Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

9. Профил 6

 
8. ПРОФИЛ 6:
УСПЕХЪТ ЗА РОМИТЕ МУЗИКАНТИ
 
Ролята на родителите и специализираното образование
Етническите бариери
Жизнен стандарт, среда, социално участие
Успехът и признанието
 
Изследването на успешните социо-професионални модели сред ромите музиканти изисква проникване в представата за изконната музикална природа на ромите и историческата й обусловеност. Според Ж. Георгиев (1992: 35) най-убедителната характеристика в ромския автопортрет е музикалността. Максим Мизов (2008: 252) пише; „ромите твър­дят, че „ей на, ние ци­га­ни­те но­сим в кръв­та си му­зи­ка­та, а танци­те са в на­ши­те те­ла, без тях не мо­жем да жи­ве­ем“(мъж, 59 г.)”. Бойко Мизов обобщава за етноса:„музиката и песните пулсират в кръвта и душевността им, без оглед на пол и възраст, на професионална заетост и териториална дислокация”(2006). Има няколко основни предпоставки за формулиране на хипотезата, че музикалният талант сред ромите е (да го наречем) битийно обусловен етнически ген. На първо място се счита, че музиката е „ду­ше­вен нар­ко­тик“ за ро­ми­те, в който намират отдушник за утеха от тежката си съдба на изключеност (М. Мизов: 2008: 299). „Фаворизацията на тази колоритна ромска референция” се дължи на активната й роля да компенсира трудното ромско битие, допълва познавачът. На второ място, в жизнения свят на ромите музиката е пространство, което отразява душевност, бит, общностност; тя дава възможност за безусловна изява и с това става еквивалент на личното, „моето” призвание и лична би­ог­ра­фия. На трето място, специфичното битие на ромите предопределя значението на музикалния фолклор за жизнения им свят. На четвърто място, чрез музиката ромите откриват възможност за пробив в културния живот на „голямото общество”. На пето място е всеизвестно, че музицирането, песните и танците са алея към преодоляване на междуетническите различия и предверие към интеркултурно сплотяване. На шесто място, музикалните послания имат общ език, разбираем за всякакви етноси, консумирането на който приобщава към общочовешките добродетели. Както пише М. Мизов (2008: 300-303), „в магичния свят на музиката предразсъдъците, дистанциите и бариерите сякаш изчезват, а всички хора някак си се “изравняват”. Постиженията на музикалния ген при ромите е видим от поколения наред. Измежду популярните ромски музикални фамилии са Айвазови, Будакови, Гюрови, Кадриеви, Караколеви, Каролеви, Ламбови, Лолови, Малакови, Маликови, Мудови, Парушеви, Синапови, Такеви, Чинчири и др. (Б. Мизов 2006: 301-304). Някои от представителите на тези знатни за музикалното творчество фамилии, са интервюирани за целите на настоящото изследване, изучаващо жизнените траектории на успели и уважавани ромски артисти.
Ако успехът на една личност се разчита единствено като плод на талант и личен избор, разработката щеше да е по-скоро предмет на психологията. Но изследването се интересува от социалната идентичност на успеха или как се конструира жизнената история на успялата личност, благодарение на съвкупността от фактори (талант, наследственост, избор, етническа принадлежност, достъп до равни възможности, образование и квалификация) и активните им посредници (семейство и първична социализационна среда, училище, обкръжение, професионална гилдия и др.). Вниквайки в житейската траектория и кариерното развитие на изследваната личност, може да се твърди, че социалният контекст на първичната група (на активните посредници) превръща биографията на личността в „хетеробиография”[57]. Общото между изследваните роми музиканти е признатия им талант.
 
9.1. РОЛЯТА НА РОДИТЕЛИТЕ И СПЕЦИАЛИЗИРАНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Голяма част от интервюираните лица са жители на популярни ромски махали – сливенските кв. „Надежда” и кв. „Никола Кочев” и софийския „Факултета” и са от многодетни семейства на потомствени музиканти. Един от тях е най-големият от 6-те деца на родители, до един музиканти. Друг е също син на музикант и е поканен от баща си, в неговия ромски оркестър. Талантът й на певица за една от респондентките е наследство от родителите й. Дядо й е основател на местния ансамбъл за художествена самодейност. Диригент опера в областен град е пето поколение музикант, като децата му продължават тази линия. По думите му има повече от 300 души роднини музиканти.[58]
Безспорна еролята на родителите за избора на респондентите да се занимават професионално с музика. В музикалното си обучение Е.К. попада благодарение на майка си. В тази среда тя е оценена от корифей на хоровата младежка дейност в града, чийто хор се слави с непрекъснати международни участия. Той е първият учител на певицата, който оформя музикалната й култура:
·         „Много пътувахме (с този учител) и така се зароди любовта ми към пеенето и в 4-5 клас, като ми се отприщи гласът, просто реших, че това е моето поприще и ще го следвам. Родителите ми се отнасяха с разбиране и се съобразяваха с моето желание”(Е.К.).
 
Бащата на певицата става важен вестител за пътя й още веднъж, когато й носи изрезка от местния вестник с обявена свободна позиция за директор на областния симфоничен оркестър. Е.К. се мобилизира и кандидатства за общинската длъжност с професионално издържана концепция за развитието на оркестъра.
·         „Аз мога да се нарека музикант и смятам, че ръководителят на една такава институция трябва да е музикално образован и да разбира истинските проблеми на музикантите. …Но и какъвто и опит да имаш като мениджър, управлението на културен институт е по-специфична материя, това не е да продаваш стока в магазин. Трябва да се занимава човек с подходящото образование.”(Е.К.).
 
За целта тя специализира в музикална академия в Италия, където един от музикалните директори е Райна Кабаиванска. По време на кастинг в Рим й предлагат роля,
·         „но от академията не ме пуснаха да си изиграя картите, защото съм техен кадър, един вид като заложник. Може би сега по друг начин щеше да се развие кариерата ми.”(Е.К.)
 
След края на академичната година младата певица се прибира за отдих в България и решава да свърже живота си със своя избраник.
Професионалният път на цигуларя Г.У. тръгва от една несполука на баща му, който имал записи в Радио София на „златна циганска музика” и набирал цигулари. Колегите му не дошли и провалили ангажимента. Бащата се зарекъл, че ще обучи своите деца за цигулари, „че когато ми потрябват, аз да не се моля на никой от тия”. Така се ражда оркестър от роднини: три цигулки, кларнет, китара и гъдулка.
Основният двигател за насърчаване на таланта и себеосъществяването на идното поколение е семейството, са убедени всички респонденти. Желанието за подкрепа, насоки и извеждане на младите до професионален и личен успех е измежду фундаменталните ценности, детерминиращи българската национална идентичност. С пълна сила това важи за семействата на всички интервюирани музиканти-роми. Невинаги обаче индивидуалните решения на младите са били поощрявани от семейния съвет. Певицата В.К. произхожда от обикновено работническо семейство от една махала в областен град. Родителите й съзират в музикалната професия недостойно и неморално занимание за една жена. На въпроса дали може да отиде да учи в музикално училище след 7-ми клас, след като е събрала дори пари за таксата, майката й е реагирала остро с думите: „лека жена в къщата си не искам!
·         „Музиканти в махалата чуха, че зная да пея... По това време свиреха много известни музиканти, които правих всичко възможно да ида да ги слушам, когато са наблизо. Веднъж ги помолих да изпея една песен; те ме изгледаха с пренебрежение: „Можеш ли да пееш?” Аз казвам: дайте ми микрофона да видите дали мога да пея. Изпях една народна песен и те поискаха да се запознаят с родителите ми, но аз отказах. Нашето семейство има много висок морален консерватизъм и не ми разрешаваха да пея. Аз съм изтърсак, имам двама по-големи братя и трябваше да съм близо до братята, до родителите ми, да имам деца”(В.К.).
 
Когато решението на родителите е в ущърб с призванието на младия човек, често се появява точният учител, който е далновиден за качествата и професионалното бъдеще на личността. Прозорливият педагог, разкрил таланта на В. – Е.В., се е погрижила да убеди консервативните й родители, че дъщеря им притежава специфичен тембър и поема менторството над нея. Преподавателката по музика насърчва прохождащата певица за солфеж и за музикално училище, въпреки че тя избира Техникума по обществено хранене, под заръката на майка си. Емблематични учители за В.К. в народната и комерсиалната музика са още Недялка Киранова, Славка Калчева, оркестрите „Странджа”, „Козарите” и „Канарите”, ромските певци Джан Север, Ибро Лолов, Иво Барев, Ибряма, сръбските изпълнители Шабан Байрямович, Шанса и Цеца Величкович.
По образователна степен изследваните ромски музиканти са разнородни. Някои от тях са самоуки в музикалния занаят, като имат по рождение добър музикален слух и ген за изкуството.Други се обучават, докато практикуват с оркестри или в самодейни читалищни ансамбли. Трети имат висше музикално образование, развивано в школи у нас и в чужбина.Е.К. завършва Музикалната академия в София, след което специализира оперно пеене в Музикалната академия в Италия. Частен благодетел, който вярва в заложбата на развиващото се мецосопрано, поема цялата й издръжка. Наставниците за оперната изпълнителка са Христина Ангелакова и Александрина Милчева.
·         „Късметът е много важен, при кого ще попаднеш и как ще ти се развие живота, дали ще имаш амбицията и упоритостта да продължиш да правиш това изкуство, което е много трудно. Първо, трябва да инвестираш в него много повече, отколкото във всяко друго изкуство и второ, ако нямаш средствата да продължиш, човек трябва да се спре, защото това не е доходоносно изкуство; не е добре платено и мотивацията в един момент се губи.” (Е.К.)
 
Диригентът на областна опера Л.М. е завършил Консерваторията със специалност пиано и композиция. Г.У. и братята му са тръгнали от детска музикална школа при читалище. Малкият Г.У. изявявал желание да учи в музикално училище,
·         „макар че бях напреднал и можех да изнеса сам концерти... Обаче не ме искаха, щото съм бил мургав. Времената бяха други тогава. Аз казах на баща ми, не се притеснявай, тате. Аз ще им докажа и на Филхармонията, и на Симфоничния оркестър”.
 
Г. обяснява, че не е залягал над учебниците, защото е трябвало да свири на цигулка:
·         „Понеже като малък денонощно свирех. 40 години съм учил цигулка, сега 20 години почнах да печеля с този инструмент. Затова сега искам да ми се заплаща за труда, защото денонощно съм работил.”
 
Учители на Г.У. в началото на кариерата му са певците от Концертна дирекция Йовчо Караиванов, Стайка Йокова, Петър Терзиев, майсторът - цигулар Трайчо Синапов, китаристът Пейчо Демирев; артистите от цигански ансамбъл „Зава”, като Звезда Салиева, Нада Салиева, Величка Райчева, Ибро Лолов. От съществените тласъци за успех сред семейството на Г.У. е амбицията да докажат, че въпреки мургавия цвят на кожата си, те могат да работят до постигане на виртуозност с музикалния инструмент.
Проверката и критиката на професионалната общност на музикантите спрямо новопостъпващите е скептична, безпощадна, навременна и обективна. Не етноса, адемонстрираните качества и талант, правят личността призната, оценена, известна, удовлетворена и успяла. Проводниците на този успех са няколко: признанието идва първо от публиката и семейството; оценката е присъща на гилдията и критиците; за набирането на популярност работят медиите; удовлетворение от постигнатото е личната самооценка, а успехът се измерва от изминатия път, от преживяното, осъзнатото, от присъдата за собственото място в класацията на творците, както и от мястото, определено от първичната общност (учители, роднини, близки, приятели, съседи), както и в по-глобален мащаб от публика, експерти и медии.
Музикантската школовка се предава на децата на ромите музиканти - както с гените, така и посредством първичната социализация. Г.У. и Н.У. са включили в ансамбъла си и внуците. Всеки от тях свири на ударни инструменти, а поотделно учат йоника и други инструменти. Г.У. и Н.У. са добри и постоянни учители и внушават на поколенията си, че „без труд нищо не става”, въпреки че „добри музиканти се става през поколение”. Колкото и той да е инвестирал в това синът му да свири, момчето пък настоява да бъде готвач. Г.У. има 8 внуци и 4 правнуци, „умни деца, все с тез’ компютри”.
·         „Един от внуците е вземал цигулка да свири и наистина работи върху себе си, но цигулката е един от най-трудните инструменти. Цигулката има душичка вътре и като прибавим и мойта, стават две.” (В.Т.)
 
Синът на Л.М. продължава артистичното наследство на баща си с дирижиране и майсторски клас в консерваторията.
·         „И не само моите деца, всички деца на мои роднини са възпитани да ценят образованието”(Л.М.).
 
Певицата В.К. е изненадана от въпроса дали държи на образованието на дъщеря си:
·         „Как да не държа? На първо място се старая да е здрава, да има ценностна система, добродетели, да е добър човек. Тя има много от моя характер, ние сме една и съща зодия. … Искам да учи, да знае няколко езика”.
 
За разлика от В.К., населяващият традиционните общностни пространствата на едно истинско гето, каквото е кварталът, К.Ш. размишлява върху образованието на женското си поколение по далеч по-патриархален начин. Той има три дъщери на възраст между 25-30 г., които работят в завод; и трите са със средно образование, като баща си. Желанието им да постъпят в университет е пожелателно мислене през погледа на К.Ш.:
·         „Искат да учат и висше, не че нямат възможност, но са семейни, трите се омъжиха по на около 18 години. Защо се женят рано момичетата ни ли? Защото им излезе късмета. Вместо да ходи из улицата да мърсува, да прави такива неща, нека да си има семейство, всичко да е точно, да й вържем краката.”
 
9.2. Етническите бариери пред успеха
За Б.Н. е било трудно да излезе от обособеното ромско училище, но  успява да завърши в сегрегирано учебно заведение и да влезе в Консерваторията като чилист. Твърди, че успехът зависи от културата, средата и домашното възпитание.
·         „Чувствах се уважаван от колегите, като музикант, никога не съм бил потискан (заради етническия произход). Нашата гилдия поощрява добрите.”(Б.Н.)
 
В неговото семейство има кръстени на имената на чуждестранни знаменитости, което Б.Н. обяснява със склонността на ромите към „глобални” имена, с космополитната ромска душа. Непознаващите ромите често намират вкусовете им към чужди имена, за кичозни. Някои автори тълкуват това с пластичността и амбивалентността на ромската душа, както и с гъвкавото им адаптиране към масовите вкусове. Самият Б.Н. е патриот, пътувал е по целия свят, но твърди, че е изпускал предложения, за да остане в България. У ромите е развита нагласата искрено и дълбоко да обичат своя роден дом (Б. Мизов 2006: 124-154). Изследователят твърди, че ромите милеят за своята “първична територия” така, както българските селяни милеят за късчето земя, „на което са родени и израснали, за средата, в която са съградили приятелство, любов и дом”.
К.Ш. свири в оркестър, има средно музикално образование и е служил повече от 20 години към Българската народна армия. На К.Ш. ромската кръв „по-скоро е помогнала”, отколкото възпрепятствала успеха, тъй като оркестъра е създаден с идеята да е ромска формация. На фестивал на ромската музика оркестъра заема първо място през 1990-те и така ги открива настоящият им продуцент Г.М. В този момент К.Ш. е военнослужещ и трудно се откъсва от поделението за участия. Първата си изява той записва в шоуто на Тодор Колев „Как ще ги стигнем..” през 1995 г. Три години по-късно взема решение в полза на 10-членния оркестър и се пенсионира от армията. Следват участия в Сицилия и в Сан Ремо с Горан Брегович, в Германия, Австрия, Чехия, Унгария и т.н. К.Ш. не смята, че за да стане човек професионалист, трябва да изкара Музикалната консерватория, а да има „макам”[59] в кръвта.
·         „Българи и турци не могат да свирят наша музика. Поканихме един българин, не стана работата, не могат да свирят ромска музика. Значи, това е в кръвта. Ритмите на ромската музика са много интересни. Макам се казва – нещо хубаво, да го чувствам, за да го направя. Виртуозите не са изкарали музикалната академия, но са се научили да четат ноти”.(К.Ш.)
 
Гилдията отдава значимото и на Г.У., който не пропуска да се похвали с грамоти от ромски организации, за принос към разпространението на циганската музика. Не пропуска да се шегува, че прилича на всякакви националности: на испанец, на арабин и на грък.
·         „Аз в целия свят представлявам България, а в България представлявам и българите, и ромите. Щото казват, че съм ром – ама като махна мустаците ставам толкова готин – по-бял от всички. Те мислят, че като е черен малко човекът, е ром. Не е така. Душата да ти е хубава – това е важно, сърцето, душичката, няма значение кой какъв е.”(Г.У., 27.11.2007).
 
Певицата В.К. не крие от медиите различния си етнически произход и не спестява критиките си към ромите.
·         „Аз съм от джуревците, смесена съм. В моето семейство нито се говори, нито разбират ромски език. Баща ми и аз разбирам ромски заради музикантите. На мене ми липсва етикета, циганската рамка. Работила съм с много ромски музиканти по Банго Васил, отзовавала съм се на покани на министерството (на културата), когато е имало ромски празници, не съм се криела.”
 
В.К. е забелязала „многото пари, който Европа отпуска за ромите” и предлага, ако правителството е решило да помогне на общността да промени начина си на живот, то да се наложат „санкции” на ромите – „да се учи, да се придобие професия, както едно време” и да се насърчават интелигентните хора от общността. В.К. подчертава, че има ромски подгрупи, като „голите цигани”, които не харесва и от които се срамува.
·         „Не е нужно човек да е с чисто нова дреха, но трябва да си чист, да си изкъпан. Като е скъсана дрехата, заший я. Има и други, на които не харесвам манталитета - злоба, завист, да надхитряват другия; ти правиш добро, а те мислят, че си глупав и че са по-хитри от тебе”(В.К.).
 
За Е.К. етническата принадлежност е по-скоро част от нея, която предпочита да не разисква и държи да разбере дали изследването се интересува от нея като ромска певица или само като певица. По нейните думи, след като е оповестено в интернет, че е ромка, този факт не й е донесъл нищо добро.Певицата не уточнява какво точно е възпрепятствало развитието й в България, при положение че изявите й на чуждестранни сцени са многобройни и заема позицията на мениджър на културен институт в областен град:
·         Тази екзотика ме продава в чужбина, но тука пречи. …Има се предвид това винаги (ромското), знаят, ама тя е еди-какво си. Аз съм много амбициозен човек и ако не беше тази пречка, щях да съм доста по-напред, сигурна съм”.
 
У Е.К. не е развито чувството за принадлежност към етноса; тя избягва да използва термина роми, ромски, заменяйки гос тези хора. Изпълнителката твърди, че комуникира в рамките на друга, различна среда, утвърждавана с годините от родния й дом от детството „в центъра на града”, а не в „махалата” и от избора й на училище, което не е измежду разпознатите като „цигански” училища.
·         Не контактувам с хората от ромската махала, минавам покрай тях, но нямам тази потребност да контактувам с тях. Аз си имам собствена среда, в която съм капсулирана и не излизам много извън нея. Ако съм живяла с хората от тази махала, разбирам да имам потребност да общувам с тях. Но аз съм израснала в апартамента на майка ми в идеалния център, имам свои приятели и познати, с които да общувам и това изобщо не са тези хора, за които говорим. Нали, аз нямам нищо против тях. Да, радва ги и ги вълнува моят успех онези, които са близки на нашите, но не мисля, че повечето от тези хора ги вълнува чак толкова много моят успех. Техният животе съвсем различен и той няма никаква връзка с моя. А тези, които се интересуват от моя успех, са много малко и в повечето случаи това са моите роднини. Това (ромското в нея) ще го описваш ли? Защото в повечето случаи не ми носи добри дивиденти. Сега ще ти кажа защо. В Италия правих и издадох един албум с песни на дядо ми и имам такива невероятни записи, които са направо за ТВ програмата MEZZO, аранжирани песни. Направихме албума в ограничени количества, да се продава само в Италия. В Интернет съм описана навсякъде и когато натиснеш в Google моето име, моментално излиза ромската принадлежност. Защото аз досега на много повече места щях да просперирам, а това ми пречи изключително в моята област”.(Е.К.)
 
На въпроса дали е забелязала в последно време промяна в обществените нагласи спрямо ромите, изпълнителката е песимист, че негативното отношение не преминава, „няма стъпка напред, няма прогрес. Това, което съм виждала като малка, е същото.”
 
К.Ш. от известен оркестър не си спомня да е преживявал шокиращи истории на дискриминация на етническа основа спрямо личността му: „в моя род няма записани случаи на дискриминация за туй, че са роми, за други знам, че е имало случаи”. Спомня си, че заради черни очила са го спрели двама полицаи „от тези дето спират крадци”. От срам 20 дни не излязъл от къщи, понеже много хора са го видели. Той държи на доброто си име сред „банкери, лекари, адвокати и общинари” и ревниво го пази. К.Ш. подчертава, че е възпитаник на „циганското” основно училище, където на времето не е имало никаква разлика между цигани, българи, турци, „а сега това училище е за бавноразвиващи се”. Освен образователната сегрегация, довела до сегрегация в умствените способности и равните възможности на връстници, той коментира процесите на развитие в социума на квартала, уважава онези роми от квартала, които са се възползвали от възможността да работят и са станали „културни хора”:
·         „Преди време гледаха ромите само как да излъжат, но пропътуваха, поработиха из чужбина, видяха как живеят хората и малко-отмалко влязоха в крак. Повече сега се чувстват европейци. Като се върнат от Испания, си клатят главата за „да” и „не” в другата посока, като испанците. Това на мене ми харесва. Събират си пари, оправят си отвътре дома, а който няма дом, си прави; магазин си правят или нещо друго. И като свършат паричките, пак заминават... Бюджетът им е добре и кражби няма между тях.”
 
К.Ш. подчертва респекта си към личния избор и трудолюбието на тези „окултурени” роми, поели риска за гурбет, който носи шанс за окрупняване на ползите от историческия момент на отворените граници, като глада за работна имигрантска ръка в стара Европа, комбинативността и способността за оцеляване на онези, предлагащи нискоквалифициран труд и доволни от заплащането му и т.н.  
Л.М., възпитаник на музикалните академии на София и Пловдив, не помни драстични сблъсъци, свързани с етническия си произход. В родния му град никога не е имало циганска махала и семейството му е от акултурираните роми.
·         „Трудът, който съм положил не е голям, той е огромен... Работата, като диригент облагородява, насочва моята мисъл като композитор, улеснява работата ми като композитор” (Л.М.).

           Повечето интервюирани изтъкват като най-обичани семейните празницивместо широко почитаните от ромската етническа общност Гергьовден, Голяма Богородица или Васильовден. На ромската Нова година, 14 януари, известна като Банго Васил, музикантите са често канени като гости или изпълнители за събития, организирани на местно ниво от НПО или на национална ниво от Министерството на културата. В.К. разяснява, че на такива събития е обикновено без хонорар: Коледа и Нова година
·         „Включвам се винаги на ромски празници, защото ми е приятно да бъда сред общността, да изпея една песен и да ги зарадвам”.
 
За Е.К. традиционните ромски светци - Св. Васил и Св. Георги се почитат най-вече от прародители и родители, но не се празнуват в нейното семейство:
·         „Не се чувствам различна и не се чувствам точно от тази ... общност. Дразни ме, когато се прави етническо разделение. Когато видят, че човек от тази общност прави нещо стойностно и се бори с живота да го направи, той бива спъван по някакъв начин. Имала съм такива случаи – имало е, има ги и ще ги има, просто на такова място живеем. В чужбина е обратното – в Италия като знаеха, че съм такава, повече ме уважаваха за това, което постигах, отколкото ако бях българка”.
 
Е.К. и семейството й са редовни гости на ежегодния Васильовден, като причината е по-скоро в респекта, който изпитва към работата на ромска младежка организация, организираща всеки път събитието. Л.М. намира за „изключително смешно”, когато представители от най-висок ранг наричат Васильовден „циганската Нова година”:
·         „Никаква циганска Нова година не е това. Циганите честват по Юлиански календар Нова година”.
 
К.Ш. „няма време” за ромски сватби и рожденни дни, освен за Нова година, заявявайки: „такива Васильовци аз не чествам”. Цигуларят Н.У. подхожда далеч по-хедонистично към свободното време: „Всякакви празници ние си празнуваме, има ли празник, празнуваме го”.
 
9.3. Жизнен стандарт, СРЕДА, социално участие
Музикантите са доволни от жизнения си стандарт, включващ условията, при които работят, наличието на собствено жилище, лека кола, средства за поддържане на семейството и домакинството (като бяла и черна техника), но уточняват, че това е заплатено с отсъствия от дома, рискове по пътищата и работа в непопулярен отрязък  от денонощието.
·         „Не мога нито да се похваля, нито да се оплача относно парите. За постигнатото, рисковете, липсите, които изпитваш, за непопулярното време на деня, в което работя, смятам, че съм ниско заплатена. Особено в сравнение със заплащането на музикантите от другите държави. Но от друга страна, имайки предвид държавата ни колко е малка, хората колко изнемогват, семейството ми как живее, аз съм доволна и са ми достатъчни парите” (В.К.).
·         „Мотивира ме изцяло пеенето, но това, което се заплаща, не е адекватно и не получавам еквивалента на това, което давам. Това е истината не само за мен, но и за оперните певци като цяло”(Е.К.).
 
Оркестрантът К.Ш. е построил и обзавел триетажна къща. Средствата, които месечно заработва, са „горе-долу ми мяза... така да го кажем”. Друг музикант (Б.Н.) споделя с многобройната си челяд и със съпругата си двуетажна къща в софийски квартал. Певицата и танцьорката Н.К., работи допълнително, тъй като не може да разчита единствено на музиката във времена на криза. Била е санитарка в болница, хигиенистка в училища, майстор-готвач и учителка по ориенталски танци в училище.
За да постигне съвършенство в музицирането и материално благоденствие Г.У. не помни някога да е имал свободно време.
·         „Най-малкото време, което имам, свиря на цигулка. Много е важно, когато свириш, да не мислиш за парите, защото не можеш да произведеш нищо. Свири, а пък парите идват после.”(В.Т.)
 
  • „В България няма богати музиканти”,
контрира го друг (Н.У.). По думите му в родината ни не ценят музиката и нямат музикална култура, а признание се получава единствено на Запад.
Като диригент и композитор, Л.М. получава хонорари за авторски права, от свирене в чужбина и по ресторанти:
·         Много работя, за да получа добра заплата, достойно възнаграждение - това, което получават моите колеги в чужбина...Аз имам възможност да работя в барове, ресторанти, да запиша филми, защото ако чакам само на заплатата…”
 
Л.М. отбелязва, че разполага с имоти, но има затруднения като всички български граждани. Макар да твърди, че трудностите не произтичат от принадлежността му към ромския етнос, на Л.М. не са чужди размишления и колебания относно това дали един по-висок статус на родителите му не би го отвел на по-престижно място. Бащата на Л.М. е личност с образование, призвание и реализация, но във възприятията на интервюирания етническият произход е възпрепятствал изкачването на родителите му до по-висок обществен статус.
Всички интервюирани разполагат със собствени домове и са доволни от уредбата на домакинствата си, но и не пестят забележките си за инфраструктурата, където живеят:
·         „Да заснемеш, ако имаш камера, какво бунище е отзад - ами тези деца, тези плъхове.... Отколко години е демокрацията дошла, а още не са ни сложили в квартала кофи за смет. Ако е в „Драгалевци” при висшето общество, това няма да се случи”(Н.У.).
·         „Нашата държава е скапана, аз да ви разкажа за Холандия. Това е една държава по-малка от България, но е като кутийка - чистота (натъртва на думата). И като влязох след това през българската граница, си помислих: идвам от една хууубава градина и влизам в едно мръъъсно блато, нямаше светлини (говоря за 1970-те г.). Още си е блато България. В Турция, напр. отиваш на пазара – разхвърляно – кашони, машони… След 18 ч., само за един час, всичко изчистено - сякаш не е било пазар. Много си зависи от организацията. Кварталът стана много голям, но е без всякакви канализации и водопроводи.”(Г.У.)
 
Критериите на певицата В.К. за уреден дом, за паркове, чисти улици и чист въздух са високи, тъй като тя разпознава успеха си преди всичко като майка, която се стреми да отгледа и изучи дъщеря си в комфорт.
·         „Преди 15 години се отделих да живея самостоятелно. Сега имам общ дом с брат ми и сега строим апартамент в София.”(В.К.)
 
За българина винаги е бил важен домът, усядането, родната земя и тези ценности не подминават и тази певица. Години наред тя прави кариера в съседни страни и с оркестри в други градове у нас. Домът е важен за нея, тъй като певицата е живяла по квартири, осигурени от собствениците на заведения, често неотоплени и без вода.
·         „Просто не е било мой дом и не съм се чувствала комфортно, не съм могла да си почивам добре... В този град не само че съм близо до родителите си, но и обичам чистия въздух и виж каква гледка имам тук... Близо съм до семейството си, мога да се отзова. В София изплащам дом близко до детска градина, училище, чисти и удобни улици, за да е добре не само за мене, но и за детето.”(В.К.)
 
На въпроса как се балансира между дом, партньор, деца, пътуване и работа, ромите музиканти смятат, че главно условие за равновесие и разрешаване на конфликти в семейството е партньорът да проявява разбиране и да подкрепя артиста вкъщи. Ако се е случило мъже-музиканти да се оженят за жена, която е музикантска дъщеря, то тогава са сигурни, че няма да срещнат съпротивление.
·         „При музикантите специално женитбата е тото. Като тръгнеш на турне, от мое име говоря, не се прибирам по една година. Имам три деца, прибирам се отнякъде и оп! – виждам ново дете вкъщи. Мине се известно време, пак заминавам, пак се прибирам – пак дете и така три деца. Благодарение на жените, които имаме - много са възпитани, търпеливи и техните родители са също музиканти и те са възпитани как да се държат в такова семейство, защото са музикантски деца, знаят живота на музиканта, знае правилата от бащите си.”(Н.У.)
·         „Спокойствието вкъщи ми осигури голямо вдъхновение за развитието ми като музикант. (Жена ми) ме разбира добре и ме търпи”.(Б.Н.)
·         „Съпругът ми няма нищо общо с моята професия, но изцяло ме разбира и подкрепя. С него сме се запознали още преди да се реализирам в областта. Знаеше какво уча, какво искам да правя и беше зад мене безапелационно. Сега е трудно, отсъствам доста и има да става все по-трудно.”(Е.К.)
 
За идентифицирането на успеха на ромския артист е от жизненоважно значение степента на участие в общностния живот, в динамиката на социално-политическите процеси в държавата. Най-често ромските музиканти са канени на културни събития, организирани от неправителствени организации и общностни празници. Лидер на партия се обръща към певицата В.К. с молбата
·         „ако вземе партията гласове, да стана лице на партията. Поех отговорността да помогна, без финансиране. Чувала съм от хората в политиката, че е доста мръсна работа.”
 
Извън политическия ангажимент В.К. има желание да организира занималня с ромски деца по изкуствата, в която да покани видни ромски общественици.
 
9.4. успехът и признанието
Формула за успеха според респондентите няма, има цена и това е трудът. Ако талантът е предопреден свише, то трудът и немалка доза безразсъдна смелост са факторите, които водят амбициозната личност до успех. Л.М. тълкува успеха като хуманност и непрекъснати прояви на алтруизъм:
·         „Успял човек си, когато реализираш мечтите си до някаква степен, хората те уважават и ти дадеш от своя труд, за да помогнеш на друг човек. Аз успявам по някакъв начин да помагам на хората.”
 
Л.М. съзира признанието на успеха си в това, че представители на министерствата на културата и на образованието, поети, писатели, експерти, като Анжело Тошев, Йосиф Нунев, Васил Чапразов, го намират за образован човек, с когото се гордеят. Диригентът Л.М. обаче извежда и предполагаема пречка пред евентуален по-голям успех:
·         „Ако бях може би българин или французин, подчертавам може би, щях да бъда … на много по-високо ниво.”
 
Постоянният стремеж към самосъвършенстване, търсене и учене през целия живот, не позволява на Н.У. да се дефинира като напълно успял.
·         „Какво значи успял? В професията ли? Специално за музиката, не съм чувал за някой да е успял. Все има нещо излиза, което искаш да го научиш в музиката.”
 
Представата на К.Ш. за успял човек е доста по-земна:
·         „този, който има работа, който си гледа семейството и не харчи много, а колкото „да му мяза” и който е изряден платец на битовите си сметки”.
 
Приятелите, любовта на публиката, страстта, с която музицира, здравето и „добрата психика”, голямото домочадие и „стройната снагагарантират стопроцентовия успех, според личната самооценка на Г.У.
·         „Имам много приятели, на които раздавам радост и топлина. Хората ме пипат за късмет - какво повече от това, че искат да пипнат успял човек, за да станат като него?! Преуспял съм, здрав съм, читав съм, още свиря, създавам настроение. Хората се радват на моята музика и на моята ….(физиономия).”(Г.У.)
 
Най-хубавият момент в кариерата на Г.У. е изпълнението му в „Большой театър“, защото:
·         много малко хора могат да стъпят на тази сцена. Аз бях с Йълдъз Ибрахимова – една от големите звезди, с Милчо Левиев и оркестъра от радиото и в публиката беше Путин, беше и Първанов. Залата беше много хубава и акустиката – цигулката се чуваше идеално”.
 
Многобройните грамоти на Г.У. и участията му в културни прояви на национално равнище, в съвременни филми и в рейтингови телевизионни шоута допълват успеха на цигуларя. Това обяснява и свойствената за артистите суета. Признанието на труда на музиканта от други творци и устойчивостта на таланта на социалните и политически катаклизми свидетелстват за успеха.
·         „Аз съм минал 4-5 президента: той сяда на стола, аз му свирим. После се махнал този, друг го смени, но аз пак съм до стола, пак му свирим. Те се махат, Г. пак си остава.”(Г.У.)
 
Политическите постове се сменят, но дарбата трасира история и в публичното пространство я разпознават като школа.
·         „Ако някой познава добре музиката на Г., ще разбере, че Ванеса Мей и другите популярни цигуларки го имитират. …Всички деца тичаха, растяха, а Г. само свиреше на цигулка. Имаше взискателен баща, а и самият Г. е много упорит. Лесно е да се говори за талант, но как се стига до този талант – с денонощен труд, отне цялото му детство, той заспиваше над цигулката, не е виртуоз ей така, той в нея е вложил душата си.”(ромската поетеса Т.К.)
 
Близки, роднини, хората в ромския квартал и в града различават в В.К. обичана и осъществила амбициите си певица.
·         „Не мога да отрека, че гледат на мен като на успял човек”, признава тя. Първият музикант, с който е пеела по кръщенета, години по-късно й е казал: „Батковото, ти стана по-голяма от мен”.
 
Въпреки че в отдавнашните познати на В. се таят опасения, че се е възгордяла, певицата твърди, че се бори, помага на семейството си и „не подминава хората в нужда.” Тя се смята със сигурност за успяла жена - майка и домакиня.
·         „Манджи правя хубави, в това съм успяла. Успял човек – все още има неща, в които не съм успяла да ги постигна. Напр. ето не знам английски. Това ме прави недостатъчно успял човек. Нямам висше образование - значи не съм съвсем успял човек. Наистина съжалявам, но такива са били времената; може би ако не съм се занимавала с музика. Имах предварително виждане, че ще постигна това, което трябва в моята област.... Намирам себе си за добър човек, доста добър човек.” (Б.И.)
 
За Е.К. успял човек е този, който е постигнал по някакъв начин поне половината от мечтите си. Оперната певица вижда в успеха комбинация от морално и материално удовлетворение.
·         „Когато си беден, но си духовно богат, много хубаво, но това не е всичко в живота. Значи, аз за да бъда успяла, трябва и в двете посоки да съм удовлетворена. За да продължа напред да покорявам върхове, трябва да печеля добре, за да инвестирам още повече в себе си. А ако нямам какво да инвестирам, просто... оставам на едно ниво и няма да има успех.” (Е.К.)
 
Успехът е и да си успял в очите на хората. Те са огледало за действията на Аз-а. Удовлетворението в очите на публиката е мотивацията, двигателят, който движи всички в музикалното изкуство. Музикантът се нуждае от духовна храна и сценичните изяви и аплодисментите му носят щастие.
·         „Ние всички можем да боравим с цифри и с букви, но не всички можем да боравим с ноти”,
 
казва директорът на областен оркестър. Важна оценка за музиканта са и поканите от чужбина
·         „и да си каже с една чаша вино „Наздраве” за хубавия спектакъл или хубавия концерт, това е нещото, което го поддържа жив.”(Е.К.)
 
По-голямата част от интервюираните са потомствени музиканти, т.е. израснали са в специфична среда на музиканти и от поколения в тяхната фамилия се предава музикалния ген и обричането на артистичната професия. Успехът и самоувереността на ромите музиканти се дължи на основни фактори, като талант, труд, инвестиция в собствените си възможности, човечност, образование, нравствени добродетели и не на последно място опазване на доброто име.
По-добрият живот, по-високият професионален и житейски статус, както и признанието на публиката и гилдията са плод на важни ценности, които са фундамент на националната ни ценностна система и които са изповядвани от ромите-музиканти. На първо място е трудът. Музикантите от ромски произход са убедени, че за постижения на музикалното поприще се изисква най-вече усърдие, компромиси и жертви с личното време и семейството. Благодарение на практиката, педагозите, кумирите, които са следвали и концертите у нас и в чужбина, тези личности са обогатили таланта си до доходоносен занаят, с който са изградили дом и са осигурили бъдеще на децата си. Път към успеха изграждат и поредицата сполуки и щастливи случайности, но крайъгълните камъни са в следването на вродената дарба с труд и упоритост, постоянство. Тези качества, както и носталгията по родината, вследствие на многобройните гастроли, привързаността към дома и земята, доближават успелите роми до българската национална идентичност.
Втората основна ценност сред интервюираните личности е човечността. Да правиш добро е непрекъснато изискване към себе си във взаимоотношенията с колеги-музиканти, семейството, публика, хора от общността и други, с които се сблъскват в професионалното си ежедневие и медийни изяви. Изследваните личности твърдят, че получават подкрепа и обратна връзка от професионалисти в тяхната сфера, от изтъкнати личности от общността, от приятели, роднини, съседи. Признанието и уважението са в съпътстващи ежедневието им моменти.
За ромите-музиканти етническата принадлежност се възприема както като препятствие, така и като трамплин в пътя им в изкуството. Екзотиката на ромския произход е неоспорвана, когато става дума за тяхната музикалност; за широките маси музикалната дарба, като че ли е ген, присъщ за етническата общност като цяло. В други случаи, най-вече при личности с висок обществен статус, като ръководители на културни институти, етническият корен не се отрича, но не се и афишира открито.
По отношение на образованието и институционалната култура изследваните роми музиканти са благодарни на дипломите и на наставниците си в професията и поощряват образованието на своите деца, най-вече в изучаването на чужди езици. Повечето от респондентите са добре интегрирани в институционалния живот; познават нормативния ред в държавата и са изрядни граждани, имат здравни осигуровки, плащат данъци, получават банкови кредити и т.н.
Изследваните личности от малцинствен произход уважават и интернализират ценностите на „голямото общество”. Приспособимостта и интеркултурната чувствителност са забележимите характеристики на музикантите-роми, работили в различни страни по света и с хора от различна националност, потекла и занаяти. Голяма част от тях за развили ромската си идентичност, демонстрирайки и висока степен на самокритичност към собствената си общност и култура; съблюдават развитието й и се стараят да поощряват добрите модели в общността. Може да се твърди, че добрите и разпознаваеми, като имена роми музиканти, са се надградили до еталони на общността си.
 
 


[57] Agnes Hankiss. 1981. “Ontologies of the Self: On the Мythological Rearranging of One’s Life History”. In: Bertaux, D., ed. Biography and Society. The Life-History Approach in the Social Sciences, Sage, p. 203-209.
[58] Бел.ред.: Спазвайки коректност към интервюираните и следвайки принципа на анонимност в емпиричните изследвания, имената на респондентите се обозначават навсякъде в текста с други инициали, като оригиналните отговори с техните имена се пазят в архив.
[59] В суфизма макамът означава стъпало към висшето духовно развитие.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.