Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

6. Профил 3

6. ПРОФИЛ 3:
УСПЕХЪТ ЗА РОМИТЕ ПОЛИТИЦИ И УПРАВЛЕНЦИ
Генезис на категорията на ромите в политиката и управлението
Етническото като проблем
Образованието на децата
Аз и другите
Дискриминацията
Успели и неуспели
 
6.1. Генeзис на категорията на ромите
       в политиката и управлението
 
Политиците и управленците от ромската общност в централната власт са реалност, която става все по-видима. Няма съмнение, че те се различават по своя генезис от българските и турските, но тяхното съществуване и функциониране е важен момент за ромската общност и българското общество, като на тях се гледа с все повече очаквания и надежди. Същевременно трябва да се има предвид, че формирането на тази категория става в среда, която я прави типологично сходна с тези на другите етнически общности, макар и в различна степен. Независимо от това тази категория има своя “мисия”, различна в много отношения от тази на етническите други. В последните 20 години мисията много напомня възрожденската роля на елитите – да обединят общността, да формулират “пътната й карта”, да я мобилизират в името на тази карта, да начертаят бъдещия общностен проект, да убедят общността и другите в ефективността му, да формулират онези общностни “стъпки”, чрез които тя ще “прескочи” в модерността (т.е. ще се превърне в общност от граждани, а не от членове на кланове) с основателно етническо и национално самочувствие. За да бъде възможно, тази категория трябва да е изработила и “сключила” обществения договор с общността – да е призната и оторизирана от нея за бъдещи действия, отнасящи се до нея, да е отговорна за нея и да се отчита пред нея, да бъде контролирана от нея. В този смисъл тя вече не е виртуален фактор, а реална сила, която може да поеме своята отговорност за пълноценното включване на ромската общност в живота на българското общество.
Вътрешните разделения на ромските политици и управленци имат важна роля за силата на влиянието им върху общността и върху националния политическия живот. Най-общо може да се каже, че колкото по-разединени са, толкова по-разнопосочни са въздействията им, респективно – по-минимални влиянията им. Защото разпокъсването на този слой, означава, че той не е в състояние да формулира общи цели, споделени ценности, приети от всички бъдещи стратегии, единно разбиране за общностния образ и за пътя за постигането му. В резултат на това единичните (или частично груповите) усилия очертават посоката на движение на малки обединения от общността, но както динамиката, така и ориентациите са различни. Не случайно в границите на българския политически живот се появяват и изчезват за много кратко време ромски политически формации и политически лидери. Доказателство за незначителността им е фактът, че те нямат последователи, а новите движения и фигури радикално се разминават с предишните.
Трябва да се отбележи още една особеност – тази категория се формира хаотично, несистематизирано, често пъти случайно. Това означава, че отсъства ясна представа какво е необходимо и какви са очакванията, каква ще е ролята й и в какви области, в съответствие с какви минали, сегашни и бъдещи стратегии.
Когато се правят анализи на ромите политици и управленци от централната власт основното и най-важното е, че те се формират в национален български контекст. Това означава, че в много отношения носят спецификите на този контекст (както положителни, така и отрицателни), т.е. националните особености, но оцветени от етническите характеристики.
Друг важен момент е, че тази категория не се създава на празно място. И преди 1989 г. ромската общност е имала свои представители в интелектуалния, културния, политическия, управленския национален елит. Нейната специфика е, че за разлика от турския, в значително по-голяма степен (дори предимно) се е преживявала като национална (а не етническа) и е полагала усилия и другите да я приемат като такава. И не просто са се преживявали, а са променили базови параметри на битовата си култура, социалната среда, стил на живот, т.е. вписали са се в националната общност. За някои дистанцирането от етническата общност и изключването на значителна част от етническото в собственото съществуване е било основно условие. Други са останали в по-голяма степен свързани с етнически традиционното, като му “отделят” сферата на битово празничното. Трети полагат и досега усилия да преформатират ромското, като го направят част от националното, като събития и фигури в култура, наука, политика, управленски структури на местно и централно ниво.
“Разказът” за тази категория предполага артикулиране на важни събития от българския социален контекст, в който тя се “ражда”, в който (и отчасти заради който) се осъществява вътрешното й диференциране, промените й в зависимост от различните етапи от развитието на социума и пр.
Реалните структурни деления са няколко. Първо, той е съставен от две групи, които отчасти се препокриват. Първата е израстнала и формирана преди 1989 г. Тя по принцип не е професионална, макар че в нея има много малка част, която е принадлежала към националната политическа класа. Преобладаващо тя се изгражда в различни стопански организации или местната власт, където е заемала различни позиции и е натрупала огромен управленски опит. Знанията й са предимно от този опит, осъществявал се в различни сфери и те обикновено компенсират липсата на системна подготовка за политически или управленски лидери. Но тя познава много хора както от своята общност, така от мнозинството и от други малцинства, с които заедно са работили. Членовете на ромската общност им имат доверие и около тях винаги има много кръгове с различна степен на близост и различни цели. Най-важните характеристики са умението да работят с хора, относително доброто познаване на проблемите както на общността си (през какви периоди е минала, какви са възможностите и очакванията й, до каква степен може да бъде управлявана и пр.), така и на страната (състоянието на обществото, готовността му да се “обвърже” с ромите, “желанията и потребностите” на ромите в конкретния момент и пр.), способност да разбират ситуацията и да взимат бързи решения. Т.е. познаване на проблемите. Друг момент от техния образ – имат винаги ясна стратегия за решаването на проблемите на общността както за страната като цяло, така и за конкретните региони и както за общността като цяло, така и за отделните субгрупи. Т.е. могат да дават професионална оценка и решения. Важен момент е, че в процеса на същинската си работа по различни причини се е налагало да се запознават с различните практики на решаване на “ромските проблеми” в европейските страни.
За съжаление, обаче, тепредпочитат да остават и остават на по-високо политическо и управленско ниво, където се подготвят документи, предписват се действия, прогнозират се реакциите на европейски и международни организации без да се заемат с конкретни дейности. А друга част от тях (вече поостаряла, поизхабена и поизморена), която формално е извън всякакви организации, продължава да “демонстрира” влиянието си чрез познанства с известни представители на различни политически партии и да “дава обещания” на “малките хора” от общността за решаване на проблемите им.
Разбира се, че малка част от тази категория на ромите политици и управленци в централната власт стига до високи позиции в националната политическа йерархия, става част от нея, споделя стила й на живот. Това в голяма степен я дистанцира от общността, т.е. излизайки на националната сцена тя вече не е етнически определена (етническата й идентичност потъва дълбоко в личностната психична структура и само на битово ниво на повърхността “излизат” “ромски” елементи), има друга предписана роля и очакванията от нея са други. Собствената етническа общност не е в приоритетите й. Нейните (на етническата общност) проблеми влизат във фокуса на вниманието й само като част от националните проблеми – образование, безработица, бедност, здравеопазване, жилищна политика, престъпност и пр. В рамките на държавническата оптика това е справедливата стратегия. Но има специфичен момент: някакви други хора и институции в някакво друго време не са си свършили работата и ромската общност е останала “екзотиката” на българското общество както с интересната си (но все още непозната култура), така и с драматичното реално положение, в което се намира огромна част от нея. Погледнато отвън тази част се отдалечава от общността си независимо какво говори. Вписва се относително успешно в националния политически елит, става част от гражданската общност и националното цяло, заличава много от видимите етнически “белези”. И това е естествен процес в развитието на гражданското общество. Доказателство за това са усилията на някои от тях да вплетат в националната история герои от ромската общност, да подменят етническия произход на важни фигури в нея, дори да “пренапишат” част от националната история, като поставят акцент върху активното участие на ромите в нея. Всъщност тук се очертава важна особеност – те не се интересуват от собствената ромска история, необходим атрибут за формиране на стабилна и значима етническа общност (в смисъла на: А. Смит. 2000. Националната идентичност). Може би подобни “ходове” са знаци, че ромската общност няма да следва извървения от другите път на конституиране и че краят на модерността ще промени развитието и начина на интегрирането й. Но каквито и да са бъдещите й стъпки, поне засега тази общност остава встрани от пряката дейност на „политическата й класа” и тя не я превръща във важен субект, към който трябва възможно най-бързо да бъдат насочени ефективни политики.
Собствената етническа общност на тази част от ромите политици и управленци се превръща в един от многото проблеми на обществото. Те търсят добри чужди практики, участват в прилагането им в България, правят опити да оценяват различни европейски политики и да определят ефективността им у нас. Макар че ако направим коментар на последните държавни дейности, свързани с жилищните ромски проблеми, ще визираме и другата гледна точка (на държавата), с която ще се доближим до твърдението, че тя в лицето на сегашното правителство не се интересува от “експертните възможности” на тези роми и политици. Посочваме сегашното държавно управление, защото е най-драстичен “отказът” от проблемите на малцинствата. Това, разбира се, не означава, че при предишните правителства е направено много. През целия период на преход предимно се говори какво би трябвало да се направи, изработват се нормативни документи, създават се институции, но реално постигнатото е толкова малко, че не се забелязва нито от ромите, нито от обществото.
Като политическа ориентация тази част от националния политически елит гравитира към различни политически партии. С определена доза условност може да се твърди, че както “старите”, така и “младите” роми в политиката и управлението са ориентирани предимно към лявата част от политическия спектър. Някои са били членове на комунистическата партия и са израстнали като нейни кадри, независимо в каква сфера са се реализирали (партийна, управленска или стопанска). Други (по-младите) дори и формално да не са били членове на БКП и сега да не са членове на БСП, са свързани с тази част на националния политически елит. Това в някаква степен предопределя “географията” на влиянието им в рамките на ромската общност и мястото им в национален план. Освен това те са хората, които най-продължително време са работили целенасочено за ромите, в резултат на което са убедени, че са действали правилно и че сега са най-справедливи, почтени, коректни, честни спрямо ромските проблеми. В някаква степен това е вярно. Но то не променя факта, че през всички исторически периоди по отношение на ромите (защото и по отношение на малцинствата изобщо) се е провеждала непоследователна политика, извършвали са се противоречиви действия, работило се е “на парче”. За тези политици и управленци ромската общност е “по-добра” от публичния й образ, за нейния начин на живот и проблемите й е виновна държавата, промените в положението й трябва да бъдат извършени от държавата, другите и особено мнозинството са били, са и ще продължават бъдат дискриминиращи ромите (макар, че те в повечето случаи не са били обект на дискриминация в личния им живот), по възможност премълчават и заобикалят криминализирането на общността, не са посредници между нея, обществото и институциите, не търсят технологии за превръщането на цялата общност или на части от нея в активен и мобилизиран социален субект, не идентифицират себе си и другите елити във фигури, които скъсяват дистанциите между общността и другите.
Втората група от ромите в политиката и централната власт се изгражда през двадесет годишния демократичен преход. Преобладават “израстналите” в неправителствения сектор в български, европейски и международни институции или образоващите се в различни висши училища у нас и в чужбина. Те са със самочувствието на професионалисти, подготвени в чужбина и с неудовлетворението, че в България не са получили полагащото им се – високи управленски постове. Може би с основание, защото често на тези места се поставят хора, които нямат нито компетенциите, нито опита за справяне с проблемите на ромската общност в конкретните социални ситуации, през които преминава българското общество. Но те остават в това поле на дейност, като някои искрено са отдадени на каузата. Въпреки това усилията им са разпокъсани, разнопосочни, с различни цели, идеи, представи за проблеми и решения, в резултат на което не могат да изиграят ролята си на политически елит, тъй като дейностите им не могат да постигнат синергетичен ефект.
Сред тях са и представители на интелигенцията, които след 1989 г. за кратко време участват в действията на организации, защитаващи правата на човека, в резултат на което бързо стигат до сравнително високи позиции в централните управленски структури (преди всичко като експерти). Резултатите от работата им са незабележими, по-скоро изследователски, с които конструират интелектуалната история на общността – един от основните атрибути на етническата и национална идентичности. Това са хората, които са активни участници в конференции, кръгли маси, семинари, работни срещи, представяне на книги и пр. Или с други думи те се идентифицират и другите ги идентифицират със специалистите в областта на междуетническите отношения, етнополитиките, етнопрактиките. Към техните усилия се прибавят и тези на ромите интелигенти – в образованието, културата, науката. Предимството на тези от най-високите етажи на властта е, че благодарение на позициите си имат властовите ресурси да направят влиянието си както върху групи от общността, така и върху колеги-изследователи по-голямо.
Между тях, обаче, са и част от синовете и дъщерите на “използвалите” част от международните средства, насочени към подпомагане на ромската общност, за собствени облаги. Тази група от бившите (преди 1989 г.) роми интелигенти, ориентирали се бързо в началото на 90-те години на ХХ в., регистрирали фондации, агенции и пр., прибират значителни суми, определени и получени, но не използвани за съответните ромски проекти, а за образованието, материалния просперитет и кариерите на собствените им деца. Не че това е прецедент сред различните културни общности в периоди на влизането им във фокуса на общественото внимание (особено в контекста на защита на човешките права). Но в ромската то има далеч по-взривяващ ефект, доколкото проблемите, свързани с образование, безработица, бедност, здравеопазване, жилищни проблеми и пр., са потресаващи. И те стават все по-трудни за решаване, защото в продължение на повече от 20 години прибраните в частни джобове суми от предвидените средства за подпомагане на ромите в различни области са много (а и никой не е реализирал някакъв контрол на начините за изразходване на тези средства) и защото никой не е изработил систематична, промислена, ефективна и последователна програма за тази общност и с участието на тази общност. А да не говорим за необходимата адекватна идеология, която трябва да убеди обществото, че това е един от основните проблеми на публичния му дневен ред, т.е. тези проблеми, които изискват правилното им разчитане и усилията на всички за решаването им.
Най-деструктивният и най-дълготрайният ефект от подобни действия е развращаващото, деморализиращото въздействие както върху обществото като цяло, така и върху конкретната общност. Защото облагодетелстването на няколко семейства или рода с някакви пари няма да доведе до национална катастрофа, но променя механизма на функциониране на обществото и общността – вместо върховенството на закона се стига до върховенство на далаверата. Започва отчуждението от държавата и институциите поради разпадане на доверието в тях, доколкото са позволили подобен произвол.
В този смисъл обществените загуби са огромни. Още по-фатално е, че тези загуби не могат да бъдат бързо и лесно компенсирани. И върху част от ромската „политическа класа” тежат подобни грехове, поради което тя крие това минало. Резултатът е, че тя действително “остава без минало”, което е важен елемент от процедурата “градене на модерна национална идентичност”. Наслагват се два “празни” исторически периода: от една страна, липсва писана история на общността като цяло, а, от друга, част от ромите политици и управленци (т.е. тези, които пишат новата история) не искат да има минало и остава анонимни, невидими, “никои” в границите на собствената общност и обществото. Ако това е валидно при всяко “натрупване на капитали”, при всяко изграждане на общност от аморфна маса (нация, етнос и пр.), т.е. ако винаги има незаконни действия, заобикаляне на правовия ред, криене на “някакви действия” от очите на мнозинството, разликата е, че в България при злоупотребите с ромските пари няма индивидуална отговорност, няма риск, няма последствия. И ако на други географски места или в други исторически времена това се прави (поне привидно) срещу анонимните институции, тук се прави срещу племенник, братовчед, познати хора от друг род. И отново в голяма степен присъства арогантността и бруталността. На този фон дори метафората “Не искам на мене да е добре, а на Вуте да е зле”, която като че ли е големият разказ за българското отношение към Другия, изглежда невинна, защото се краде безогледно от лишените от всякакви ресурси да се справят с живота и се обричат не само на социална смърт. Не бива да се пропуска, че в определен времеви отрязък участници в тази кражба са и служители в държавни институции. Изумителното е, че и за тях няма контрол и санкции.
Особеното в тази група на „политическата класа” е съжителството на реално работещи за решаване на (макар и малки) проблеми на ромската общност и на имитатори, сред които са както една малка група “пребоядисали се” интелектуалци, които с демонстрирането на измислената си “демократична активност” търсят и получават различни дивиденти, така и част от второто поколение на “активисти” от началото на прехода, които вече имат някакво влияние в общността и извън нея.
Политиците и управленците от ромската общност не са в състояние бързо да повлияят върху общността за формирането на гражданска култура, за израстването на общността, за политическото й социализиране. Основното е, че в някаква степен самото политическо образоване на политическия слой върви почти успоредно с това на самата общност. Има изпреварващи ходове, но те не са от такъв порядък, че да се наложат като поведенски образци. Причините сигурно са много: като се започне от вътрешния им стремеж да “излезат” от общността, да се дистанцират от нея, да не ги идентифицира никой с нея (като този произход остане тайна, но не знаят, че тайната има деконструираща, разрушаваща, унищожаваща сила), мине се през премълчаване, некоментиране на етнически произход и се стигне до демонстративно изтъкване, но при едно друго битие, където етническото не е важно, а професионалните компетенции, общите интереси, анонимността на частния живот.
Те не могат да бъдат и медиатори между общността и обществото, които градят позитивния й публичен образ, които улесняват процедурите на социално включване и приемане, правят обществото по-толерантно, солидарно, алтруистично, за да извърви своята част от пътя на доближаване до странната, нежеланата, но и екзотична различност. А не могат да бъдат медиатори защото по принцип и те, както българските не могат да посредничат – нямат общи цели, ценности, представи, мотиви и пр. Действията им често не са в името на общността и обществото, а в свое. Благородството и идеалите са само за публиката. Отдадеността на идеите – говорене.
За една част от тези политици и управленци общността е средство за облагодетелстване на себе си, за реализиране на себе си като политик, управленец или какъвто и да е активист и пр. За друга част тя е отново обект и трябва да бъде образована, квалифицирана и пр. За трета част тя е нещо, което трябва да се преодолее като произход, да се забрави, да се отхвърли.
Важна характеристика на ромите политици и управленци (подобно на българските) е противопоставянето на всеки срещу всеки. Тук принципът не е политическата ориентация, а междуличностните вражди, завист, злословения. И още нещо – увеличена дистанция от общността.
Ромската общност е все още в очакване на своите харизматични водачи, които мобилизират и променят общността, които я “превеждат” през историческите премеждия и я правят гъвкава и адаптивна, адекватна на новите условия и ефективна в променящите се обстоятелства, които познават потребностите й, изискванията на обществото към нея и пътищата за “напасването” на тези фактори. И още нещо – онези водачи, които продължават ценното от предишните, разгръщат го в новата социална среда, като задават политическия континиум, в който срещата на традицията и модерността е евристична.
Аспекти от казаните постановки се конкретизират от проведените интервюта с представители на ромите политици и управленци, които имат своя ясен публичен образ.
 
6.2. Етническото като проблем
 
Категорични са отказите, че етническият произход е някакъв особено значим фактор в живота на интервюираните:
  • “Никога не съм имал проблеми с етническия си произход. По-скоро етническият ми произход определи професионалния ми път през последните 20 години като политик, като работещ в неправителствения сектор и в други сфери. ...започнах да работя по проблемите на ромите още от началото на 90-те години. Участвах в изработването на много програми, политики, решение. От някои имаше резултат, от повечето – не. Сега мога да кажа, че 90-те години бяха много трудни и се направиха много несполучливи неща. Години наред работихме... в Националния съвет по етнически и демографски въпроси. И там се направиха много грешки. Не искам да оправдавам никого, но трябва да се признае, че все още се учехме. Учехме се как се организират такъв тип граждански инициативи, как се контролират финансови средства, как се определят приоритети. А това време беше необходимо, за да израснат млади специалисти и да се изолират присъединилите се с меркантилни цели. А такива имаше много. Някои от тях забогатяха, изучиха децата си в чужбина с пари, които трябваше да се използват за общността.”(О.В.)
  • “Никога, до ден днешен не съм имал никакви проблеми. Специално аз не съм имал ...Отношенията ми с ромската общност са такива, каквито са били от начало до край, винаги са били такива. За мене е по-важно, че съм гражданин на България, че съм българин. А това, че съм етнически човек, не е толкова важно.”(В.Ц.)
  • “Не, не мисля, че съм имал проблеми с етническия си произход.”(В.О.)
  • “Смея да кажа, че почти не съм бил дискриминиран на тема етнически произход.”(П. П.) и пр.
 
В живота на някои протипоставянията са по-скоро с активисти от собствената им общност, а не с представители на други общности, но те са свързани предимно с приоритети и стратегии, т.е. на гледни точки в рамките на самата общност.
Зад отговорите на респондентите за значението на етническия произход в живота им като че ли се крие и друга реалност. Представената е в някаква степен социално желателната или поне индивидуалната, т.е. валидна е за тях, но не са сигурни дали е валидна за другите роми. При разговорите на тази тема се правят много уговорки, поставят се много условия, всичко е като че ли пределно ситуативно. Всъщност не е лесно да се определи характерът на междуетническите отношения у нас и особено между българи и роми. От една страна, е важно кой ги коментира – ако е ляво ориентиран и голяма част от активния му живот е преминала преди 1989 г., ще твърди, че дискриминацията спрямо ромите е продукт на демократичното общество, което е изтласкало ромите в периферията на социалния живот, отнело им е минималните възможности за равен старт, превърнало ги е в маргинали и им е отнело възможностите за макар и бедно справяне с живота. Ако са афиширащи се демократи, но живели достатъчно дълго преди 1989 г., ще предложат “объркан разказ” за отсъствието на дискриминация при комунистическия режим, но това са истории на индивидуални животи. Ако са млади активисти, отсъствието на дискриминация произтича от собственото им преуспяване на международно ниво.
В публичното пространство битува нагласата, че всички сме длъжни официално да говорим за съществуваща дискриминация по отношение на ромите. Такива са очакванията на международните и европейските организации, на ромските институции, на деформираните ни представи за демокрация. Освен това в продължение на 20 години сбърканата национална политика по отношение на ромското малцинство националното българско общество го превърна в обект и му отне правото и възможностите да решава собствената си съдба. Все още няма ясна национална стратегия по отношение на малцинствата. Българските държавни институции ратифицира международните документи, говорят за индивидуални права и държавни задължения, за отношения между малцинства и нация, за видове идеологии, за мултикултурализъм и пр., но всичко е на парче и нищо не е доведено до логическия му социално видим завършек. А това прави хаосът още по-голям и дава основания за прекомерни искания, за неразбиране на права и задължения. Когато се говори за житейски проблеми в резултат на етническия произход не бива да се изпускат и трудностите, които създава самата етническа общност на проспериращия, на постепенно откъсващия се от фундаментално ромското (както си го представят ромите) и преодоляващ границите с различните:
  • “Естествено е, че имах трудности. На гърба си съм изпитал множество такива, създадени ми както от представители на ромската общност, така и от представители на мнозинството, т.е и от „свои” и от „чужди”, както се казва в такива случаи.”(И.М.).
Подобна е позицията и на А.Ф.:
  • “По принцип можем спокойно да кажем, че в България има малцинствена дискриминация или по-точно не можем да кажем, че няма дискриминация. Имало е такива моменти в живота ми – някои хора да проявяват етническа дискриминация към мене. Няма да забравя, когато завърших средното си образование и бях разпределен да работя като счетоводител в потребителната кооперация в едно село. Председателят на кооперацията при посрещането ми казва: “Да, ама ти си циганин, ти си ром. Няма да те назначим тук на работа”. После, понеже окръжните кооперативни сили навремето движеха тогава нещата, му се обадиха да ме назначава на работа. И той след това отвреме навреме минаваше по стаите и понеже ме виждаше, че аз печатам на машина, следя икономическите текстове тогава на времето, десетопръстна система ... и той казваше: “А, че ти си знаел да пишеш на машина, бе! Как така?” Просто гледаше с пренебрежение, имаше пренебрежително отношение към мен. Но с течение на времето той се убеди, че аз съм един от най-добрите служители в Районната потребителна кооперация. Даже тогава не бях изслужил още, преди да отида в казармата съм работил там. И той се убеди, че аз съм един способен човек, който има отговорности към това, което прави и бях повишен като старши счетоводител, като едновременно правех ревизии на всички търговски обекти.”
 
В този малък сюжет етническото се представя като мотивиращ, мобилизиращ фактор, но това означава, че различната етническа принадлежност определя ситуация на непрекъснато състезание, доказване, конкуренция. Етнически различният трябва постоянно да показва, че е равен с другите, което преведено на езика на дискриминационния речник е подценяване по дефиниция.
Интервюираните оценяват и семейството си като обикновено българско семейство:
·               “Мисля, че сме като всяко средно статистическо семейство. ... Разбира се, бяхме по-добре през 10-те години, за които казах (работата в международна ромска организация в Будапеща). Но подобна динамика в материалното състояние е нормална.”(П.П.);
·               “Жизненият стандарт – не е толкова важен. Моето семейство познава и възходи и мизерия. Имам изключителна съпруга. Винаги ме е подкрепяла. Тя работи в НСИ. Хуморът и шегите ни помагат. Имам апартамент, нормален. Живеем със семейството на дъщеря ми. Справяме се. Имаме необходимото без разточителство.”(В.О.);
·               “Родителите ми не са с високо образование: баща ми имаше основно образование, майка ми имаше начално образование. Но родителите ми бяха природно интелигентни, никога не са ме спирали да работя върху себе си, да уча, да повишавам образователната си степен и винаги са ме стимулирали в това отношение. Те са работили в различни предприятия като работници. Те са оказвали влияние върху моето развитие с позитивния си поглед и стимулирането относно образованието ми и винаги са вярвали, че ще завърша образование и ще се реализирам в живота и през цялото време са ми помагали финансово: след средното образование ту са ми помагали да завърша висше (баща ми през почивните дни се е занимавал с друга работа, за да ми осигури финанси, за да завърша образование). Винаги те са ми били опората за завършване на образованието.”(А.Ф.).
 
Това са ярки доказателства за реалното нормално самочувствие на тези хора, които отдавна знаят мястото си в обществото и са убедени, че то не им е подарено, а са го постигнали сами. То е доказателство, че са като останалите граждани на това общество, че са съществена част от активното национално цяло, което участва адекватно в модернизационните процеси. А това да бъдат като другите, да са равни с тях, да заемат позиции като техните, да имат жилища като техните – това са фундаменталните знаци за еднаквостта с другите, за неразличимостта от другите, за равноценността с другите. Или казано в политически термини – за преживяването им като част от националното гражданство. Би могло да се допълни, че за тях е по-важно да са признавани като членове на нацията, отколкото да бъдат етнически различавани. В този контекст се коментират грижата за децата, традиции, обичаи, етномузика. И не случайно се поставя акцент върху етническото като елемент от битовата сфера, върху свързаността му с по-възрастните поколения или върху професионалното отграничаване на специфичното в неговите елементи (музика, танц и пр.):
·               “В семейството ни се ценят всички празници и традиции. Етническите бяха по-скоро валидни докато живеехме с баба ми, която почина. Мисля, че това е много важно. Човек не трябва да бяга от корена си. И едно обобщение – често се смята, че традицията, следването на традицията заличава новото, че традицията и образованието или по-точно традицията и модерността си противоречат. Не си противоречат. Ние имаме десетки и стотици примери, че човек може да бъде автентичен циганин и пак да е образован и обратно – да не бъде образован и пак да не е привързан към общностно специфичното, етнически специфичното. Т.е. между двете няма ясна корелация. Ако е необразован, ще е необразован, но това не означава, че ще бъде “истински”.(П.П.)
·               “Какво значи специфични етнически за нас. Ние сме християни. Целият ми род са християни. Разбира се, че празнуваме семейните християнски празници. Специфичното е в музиката, в песните, в емоцията. Ние пеем ромски песни, не пеем християнските. Мисля, че разликата между ромите и останалите е емоцията в музиката. Музиката, ромската, е със специфичен лад, който е израз на ромската експресия. Тя е и най-автентичното ромско. Останалото може да се съчинява, да му се приписват характеристики, може и да се подправя. Музиката не може. Тя е най-истинското ромско. И там, в нея е ромската особеност, специфичност. Та, традициите. Те имат значение за тези, които разбират какво е традиция – че тя те държи при корените, че създава атмосфера в семейството, ... ромското е музиката, онази протяжна ромска музика, която разкъсва сърцето.”(В.О.).
Подобно е отношението и на И.М. към ромските традиции:
·               “Те са изцяло в ръцете на съпругата ми и са свързани с множество специфични празници и обреди на ромската етнокултура. Тя е гръбнакът на етнокултурната ни идентичност, а аз й вярвам безпределно, независимо че сме от различни религиозни общности.”
Друг респондент без да се различава принципно отбелязва други нюанси:
·               “Ние сме израстнали с тези традиции. Спазваме например сватбите ни. Има ... традиции. Трябва да сме заедно с тях. Ако не спазваш традициите, това означава, че трябва да се изолираш от тези хора, с които си... Те повече няма да те погледнат, ако не уважаваш, ако не ходиш там. Много важно за мене е хората от ромската общност да знаят, че аз принадлежа на тази общност. Иначе аз не бих могъл да живея, ако те ме отблъскват, ако ме елиминират от своя кръг. Аз съм израстнал сред тях, възпитавал съм се... Ромите имат особен усет към музиката, независимо каква е тя. Те имат ухо за музиката, имат някакво сетиво, ... друго сетиво ...Те улавят музиката.”(А.Б.)
 
Тук не може да не се отбележи излючително впечатляващият факт, че в семейството е възможно празнуването на едни и същи празници, уважението към едни и същи традиции, практикуването на едни и същи обичаи и ритуали, независимо от религиозната принадлежност. Възможностите са няколко: или се празнува единствено изчистеното ромско, или преднамерено е елиминиран религиозният елемент от всеки културен комплекс, или И.М. приема всичко това като елемент от бита, без да внася особена емоционална привързаност.
Това са особено важни тенденции в отношението на ромите политици и управленци към етническото – то е важно, но то е празникът, приповдигнатото настроение. В останалия публичен и частен живот те са като останалите граждани на България.
 
6.3. Образованието НА ДЕЦАТА
 
Не може да не се подчертае огромната привързаност към семейството на ромите политици и управленци. Ако при другите обвързаността е с целия род, тук семейството компенсира необходимостта от силни кръвни връзки. Хвалят се с постиженията на децата, радват се на успехите им, сигурни са, че те ще живеят по-добре. За тях е особено важно образованието им. Вече са убедени в предимствата му и шансовете, които то дава. Винаги изрично подчертават, че в тяхното семейство:
·         образованието на децата е особено важно. Така е в нашето семейство и още в много други ромски семейства. В ромската общност се променя ценностната система – бавно, но се променя.”(П.П.)
·         “За мене образованието има такова значение, каквото за всеки съвременен човек. В моя род, а и в махалата, в която съм живял... образованието е ценност. Почти всичките ми братовчеди са с висше образование. Никога не се говореше за образование, то беше нещо обикновено. Ако не си с висше, те смятаха за ненаред. Жена ми е завършила френска филология, дъщеря ми след английската гимназия продължи – още е студентка.”(В.О.)
·         “Да, образованието е най-важната инвестиция в децата ни. За да бъдат конкурентноспособни сме принудени да ги пращаме и на допълнителни уроци. Образованието е скъпа инвестиция и не е по джоба на всеки родител за съжаление. Плащаме допълнителни уроци в рамките на разумните стойности.”(И.М.)
·         “Преди всичко за нас е важно образованието. Постоянно говоря на децата си, че ако не са образовани, ако не работят върху себе си, винаги ще бъдат дискриминирани, елиминирани, винаги ще бъдат пренебрегнати във всяко отношение. Така че основното, основния девиз на семейството е децата да завършат образование. А това е изключително важно за мене, за нас. То ни дава самочувствие. Дава ми основание да нямам чувство за малоценност. Чувствам се равнопоставен, защото не съм на по-долно стъпало от тях и никога не съм разграничавал хората на етническа основа. Аз бях кмет и всички знаят, че аз не съм разграничавал хората на никаква основа.”(А.Ф.)
 
Важно е образованието на децата. То е онзи елемент, който ги прави равни с различните, вписва ги в националното, формира им усещането за граждани на Р България. Едновременно с това за голяма част от тях това е първата важна крачка на цялата общност към интеграция в националното общество, към ново битие, към ново бъдеще.
Съществен момент в начина на живот на тази част от ромската общност е четенето, необходимостта да продължават да разширяват възможностите си. Знаят, че идва младо образовано поколение, но стремежът да търсят решения на новите проблеми, обяснения на новите процеси, отговори на новите въпроси ги кара да търсят теории и чужди практики, които може би ще помогнат.
·         “Обичам да чета. Колкото повече остарявам, толкова повече ми се иска да чета. Но аз работя – освен обществената работа. Когато намеря време, чета предимно политическа литература.”(О.В.)
·         “О, да. Чета много. С увеличаване на възрастта нараства потребността от четене, нараства активността. Сега чета повече историческа и политическа литература, но много повече.” (П.П.)
·         “Образованието е специфичен тип дейност, която се осъществява през целия живот. За него не бих желал да говоря в първо лице ... Следя специализираната литература в областта на интеркултурното образование и ми остава малко време за четене. Обичам приказки, исторически и философски романи. Последно четох аржентински майстори на разказа. Не помня зяглявието, но съм впечатлен.”(И.М.);
·         Чета много – защото обичам и защото трябва. По принцип чета специализирана икономическа литература и книги за етническите отношения и интеграцията на европейско и българско ниво.”(А.Ф.)
 
4. Аз и другите
 
И ако отново се върнем към себеоценяването не може да не се подчертае, че и тук проличава огромната необходимост да не си различен, да си признат като успял от другите, да си част от тях.
  • “Да. Чувствам уважение. Нормално. Нищо специално няма. В моя приятелски кръг си усещам приятелското, уважение към мене като човек и към това, което съм постигнал. Повечето ми приятели са приятели отпреди да съм постигнал общественозначими неща така че, според мене, уважението е уважение към мене като човек. Има, разбира се, и другото. В последните 15 години съм и обществена фигура, заемам общественозначими позиции и т.н. Мисля, че приятелството, доброто отношение, авторитетът се дължат на личността ...Аз всъщност съм и политическа, и гражданска фигура. Целият ми досегашен живот премина в тези две области ...А на близките си, на приятелите имам безрезервно доверие. Така градя живота си.”(П.П.)
  • “Дали се чувствам полезен – понякога ми се струва, че всичко върви много бавно, а и сега с този шут (визира се конкретна политическа фигура), но мисля, че нещата ще се изчистят постепенно.”(В.О.)
  • “Остават ми приятелите, колегите. С тях се срещам често, имаме общи обществени дейности. Чувствам се полезен сред тях, а и те ме уважават. Уважаваме се взаимно. Заедно сме извървели дълъг и важен път и това има огромно значение. Винаги ще сме близки.”(О.В.)
  • “Кръгът ми на общуване е голям, но се старя да бъда добър приятел и съсед, а с роднините – да се чувам или виждам отвреме-навреме, за да не губим чувството си за родова принадлежност. Сватбите са най-значимите събития в това отношение. Чувствам се ценен и уважаван от ...роднини и приятели.”(И.М.)
  • “Имам много приятели. Чувствам се уютно сред тях. Те са много важни за мене. Моят род се гордее с мене. Много съм уважаван от рода си и от други хора, с които съм работил. Моите приятели са всякакви като етнически произход. Политиката е особена дейност, която те поставя в различни ситуации и те обвързва с различни хора. И ставаш приятел и с българи, и с турци, и с роми... Имат ми голямо доверие. Имаше мнения ... позицията (ми)... да бъде закрита. Тогава 140 неправителствени организации застанаха зад мене и заявиха категоричната необходимост от тази позиция и от мене, като заемащ я. Аргументите бяха, че аз съм професионалист и трябва да остана. Хората виждат в мене (особено от ромския етнос) единствения човек, който се е реализирал в управлението на страната, единствения ... от ромски произход. За съжаление политическите субекти в България това не го осъзнават.”(А.Ф.)
 
Уважението към тях от страна на другите е важен елемент от себеоценката, от Аз-концепцията. Изрично и с определена доза гордост се говори за трайното добро отношение на съседи, роднини, приятели. Често се поставя акцент върху съседите и промяната на отношението им към по-позитивно, върху моментите на сближаване с някои от тях, върху преодоляването на бариерите на различността. Не толкова дали са авторитети за всички, дали са модели на подражание, а дали ги ценят роднини, приятели, съседи (особено ако съседите са българи). Съседството се превръща във важен показател къде са в обществото, какво място заемат, какви са перспективите в бъдещето. И не само за тях, но и за децата им.
·         “Да, приемат ме за образован и знаещ. Идват постоянно хора, съветват се с мене. Но това е нормално, когато вече си се опитвал да помогнеш на конкретни хора или на общността като цяло.”(П.П.)
·         Имат ми голямо доверие.”(А.Ф.)
·         “Вярвам на хората. Знам, че понякога се чувствам предаден и разочарован ... Може би преди години имах по-голямо влияние. Човек остарява и намаляват тези, които искат неговото мнение. Пък и обществото ни се променя бързо и идват млади знаещи и можещи роми. Не че не ме уважават, но често аз се уча от тях. Но продължават да ме търсят – за съвет, за помощ...”(О.В)
·         “Имам влияние, но това не е важно за мене. Имам влияние сред младите активисти (тази дума е лоша, тя определя най-точно невежите, но дейни хора, които са опасни), роднините, приятелите, част от съседите. А и не знам колко голямо ми е влиянието. А нали знаете, че при обсъждане всеки влиза и излиза от разговора със собственото си мнение. А и защо да имам влияние в тази сфера. По-важно е да имам влияние, когато се взимат решения за някакви дейности на ромската общност или в ромската общност. Малко са тези, които искат да слушат и да се учат. Има вече млади интелигентни момчета, учили и работили навън.”(В.О.)
·         “Естествено, но винаги съм се стремял да не злоупотребявам с него (влиянието си) и да не манипулирам хората така, както на мене ми изнася”(И.М.)
 
Очевидно е, че тази част от ромите политици и управленци е със самочувствието на преуспели хора (колкото и скромно да е казано или отричано). Знаят, че имат влияние върху голяма част хора, че “думата им се чува”, че винаги са били важни фигури. Разбира се, има и разочарования. Някои не са постигнали очакваното или децата не са оправдали очакванията на бащите. Дори да се предполага, че сред ромите политици са най-големите властови ресурси и те могат да се реализират на исканото ниво, очевидно има житейски събития, които определят индивидуалния път.
Доказателство за преживяването на това „съсловие”, като част от нацията е уважението към институциите и разбирането за огромната им роля за изграждането и ефективното функциониране на гражданското общество.
·         “Изцяло вярвам в институциите. Трябва много да се работи в тази посока. Всичко трябва да става чрез институциите, дори разчистване на сметки. Трябва да направим институциите работещи. Така или иначе сме тръгнали към европейските стандарти. Но е ясно, че всичко не може да минава през институциите. Има и т.нар. задинституционални и задкулисни игри, но колкото повече от обществения живот минава през институциите, толкова по-добре. А те трябва да си вършат работата. Ние, тук у нас малко сме свикнали с това, че институциите не работят и търсим други начини, за да си свършим работата. Като се тръгне от най-дребната работа (да подкупиш полицая или нещо друго, но да си свършиш работата) и се стигне до големи неща. Но аз съм работил години наред в западни институции и знам, че институцията може и да работи.”(П.П.)
·         “А за институциите. Трябва да им вярваме и ако нещо не е наред – да направим така, че те да вършат работата си както трябва. А аз знам, че те могат и трябва да я вършат така.”(О.В.)
·         “Към институциите (отношението ми е) много по-добро, отколкото към значителната част от хората в тях. Политизирането на голяма част от работещите в тези институции е проблем, който задържа развитието на България и нанася непоправими щети на публичната работа у нас. За да бъдеш успешен администратор (да растеш в йерархията) у нас, трябва да членуваш в правилната политическа партия или далече преди избори да се включиш в нейната кампания. В противен случай си обречен на забрава или множество провали, особено когато си подготвен повече от началниците ти. Смятам, че работещите в институциите трябва да бъдат деполитизирани със закон.”(И.М.)
 
Важни са тънките диференциации, които се правят между институциите и чиновниците в тях, които често не са образци и не изпълняват коректно задълженията си. Те в повечето случаи деформират функциите на институциите, довеждат предназначението им до вредно в едно конституиращо се общество.
 
5. Дискриминацията
 
Вероятно ромите това са хората, които имат най-вярна оценка за ролята на дискриминационното и толерантното отношение. Не я очертават в черно-бяло. Знаят, че както едното, така и другото имат и положително, и отрицателно отношение. Всички признават съществуването на дискриминационни нагласи в българското общество, проявяващи се в различни ситуации.
  • “Дискриминационно отношение в българското общество по принцип има, за съжаление се проявява. Има го, не можем да скрием, че го има. Вярно е, че всичко е въпрос на степени, степени на нагласи, на негативни предразсъдъци. Има степени – има и много драстични форми, има и по-приемливи форми. У нас като че ли (дано не пресилвам нещата) сме свидетели на по-меките форми, т.е. на ниво декларации, на ниво говорене, на ниво (ако щете) медии има силни негативни нагласи, има антицигански настроения. Слава богу на ниво действие, реално действие, като че ли има някакво ниво на търпимост, което все още не се прескача. Доказателство е, че при мене винаги е било: “Ти си хубав човек, но циганите като цяло са лоши.”, “Ти си готин, ама ти не си като другите.” Винаги е било така. И поради това казвам, че аз почти никога не съм бил жертва на дискриминационно отношение. Но знам, че това (разделението на говорене и действие) е класиката – циганинът, който аз познавам е хубав човек, той ми е приятел и т.н., но циганите като цяло са лоши хора. Т.е. тия, които са познати са хубави, а тези, които са непознати са лоши. Тук важи познатата формула за непознатата общност. Аз и поради това на практика не съм се оплаквал и не съм имал поводи да се оплаквам от лошо отношение; имал съм приятели българи през цялото време от дете досега; и сега ги имам. За нас това не е тема (в семейството). Но аз не казвам, че това го няма. Ето Ви пример: над 3000 циганчета вече в продължение на 10 години се учат в смесени училища. И те са там. И добре се учат. И добре се интегрират с връстниците си. Ако запитате родителите на българчетата “Съгласни ли сте Вашето дете да се учи заедно с циганчета?”, отговорът на повече от 50% ще бъде категорично “не”. Но на практика това се случва. От тук се вижда голямата разлика между заявявана нагласа и реално действие.”(П.П.)
 
Ако дискриминацията е нарушаване на фундаментални човешки права и е антихуманна, то често пъти прекалената толерантност води до пагубни последствия. В този смисъл се отхвърля позитивната дискриминация и се определя като вредна практика.
  • “Не съм бил обект на нетолерантно отношение. Дори напротив – бил съм обект на прекалено толерантно отношение, което също има негативни ефекти. То и помага, и пречи”(П.П.)
 
А.Ф. вижда дискриминационни отношения към ромите в много варианти:
  • “Бил съм свидетел. Особено в работното ми поле като кмет ...(а и после). Ако не съм лично наблюдавал, достатъчно ми е разказвано. Всъщност с това започнахме, а има много социални сфери, където отбелязвах наличието на дискриминация ...Като национален координатор ...и по други програми много хора са ми разказвали примери – как не ги назначават на работа, как ги недооценяват и пр. Но ние имаме най-добрия закон за защита от дискриминация в България, защото независимо от позицията на този, който наруши закона, той може да бъде санкциониран (кмет, министър и пр.) Това е един плюс за държавата. Друг е въпросът, че нашият граждански сектор не е подготвен още да реагира на всяка проява на дискриминация. Това е негова работа независимо дали тази проява е в училище, в администрация, в политиката и пр. И хората са техния обект и субект. Тук има проблем. Много от неправителствените организации гледат да спечелят проект, да го реализират без да работят върху хората. А с ромската общност трябва да се работи много. И мнозинството не трябва да си затварят очите.”
А И.М. разгръща друг аспект от този проблем:
  • Значение какъв си по етнически произход има само в нашите глави. Нищо не може да попречи на мотивирания да усвоява знания и умения. От значение е етническият ти произход, различен от този на мнозинството само тогава, когато принадлежиш към добре консервирала се традиционна общност (роми, помаци, турци) и първото поколение интелигенция от нея трябва да направи „огромен скок” от родовата традиция, да се откъсне от центробежните сили на патриархалната обособеност и да „прекрачи” към ценностите на модерните общества. След това вече е много по-лесно и не бива да се злоупотребява с етническия произход – това не е от най-голямо значение и често се използва за оправдание. ...Естествено че съм бил (обект на дискриминация). Не би било нормално, ако не е било така в общество като нашето. В последните 10-на години по-скоро се забавлявам с големците, неосъзнаващи собствения си институционалния си расизъм и се опитвам да им внушавам колко е важно човек да владее механизми, с които по-лесно да се справя със своя расизъм. Не искам да посочвам конкретни случаи, а за права – и дума да не става. Не бих си харчил времето и нервите да поправям грешките на другите ... Да, бил съм (свидетел на антиромски/антицигански изказвания и прояви). Но те винаги са били продиктувани от собствения страх и непознаване. Когато нещата се обърнат по посока на познатото и управляемото, тези изказвания потъват в небитието и се заговорва на нормален език…”
 
Ромите политици търсят решение на този проблем. В многопластовия жизнен свят могат да се раздиплят различни варианти на интерпретационни слоеве, на различни социални пластове, на по-категорични или по-внимателни твърдения за преодоляване на напреженията.
Оценката за държавните или неправителствените политики от ромите политици и управленци е поредното значимо действие – той е принуден да съди, да бъде активен и конструктивен:
  • “Има наченки на такива. Далече сме от нужното ниво. Държавниците са силно заети със собственото си оцеляване и развитие. Рядко съм виждал и чувал държавник да мисли и говори прогресивно и в перспектива. НПО към момента са твърде казионни и поръчкови, за да говорим за истинско гражданско общество, равнопоставен диалог между представителите на гражданското общество и представителите на държавата…Всичко това у нас трябва да се случи в бъдеще време”(И.М.)
·               “Политики почти нямаше – с малки изключение. И това като че ли е по-малкото зло. Винаги съм твърдял, че вредата от лоши политики е по-голяма от вредата от липса на политика. Все пак нещо е направено както добро, така и лошо. Доброто е в сферата на образованието – тия политики, които ние сложихме на масата на правителството и правителството лека полека започна да ги възприема и изпълнява: политиката по интеграцията – в началото ни коряха: “Ама каква е тази сегрегация, ама това е само при негрите в САЩ”, после стигнаха до нивото “Да, бе, да, прави сте, има сегрегация, но тя е наследена, наследство от комунистите, тя не е нарочно направена!” И така постепенно се създаде Наредба за образователна интеграция през 2002 г. на Министерството на образованието, после Декада, а през 2007 г. се създаде Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства в МОН, който провеждаше политиката по интеграцията (държавен орган), през 2008 г. беше включена специална рубрика в структурните фондове за образователна десегрегация и пр. Всичко това са стъпки в правилна посока, но далеч недостатъчни, защото инициативата все още не е у държавата. Държавата все още е в много пасивна форма, да не говорим, че общите проблеми по неусвояване на фондовете засягат и тези инициативи, защото дълго време не приемат отчетите на хората, не отпускат вторите траншове и ако няма странично финансиране, така ще си умрат. Но това са общи проблеми, не са само по ромските проблеми, т.е. тези проблеми със структурните фондове са с всички. Това бяха успешните политики. Имаше и неуспешни политики. По жилищното осигуряване. Не че е лошо да се дават жилища на нуждаещите се, но в повечето случаи това бяха необмислени политики. Първо се строят жилища, после се прави оценка на нуждите. Ясно е защо се правеше – защото в този бизнес имаше добри печалби. Имаше много необмислени политики, неясно насочени и фокусирани политики, неясни таргет групи. Има възможност политиките да бъдат успешни, ако са по-добре осмислени, ако са детайлизирани, ако се изследват нуждите, потребностите на хората, към които са насочени. Но най-важното за всички политики е, че държавата беше 20 години пасивен наблюдател, а не активен участник и това даде възможност този вакуум да се запълни от развихрилите се западни донорски организации, а те имаха една основна слабост – да не слушат бенефициентите си, да не ги питат от какво имат нужда, а да идват с готови решения, проекти. Например, холандска организация ми казва: “Ние на мароканските имигранти такава политика финансираме.” Аз обяснявам, че ние не сме имигранти, а коренно население, че циганската култура колкото и да е различна е и европейска, и българска. И макар и да има културни различия няма културна пропаст… И че разликата между българските роми и мароканските имигранти е огромна. Така че западните донорски организации макар и да не са го правили преднамерено, в по-голямата част от случаите не бяха от полза на ромите, т.е. преобладават случаите, които не са в полза на общността (дори и да има някои, които са дали нещо на ромите). Някои например бяха готови да финансират сегрегирани училища: “Къде са циганчетата? Ами, ето ги. Е, ето и парите за училище” И нищо повече не ги интересува. Правителствените организации се опитваха да запълват нишата, но в тази посока, в която описах. За повечето беше важно да вземат парите и да работят в указаната от западните донори посока. Малко бяха тези, които знаеха какво искат и работеха за постигането му. Такава беше нашата организация ....Ако не се съобразяваха с нашите условия, не взимахме парите. Но такива организации бяха малко. Разбира се, все пак аз 10 години бях донор и можех да диктувам от позициите на донора, т.е. да постигна съвпадане на интереси между донори и бенефициенти. А иначе идваха хора без да познават българската ситуация, с готови клишета, като тези от Нова Зенландия с опита им за интегриране. Доколкото сме можели, сме обяснявали, че освен добронамереност и пари е нужно някакво вслушване в местните проблеми, защото не могат механично да се пренасят практики без да се отчитат местните особености.”(П.П.)
·               “И на държавно, и на неправителствено ниво по-голямата част от политиките не бяха успешни. Налагаха ни неадекватни за нас политики, не се интересуваха от националните ни специфики”.(П. Г.)
·               “Нашето правителство успя да създаде на хоризонтално ниво перспективен механизъм за решаване на основните проблеми на ромите, т.е. да се ангажират всички министерства с техните структури в собствените области да изградят системни технологии за решаване на въпросите, като се даваха годишни отчети на националния координатор за етапа, до който са стигнали (всяко министерство). Т.е. успяхме да ангажираме министерства и други държавни институции да изградят планове и да контролират изпълнението им във връзка с интеграцията на ромите. Не можахме да стигнем по вертикален път да се изградят структурите – министерства, области, местна власт и местните ни ромски организации, т.е. да почувстват хората по места, че се работи за тях. Но трябваше да се започне отнякъде, да се създаде някакъв механизъм – например зам.министър да отговаря в неговия ресор за интеграцията на ромите. Но трябваше да слезем надолу. И ако не се направи това, ще бъде голям политически гаф. Големият проблем е, че новото правителство елиминира проблема за интеграция на българското общество изобщо, да не говорим за ромите. А това са въпроси, които засягат всекидневието на хората. По интеграционни въпроси не се говори в правителството и направеното като хоризонтални механизми, приети от Народното събрание (което доказва волята на политическите сили да се работи в тази област), ще се разпадне. Или процедурните правила са приети от Народното събрание със закон. Неработенето означава връщане назад с години. Държавата продължава да губи ромския потенциал. Тези хора трябва да продължат да се образоват, квалифицират и преквалифицират, но държавата (връщайки се назад) оставя тези хора на пасивната политика на държавата – социални помощи. В момента социалното подпомагане е на много ниско ниво”(Я.Ф.)
·               “Основната дума да мене е „участие”. Още през 1998 г. ние правихме Програмата за равноправно участие на ромите в обществения живот на България. Не искаме привилегии, не искаме особен статус, чувстваме се част от това общество. Не искаме привилегии, не искаме квоти (квотите са за тези, които не могат да се справят сами). Ние искаме равноправно участие като всички граждани на Р. България. Ние имаме сили. Не звучи патетично. Досега винаги сме участвали по един или друг начин в различните слоеве на обществото. Това е пътят – равноправно участие във всички сфери на обществен живот, дори и в управлението и то отгоре до долу, от централната власт до местно ниво. Но не за ромите, а за заемащ позиция, чрез която се работи за всички. Българските партии трябва да се отворят. На нас не ни трябва ДПС. Турският пример е съвсем друг, за турците е успешен, но той не върши работа на ромите. Преди години, в началото на 2000 г. на много места се направи опит да се следват турците. Но това произтече не защото на нас много ни харесваше, а защото българските партии се бяха затворили. Първите опити са били за участие в българските партии, но те неглижират проблема. Имаше опити за участие по целия политически спектър от страна на ромите. Българският политически елит отхвърли темата, не я смята за важна. Особено обидно е, че само по време на избори се сещат за ромите, лесни гласове.”(П.П.)
·               “В момента социалното подпомагане е на много ниско ниво – като социална помощ се получава 200 лв., а 240 лв. - като минимална работна заплата. Защо тогава трябва да работи? Няма стимули. Трябва да има добра политика в това отношение и то на всички безработни, а не само на ромите. Освен това трябва да има и политика за работодателите, стимули за тези, които назначават различни, т.е. политика на етническото разнообразие. Тогава тези хора ще си плащат данъците, осигуровките и ще бъдат активът на държавата, а няма да внасяме работна ръка от чужбина. Икономическият субект вече се нуждае все повече от квалифициран ресурс, с какъвто ние не разполагаме или разполагаме в малка степен. Това прави проблемът за квалификацията и преквалификацията все по-важен.”(А.Ф.)
 
Интервюираните не одобряват политиките по отношение на ромите. Реално положението на ромите не се е променило съществено, а са минали 20 години. Често в България са прилагани практики, доказали неефективността си в други държави или механично се пренасят действия, които в различна ситуация не носят нищо добро. Кой взима тези решения – донорските организации или наши неуки управленци? Вероятно и едните, и другите. Крайният резултат е “прибрани пари от различни хора и никакви добри резултати за ромите”.
 
6.6. Успели и неуспели
 
Това е много относителна опозиция.
  • “Не знам какво е да си успял. Важно е, обаче, и другите да те определят като успял, и ти да се оценяваш като такъв. Това е подобно на оценката за личността, резултат от себеоценяването и оценката на другите. В различни етапи от живота и в различни ситуации съотношението е различно, но присъстват и двата елемента. Какви са неуспелите – отхвърлени, забравени. Всъщност забравата е най-страшното. И непризнаването. Няма хора (каквото и да казват), които да не се интересуват от това дали са признати. Дори и най-скромните. Има такива, които каквото и да започнат все се провалят – обстоятелства, приятели, роднини, семейство и пр. Те са като обречени. Трябва им някой, който да ги измъкне. Но по-често няма такъв. И тогава започва хлъзгането в социалната пропаст – периферията на социалния живот, където е нечовешкото съществуване, където изчезва границата между добро и зло”(В.О.)
  • “Не мисля, че съм постигнал нещо особено. Не се смятам за успял човек. Аз съм обикновен като много други. А и не познавам много успели. Формулата ми е труд и честност, а тя много трудно довежда до успех ... Какви са неуспелите – хамелеони. Важно е сам човек да е сигурен, че е успял. Другото няма значение. Успял означава да е постигнал това, което иска, да е в мир със себе си, да е удовлетворен, да знае, че е оставил нещо след себе си, което има значение поне за близките му. И да бъде ценен от любимите му хора.”(О.В.)
  • “Смятам се за успял човек. И другите се отнасят към мене като към успял човек. Ами щом идват да търсят съвет?! Канят ме за кум. ...Формулата на успеха според мене е талант и труд. Повече талант, но трябва и труд. И малко късмет. 20% талант, 20% труд и 60% късмет. Защото трябва много труд и талант, но и подходящи условия. Ако няма труд, талантът ще увехне. Но трябва и късмет, защото много случаи има, в които не се забелязват нито талантът, нито трудът ... Вероятно да си удовретворен. Важно е и другите да те оценяват така. Не знам какво е да си неуспял – може би нещастен?!”(П.П.)
  • “Нямам усещане за успели и неуспели хора. Нямам изградени критерии за успеваемост – неуспеваемост ... Аз съм един нормален български гражданин, каквито в нашата страна дал господ много. По-различното при мен е етническият ми произход и етнокултурната ми същност, която е малко по-различна от тази на сродните ми етнически българи. Това обаче съвсем не ми дава основание да се чувствам „успял ром” и да влезна в релсите на мислене на онези нероми (а вероятно и неграмотни роми със закърняли мозъци), които във всеки ром, който може да мисли, та даже и да говори на книжовен български език, го смятат за успял, но… все пак ром… Съгласете се, че при този тип мислене нещо не е наред с носителите му. Ако ще сравняваме някого с други като него трябва да имаме яснота за критерии и показатели на сравнението и те да бъдат измерими. Другото е пошлост и неясноти със себе си …(Да си успял означава) да имаш нормално семейство, в което се чувстваш уютно и достатъчно защитен; да уважаваш и обичаш родителите си и роднините си, и да не скъсваш пъпната си връв с тях; да имаш работа и трудови занимания, които ти доставят удоволствие и с които ежедневието ти е интересно; да можеш да посрещаш нормалните си и ежедневни биологични и духовни нужди.”(И.М.)
  • “Човек цял живот трябва да работи върху себе си. Естествено, че съм завършил някакво образование, но това не е последното. Човек не трябва да мисли, че е стигнал нивото на всичко. Въпросът е, ако се срещнеш с много образовани и квалифицирани хора, как ще изплуваш ти. Аз не познавам успял човек. Всеки трябва да се образова, квалифицира, преквалифицира – да работи върху себе си, за бъде честен, да работи за етикета на своето семейство, на себе си. Много хора говорят за (мен като за обикновен), защото никога не са ме обвинявани нито в корупция, нито в други неща. Винаги съм бил с тях, ...честният,... принципният. Успелият е човекът, който си върши добре работата, да е честен и справедлив. Не са важни парите. Има хора с пари, но нямат приятели. Имат лош етикет на семейство, на себе си.”(А.Ф.)
 
Интервюраните поставят особен акцент върху перспективите пред ромската общност.
·         “Да се простим с патерналистичния подход към ромите и да спрем да ги оценяваме през призмата на собствените си разбирания за другост; Да създадем трайни условия историята и културата на тази общност да станат част от общодържавната история и културна съкровищница, т.е. да ги изведем от анонимност и непознаване; Да спрем да ги подценяваме и да гледаме на тях несериозно само защото не са заплаха за националната сигурност на държавата.”(И.М.)
·         “Повече участие и заемане на по-голямо социално пространство. Има потенциал, има конски сили, но все още не са използвани. ...Увеличиха се предразсъдъците, засилиха се. Медиите свършиха огромна работа. Превърнаха се в негативни нагласи. Създаде се партия на основата на тези предразсъдъци и влезе в Парламента. Но вярвам в нивото на толерантност, което не допуска преминаване отвъд. Няма обич, но има търпение, понасяне. Има презрение. “Не ги харесваме, не ги обичаме, но са наши и ще ги търпим.” Сложно е отношението ... Ромските предавания тръгнаха в грешна посока. Не знаят кого таргетират. И не постигнаха целта си. Никой не е заобичал ромите повече от ромските предавания. Няма значение какво казват от телевизията или радиото. Ние нали си ги знаем. Образът ще се промени, ако аз си върша добре работата и Вие пратите човек при мене или разкажете за мене. Няма значение какво ще говорят по медиите. Важно е какво и как ще свърши всеки ром професионалист за обществото ...А националните медии направо влошиха ситуацията със заглавия, определящи етническата принадлежност. Но, свобода на печата! Макар че не за това трябва да се използва свободата ... Дистанциите са същите. Няма причини да са се увеличили. Особено ако се виждат резултатите от отношението към ромите в смесените училища.”(П.П.)
·         “Много сложен въпрос. Но основното е, че преди 1989 г. ромите бяха част от нацията, отделиха се от нея след това (обособиха се), размахваха дълго време различността си и сега отново текат по-бързи или по-бавни процеси на интеграция ... С оптимизма им, с вярата в утрешния ден, с духа ...Много от предразсъдъците са далеч от реалните качества, но не се познаваме взаимно. Нужно е много по-активно участие на ромите във всички сфери. И тогава ще се видят истинските качества.”(О.В.)
·         Ние сме роми и българи. Веем българското знаме, пеем българския химн. Допринесъл съм много за България. Моята успешна кариера е свързана с името на България в Европа и не само в Европа. Всички знаят, че аз съм от България и моят образ влияе върху образа на България. Ние сме патриоти, работим за България, обичаме България и то толкова, колкото останалите етнически българи. В същото време сме роми. Опитваме се да помагаме. Ако бих бил избран за евродепутат, имах много добра програма за работа с ромите. Ние сме цигани в душата, в кожата си и обичаме братята си, но обичаме и България. Това не са взаимноизключващи се неща. Могат да бъдат и ако искаме, можем да го направим, но ние сме разумни хора. Може да се развие антибългарска риторика и ако е направена добре, може да хване декиш, но не се занимаваме с това ...В еднаква степен се съотнасят етническо и национално при сина ми ... Повече участие и заемане на по-голямо социално пространство. Има потенциал, има конски сили, но все още не са използвани.”(П.П.)
·         “Вече говорих много за единствения път за промяна на положението на ромите – образование и квалификация. Езиковата бариера е основната, която пречи на ромската реализация. След като не можеш да говориш добре официалния език винаги ще бъдеш подиграван, унижаван, смачкан. Ще го подиграват хората. Ромите задължително трябва да завършат образование. Но това не е еднозначен проблем, а цяла система – подготвени учители, добра образователна система, отговорното родителство, исканата от икономическите субекти квалификация, политики за стимулиране на разнообразието при работодателите и пр. Освен това и обществото трябва да бъде подготвено, т.е. да има развито гражданско общество, което да помогне на този процес. Трябва да има и сериозни санкции от страна на държавата, които да се налагат във всеки конкретен случай без привилегироване. Или ако детето не ходи на училище, кметът трябва да му наложи санкция, но той не го прави, защото зависи от неговия глас. И така на всички нива. Затова не трябва кметът да го наказва, а независими институции. Заедно с интеграцията трябва да се решат и битовите проблеми, и здравните, и т.н. За каква интеграция да говорим. Основните проблеми са образование, здравеопазване, жилищни условия...антидискриминация, заетостта, инфраструктурата. По тези проблеми трябва да работи държавата. А не защото са роми държавата да направи нещо и да им го подхвърли. Трябва всичко да е през призмата на социалното включване и социалната политика.”(А.Ф.)
 
От всички интервюта най-силно звучи един и същи призив – образование на ромите. На образованието се гледа като на магическа формула, която ще реши всички проблеми, респективно ще промени общността и ще я включи (интегрира) в националното общество. Няма основание да се отрича това. Но трябва образованието да се погледне и от друга страна – от страната на неговата дисциплинираща, унифицираща функция. И какво то (образованието) ще направи с уникалността на тази общност. Макар и крайно, но в някаква степен е вярно твърдението, че ромите ще бъдат интегрирани когато престанат да бъдат роми, че всички дейности в рамките на програмите за включване (съответно и Десетилетието за ромското включване) ще елиминират специфичното ромско. Не бива да се забравя това, за да не се унищожи ценното ромско етническо в еуфорията на изпълнението на програми.
 
***
Социално-политическата ни история е свързана с ролята на хилядите невидими духовни нишки, които образуват сложно интелектуално-емоционално цяло. Ромите имат своето място в тези процеси и то именно със своята дълбока специфичност и самобитност, което несъмнено се отразява и върху съответния елит. Все още са сравнително малко опитите да се “преведе” ромската култура на разбираем език, да се покаже “кодът”, “алгоритъмът”, “формулата”, чрез които да се разпласти ромското, да се изведе различното-ценно, еднаквото-ценно, съвпадащото и другото, нашето си и екзотичното, понятното и непонятното, за да се види дали и колко сме близки и далечни, дали и доколко можем да живеем заедно, дали и доколко можем да се променяме взаимно.
Формиращата се категория на ромите политици и управленци  е важен фактор в ромската общност и в националното общество. Той презентира ромската „политическа класа”, от една страна, а от друга – всички онези групи, които имат ресурса, да го конструират или да добавят елементи към вече готовата конструкция. Чрез този образ тези групи говорят на цялото общество и/или на определени слоеве, изпращат послания към тях или към други субекти, артикулират в някаква степен собствените цели, ценности, стратегии. “Прочитът” на този образ разпластява много нива и сфери на елита, общността и българското общество, разкрива различни акценти в различни етапи от развитието им, доминиращи тенденции и субекти, политически и други употреби на индивиди и субгрупи, бъдещи намерения и очаквания, перспективи. В този публичен образ могат да се идентифицират поривите на политиците с идеали, на политиците-граждани, на свързаните с модерните перспективи на общността, както и амбициите на консуматорите, на „партизаните”, на представителите на клановете, на задържащи статуквото. Тук се преплитат сложните национални политически процеси с разнопосочните етнически. В него се противопоставят себеоценката и оценката на другите. Ромите политици и управленци по принцип се преживяват като част от националния политически елит, за разлика от идентификацията на другите, които гледат на себе си главно етнически. Това противоречие изчерпва в голяма степен позитивната енергия, насочва действието в ненужна посока, създава конфронтационни нагласи. Едно от основните следствия от постмодерността е акцентът и уважението към маргиналните тип знания и респ. култура. Ето защо ромите в политиката и управлението са поставени в особената ситуация: да елиминират противопоставянето „национален – етнически” и да съдействат за развитието на самобитното в контекста на националното.
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.