Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ЩЕРКИТЕ НА ХАДЖИ МИТУ


Дали старецът дремеше на пейката пред портата, не беше много сигурно, защото засуканите му избелели мустаци, наподобяващи малки охлювчета, от време на време потрепваха, а това означаваше, че той не е задрямал. Лявото му око хитро проследяваше през тесния процеп на клепача движението по улицата и площада на селото. Я някоя чевръста булка ще премине, я някоя градска хубавелка ще се зададе откъм гарата. Ще привлекат вниманието на стареца и той внимателно, с тиха въздишка, ще ги наблюдава и ще му е благо на душата, защото и градската хубавелка, и чевръстата селска булка ще го върнат мно-о-ого, много години назад в младостта му. А идваха хубавелки от града, идваха да подразнят тукашните ергенчета и самотните старци със шевръкливите си походки, идваха, за да поопърлят белите си лица на селското слънце и тъничкия остър ветрец.

Дремеше старецът като стар селски котарак и надушваше отдалече парфюма на женския свят. Следеше го старецът този пъстър свят, защото нищо друго не му оставаше, освен да пооплакне някое друго око с тази вечна и неумираща женска хубост. Понякога, когато застанеше пред огледалото да се бръсне, той забелязваше, че много бързо остарява и като че ли само той остарява, а светът около него все си е млад и хубав. Очите му май бяха нагласени да виждат само младите и хубавите, сетне се връщаше пред огледалото, за да види себе си, за да усети колко малко му оставаше да пребивава на този свят.

Драго му беше, когато през площада преминеше Борето - младо журналистче, току-що завършило университета. Работеше някъде по София, а събота и неделя си идваше на село. Минеше ли през площада, Борето имаше адет да издебне хаджи Миту, да мине зад гърба му и да го сепне, като го почукне с пръст по рамото. А сетне да приклекне до стареца и дълго да човърка задрямалото му съзнание със странни въпросчета. Разпитваше го за балканската война, защо не са си взели Охрид, Тулча що са оставили на румънците. Така беше свикнал с Борето, че два дни отнапред усещаше вясването му. И сега го очакваше, ще се появи е-е-е, от там. И хаджи Миту насочи погледа си към началото на улицата, но... и този път един пръст го почука ненадейно и приятелски по рамото.

– Ха! Борка! – трепна старецът. – Я те чекам е от тамо да изникнеш, а ти, гяволе таково, пак си ме издебнал да минеш зад мене.

Клекна Борката до дядо Миту и с премижени очи заизучава мустака му. Старият котарак се разтапяше от удоволствие, будните му очи живо щъкаха насам-натам, следяха движението на площада.

– Блазе ти, Борка! – рече и го потупа приятелски по рамото.

– Защо? Тебе що ти е?

– Млад си, хубав си, сите мацета са твои...

– Е не е баш така, ама да речем... Ами ти? Що дивееш тук на село? Изтупай се в костюм, а може и по розова ризка и панталон... има дънки като за тебе, па се дигни и хайде на морето да видиш по плажовете що песок има за мазане. Що ти пречи да го сториш? Сам си, свободен си! Нищо, че си на осемдесет години, я виж германците какви са туристи!

– Не мога, сине... – рече дядо Миту през дълбока въздишка.

– Защо? Какво те вързва тука на село? Тури катинар и хайде.

– Не мога, децата нема кой да гледа...

– Какви деца, бе? – озадачи се Борката.

– Четири щерки имам, Боре. Питаш ли ме лесно ли ми е?

Този път Борката се изблещи срещу стареца.

– Айде, бе!? Ама ти имаш щерки!?

– Четири, развити, хубави! Все хващат око. Без тях не мога. Обичам ги. Е, не са малолетни вече, ама трябва да съм с тях. Нужен съм им.

Борката се присламчи по-близо до стареца и го подмуши. А хитрите очи на хаджи Миту го преценяваха през тънка усмивчица.

– Как се казват дъщеричките ти? Ще ме запознаеш ли с тях?

– Не си рекъл... Едната се казва Наска, а другата Таска. Те са близначки. Родиха се на Атанасовден. Беше слънчев, зимен ден. А те треперят, треперят като неолизани мачета. И двете с черни косици, тъмнооки.

Борката зяпна от любопитство.

– Значи Наси и Таси...

– Така е... – потвърди дядо Миту. – Третата е русокоса. Тя е с една година по-малка от близначките.

– Руса мацка, а?

– Русоляво такова некакво...

– Как се казва?

– Бобка – рече старецът.

– Как?!

– Бобка, не чу ли? Внук ми я кръсти така, че била шарена като райкин боб.

Борката се пообърка. “Какво ще е това бебе, шарено като райкин боб?!“

Дядо Миту едва сдържаше смеха си, а Борката реши, че може да е някаква луничава като шведка. Не ги харесваше тези. Той си падаше по чернокосичките с бадемови очи и бели лица.

– А четвъртата ми щерка – прекъсна мислите му старецът – се казва Гризли.

– Мо-ля? – Борката стана на крака ухилен до ушите. Приличаше на приятно измамен хлапак. – Ама дядо Мито, ти май Вече се базикаш с мене?

– Не-е-е-е – рече старецът, – аз съм сериозен човек. – Гризли я кръстихме на името на мечките Гризли, защото като яре все гледаше да се добере я до пеша на рубашката ми, я до крачола, за да го захапе и да си погризва, ближеше ми ръцете и ту си избере някой пръст да загризе. Интересно детенце беше това Гризле!...

– Благодаря за запознанството, старче, – разочарован рече Борката. Всичките ти щерки ли са били ярета?

– Е та сите! Може ли да се роди направо коза?

Щеше да му разкаже и за петата си коза на име Кротушка, дето я продаде есенеска на един циганин за хиляда лева, но погледът му улови нещо необичайно интересно и той се разсея. През площада минаваше някаква секс хлапачка с мини жуп и големи узрели бедра. Едрозърнести ананаси дуеха блузката му, подвейвана от лекия ветрец. Самата Венера!... О-о-о-о, дядо Миту как само ги разбираше тези неща. Борката също се захласна по хлапето, което я имаше седемнайсет, я нямаше. Друг път не бе го зървал по тези селски сокаци. Беше ново птиче, прелетяло от града. Идеше насам, към самите тях, сякаш за да разблъска сърцата на младия и на стария и да разгони мислите им за щерките на хаджи Миту.


Макоцево, 1994 г.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.