Николай Тилкиджиев

Успелите роми т. І

Успелите роми т. І

2. Подходът

 
2. ПОДХОДЪТ:
    ПРЕДИ ДА СРЕЩНЕМ УСПЕЛИТЕ РОМИ
 
 
 
2.1. УСПЕХЪТ И УСПЕЛИТЕ РОМИ
       в контекста на социалната структура
       и качеството на живот
 
Кои са успелите?
Категориите успели роми. Един не толкова терминологичен въпрос
Уникалното и общовалидното в успеха
Неизбежната предзададена позитивност
 
 
2.1.1. Кои са успелите?
 
Пътищата за приобщаване и интегриране на ромите и на хората от другите етнически малцинства у нас са различни. Единият от пътищата, доказал своята жизненост в съвременните общества, който се оказва резултатен, е чрез механизмите на интегриранев социалната структура, по-конкретно, посредством включването на роми(както и хора от другите етноси!)вразличните основни социални групи и социални отношенияв обществото. Това е плодотворният вариант на свързване на „етническото” със „социалното”, това е трайният път за преодоляване на затвореността, сегрегацията, самоизолацията на малцинствените етноси. Изследвания показват многократно и недвусмислено, че ромите у нас далеч не са представени пълноценно в различните нива, сектори, сегменти, срезове на социалната структура, че се наблюдава една устойчива „етностратификация”, в която ромите заемат твърде неблагоприятни и неравностойни социални позиции (Тилкиджиев 2003: 149-158).
Затова нашите изследователски намерения са: посредством анализна основните типове жизнени траекториина „успелите роми”, да изведем най-важните причини, фактори,механизми за техния личностен растеж в успешното им включване в социалната структура днес у нас. „Вграждайки” се успешно на много добри и високи позиции в социалната структура, в основните социални групи и социални мрежи на националното общество, „успелите роми” е възможно да се превръщат не просто в позитивен пример, в образци на поведение за следване от други роми. Чрез своята лична кариера те и техните семейства действително пълноценно се интегрират в обществото, приемат и усвояват основните ценности и норми в това общество, стават необходима, неотделима част от обществения организъм, лично допринасят за общественото благосъстояние и развитие. Дали и как те или поне част от тях могат да стават и посредници за по-пълното усвояване на ценностите и нормитена обществото, дали те могат да играят ролята на ускоряващ „трансформатор” и катализатор за интегрирането на други роми – това вече е отделен въпрос, който изисква задълбочено и многостранно проучване и на него също отделяме специално внимание.
От познатата литература сравнително подобен по тема на нашия проект бе осъществен от Йосиф Нунев, публикувал резултатите си в книга, озаглавена малко архаично, но затова пък възрожденско – „Първопроходецът”, макар че акцентът там е по-тесен, върху т.нар. „ромската интелигенция” или дори само върху част от нея[5]в ромската общност (Нунев, Сечков 2009). Без съмнение, тези две разработки са оригинални, новаторски и допринасят за разширяване на недостатъчно видимия досега позитивен образ на ромите у нас, наред с традиционната,  стереотипизирана, стигматизирана, по-скоро негативна физиономия на този етнос в масовото обществено съзнание. . Опит за разширяване на своя обект Й. Нунев прави в следващата си книга, съвместно с Румян Сечков, посветена на неформалните ромски лидери
Тук под „успели роми”, като събирателен образ на проспериралите роми, влагаме по-широк смисъл.Поставяйки централният акцент върху социално-структурния[6] профил на „издигналите се роми”, като не по-малка, а често дори и по-съществена роля играят роми, извън „ромската интелигенция”, в най-честия, тесен смисъл на това понятие. Тук имаме предвид утвърдилите се сред ромите като предприемачи, като политици на централно и общинско ниво, като управленци в местни, общински, областни и национални институции, като лидери, управители, директори и активисти на фондации и други граждански сдружения, като адвокати, лекари, журналисти, музиканти – певци и инструменталисти от шоу-бизнеса, но и не само в него. Разграничавайки ги според тяхната социо-професионална, социалногрупова изява, тяхната специфична роля се очертава много по-релефно, по-ясно, като постижения и като участие в социалните отношения. Второ, изследванията свидетелстват за разнообразие в жизнените траектории на успелите, за различия в пътищата към успеха на успелите. Това допълнително налага да разтворим широкото ветрило на възможните им изяви в социалната структура на обществото. А дали ще имаме основания отново да „затворим” това ветрило – ще покажат анализите, т.е. след като проучим особеностите, спецификите на тяхната социално-професионална реализация във възможно по-голяма пълнота – ще установим дали зад и във всички тези иначе уникални форми на проява стоят или не поредица от устойчиви, трайни, характеристики, фактори, механизми, които можем да изведем и приемем за универсални, общоприложими. В разработката, след проверката и на дълбочинните интервюта, извеждаме за начало 11 социо-професионални категории „успели роми”, с убеждението, че типовете успешна кариера на ромите ще се увеличават, ще се множат и в следващите години. аспект на интегрирането, имаме предвид и две важни обстоятелства. Първо, както се оказа в хода на проучването, през последните години се разширява значително социалногруповия и социо-професионалния
 
Изследванията потвърждават, че наред със състоянието на затвореност, бедност и социално изключване, изолация, сегрегация, които са и най-често обсъжданите в литературата и в провежданите дебати по „ромската тематика”, в същия етнос се наблюдават, протичат паралелно, особено от 1990 г. насам, и все по-открояващи се вътрешно-разслояващи процеси – по-специално създават се и се развиват и по-заможни, по-издигнали се слоеве, сред които вече достатъчно ясно се забелязват: ромите в бизнеса,главно в дребния, но и в средния по мащаб бизнес, често разчитащи на достъпна и евтина ромска наемна работна сила; ромите политици и управленци, заемащи позиции в централната и местната власт; влиятелните по места лидери и активисти на „ромски” НПО, занимаващи се главно с „ромски проекти”, напр. свързани с усилията за „десегрегацията в образованието” на етническите малцинства, както и с практически проекти, често по въпроси на здравното възпитание и култура, по заетостта на живеещите в ромските махали; ромите интелигенти, която категория е твърде разнородна по състав: в образованието - учители, помощник-учители и други педагогически кадри; в медиите - журналисти в „ромски” и други медии; „хора на изкуството” – музиканти, певци и инструменталисти, танцьори и пр.
Какво е общото между всички тези социо-професионални категории?
Успели” са онези представители от ромския етнос, които са получили сравнително много добра и висока позиция в обществото(съпоставени с преобладаващите позиции на останалите от етноса) – на местно, областно или централно ниво, благодарение напритежаването и използването от тях на поне един от следните три основни ресурса, капитал, „активи”: икономически (собственост, средства, имущество), властов (организационен опит и подготовка, умения, лоялност) и културен (образование, знание, квалификация, култивирани интелектуални способности), следвайки класическата концепция за многомерната социална стратификация на Макс Вебер (Weber 1922/1971). Същите тези три ресурса, неслучайно са по дефиниция в основата на конституирането на основните слоеве на средната класа в съвременните общества (вж. подробно в: Тилкиджиев 2002: 185-188; Wright 1985: 10,153; Savage et al. 1992: 221-223; Goldthorpe 1997; Domanski 2000: 32-43). Съвпадението се корени в елементарния факт, че въпреки многообразието, дори на пръв поглед направо „уникални” по своите социални форми и механизми на растеж и развитие на съвременния човек, това са трите универсални главни социални „όси” или социално-структурни йерархии (по богатство, власт и знание), по чиито стъпала се извършва всяка индивидуална или социално-възходяща (реализираща успех!) мобилност във всяко съвременно общество.
В социално-структурен аспект “успелите роми” или „издигналите се роми” някои изследователи у нас и в други страни отнасят към един по-специфичен термин, към „ромския елит”(например в Румъния[7] и един от първите е дали и доколко всяко етническо малцинство има „своя, собствена” социална структура (само тогава в строгия смисъл на думата можем да говорим и за „техен”, на етноса, елит), или е по-прецизно да говорим за политици, управленци, интелигенти и пр. с даден етнически произход, които са включени в съответните социални групи на националната социална структура, на националното общество?! Важни са и въпросите за “долната граница” на този “ромски елит” и най-вече: откъде-нагоре започва елитното ниво? И което е производно: не се ли стеснява твърде обхвата, като понятие, приложимо само за “най-издигналите се” роми, чието количество очевидно е още по-малко. Докато под „успелите роми” може да се включи по-широк спектър на постижения на техни представители и от сравнително по-ниски социално-структурни етажи на обществото по богатство, власт и знание, но все пак достатъчно високо оценявани, като значително  „надскочили” масовото ниско ниво, като „успели” както сред ромската общност, така и в селището, в обществото. ), но употребата на този термин внася по-скоро условност, неяснота, неопределеност. Възниква поредица от въпроси
            Естествено, още тук, в началото, се налага да уточним основното понятие: що е успех? Какво ще разбираме тук под “успех”, когато говорим за „успелите роми”? В ежедневието хората влагат доста различен обхват и значение на понятието.
Под “успех” приемаме цялостната, обобщена оценка и самооценка за вече осъществения жизнен път,  като ретроспекция на възходящо придвижване (мобилност) на индивида (измеримо като състояние, статуси, позиции), което придвижване се приема както от индивида, така и от неговата референтна среда и общност, и от обществото,  като позитивно, благоприятно, даващо предимства, спрямо началното, изходно състояние. Това е положителната равносметка на постиженията на индивида, преценена откъм днешното, настоящето (в т.ч. към момента на изследването), която включва различни измерения на по-доброто качество на живот от предишното,  в т.ч. по-добрите обективни условия на живот и субективно благополучие. Още по-конкретно:
  • От една страна, това е самооценка за осъществената позитивна мобилностна самия индивид.Успелият има “успехова идентичност”, т.е. самоидентификация на “успял човек”(независимо от допълнително заявяваната условност или скромност на такова самоопределяне), той се самовъзприема, усеща се, като удовлетворен от притежаването на по-добро благосъстояние, личен и семеен стандарт,  от уважението на другите, от перспективите.
  • От друга страна, успехът предполага релевантност, съответствиемежду постигнатото от индивида и оценката на референтната общност и обществения контекст, т.е. адекватност на личностните постижения спрямо външната, общностна и обществено-приета, легитимна йерархия на благосъстояние и благополучие.Не е достатъчно отделният човек да си вярва, че е успял, трябва неговият успех и да се приема за такъв – в общността, селището, обществото.
 
Накратко казано, успехът е позитивна равносметка на постигнатото, в усилията за по-добро качество на живот.
 
            Защо именно включеността, интегрираността в социалната структура, т.е. постигнатият социален статус, принадлежността към една или друга социална група, към определена социо-професионална категория, е нещо особено важно в общата обяснителна схема на успеха (и) сред ромите? Това се отнася принципно и за успеха на всеки индивид, независимо от неговия етнически произход и идентификация. Наред с вече формулираното, успехът е сполучливо „вграждане” на отделния човек (бил той ром, турчин, българин, арменец и пр.) в обществените и социални структури.
Но?! Какъв е конкретният „събирателен”, видим и за другите образ на успелия, какво е неговото „обобщено лице” пред общността и обществото? Няма „успял” изобщо!... На практика, както ще се уверим и в хода на изложението, този събирателен, обобщен образ на успелия се „разпада” или по-скоро се „сглобява”, състои се от неговите социално-групови и още по-конкретно – социо-професионални по форма, по тип изяви. Веднъж, успехът на рома е в сполучлива политическареализация (политик), друг път – в издигането му в местната администрация (държавен или общински служител), трети път – той е успял с инициативи в гражданския сектор (лидер на НПО), четвърти път – той е диригент на филхармония или инструменталист-виртуоз, пети – е учител и т.н. Или успехът винаги има различни социо-професионални „названия”, лица, физиономии. Социално-професионалната принадлежност указва, „класифицира”, категоризира обществено-приетата форма на успешната изява на дадения индидид (т.е. отговаря на въпроса „Като какъв е успял?...) – и то не изобщо, а в конкретния социално-структурен обществен контекст. С други думи, това е на практика и всъщност „табелката” му, етикирането му, което не е нищо друго освен формата на неговата трудова заетост, в която той се е утвърдил, наложил се е, издигнал се е, успял е в обществото – на национално или на местно ниво.
Така, неизбежно, нашият анализ на събраната от терена емпирична информация и особено от дълбочинните интервюта на успелите роми, минава през извеждането на характеристики наосновната трудова и професионална форма на изява, където и в каквото е и успехът на изследваните лица, най-често съвпадаща и еднотипна с тяхната основна форма на заетост, вид на занятието, с принадлежността към една или друга социо-професионална категория. Така „жизнената траектория на успелия” се основава преди всичко на трудово-професионалната траектория или кариера. Всичко това обяснява защо изхождаме от информация най-вече за социално-икономическия статус на успелите (вида, формата и сектора на заетост, характера и съдържанието на основната трудово-професионална дейност, изискваното образование и квалификация, полагащите се доходи и т.н.), от което най-често следват и характеристики на имущественото и финансово състояние, на заеманите властови и политически позиции, на културните интереси и потребление. Защо тъкмо класовата, респ. социалногруповата и социо-професионалната характеристика е базова за дефинирането на пътя, механизмите и факторите на кариерата и успеха на всеки индивид или гражданин в съвременното общество е подробно аргументирано в литературата.[8]Breen 1997) Тази обяснителна линия остава валидна и в днешно време, когато резултатите от изследвания в европейските общества потвърждават, че „глобализацията усилва съществуващите социални неравенства”, че „както структурната позиция на жизнената траектория, така и вертикалните маркери на неравенство, като образователно ниво и класова принадлежност, дефинирана чрез професията, повишават значението си в процеса на глобализация.”(Бухолц, Хофекер, Блосфелд, Колб 2010: 26; Вж. също:
И тук, въз основа на изведената и следвана логика, трябва да се опитаме да навлезем още по-надълбоко в анализа. Защо приемаме като водещ маркер за успеха на ромите „вграждането на отделния човек в социалната структура” – в социално-професионалната, респ. в социално-икономическата, в социалногруповата структура на обществото?!... Защото тъкмо с този процес, включващ неизбежно множество индивидуални усилия, е възможно преодоляването на най-дълбинните основания за дискриминация, за стигматизация на човека, произхождащ или принадлежащ към даден малцинствен етнос, раса, религия. Какъвто е случаят с ромите, като едно от най-стигматизираното и дискриминирано етническо малцинство. Следвайки Ървин Гофман и неговата интерпретация от Дончо Градев, същността на стигмата е „обезценената социална идентичност на индивида, създаваща предразсъдъчна дистанция между различните категории хора”[9]. Стигмите „изтриват” индивидуалността, те са „анонимни”[10], а тъкмо чрез индивидуалните усилия и постижения е възможно да се преодолее това обезличаване, обезценяване, дискредитиране, а с това – и „надскачането” над стигматизирания и дискриминиран етнос. Затова и пълноценното включване на индивида в социалните структури е сигурният, надежден начин на изграждане или възстановяване на тази обезценена социална, социално-професионална, социалногрупова идентичност.
 
Казано съвсем накратко и затова - опростено, мястото и ролята на „успелите роми” в социалната структура на обществото и в контекста на качеството на живот се изразява в две взаимно допълващи се посоки: първо, заемането на благоприятна социално-групова позиция (в системата на социалната стратификация, на социалното разслояване на обществото) и второ, като резултат и следствие от това – придобиването на добро или много добро ниво на качество на живот, на благополучие (спрямо преобладаващото равнище в етноса, в селището). Пресичането на двете основни изследователски линии – на социалната стратификация и на качеството на живот – дава допълнителни гаранции за цялостно аналитично обхващане на аспектите и срезовете на проблематиката, за преодоляване на еклектичното, интуитивно или случайно нахвърляно изброяване на елементи и измерения на обекта и предмета на изследването. Без субектна, статусна закрепеност на позицията, успехът, като по-добро качество на живот, може да бъде твърде временен, нетраен, случаен. Без устойчивото му включване в социалните отношения и мрежи индивидът не може да гарантира трайността, продължителността на своя успех.
Същото, макар и по свой начин – на езика на ежедневието, много точно изразява един от нашите успели роми в интервюто с него:
·         „Всеки трябва да си гледа добре работата и другите да са доволни от него. По отношение на ромите – също. Има хора, които са прекрасни и които са харесвани заради това, което правят, а не заради това, че са от даден произход. И според мен това е правилният модел. Аз харесвам даден човек, защото например е добър зъболекар. Мен не ме интересува той какъв е (по етнически произход), а това, че е добър зъболекар.”(С.С. – ром, директор на фондация)
 
В съвременния, модерен и постмодерен свят, на преден план идва социално-професионалната позиция, статусът на отделния човек, а не неговия етнически или регионален произход. Социо-професионалното и социално-груповото се изтласкват на преден план, етническото остава отзад, назад. „Успехът няма етнос... ”, успехът е свързан със социо-професионалните постижения, с личните постижения, като представител на определена социална, а не на етническа или регионална група. Приемаме тази методология, а самото изложение предоставя, както ще видим, изобилие от конкретни примери и доказателства.
Акцент при изучаването на успелите роми трябва да представлява придобитият статус, а не дадения наготово, наследен статус. Постигнатият статус, е резултат от личните усилия, инициативност, предприемчивост, находчивост на индивида, с разчитането на собствените ресурси, качества, капитал, знания, организационен опит и умения. Т.е. на всичко онова, което прави от успелите роми част от инициативните социални актьори, които „дърпат” обществото напред[11].
 
2.1.2. КАТЕГОРИИТЕ УСПЕЛИ РОМИ.
          ЕДИН НЕ ТОЛКОВА ТЕРМИНОЛОГИЧЕН ВЪПРОС
 
В още по-конкретен, вече емпирично-регистрируем план, за нас представляват специален интерес успели представители на ромите от следните социо-професионални категории:
1.      В централната власт: политици, управленци, служители и експерти в централната власт и на национално равнище (в народното събрание, президентството, министерския съвет, в министерствата и техните агенции, комитети, ведомства).
2.      В местната и областната администрация: ръководители, служители и експерти в областните и местните, общински администрации и кметства, съветници и сътрудници в държавни и общински учреждения, медиатори в бюрата по труда, здравни медиатори и под.Особено ценни са онези от тях, които са назначени официално на позиции с главното предназначение да работят за „интеграцията на етносите” или за „работа с малцинствата”, или по „етническите и демографски въпроси”.
3.      Местни политици: водачи и активисти на партийни структури на местно ниво.
4.      Лидери и активисти на НПО: шефове, управители, директори и членове на ръководства на фондации, граждански сдружения.
5.      Неформални лидери на етнически общности: без официални постове, но имащи влияние и авторитет по мнения на хора от самите общности.
6.      Предприемачи: собственици и съсобственици на частни фирми, имащи собствен или семеен бизнес в строителството, търговията, дърводобива и др.под.
7.      Лекари и юристи: работещи на държавна служба или с частна практика.
8.      Учители и други педагогически кадри, вкл. помощник-учители.
9.      Журналисти в национални и местни масмедии.
10. Музиканти - на местно, регионално или национално ниво.
11. Студенти - образован потенциал за част от горните категории.
 
Естествено, списъкът на категориите „успели роми” не е затворен, крайно-изброим, а открит и отворен за нови допълнения, за нови категории. Изброеното включва само основните засега социално-професионални категории, но те ще се попълват с времето, с реалното навлизане на роми на различни позиции, на реално „вграждане” на роми в социалната структура на обществото. Затова и методически, при работата на терена, при подбора на изследваните лица (респондентите) по места за дълбочинни интервюта, всеки случай на „успели роми” извън горната предварителна класификация се обсъждаше внимателно и се преценяваше нуждата от обособяване на нова категория „успели роми”. Подобни съображения доведоха по-нататък при анализа до наново прегрупиране на категориите, като в последния вариант на изложението (в самата книга) обобщихме успелите роми, както ще видим, в шест, по-обобщени, основни профила.
 
Тук възниква един важен, не толкова чисто терминологичен, колкото понятиен, същностен въпрос, свързан с подхода към ромите като цяло. Използваните термини за различните изброени 11 социо-професионални категории на ромите у нас, далеч неслучайно са именно в тази им форма. Начинът им на изписване (и съответно – на изговаряне) съвсем умишлено е избран да е под формата не на социално обединени групи (със силно свързани помежду си членове на конкретно място и време), а тъкмо на „индивидуализиранисъвкупности, на социални категории, т.е. на съвкупности от индивиди, между които има общи социално-значими признаци (упражняваното занятие, професия и длъжност). Без да навлизаме тук в детайли, приемаме за по-адекватно обозначаването на успелите роми като принадлежащи към социално-професионални категории. За да се разбере контекста на това методологическо разграничение е необходимо да се познава различието между общностите от хора и връзката между тях с епохалната разлика между модерното и постмодерно общество спрямо предишното традиционно общество, по специално да се осмисли т.нар. в западните социални науки „процес на индивидуализация”[12]. Това, наглед незначително или твърде абстрактно уточнение, има важни следствия за използвания терминологичен и понятиен апарат в областта.
Изхождайки от направеното уточнение можем да внесем и допълнителна точност и прецизност в използваните в проблематиката названия. Така, използваният термин „ромска интелигенция” е твърде уязвим. Какво означава той в по-строгия социологически смисъл на думата? Това би означавало да приемем, че ромската общност като цяло има своя собствена, автономна социална структура?! Че е един реален обществен организъм, който би могъл да е самодостатъчен и да се самовъзпроизвежда. Историческият опит ни показва, че етносът, както и отделното селище, са от такъв тип, „органични” общности, чиято уникална специфика от всички останали е, че при дадени обстоятелства те имат потенциал да бъдат самостойни „живи обществени организми”, с други думи, имат възможност да възпроизвеждат свой собствен, пълнокръвен обществен живот, с всички най-важни, необходими и достатъчни структурни елементи. Оттук са и опасенията на всички управляващи политици и държавници към този тип общности за потенциала им за общностна мобилизация и консолидация, за стремеж към самостоятелност, към автономност, сепаратизъм и т.н. Но, случаят с ромите е различен – както в България, така и в другите източно-европейски и централно-европейски страни, където има значително ромско население. Ромите, наистина са етнос, но и исторически, и в действителност днес – в тези страни те, в своята съвкупност, не притежават онези, „органичните” белези – на самодостатъчност и самовъзпроизводство, те нямат актуални характеристики на единен обществен организъм, вкл. нямат своя собствена социална структура. Нещо повече дори, още е валиден спора дали изобщо ромите е адекватно да се приемат за „една, единна общност”? Добре известно е, че принос в тази „единност”, в „придаването” на общ, единен статут на такава „общност” на ромите, в „узаконяването” на това твърдение, имат по-скоро множеството публикации и изказвания на политици и изследователи. Въпреки многократно изтъкваната и от етнографи, и от други изследователи твърде голяма разнородност, хетерогенност между ромските метагрупи, групи и субгрупи, въпреки различията помежду им по основни етнически признаци, като майчин и говорим език, общо название, традиции и обичаи, религия, легенди за миналото  и т.н.[13] Ето защо тук приемаме, че ромите у нас, взети заедно, в своята съвкупност, нямат „собствена, автономна социална структура”.
Затова и е неадекватно самото понятие „ромска интелигенция” за днешния български случай (а е така и за останалите източно и централно-европейски страни). Казано по-земно – има роми интелигенти, но няма ромска интелигенция. Ромите, които са интелигенти – и по своето (висше) образование, и по своето трудово занятие и по статус и престиж – принадлежат към съответните отрасли, сектори, сегменти на интелигенцията на националното общество, те нито принадлежат, нито обслужват единствено и само отделна „ромска общност”. Не е решаващ фактът, че делът, процентът на ромите интелигенти е твърде нисък (ромите висшисти у нас са под 0.2%), което говори и за това, че те не биха и могли в този им състав да играят самостоятелна роля към етноса, от който са произлезли. По-важно е, че те не са „структурен компонент” на една самостойна „ромска социална структура” у нас, а реално са включени, „вградени” в социалната структура на цялото, българското общество. Това е една от сериозните разлики между национално общество и етническо малцинство. По друг начин стоят нещата при националните държави на федеративен принцип, където всяка автономна част (област, република) има своя собствена социална структура. Не такъв е случаят с ромите в европейските страни. Накратко, много по-точно и прецизно е вместо „ромска интелигенция” да използваме термина „роми интелигенти”, което и правим в текста по-надолу.[14]
По аналогичен начин се решава въпроса и при другите категории на успелите роми. Вместо „ромски политически елит” е по-точно ползването на термина „роми политици” – това са ромите, успели в политическата йерархия, които се включват в съответните партийни, държавни, общински и пр. управленски или политически институции – не на някакво имагинерно цяло „ромска общност”, а на националното общество (достатъчно е да разберем къде, в кои институции те са заети); вместо „ромски предприемачи” – приемаме по-точното „роми предприемачи”, защото ромите в бизнеса, както показа и нашето проучване, нямат в точния смисъл „етнически бизнес”, т.е. те нито правят бизнес само с роми, нито само за роми; вместо „ромски журналисти” – „роми журналисти”; вместо „ромски музиканти” – „роми музиканти”; вместо „ромски лекари” – „роми лекари” и т.н.
Следването на този принцип на уточнение има и друг положителен резултат: ползването на притежателното прилагателно „ромски” само по себе си (и без горните теоретични съображения) привнася поначало една друга, некоментирана тук непрецизност. То активизира директно тъкмо етнически стереотипи и предразсъдъци, стигматизира носителите на названието, а и внася допълнителна неяснота: „ромски журналисти” най-често не означава непременно журналисти, които пишат или показват само ромския живот и ромските проблеми (немалко са вече ромите журналисти, работещи и в национални медии, далеч не фокусиращи се само върху ромски въпроси; по-нататък в книгата отделни роми журналисти споделят своята неудовлетвореност да ги свързват – неправилно, според тях самите, да ги асоциират като професионалисти само и единствено с „ромската тематика”); „ромските музиканти” не са онези, които се занимават само с ромска музика (напр. директор на филхармонията в наш областен град е ром, но той не е „ромски музикант”, а ром музикант, т.е. музикант, който просто се идентифицира с ромския етнос, съобщава своя ромски произход и т.н.); знаем и от настоящото проучване, че няма „ромски лекари”, в смисъл на обслужващи здравно само роми, а те са си лекари, без да отричат своя ромски произход и т.н.; като обявим отделен човек за „ромски предприемач”, сякаш косвено му приписваме стигматизирана оценка, напр. съмнението за занимаване и със „сива икономика” и т.н., а би трябвало да имаме предвид не етническата, а социалната му характеристика, че той е просто предприемач, който има и съобщава ромския си произход и т.н. И т.н.
Казано обобщено, умишлено не използваме в текста винаги притежателното прилагателно „ромски”. Уточнението, че хората освен от дадена социо-професионална категория са и роми тук, в книгата, има чисто работни, изследователски цел и функции, защото специално проучваме онези от тях, които са успели. Предпочитането на акцент върху упражняваното занятие, професия и длъжност – дали те са администратори, служители, интелигенти, политици, учители, експерти, собственици, журналисти, музиканти и пр., не е случайно в следващия текст и това е съдържателен, а не е чисто логически, нито терминологичен, нито граматичен въпрос. Той е за ясното разграничаване между етническото и социалното: успехът на успелите роми не е успех на „етническата общност като цяло”, като „колектив”, а успех на отделните хора, това е „изкачване” в социалните йерархии на индивидите, произхождащи и принадлежащи към различни етноси.
 
2.1.3. УНИКАЛНОТО И ОБЩОВАЛИДНОТО В УСПЕХА
 
При интерпретирането на „успеха” са възможни поне два почти взаимно-изключващи се подхода: да ги наречем номиналистичен и холистичен, следвайки едно познато логическо разграничение още от древните гърци[15]. От една страна, при “номиналистичния”, се предлага тезата, че колкото хора има – толкова са и представите, разбиранията за успех. Очакванията са, че хоратаса успели и успяват по твърде различен начин, според техните собствени дарби, способности, наклонности, по социални специфики, ресурси или капитал, по конкретни шансове, личен късмет, стечение на уникални жизнени обстоятелства. Затова, излиза, че не можем да установим успеха на хората, били те роми или други, доколко те са или се смятат за „успели” в живота, ако не навлезем в анализ на тяхното единично, уникално собствено материално-икономическо, властово-политическо, образователно-културно, престижно, етническо и религиозно, семейно-общностно, здравно и пр. състояние, ако не изясним техните неповторими позиции и роли в социалната, етнокултурната и регионалната структура на обществото. Оттук и заключението: няма и не може да има универсални, общи правила за успеха и за субективната оценка кога и как се чувства човек успял[16].
Същевременно, за “холистичния подход” има няколко характеристики на успеха, които твърде често се повтарят във времето и то при хора от различни категории и етноси, дори от различни страни и региони, което пък навежда на мисълта за нещо обобщаващо повтарящо се, общоприложимо, общовалидно между всички единични “успели състояния” на човека. Така “индикатори за успех” може би са: по-високите доходи, по-доброто получено образование, по-добрата, сигурна и интересна работа, по-просторния и уютен дом и семеен живот, по-доброто здраве, признанието и радостта от пълноценното общуване с децата, с близките, приятелите, колегите и другите общности и др.под. Оказва се, че не са чак толкова много нещата, които правят иначе различните хора да се чувстват успели, удовлетворени, щастливи.[17] Поне в рамките на европейския и северно-американския начин на мислене, оценки и модел на поведение.
„Сливането” – отчасти или изцяло – на индикаторите за успех и за щастие бе демонстрирано от една от респондентките ни по време на теренните изследвания така:
  • „Какво значи успех? За мене успехът е равен на щастие, ако човек е щастлив, значи той е успешен, значи успешно се е реализирал. Иначе всеки успех си има своя цена, разбира се, като се замислям сега, връщайки се назад във времето, зад този успех… стои много труд, стоят много безсънни нощи, пренебрегвания, едното за сметка на другото.”(К.Л. – ромка, ръководител на държавна агенция)
 
За да ползваме плюсовете и на двата горе очертани подхода (номиналистичния и холистичния), трябва да търсим тяхното съчетаване, стиковане – между единичното и общовалидното. Такова съчетаване се съдържа и в споменатото от Волфганг Цапф взаимно допълване между „по-добрите” обективни условия на живот и „позитивното” субективно благополучие (положителното усещане и самовъзприемане за успех, удовлетвореност, за щастие), чието единство се олицетворява в по-доброто качество на живот. Всеки успех е наистина уникален, неповторим факт, случай, но винаги същият този успех е не успех „изобщо”, а успех в едни и същи, краен брой, повтарящи се области и посоки на успех – образователни, финансови, семейни и т.н.
В анализ на данни от “Сравнително скандинавско изследване на благополучието” през 1993 г., финландският социолог Ерик Алард разграничава три групи базисни човешки нужди: да имаш (доходи, материални условия, жизнен стандарт), да обичаш (взаимоотношения в семейството и с децата, с приятели и съседи, принадлежност) и да бъдеш (личностно развитие - образование, кариера), като всяка от тези групи включва обективни и субективни индикатори на качеството на “по-добрия живот”. Тази „триада” е една чудесна кратка методологическа формула за добър обхват на индикаторите за изследвания по нашата или сходна проблематика. Всичко това може да определи и степента на удовлетвореност от живота като цяло, щастието, а и степента на успеха на успелия човек. Ако търсим предисторията на тази триада, трябва да споменем, че тя тръгва още поне от известната „Никомахова етика” на Аристотел и в ново време – от класификацията на човешките нужди в хуманистичната психология на Абраам Маслоу от 1960-те г. Идеята доразвива Ян Делхей за “Европейското изследване на качеството на живот” от 2003 г., повтарящо се във всички страни на Европейския съюз през 3-4 години[18] предполага да отговаряш положително на следните 14 индикатора: А. Да имаш: 1) добра работа, 2) добро жилище, 3) добро образование, 4) достатъчен и приятен отдих, 5) да излизаш навън с приятели и семейството, 6) да имаш поне една отпуска в годината; Б. Да обичаш: 7) да живееш с партньор в добри отношения, 8) да се виждаш с приятели често, 9) да си в приятелски отношения със съседите, 10) да имаш деца; В. Да бъдеш: 11) да си полезен на другите, 12) да чувстваш признание от обществото, 13) да имаш успешна кариера, 14) да участваш в дейността на сдружения, съюзи, организации (Delhey 2004: 11).. Да живееш добър, пълноценен живот, вкл. „да си успял”,
Затова и никак не е случайно и странно, че анализът на жизнените пътища на нашите респонденти – успели роми, напълно потвърждава казаното, изцяло съответства на теориите за трите групи базисни човешки нужди, на техните още по-конкретни измерения на “по-доброто качество на живот“: неизменно респондентите ни преповтаряха, по свой си, „уникален” начин, същите индикатори на своя успех и удовлетвореност, тъкмо с тях те „рисуваха” и своя успешен житейски път.
Оттук целта на настоящия проектбе да се изследват и анализират основни жизнени траектории на успели роми у нас, изразяващи се в постижения, в тяхната на първо място социално-професионална реализация, а оттук ив тяхната икономическа, властово-политическа и културно-престижна изява,втяхното материално благосъстояние и субективно благополучие, като се проучат възможностите за ролята им и напосредник за по-пълноценна интеграция на ромитев обществото.
Така, теоретичното осмисляне на социалната структура и качеството на живот се базира на три по-конкретни теоретико-методологически наследства, с богати класически и модерни традиции на приложение в интердисциплинарното и мултидисциплинарно изследване в социалните и хуманитарни науки: теориите за социалната мобилност, анализиращи възходящия тип мобилност, кариерното развитие (Miller 1956; Kahl 1957; Blau and Duncan 1967; Halsey 1977; Treiman and Ganzeboom 2000); теориите за „жизнения път”(life course, life history approach), вкл. методите за изследване на индивидуалното и групово развитие, използването на дълбочинното интервю и биографичния метод като качествени методи (Bertaux 1981; Silverman 1985); теориите за етническата и националната идентичност– за възможните преходи от етническа към национална идентичност (Blau 1974; Tajfel 1984; Turner 1984; Смит 2000; Хънтингтън 2005). Тази теоретико-методологическа рамка предоставя достатъчно богата основа за широта и дълбочина при обсъждане на проблематиката.
 
2.1.4. НЕИЗБЕЖНАТА ПРЕДЗАДАДЕНА ПОЗИТИВНОСТ
 
Наред с така очертаната методологическа посока, има една неизбежна „едностранчивост”, едно трудно преодолимо „ограничение” – при такъв тип проекти, като настоящия, въпреки включения богат арсенал от конкретни теренни методи. Накратко можем да го формулираме като „предзададена позитивност” при анализа на успелите.
От една страна, един възможен подход е ако изборът ни на „успели роми” в значителна степен или изключително се основава на местното „обществено мнение” – кой или кои от ромите там са успели. Тогава възникват поредица от въпроси: на чие мнение да разчитаме; кои да са „експертите”, които да ни „покажат” успелите роми?...И т.н. В нашия случай се опитваме да преодолеем този емпирично-интуитивен, хаотичен, случаен подбор, като изхождаме от изложеното вече теоретично разбиране за успеха и успелите. Още повече, че последното разбиране е изведено от самия изследователски, вкл. емпиричен и практически опит. Въпреки това, в определен смисъл и при такъв концептуално-подготвен вариант, ние неизбежно предварително сме натоварени”, обременени от становището за това, кой или кои се приемат или са приемани за „успели”.
От друга страна, нашият подход за търсене на успели роми, чиято методология очертахме по-горе, е неизбежно „предварително рамкиран” както от нашата собствена теоретична или теоретико-приложна позиция (кое за нас е „успех” и кои са „успелите роми”), така и от изискването за обществена легитимност на успеха на тези роми, доколко този успех е „обществено-приемлив”, „законен”, „правомерен”. Затова сред нашите „успели” трудно биха попаднали роми, които са спечелили и печелят пари, имущество, а и авторитет, влияние по незаконен, нелегитимен начин, с по-явни или по-скрити „далавери”, с криминален бизнес и с други незаконни или полузаконни дейности.
Това предварително неизбежно моделира и модифицира, изменя в определена посока типа на подбраните наши респонденти, а с това и голяма част от техните споделени мисли в проведените интервюта. Естествено, сред „нашите” роми няма да срещнем и не можем да очакваме изявления, подкрепящи „сивия” или криминалния бизнес, незаконните сделки и скрити машинации. Това емпирично, на терена поначало е трудно преодолимо: първо, би било странно ако някой от тези „нелегитимни субекти” биха били посочени, препоръчани като „успели роми” за наши подходящи събеседници на интервьорите ни от местната общественост (опитът показва, че в такива случаи се пази дискретност, мълчание); второ, дори да се срещнем със самите тези роми, те не биха си признали, че са „успели” именно по „втория”, незаконен начин. Няма съмнение, че сред ромските общности има и неофициални, но фактически лидери, т.е. водачи, с голямо влияние и власт, които са извън формулираните по-горе от нас критерии за успех и успели роми – главно забогатели от незаконни дейности, чрез „сива” икономика и контрабанда, чрез „далавери с ДДС”, незаконни „лихвари”, чрез трафик на хора и дрога и т.н., оплели в мрежите си на зависимост много роми в техните гета.
Но самите „нелегитимно успели” могат да бъдат реално „уловени” за изследване само със специални методики, целенасочено, избирателно, в т.ч. по данни и със съдействието на специализирани органи и институции, проучващи „сенчестия” бизнес, криминални фигури, забогатели от кражби, контрабанда, незаконен трафик, проституция, дрога и т.н. А това ще бъдат вече съвсем друг тип проучвания (не изследвания, а разследвания!) – на случаи на „отклоняващо се”, девиантно поведение. Останалото биха били повърхностни, дилетантски догадки, предположения. Накратко, позитивният, легитимен характер на нашите успели роми наистина е предпоставен и е коректно това да се поясни предварително.
Същевременно, би било твърде опростено ако тази методологическа предзададена позитивност служи за отрицание на изведеното в анализите. На пръв поглед, получава се въртене в собствен омагьосан кръг: очертаваме си кои за нас са „успели роми”, избираме си ги точно такива и се „радваме” на „собствените си творения” – колко умни мисли те споделят и т.н…А какъв е другият вариант? Има ли друга, по-добра алтернатива на проучване на успеха сред ромите?
Да приемем, че ще изведем емпиричната, „непокварена”, непредубедена от предварителни теории, представа (отдолу, откъм терена) на ромите у нас за това: що е успех за тях и кои за тях – от техните общности – са успели? Това обаче ще бъде на практика завой към съвсем друга тема: „Представата на ромите за успеха и за успелите сред тях”. И ако тя изглежда собствено автентична, „културно-антропологична”, като насока, тази „самородност” е доста привидна и подвеждаща по няколко причини: първо, съмнителен ще е опитът за „представителност”(в най-общ смисъл) на всяка подобна информация, критериите за подбор ще са твърде, твърде разнородни, а и не трябва да се забравят основателните спорове за псевдо-„единството” на ромската общност у нас (части от ромите приемат българска, турска, влашка и друга идентичност; освен това се наблюдава динамика, смяна на тази идентичност през последните години – на „турчеещи се” и „българеещи се”); в такъв случай – чия точно представа за успеха и успелите ще получим, а и да не игнорираме собствената, вътрешна тяхна социална разслоеност; второ, „виждането или вижданията” за успеха и успелите на различните роми говорят още само за тяхнатапредстава как се успява, но това още не са виждания дори на самите успели роми, чийто достъп, особено в криминалния или полукриминален вариант, ще е силно затруднен; трето, какъв ще е практическият извод, след като разберем каква е „самородната”, „автентичната” ромска представа за успеха и успелите, дори тя да е обща или сходна при различните роми? Да допуснем, че успехът за ромите е с твърде „нисък таван” на очаквания, на постижения и блага, както свидетелстват немалко изследвания. А е и напълно допустимо, че в част от техните представи успехът и успелите ще е тъкмо на страната на обществено-нелегитимните забогатели влиятелни ромски „босове” по кварталите? Дава ли ни това обаче достатъчно основания да разпростираме тези представи, нагласи и стремежи, като „ромски перспективи”, не закриваме ли така и без това ограничаваните „ромски” хоризонти?...
Но на практика резултатите и от нашето количествено изследване опроверга и най-скептичните ни очаквания, че вътре в рамките на ромската общност и нейните подгрупи предпочитанията за успешната изява ще е деформирана, изкривена, в резултат от доминиращата сред ромите мизерия, сегрегация, безработица, бедност, маргинализиране. Проведеното емпирично изследване с типологични извадки на ромите в различни райони на страната, а паралелно и на български турци, българи мюсюлмани и българи християни, показва ясно, че голямата част от самите „масови роми”, живеещи в сегрегирани ромски махали, имат твърде реалистични преценки и приемат онова, което и в „голямото” общество се приема за успех и успели. Повече от половината от проучените роми приемат за успели хората, които се занимават с предприемачество, с бизнес, имат магазин или своя търговия. Въпреки че очаквахме много да посочат за успели известни техни музиканти, със същия дял на предпочитания, като към музикантите, след предприемачите, се сочат и успелите като общински служители, като лекари, адвокати, архитекти, политици, както и журналисти, преподаватели. Сред ценените са изведени и инженери, компютърни специалисти. Едва към 2% от ромите приемат сред „успелите” проститутки и под 1% те смятат за успели и „сводници” и „лихвари”. Така че има и емпирични факти, които подлагат под съмнение онова, което се приема за „очевидно” и „валидно” за ромите у нас, че тяхното „самородно” виждане за успеха и успелите е твърде различно и дори преиначено спрямо общоприетото в обществото. Това се оказва поредната „категоризация”, стигматизиране на ромите отстрани и отвън. Което е и „добрата новина”: и сред масата от роми представите за успех и успешна изява са много близки до общоприетите стандарти в обществото.
Затова, без да подценяваме полезността на културно-антропологичните проучвания на собствените виждания на хората от етноса, в цялостното изложение подхождаме от определени общовалидни критерии и теоретични постановки за успеха в съвременния свят и се опитваме да проучим доколко в тази „матрица” се вписва и успеха на ромите, които са направили вече успешна кариера у нас. Този избор не е заради някакви абстрактни съобразявания с правозащитни критерии. Приемаме, че тъкмо това е наистина перспективният научно-обоснован подход, който разглежда ромите в социално-равнопоставена ситуация и фон. Избрахме посоката откъм обществено-приетото разбиране за успеха в съвременното общество, потърсихме изявата на успелите сред ромите по начина на тяхното включване, „вграждането” им в социалната структура, в социалните групи и социо-професионални категории и ги разпознахме на конкретно локално, селищно и институционално равнище. За нас успели роми са онези, които с цената най-вече на собствени усилия са станали учители, лекари, адвокати, административни служители, политици, журналисти, музиканти и т.н. Особено ценна е – както ще видим – тъкмо „самооценката” на собствения успех на тези роми, как са стигнали дотук, какво е повлияло най-много, какво им е попречило и т.н. Оставаме онези, другите роми, които са „успели” в и чрез контрабандата, трафика на деца и жени, на дрога и др.под. – на вниманието на изследователите (и следователите) на девиантното поведение у нас.
Затова и предзадаването на позитивния образ на успелите роми в нашия труд е неизбежно, но то не само не е недостатък, слабост, а  предпочетен, ангажиран и както се вижда и емпирично доказан избор. Самото ключово понятие за „успех” не може да бъде ценностно-неутрално, а отразява идеите и стремежите за по-добри житейски шансове и перспективи на хората, в т.ч. на хората от ромския етнос, за тяхната сполучлива професионална кариера и по-добро качество на живот. Тъкмо затова „Успехът няма етнос…”, а и както ще видим и ще се уверим, като се потопим в света на самите успели роми,  успехът – това е всъщност преодоляване на етноса. Независимо дали това се харесва или не на отделен етнически лидер, дали това намалява неговата формална и неформална власт.
*
Няма съмнение, че относителният дял на „успелите роми”, въпреки неговото нарастване, все още не е толкова значителен. Но въпросът не е само количествен, а и до качественото значениена тяхното присъствие и днес. За скептиците, че с тази малобройна съвкупност трудно може да се повлияе нещо, само ще напомним периодите около и по време на парламентарни, президентски и местни избори – кого ухажват политиците от различни партии?!... Известно е, че сред тях са тъкмо водачи или авторитети, влияещи сред местните ромски общности, каквито са „успелите роми”. От тях често зависи избирането на едни или други политици или кметове!... В много от селищата, вкл. в цели областни градове, резултатът от изборите е изцяло предрешен от влиянието и на такива успели и авторитетни роми. „Монолитността” на етническия, а не на гражданския вот, естествено, е белег и за недостатъчна степен на цивилизована включеност в социалния живот.
За нас, е по-важна идеята, че сред „успелите” са инициативните социални актьори, чрез които е възможно да се ускори пълноценната интеграция на ромите в обществото,  както чрез самото включване и на тези „успели” в икономическия, политическия, културния и социален живот, така и чрез позитивния им пример, чрез вграждането им в различните социални групи, в различни сектори, равнища на социалната структура на обществото.
 
 


[5] „Първопроходец в ромската общност е този отдаден на обществено-просветна дейност ром, който принадлежи към първото поколение ромска интелигенция. Той е завършил престижно за обществото образование, има позитивен принос в духовната област, създал е обществено признат интелектуален продукт в областта на науката, изкуството и културата, както и е получил обществено признание в педагогическата практика, административната дейност, ръководството на неправителствени организации, за своето участие в политиката и пр.”(Нунев 2008: 8-9) Отделно, може да се спори доколко понятието „ромска интелигенция” е достатъчно обосновано и точно, за което ще стане дума след малко.
[6] По-специално и в детайли за общото и различното между „социални групи” и „социално-професионални категории” – вж. в: Тилкиджиев 2002: 34-42.
[7] Geambaşu, Reka. 2007. “The formation process of the Roma elite in Cluj”. In: Studia Universitatis Babes Bolyai. Sociology. №1: 1535 (www.ceeol.com). Вж. също: http://www.ziaruldeiasi.ro/opinii/elita-roma-o-minoritate-activa~ni4tst
[8] Значението на социалния статус, на принадлежността към дадена социална група, респ. към социо-професионална категория, е в основата на съвременното разбиране на социалната стратификация, респ. на социалното неравенство, на социалната йерархия и неравнопоставеност, в т.ч. на различията в личностните постижения, разбиране, включващо разработки на Отис Дънкън, Питър Блау, Доналд Треймън, Робърт Ериксон и Джон Голдторп, на Рудолф Андорка и Тамаш Колоши, на Влоджимиеж Весоловски и Кажимиеж Сломчински, на Леонид Гордон и Овсей Шкаратан и мн.др.(вж. подробно в: Тилкиджиев 2002: 25-261).
[9] Най-общо казано, „стигма” е „негативен белег, приписван на членовете на малцинствените групи с цел тяхното морално обезценяване и отхвърляне от обществото”, стигмата е знак за „неморалност” или „непригодност”, който цели да дискредитира, заклейми и отбягва даден индивид; създава се „предразсъдъчна дистанция във всекидневните контакти, дискриминация в сферата на труда и услугите, изолация от престижните структури и организации в обществото”. Вж. подробно в капиталния труд на Дончо Градев „Стигма и личностна биография”(Градев 2010: 11-16, 19).
[10] Пак там: 25-26.
[11] Подробно по този аспект вж. в: Тилкиджиев 2002: 170-217.
[12] Вж. подробно в: Тилкиджиев, Н. Средна класа и социална стратификация. София: ЛИК: 34-43 и сл.
[13] Известно е за специалистите, че въпреки състоялият се „първи световен конгрес на ромите”(International Romani Union) през 1971 г. в Лондон – и до ден днешен има спор между основни „метагрупи”(най-обобщаващите групи) чие име да е водещо; а на ниско, ежедневно ниво и днес едни роми не признават други, че са „от същите”; втори заявяват, че те не са роми, а са си цигани, трети, че не са нито роми, нито цигани, а са от (мета)групата „мануши”, други, че са от т.нар. „синти” и т.н. Налагането като общо название на „роми” е по-скоро въпрос на конкретно разбиране за политическата етика, с установяването на поредица от международни правни документи. Хетерогенността сред ромите се изразява често във феномена на „множествената идентичност” и в „динамиката на идентичността” им. В България се наброяват около 26 подгрупи на „ромите” с различен език, религия и обичаи (Вж. подробно в: Ромите в България. Информационен справочник. София: Институт „Отворено общество”. 2008, с.11-19).
[14] Правим това уточнение, независимо от обстоятелството, че редица автори не проблематизират тази особеност и ползват тези термини и понятия („ромска интелигенция”, „ромски елит” и т.н.) без да се замислят и съобразят с реалното положение, сякаш е просто по-лесна и по-кратка тяхната употреба. Но си струва да осмислим точността на понятията, зад които има съдържателни съображения.
[15] Сходни, аналогични, но съвсем не тъждествени, двойкови дилеми, подобни на „номинализъм-холизъм (реализъм)”, са и дихотомиите „единично-общо”, „индивидуализъм-колективизъм (комунитаризъм)”, „партикуларизъм-универсализъм”, „уникално-общовалидно”, които са óсови базисни континууми за продължителните, през вековете и до днес, философски и други теоретични дебати (вж. също в: Макариев 2008; 2009).
[16] Както пише Волфганг Цапф още през 1984 г., едни и същи или подобни условия на живот се оценяват твърде различно: хора, живеещи в лоши условия могат да са и удовлетворени, а привилегировани и замогнали се личности могат да са много неудовлетворени. Затова, доминиращият в Германия възглед разглежда качеството на живот, като оценка на съчетанието на обективните добри условия на живот с положителното субективно благополучие (Noll 2002: 176).
[17] По тези въпроси са публикувани множество теоретични и приложно-психологически съчинения, вкл. своеобразни „инструкции” за постигането на личен успех (вж. напр. бестселъра на Джак Канфийлд „Принципите на успеха”: Канфийлд 2007).
[18] http://www.eurofound.europa.eu/surveys/eqls/index.htm

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.