Иван Евтимов

Вилата

Вилата

Четвърто действмие

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ
Завесата се вдига и се вижда хотелска стая. Внучката стои в очакване в средата на стаята. Влиза Стефан.
Стефан - Взех уиски, минерална вода и фастъци. Друго за ядене нямаше. Къде има чаши и чинии.
Внучката - Мисля, че са в банята.
(Стефан донася чаши и чинии и разлива питието.)
Стефан - Наздраве, за това че оцеляхме.
Внучката - Моля те, без наздравици. Ти пий. Аз искам първо да взема един душ. Би ли се обърнал с гръб към мен?
Стефан - Добре, ще си гледам чашата.
Внучката влиза в банята. Чува се приглушен шум от течаща вода, отново се отваря и затваря врата и внучката влиза в стаята. (Тук пак според предпочитанията на режисьора, внучката може да се съблече зад гърба на Стефан и после да се върне оскъдно увита в някаква кърпа, а може просто да излезе от сцената и да се върне прилично загърната в дълга хавлия, което все пак да не и пречи от време на време да показва някой гол крак.)
Внучката - Може да престанеш с изучаването на дъното на чашата. Налей и на мен. Имам чувството, че съм пътувала във времето и за един миг съм се върнала в цивилизацията.
Стефан - Надявам се горещият душ да е измил и страховете ти.
Внучката - Този, непосредственият, който изживяхме преди малко като че ли премина, но другият остава. Но не, това не е страх, а някаква вцепенение. Откакто тръгнах от Америка, всичко ми се струва нереално. Сякаш не аз живея, а някоя друга и аз я наблюдавам отстрани. Като че ли някой зъл дух си прави експеримент с мен. Измислил я тази страна и хората в нея и странният им език и още по-странната им азбука. Създава абсурдни ситуации, въвлича ме в тях и се наслаждава на моята обърканост. Защото тези измислени същества, които само външно наподобяват на хора, имат някакви странни отношения и правят не това, което се очаква да правят хората. Опитвам се да проумея смисъла, но или няма смисъл или той просто се крие в някаква друга логика, която ми е недостъпна.
Стефан - Нещо подобно изживях и аз, когато за първи път се отзовах в чужбина.
Внучката - Наистина ли?
Стефан - Да
Внучката - Значи това е нормално?
Стефан - Нормално е.
Внучката - Но обясни ми. За мен няма нищо по-естествено да дойда и да си потърся това, което ми принадлежи по закон, но хората тук ме гледат с неприязън, сякаш съм дошла да открадна тяхната собственост. Нямам предвид такива като баща ти, които са се настанили в чуждите къщи, а други, които нямат нищо общо с имотите ми. Те също ме гледат подозрително. Дори адвоката ми, който ми го посочиха от посолството и слава богу, говори сносен английски, и той не е убеден, че върши нещо правилно.
Стефан - Това е ефекта от социализма. Социализмът беше общество на безнаказаното ограбване. Всички крадяха и всички бяха ограбвани.Началниците крадяха на едро, другите – всеки на равнището си, крадяха от държавната собственост и въпреки че, от това взаимно ограбване всички обедняваха, всички бяха доволни. В тази страна чувството за собственост e закърняло. Как мислиш, че някои забогатяха за кратко време? Приватизираха държавната собственост за жълти стотинки и никой не ги спираше, защото беше нормално да крадеш от държавата.
Внучката - И ти ли забогатя от кражбата на държавна собственост?
Стефан - Зависи от гледната точка. Ти не би ли купила нещо което се продава евтино, надявайки се, че след няколко години то ще ти донесе печалба?
Внучката - Мисля, че бих го направила.
Стефан - Просто в един период на всеобщо веселие и опиянение, че диктатурата е свършила, някои се оказаха по-прозорливи и проявиха предприемачески дух. Но нека оставим лекцията за първоначалното натрупване на капитала и да поговорим за нас.
Внучката - Какво има да говорим? Всичко свърши. Това, което направих беше грешка, но бях толкова объркана и измъчена от липсата на когото и да е, с който да поговоря. Безкрайно чакане в тази стая да се обади адвоката. А обади ли се, ставаше още по-лошо, защото отивах в кантората му, слушах заплетените му обяснения за закони, алинеи и всякакви правни казуси, от които нищо не разбирам и гледах да не покажа, че забелязвам насмешливите погледи на колегите му. Накрая не издържах. Чувствах, че ще подлудея от самота в тази хотелска стая. Реших, че нещо трябва да правя. Не знам как ми хрумна да отида и да разгледам къщата на дядо ми. Пълна глупост. Там налетях на теб, ти беше първият, който заговори приятелски с мен и аз глупачката се хвърлих от крайното вцепенение, в което пребивавах от седмици, в крайна еуфория, за която си платих.
Искам да си тръгна незабавно и да забравя преживяното тук, но това означава да се проваля в първото начинание, което предприемам самостоятелно в живота си. Няма да си позволя да ви оставя да тържествувате и да ви подаря ограбеното от дедите ми. Господи, каква страна. Заобиколена съм от убийци, крадци, комунисти и тъпи адвокати.
Стефан - Не е по-различно от Съединените щати. На теб просто ти липсва опит в живота.
Внучката - И с този, който имам, ще се справя. Не съди за мен по това, което направих снощи. Никога не бих го направила при нормални обстоятелства, но бях изтерзана, объркана, обезверена и потърсих ласките на един мъж.
Стефан - Да, ние сме изтерзани, объркани и самотни, затова и се търсим един друг – да намерим любов и в любовта да заглушим страховете си. Но и двамата сбъркахме. Оставихме се предразсъдъците, подозрителността и недоверието да убият крехкото чувство на радост, на спокойствие и на сигурност, което възниква, когато двама се прегърнат. Изправихме се един срещу друг по-озлобени, по-глупаво уверени в правотата си, по-непримирими. И защо? Защото моите родители и твоята баба са ни натъпкали с техните понятия, с техните неразрешени дилеми, с техните вражди и ако щеш с тяхната собственост. И вместо да живеем нашия живот, ние като марионетки продължаваме да играем техния, блъскаме се да разплетем онова, което те са оплели, дори в любовния си избор трябва да се съобразяваме с тях.
Внучката - Предполагам, че затова сме и хора.
Стефан - Да, така е, имаме памет, но нали можем да разсъждаваме. Бихме могли да се опитаме да се измъкнем от задушаващата прегръдка на миналото. Да му се надсмеем, да го надхитрим по някакъв начин. Както е казано в библията: „да оставим мъртвите да погребват своите мъртви” и да се погрижим за себе си.
Внучката - Ти можеш да го кажеш, защото си станал самостоятелен, но аз съм нищо без баба си. Зависима съм от нея, не, не толкова материално, колкото емоционално. Така ми липсва.
Стефан - Да, ти си толкова отчайващо млада, но повярвай ми, аз също не съм самостоятелен. Аз също имам своите страхове и терзания. Аз също се чувствам неуверен, захвърлен в един враждебен свят и също се нуждаех от утешението на прегръдката. Като малък ме учеха, че съм по-висше създание от другите, тъй като бях син на комунисти и следователно и аз бях предопределен да бъда комунист. Но комунистът „не е човек, а желязо”. Той е съвършен. Няма пороци и слабости. Надарен е с безгранична воля и е предан единствено на партията. Той вярва в своето призвание - да води другите, слабите, неразумните, не успели да проумеят величието на комунистическия идеал, да ги води към светлото им бъдеще, въпреки тяхната съпротива. С юношеството дойде прозрението. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Фасадата на идеологията беше красива, но зад нея животът беше жесток и подъл. Проумях и се отвратих от себе си, от това че съм вярвал искрено в своята изключителност и в тази на баща ми. Утешавах се, че съм бил прекалено малък, но най-тежко беше съзнанието, че нямам друг изход освен да продължа да играя ролята, която ми бяха отредили. Престанах да си вярвам, че съм велик и избран за велики дела. Но онзи малък, жалък свръхчовек не е изчезнал напълно. Той още живее в мен и ми пречи да общувам нормално с хората. И с теб се държах грубо, но всъщност не бях аз, а онова невръстно идиотче, което си беше повярвало, че е висше същество и е родено да властва над другите..
Внучката - А не си ли? Богат, преуспял, а очевидно и имаш и много власт, щом бандитите, които ни нападнаха онемяха, когато видяха на кого са налетели.
Стефан - Само да знаеш от какви хора завися.
Внучката - Предполагам, как научи истината за моите родители? Никога няма да ти простя начина, по който го каза. Знаеш ли какво е да израснеш, вярвайки в една лъжа?
Стефан - Да, и аз вярвах в комунизма и героизма на баща си.
Внучката - С каква наивна увереност и с каква гордост разправях навсякъде, че баща ми е герой и е загинал във Виетнам. Понякога когато се хвалех с героичната смърт на баща ми, долавях у моите възпитатели и учители, (те са знаели истината), странни погледи на съжаление и дори на неприязън,. Мислех, че ми завиждат. И трябваше точно, когато тръгвах за България и се нуждаех от куп документи, да науча от някакъв подъл, изпълнен с презрение и сарказъм чиновник, истината за своите родители. Изведнъж цялата ми идентичност рухна. Моето щастливо и хармонично аз се разпадна на парчета и все още не мога да събера отломките. Външно съм същата, но вътре в себе си съм дълбоко объркана. Най-малкото нещо предприемам с огромни усилия. Вече не си вярвам. Оставям се да ме мотае този дребен хитрец, българският ми адвокат, терзая се от насмешливите погледи на туземците, хвърлям се в най-неподходящата любовна авантюра, не мога да общувам нормално с никого, защото подозирам, че всички знаят за миналото на родителите ми. Може бе съм права. Ето ти знаеше. Как разбра?
Стефан - Разбирам те. И двамата сме деца на фалшиви герои. Твоят е герой от Виетнам, моят от Драва. Наистина, немците са го направили на решето с куршумите си, но не когато се е вдигнал в атака, а когато от страх панически е хукнал да бяга от окопа си. Но партията се е нуждаела от герои и го направила герой. С многото си рани и малко ум той е бил напълно подходящ за тази роля.
Внучката - Не ми отговори на въпроса. Как разбра за родителите ми.
Стефан - Нали знаеш, че съм работил в САЩ. Имам приятели в ЦРУ. Понякога си правим взаимно дребни услуги.
Внучката - Значи си и шпионин.
Стефан - Не, не съм. Беше обичайна практика на комунистическите служби да искат разни сведения от всеки, който отиваше на работа в чужбина. Гледах да се измъквам с малко информация и много лъжи. Никога не съм бил професионален шпионин. Не ставам за тази работа. Но все пак си създадох връзки и в Щатите и в бившия Съветски съюз и сега те са ми много полезни в бизнеса.
Внучката - От твоя бизнес окончателно се развоня.
Стефан - Парите не миришат, момичето ми.
Внучката - Преди час ти се възхитих как хладнокръвно се справи с бандитите, но сега отново се отвращавам от теб. Що за човек си?
Стефан - Не човек, а желязо. Комунист. Подлец от класа. Един от многото синове и дъщери на бившата номенклатура, които се възползваха от позициите си във властта и в икономиката, за да се превърнат в новите почтени богаташи на демократичното ни общество. Ето ти цялата истина за мен. А, щях да забравя. На всичко отгоре и влюбен в една млада американка.
Внучката - Не смей да ми говориш за любов. Казах ти, че ме отвращаваш. И не е ли време да си тръгваш. Навън се зазорява. През пердетата се процежда светлина. А и почти пресуши бутилката. Тръгвай, защото ми се гади от твоите изповеди.
Стефан - Ще се видим ли отново?
Внучката - Не си и помисляй.Ти си последният човек, който бих искала да срещна отново. Тръгвай си!
Стефан - Вземи.
Внучката - Не ми трябва твоята визитка. Не разбра ли, че за нищо на света не искам да те срещам и дори да си спомням за теб.
Стефан - Не е моята визитка. На един адвокат е. Кантората му е на няколко преки оттук. Той е най-добрият по имуществените дела. И говори английски по-добре и от теб. Няма нужда да му казваш, че аз те пращам. Просто му обясни случая. Размерът на хонорара, който ще получи ако спечели делата ти, ще го мотивира достатъчно. Тръгвам си, а ти се пази, защото ще те мисля и ще страдам ако ти се случи нещо лошо в тази дива страна.
Стефан си тръгва..
Внучката - Стефан.
Стефан - Да
Внучката - Ако искаш остани още малко. За последно. Но без изповеди и без всякакви приказки изобщо.
Завеса
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.