Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

3.2. Методът на жизнените истории

 
3.2. МЕТОДЪТ НА ЖИЗНЕНИТЕ ИСТОРИИ:
       ВЪЗМОЖНОСТИ, ОГРАНИЧЕНИЯ
 
 
Биографичният метод (или методът на жизнените истории, или методът на жизнените траектории) е подходящ при изучаването на жизнените и кариерни пътеки на личността на фона на социално-значими фактори, като историческо съвремие, обществен статус, национална и етническа идентичност, благосъстояние и др. По думите на Сартр (цит. по Ферароти 1981) изследваният човек не е просто една индивидуалност, а „отделна, уникална вселена” и въпреки че неговият житейски път може да се генерализира по различни социалногрупови, стратификационни, ценностни и статусни критерии и да се универсализира от епохата, в която живее, тази личност не престава да се възпроизвежда отново в своята уникалност. В този дух на размисъл очевидно личността трябва да се изучава от две перспективи едновременно – от гледна точка на всеобхватността на историята и от индивидуалната перспективата на своя път.
 
3.2.1. Неповторимо индивидуалното и общовалидното
Възгледът на Сартр е своеобразен отговор на дилемата между номиналистичния и холистичния подход в тълкуването на житейския успех – всяка личност може да бъде разкроена до конкретни случайности от индивидуалната й биография (опорни точки като обстоятелства, хора, събития, културно и материално наследство от предшественици; късмет; „да бъдеш на точното време в точното място”; вроден талант и други ресурси) и в същото време да бъде наложена върху координатната система на съвремието си, от където да се потърсят импликациите на соцуима върху предоставянето на опции и правенето на избори за развитие на същата тази личност. Все пак с оглед на конкретното наше проучване може смело да се заяви, че обектите на изследователски интерес успелите роми са успели както по свой уникален начин и хронологичен ред, така и в съответствие с универсалните принципи на обществото, за което да си успял е да имаш добра професия и образование, благосъстояние, семейство, здраве, приятели, приемане и уважение. Методиката на проучването „Успелите роми” обхваща и анализира тези взаимно свързани и редуващи се в разказа мизансцени – личният свят, социалната среда, историческото време (България - 20 години след прехода към пазарна икономика, млад член на ЕС, с демократични институции). При разчитане на животоописанието е препоръчително изследователят да следва динамиката в два плана: от биографията към социалната система и от социалната система към жизнения път. Знанието за едната цялост става интегрално знание за другата цялост, което спомага за взаимното им тълкуване.
Индивидите не са само основатели на социалното, а и негови усъвършенствани продукти, синтезирали опита особено на първичната група. По тази причина Ферароти предлага първичната група да е основният „протокол” на биографичния метод, тъй като отделният човек не обобщава в себе си обществото директно, а благодарение на непосредствената социална среда, която обитава. Именно малките групи са активните посредници (агенти), култивиращи социален контекст. Движението от личната биография към обществото и от обществото към личната биография създава активни полета на опосредстване - изследователската задача е да се разчетат тези полета от гледна точка на отделния човек, който представлява както техен хоризонтален синтез (чрез непосредственото си участие в първична група), така и техен вертикален синтез, посредством времевата последователност на неговите социални взаимодействия. Изследователят идентифицира централните опорни точки между социалните структури и индивида или там, където човешките практики и социалната система се срещат и конфронтират директно (Ферароти 1981: 20-27). Това се случва директно в малките (първични) общности – семействата, колегите на работното място, съседите, съучениците. Всъщност първичната група се явява основен медиатор между индивида и социалното. Тя е интегриращата зона между публичното и частното, между социалните структури и Аз-а, между психологическото и социалното, между всеобщото и единичното.
Изследването „Успелите роми” също се подчинява на идеята, че логичен и удобен за социологическо наблюдение е разрезът между удовлетворението и благосъстоянието на изследваната личност и мястото й в отделните първични общности – професионална, семейна, локалната (и етническа) общност, училище, университет; във взаимодействието й с членовете на широкото общество и с институциите. Посредством проучване на първите стъпки на личността като дете, на родителите и на собственото му семейство, улицата, учителите, роднините и колегите, се измерва подвижната и богата сложност, произтичаща от множествените и противиречащи си взаимодействия на индивидуалния обект на наблюдение. Методологията на „Успелите роми” следва социологическия принцип да изучава обектите в тяхната интензивност на социални взаимодействия на различни хоризонтални и вертикални нива – професионално, общностно, институционално, политическо или културно участие. Динамиката на житейския разказ от личната хронология към обществото е безусловна, тъй като общите тенденции, протекли или протичащи в целевата група, към която принадлежи изследваният, са нескончаеми и именно те носят социологическо, а не психологическо познание. Въпреки аргументираното обяснение за тясната обвързаност между първична група и изследвана личност може да се каже, че в конкретното изследване, в неговата качествена част (дълбочинните интервюта и фокус-групи) в центъра на научния интерес е индивидуалната биография на личността в световъртежа й от нагласи, избор и взаимоотношения, по продължението на един последователен житейски път. В този ред на мисли биографията е аналогична на темпоралния (временния, преходния аспект) на идентичността – онова, което Гофман нарича „личностна идентичност” за разлика от „социалната идентичност”(Фишър 1978 – цит. по Kohli 1981: 65).
Съществуват редица примери за взаимната връзка между личната и т. нар. биография на първичната група (т.е. между „персоналните”, личностни и „социални” идентичности на респондентите) в настоящото проучване, като такъв пример е  последователността от въпроси:
·         „Разкажете накратко за Вашия трудов път”/„Какво работиха родителите Ви” и
·         „Срещали ли сте ограничения във Вашето израстване в работата, в кариерата, заради етническия Ви произход?”
 
В този блок от въпроси проличава изследователското търсене на пресечки между линейния разказ от последващи длъжности и работодатели на респондента с вероятността за междугенерационна вертикална мобилност в професионално-образователно отношение и ограниченията на етническата принадлежност пред кариерата на личността.
Втори пример:
·         „Към кои хора, групи от хора, категории в обществото се самоопределяте? Какви са хората, на които искате да приличате?” и
·         „Кое е по-важно: дали човек се определя сам като „успял” или дали другите го смятат за „успял”?/„Чувствате ли се полезен и уважаван от другите?”
 
Разгледания случай подава информация хем за автоидентификацията на човека със социален статус, ролевите модели, които следва и които са му подадени от общността/обществото, хем и за Аз-представата и на огледалния („мен”) образ за житейския му успех.
Трети пример:
·         „Къде се научихте да свирите?” е въпрос, който обобщава индивидуалната стратегия на успелия музикален изпълнител за сполуката на професионалния фронт. Когато обаче същият интервюиран е попитан:
·         „На кого подражавате в занаята?” или „От кого се учихте на музика?”, това предполага разкриване на Аз-представата за модели за подражание, учители, среда, обкръжение, допринесли със своя заряд, опит, мотивиране и полезни съвети за поощряването на таланта.
 
По отношение на ромите журналисти, интервюерът задава поредица от въпроси, свързани със социализацията на човека в професионална или академична среда. Въпроси, касаещи „мен”-образа са:
·         „Какво е отношението на колегите Ви към етническата Ви принадлежност?”;
·         „Имало ли е моменти, в които сте били „щадени” в професионално отношение заради произхода Ви или други, в които сте били дискриминирани в работна среда?”.
 
Задават се и въпроси, отнасящи се до приноса или отпечатъка, който успялата личност оставя върху общността си:
·         „С какво от професионалния Ви път се гордеете най-силно? Какво направихте за семейството, общността, страната си?”,
·         „Смятате ли, че ромската общност има нужда от добри примери и кои роми биха били добри модели за подражание? Послужете си с професии, с имена”,
·         „Поддържате ли контакти с други успешно реализирали се роми в различни области на обществения живот?” и др.
 
Koли извежда две функции на жизнената история – справочна и оценъчна (Labov, Waletzky 1967 – цит. по Kohli 1981: 67). Справочната функция представлява описание на минали събития, като се спазва времеви ред. Оценъчната функция е препращане на тези събития към сегашното, когато е обмислена значимостта им от разказвача в момента на разказване. Автобиографиите на успелите роми (или житейските истории на интервюираните от първо лице единствено число) са субективни повествования, които от една страна съдържат елементи на възстановяване на личното минало, а от друга страна проследяват и оценяват жизнените процеси от перспективата на зрелостта. Структурата на жизнените истории се основава на осмислен опит и преживяване и сблъсъка на личността с времената и нравите.
Човешкият живот е резултат от многобройни преобразувания и ключови събития (лични или исторически), които непрекъснато подтикват човек да избира модели и да обновява житейската си стратегия, пише Агнес Ханкис (Hankiss 1981). В конкретното настоящо изследване на успелите личности от ромски произход „образецът” е демонстриран от неписаните правила на етническата общност и на голямото общество, от реда в дома и семейството, от стигмата и ширящите се стереотипи спрямо ромите, както и от позитивните действия на държавата и неправителствените организации спрямо представители на малцинството. Личният избор, от друга страна е как се моделира поведението на наблюдавания индивид спрямо стереотипите и предразсъдъците, как той или тя са избрали професията/занаята си, как са се утвърдили като професионалисти, как са избрали партньорите си, дали спазват етнически празници, дали общуват с общността си или напротив, дали са се образовали, каква музика и книги предпочитат, от кого са се учили в професията и т.н.
 
3.2.2. Структурираните самопредстави:
          миналото като част от настоящия успех
 
От гледна точка на изследването „Успелите роми” може да се твърди, че представителите на целевите групи следват т.нар. в литературата „династичната (линеарна)” или „противоположната” стратегия (Hankiss 1981: 203-209). И при двата случая (дали с добро или с изпълнено с лишения детство) зрелите години на нашите респонденти са увенчани с професионална и лична сполука и в процеса на интервюиране не са регистрирани случаи на прилагане  на стратегиите с „негативно” настояще. Не е идентифицирана лоша самооценка за актуалния кариерен път сред респондентите на „Успелите роми”, но има случаи, в които роми журналисти от по-старото поколение не са съумели да се адаптират изцяло към новите възможности на пазара на специфичния им труд. Тези личности не отговарят на схемата за успех в панела „материално благополучие, заплата, имущество”, но са уважавани от ромската общност, познати и признати са и извън етническата група; те са духовно богати творци и хора със стабилна ценностна система. Други „успели роми”, като музикантите и предприемачите, са уважавани от ромската общност и са получили признание от голямото общество за таланта и уменията си. Голяма част от тях обаче са без специфично образование, което отчитат като минус пред себеопределението им за „успех”. Въпреки това всички те са убедени, че децата им ще учат, за да компенсират този недостатък при родителите.
Конструирането на жизнени истории е начин, при който човек представя аспекти от миналото си, които са релевантни към настоящия „успех”. Така се осветляват намеренията на индивида, ориентирани към бъдещето му и се пренасочват настоящите му действията в желаната посока. В този смисъл жизнените истории не са просто колекция от всички събития в течение на живота, а по-скоро „структурирани самопредстави”. Тъй като разказът за себе си от първо лице единствено число е въз основата на претворяване и преоценяване на изминали събития, той крие често хиперболизация, изместване на фокуса на темата и изследователят с право се замисля за достоверността на получената информация. Отключвайки проблема заистинността в автобиографията,Томас и Знаниецки (1958 – цит. по Kohli 1981: 69) считат, че най-висока степен на автентичност се получава при максимална искреност от страна на интервюирания. Биографичният метод при „Успелите роми” информира изследователите как субектите построяват мислено житейския си път и как препотвърждават и дори конституират своята идентичност и плановете си за действие. Разказът за собствения успех е изчерпателна и обширна „теория за себе си”(Kohli 1981: 65). Често умората от дългото „теоретизиране за себе си” при респонденти на „Успелите роми”(особено при творците) водеше и до елементи на хиперболизация на собствената персона и доизмисляне или разместване на някои автобиографични пластове.
Не трябва да се забравя и това, че изследователят в ролята си на изслушващ е в някаква степен и съпродуцент и съсъздател на жизнената история на информиращия и така поема някои основни функции в начертаването на житейската история, разбира се, по-скоро на етапа на нейната интерпретация. По този начин биографията по принцип е възможно да се превърне в „хетеробиография” (Kohli 1981: 66), т.е. историята да е приписана на дадения целеви субект и превърната в писмен документ. При дълбочинното интервю с успелите роми интервюиращият редува „наративни” въпроси за житието-битието на субекта с аналитични питания – какво субектът смята за дадена институция или за друга личност, или как осмисля даден епизод от живота си. С други думи редом с темпоралната последователност на житейския разказ респондентът е подтикван от изследователя да мисли, да оценява и анализира собствената си кариера и личния си път в светлината на етническата си принадлежост. В края на въпросника успелият ромски предприемач, учител или общественик преосмисля дефиницията за  успеха в контекста на собствената си биография - все пак респондентът е потърсен тъкмо като успял човек както в професионален, така и в личен план. Не е изненадващо, че ромите музиканти и журналисти в заключителната част от биографичното проучване признават, че трудът, човечността и късметът са факторите, изградили ги като личности и професионалисти. Поклонът към труда и правенето на добро са изконни елементи на националната ни ценностна система, изповядвани от ромите-респонденти. Трудът и усърдието, уважението към съседите са добродетели, познати от народното творчество, разказите на българските класици, изследванията върху оцеляването на българина и др., са в основата на изграждането на българският национален характер.
Методологически проблем пред социолога е как точно овладява и отсъжда „реалността” в контекста на всички прослушани равносметки. Експерти обръщат внимание на този спорен въпрос, предлагайки решение - събраният информационен материал да се кодира в дискретни категории, за да не бъде погълнат изследователят от потопа информация, опитвайки се да я схване (Mehan 1979: 29 – цит. по Silverman: 1985:21). Генерализирането на житейските истории до когнитивно смилаеми схеми е донякъде опасно, защото случилото се в дадена среда не може да бъде коректив на ситуация в коренно различно обкръжение. Огромно значение при събирането на жизнени истории играят девиантните случаи, защото те дават повод за критичност и напомнят на учения, че всяка отделна равносметка трябва да бъде осмислена в собствения й контекст. Социалната реалност е комплексна и не е възможно всички различни житейски ситуации да се поставят под общ знаменател и да се мерят с еднакво мерило. В този смисъл прилагането на етнометодологическия подход като допълващ метод може да бъде от първа помощ. За кодирането на смисли са приложими не само социологически подходи, но също и лингвистични прийоми, както и подходи от литературата. Посредством тези прийоми социологът онагледява какви умствени инструменти при обобщаването на биографичния процес са приложени от разказвача (концепцията за успех); културното съдържание на разказа (думи, фрази, препратки, въплътени предразсъдъци, невербални послания); какъв тип его-защита прилага респондентът (насочена навън и атакуваща източника на усложненията или насочваща отговорността за бедата към себе си) и други.
Гарфинкъл отбелязва, че социолозите трябва да внимават с налагането на „шаблонна” действителност и свои „насочващи” измерители. Не винаги едно животоописание е коректив за всичко, случващо се в настоящата социално-икономическа обстановка; напротив – както вече споменахме, за всяка история трябва да се съди от собствената й перспектива (Silverman 1985: 21). За риска изследователите да започнат да управляват подхода на жизнените равносметки, насочвайки въпросите в желателна за тях посока пишат автори (Gagnon 1981: 48). По време на теренната работа на „Успелите роми” изследователският екип постигна съгласие, че е най-етично и комфортно за обработването на интервютата, ако интервюираният говори освободено и обширно по предварително съгласувани блокове въпроси. Тези блокове (панели) по никакъв начин не нарушават целостта на разказа, нито вмешателстват в повествователните пластове, тъй като имат тематично-ориентираща функция. Измежду тези блокове въпроси са ролята на родителите за изграждането на личността; училището и учителите; етническите бариери или стимули пред успеха; участието на респондента в общностния живот; жизнената среда, която обитава; взаимоотношенията му в професионален план с колеги и публика и др. Тези панели с въпроси са направляващи за интервюирания, но и улесняващи последващото интерпретиране на житейските равносметки, тъй като изследователите съизмерват отговорите на панелите в различните животоописанията. Това е необходимо за социологизирането на събрания емпиричен материал, но в никакъв случай не води до ограничаване на разказите до определени обобщения, които да „услужат” на пишещия. Действително проучванията, базирани на въпросници, каквото е и „Успелите роми”, демонстрират изследователски контрол върху променливите, но без интервюиращият да прекъсва повествованието на разказвача. С други думи в случая с жизнените разкази на успелите роми изведените от анализатора генерализирани черти, тенденции и принципи са получени по емпиричен път, но не предварително, а в последствие, при анализа на вече полученото интервю, както се изразяват автори (Gagnon 1981: 48; Bertaux 1981: 37).
Често интервюираните очакват обратна връзка от изследователската работа. Информацията, събрана с научни методи, не е статична само поради факта че е основана на научни методи. Обектите на изследването не бива да научават изводите от наблюдението като пасивна аудитория, която безусловно приема разкритията на проучването, а по-скоро като личности, които могат да променят житейските си пътища, благодарение на изследователския анализ. Във връзка с това съждение Mehan (1979 цит. по Silverman: 1985:23) призовава към непрекъснат диалог между учения и общността като безспорен начин да се погледне критично на социалните обстоятелства, така че самите хора да предприемат действия, за да ги променят, след като са ги обмислили с помощта на учения.
Задача на проследяването на жизнената траектория е разучаване на социалното, което произтича от субективното съзнание на действащите лица, в проекция на времето. Придаването на дълбочина на „временното съществуване”, каквото е биографията, хвърля светлина както върху идентичността, проектирана в социалната реалност, така и върху историографията на общността.
В случая с проучването „Успелите роми” респондентите подхождат към времето като към социално-политическия фон, върху който са се разиграли съдбите им, както и колективната участ на маргинализираната общност, от която произхождат; от другия аспект стои личната им представа за времето като амбивалентно, протичащо субективно и носено от житейските течения. Например обстоятелството, което коренно е променило живота на голяма част от по-възрастните респонденти, са „променените правила на играта” след 1989 г. в България: „настъпването на демокрацията”, „влошаването на условията за работа”, „липсата на осигуровки и перспективи”, категоричната промяна на ценностите и морала, несигурността на днешния ден:
·         „По социализма работих в един отличен фризьорски салон. Мъчно ми е за времето, когато бях най-добрата фризьорка в града. Хората ме ценяха и имаше опашки пред салона. След като дойде „Демокрацията” от луксозните салони слязох “в дупката” (мазе на блок). Но това не спря клиентите ми, те пак ме търсеха. Благодарение на верните си клиенти успях да се задържа в бранша.” (ромка, 57 г., със собствено фризьорско ателие)
·         „Непосредствено след 1990 г. след промените нямаше друг изход, тъй като повечето хора бяхме съкратени и нямаше работа по обектите, реших да направя едно кафе-барче в собствената ми сграда. Не беше успешно, това не е хубава професия.”(ром, 62 г., бивш професионален шофьор и собственик на хранителен магазин)
·         „Спомням си бригадирските години и как участвах в строителството на пътя „Перник-Волуяк”. От „етносите” много малко хора могат да кажат, че са успели в живота. Аз мисля, че съм преуспял човек, ама хората от малцинствата се борят с двойно и тройни повече усилия от другите, за да успеят.”(ром, 54 г., държавен служител)
 
Обозначаването на исторически референтни точки (дати, събития, личности) изпълва със съдържание или сюжет жизнените равносметки при прилагане на биографичния метод. В случай че информиращият не разполага със събитийни повратни точки, на които да опре биографията си, социологът дестилира между редовете на разказа му хипотетична представа за времето (Gagnon 1981: 54).
Важно е изтъкнатото от основоположниците на биографичния метод Уйлям Томас и Флориан Знаниецки, че биографичният метод не цели да диференцира особеностите на отделните личности, а да разгадае онези елементи на техните съдби, които се поддават на генерализация, т.е. от които могат да бъдат изведени общи тенденции. Ч. Р. Мийлс (1953 – цит. по Даниел Берто: Bertaux 1981) говори за същото: социологическото въображение изисква да се издирят връзките между конкретното и общото. Изследването „Успелите роми” се опитва да се справи с тази задача - да открие общите житейски и професионални тенденции в частните равносметки за живота на интервюираните личностии паралелно с това да представи същите тези личности в тяхната уникалност.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.