Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

4.2.3. Успех

 
4.2.3. Успех в условия на дискриминация:
          удвоените усилия и „Етно-екстрата”
 
„Всяко зло – за добро!”, както казват хората. Дискриминацията безспорно и определено е негативно отношение, с множество трайни неблагоприятни последици за всеки потърпевш, но както става често в природата – то поражда и своето отрицание, своята антитеза, противодействие. В случая, дискриминационното отношение създава и поддържа определена мобилизация, ако не толкова между, то поне вътре в самите дискриминирани или при немалка част от тях, кара ги да концентрират своите ресурси, сили, не просто да противодействат на това негативно отношение, но и да извличат дори ползи, позитиви от същото негативно състояние.
Изследваните успели роми, всеки по свой начин, след като признават, че или те самите, или техни познати са били обект на нетолерантни, дискриминационни контакти, споделят, че въпреки това, въпреки всичко, същите негативни или поне отграничаващи и обиждащи ги нагласи, са ги мобилизирали повече, са ги накарали да бъдат още по-настойчиви, по-упорити, по-амбициозни, в преследване на своите цели, за постигането на личен успех. Нещо повече, сякаш дискриминацията, като етнобариера, не само не намалява тяхното желание, но дори ги кара да бъдат още по-целеустремени и борбени. Така, дискриминацията се превръща в някакъв своеобразен „лакмус” – доколко е достатъчна амбицията и упоритостта, за да се успее, тя играе ролята едва ли не на „естествен подбор”, така се отсяват само действително по-упоритите. Те успяват въпреки дискриминацията. Един от цитираните по-горе интервюирани разказваше, че завършването от малко ромче на началното училище е същинско „геройство”, при неговата „дърпаща го назад” социална среда…Да не говорим за по-високи постижения. Така изводът е че, за да успееш в условията на очертаната многолика дискриминация, наистина трябва да притежаваш силна лична мотивация, много упоритост и амбиции, и разбира се личностни ресурси.
  • „Не, никога не съм имала проблеми с етническия си произход, може би защото ясно съм го заявявала навсякъде, пък и смея да твърдя, че етническият ми произход не би бил фактор при избора ми на професия. Чувствам се достатъчно компетентна там, където съм кандидатствала за работа, така че етническият ми произход по някакъв начин да е повлиял върху крайния изход от това нещо.”(Ч.Р. – ромка, експерт в престижна фондация)
  • „Това, че съм от етническо малцинство, никога не ми е пречило да се изуча добре, трябва упоритост, работохолизъм, увереност. Формулата на успеха е да не се отказваш никога, въпреки трудностите.”(Т.П. – ром, общински съветник, местен партиен лидер, агропредприемач)
 
            И сред успелите се налага принципа, че „успехът няма етнос”, че за да успееш това не зависи толкова или единствено от етническия ти произход и принадлежност, а преди всичко от способностите, възможностите и усилията на отделния човек. Зад нерядко направо главоломните кариери на отделни успели роми, разбира се, стои още нещо. Без което не можем да си обясним напълно твърде ускореното темпо на техния успех. Онова, което по-нататък в текста ще наричаме накратко „етно-екстра”(предимство, полза тъкмо поради принадлежността към това етническо малцинство). Тя се изразява в две посоки:
  • първо, преодолявайки пряката или косвена съпротива на елементи на обществената среда, поради произхода му от недостатъчно интегрирано етническо малцинство, се изисква от отделния човек от малцинството влагането на „двойно повече усилия”, спрямо хора от доминиращия етнос, от българите; затова и успелите роми са онези, които осъзнават нуждата от много по-голям „хъс”, амбиция за успех, стремежа да се докажат, че и те, въпреки че са „други”, „различни”, с друг, непрестижен произход, могат да се справят „не по-зле”, та „дори и по-добре” от хора от доминиращия етнос;
  • второ, част от високите или много добри позиции в отделното селище, в обществото, особено свързани с власт и престиж, които заемат успелите роми, те печелят не случайно, а тъкмо и поради своя произход и принадлежност към етническото малцинство. Би било некоректно това да се прикрива, маскира, замъглява, спестява – то е част от действителната картина. Често срещани варианти на успешна кариера сред ромите фактически се дължат именно на принадлежността на успелите към това малцинство, освен, разбира се, другите необходими личностни качества. Става дума за такъв тип кариера, като тези на сътрудници в общинската администрация, които се назначават да отговарят за „интеграция на малцинствата”, за „етническите и демографски въпроси” в общината, за безработицата и социалното подпомагане на етническите малцинствени групи в общината и др.под. Те се избират и назначават с очакването, че тези роми ще бъдат посредници между общините и конкретното етническо малцинство в селището или района. Подобни са и успешните кариери на по-будни, образовани роми и при формирането и подкрепата на „ромски” НПО и фондации, при кандидатстването и работата върху проекти и стипендии с ромска насоченост, за работа в международни организации с ромска проблематика (към Централноевропейския институт в Будапеща, към европейски институции в Брюксел и пр.). Такива са и успелите роми по политическа линия, привличани като активисти, посредници с общностите, на съответни партии – на местно, общинско, областно и национално ниво, чието влияние е особено ценено в обстановка на избори. Т.е. не можем да не отчитаме и този нюанс, като улеснение, трамплин, стимулатор в успеха, като „генератор на успели роми”, като резултат от „утвърждаващи политики”(affirmative actions), като вид „позитивна дискриминация”, законово регламентиран принцип в различни западни страни за допълнителна подкрепа и поощряване на развитие на хора от малцинствата. „Самоподразбиращият се” избор и предпочитание на ром „по ромски въпроси” – най-често буден, образован, с потенциал, пред представители на други етноси, вкл. българи, е широко разпространен факт у нас. Факт, желан и приеман и от самите ромски общности, и от съответната администрация, като необходима стъпка към приобщаване на етническите малцинства в обществените структури. Така, етническият произход в определена степен е и „бонус”, „екстра” за постигането на определен успех.
 
Съществена отлика на успелите роми от успелите от други етноси, особено спрямо успелите българи, е, че сред ромите няма още установени, стабилни социално-групови възпроизводствени механизми, няма го онзи, типичен за съвременните общества, принцип на наследяване на успешния статус и кариера. Както показват многобройните дълбочинни интервюта, родителите на не просто повечето, а почти на всички успели роми днес имат много по-нисък социален статус от този на своите успели деца, няма наследяване на професиите, децата са успели „сами”, без тях, без усвояване на ценен предишен социален и особено семеен опит и капитал. Накратко, решително преобладава хетерогенната социална среда и социален произход при успелите роми. Това е обяснимо исторически с едва започналия по-мащабен процес на успешно развитие сред по-младите генерации на ромите у нас, на по-масираното им включване в по-горни, по-благоприятни и по-престижни етажи на социалната структура на обществото.
 
В много от интервютата с успели роми се среща израза, че за да успеят те е трябвало да полагат поне „двойно по-големи усилия”, двойно повече труд и старание, в сравнение с другите (българите), за да успеят. Че е било нужно да „удвоят” или „утроят” вложеното, за да постигнат същия, като другите резултат, успех. Защо това е така?... Отговорът се налага от само себе си: дискриминационното отношение (демонстрирано или прикрито) на другите към тях предполага не само задържане на развитието, недопускане в различни кръгове, но и изначално тяхно „категоризиране”, едно предпоставено недоверие към техните възможности, съмнение в качеството на направеното от тях. И това е универсално валидно и при оценките на хора от други етнически малцинства.
  • „Трябва да се каже, че винаги е съществувал един скрит момент. Това са предразсъдъците. Те са у всеки, и у мен. Във всяка култура ги има. Но, ако от Иван, Мартин, или Петър се очаква 1, от мен се изисква 8. Ако Ахмед сгафи, веднага това се пренася върху „всички турци”. Винаги съм гледал да не обръщам внимание, доколкото е възможно, разбира се, винаги съм си казвал да не спирам с упоритостта. Имало е хора против мен, които са бързали да ме осъдят и имало е хора, които са ме подкрепяли през годините.(Респондентът се просълзи.)”(А.Ю. – турчин, мениджър в столична банка)
 
Недоверието в способностите, подценяването, като елемент на предразсъдъчното „белязване”, стигматизиране, е забележимо от реакции, реплики и оценки още на началния учител и се стигне до работодателя, колегите, съседите. Ромът, който иска да успее, трябва да измине трудния път на себедоказването в пътя си още от училищния чин – чак до работното място, в трудният път, че не просто „сам по себе си”, но и „в сравнение с другите” е поне не по-лош. Той трябва да преодолее бариерата на „подценяването от страна на другите”, че и той може, при това „не по-зле от тях”. И нещо, коетое методологически важно: създаването и възпроизвеждането на етнически стереотипи е общностен маниер, но преодоляването им става само индивидуално. То не става с декрети и законови правила, а с личностно доказване.
  • „За един ром е нужно да положи поне два пъти повече усилия, за да успееако се знае, че е ром. Аз лично не съм имал съществени проблеми, но много мои приятели имаха и имат такива. Дано това се промени.”(К.Д. – ром, председател на ромско НПО)
  • „В средното училище мога да кажа, че имаше (дискриминация). Аз трябваше да уча много повече от другите съученици, за да мога да постигна целите си. Аз винаги съм била с отличен успех, но за да бъда това, което исках да бъда и съм била – трябваха ми много повече усилия, отколкото на другите. Но това е забравено и може би ме калù и ми даде сили да продължа напред.”(Б.К. – ромка, специалист в районно управление „Социално осигуряване” на НОИ)
  • „В сегашното ми работно място нямам проблеми по отношение етническата ми принадлежност. В предишните съм имала, не много сериозни конфликти – просто шеги, които не са ми били по вкуса, дискриминиращи ме по отношение на расата. Определено е трудно да си намериш желаната работа, ако си „различен” в очите на другите…. Преди имаше значение, че съм от ромите, изискваха много от мен за основното и средното ми образование. Т.е. повече изисквания относно ученето, но това ми помогна. …Нетолерантното отношение не е директно, но се усеща, щом те видят, отговарят уклончиво. Помня, когато бях в процес на търсене на работа. Лошото е, че повечето мои събратя са така….Обижда ме това, че слагат всички от етноса под един знаменател. Щом единият е крадец, всички от тях крадат и т.н.”(Д.Б. - ромка, детска учителка)
  • „Това има две страни: защото от една страна етническият ми произход ми помогна много, поне  този етнически вот трябва да бъде насочван някъде в кварталите и се радвам, че в три поредни мандата избора се спира на мен. От друга страна, като представител на ромите, …ако вие направите и една крачка, за да стигнете до някъде, аз трябва да направя три минимум, заради етническия ми произход.”(Ж.Р. - ром, общински съветник)
·         „Представителите на малцинствата трябва да работят и полагат два пъти (най-малко) повече усилия в сравнение с колегите си, за да бъдат оценени и да се признае свършената работа. В много случаи, въпреки постигнатите резултати и цели, не се признава приноса на служителите от малцинствата. (Етническата различност) допълнително ме мотивираше. Не ми попречи. Още от ученическите години представителите на малцинствата трябваше да доказваме повече знания, за да получим добра оценка. Усещаше се субективно и дискриминационно отношение на определени преподаватели към представителите на малцинствата. Този субективизъм почти го нямаше в академичните среди.”(М.Ю. – български мюсюлманин, общински съветник)
·         Трябваше да се доказвам непрекъснато, да знам десет пъти повече за да бъда отличничка, наравно с останалите си съученици. Но пък това си има и хубавите страни. Сега се чувствам по-подготвена и с повече познания.”(К.А. – туркиня-служител-деловодител в териториална дирекция)
·         „Имаше значение, че съм от ромски произход. Аз полагах повече учебен труд от другите, не си позволявах волности, от мен се искаше да имам повече знания за по-добра оценка. Тази ситуация ме направи по-силна и с повече знания от други мои връстници.”(П.Д. – ромка, шеф на НПО)
 
Както се разбра от споделеното от самите успели, освен „удвоените усилия”, като често обяснение за постигнатия успех, ромите споделят и една друга „екстра”, произтичаща от етническия им произход, от това, че са от даденото етническо малцинство. Подобно усещане споделят и успели представители на други недостатъчно интегрирани в обществото етноси, като турци, българи-мюсюлмани. Освен коментираното за избора на сътрудници в общинските администрации, „екстрите” са по линия на други форми на допълнителна компенсация, като вариант на „позитивно неравенство”, като преднамерено „привилегировано” отношение към представители на дадения етнос или религиозно малцинство. Типични случаи са приемането на „квоти” от дадено малцинство, зададени и финансирани от определено министерство или от национална програма, по даден национален или международен проект, както за обучаването им в определени учебни заведения – средни-професионални, полувисши или висши – напр. за санитари, лаборанти и медицински сестри или здравни медиатори сред ромите, за учителски кадри за „помощник-учители” сред ромите и т.н., както и за постъпването на съответна такава работа. Подобни, макар и единични варианти са и назначенията на роми или български турци, дори нямащи високо образование, за посредници (медиатори) към местните бюра по труда или служби по заетост, които да улесняват достъпа и обслужването на роми до и в различни официални държавни или общински институции. Тази линия на „служебна кариера” е важен трамплин за нови постижения и в други области на живота.
·         Ром-здравен медиатор споделя, че тъкмо поради това, че е ром е имал възможността да бъде изпратен да учи в медицински колеж и да заема сега мястото на здравен медиатор в общината. Аналогичен е и случаят с доста от останалите здравни медиатори, както и с медиаторите към бюрата за труда.
·         „Трудности съм имал, но не заради етническия ми произход. Даже си мисля, че по-скоро съм имал по-добри оценки и като насърчаване от страна на учителите и съм привилегирован.”(Л.Ю. – ром, предприемач в дърводобива)
 
Има и един чисто „екзотичен” момент в етническите стереотипи: в редица случаи, просто принадлежността към дадено етническо малцинство и полаганите личностни усилия на принадлежащия към него, предизвикват допълнителни симпатии и поощрения, пораждани от самото „различие”, „различност”. Можем да предположим, на базата на проучванията обаче, че подобна екзотика е сравнително рядко явление – простото човешко любопитство в окуражаването на успехите на различните, това са все още „луксозни” случаи в нашите географски ширини и дължини.
·         „Аз бях единствената ромка в техникума. И нали така, чудеха се, че как може момиче като мен да продължи след 8 клас. Чудеха се, в интерес на истината. Казваха от вашите жени, нали – как така са те пуснали. А пък аз реших, че наистина трябва да завърша. Но, не съм чувствала разделение за това, да се дръпнат от мен, че съм ромка. Напротив. Даже, така се гордееха, че има и ромка в класа им. Аз завърших с 5,19 средното си образование. Мога да докажа, че аз съм (била) наравно с тях, това че съм ромка не ми попречи да уча. Напротив. Имаше една (учителка) по френски език, много ме обичаше, една арменка. …Езиците наистина много ги харесвах и българският език ми беше пръв… А и френският език много го обичах и тя (учителката) така вика: теб си те обичам, няма да подсказваш на другите, за да не ти пиша единица…”(К.А. – ромка, председател и управител на ромска фондация)
·         „Не всеки път ми е пречело това, че съм Ром, повечето пъти ми е помагало.”(Ц.П. – ром, председател на фондация)
·         В някои моменти са ме толерирали за това, че съм ромка, защото виждат, че имам хъс, имам желанието да работя. Може би повече ми е помогнало, отколкото...(К.А. – ромка, председател и управител на ромска фондация)
·         „В средата, в която живея и работя, повечето колеги и приятели се възхищават, че познават циганка, която не е такава, каквато е в представите на българина – че повечето цигани са крадци и просят по улиците.”(М.Д. - ромка, служител в МВнР)
 
„Удвоените усилия” за да успееш е установено правило и от интервюираните успели български турци, както и при разговори с българи-мюсюлмани.  За специалистите, това е естествено, действат едни и същи механизми на приемане и неприемане на „другия”. Важат общи, повтарящи се принципи на силно действащите етнически стереотипи и ролята им на „етно-бариери”. Не е случайно, че, говорейки за нуждата от двойно повече усилия, повечето интервюирани употребяват израза, че се „борят”, че за тях „животът е борба” за доказване. Самият стремеж към успеха – за тях е „борба”!
  • Това, че не съм българин ми служеше за стимул, за да докажа, че може да стане. Едно време, пък и сега има мнение, че щом си от „махалата”, не можеш друго да работиш, освен чистач, мияч или работник. Това ме е карало да не се съгласявам и да се боря.”(М.А. – турчин, офицер, главен експерт в дирекция на МО)
  • Винаги съм гледала да доказвам, че мога. И това е едно изпитание за всички млади хора от ромски произход, които искат да са на някакво добро ниво. Те двойно повече така се доказват, защото, ако човекът е с руса коса и сини очи, като се усмихне срещу един преподавател, може да му се каже: „Ти, хубаво момиче, я ми кажи...”- нещо по-лесничък въпрос да му се зададе, за да може –„ъ-ъ” – за три. Не съм усещала някой да ме лансира, борила съм се, общо взето, да бъда добре оценена.”(С.В. – ромка, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         „Аз бях пълен отличник …и в гимназията, но има една много мръсна недоказуема лицемерност от страна на учителите, когато стане дума да се качиш на едно по-високо равнище. Пускат те до там. Но тъй като аз съм убеден, че талантливият и способният човек не можеш да го спреш и да го вържеш и понеже аз не се примирявам, при мене не минаваше да ме подценяват.”(П.Г. – ром, журналист в столична медия)
 
Същевременно, успелите не приемат спекулирането, използването от страна на своите „събратя” по етнос на факта на дискриминация, за оправдание на недостатъчните си постижения.
·         „Смятам че на хората им е „удобно” да спекулират, когато казват че не са постигнали определени цели в живота си, поради факта, че са от различен етнос. Не са за пренебрегване, разбира се, някои трудности, които възникват, но това в никакъв случай не трябва да спира човека, а напротив да действа като мотор за постигане на определени цели. …При мен никога не е съществувал проблемът с етноса и бих казала, че съм имала възможността да докажа, че тази моя принадлежност може да послужи за стимул, а не за дискредитация. Дори в средното училище, учителите винаги са ни давали като пример мен и сестра ми за ученолюбиви деца.”(Я.А. – туркиня, представител на България в ЕС, Брюксел)
 
Признаването на наличие на дискриминация съвсем не означава, че трябва да се следват два различни стандарта, два различни критерии за оценка – един, строг и принципен, за българите и друг, по-снизходителен и милостив, за етническите малцинства. Това, доколкото също често се случва по места, не е в полза на самото дискриминирано малцинство, то не печели от снизходително отношение към него, от оценки „по милост”, от „затваряне на очите”. Напротив, така се затвърждават „подценяващите” стереотипи. Дискриминацията, като негативно отношение, се преодолява не с друго негативно поведение, не с нарушения или неглижиране, не с отстъпление от принципите, правилата и изискванията, а в тяхното стриктно следване, в равнопоставеност към обществените норми.
  • „Има двоен стандарт: към българското училище – едно, а към циганското – съвсем друго. Дори там, при циганите, са пращани учители за наказание и с много ниска квалификация. …Дете, например, там завършва осми клас с пълно шест. Сложили му дори почетна лента, едно мургавичко, и му подаряват на 24 май книжка и мен ме канят като гост… По едно време, какво ми хрумна, взех един вестник “24 часа” и му викам „Я ми прочети малко от тука”, а то не може да чете, а иначе – пълен отличник, осми клас!... И тогава отидох аз, аз съм си скандалджия малко, хванах директора и му казах: “Защо заблуждаваш и лъжеш хората?!…” По-добре да не е завършил, отколкото да се пробутват такива фалшиви неща”.(П.Г. – ром, журналист в столична медия)
 
Не е тайна, че подобен „двоен стандарт” се среща често в „ромските училища”, а и в т.нар. „смесени паралелки”. Причините са много, вкл. политико-идеологически в широкия смисъл, но не се свършват само със снизходителното отношение към постижения на учениците-роми. Причини са и стремежите на учителите и училищните ръководства да запазят учителските бройки (и заплати) и самите училища. Срещу двойния стандарт би трябвало да се обявят и самите роми. Защото социалната равностойност на хората от етническите малцинства би трябвало да е следствие от тяхната наистина равностойна подготовка.
  • „Това, което тепърва трябва да променим, е мисленето на хората. Иначе откъм политики и законови положения – има го. …Тука бих отговорила с такава една поговорка:„Помогни си сам, че да ти помогне и Господ!“. Ако от самите малцинства се държат адекватно и имат поведение, заслужаващо уважение, то ще се получи по естествен път. Но не може някой да те ограбва и в следващия момент ти да си толерантен и да му се усмихваш, да го обичаш, само защото трябва да сме толерантни към малцинствата.”(Х.Н. – туркиня, старши експерт в икономически отдел на община)
 
Един от пътищата за да се избегнат или намалят случаите на дискриминационно подценяване на хората от малцинствените етноси е въвеждането на съвременни методи за оценка, каквито са например анонимните тестове при конкурсните изпити. Там принадлежността към етническо малцинство, вкл. „видимата различност”, различният цвят на кожата, другото име и т.н., може да остане анонимна и неизвестна за изпитващите. Аналогични методи минимизират случаите на дискриминация в оценките. Нещо повече, въвеждането на такива обективни оценители предпазва и от неоснователни претенции, т.е. не само от действителна дискриминация, а дори и от мисълта, че си несправедливо ощетен, че си дискриминиран.
  • На нас винаги ни изискват повече, отколкото от другите. Затова синът ми казва: „Докато в образователната ни система не се въведе теста и електронното изпитване, всеки ще си мисли, че е дискриминиран” – това го каза, след като бе държал TOEFL.”(Б.М. - ромка, лидер на НПО)
 
 
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.