща институция. Да бъде дори правителство.
Кликата може да прерасне в мафия.
Своеволието на овластените, които се възползваха от мирния преход и се самоорганизираха в клики, създадоха днешна, стегната в обръчи[27] България. Тя е техен продукт.
 
21.
Заключение. Накрая на този кратък текст ще подчертая идеята, която ме мотивира да го напиша: всяка революция, включително и мирната, използва някакъв вид принуди, за да постигне целите си. Отказът (напълно несъзнаван от СДС) на Кръглата маса и Великото народно събрание да разглеждат съдебната система и полицията като охранителни (силови) институции на извършваните промени, отвори пространства за възникване и развихряне на кликите ("отрядите на революцията"). Незаконни структури, доколкото дейността им не беше регламентирана от никакви правила, съставени от бивши апаратчици (държавни, партийни, стопански), служители в тайните служби и криминални. Към тях успешно се присъединиха политизирали се авантюристи. Кликите трансформираха политическата революция в криминална и създадоха втория български капитализъм и неговите агенти - homo transcurrens. В този смисъл битката с организираната престъпност (организирано социално отклонение) ще има съществени български нюанси, а превръщането на българския капитализъм в нормално европейско явление е неотделимо от дискусията за кликите, клиентите и homo transcurrens.  
 
 
 
 
[1] Доколкото изобщо може да се използва думата "идеология" за съдържанието на техните декларации, подписки и други подобни.
[2] По същото време е премахнат чл. 6 от съветската конституция - пак за ръководната роля. Съвпадението по време едва ли е случайно.
[3] Изразът „лично от другаря Тодор Живков” беше формула на крайната валидност, с нея се  означаваше последния авторитет, власт, върховенство, истинност...
[4] http://www.omda.bg
[5] Дали България беше тръгнала по пътя на либералната демокрация? Като изправарвам по-нататъшното си изложение, ще си позволя един дълъг цитат от Хънтингтън: "През 1917 г., в резултат на руската революция, конфликтът между националните държави се допълва от конфликт между идеологиите — отначало между фашизъм, комунизъм и либерална демокрация, впоследствие само между последните две. В периода на Студената война тези идеологии се олицетворяват от двете свръхсили, всяка от които дефинира идентичността си чрез своята идеология, като нито една от тях не е национална държава в традиционния европейски смисъл. Идването на власт на марксизма, отначало в Русия, а после в Китай и във Виетнам, представлява преходен етап от европейска международна система към постевропейска мултицивилизационна система. Марксизмът е продукт на европейската цивилизация, но той нито съумява да пусне корени, нито да постигне някакви успехи в Европа. Вместо това модернизиращи и революционни елити го „експортират“ в неевропейските общества; Ленин, Мао и Хо Ши Мин го нагаждат към своите цели и го използват като предизвикателство срещу властта на Запада, за мобилизиране на своите народи и за утвърждаване на националната идентичност и автономия на своите страни в противовес на Запада. Рухването на тази идеология в Съветския съюз и същественото й преобразуване в Китай и във Виетнам обаче съвсем не означава, че тези общества биха възприели другата европейска идеология — либералната демокрация. Тези представители на Запада, които предполагат, че това ще стане, вероятно ще бъдат изненадани от творческата енергия, гъвкавостта и индивидуалността на незападните култури."
Възниква въпрос: българската традиционна култура как може да бъде определена - като западна или незападна? В какъв смисъл е "западна", ако е "западна", и в какъв смисъл "незападна", ако е такава.
[6] През 1986 година една четвърт от населението над 16-годишна възраст попадаше в категорията "служител".
[7] Няма контрол, защото преценката за дейността на управлението не е на основата на закон, а на основата на политическата целесъобразност, която е постоянно преформулирана и интерпретирана от тези, които управляват.
[8] Алексъндър Яковлев, Здрач, С., 2005, с. 639.
[9] Показателно е непрекъснатото протакане на проблема с досиетата. 
[10] Да приемем, че са спонтанни, въпреки аргументите, че това не е съвсем така.
[11] Миша Глени, интервю виж - http://e-vestnik.bg/3821
[12] Не твърдя, че Луканов е ръководил тази известна операция, но несъмнено той имаше качествата и властта да го прави.
[13] Александър Яковлев, Здрач, С., 2005, с. 593.
[14] Развил съм разбирането си за номенклатурата в Голямата промяна, 2005, с. 738 и сл.
[15] Началото е положено в края на 1989 година от стотици партийни секретари от смесените райони и утвърдено чрез манипулирани от партийните комитети митинги.
[16] Израз на Илия Павлов при конфликта му с Луканов по повод газовите спогодби с Русия.
[17] Израз на Йосиф Бродски, използван от Иван Станев, виж сп. Алтера, бр1/2, 2006 г.
[18] Лат. буквално: човек, преминаващ бързо покрай.
[19] Независимо дружество за защита правата на човека (6 януари 1988), Общонароден комитет за екологична защита на Русе (8 март 1988) и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България (3 ноември 1988).
[20] Конфронтацията беше започнала от турски терористични организации, които предизвикаха ответната проява на държавен тероризъм от комунистическата власт в тъй наречения Възродителен процес.
[21] Това е софтуерът на ума в смисъла на Хофстеде.
[22] За подобен проблем съобщава Антон Первушин във връзка с прехода в Русия. Корумпираните чиновници довеждат до разрухата "Но пък ние възприемаме тъкмо чиновниците, от най-обикновените председатели на домсъвети до президента, като част от народа и някъде в дълбините на своята "загадъчна руска душа" дори им съчувстваме и се страхуваме да им напомним за самите себе си." (Антон Первушин, Окултният Хитлер, София, 2006, с. 47). Акцентът, който поставям в тази фраза, е възприемането на чиновниците "като част от народа", защото с нея се констатира, че чиновникът е фигура от всекидневието.
[23] Значи ако желаем да променим ситуацията, трябва да поставим кликите, клиентите и homo transcurrеns в полето на гражданската култура, но с пълното съзнание, че става дума за феномени, свързани с етнокултурата.
[24] ДВ, бр. 130 от 5 ноември 1998.
[25] ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999.
[26] "публични правила" - свързани със светлата, прозрачната, откритата икономическа дейност и/или открити за публиката
[27] "Обръчът от фирми" на Доган е оглавявана от него клика ("отряд на революцията") на ново равнище. На новото равнище кликата вече е решила въпроса за принадлежността на клиентите към имуществената класа.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.