Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

4.1.3. Личната мотивация

 
4.1.3. ЛИЧНАТА МОТИВАЦИЯ:
          АМБИЦИЯ, ЦЕЛЕУСТРЕМЕНОСТ, ОТДАДЕНОСТ
 
Доста често респондентите поставят акцент върху значителните лични усилия, които са положили, за да стигнат „до тук”, до успеха си – те разказват с охота през колко и какви трудности са минали за да успеят, колко пречки са преодолявали, колко амбиция и упоритост, колко силна воля и целеустременост, при това постоянно е трябвало да приложат. Неслучайно, голяма част от тях сравняват живота си „нагоре” с „борба”, че е трябвало постоянно „да се борят” за да успеят. Част от тях приемат това за нормално, естествено – „Животът е борба!”. Други, предпочитат героизирания вариант на „изстрадали” от дискриминацията, те обясняват нуждата от борба тъкмо поради трудностите с различния си етнически произход, че се е налагало да влагат „двойно повече усилия” спрямо останалите, за „да се преборят” със статуквото, за да успеят. Една ромка-детска учителка в едно село, недалеч от София, патетично, вероятно и поради характерния позитивен наивитет на упражняващите тази професия, обедини двете линии на обяснение, като цитира Херцен: „Достойнството на човешкия живот е в борбата!”. А какво е „борбата” – нали това е решимостта, усилията, преодоляването на трудности, да следваш своята посока, цел, да не се „оставаш на течението”?!…
            Независимо от избора на варианта на обяснение, интервюираните са единомишленици в изискването, че за да успееш в живота, трябва да си много лично мотивиран, да имаш желание за развитие и просперитет, да си преценил, че И ТИ можеш, да си амбициран да постигнеш дадена цел, да следваш неотклонно целта си. Дори част от успелите роми споделят, че за тях огледално-обърнатата страна на успелите – неуспелите, това са хора, които именно нямат лична мотивация за нищо, защото имаш ли силната воля и стремеж да постигнеш нещо – ще го постигнеш, независимо от цената на усилията, която ще ти струва. Т.е. става дума за лична мотивация в двата смисъла: както на самите вече успели, като ретроспекция, като извеждане на важен фактор за личния им успех, така и като съвет към всеки, който желае да успее.
·         „Успехът, мисля, за всеки е индивидуален. Според мен, тук има роля както личната мотивация и амбиция, така и Господ. Аз съм вярващ човек и смятам, че тези неща вървят паралелно, за да успееш в живота.”(Б.Т. – ром, шеф на ромска фондация)
·         „От отрицателните черти на ромите бих посочил липсата на мотивация за образование, това е един основен проблем, от който произлизат много други.” (Ц.П. - ром, председател на фондация)
·         „В училищата, в които съм учил имах не много мотивирани съученици, а това оказва влияние. Аз, обаче, успях да се преборя със заобикалящата ме среда.”(М.С. – ром, ръководител на младежки клуб)
·         „Знаех, че трябва да го направя – това ми беше мечта и цел. Просто... човек без мечти и без цел е нищо. А пък и специалността много ми хареса – исках това да работя и с това да се занимавам.”(Р.Р. - ром, общински съветник и местен лидер на ромска партия)
·         „О, Боже, аз винаги мога да искам повече от себе си и го правя. В смисъл, смятам се за успяла донякъде, но не напълно, винаги имам някакво неудовлетворение, което гледам да задоволя, обаче след това идва ново. Така че борбата е безмилостна, жестока и постоянна в насока себеразвитие, себеутвърждаване и т.н. Мисля, че това трябва да бъде валидно за всеки, който иска да допринесе не само за собственото си благо, но и за всеобщото благо.”(Ч.Р. – ромка, експерт в престижна фондация)
·         „Бих казал от личен опит и от това, което съм научил от родителите си – постоянство. Поставяш си цел и я гониш до край.”(А.Ю. – турчин, частен консултант)
·         „Когато имаш амбиции и поставени цели и ги преследваш докрай, резултатите неизменно ще дойдат. Тези, които нямат волята да го направят, са „неуспелите хора“ по мое мнение.”(С.Ф. – туркиня, служител в общинска администрация, местен партиен лидер)
 
Интересно е да отбележим, че в доста от случаите на интервютата с успелите се срещаме с дълбоко приетото и трайно чувство, че в своя път към успеха те са дълбоко личностно мотивирани, защото изпълняват осъзнатото усещане за мисия, за това че техният успех е просто следването на мисията в живота им, на това, за което те са призвани и длъжни, което е техен морален дълг, най-вече по отношение на пълноценната интеграция в обществото на техния етнос.
·         „Като завърших средното образование хората идваха и ме търсиха ей за такива консултации... Аз пък, … съм се родила с мисията да помагам. Разбирате ли? Това ми е просто… Искам да помогна. Не мога да спя иначе. Така, трябва да направя добро! Нали, човек наистина понякога се ражда с такава мисия - да прави добро, да ощастливи другите. И така почнах. …И съм удовлетворена. … Работя защото това ми харесва. Помагам, чувствам се полезна.Даже понякога ме дават за пример. Казват, не ромите, а българите, казват: … погледни я сега какво прави, ела сега при нея ще отидем за консултация, а не при оная …, тя ще ни каже какво да правим. Идват и наистина чувстват, че аз мога да им бъда полезна. Но пък чета много, …и търся закони, всичко и им казвам всъщност как да бъде.”(К.А. – ромка-председател и управител на ромска фондация)
·         „С дейността, с която се занимавам съм изцяло в полза на ромите. Включването им в различни програми им помага да подобрят живота си. Най-важна е помощта за децата, защото те са нашето бъдеще. А бъдеще без образование и един добър стандарт на живот, няма да е добро. Това е целта на дейността, на която съм отдаден – живота на моето малцинство да се промени към по-добро.”(К.А. – ром, лидер на ромска фондация)
 
А ето какво е записал в бележките си един от нашите интервьори:
·         Изключително много съм впечатлена от г-н Ж.Ж., от неговата биография, от различните и многобройни дейности, с които се занимава. Очаквах, че той разбира се е успял, но не предполагах, че е толкова успял. …Впечатлена съм от неговата увереност, от невероятната отдаденост, с която е решил да работи за етническите малцинства, да защитава правата им, да отстоява техните позиции и да им помага да постигат това, което искат. Впечатлена съм от идеите му, от представите му за живота, за успеха. …Този човек притежава харизма, има някакво излъчване... Това е наистина един успял човек в пълния смисъл на думата. И тук не става въпрос за финанси или материални неща. Той е успял, защото е имал възможност да сподели идеите си, да намери сподвижници и да работи за благото, за доброто на по-слаби от него хора. … Но той … е успял, защото е уважаван от хора от различни етноси. Постигнал е това, за което много хора, независимо от етническия си произход, могат само да мечтаят.”(Нина Игнатова – студент в специалност „Публична администрация” в СУ)
 
В потвърждение на тези думи са и отговорите на самия интервюиран от нея ром, шеф на асоциация, който добре осъзнава ролята именно на личната мотивация за да успее, значението на неговата силна воля и решимост, вътрешното му убеждение в успеха:
  • „Това, че съм от етническо малцинство никога не ми е попречило да постигна това което искам. Но затова ми е помогнала разбира се и моята решителност, вътрешната убеденост в успеха. Аз работя за това всички общности в България да се уважават на принципа без привилегии и без дискриминация”(Ж.Ж. – ром, председател на НПО).
 
В подобен смисъл и друг интервьор е силно впечатлен от личността на интервюираната успяла ромка - С.В. - младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация:
·        Отговорна, незадоволяваща се от постигнатото, отворена за диалог с всеки, знаеща цената си, без да се хвали излишно; горда с мъжете в своята къща (съпруга и синовете), което може да се улови в погледа й – те не напускат мислите й, дори когато не са до нея, готова на лишения, за да инвестира в образованието на децата си. …Умее да влияе, съобразяват се с мнението й. Упорита, тя не се огъва пред трудностите. Затова и постиженията, макар и далече под желаните, има за какво да я радват. И с право, тъй като са плод и на нейните усилия. Тя е създала около себе си в годините едно широко ядро от хора от ромската общност, които действително са в състояние да въздействат върху по-малко амбициозните, демотивирани представители на етноса.”(Виолета Василева, студент в магистърска програма в специалност „Публична администрация” в СУ)
 
Доколко произходът от етническо малцинство не създава комплекси и задържащи психични реакции? Това са чести въпроси, които успелите коментират. Те са единни, че въпреки трудностите, когато човек е мотивиран, упорит, амбициозен, нищо не може да го спре.
·         „Никъде досега не съм се чувствала дискриминирана и никога досега не съм срещала трудности в адаптацията. Може би просто съм имала късмет, но искрено вярвам, че когато изпълняваш поставените ти задачи и не се държиш комплексарски, няма как да бъдеш дискриминиран.” (Т.В. – ромка, експерт в МОМН)
·         „Дали ми е създавал пречка (етническият произход), за да успея - създавал ми е. Въпросът е, че аз не съм се предавала. Това е по-скоро някакво личностно качествоупорит и това, че се самомотивираш. Това според мен са някакви личностни качества, които зависят от семейната среда, в която растеш. Така че, създавал ми е, но съм го преодолявала. А какво се промени в мен след успеха ми... ами нищо?! Освен, че имам повече приятели, повече познати, повече контакти, нищо друго! Аз съм си аз, просто.”(Н.Н.- ромка, програмен директор в престижна институция) – това, че си
·         „Мисля, че проблемите с етноса идват от характера на човека, от негативните черти, които носи даден етнос, а не че си от този етнос и всъщност ти ако имаш добрите качества – да си трудолюбив, да си честен, да си амбициозен, ученолюбив, любознателен … нямаш никакъв проблем да се реализираш. Дискриминационни изказвания и действия наистина има, ама те не са точно спрямо етноса, а спрямо характера на човека. Сега, когато един човек е мързелив, когато краде, когато е мръсен, когато няма амбицията, доброто в него е малко... Какъвто ще да е, и американец да е – ти пак ще се отнесеш към него по този начин. Нормално е. И обратно – какъвто и да си, когато ти имаш тези качества, които се ценят – положителните качества, границите се размиват. Хората те приемат такъв какъвто си. Никога не съм чувствал някаква дискримиинация и не се чувствам дискриминиран.”(Т.Т. - ром, лекар)
·         „С времето колегите явно свикват, че тоя човек, който е малко по-различен по цвят, не им отстъпва по образование, интелект, могат да говорят с него, даже и кафе да пият, така че зависи от човека как ще се докаже.”(С.В. – ромка, младши експерт по етническите и демографски въпроси в областна администрация)
·         Максимата на един от респондентите е „И утре е ден, но друг…”, т.е. не трябва да се отлагат нещата занапред, а да се работи упорито, още днес, още сега. (Н.Н.- ром, зам.кмет на район в София, отговарящ за интеграцията на малцинствата)
 
Силната лична мотивация е дълбоко присъща на успелите, те съумяват да преодолеят доста големи трудности по пътя, вкл. лични здравословни проблеми. Можем да предположим какви и колко усилия са били нужни например на нашата респондентка К.А.(председател и управител на ромска фондация) в нейния труден живот: още когато тя е твърде млада - почива баща й, а като тя е на 15 г. - умира брат й. От стреса я заболяват ставите и й ампутират единия крак и едната ръка. Лежи в болница повече от година. В името на децата си тя се мобилизира, започва тази си работа с проектите. Сега тя е един от най-уважаваните в областта лидер на НПО, грижещо се за решаване на проблемите на ромите, с много спечелени проекти, с призната, полезна дейност. А ето, увлекателният разказ за трудния път към успеха на ром, започнал, буквално от „нищото” и стигнал до престижната позиция на митничар, на човек с добри доходи, с престижна и отговорна професия. Цял един живот, една съдба:
  • „Започнах работа за първи път, когато бях на 14 години. Живеех в провинцията. …Първата ми работа беше като общ работник, товарач на картофи. …Това, обаче беше само лятото, когато прекъснах средното си образование. Спрях да уча … след като завърших 8 клас, защото нямаха пари нашите да ме учат. Аз съм от много бедно семейство ….Животните гледах през зимата, защото бях най–големият от децата …. Майка ми взимаше помощи и си седеше в дома. И двамата ми родители са без образование, със завършен осми клас е баща ми, а майка ми е учила до пети клас. И така от петнайстата ми година… Като станах на осемнайсет години, баща ми отиде при директора на Завода за електроди…, рева му три-четири месеца да ме вземе в цеха на работа, като общ работник. Човекът беше много добър и разбран, извика ме един ден и ми каза: „Защо не си учил след осми клас. Момче, такива като тебе има много на път и под път, заради баща ти те взимам, че реве, че няма какво да ядете…Но ако те хвана, че пиеш по време на работа или бягаш и не работиш, ще те уволня – веднага. От утре почваш.” От този ден където ме видеше шефът ме пошляпваше по врата и ми казваше: „Много съм доволен от тебе, в издънка не съм те хващал, виждам, че работиш. Не приличаш на циганин, вземи и запиши да учиш за средно образование”.…И така се записах вечерно и за две години взех средно образование. … Няма да крия, че ме уреди с връзки в УНСС да уча, в специалност „Аграрна икономика” - задочно. … Аз напуснах завода и дойдох да живея сам в София. …При строителството на една административна сграда се запознах с инвеститора, много свестен човек. …Мина около седмица, дойде при нас, докато обядвахме, така, на земята,… и между другото ме попита: „Ти циганин ли си, българин ли си, къв’ си”. Аз му казах, че съм ром. Той се засмя и каза: „Ако се къпеш и не ми миришеш, ще те взема да ме возиш, защото моя шофьор напуска.” Веднага се съгласих. …От тук започна и голямото развитие в отношенията ми с „цивилизацията”. Запозна ме новият ми шеф с много хора. …Дълго време му бях шофьор, ходех с него къде ли не, видях много неща, но време за личен живот нямах. Пускаше ме само да ходя на изпити. Нае ми една гарсониера – много мизерна, но си живеех сам и ми я плащаше. Даде ми и телефон. И всичко това, защото бях до него денонощно и ме ползваше, като момче за всичко. Имах диалект, който постепенно изчезна, много се стараех, докато изчистя говора си, но се получи. Шефът ми даваше дрехи от синовете си, купуваше ми парфюми. При реновирането на един пловдивски хотел, който е на един много богат човек от турски произход, се запознах с една девойка, която работеше във фирмата му, която също беше от турски произход. …И така след четири месеца се оженихме. …Имах (трудности заради етническия си произход), разбира се. То бяха, проучвания, чудеса. Когато за първи път се явих на конкурс за …агенцията, комисията, която провеждаше конкурса ме гледаше странно, оглеждаха ме и се подсмиваха ехидно. Резултатите от писменият ми тест бяха много добри. Директорът на дирекцията ме попита, дали съм от някакво етническо малцинство. Аз се притесних и му отговорих, че съм ром. Той ме погледна учудено. Разговорът не беше много в моя полза. Тръгнах си и може би малко съжалих, че съм отишъл на интервю. Мина месец, но никой не ми се обади да започна работа, въпреки, че бях се класирал на конкурса с необходимите точки. От Дирекцията ми се обадиха след около два месеца, да отида при тях. Една от служителките ме покани в една стая и ми каза, че ще постъпя на работа, но след месец, такава била процедурата. Накара ме да подпиша куп декларации и ми даде списък с документи, които трябва да представя. Усещах не много добро отношение към мен. Много ми стана обидно, но си замълчах, защото исках работата, въпреки че ми се искаше да избухна. След като започнах работа, разбрах, че са ме проучвали три месеца, което не било официално, а само за тяхна информация. Бях смачкан от всичко това, при положение, че не съм осъждан, не съм задържан в полицията и нямам никакви провинения, като гражданин. В началото на кариерата ми колегите не ме приемаха особено добре, гледаха на мен, сякаш съм човек второ качество. Беше ги страх да не ги крада, да не ги изкажа на ръководството – примерно, че закъсняват за работа. Беше ми много тежко. И това отношение продължи дълго време, около две години. Аз се държах добре въпреки всичко. Междувременно записах магистратура „Бизнес администрация” – дистанционно обучение в УНСС, с което се разсейвах от това напрежение, но това не повдигна имиджа ми сред колегите. До такава степен ме унижаваха, че ми е идвало да напусна. Не ме обиждаха директно, но отношението им към мен беше унизително, от техните действия. Не ме приемаха, като част от екипа и това беше най–големият проблем. С всяко действие ми показваха, че не съм един от тях. … И така две години. След като завърших магистратура, помолих директора да ме премести, че не мога да работя с екипа. След дълги уговорки и молби, след три месеца ме преместиха в друго митническо бюро, където съм сега. Тук колегите са по-различни. Дори и да не ме харесваха в началото – не ми го показваха. Мина обаче още една година и сякаш вече забравиха, че съм ром. Усещам много добро отношение, не ги е гнус от мен, или поне не го показват.”(К.Н. – ром, митничар)
 
Преднамерено поместваме голяма част от тази лична изповед, за да можем да осмислим и разберем повече истинския, неподправен душевен свят на нашия интервюиран, неговите вътрешни чувства и преживявания.
 
Поддържането на формата на професионалист и компетентен специалист е неотменимо изискване и индикатор за силната лична мотивация на всеки успял, особено занимаващ се с обществена дейност. Един български турчин споделя:
  • „Книга (художествена) не съм чел може би над 10 години. Но за сметка на това много интензивно работя с Интернет. Пресата я преглеждам всяка сутрин по диагонал, списания много рядко, но основно - Интернет, новини, научна литература по конкретни проблеми, когато се работи или конкретни казуси; значи „чичко” Google е нещо много сериозно.”(Ш.О. - турчин, експерт по етническите въпроси към голяма градска община).
 
На въпроса дали имат желание да се развиват в областта, в която работят, отговорът е категорично утвърждаващ:
  • „Непрекъснато. Живея всеки ден с тази мисъл – да се развивам. Затова непрекъснато ходя на курсове, чета и се интересувам, дори търся развитие в работата си.”(Р.Р. - ром, общински съветник и местен лидер на ромска партия)
·         „Смятам, че с добра квалификация и непрекъснато самоусъвършенстванеконкурентноспособен. ...Не смятам да спирам до тук с образованието си. Освен формалното образование човек трябва да се образова и неформално, тъй като това допълнително усъвършенства личността и я прави по-адаптивна към житейските предизвикателства.”(Н.Н. – ром, зам.кмет на район в София, отговарящ за интеграция на малцинствата) човек винаги може да бъде
·         „Никога не е късно човек да се развива. Аз постоянно следя магистърските програми в университетите и с най-голямо удоволствие бих учила още.”(Б.Б. – туркиня, служител-мениджър в банка)
·         „Ами, значи, стигнала съм до бакалавър. Имам амбиции да правя магистратура... Завършила съм Американския университет в Благоевград … Била съм и на стаж в Европейската комисия. Но продължават да ме тресат някакви бъдещи амбиции... Мъжът ми в момента… в момента учи „Бизнес” в Дания. В момента аз съм в подобна процедура… да продължа да уча… Човек е длъжен да опита от всичкоЛично аз мога повече и искам повече за себе си.”(Ч.Р. – ромка, експерт в престижна фондация)
 
Голяма част от интервюираните успели роми са хора постоянно заети, ангажирани с различни дейности. Те са типичните „работохолици”. И сякаш това е естествено: да си успял, в известна степен предполага да си изцяло отдаден на работата си, защото тъкмо в и чрез работата се изразява този твой успех, твоите постижения. От това отдаване те често не успяват да поддържат баланса между работата и семейния живот, но го приемат за неизбежно.
·         „Семейството страда заради работата ми, защото аз съм си аз, нека да не прозвучи като хвалба, но съм човек работохолик – работя по 12 часа. Включително и събота, и в неделя ходя в офиса. Искам да изпипам работите докрай. Проверявам всичко, включително и счетоводителката... Нали искам да съм сигурна, за да има резултати по проекта. Но за сметка на това съпругът ми ме отменя вкъщи – готви, пере, чисти. Така че имаме разпределение.”(К.А. – ромка, председател и управител на ромска фондация)
·         „Ако не е съпругата ми и сега - синът ми, да поемат на 90% от тежестта за поддържане на къща и всичко останало, ако разчитат само на мене – няма да стане. Аз съм отдаден изцяло на работата си. Работата ми заема цялото време. При нас работно време няма. Няма празник, щом трябва да се направи нещо, се прави. Обикновено почивните дни са най-добрите дни за работа, т.е. да се свърши това, което през останалото време по една или друга причина не може да се напише. В гражданските организации отпуск няма. … В такива организации, където имат работа и хората си обичат работата, отпуски няма.”(Б.П. – ром, председател на ромска фондация)
 
Забелязва се един детайл: успелите не просто са работохолици, те не само приемат напълно тази своя „съдба”, като хора с мисия, като нещо неизбежно. А сякаш на тях им доставя и удоволствие тази категоричност на изказа за тяхната тотална, пълна отдаденост на работата, осъзнаването, че вършат нещо важно, значимо, полезно, че другите, които имат свободно време, почивка и отпуски всъщност не работят така сериозно, както тях. Те харесват и приемат тази си всеотдайност, като нещо саморазбиращо се, дори и като въпрос на гордост и самочувствие.
 
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.