Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

4.2. Етническите бариери

4.2. Етническите бариери пред успеха
 
Общността, махалата, гетото: ограниченият шанс за влияние на успелите
Дискриминация: етническото включва расовото
Успех в условия на дискриминация: удвоените усилия и „етно-екстрата”
Политиките на държавата и НПО  към етническите малцинства
 
4.2.1. Общността, махалата, гетото:
          ограниченият шанс за влияние на успелите
 
Изглежда се опровергава в значителна степен хипотезата, че успелите роми могат да служат на интересите на обществото като цяло, като играят ролята на посредниципрекияму смисъл: трудно е да си представим, на базата на множеството жизнеописания, голямата част от нашите респонденти в ролята им на агитатори – да убеждават лично ромите да учат като тях, да се образоват като тях, да работят упорито и усилено като тях, да са амбициозни като тях и т.н., за да успеят и те в живота, да се радват и те на материално благополучие, авторитет, уважение. Такова очакване, след проведените интервюта, звучи доста наивно, утопично, нереалистично. между обществото и общността (етническата общност), най-често като позитивен пример за подражание и следване от останалите роми. Съмнението във валидността на такова твърдение се подхранва поне в
Основание за скептичното отношение към такова очакване е и неизбежният процес на отдалечаване и отчуждаване на успелия ром от етноса, от който той е произлязъл и принадлежи. Процесът на „успяването”, на постигането на успеха, е почти тъкмо обратен на „оставането” в и с общността, на запазването на „същите”, „предишни” стабилни връзки с конкретната етническа общност. За да успее отделният ром трябва да се отдели от общото, нискостатусно масово ниво на общността. Той трябва да се „отдалечи” от общността, а на практика това означава отчуждаване на индивида от общността. Нещо повече, дистанцията от етноса се приема от успелите в повечето случаи – пряко или косвено – не като резултат, а дори като едно от условията за техния успех!…
Конкретно погледнато, за да получи по-високо образование, успелият се отдалечава от масовото ниско образователно ниво (добре познато ни, като твърде, твърде ниско от статистическите и социологически изследвания) на ромската общност и на съответното нейно локално, субгрупово и пр. ниво, на отделната семейно-роднинско-махленска общност. Придобивайки специални умения и квалификация – специални знания, много добър книжовен български език, чужд език, компютърни умения, с изработването на способности да общува с хора от същото или различно образователно, професионално, длъжностно ниво – успелият отново и отново се „отдалечава” и в преносния, и в буквалния, прекия смисъл на думата от общността, в която доминира освен ниското образование и липсата на професионални умения, пасивното потребление и разчитането на социални помощи за безработни и т.н. Това многопланово и многопластово отдалечаване и отчуждаване се материализира в самите резултати от успеха – в по-високи доходи, признание, престиж, уважение, приемане в професионални общности и т.н.
И дори когато самите успели роми най-искрено искат да помогнат на своя етнос, с придобития вече опит и умения, с мъдрост и знание – това не може да се получи лесно. Напротив, самите „останали си там” хора от общността, тези, които са се „консервирали” в и на нивото на общността, си изработват нещо като „защитен щит”, като една „противо-успехова ваксина”, резервираност, изразяваща се вкритично възприемане и оценка на всеки опит за убеждаване, дори за действия за тяхното благо, от страна на успелия. Последният за хората от общността „се прави на много важен”, на „много интересен”, накратко, той им е вече „друг”, „чужд”, „чужденец”, някакво „изключение”. Той „вече не е същият”, не е техният”, станал е различен, далечен. Така, постепенно, с времето, самата общност се „отдръпва”, дистанцира от успелия. Нарушава се непосредствеността на общуването с него. Казаното от него вече не се приема „едно към едно”, а опосредствано, с резерви.
·         „Думата, която най-често съм чувала за себе си е била „изключение”. Това е така и сред „масата” роми и сред неромите. Молели са ме да не се обиждам от обидни думи за ромите, че казаното не се отнасяло за мен и семейството ми. Защото ние сме били „изключение”. Странно е, но най-малко са ми помагали приятели от моята етническа група. Получавала съм повече подкрепа и насърчение от приятели не-роми. За голяма част от моите приятели роми, аз вече не съм ромка. …Колкото повече успехи съм постигала в живота си… толкова повече моите приятели роми, с които сме си делили закуската в междучасието и сме играли като деца заедно, са ме отбягвали и са се отдалечавали от мен. Защото са спрели да ме чувстват „като себе си. Защото са започнали те самите да ме чувстват чужда и повече българка, отколкото ромка.”(Т.В. - ромка, експерт в МОМН)
 
Вероятно за това допринася и осмислянето на фактите от живота от страна на хората в общността, че за да могат и те да успеят, трябва да вложат „планини от усилия” за да „догонят успелите”, нужни са твърде много собствени усилия, труд, време, средства, скъсване с досегашната инерция. Това прави мисълта за следване на образеца-еталон – още по-далечна, трудно постижима. Така, осмисляйки, „бездната”, която вече ги дели, хората от общността още повече се дистанцират от успелия и се затварят, капсулират в себе си. Затова и усилията на успелия да бъде полезен на общността, да бъде за нея „привлекателен водещ пример”, предварително са обречени и неразбрани. Оттук и често споделяното, регистрирано многократно и в нашето изследване, разочарование на успели роми към общността, от която са произлезли, че те стават от един момент нататък неразбрани и „чужди сред своите”…
·         „И от тук идва и много трудното нещо за мен. За жената ромка, която е решила, че ще се развива професионално, че тя няма да седи само вкъщи. Първо, трябва да се пребориш със семейството, което е адски трудно и не винаги се успява. Ако съм започнала да се занимавам с това преди да се омъжа - да, но не може аз, омъжа ли се и да решавам, че излизам – не, не може. …Излизайки навън аз съм два пъти дискриминирана – веднъж, че съм от ромски произход, а още веднъж, че съм жена. На пазара на труда всички знаем какъв е проблемът. Но пък мисля, че нищо не е било в състояние да ме спре.”(К.А. – ромка, младши специалист по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
 
Ето защо би било илюзия ако се разчита в голяма степен на прякото позитивно и убеждаващо въздействие на „образците”, на успелите, като примери за подражание. Може да се предположи, че повече резултат би имало чрез посредничеството на медиите – чрез показването и описването на такива позитивни случаи, придружени с подходящ коментар, реклама, PR. Така все пак позитивните образи ще са като хубави приказки с щастлив край на „хора като тях”, но няма да се влагат толкова задържащи и обикновено резервиращи ги лично-ангажиращи ги спомени и асоциации, предишното общо споделяне на едно и също детство, съседство, приятелство, предишното лично познаване с днес успелите. Т.е. успелите ще са на една „разумна дистанция”, достатъчно отдалечени, за да не възприемат успеха на другия като собствен неуспех… Защото подобни „общи спомени” често потискат, създават полуосъзнато чувство за вина у тези, които са си останали в по-неблагоприятна позиция, въпреки че преди те са били на едно ниво, наравно с успелите днес…
Ето една страхотна изповед на наша успяла ромка, която накратко, но достатъчно ясно представя каква може да е ролята на общността, махалата, гетото:
·        Ако отидеш и видиш с очите си как живеят тия хора, поне малко от малко, ще можеш да си изясниш нещата. И, ако имаш сърце и съчувствие, защото това е условието, за да можеш да ги разбереш проблемите на циганите. …Ако искаш да помогнеш, ама съвсем искрено, като видиш тая човешка мизерия и сълзи на състрадание ти избиват на очите. Като видиш някое от тия боси и окъсани момиченца, дето си играят в калта и мръсотията и ако можеш да си представиш, че само някакъв късмет е, че си се родила в твоето семейство. А би могла да бъдеш там, в калта. Можеш ли да се измъкнеш – НЕ, няма начин. …Това е трудно за проумяване и това е проблемът, който и учени, и политици не разбират. …И е едно невероятно геройство, наше суперинтелигентно по природа циганче да успее да завърши начално образование. Защото, какво му се случва на едно такова дете? Не можеш да си избереш родителите. Вместо твоята майка, сега – да имаш майка, дето ти говори на цигански и почти не знае български, черна и мръсна, затънала до гуша в ежедневни грижи да намери начин да те нахрани, теб и още 5-6 деца. Дето се чуди какво да ти облече и да ти обуе, та, ако не друго, поне да не мръзнеш. И там, в махалата, всички около теб са като теб. Вода се носи с кофи от реката и за пране, и за готвене. И майка ти гине по цял ден, да ви сготви от нищо нещо, да ви изпере на ръка, да попремете боклуците, и така, ден след ден, докато се усетиш и ти, щеш или не щеш, ще пораснеш и ще станеш като нея…Няма измъкване от мизерията, защото е като омагьосан кръг!… Съвсем друго е в циганската махала. Там е зарито с боклуци, нямат канализация и водопровод, не се събира боклук и само Господ ги пази да не измират поголовно от някоя епидемия…При мен случаят е друг, защото моята майка е българка. Това променя всичко. Мене майка ми ме е научила на чист български език. Чак после, когато станах на 15-20 години, разбрах какъв голям късмет съм имал…. Културата на обноските и възпитанието, което съм получил, ме спасяват от унижението. …Имал съм такива случаи, дето във влака или в трамвая се дърпат от мене, като от прокажен, но след 1-2 мои реплики, като „Извинете, има ли свободно място при Вас?” или „Прощавайте, но в тази блъсканица Ви докоснах неволно!” – хората веднага ме приемат съвсем нормално… Аз съм късметлия, защото израснах в среда, заобиколен от българчета, които ме приемаха съвсем нормално…Но знам колко комплексиран и смачкан може да бъде човек.”(Л.Ю. - ром, предприемач в дърводобива)
·        „Голяма част от ромите могат да се превъзпитат, но те трябва да не живеят в затворено общество. Знаете ли колко много роми не са излизали извън махалата?! Когато живеят затворено те виждат само това, което е около тях – мизерия, нищета, болести. Те се женят по на 13 години, защото комшиите така правят. Те са неграмотни. Родителите не пускат децата си на училище, за да не ги „откраднат”. Те нямат елементарната култура за превенция на заболявания, като туберкулоза, спин и др.”(Д.М. – ром, управител на фондация)
 
Много от успелите роми, с които имахме дълбочинни интервюта, подчертаваха, че не са отрасли и не са се социализирали в ромска махала, в гетото. Че поради това те не познават в детайли част от ромските традиции, но пък напълно осъзнават, че именно живеейки „извън общността те са имали шанса да се развиват и успеят. Че общността, с нейните консервативни, задържащи изявата на отделните личности, стереотипи, норми, е на практика пречка пред тяхното развитие. Това се очертава като общо правило сред успелите роми: шансовете за успех, за професионална кариера, са неподозирано по-високи, когато отделните роми живеят „извън общността”. Ето няколко ясни, красноречиви изводи на самите тях.
·         „Да се разбият гетата, трябва! Семействата от малцинствата трябва да живеят до български семейства, но единично, като семейства. Без роднини и други малцинствени групи до тях, за да няма кой да им влияе. Така постепенно ще придобият друг начин на живот между българите. Като видят, че всички деца от блока са чисти и ходят на училище и циганите ще почнат да правят същото. Както стана с мен. Като се огледах около мен, и видях, че всички са различни, за да ме приемат, започнах да правя това, което правят българите. Започнах да говоря така, както говорят те и на много неща се научих от заобикалящите ме. Грешно е, според мен това, че циганите живеят повечето отделено в квартали, махали. Така те няма да се интегрират, няма да се промени нито техният живот, нито живота на децата им за поколения напред. Всичко трябва да тръгне от държавата, от организациите, които са за тази цел и нищо не правят. И най-вече от българите. Така както американците приемат черните хора и ги имат за равни, така трябва и българите да ни приемат за равни. И тогава, може би нещата ще тръгнат в добра посока. Но за тези неща се иска много пари и време, за да стане. В близките десетилетия не виждам нещата да се оправят, за жалост. …Това е, циганите искат внимание, да са изслушвани и да получават разбиране. Колкото повече хората се затварят и не ги искат, и не общуват с тях, толкова по-зле става. Трябва им образование и акъл от някой. За да се подобри положението, ромите трябва да живеят между българи, трябва да учат между българи. Трябва да се бутнат гетата и твърдо да се затворят ромските училища и детските градини за роми.... Децата трябва да учат в български училища, за да не говорят на цигански помежду си. Да станат грамотни.”(К.Н. - ром, митничар)
·         „Амбицирах се, за да помогна на хората, защото тук в квартала все едно времето е спряло, няма развитие.…(Средата) е екологично „мръсна”. Тук огромен проблем са боклуците, обратните води също. По тези въпроси почти нищо не се прави. Започнахме да проявяваме самоинициатива и да чистим сами боклуците, защото не искам заради някои мръсни семейства и моето да живее така.”(А.Я.- ром, общински съветник)
·         „Моето семейство винаги е било дистанцирано от етноса. В София сме живели сред българи. Тук, когато дойдохме – също. Тези неща, които са характерни за българина – трудолюбието, гостоприемството и т.н. – добрите неща – тези неща си ги е имало и в моето семейство. И в същото време аз съм виждал в етноса какво става. Тук ги опознах. Защото аз не ги познавах толкова много, но като ги опознах аз виждам сега каква е разликата. Има голяма разлика. Просто много има да се работи там, и то повече на духовно ниво. Трябва да се работи с малките деца. Те от малки трябва да ходят на училище, както ние сме били. Не знам как може да се ограничи влиянието на етноса, но то е много силно и децата стават същите каквито са родителите.”(Т.Т. – ром, лекар)
 
Нещо повече. Успелият ром не просто живее най-често „извън общността”, но се променя и принципа му на общуване, основата, върху която той подбира своите близки приятели – това вече не е „съседството”: чисто пространствената близост по местоживеене, като основа на общуването, се трансформира в нещо качествено по-различно – сега вече ги сближават общите интереси, които имат, така те стават приятели. Преходът от общуване по съседство към общуване по интереси се приема като нещо естествено, като нормална промяна.
  • „В момента обаче в средата, в която живея, съм дистанцирана от общността, към която принадлежа, малко или много….Живея в чисто български квартал, в който рядко срещам роми. Отношението на съседите – принципно тази тенденция за мен бе доста непозната, защото аз съм израснала в къща и там всеки познава всеки, всеки е съсед с всеки и всеки общува с всеки, докато в София е малко по-различно. Със съседите може да не се познавате и до края на живота си. Принципно, аз нямам проблеми с това. В момента по-често общувам с родители на деца, които са съученици на моята дъщеря, даже сме си изградили някаква традиция – сутрин пием кафе заедно и се чувствам много добре в тяхната компания, даже си помагаме.”(Ч.Р. – ромка, експерт в престижна фондация)
 
В част от проведените интервюта успелите изтъкват ролята на „позитивния пример”, на „образеца”, примера за подражание от страна на останалите роми от общността. Важно при интерпретацията им е, че това е от гледната точка на вече успелите. Както видяхме отношението откъм самата ромска общност е доста по-различно: внимателният прочит показва, че е налице само общо заявление ромите да имат примери за подражание, но самите успели не потвърждават, че самите те имат успехи в тази насока. Напротив, дори свидетелстват за липсата на следване на еталоните на практика...
·         „На нашите хора им трябва юрнек (шаблон), по който да искат да се развиват. В града имаме фелдшер от „махалата”, учител, аз също мога да съм полезна. Сега ще кандидатствам социални дейности в университета и сигурна съм, ще направя кариера. След няколко години ще съм сред успелите хора в града. …Промяната при „нас” трябва да дойде от нас. Нашите хора трябва да намерят еталона за подражание в успели, образовани хора, излезли от тях и да карат децата си да учат. Затова аз искам да съм един от тези успели хора, които дърпат другите напред.”(Т.А. – ромка, специалист по интеграция на малцинствата в община)
·         „На циганина му е необходимо нещо много важно. Да вземеш един успял циганин и да му го покажеш и да му кажеш Пипни го, бе, не бой се, и той е циганин като тебе, защо се страхуваш от него?”. И оня да му каже – „Ей, и аз съм бил така, направил съм това и това, виж сега как съм”. Важно е.”(Б.П. – ром, председател на ромска фондация)
·         Личният пример е много силен фактор. Те като видят, че един от тях благодарение на нещо успява, си казват защо пък аз да не мога. Това е едно. Второ – разговорите с тях. Да му покажеш къде му е проблема, защото когато съм разговарял винаги дискриминацията излиза на първо място. Аз трябва да му обясня, че не е до дискриминация, а е до лични качества. Ако човек има качества, които обществото цени, никой няма да го дискриминира. … Те си смятат, че са дискриминирани. За тях е нормално да краде, да послъгва, да изгори дограмата на стълбището...Ето тука има един блок… ами там са изгорели цялата дограма, всичко са изгорили. Всичко се краде, каквото се остави - се краде. В центъра на махалата долу … направиха детски кът за децата. Люлки, пързалки с пясък, много красиво беше, с жълти, червени бои и т.н. За нула време го изпокрадоха, изгориха го, направиха го на нищо. И няма нищо там сега.”(Т.Т.-ром, лекар)
 
Значението на смесената среда се извежда често като един от най-съществените фактори за по-нататъшния успех. Общуването с другите, извън общността, по повод на училището, игрите, работата – предопределя много от личностното изграждане.
·         „Може би защото моите деца са родени много по-рано и са отрасли в друга среда. Те никога не са живеели в чисто сегрегирана среда. До ден днешен – от детската градина досега, те са живеели в смесена среда. Съседи – българи, приятелите им –българи. Да, те имат и приятели, които си живеят и в циганския квартал, разбира се, което е съвсем нормално. Но повечето им приятели са българи.”(Б.П. – ром, председател на ромска фондация)
·         „Ние не сме живели някъде в изоставени, както ги има в София, места. Ние сме живели винаги сред българи. Може би това много е повлияло за нашето възпитание, за нашето поведение…. Аз мога да кажа, че... не трябва да бъдат изолирани децата на ромите от българските училища. Те трябва да учат заедно с българчетата, за да могат от тях те да се научат да говорят правилно и да се отнасят с уважение един към друг и да могат да израснат като добри граждани. … И не трябва даже да има и такива квартали... тук живеят роми, там живеят турци, там... Не, не трябва така. Те трябва да бъдат... приобщени, да бъдат заедно и да се работи с тях повече. При тях все още... самите им родители, дядовците им са все още неграмотни, непросветени.”(С.А. – ромка, учителка в ТВУ)
·         „Аз никога не съм живяла в обособен ромски квартал.”(П.Д. – ромка, шеф на НПО)
 
 
Като коментираме пълния или частичен „разрив” между успелия и общността, освен казаното, констатираме и още един интересен феномен: успелият не само и не просто „се отделя” от етническата общност, а дори е склонен да преодолее всякакви ограничения в мисленето, като човек, произхождащ от отделно етническо малцинство. Успелият не просто „загърбва” общността, а в някаква степен се издига до по-висока обобщеност на своята етнонационална принадлежност; неговото етническо се „разтваря” в общите ценности на националното общество. Свидетели сме сякаш на една особена трансформация на етническото в общонационално, на преход от етническата принадлежност към онова, което придобива по-голяма значение за вече успелия – национално мислене, с по-голяма значимост се оказва националното гражданство, не толкова че произхожда от ромското етническо малцинство, а че е преди всичко български гражданин.
·         За своята респондентка, интервьорката Таня Кишкин (студент в магистратура към специалност „Публична администрация” на СУ) отбелязва: „В интервюто не пролича някакво смущение у Х.Н., но лично аз се почувствах неудобно, когато разбрах, че тя всъщност няма друго самосъзнание и се определя по-скоро като българка. Всъщност, може би „българеенетосе отнася за повечето успели хора от другите етноси. Според мен за тази млада, много красива, модерна и добре образована жена, единствено името е друго. Тя по никакъв начин не се приема за различна от българките, а името й само й е помагало, за да получава повече внимание и да бъде забелязвана.…Тя самата коментира, че никога не е била обект на дискриминация поради произхода си, а точно обратното.”
 
Успелите роми се отнасят доста критично към много от недостатъците на хората, живеещи в общността, в махалата, в гетото, към онези, които не правят никакви сериозни усилия да преодолеят „оковите на общността”, да се развиват като личности. В интервютата те са особено критични към ниската хигиена в кварталите, към масовата инерция сред хората да остават на едно и също равнище, към нежеланието да се образоват и да работят, дори към прекомерната раждаемост, без обмисляне как ще осигурят бъдещето на тези създавани деца, към егоистични изяви на редица местни ромски лидери.
·         „В началото ромската общност имаше като че по-малко лидери, с които можех да работя. После всички искаха да станат лидери, умножиха се, което е добре, от една страна, от друга обаче се разводниха отговорности и сега се работи по-трудно. След десет години мога да го кажа: изгради се едно недоверие в ромската общност, че някой може за нещо да им помогне. Защото тези лидери, които са сред хората всеки ден, те работят повечето по празници и избори… Без участието на ромската общност нищо няма да се промени… Но това не може да се случва без помощта на самата общност и без желанието за промяна на мисленето и на двете страни: докато не си нагласим мисълта, че преди да сме българи, цигани, комунисти или не знам какви – ние сме си хора, обикновени, земни хора, които трябва да се уважават и да си помагат, така че да са добре всички. …Всеки трябва да си помогне и сам. Не може да чакаш цял живот някой друг да те дърпа от тинята. Ако ти сам не решиш да излезеш оттам, не положиш усилия – няма как да се случи. Насила не можеш да дадеш.”(С.В. – ром, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         „Те са капсулирани… там в гетото се чувстват щастливи, сред купчината боклуци. Не можеш да го промениш съзнанието, че всъщност той вреди на себе си. Той е свикнал, че друг трябва да му даде… Цял живот чака на ясла - държавата да му даде помощ, държавата да му гледа децата, държавата да дойде да му чисти. За да получиш трябва да дадеш нещо от себе си. Поне в това отношение може да ги приучат, хигиенни навици да придобият, тия хора да знаят кой в тия блокове къде живее, кой е отишъл да им изкърти дограмите. Аз ли отидох или вие? Нали, те живеят там. Ами като са си ги изкъртили – да се оправят.”(Т.Т. – ром, лекар)
·         „Говорих на нашите хора от квартала, които работят в БКС, те са с много ниска степен на образование, че ако, не дай си Боже, се случи нещо и много от българите останат без работа, но са с по-висока степен на образование – те (ромите) няма да получат работа. Защо? Бъдещият работодател ще ти постави такова условие – минимум завършено средно образование. Тогава? Все по-трудно и по-трудно ще се намира работа, като няма образование. Ето защо казвам - най-напред образование. …Но ти цял ден да стоиш, да се чудиш какво да правиш, да имаш 7 деца, да вземеш детските надбавки и социалните помощи и цял ден после да ядеш и да пиеш, е няма да стане така. (Трябва) да спрем незаконното строителство, проституцията, наркотиците. …Това е начинът, няма как.”(Б.П. – ром, председател на ромска фондация)
·         „Но мен също ме дразнят тези, които например имат по 15-16 деца и продължават да правят още деца. На мен такива не ми харесват. Точно заради такива ни слагат всички под общ знаменател. Извинявай, но аз не искам да се оприличавам с тях – не би трябвало и не искам. … за мен някоя, която има повече от три деца – би трябвало да й сложат една спирала на тази булка, няма значение българка, циганка или туркиня, и да се приключи (смее се)”(Б.К. – ромка, специалист в районно управление „Социално осигуряване”, НОИ)
 
Критичният поглед към „своята” общност е много важен, като основа за анализ и за изследователя, защото съвсем друга „тежест” има подобна констатация и критика на наблюдателя отвън. И тук има един съществен детайл: такова критично отношение към общността и към порядките в нея имат онези, които са вече успели роми, онези, чийто успех достатъчно ги е отдалечил, дистанцирал от етническата общност, от квартала, гетото, превърнал ги е в „резервирани” и дистанцирани към общността, в „чужди сред свои”, в „изключения” от масовия случай.
Знаем старата мъдрост: няма по-ожесточен еретик от доскоро вярващия!… Най-силни критици на една общност са тъкмо онези, които са произлезли от нея – те не само, че знаят много по-добре нейните слабости, но и ги боли много силно, че и те самите, пряко или косвено, са изстрадали лично преодоляването на тези слабости. От една страна, успелите са произлезли от същата тази етническа общност; дори и да го отричат външно – „те знаят” своя произход. От друга страна, успехът ги води до съзнателното отграничаване от тази общност, което предполага много често и сложна, вътрешна психологическа драма и борба.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.