Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

4.2.2. Дискриминация

 
4.2.2. Дискриминация: етническото включва расовото
 
Много пъти се е твърдяло сред специалисти, че не трябва да се смесва етническото с расовото, респ. етническите с расовите проблеми. Наистина, така е по дефиниция – това са близки, но не припокриващи се, тъждествени понятия и съответно – реалности. Действителността е обаче винаги по-богата от дефинициите и теориите. Въпреки общоприетото, в случая с ромите, вкл. у нас, тези две линии на разграничение, на диференциация, в много случаи се припокриват, допълват, наслагват. Дълбочинните интервюта с част от ромите потвърждават това. На въпроси относно това дали те са почувствали някакво дискриминационно отношение към себе си или към хора от техния етнос – най-често срещаните отговори са свързани с конкретни примери за расова дискриминация. Успелите ни роми (а „успелите” се оказват и по-открити и по-директни в тези деликатни области) открито заявяват, че ако не лично към себе си, то те са били свидетели на различни случаи на нетолерантно отношение, на неприемане,  на унижаване, ограничаване, изолиране на техни познати или други хора от същия етнос. И най-повтарящият се повод и индикатор за дискриминационно отношение е отношението към техният антропологичен външен вид, в повечето случаи, към техния по-различен, по-тъмен, по-мургавцвят на кожата” – един типичен, класически расов признак.
Дискриминацията е явление с доста разнородни форми на проява.[44]още в ранните си години, в училището. Дистанцията започва с простото установяване на тяхното физическо различие в „цвета на кожата”(за повечето от тях), където учениците бързо разбират и най-малките нюанси на „различното” отношение и на учителите към „по-различните” ученици (въпреки, че на декларативно ниво учителите винаги заявяват, че те не правят разлика по етнически произход, което на свой ред всъщност е често също прикрита, скрита форма на дискриминация!). Една респондентка сподели колко си е мечтала да бъде като ученичка „русичко и синеоко момиченце”, при което учителят просто от вида йпри постъпване на работа, особено при първата работа. Много са конкретните описани случаи от респондентите ни на различните „трикове” на работодателите за да не ги приемат тъкмо тях на работа на обявените свободни места, измислянето на предтекст, че вече мястото е заето, отлагане на приема и по-късно отрицателно становище и т.н. Това става след като при личната среща или начално интервю  „очи в очи” работодателите установят, видят различния „цвят на кожата”. Предразсъдъците и стереотипите – както етнически, така и расови се оказват дълбоко вкоренени. Че тук са налице тъкмо расови, а не просто и само етнически предразсъдъци, го чувстват самите „успели роми”. Интересно е, че няколко от тях в разговорите за наличието или отсъствието на дискриминация към или около тях, без да се наговарят (те бяха и от съвсем различни селища в страната), посочваха като пример за добра антидискриминационна практика – избирането в САЩ на чернокож президент (Барак Обама); не един, а няколко са респондентите дори чели превода на биографичната книга както за Мартин Лутър Кинг, така и на Барак Обама, цитират извадки от тях и пр., което е също съществен индикатор-потвърждение тъкмо в тази посока. Дискриминационното отграничаване и неприемане, следвайки непосредствено техните отговори и разкази, ромите усещат ще й пише поне тройка. Много по-силно и болезнено това различие в „цвета на кожата” играе роля при неимоверните трудности, които срещат
·         „Да, твърде често съм ставал свидетел на неприязън и неприемане на нашия етнос. Това в най-голяма степен се отнася до нежеланието от страна на работодатели за приемане на работа на представителите на ромската общност, което е жалко, защото всички имат права и нужда от работа, за да се изхранят.”(К.А. – ром, лидер на ромска фондация)
·         „Имам много приятели българи. Те знаят, че съм циганка, защото аз съм им казала, а не защото по нещо ми личи и им е приятно да общуват с мен. …Имам контакти с българи, не само по Скайпа, а и на живо. … По външен вид и говор не мога да бъда припозната за циганка, затова където искам аз съобщавам този факт.”(Т.А. – ромка, специалист по интеграция на малцинствата в община)
·         „Наистина се сблъсках с дискриминация. Само затова, че водих група роми ни отказаха помещение. Много ме заболя. …такива подмятания от типа „Ако имах власт, щях да направя циганите на сапун”, „Циганите, всичките … така, така”. … Когато съм живяла в (областния град) сме се наредили на магазин за месо. И дойде една циганка и почна да говори. Като се нахвърлиха срещу нея, като почнаха едни обидни думи, едни епитети за циганите. Като почнаха - циганите така, циганите онака … И аз естествено не можах да се стърпя. Та се обадих, та си навлякох гнева на другите. Жалко, ХХІ век е. Говорим за падане на бариери, говорим за глобализация, а пък изведнъж… В Америка вижте, чернокож оглави Америка – президент! Така че трябва да съдят за човека кой какъв е, т.е. какво можеш и какво не можеш, а не затова че бил циганин, бил турчин.”(К.А. – ромка, председател и управител на ромска фондация)
 
Дискриминационното отношение по расов признак, най-често по цвета на кожата, се демонстрира у нас не само по отношение на ромите (циганите), но и към представители на други етнически малцинства – турци, татари, черкези, гагаузи, албанци и пр., което показва не само ограничеността и елементарността на субектите на такава дискриминация, но и наличието на практика на доста разпространени расистки, ксенофобски настроения у нас – нещо, което е в явен контраст на нашата самопредстава за „толерантно общество”.
·         „Много пъти (свидетел на антиромски изказвания). Водил съм ожесточени разговори с хора, които твърдят, че знаят „циганите”, а всъщност нищо не знаят. Имам чувството, че през последните десетилетия междуетническите отношения се изостриха и достигнаха нива подобни на тези в Германия, непосредствено преди Кристалната нощ. Българинът винаги се е отнасял към рома с пренебрежение – народ без държава, беден... Масовият българин не познава ромите – знае само тези, които събират по кофите за боклук. А непознаването води до предразсъдъци и ксенофобия.”(К.Д. – ром, председател на ромско НПО)
·         „Стремя се да променя мнението на хората от моята обкръжаваща среда, за да разберат, че не всички роми трябва да бъдат поставяни под един общ знаменател[45]. Това е основното нещо, което, така, ми се ще да ги убедя, чрез моето държание, чрез моето общуване с тях.”(К.А. – ромка, младши специалист по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         „Може да звучи малко смешно и надменно, но всичко това може да е свързано и с външността ми, защото общо взето представата за хора от малцинствата винаги е свързвано с представата за по-мургави хора. И като ме видят толкова бяла, викат:„Така ли! Не приличаш на туркиня! Толкова си бяла, със светли очи, толкова си красива!“. Може би по тази причина аз визуално не провокирам такива мисли в околните – да ме свързват с някакво малцинство.... Бях водач на турска група – участник в Балканския младежки фестивал, който се провеждаше преди няколко години в Габрово. Едната вечер ги бяхме завели в една механа с жива музика. И понеже те, танцьори и музиканти, поискаха да изсвирят и изпеят една песен. Оркестърът нямаше нищо против, много се зарадва, предоставиха им тази възможност и тогава един почерпен господин от една маса вдигна скандал: „Като сте в България, шъ съ съобразявате, шъ пейти на български...“ … И стана даже там сбиване. И съм си търсила правата...”(Х.Н. – туркиня, старши експерт в икономически отдел на община)
·         „Имала съм случаи, заставайки на спирката за тролея, някой ме вижда, че съм тъмничка и си придърпва чантата, крие си чантата. Извинявай, как да се чувствам аз тогава? И какво съм длъжна заради пороците на други хора от моя етнос да страдам и аз?...И извинявай, как да обясня на децата си?”(К.А. – ромка, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
 
Същевременно, както е известно, част от ромите, и антропологически, външно, по нищо не се отличават от българите, от най-честия, общоприетия, бледолик европоиден тип у нас. Те са със светло, бяло лице и цвят на кожата. Антропологически разлики няма. Това им дава възможност умело и успешно да прикриват или направо да скриват своя ромски произход – част от тях го правят съзнателно, за да спестят всички дискриминационни форми на отношение. Някои признават, че нарочно не казват за произхода си дори и на своите деца, мислейки за тяхното по-добро бъдеще и с мисълта да им спестят много комплекси, унижения. Но дори тъкмо този факт, изучавайки различните техни разкази, как те са успели и успяват в контактите си и в кариерата си благодарение на това, че не приличат на роми, а са доста „бели, съвсем като другите” – всичко това на практика категорично отново препотвърждава тезата, че при ромите етническото се припокрива с расовото. Тази теза получи многократно потвърждение по време на теренните ни проучвания.
Някои успели роми предлагат свой опит за по-задълбочено обяснение на правокирането на „расистки” настроения у нас, в желанието да се разконцентрира и пренасочи гнева на хората от тежкото икономическо положение в страната:
·         „Аз не смятам, че българите така да се каже са расисти. Аз не смятам, че това е така и за това има дълбоки исторически причини. Пет века османско иго, 45 години социализъм, наслоиха... нагласи в обществото, които не предполагат да има силен и здрав расизъм. Расизмът и негативните етнически нагласи бяха насадени през последните 20 години. Моето лично обяснение…е, че точно тези грабителски кръгове, които от 20 години по един или друг начин ограбват хората, народа, те искат вниманието и гнева да се насочи в друга посока. Мисля, че те са причината да се настройват хората през медии, през партии, механизмите са различни, за да може гнева да се разконцентирира, да отива в друга посока. …Според мен българинът е все още нормално мислещ човек, слава Богу, който все пак в крайна сметка мисли реалистично. Да, наслои се омраза, натрови се атмосферата. Но пак казвам, не се стигна до крайност. …С хората, с които работя, винаги настоявам да не заемаме позицията на жертви.”(С.С. – ром, директор на фондация)
 
За да не останат тези констатации твърде общи е необходимо да фокусираме „местата” на проява на дискриминация у нас. С много болка в душата нашите интервюирани успели роми споделят различни, множество конкретни случаи, на „топографията” на най-честото случващото се дискриминационно отношение към тях: в училище; при търсене на работа; на улицата и спирката; в обществени транспортни средства; в кафене, ресторант или друго обществено заведение; в места за отдих – къпални, бани, в обществени или публични служби, като здравни заведения, магазини, данъчни служби и пр. Важен момент в повечето от тези „места за дискриминация” е външното разпознаване, идентификацията на факта, че „това са роми” – тук отново расовият елемент (мургавия, по-тъмен цвят на кожата) излиза на преден план. Нека си спомним, че дори по медиите, в хумористични предавания, тези хора се „маркират”, „белязват”, стигматизират[46], като „нашите мургави братя и сестри”, което несъмнено съдържа съвсем недвусмислен расов, а с това и подигравателен, обиден дискриминационен подтекст, съдържа определени елементи на личностно подценяване, унижаване, пренебрегване, изолиране.
  • Винаги съм се притеснявала по някакъв начин, когато съм била в нова среда и когато хората не знаят аз към каква група принадлежа, да чувам неприятни отзиви за ромите и т.н. И винаги е трябвало по някакъв начин да убеждавам обратната страна, че не са прави, че има много роми като мен, които наистина са успели роми и които се борят с живота, които имат някакви ценности, които искат да предадат тези ценности на децата си. Но съм свидетел определено на дискриминация към ромските общности …, като почнем от най-елементарни прояви на дискриминация, …че в моя, малкия град, роми не се пускат в публични заведения и това е голям проблем. Ти не можеш да отидеш с детето си или със семейството си в кафе и те връщат заради етническия ти произход. Даже мисля, че това нещо продължава и то масово. Майка ми е ставала обект на подобна дикриминация. Аз, единственият път, в който реално станах обект на такава дискриминация е, когато водех един курс по английски на наши роми и след курса... те решиха, че трябва да ходим на кафе. Аз …си спомням - и ни изгониха от заведението, защото имаше... нали част от хората бяха по-тъмни и личеше, че са роми, и просто ни изгониха. Това беше брутално, за мен специално. За съжаление, смея да твърдя, че българското общество не е дорасло да приема другите етноси и ми е много неприятно от това. Даже един от мотивите, които ме карат да се махна от България е точно този. Не искам децата ми да растат в такава негативна среда. Просто искам да се чувстват свободни граждани и да знаят, че това, което са, всъщност се уважава от другата страна … не е първосигналното отношение за това дали си ром или си българин. … За съжаление, в момента си признавам, че не смея... детето ми да знае с какъв етнически произход е, към каква етническа група принадлежи, не искам да я поощрявам да го признава пред връстниците си, което е много жалко, защото съм сигурна, че както е любимката и отличничката на класа, в един момент тя просто ще стане циганчето на класа, което е много жалко и много тъжно.…Да не говорим за дискриминация на работно място, дискриминация в болници и т.н. Миналото лято трябваше да лежа със сина си в болница, защото беше болен от пневмония. Там видях какво е отношението към ромите и към българите. …Имаше много роми, … майки с деца, ... с тях се държаха като с кучета. И е много жалко,….имаме студенти-роми по медицина, студенти, …тях ги е страх да се припознаят, че са роми, защото ги е страх от враждебното отношение на техните състуденти. Което е много жалко.”(Ч.Р. – ромка, експерт в престижна фондация)
  • „Например в Пазарджик не пускат цигани в заведенията, по-точно в Пазарджишко, в най-различни места, което за мен е пълна глупост.”(С.С. – ром, директор на фондация)
  • „Имам доста близки и от моето обкръжение, които не са приемани, затова, че са от ромски произход. …Едно момче от „Факултета” кандидатстваше за една от известните фирми – „Кенар” и по телефона проведоха разговора, казаха, че отговаря на всички изисквания. Той отиде, а не му личи, така физически, антропологически, произхода, няма особените белези за ром. Не са го разпознали от раз, но той ги е попитал дали ще създаде проблем, че е от ромски произход. И му се прекрати договора.”(К.Л. – ромка, ръководител на държавна агенция)
 
Училището е първото „място за дискриминация”, там ромите се срещат за пръв път така масово с други, вече също осъзнали своята различност, деца, които в сблъсъка с „различното” неизбежно възпроизвеждат „отграничаващи” модели на поведение на своите родители, близки, роднини, сред които са ежедневно. При това училището е качествено различно място от „улицата, махалата”, то е държавно-организирана, официализирана институция, със задължителна обща цел (образование и обучение), с единни, общи правила и норми за всички, вкл. за „различните”. И като „първа среща” с неприемането, отграничаването, тя се запомня дълго, често и през целия живот, тя както възпитава, така и „белязва”, стигматизира младия човек от малцинството с негативния знак на „другите”, „по-низшите” в обществото. Такива „отграничаващи” случаи обикновено съпровождат целия процес на обучение, и в по-горните образователни степени, както и при кандидатстване за работа. Разбира се, има определени нюанси при случаите с „етнохомогенните”(„ромски”) и със „смесените” училища.
·         „В първи клас беше първият учебен ден в масовото училище. Толкова прилежно облечена, с толкова желание, с опашките, с панделките и всичко, и всичко. И кат` си тръгнахме, вече там ни дадоха букварчетата, запознахме се с госпожата, с другарката и като си тръгнахме едно момче ме блъсна и каза: „Ти си циганка!”. Значи сега, ако ми кажат това - ОК, добре, такава съм, но тогава… това е едно 7- годишно дете, това е първото му влизане в училище! Е, това направо ме смаза. Тогава, прибирайки се у нас, плаках, и плаках, много плаках. Очаквах баща ми да ме хване, така, съвсем по детски за ръчичката и да дойде с мен в училище и да се накара на онова момче, че виждате ли тука, мойто дете е циганче, но е много добро. Но той не го направи. Той ми каза, че тепърва ще се сблъсквам. Аз съм била на 7 години, той ми говори за живота. Но се оказа много полезно. Значи, аз плачех, той ми казваше: „Тепърва ще се сблъскваш с такива неща. Трябва да си силна и да се справяш сама, ако искаш да оцелееш. Ако искаш да се докажеш пред дечицата, само с учене ще можеш да докажеш, че ти си най-добра”. Е, това му бяха думите. … и може би оттук… от този момент съм започнала да се старая да бъда най-добрата, да покажа, че виждате ли аз може да съм от ромски произход, но съм като вас, дори може да съм по-добра. Оттука тръгна всичко.”(К.А. - ромка, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         „Да, да, да (отговор на въпроса дали са били обект на нетолерантно поведение). Като ученичка в средното ми училище, аз бях единствената циганка в класа и никой не искаше да седне до мен на чина. Като тръгвахме на екскурзия, аз сядах сама в автобуса и това беше много болезнено за мен, защото аз бях в една пуберитетна възраст, когато душата е лесно ранима. Човек се затваря в себе си и ги изживява много тежко нещата. Много е обидно, много е болезнено, но мисля, че с времето го преодолях и това ме направи по-силна. Защото в един момент аз реших да спра да страдам и че не съм по-различна от тях и че не съм по-лошо качество и това ме амбицира да се доказвам и ме направи по-силна.”(К.Л. – ромка, ръководител на държавна агенция)
·         „Ами да, всъщност тогава... това беше много неприятно. Това момче беше мой съученик. Значи … ние сме били осми клас. Бяхме много непознати един за друг като цяло, ние тепърва се опознавахме. Тогава обаче той започна много регулярно да ме обижда за това, че съм циганка, да ме псува на майка и така нататък. Аз съм от хората, които смятат, че трябва да се борят, без значение на това какви биха били последствията и съответно се скарах с него. Той ме изведе в коридора и ме наби, което беше ужасно. След като ме наби, естествено, класната ми ръководителка, която след това се държа... много добре с мен, без значение на етническия ми произход, а на постиженията ми като ученик,... тя отиде и говори с директора на училището и те го изключиха. Имаше достатъчно свидетели... Онова тогава наистина много ме травмира. Аз много дълго време не исках да ходя на училище. Да, това е ужасно просто!!!”(Н.Н. – ромка, програмен директор в престижна институция)
·         „Винаги е имало по коридорите презрителни погледи, които предполагам че няма как да бъдат избегнати … но най-малкото не мога да кажа, че учителите са се отнасяли зле с мен или към който и да е друг от съучениците ми роми и като оставим настрана тези неизбежни пренебрежителни погледи, сарказма и от време на време някоя и друга подигравка, като цяло хората са се отнасяли да речем прилично с мен. Е, не мога да кажа, че са се отнасяли добре или че са ме канили по купони, когато са се събирали в класа…”(И.Ж. – ром, търговец на имоти).
·         „Имаше огромно значение, защото аз, излизайки от прогимназията в квартала, в който живеех (с пълно отличие завърших), отивайки в гимназията, там бях пълен аутсайдер, защото бях изолиран моментално. Не си общуваха с мен. Спомням си, че един ден вместо да кажа „якичката”, казах „якачката” и това беше причина да ме подиграват почти цяла година и аз бях на границата да се откажа от средното, да не продължа и много се радвам, че тогавашният директор от прогимназията дойде лично, поговорихме и каза: „Ти представляваш този квартал, излезе с най-високата диплома, така че си длъжен да продължиш!”(Ж.Р. - ром, общински съветник)
·         „Не мога да забравя дискриминацията, която почувствах през 1978-ма година, когато кандидатствах във Великотърновския университет за студент. Като се започне от заявлението за кандидатстване – тогава имаше кодове, на които трябваше да отбележим, че произхождаме от малцинството. Имаше кодове 01, 02, 03 – и доколкото си спомням 03 бе за ромски произход. Явно това оказа влияние върху оценяването на работата ми по история, където получих много добър 4.50. Но впоследствие не бях приет в университета. Заедно с мен кандидатстваше и един мой приятел (от български произход), който получи тройка на този изпит и постъпи като студент във Великотърновския университет. Това много силно ме обезкуражи и дълги години не кандидатствах във висше учебно заведение.”(Т.С. – ром, директор на основно училище в село)
·         „Аз, например, когато съм бил в електротехникума през 1972-73 г, тренирах безмоторно летене. Всъщност само тогава съм бил дискриминиран заради етноса ми, защото не ме приеха ...понеже съм ром. Роми не можеха да служат в авиацията. Това е единственият случай на дискриминация… Пречи …етническият произход, цветът на кожата определено пречи.”(К.Д. – ром, главен експерт „Социални дейности” в общинска администрация)
·         „Говорим със собственика на заведението – той много доволен: “Да-а, точно такъв човек търся. Да-а, вие си разбирате от работата, работили сте по морето. Идват тука чужденци. Така, така, така, така...”. Всичко беше наред и в последния момент каза: “Ще може ли само да Ви запиша името, да можем... да ви се обадя и телефон да ми дадете”. И аз викам: “Ма да – казвам се Мехмед Д.”. И той: “А-ааа? Добре... Добре, значи, вий сте Мехмед, така ли?”. Казвам му – “Мехмед”. “Ами аз ще ви се обадя по-нататъка” - и не ми се обади повече.”(ром, кмет на село)
 
Обществените заведениякафенета, ресторанти, магазини са чести места, където се изявяват дискриминационни нагласи. Това е секторът на търговското и друго подобно обслужване, където се проявяват етнически стереотипи. Нашите изследвани лица – успели роми – многократно разказват конкретни случаи на дискриминационно ограничаване, отделяне, изолиране, на които те лично са били свидетели.
·         „Точно бяха отворили ново кафе (името му е Парадайз). Тръгнали сме с братовчед ми да пием кафе там. Някой от нашите ни срещна… и ми вика: „А, бе, там не сервират на цигани”. Е, това само ме амбицира. Отиваме, сядаме и верно, не ни сервират. Питам сервитьорката защо не ни взима поръчката и тя ми отговаря, че така й е наредено и да говоря със собственика на заведението. Така се ядосах и от кафето – при кмета на общината. ...И му викам „Знаете ли какво става в нашия град, така и така ...в онова кафе не сервират на цигани.” Той обеща да провери какво става. После срещнах и собственика, а той ми вика, че било верно, ама не се отнасяло за мене....е, почнаха да сервират на цигани, де.”(С.Г. – ром, технически ръководител в общинско предприятие)
·         „Един ден си спомням излязох с големия ми син, той беше на 4 години. Влязохме в една пицария и ни беше отказано да ни сервират. Дойде сервитьорката и каза: „Управителят забранява да Ви сервираме!”А след това пък наши приятели, гости от Германия, също седнаха и им се случи това нещо, на което ние реагирахме бурно.…След което пристигнаха полицаите и по един много демонстративен начин казаха:„Това е частно, ако искат ще Ви пуснат.” Аз реагирах и казах:„Добре, утре хлебопекарите ще кажат: няма да продаваме на циганите, от аптеките няма да ни дават лекарства! Какво означава това?” И първото нещо, което направих, между другого, когато влезнах като общински съветник първи мандат, беше да предложа една нова точка в Наредбата за обществения ред на общината, която сега си я спомням и ще я помня до края на живота си: Забранява се отказа и обслужването на гражданите на обществени достъпни места заради техния пол, религия , раса, етнос и др. И това беше огромно постижение. За съжаление пак няма наказани по тази Наредба.”(Ж.Р. - ром, общински съветник)
·         „Бил съм често свидетел на антиромско говорене. То се среща всеки ден и в медиите. Това е факт. А лично съм бил свидетел и в заведение. Имах приятелка, която е по-светла, като мен, и е с руса коса, ромка. Брат й обаче е тъмен. Той бе с неговата съпруга. Ние влязохме в заведението. Тях ги спряха и им казаха, че всички места са заети. А заведението бе почти празно. При което ние се върнахме и казахме, че също сме роми. Разговаряхме с охраната. Но така или иначе остана обидата и горчивината. Обърнахме се и си тръгнахме.”(Б.Т. – ром, шеф на ромска фондация)
·         „Едно приятелче имам, от квартала. Значи, той е доста мургав. Седнахме ние в едно заведение с него в Стара Загора. В следващия момент около 40 минути стояхме и чакахме сервитьорката да дойде. Четиридесет минути. И така стана, че аз я извиках и казах… поръчката. Тя каза: “Съжалявам, но имаме уговорка със шефа... да не сервираме”. И аз викам: “ОК, викам, шефа Ви тук ли е, аз искам да разговарям със него?”. И тя ми каза: “Ами съжалявам, шефа го няма”. Викам: “Ми, хубаво тогава”. И седнахме точно отсреща на същото заведение.”(Н.Н.- ром, кмет на село)
·         „Бил съм свидетел на грубо и нетолерантно отношение към роми, било то на улицата или в магазин, кафе и съм се включвал в скандала, като съм опитвал да го прекратя…. Много ми е обидно, когато всичките се поставят под общ знаменателнегативното отношение залива всички, без значение кои са. Смятам, че малкото познаване на ромската общност, липсата на опознаването, нетърсенето на диалог и толерантност са едни от предпоставките за възникване на дискриминационни ситуации и мисли.”(П.Б.-ром, общински съветник) и
 
 
Дискриминация се усеща и в други публични институции, като напр. здравни заведения, дори в родилни домове. Не са редки случаите, когато просто етническият произход е причина за съкращения, уволнения от местоработата, а и за самото постъпване на работа.
·         Всеки ден ставам свидетел на дискриминация на роми. Напр. вчера една жена от ромски произход дойде, за да си подаде данъчната декларация и чакайки на опашката от хора, двама започнаха да се заяждат с нея, цитирам: „Вие циганите освен да крадете, какво друго знаете? Сега и тук сте се наредили.Какво ще декларирате? - Откраднатите пари на нормалните граждани?”(Р.А - туркиня-вътрешен одитор в НОИ)
·         „Една грозна ситуация ще ти разкажа. Отивам да изпиша от родилното жена ми, като роди второто дете. Докато чакам в коридора, влиза една сестра в кабинета на доктора и чувам следния разговор: „Докторе, ако може да видите едно от децата в пета стая на второ легло. Нещо не е добре, повръща и има обрив.” Докторът се обърна и я попита „Кое дете, онова циганчето ли – нищо му няма”; когато можел щял да го види. Много зле се почувствах, че едно циганче сякаш не е човек. И други случай е имало.”(К.Н. – ром, митничар)
·         „Последният случай, когато в комисията по дискриминация постъпи, бе сигнал за уволнение на две жени, които бяха уволнени само за това, че са от ромски произход, и двете са с висше образование. Едната беше учителка, а другата служител в банка. Това са едни изключително съвестни и изпълняващи стриктно трудовите си задължения жени.”(Д.М. – ром, управител на фондация)
·         „Винаги съм бил (обект на нетолерантно отношение), дори просто се е усещало завист към мен. Хората си казват „Ей, тоя циганин голяма работа, преуспял...” Един от проблемите на отричането е непознаването. Ако ние се опознаем, ако ние научим повече един за друг, мисля, че страхът отпада….Трудности съм имал както всеки ром, аз бях помилван от съдбата, защото според българите не приличам на циганин, това не беше важно за мен, никога не съм крил произхода си, което неведнъж ми е пречило за трудовата ми реализация. Защото ако не бях ром щях да бъда най-малко началник смяна.”(Ц.П. – ром, председател на фондация)
·         „Бях без работа в периода 2000-2002 г. и тогава тя (съпругата) беше отишла да ходатайства за работа при местния лидер на една партия. И знаеш ли какво й беше казал? – „Не може работа, защото е циганин!” …И никога няма да го забравя.”(С.Г. – ром, технически ръководител в общинско предприятие)
 
Недопускането на роми (цигани) в обществени къпални или бани е чувствителен индикатор за дискриминационно отношение. Тук става дума за неприемането дори на физическия контакт, буквалното физическо неприемане на „другия”, различния, което оказва силно и трайно потискащо въздействие върху дискриминираните.
·         „Преди доста години изписаха пречупени кръстове на вратите на една наша организация. Даже на едно от училищата – спортното училище – има надпис: “Смърт на циганите!”. Чувала съм, че и на плажа …не пускат роми.”(С.В. – ромка, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         Преди две години бях тука до басейна на хотела. Отидохме със сина ми, плувахме к’вото плувахме. На излизане видяхме едни приятели от махалата, които отиваха натам. Аз докато се кача на колата - те се връщаха вече. Питах ги какво стана и ми казаха, че имало частно парти и не ги пуснали. Не ги пускат, защото не са българчета.(Ш.О. - турчин, експерт по етническите въпроси в голяма градска община)
·         „Да, бил съм свидетел и също съм чувал за много сериозни прояви на дискриминация. Хората от махалата не ги допускат по обществените плажове в Пловдив, само защото са от малцинствата.”(А.Я. – „турски ром”, общински съветник)
 
Успелите роми са напълно откровени в интервютата, като споделят, че дискриминационни изказвания и действия са установили и при хора, добре образовани и работещи на високи позиции, овластени, с авторитет. Не се спестява истината и за неправомерни действие на силовите органи на реда, като полицията.
·          „Ооо, непрекъснато съм свидетел (на антиромски изказвания)! (смее се)... Била съм свидетел на такива и то от хора, които видимо са образовани, наистина ерудирани и се изказват неподготвени просто. Когато говориш генерално за една общност, ти смяташ, че човекът срещу теб, който принадлежи на общността, отговаря на същите критерии. Изключително много се дразня, когато хора на високи позиции, сега няма да цитирам имена, но...и министри, заместник-министри се изказват много неподготвено. Като, разбира се, уговорката е следната – „не се обиждай”, защото всички знаят, че аз съм циганка. „Не се обиждай, обаче вие, циганите..”... А докато работих в едно НПО имаше много скинари, които обикаляха около района и пребиваха деца, жени само заради това, че са цигани. И това, честно казано, е ужасно. В смисъл, това не може да се случва в днешно време. Не бива да се случва, без значение на това какви са те по етнически произход или каквото и да е било. …А, присъствах и на нещо много неприятно в Пазарджик. Това се случи в началото на 90-те години, там имаше една масова акция на полицията, като тогава официалното становище беше, че издирваха човек, който е извършил престъпление. Те влизаха по къщите на хората и пребиваха всички мъже, които намереха в къщата. След като видях едно момче, което почина след това, след като го бяха пребили, в какво състояние е, мога да ти кажа, че нагласата ми към полицията оттогава, просто.... Виждала съм много фрапиращи случаи и това не е нещо, за което трябва да се говори много, според мен, защото така се изострят взаимно обществените нагласи.”(Н.Н. – ромка, програмен директор в престижна институция)
·         Притеснявам се, че и моите деца ще предпочетат да се реализират далеч от родината си. Няма да искат да останат, някой премиер да не ги нарича „лош материал”. …Разбира се, дразня се много от изказвания на хора, които се занимават с политика…Не разбирам празното говорене и омразата, която насаждат и злобата, с която говорят някои от членовете на Атака. Не я разбирам и оправдавам тази омраза. За мен това са хора с комплекси.”(Б.Б. – туркиня, мениджър-служител в банка)
·         „Да, бил съм (свидетел на дискриминационни практики). Ходих веднъж в полицията в града от където съм, за да си направя справка за нещо и там имаше двама или трима роми, един полицай им говореше с доста висок тон и започна да блъска единия с обидни думи, които няма да спомена сега. Умишлено не споменавам и града.”(ром, вътрешен одитор в централно ведомство)
 
Сравнително често успелите роми отправят упреци към неадекватното и непремерено поведение на медиите у нас, които не просто нямат стратегия за минимизиране на дискриминационното отношение към хората от други етноси, но и стават проводник на погрешни и разпалващи омразата тези, особено към ромите.
·         „Като цяло това (дискриминацията) се случва главно, когато хората от малцинствата си търсят работа. Ако такова нещо ми се случи обаче без всякакво съмнение бих си потърсил правата. ...Бил съм свидетел. Това става главно чрез медиите, оттам бликат такива коментари и изказвания относно ромите и то от хора, които, по думите им си личи, са много далече от истината. И все пак не спират да ръсят глупости. Няма как само като ги слуша, човек да не го хване яд, дори и да не е представител на нашия ромски етнос…. Говорят се какви ли не безсмислици и глупости относно ромите.”(Х.Р. – ром, главен експерт „Интеграция на малцинствата” в общинска администрация)
·         „Да, когато постъпвах на работа в колектив от 65 души, като първия представител на малцинствата, включващ се в колектива, усещах студено отношение от колегите, изолиране... Поговорих с някои от тях по темата, и всичко се изясни. Трябва да разбираме различните, да уважаваме техните традиции. Да бъдем най-малкото толерантни към другостта. Да осъзнаем, че всички сме от едно общество и не можем едни без други. Но сега нещата се промениха и аз помагам на други хора да си търсят правата. Трябва да се изчисти „езика на омразата” от всички медии на първо място. Да не се толерират и да не се дава възможност за изява на лица, проповядващи националистически идеи. Да се инвестира в ограмотяването и образованието на малцинствата.”(М.Ю. – български мюсюлманин, общински съветник)
 
Интересно е, че сред успелите роми има хора с известна носталгия към отминалия режим от преди 1990-та. Те заявяват, че въпреки строгата дисциплина тогава, ромите са били повече уважавани и толерирани, можело е по-лесно според тях да заемат добри позиции.
·         „В комунистическо време, което аз лично не харесвам кой знае колко, но тогава нямаше такъв проблем. … Напротив, нашите цигани бяха толерирани по всевъзможни начини, за да могат да се образоват добре. И тогава не беше проблем циганин да заеме някаква ръководна функция или да заеме едно така доста добро място в обществото. Тогава не беше чак толкова чудно, колкото да кажем на днешно време, да видите циганин, на някакво добро място. Тогава беше добре. Обаче в новите времена нещата се промениха. И аз очаквах да се променят към нещо добро, но…”.(З.Г. - ром, строителен предприемач)
 
Дискриминационните практики често са твърде замаскирани, завоалирани, прикрити и те дори рядко се усещат като такива от дискриминиращите, а предимно от дискриминираните. И последните, като потърпевши, разбират този „тънък психологически момент” на недоверието, на дистанцията, на „чуждеенето”. И е разбираемо удовлетворението за тези хора, когато разберат, че са преодолели началното недоверие към тях. Митът, че българското ни общество е много толерантно към „другите”, към „различните” е добре да се преосмисли в по-реалистични тонове.
  • „Имала съм и лични обвинения (обиди), но някакси във времето си изградих защита за това и някакси гледам с други очи на това. В един момент прозрях, че това не е мой проблем, а на човека отсреща, който извършва акта на дискриминация. Първият случай, като студентка ..., един от преподавателите обсъждаше с колегите си в двора: „А, бе, ако видиш циганин на снимка – шамар му удари” и аз отреагирах много емоционално, много по детски, на 18 години бях. Застанах пред него и му казах: „Ударете ми шамар!защитна стена, не е мой проблемът, а е негов, вече не го приемам така болезнено.”(К.Л. – ромка, ръководител на държавна агенция) ”(смее се), сега ми е много смешно за реакцията ми. По време на лекцията на него му стана много неудобно, но после станахме много добри приятели. С времето си изградих
  • „Като че ли българското общество много по-трудно приема различните. Не знам, …но съм срещал такова недоверие спрямо себе си. Не е някаква неприязън, но по-скоро недоверие съм срещал, като представител на етническо малцинство. Като че ли докато не се докажеш в дадената област, много трудно се приема, че можеш да направиш тази работа по добър начин ... Малко е трудно за разбиране, то е много тънък, чисто психологически момент, да усещаш недоверието към себе си. След това вече идва удовлетворението от това, когато видиш, че другите, било то колеги или хора, с които работиш и е много приятно да усетиш, че почват да те приемат по нормалния начин. Аз и това съм изпитал. В първия момент, най-малкото като чуят името ти, има едно дистанциране, но в процес на работа …хората почват да те приемат и винаги ми е правило много силно впечатление, … много съм се учудвал когато ми кажат „А, бе, ти не си като тях”. Големият проблем е, че хората ако не си говорят , не споделят, не знаят повече един за друг…Човек ако седне да изслуша другия, ако се опита да го разбере, най-малкото ще види, че нямаме кой знай какви големи различия. Тогава нещата се приемат по-лесно. Всеки човек би трябвало да се приема като човек преди всичко, а след това да се интересуваш за всичко останало. Това ако успеем да направим, имаме бъдеще като нация, като държава. Просто трябва да се приемаме такива, каквито сме.”(Н.Т. – „турски ром”, местен партиен лидер)
 
Освен „обичайните” форми на дискриминация – обидни подхвърляния, неприемане в приятелските групи, при кандидатстване за работа, в обществени заведения и пр., някои успели си спомнят и други крайно нетолерантни прояви.
·          „Бил съм свидетел естествено (на антиромски изказвания). Случвало се е и в телевизионни диспути между мен и представители на националистически организации. Впечатлява силната омраза на тези млади момчета към целия ромски етнос. Толерантността е пътят за преодоляване на омразата. Усилия е нужно да бъдат положени от всички страни.”(Г.Д. – ром, директор на НПО)
 
И още нещо. В някои, макар и малко на брой, интервюта, събеседниците стигаха и до особено задълбочени разсъждения, опитвайки се да погледнат от „другата” страна, някои дори са били реално в такива ситуации, когато самите те изпитват необяснима на повърхността склонност да проявят ако не открита агресия към различния от тях, то пак отношение на неприемане, т.е. те да са в ролята на дискриминиращи. Без съмнение, това оказва позитивен психотерапевтичен ефект и помага за „справянето” със случаите на дискриминация и към самите тях.
·         „Ето аз цял живот съм била обект на дискриминация. Първо в училище не са ме приемали, после в един момент в работата колегите не са ме приемали. Но когато бях на специализация в Амстердам, там имаше едни етиопци в курса и аз изпитвах непреодолима неприязън към един от тях, а той горкия страшно много ме харесваше и интуитивно усещаше, че аз го избягвам и ми подари една касета с музика – тяхна, за да стопи ледовете. И вечерта в стаята си зададох въпроса: кой ти дава това право, при условие, че ти самата си била обект на дискриминация, знаеш колко е болезнено и защо?... Заради цвета ли не го приемаш и започнах да ровя в моето съзнание, защо самата аз се държа по този начин с този човек? Във всеки от нас това е програмирано...”(К.Л. – ромка, ръководител на държавна агенция)
 
Без съмнение, подобна „смяна на гледните точки” – когато дискриминирания се окаже на мястото на дискриминиращия – е много оздравителна за осмисляне на дискриминационните отношения и на пътищата за тяхното преодоляване.
Както се убедихме от многобройните преки свидетелства на самите успели роми, както и от успели от български турци и българи-мюсюлмани, случаите на дискриминация към хора от малцинствените етноси са извънредно често срещани, което налага на първо място сериозно осмисляне на причините и на конкретните политики за ограничаване на подобни практики. Водеща роля в тези усилия се очаква да играят държавните институции, както и медиите, а и активизирането на гражданското общество.


[44] Под „дискриминация” включваме широкият спектър от отношения, които пряко или косвено водят до социална неравностойност или неравнопоставеноствключват откритото или прикрито, косвено изолиране, незачитане, подценяване, пренебрегване,, за осигуряване на добро качество на живот, изразяващо се в добро образование, здравно обслужване, нормални жилищни условия на живот, добра работа и заплащане, възможност за професионално развитие, за лично политическо участие, за култура, спорт, отдих. Тук се включват и наложени условия на живот и труд, които водят до неравенстарт и изява в живота, в т.ч. условия, водещи до „самодискриминация”, “самосегрегация”, до ограничаване и самооограничаване на хоризонтите за индивидуално личностно развитие. Най-често срещаните форми на дискриминация са според различията по етнос, раса, религия и вероизповедание, по възраст, пол, физически и умствени увреждания, различна сексуална ориентация и др., за санкционирането на които форми вече е създадено и се следва специално европейско законодателство.(вж.: Тилкиджиев и кол. 2009. Отпадащите роми: 26) неприемане, ограничаване или отнемане на права, ресурси и услуги, или на достъпа до тях в обществото, които
 
[45] Този израз, че не трябва всички роми (цигани) „да се поставят под общ знаменател” се среща доста често в разговорите с успелите роми (и това е нормално – те самите добре осмислят своето различие от общата маса). Както отбелязват по аналогичен повод изследователи: „Практиката на стигматизирането не е съобразена с конкретните факти, тя се основава на стереотипите и предразсъдъците при възприемането и оценяването на различните индивиди и групи. В основата на тази оценъчна перспектива стои феноменът на социалното категоризиране на хората.”(Градев 2010: 23)
[46] „Стигмата деформира житейските проекти на индивида, препятствайки неговите естествени стремежи да се чувства пълноценен член на собственото си общество. …Да бъдеш стигматизиран означава да бъдеш жертва на стереотипното мислене на доминиращите групи в обществото. …Стигмата девалвира социалната идентичност на т.нар. „различни хора”; изолира ги от нормалния ход на обществения живот заради техния цвят на кожата, физически увреждания, сексуални ориентации, религиозни и идеологически вярвания.”(Градев 2010:11-16).

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.