Иван Дамянов

Долна Вереница през вековете

Долна Вереница през вековете

Част трета І - След Освобождението до 9.ІХ.1944

 

ЧАСТ ТРЕТА

 

ДОЛНА ВЕРЕНИЦА СЛЕД ОВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО И ДО 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА

 

1. СЕЛОТО ПРИ ВРЕМЕННОТО РУСКО УПРАВЛЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Освободителната за България Руско-турска война завършва с подписването на мирен договор на 3 март 1878 година в малкото селище Сан Стефано, намиращо се недалеч от Цариград. Санстефанският мирен договор дал справедливо решение на българския национален въпрос. В пределите на българската държава били включени земите, населени с българи – 160 000 квадратни километри. Било установено временно руско управление за 2 години.

Австро-Унгария и Англия, поддържани от Германия, се обявили против Санстефанския мирен договор. Страхувайки се от руското влияние на Балканите, те били против създаването на голяма българска – славянска държава. Свикан бил в Берлин на 01.07.1878 година конгрес на Великите сили. Берлинският конгрес разпокъсал Санстефанска България. Само Северна България и Софийския район останали в пределите на нова България. Южна България под названието Източна Румелия останала под властта на султана. Временното руско управление било определено на 9 месеца.

Още през войната започнало създаването на институции за управление на новата, третата българска държава. В Манифеста на Александър II се поставя задачата "в зависимост от напредването на руските войски, вътре в страната турските власти ще бъдат заменяни с управление, в което ще бъде привличано местното население". С навлизането в България главното командване на руската армия създава канцелария –  централно управление, за гражданско управление с ръководител княз Владимир Черкаски. В края на войната, след неговата смърт, канцеларията оглавил княз Александър Дондуков.

Канцеларията се стремяла да създаде гражданско управление в страната и да подготви кадри – български граждани, за това управление. За пръв помощник на княз Дондуков бил назначен българският учен от Харковския университет Марин Дринов. Към централното гражданско управление били създадени 7 отдела /министерства/: за вътрешните работи, съдебен, за просветата, за финансите, военен, отдел за съобщения и общи работи и канцелария за общи дела и дипломатически отношения.

Административно-териториално страната била разделена на губернии, окръзи и общини. За столица е определен град София. Назначени били над 3000 чиновници /служители/ без тези от полицията, от които само 150 души били руски граждани, останалите български.

Временното руско управление взема мерки за връщането на земята на нейните истински собственици – българските селяни, както и икономически мерки за укрепване на новата българска държава. С участието на руски банки била създадена Българската народна банка с основен капитал 3 милиона златни лева.

Големи грижи положило временното руско управление за създаването и обучението на българската армия. Открито било първото българско военно училище в София за подготовка на офицери - български граждани. Военното училище завършил долновереничанинът капитан Юрдан Стоянов от рода Генуцинци. В българската армия и полиция служели 358 руски и 36 български офицери.

Руската страна отпуснала безплатна помощ за българската армия –  37 000 пушки, 2000 револвери, 219 оръдия, 28 000 комплекта дрехи и ботуши. Дадени били и 50 000 пушки за гражданските власти, за обучение на младежите и мъжкото възрастно население в стрелба и военни упражнения. До края на 1879 година били обучени около 30 000 граждани на нова България.

В Долна Вереница временното руско управление е запомнено от населението с това, че земеделските земи били върнати на селяните, по-точно че собствеността над тези земи била възстановена.

Долновереничани винаги са стопанисвали и обработвали земите, предавали ги по наследство, но при турското управление те били обявени за турска държавна собственост. Тъй като селото до края на робството си останало мирийско-държавно, населението, без да заплаща, станало отново законен собственик на земята. Земите, стопанисвани от чифликчии, които в Северозападна България се запазили чак до Освобождението, също били върнати на селяните, но срещу пари, т.е. те били изкупени. Такъв бил и случаят със село Горна Вереница, където имало турски чифлик.

Същевременно долновереничани не останали назад в подготовката си в стрелба и военни упражнения. Цялото мъжко население /без децата и старците/ се обучава да защитава при нужда националните интереси и свободата на своята родина. Ето какво пише Тодор Спасов Илиев: "В общината били останали няколко кримкови пушки, с които се обучавали младежи и възрастното мъжко население в стрелба и военни упражнения в местността Коняка. Обучението водел местният учител Петко Тодоров".

В Долна Вереница се установява самостоятелно общинско управление без турски подтисници. За кмет на селото е определен Младен Георгиев - Даскала.

Временното руско управление полага грижи за свикване на Учредително събрание и приемане на конституция на новата държава. Проект за конституция написал руския юрист и завеждащ съдебния отдел при централното управление – Лукиянов. Учредителното събрание се състояло в град Велико Търново от 10.02.1879 година до 16.04.1879 година. То приело конституцията. Тя била наречена Търновска и определила българската държава като княжество -  конституционна монархия. В заседанията на учредителното събрание като депутат взема участие и долновереничанинът Анастас Цеков Мечкарски, гласувал и подписал Търновската конституция.

 

2. ДОЛНА ВЕРЕНИЦА И АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО ДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

"При образуването, българската държава се оформя като съюз между България /територията, заета от прабългарите/ и славяни /територия на славянски племена/. Начело на България стои кан. Негови помощници са кавканът и ичиргу бойлът, които управляват съвместно и лявото, и дясното крило на сараката /обединението/. Всяка славиния се управлявала от славянски княз." [1]

Тази държавна организация до голяма степен запазила племенната организация на управление и наличието на славянските князе, управляващи самостоятелно. Ето защо много важна била провежданата от управляващите политика, насочена към преодоляване на разпокъсаността и създаването на централизирана държавна власт. В това отношение още при кан Крум /803-814 година/ са постигнати първите успехи.

"От началото на IX век при кан Омуртаг /814-831 година/ в българската държава е въведено ново административно деление –  комитати /области/ начело с областни управители -  комити". [2]

Тази политика продължила и при Маломир, Пресиян и Борис. Към средата на IX век българската държава представлявала вече една добре изградена в административно отношение централизирана държава. Вместо славините, съществували комитати /области/. Тези нови военно-административни единици се управлявали пряко от централната власт.

"През византийско робство /1018-1186 година/ в българските земи е наложено византийско-административно устройство-деление на теми /области/". [3]

"През втората българска държава /1186-1396 година/ страната е разделена на хори /области/, начело с областни управители /севасти/." [4]

"По време на турското робство всичките български земи са включени в Румелийското бейлербейство."[5] Тази голяма административна единица /област/ и единствена за българските земи, просъществувала чак до 1864 година, когато била проведена голяма административна реформа. "Друга административна единица е санджак – тур. – знаме. Военно-административна единица в османската империя, поделение на бейлербейството, управлявана от мутесариф. Постоянно променяйки териториалните си граници, а също и ролята си в административното управление, санджакът се запазил чак до Руско-турската война от 1877-1878 година." [6]

Друга административна единица е вилаетът или субашилък. "Вилаетът е административна единица в Османската империя - араб. дума. До края на XV век е наричан още субашилък, начело със субаши или вилаетски войводи. Вилаетът е поделение на санджака, заменен през XVI век от казата." [7]

"Каза /тур.-ар. – съдия/. Съдебно административна единица /околия/. В Османската империя по-малка от санджака. Управлява се от кадия, който пребивава в главния град на казата. След преобразованията в административното устройство 1864 година от султан Мохамед II, начело на казата стои каймакаминът, който управлява с административен съвет меджалис".[8]  Казата като административна единица съществува до Руско-турската война от 1877-1878 година.

С административната реформа от 1864 година Румелийското бейлербейство е премахнато. Създадени са вилаети /еялети/ – области. Вилаетът /област/ става най-голямата административна единица в империята.

Със закона за вилаетите /1864 година/ земите с българско население влизат в - Дунавския /туна/ вилает, Одринския вилает, Солунския вилает и в Битолския и Скопския санджаци от Косовския вилает.

Дунавският вилает с център град Русе и валия Митхад паша обхващал санджаците: Русе, Видин, София, Търново, Варна, Тулча и Ниш, който от 1867 година отпаднал от Дунавския вилает.

Във Видинския санджак влизали казите: Берковска, Ломска, Оряховска, Адлие /Кула/, Врачанска, Белоградчишка и Видинска.

"Нахия /тур.-ар./ е най-малката единица в османското административно деление. В състава й обикновено влизат няколко десетки села, групирани около малък град, който е център на нахията. Въведена е в средата на XVI век. В административно отношение е подчинена на казата." [9]

В речници я намираме "Нахия /тур./ – околия".[10]  "Нахия е най-малката административна единица в Османската империя, подоколия, нейният управител се наричал мюдюр /мюдюрин/." [11]

Дълги години след Освобождението от турско робство долновереничани използват тази турска дума – нахия, но изпускат буквата "х" и я изричат наия. Те я използват не в смисъл, като административна единица, а в смисъл наия – район, определена територия. Когато запитат някой "Къде е /примерно/ Иван?" Отговорът е "из наията", т.е. из землището.

Вложеното съдържание от долновереничани в думата нахия ни доближава до употребяваната в наше време дума район. Например Ломски район, Берковски район, Вършечки район и т.н. Лом като район обхваща територията на общините Лом, Вълчедръм, Якимово, Брусарци, Медковец, без да е техен административен център. Лом се утвърдил като център на тези населени места по географски, икономически и други причини. Това е валидно и за другите райони.

При временното руско управление, установено със Санстефанския мирен договор /03.03.1878 година/ и съкратено от Берлинския договор на 9 месеца, било въведено в освободена България ново административно-териториално устройство. Страната е разделена на губернии /области/, окръзи и общини. Създадени били 8 губернии – Свищов, Търново, Русе, Тулча, Видин, София, Сливен и Пловдив, 56 окръга и общини.

След Берлинския договор - 01.07.1878 година, в Княжество България останали пет губернии – София, Търново, Русе, Видин и Варна. В Източна Румелия останали губерниите Пловдив и Сливен. Тулча е дадена на съседна Румъния.

В Източна Румелия е въведено ново административно-териториално деление. Създадени били 6 департамента /окръзи/ – Пловдив, Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Сливен и Бургас и 29 кантона /околии/.

С приемането на Търновската конституция - 1879 година, със закон от 25.05.1880 година /влязъл в сила от 05.07.1880 година/ се въвежда ново административно-териториално деление на Княжество България. Премахват се губерниите и се създават 21 окръжия, 58 околии и общини.

През 1882 година се извършва реформа в административно-териториално деление на страната. Създават се 14 окръжия, 56 околии и общини.

След Съединението – 1885 година, страната има ново административно-териториално устройство. Премахнати са департаментите и кантоните. Създават се 26 окръжия, 84 околии и общини. В 1896 година съществували окръжията: Бургас, Варна, Видин, Враца, Кюстендил, Ловеч, Лом, Пловдив, Плевен, Разград, Русе, Свищов, Севлиево, Силистра, София, Сливен, Стара Загора, Пазарджик, Търново, Трън, Хасково и Шумен.

Ново административно-териториално устройство се въвежда през 1901 година. Вместо окръжията са създадени 12 окръга: Бургас, Варна, Видин, Враца, Кюстендил, Пловдив, Плевен, Русе, София, Стара Загора, Търново и Шумен, 71 околии и общини.

Това устройство с частични измения съществува до 1934 година.

След военния преврат - 1934 година, в страната се въвежда ново административно-териториално деление. Премахнати са окръзите и са създадени 7 области, които впоследствие стават 9: София, Враца, Плевен, Шумен, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Търново и Кърджали. Околиите се запазват, а общините от 2552 стават 800. Областните директори са подчинени на министерството на вътрешните работи. Кметовете се назначават от министъра на вътрешните работи.

След 9 септември 1944 година – през 1948 година, се прави опит за въвеждане на двустепенна система с цел доближаване управлението до хората. Създадени са околии и общини, а областите са премахнати. В 1949 година са създадени 13 окръга, 47 околии и общини.

Следващото ново административно-териториално деление се извършва през 1959 година. Вместо съществуващите 13 окръга, са създадени 30: Благоевград, Бургас, Варна, Видин, Враца, Габрово, Димитровград, Коларовград /Шумен/, Кюстендил, Кърджали, Ловеч, Михайловград, Пазарджик, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, София, Стара Загора, Толбухин, Търговище, Търново, Хасково и Ямбол. Околиите са премахнати, а общините са уголемени по размери и намалени по брой. През 1978 година се извършва ново уголемяване на общините.

През 1987 година се извършва ново административно-териториално устройство. Вместо съществуващите 30 окръга, са създадени 8 области: Бургас, Варна, Ловеч, Михайловград, Пловдив, Разград, София и Хасково. Общините отново са уголемени.

Макар и зависима от турската власт, българската община се запазва през турското робство.

Известно е, че в началото на турското робство Долна Вереница административно се числяло към Видински санджак. Намираме го в известни османотурски документи - регистри на Видинския санджак. В един такъв документ от 1454-1455 година селото е посочено с 197 домакинства, а в друг от 1478 година то е посочено с 264 домакинства. По онова време селото било второ по големина населено място във Видинския санджак след град Видин. Има основание да се твърди, че през цялото време на робството чак до Освобождението селото административно се е числяло към Видинския санджак.

От османотурски документи е известно още, че след провеждане на административната реформа 1864 година и създаване на вилаета като административна единица по голяма от санджака, село Долна Вереница административно се числи към Берковска каза. Може да се твърди, че още със създаване през XVI век на казата като административна единица селото е било причислено към Берковска каза, Видински санджак, а от 1864 година към Русенски вилает /област/.

По време на подготовката на Манчовата буна 1835-1836 година намираме село Долна Вереница в списък на селата от Берковска каза. Този списък е приложен в книгата на Геройко Милчев – “Национално освободителните борби в Берковица и Берковско – XVII - XIX век”.

Не се намериха документи, които да изяснят къде се е числяло селото административно преди създаването на казата, когато е съществувал вилаетът като аминистративна единица по-малка от санджака.

В османотурски документ от 1478 година, в превод на БАН – Институт за история, извори за българската история – 1966 година, на страница 109 четем следното: "Село Долна Вереница от тимара на споменатите, спада към Берковица."

След Освбождението село Долна Вереница остава със самостоятелно общинско управление, влизащо в състава на Берковски окръг, Видинска губерния.

От 1879 година, след премахването на губерниите и създаване на окръжията и околиите, селото е включено в състава на Кутловска околия, Берковско окръжие.

При новото административно-териториално устройство 1882 година става център на община със селата Горна Вереница, Войници и Студено буче. Общината е включена в състава на околия Кутловица /от 1891 година град Фердинанд/, Ломско окръжие. В Ломско окръжие влизат околиите: Берковска, Кутловица и Ломска.

С указ № 573 от 27.07.1882 година за околийски център е обявено Вълчедръм, наброяващо 3143 жители. Но след три и половина месеца с указ № 772 от 10.11.1882 година за околийски център е обявена Кутловица вместо Вълчедръм, въпреки че то било по-малко населено място – 878 жители.

С реформата в административно-териториално деление на страната – 1901 година, то преминава към Врачански окръг. Ломското окръжие е закрито и Ломска околия преминава към Видински окръг, а Берковска и Фердинандска околия към Врачански окръг.

През 1910 година селата, влизащи в община Долна Вереница – Горна Вереница, Войници и Студено буче, се отделят. Селото остава самостоятелна община до 1934 година.

След военния преврат 1934 година, селото е включено в голяма община с център село Горна Вереница и селата: Винище, Каменна Рикса и Чемиш. Село Долна Вереница е кметско наместничество.

През 1948 година, когато се премахват областите, селото се отделя в самостоятелна община – селски общински народен съвет, включено е в състава на Михайловградска околия, а когато през 1949 година създават окръзите, влиза в състава на окръг Враца.

През 1955 година към община село Долна Вереница е присъединено и съседното село Горна Вереница.

При създаването на обединените ТКЗС /трудово-кооперативни земеделски стопанства/ 1958 година, първоначално Долна и Горна Вереница са включени в голямо обединение с център град Михайловград, административно в община Михайловград. Това обединение е за кратко. Селата Долна и Горна Вереница се отделят и се създава обединено ТКЗС само от двете села. Отделят се и административно – 1959 година. Създава се община Долна Вереница в състав Горна Вереница.

При извършените административни промени в общините /1978 година/ селото остава самостоятелно кметство в състава на община Михайловград.

Преданието говори, че в различно време през турско робство, старейшини на селото са бивали хора от родовете: Ненчинци, Панинци, Еванчовци, Боторовци, Латовите. Знае се със сигурност, че през последните години на робството старейшини са били Димитър Стокьов и Лато Стефанов, който посрещнал руския ескадрон войници по време на Освободителната руско-турска война.

След Освобождението първи кмет станал Младен Георгиев Марков - Даскала. Преди това той бил учител в местното училище. По спомени, събрани и предадени от Тодор Спасов Илиев, той кметувал до идването на Фердинанд – 1887 година.

В Държавен вестник брой 62 от 14.06.1883 година е публикуван приказ /заповед/ № 78 на Министерството на вътрешните дела /МВД/, с който за кмет на селото е утвърден избраният Анастас Цеков Мечкарски.

След него кмет на селото станал друг учител – Петко Тодоров, наричан – Петко Тудоров. Той бил от рода Шукалците, чиято къща се намирала в центъра, до сегашната сграда на кметството. Неговото кметуване е запомнено с калдърмисването /застилане с камък/ на главната селска улица, от края на селото откъм града, до другия край на селото. По време на неговото кметуване 1887-1888 година била съборена старата училищна сграда в двора на черквата и построена нова училищна сграда, която съществува и сега. Тази сграда населението нарича Горното училище. За построяване на училището и кълдърмисването на улицата той положил много усилия. От времето на кметуването на Петко Тодоров като лош спомен са запазени две събития с историческо значение. Едното събитие е свързано с обявяването на село Кутловица за град и преименуването му във Фердинанд. Стоян Марков, известен с приноса си за историята на град Монтана /"Град Фердинанд – антропогеографски проучвания"/ в своя публикация във вестник "Септемврийско слово" под рубрика – "Любопитни факти за окръга", пише следното: "През 1891 година по-видните хора на Михайловград с цел да се докарат на двореца, поискали промяната на хубавото славянско име на селището Кутловица на Фердинанд и Народното събрание го провъзгласило за град. Това име било мразено от населението на околията. То било натрапено от властуващите." Тодор Спасов Илиев ни предава, че населението от района и най-вече селяните задълго продължавали да наричат новия град Фердинанд със старото име Кутловица. Това дразнело управниците на новия град. В пазарни дни – понеделниците, те поставяли постове по пътищата извън града. Тези постове срещали идващите на пазар селяни и ги запитвали – Къде отиваш? Който се съобразявал и отговарял: "На град Фердинанд!" - добре, но онзи, който отговарял – "На Кутловица!", отнасял един добър бой. Долновереничанинът Петко Панин, наричан от селяните Червения, пострадал сериозно от нанесения му побой за това, че отговорът му бил - "На Кутловица".

Другото събитие е свързано с провеждането на избори за V обикновено народно събрание на 27 септември 1887 година в село Кутловица.

Ето как описва това събитие Георги Александров в "История на Монтана, Кутловица и района..." Стамболов и неговите привърженици решили да разгромят противниците си още преди изборите. Той изпратил заповед за твърдо отношение към "враговете на народа", т.е. към русофилите, дори дал указания за стрелба при опит за противопоставяне. Задачата на стамболовистите била да докажат, че русофилите са нищожна група.

Всичко това извикало на редица места твърд отпор и ярък израз на обич към руския народ-освободител. Така станало и в деня на изборите – 27.09.1887 година в Кутловица. Тук била поставена кандидатурата на стамболовиста Димитър Петков, познат с прякора Свирчо.

Околийски управител бил някой си Шрапчиев, известен като "твърд поклоник на Бакхус". Той излязъл на обиколка из околията, за да подготви избирането на Димитър Петков. Управителят се убедил, че избирателите са против Свирчо, но бил оня службогонец, "който за едно "спасибо" от шефа си бил готов и България да запали от единия край до другия". В навечерието на изборите той арестувал по-влиятелните хора от околията и като не могъл да ги убеди да гласуват за Димитър Петков, насадил им добре кокалите с дървена тояга и им казал да му мислят, ако не изберат Свирчо. Този груб политически акт предизвикал недоволство, породено още преди с увеличените данъци, събирани произволно от алчни чиновници. При тези обстоятелства осъмнали жителите на Кутловица и околните села в деня на изборите за народни представители.

Искрената обич на хората към братския руски народ не могла да се примири с опита за манифестиране на русофобските чувства. Народът изпълнил улиците на Кутловица като разбунен кошер. На поканата да гласуват избирателите поискали да се яви началникът и да им разясни кой е тоя Петков, който правителството искало да изберат. Началникът не се явил. Надигнали се гласове на недоволство: "Защо ни продават овците и козите за данъци?", "Защо ни глобяват?" Един офицер от Ломско с няколко войници се опитал да ги убеди, че трябва да гласуват, а после да се жалят. Някои се провикнали: "Дръжте го, тоя е от тях!" Офицерът, бягайки, едва се отървал с помощта на войниците. Вълнението се засилило още повече. Чули се гласове: "Сакаме рускио цар!" Изникнала трибуна. По общо искане битите се качвали и кой каквото могъл по селски разказвал как е извикан посред нощ от къщи, отведен в полицията, как е бил псуван и бит. Недоволството се разразило като буря, когато последният от битите – един старец – се съблякъл пред очите на всички и показал кървавата си риза и посинелите си меса. Избирателите искали да знаят защо "са били бити и трепани толкова души от селяните" и като лавина се понесли към околийското управление. Били хвърлени камъни. По команда на началника народът бил посрещнат със залп, от който паднали десетина души убити и много ранени.. " [12]

Един от убитите е долновереничанинът Захари Първанов Лилков от рода Стоманярите. В селото се разпространява, че убийците на Захари са Алекси и Васил Захариеви от селото, които по онова време били на служба като полицаи в околийското полицейско управление в Кутловица.

Според спомени от Тодор Спасов Илиев, Петко Тодоров кметувал до 1894 година, когато кмет на селото станал Симеон Първанов Еванчов. От книгата за гражданско състояние /Закона за отбележване на ражданията, женитбите и умиранията, влязъл в сила от първи януари 1893 година/ се вижда, че Симеон Първанов Еванчов е подписвал актовете за гражданско състояние като кмет от 24 юли 1894 година до 23 октомври 1894 година. Краткото време, в което е подписвал актовете за гражданско състояние, дава основание да се съмняваме дали Симеон Първанов Еванчов не е изпълнявал временно длъжността кмет.

След 23 октомври 1894 и през цялата 1895 Григор Първанов Панин, е бил кмет на общината.

От месец януари 1896 година кмет на общината е Петко Генчев Пенов, от село Студено буче. Той изпълнявал длъжността кмет на общината до 1 октомври 1898 година, когато станал кмет на село Студено буче.

От 1 октомври 1898 година кмет станал пак Петко Тодоров, който кметувал само няколко месеца и си подал оставката.

С протокол № 7 от 6 май 1899 година съветниците с пълно болшинство от 12 гласа избират за кмет на общината Петър Истатков Младенов – 34-годишен, запасен подофицер. Той се изявил като строг, дисциплиниран и справедлив. Захванал се да въвежда ред. На две заседания занимава съветниците с въпроса за заграбени земи от селската мера. Взема се решение, задължаващо по списък 58 души, завзели от мерата, да върнат тези земи към мерата в определен срок.

Според Тодор Спасов Илиев, в стремежа си да наложи ред в селото, еднакво задължителен за всички – и за бедни, и за богати, той станал жертва на селските чорбаджии. Ето как описва случая Тодор Спасов Илиев: "Кметът въвел ред и законност в селото, задължителен за всички селяни. Селяните го обичали и поддържали, но чорбаджиите го мразели и ненавиждали за това, че неговите демократични разбирания и действия накърнявали техните интереси. Наближавал гроздобер. Мечкарците се готвели да нарушат лозята /по онова време, а и дълги години по-късно общинската управа – кметът определял деня, от който ще започне гроздобера/. Селяните се оплакали, че гроздето е още зелено, а щом лозята се нарушат, ще започнат кражбите на грозде. Кметът издал заповед, беритбата на лозята да започне от 1 октомври. Считайки се господари на селото, Мечкарците не се подчинили на кметската заповед. В ден неделя с накитени каци с турско цвете, слугите на чорбаджиите повели колите към лозята. Чорбаджиите на коне с ловни пушки през рамо вървели пред кервана от волски коли. Жените и дъщерите им с кошници в ръце се движели след колите. Селяните гледали всичко това и си говорели "За богатите няма закон ни в турско, ни в българско."

Край селото при кръста /където днес се отделя пътят от шосето за влизане в селото/ стоял на пост изпратен от кмета наскоро уволнилият се матрос от Дунавската флотилия в Русе – Тодор Панчев, наричан от селяните Лумпара. Той бил въоръжен с кримка – пушка, останала от турско робство. Керванът се състоял от 10 волски коли. Тодор Панчев спрял кервана, но слугите на чорбаджиите и някои от синовете им се нахвърлили да го бият. Младият бивш матрос не се уплашил, натупал ги и върнал кервана в селото... Пречупена била чорбаджийската гордост... От този случай долноверенишките чорбаджии – Мечкарците, взели кмета Петър Истатков на мерник и само търсели удобен случай за разправа. В един пролетен ден звънът на черковната камбана разкъсал тишината. Разнесла се злокобната новина, че Петър Истатков е умрял – "отровен в мечкарския хотел в града, където обядвал".[13]

След смъртта на Петър Истатков Младенов – февруари 1901 година, задълженията на кмет изпълнявал Димитър Панталеев Боторов, а след проведени избори е избран за кмет на 11 май 1902 година. Той бил кмет на селото до 1908 година.

На 24 септември 1908 година на извънредно заседание с протокол № 18 съветниците избират за кмет на общината Петър Григоров. Той изпълнявал длъжността само няколко месеца – до 14 януари 1909 година. През неговото кметуване общинската канцелария се премества. До това време тя се помещава в пригодено помещение в сграда, която преди това била хамбар. Общината се настанила в сграда, собственост на Еленко Павлов Мечкарски, която той закупил от Шкодровци.

Петър Каменов е избран от съветниците за кмет на селото с протокол № 1 от 14 януари 1909 година, тази длъжност изпълнявал до новите избори за съветници, състояли се на 19 декември 1909 година.

От началото на 1910 година кмет на селото е Стратоник Григоров Първанов /Панин/, който изпълнявал длъжността до 19 март 1911 година.

След това кмет на селото е Атанас Попов, син на поп Иван Първанов. По всяка вероятност той си е подал оставката поради здравословни причини и от месец април 1912 година Иван Младенов Дидов като председател на тричленка управлява общината.

От месец юни 1912 година за кмет на селото е избран Михаил Вачков Ценов, наричан от долновереничани Милко Вачков. Той изпълнявал длъжността малко време. Буен и раздразнителен, обичащ алкохола, влязал в разправа с младежи на една тлака. Нанасяйки побой на младежа Данаил Костадинов Милков, той му повредил едно око. Данаил останал с едно око до края на живота си. Заведено е дело срещу Михаил Вачков № 23 от 1913 година, за нанесена тежка телесна повреда на Данаил Костадинов. Със заповед № 208 от 6 май 1913 година на министъра на вътрешните работи Михаил Вачков е освободен от длъжността и със заповед № 2261 от 25 май 1913 година на министъра е възложено на Димитър Панталеев да изпълнява длъжността кмет на общината.

С протокол № 6 от 25 юли 1913 година общинските съветници избират за кмет на общината с 8 гласа Иван Младенов Дидов /Дръндарски/ 37-годишен. Той бил запасен фелдфебел-артилерист. Човек физически много силен, с широка душа, той се отнасял добре с хората. Занимавал се със земеделие, но упражнявал и наследения от баща си занаят бъчварство. Селяните го запомнили като страстен, но много дисциплиниран ловец, който никога не нарушавал ловните закони и морал. Той изпълнявал кметската длъжност до изборите за общински съветници – октомври 1913 година.

След изборите за кмет на селото е бил избран Лозан Младенов Георгиев /Брънзин/ – 37-годишен, а за заместник-кмет Васил Кръстев /Боянин/ - 35-годишен. Те изпълнявали задълженията си до 1915 година.

С протокол № 10 от 25 юни 1915 година новоизбраните съветници избират за кмет на общината Димитър Павлов Младенов, наричан от селяните Мито Палеков с 8 гласа, а за заместник-кмет Вълко Иванов Рикошки /Въца / – с 8 гласа. Мито Палеков бил джамбазин, забогатял от търговия и нечисти сделки с реквизиран от селяните добитък през войните. Той обаче бил хитър и умеел да лавира, отнасял се добре със селяните.

По време на самостоятелното управление на БЗНС в страната в селото кмет на общината не е земеделец. За кмет е избран на 22 март 1918 година Васил Кръстев /Боянин/, 39-годишен – с 8 гласа и заместник-кмет Стратоник Григоров Първанов /Панин/.

От 20 февруари 1920 година кмет на селото е пак Лозан Младенов Георгиев /Брънзин/, а заместник-кмет Анания Атанасов Попов. През времето на тяхното управление започнало шосирането на пътя от Фердинанд за Смоляновци. Много долновереничани са работили по направата на пътя. На свое заседание с протокол № 23 от 15 август 1920 година съветниците изказват недоверие на кмета за това, че напуснал селото, без да остави заместник, и се държи грубо с хората. Избират за кмет Анастас Димитров Мечкарски и за заместник Камен Тасков Трендафилов. Но на новопроведеното заседание, с протокол № 24 съветниците отменят /анулират/ решението си, взето с протокол № 23, и двамата продължават да управляват общината. Кметът Лозан Младенов Георгиев /Брънзин/ подава оставка с молба № 413 от 6 април 1921 година. Същото прави и заместникът му Анания Атанасов Попов с молба № 385 от 26 март 1921 година. По времето на Лозан Младенов Георгиев е калдърмисан пътят в западния край на селото, над воденицата, през Максутица и Дреняка. Сам той е вземал активно участие в калдърмисването, като е работел.

Общинските съветници разглеждат молбите на двамата в заседание на 7 април 1921 година, приемат оставките и избират отново за кмет Анастас Димитров Мечкарски и заместник Камен Тасков Трендафилов. През тяхното управление общинската администрация се премества в новопостроената общинска сграда, намирала се източно от днешната сграда на кметството.

В проведените през февруари 1922 година избори за общински съветници комунистите спечелват 7 места от 12. С протокол № 7 от 27 април 1922 година съветниците избират за кмет комуниста Павел Димитров Мечкарски и за заместник-кмет комуниста Иван Найденов Истатков. Буржоазната власт не може да се примири с успеха на комунистите. С предписание № 5459 от 26 май 1922 година на врачанския окръжен управител и № 4484 от 16 юни 1922 година на фердинандския околийски управител изборът е обявен за невалиден. Провежда се ново заседание на общинските съветници, което с протокол от 18 юни 1922 година отново взема същото решение. Така община Долна Вереница става комуна. При управлението на комуната се вземат някои полезни за селската беднота решения – освобождават се бедните селяни, притежаващи до 10 декара обработваема земя, от данък върху земята, освобождават се селяните, притежаващи до 10 овце от беглик-данък, вземат се мерки за опазване на реколтата и мерки, за по-добър ред в селото и други. Хората са доволни и масово, по различни поводи, посещават общината. Живеещите наблизо Лазар Петков Панков, Герасим Симеонов Първанов и Атанас Аврамов Атанасов са постоянна, неплатена охрана на комуната.

 

ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИЦИ, ИЗБРАНИ С ЛИСТАТА НА БКП, В ПРОВЕДЕНИТЕ НА 19 ФЕВРУАРИ 1922 ГОДИНА ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ - ЧЛЕНОВЕ НА ДОЛНОВЕРЕНИШКАТА КОМУНА

 

Павел Димитров Мечкарски, кмет на комуната;

Иван Найденов Истатков, помощник-кмет;

Александър Господинов Рикошки, съветник;

Петър Тодоров Кьосов, съветник;

Тодор Спасов Илиев, съветник;

Георги Младенов Георгиев, съветник;

Георги Тодоров Ненков (Георги Тунин), съветник.

 

Местните чорбаджии и буржоазната власт прибягват до хитрини и заплахи. Под заплахи и дадени им обещания комунистите съветници Георги Тодоров Ненков /Георги Тунин/ и Георги Младенов Брънзин подават оставка. Веднага оставка подават и тримата земеделци Ангел Тодоров Ненчин, Иван Средков Първанов и Михаил Лазаров Белин и блокарите Иван Антонов Каменов и Илия Атанасов Попов. Така след около 9-месечно управление комуната пада.

С писмо на Ломския окръжен съд е назначена през месец декември 1922 година тричленка, с председател Иван Средков Първанов, член на БЗНС, която да управлява общината и проведе избори за общински съветници. В същото време в селото живеел още един Иван Средков Първанов, който за яснота се пишел Иван Средков П. Средков. Хората го наричали още Иван Чулия, защото едното му ухо било прехапано от куче.

В проведените през месец март 1923 година избори за съветници били избрани: 6 души комунисти - Павел Димитров Мечкарски, Иван Найденов Истатков, Тодор Спасов Илиев, Александър Господинов Рикошки, Петър Тодоров Кьосов и Петър Бургийски; 4 души членове на БЗНС - Иван Средков Първанов, Иван Ефремов Стокьовски, Андрей Димитров Каменов и Михаил Лозаров Белин; и двама души блокари - Иван Антонов Каменов и Илия Атанасов Попов. На свое заседание съветниците с 6 гласа избират за кмет Андрей Димитров Каменов, наричан от селяните Дренко Сврачи, член на БЗНС. Комунистите съветници гласували с лозунг.

На 9 юни 1923 година е извършен държавен преврат. Земеделското правителство е свалено от власт. За управление на общината е назначена комисия /временна управа/ с председател Илия Атанасов Попов и членове Еленко Павлов Мечкарски, Стратоник Григоров Първанов и Томо Василев Захариев.

Не се намериха писмени източници за изяснение до кога е управлявала временната комисия. Като изхождаме от регистрите за гражданското състояние, установяваме, че като председател на временната управа Илия Атанасов Попов е управлявал общината до 17 септември 1923 година.

След това като представител на временната управа, общината управлява Камен Тасков Трендафилов от рода Лукановци.

Септемврийското въстание /1923 година/ за няколко дни /23, 24, 25, 26 септември - неделя, понеделник, вторник и сряда/, прекъсва управлението на Камен Тасков. Общината е завзета и се управлява от революционен комитет с председател Александър Господинов Рикошки и членове: Исай Петков - запасен подофицер, Илия Обретенов Семов, член на БЗНС.

След въстанието отново представител на временната управа управляващ общината е Камен Тасков Трендафилов.

От 24 ноември 1923 година като представител на временната управа общината ръководи само няколко дни Каленик Петров Пунчов.

От 1 декември 1923 година общината се ръководи от Таско Генков Каменов, представител на временната управа.

Петър Каменов Лилов е кмет на общината от 7 юли 1924 година.

От 26 август 1926 година кмет на селото е Иван Младенов Дидов, а заместник - Апостол Кръстев Мечкарски, наричан от селяните Пужо. Под натиск на обществеността се започва подготовка за построяване на нова училищна сграда. Избран е строителен комитет. Започва се набавяне на камък и други строителни материали.

След проведени избори, съветниците на заседание от 20.04.1928 година с протокол № 7 преизбират за кмет Иван Младенов Дидов, а за заместник - Николчо Рангелов Ванкин. На 30.04.1930 година с протокол № 8 съветниците избират за кмет Иван Средков Първанов с 6 гласа и Николчо Рангелов Ванкин със 7 гласа за заместник.

Останали недоволни от тяхната работа, съветниците поставили въпроса за освобождаването им. По искане на четирима от тях се провежда извънредно заседание на 17.05.1930 година, което освобождава от длъжност кмета и заместника. Причината е - поради домашни ангажименти те не можели да се явяват в общината, прекарали времето си на кошарите извън селото.

Със същия протокол № 10 от 17.05.1930 година съветниците избират за кмет на общината с 9 гласа Каленик Петров Пунчов и заместник - Димитър Петров Гергов, с 6 гласа. Наскоро на свое заседание съветниците с протокол № 1 от 4.01.1931 година гласували недоверие на кмета, обвинен от съветника Иван Средков Първанов за незаконно издадено удостоверение от общината, за собственост върху недвижими имоти в своя полза. За кмет е избран Иван Младенов Дидов и заместник - Димитър Петров Гергов.

С протокол № 17 от 06.11.1931 година за кмет на селото е избран Димитър Петров Гергов, а за заместник - Йосиф Върбанов.

На 27.02.1932 година с протокол № 1 съветниците избират с 9 гласа за кмет на общината Владимир Господинов Рикошки и с 6 гласа за заместник - Младен Йосифов Младенов. На заседанието присъствали двама от тримата съветници от Работническата партия: Александър Симеонов Първанов и Данаил Костадинов Милчов, които гласуват с лозунг. От заседанието отсъства избраният от Работничиската партия, съветникът Борис Тасков Томов, интерниран под полицейски надзор в Свети Врач /Сандански/.

С протокол № 7 от 9.05.1933 година за кмет на селото е избран Иван Антонов Каменов от рода Еванчовци, а за заместник - Иван Ефремов Стокьовски.

При кметуването на Владимир Господинов Рикошки - един път, и по времето на Иван Антонов Каменов - един път, е поставен на разглеждане въпросът за създаване на по-голяма община, обединяваща няколко села. И на двете заседания съветниците застъпват мотивираното становище, че селото е достатъчно голямо и може да бъде самостоятелна община. В състояние е финансово да се издържа. Има и опит в управлението, още повече че то е било център на голяма община повече от 20 години.

След военния преврат /1934 година/ общинските съвети са разпуснати. Общините се управляват от назначени кметове. След създаването на големите общини Долна Вереница е включено в община Горна Вереница, където влизат още Винище, Каменна Рикса и Чемиш. Долна Вереница е кметско наместничество с кметски наместник Иван Антонов Каменов.

През 1935 година на 12 май се поставят основите на новата училищна сграда. Това става по тържествен начин в присъствието на населението, като в основния камък е поставен буркан с имената на хора, работили за изграждането на училищната сграда, с датата и годината на започване на строежа. До края на годината е изграден от дялан камък приземният етаж. Избран е нов строителен комитет /Павел Димитров е болен/ в състав: председател Борис Георгиев Иванов, секретар - Кузман Петров, свещеник и касиер Крум Михайлов Колов. Строежът е отдаден на предприемача Илия Райчев.

От 1937 година до 1942 година кметски наместник на селото е Апостол Димитров Мечкарски.

През 1939 година строителството на училищната сграда /наричана от селяните новото училище/ е завършено.

От края на 1942 година кметски наместник на селото е отново Иван Антонов Каменов.

И двамата: Иван Антонов Каменов и Апостол Димитров Мечкарски изпълняват длъжността кметски наместник в периода на антифашистката борба 1941-1944 година. Те "не проявяват старание за разкриване на нелегалните и техните ятаци и помагачи. Това се подтвърди и от показанията на околийския полицейски началник Светозаров пред Народния съд".[14]  На тяхното поведение силно влияние оказва развитото антифашистко движение в селото и дилемата пред бъдещето, роднинското обкръжение, на Иван Антонов Каменов, а на Апостол Димитров изповядваните по-рано идеи.

Апостол Димитров Мечкарски е заможен селянин, произхождащ от стар чорбаджийски род Мечкарците. По професия е дърводелец. Дълги години държи кръчма. Минал е през комсомолското дружество 1920-1923 година. След въстанието 1923 година, поддържа управляващите, назначаван е за полицай и кметски наместник на селото. В края на 1942 година е уволнен като кметски наместник след възпламеняване на бомба на 27 октомври от нелегални.

Иван Антонов Каменов е селски стопанин и медицински фелдшер. Той е от рода Еванчовите, от който много хора са дейни участници в антифашистката борба. През 1922 година и по-късно е избиран много пъти за съветник от блокарите. Човек възрастен, улегнал, добър по душа. Дълги години е кмет и кметски наместник. През 1943 година се свързва с нелегалните Борис Тасков Томов и Александър Симеонов Първанов, които приема на среща в своя дом. Като кметски наместник през време на антифашистката борба той не само не донася на по-горните власти онова, което знае за нелегалните, а прави възможното да ги запази. Чрез свои роднини и близки активни участници в антифашистката борба, сигнализира за предстоящи блокади на селото и други акции на властите.

В изпълнение на окръжно № 12 888 от 1 октомври 1934 година се формира община Горна Вереница, включваща: Долна Вереница, Винище, Каменна Рикса и Чемиш. Извършен е водосвет от свещеник Димитър Торньов от село Горна Вереница. За първи кмет на новата община е назначен Цено Георгиев Кръстев.

От месец октомври 1935 година кмет на община Горна Вереница е Никола Иванов Салановски, заместник Кирил Стефанов Живков.

От месец октомври 1940 година кмет на общината е Рафаил Иванов Катанов - белогвардеец. Груб, с безцеремонно отношение към хората. Населението го е запомнило с неговите думи, нетърпящи възражения - я сказал!

От месец април 1944 година за кмет на общината е назначен Никола Георгиев Паяков. Човек с либерално отношение към хората и събитията. Под влияние на бързо развиващите се събития, в началото на месец септември 1944 година, той се среща с активния деец на антифашистката борба Борис Тасков Томов.

След 9 септември 1944 година за кмет на общината е определен от организациите на Отечествения фронт в района Павел Спасов Николчов от Долна Вереница, политически затворник и активен участник в антифашистката борба.

От юни 1945 година за кмет на общината е определен Ерменко Петров Младенов от Горна Вереница, също активен участник в антифашистката борба и политически затворник.

Последен кмет на голямата община Горна Вереница от началото на 1947 година е Никифор Георгиев Петков /познат на селяните като Никифор Ганчев/. Той изпълнявал длъжността до края на 1948 година, когато били назначени временни управи.

След 9 септември 1944 година кметски наместник на Долна Вереница е Андрей Димитров Каменов, член на БЗНС.

През 1946 година кметски наместник на селото е Димитър Петров Гергов, също член на БЗНС. По време на неговото кметско наместничество се построява каменно-железобетонен мост във Вернишки дол.

От месец октомври 1947 година кметски наместник на селото е Тодор Спасов Илиев, бивш учител. Уволнен заради неизпълнение на държавните доставки и някои грешки.

На 19 април 1948 година е назначена временна управа с председател Крум Йосифов Младенов и членове Младен Петров Истатков и Илия Обретенов Семов. Тя трябва да подготви и произведе избори за местен орган на властта. Селото вече е самостоятелна община. След изборите с протокол № 1 от 3.06.1949 година на своя сесия съветниците, след като полагат клетва, избират за председател на общинския народен съвет Спас Петров Попов и за секретар Средко Иванов Средков. Наскоро обаче Спас Петров Попов, поради напреднала възраст, подава оставка. На заседание на 16 юли 1949 година с протокол № 3 съветниците избират за председател Георги Антонов Каменов и за секретар Калоян Илиев Атанасов.

През този мандат се организира местна младежка бригада, която изработва 200 000 тухли. За нейното организиране, за храната и осигуряване на помещение, необходимо за отдих и спане, за набавяне на инвентар общинското ръководство полага грижи. Георги Антонов Каменов е снет като председател с решение на околийското ръководство на БКП и Околийския народен съвет заради несправяне с работата и употребата на алкохол. На сесия на 31.12.1950 година той сам докладва решението. За председател е избран въпреки отказа от негова страна Младен Петров Истатков.

След провеждането на избори на сесия съветниците с протокол № 36 от 26.12.1952 година избират за председател Александър Иванов Алексов /Сандо Турлака/, а за секретар Спас Георгиев Пандурски.

След провеждане на избори с протокол № 1 от 25.02.1956 година съветниците избират за председател на Общинския съвет Костантин Данаилов Костадинов. С протокол № 3 се взема решение за построяване на моста при Герговци и този на Бостанете. По лични съображения, свързани със заплащането му /той е върнат в селото с постановление за стопански ръководител, изпълнявайки административна работа, няма право на отпусканото допълнително възнаграждение от държавата/ си подава оставката.

С протокол № 4 от 05.07.1956 година за председател на Общинския народен съвет е избран Крум Йосифов Младенов. Тъй като селото вече е една община с Горна Вереница, за секретар е избран Славчо Димитров Марков от Горна Вереница. В това време администрацията е преместена от старата, рухнала общинска сграда в помещения на потребителната кооперация.

С протокол № 1 от 12.04.1959 година съветниците избират за председател на Общинския народен съвет Кирил Александров Първанов от Горна Вереница и заместник-председател Димитър Александров Димитров също от Горна Вереница /неплатена бройка/ и за секретар Димитър Спасов Исаев от Долна Вереница.

Този управленски състав взема решение за изграждане на нова сграда общински дом, и се започва подготовката и самото строителство.

На 3 март 1962 година, след местни избори, на сесия за председател на Общинския народен съвет е избран Трендафил Александров Цветков от Горна Вереница, за заместник /неплатена длъжност/ е избран Димитър Александров Димитров от Горна Вереница и за секретар Найден Андреев Неделков от Долна Вереница.

През този мандат е довършена сградата на общината. Канцелариите се преместват в сградата на ТКЗС, а през 1965 година в новата сграда на общината.

На учредителна сесия на 5.07.1971 година с протокол № 1 съветниците избират за председател Иван Михайлов Димитров от Долна Вереница. Той изкарва няколко мандата до 1978 година. През 1970-1971 година се извършва асфалтиране на шосето Михайловград - Смоляновци и се построява околовръстен път. През това време се извършва и асфалтирането на улиците.

При извършените изменения в административно-териториалното деление на страната в края на 1978 година, засягащо общините, Долна Вереница става кметство в община Михайловград. Кмет става Иван Димитров Георгиев, бивш дългогодишен председател на ТКЗС в селото.

От месец март 1980 година до месец юли 1986 година кмет на селото е Иван Димитров Върбанов.

От юли 1986 година до месец октомври 1990 година кмет на селото е Васил Борисов Младенов.

За подготовка и провеждане на избори след 10 ноември 1989 година е назначена тричленна комисия с председател Иван Михайлов Димитров и членове Никола Василев Младенов и Крум Михайлов Лазаров. След изборите Иван Ананиев Стратоников е избран за кмет. Мотивирайки се с домашни причини, той си подава оставката от месец март 1992 година.

Назначена е Теменужка Ангелова Илиева от Михайловград да изпълнява длъжността кмет и да организира провеждане на изборите за кмет.

След проведените избори от месец май 1992 година е избран с листата на БКП отново Иван Михайлов Димитров. До 1999 година той е кмет на селото. Иван Михайлов Димитров оглавява административното управление на селото 14 години 7 години председател на общински народен съвет и 7 години кмет. Изявил се като добър общественик и грижовен ръководител, ползващ се с уважението и доверието на селяните.

След 1999 година поради малкия брой избиратели и изменение на закона, кметът на селото се назначава от ръководството на община Монтана. От това време и до днес кмет на селото е Леди Вилхемов Кръстев.

 

КМЕТОВЕТЕ, ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ НА ВРЕМЕННИ УПРАВИ, КМЕТСКИТЕ НАМЕСТНИЦИ, ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ В СЕЛО ДОЛНА ВЕРЕНИЦА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРСКО РОБСТВО (Виж в Приложенията – бел. Омда)

 

ДОЛНОВЕРЕНИЧАНИ, ДЕПУТАТИ В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ:

Анастас Цеков Мечкарски – в Учредителното и І-то ВНС;

Атанас Попов – в ІV-V и VІ ОНС и ІV ВНС;

Борис Тасков Томов;

Иван Средков Първанов – в ХVІ и ХVІІ ОНС;

Коло Спасов – във ІІ-то ВНС – 1881 г.

 

След Освобождението на България от турско робство, по силата на утвърдената традиция, още от времето на независимата българска държава, на открити събрания населението с явно гласуване избирало своите органи на управление, а в селата селски кметове.

Със закон през 1890 година се определя: за да бъде едно населено място самостоятелна община, то трябва да се състои най-малко от 100 населени къщи. Всяка община избира с тайно гласуване определен брой съветници /община с до 500 жители избира най-малко 8 съветници/. Най-много съветници 16 души, избират населени места с над 15 000 жители. Съветниците на свое заседание избират кмета на населеното място с тайно гласуване и с обикновено болшинство.

От запазените протоколи за провежданите заседания на съветниците в община Долна Вереница установяваме, че през целия период от въвеждане на тайния избор на съветниците до военния преврат 1934 година, във всички местни избори са избирани по 12 души общински съветници.

На свое заседание съветниците избирали един от тях за кмет. От 1913 година, когато през месец октомври за кмет на общината е избран Лозан Младенов Георгиев Брънзин, са известни и избираните заместник-кметове. За по-ранния период не се намериха документи за избираните заместник-кметове. Разкрити бяха: приказ № 78 на Министерството на вътрешните дела, публикуван в брой 62 на Държавен вестник от 14.06.1883 година, с който за кмет на селото е утвърден избрания Анастас Цеков Мечкарски, а за помощник-кмет Коло Стефанов, и приказ № 12 на Министерството на вътрешните работи от 05.01.1895 година, публикуван в Държавен вестник брой 57 от 13.03.1895 година, с който е утвърден избраният за кмет Григор Първанов Панин и за помощник-кмет Георги Колов.

Освен кметовете и заместниците, които влизат в броя на съветниците, в различно време след Освобождението за съветници в Долна Вереница са избрани: Андрей Недялков от Андрешковите, Апостол Кръстев Мечкарски с прякор Пужо, Антония Милчов Стаменчов, Александър Петков от Тинчовите, Атанас Аврамов Атанасов, Ангел Тодоров Нелчин, Вълко Иванов Въца, когото след като направил опит да си пререже гърлото, селяните наричали Въца клания, Данаил Иванов Семов, Еленко Мечкарски, Ефрем Димитров от Стокьовци, Захари Първанов Захариев, Иван Истатков Еван пъдаря, Иван Тодоров Панин, Исай Първанов Коцин, Йосиф Върбанов, Илия Обретенов Семов, Иван Недялков Андреев, Костадин Милчов Стаменчов, Кирил Петров Трендафилов, Косто Петров Попов, Кирил Първанов Илиев, Михаил Колов наричан от селяните Милко Еванчов и с прякора кукурега, Никифор Петров Маринков, Неделко Андреев Неделков, Павел Анастасов Мечкарски, Павел Цеков Мечкарски, Петър Маринков, Трифон Иванов Трифонов и още някои. Повече от тях представлявали буржоазните партии.

В местните избори през 1922 година биват избрани седем души с листата на БКП, а в тези през 1932 година трима души от БРП.

След 9 септември 1944 година, при изборите, провеждани от 1949 година до 1978 година /до тази година селото е община/, са избирани различен брой съветници от 11 до 17 души /без тези от Горна Вереница, когато двете села са в една община/.

На сесия съветниците избират председател, заместник-председател и секретар. Заместник-председателят е неплатена длъжност.

За съветници от селото са избирани хора с различни политически убеждения, членуващи в различни партии, специалисти, работници, безпартийни.

От БКП по различно време съветници са били: Рангел Димитров Горанов, бригадир в ТКЗС и отчетник на тракторната бригада, Борис Георгиев Иванов директор на местното училище, Атанас Данаилов Иванов, Симеон Димитров Симеонов, Евгени Антонов Григоров, Иван Димитров Георгиев председател на ТКЗС, Чавдар Иванов Спасов, агроном, Асен Антонов Григоров, Генади Кузманов Петров - бригадир на тракторната бригада, Георги Атанасов Георгиев, Владимир Петров Николчов - бригадир на кравефермата в ТКЗС, Камен Петров Каменов, Калоян Илиев Атанасов, Петър Младенов Петров учител, Арсо Борисов Трендафилов бригадир в ТКЗС, Иван Дамянов Иванов, Севда Георгиева Атанасова, Александър Костов Попов  бригадир на свинефермата, Евгени Димитров Георгиев електротехник, Първан Спасов Георгиев механик, Стояна Младенова Атанасова - полевъден работник, Крум Захариев Петков дърводелец, Димитър Евгениев Димитров, Георги Илиев Обретенов, Цеко Александров Иванов.

От БЗНС: Андрей Димитров Каменов, Аспарух Георгиев Първанов, Димитър Петров Гергов, Крум Михайлов Лазарав-Белин, Михаил Димитров Тодоров, Димитър Борисов Томов /Митко Мърляка/.

От Комсомола: Димитър Спасов Исаев, Найден Андреев Недялков, Димитър Петров Исаев, Екатерина Владимирова.

Безпартийни: Велика Трендафилова Борисова - полевъден работник в ТКЗС, Лазар Петков Панков   председател на ТКЗС, Спас Исаев Петков, Борис Славеев Лазанов бригадир на овцефермата, Иванка Крумова Найденова работничка в ТКЗС, Мария Герасимова Симеонова полевъдна работничка, Виктория Атанасов Аврамова учителка, Георги Спасов Георгиев зоотехник, Евдокия Каменова Георгиева служителка, Мирон Иванов Първанов полевъден работник, Надежда Александрова Алипиева учителка, Владимир Кирилов Николов, работник в ТКЗС, Павел Петров Луканов - трак-торист, Евгени Костадинов Ерменков полевъден работник, Борис Иванов Ефремов директор на училището, Ангелина Ефремова Стратоникова детска учителка, Исай Димитров Исаев овчар във фермата на ТКЗС, Йорданка Радкова Славеева.

От запазените протоколи и заповеди от архивата на общината се вижда, че общински писар до 1898 година е бил Димитър Панталеев Боторов. Няма документи, от които да е видно кога е бил назначен на тази длъжност, няма запазен и спомен за това. Може да се предполага, че той е първият общински писар след Освобождението.

С протокол № 4 на заседанието на общинските съветници от 25 февруари 1898 година, по предложение на кмета на общината Петко Генчев, Димитър Панталеев Боторов е уволнен като писар. Мотивите за уволнението са: занемаряване  на служебните задължения и неизпълнение разпорежданията на кмета и за издаване тайни на управлението.

На същото заседание съветниците вземат решение за назначаването на Спас Илиев Панин за общински писар. Спас Илиев бил с добро за времето образование. Той се справял добре с работата си. Отнасял се много добре с населението. Заемал е длъжността до 1906 година около 8 години. Изразявайки задоволството си от отношението му, селяните започнали да го назовават вместо по име с длъжностното положение Писара. Постепенно то се пренесло и на семейството и така се появил родът Писарете. Този род се знае и днес от долновереничани.

На 1 януари 1906 година, когато кмет на общината става Димитър Панталеев Боторов, по негово предложение, съветниците решават общинският писар Спас Илиев да бъде освободен. На същото заседание се взема решение за назначаването на Кузман Петров Димитров от рода Искърновци за секретар-бирник на общината. Кузман Петров е с прогимназиално образование. През 1905 година завършва в град Враца 15-дневен курс за секретар-бирници. Той заемал длъжността до 30 юни 1920 година, когато бил ръкоположен за свещеник на селото.

От 1920 година до 1928 година длъжността секретар-бирник последователно заемали: Павел Николчов /от рода Спасови/, Найден Вълков Иванов /син на Вълко Въца Иванов/, Томо Василов Захариев.

През 1928 година Томо Василов Захариев си подава оставката. На две заседания съветниците обсъждат кандидатури за секретар-бирник - на 28.10.1928 година и на 16.12.1928 година. Кандидати са: Асен Димитров Боторов, Димитър Илиев Каменов и Коло Трендафилов от село Винище. На първото заседание повечето от съветниците се ориентирали към кандидатурата на Асен Димитров, но на второто се взема решение за Коло Трендафилов от село Винище.

От 1931 година до 1934 година секретар-бирник на общината е Генади Вълков Иванов, син на Вълко /Въца Иванов/.

След 9 септември 1944 година длъжността секретар на общината са заемали: Средко Иванов Средков, Калоян Илиев Атанасов, Спас Георгиев Пандурски, Димитър Спасов Исаев, Найден Андреев Неделков, Цеко Александров Иванов, Екатерина Владимирова. Бирници са били Любомир Първанов Атанасов, Калоян Илиев Атанасов. Дългогодишни служители са: Апостол Александров Тупански, Анастасия Евгениева Антонова.

Малко са запазените документи, но спомените говорят, че в различно време в общината са служели като разсилни /прислужници/ Петър Крушара, който изпълнявал тази длъжност в последните години на робството. Същата длъжност изпълнява през 1922-1923 година друг едноименник Петър Крушара от същия род, Тодор Панчев Лумпара, Георги Нунин, Борис Каменов Лилин, Петър Стефанов Дръндарски, Спас Николчов Спасов от Спасови, Младен Лазаров, Никола Тодоров Панчев Лумпара, Петър Тасков /Пенко Мадански/, Петър Александров Кръстев. Полски пазачи /пъдари/: Доца Вълов, Найден Истатков, Първан Ценков, Георги Ценин, Мойсей Спасов Джорин, Иван Давидков, Иван Истатков, Петър Луканчов, Павел Тодоров Ненков /Павел Тунин/, Тодор Александров Цонин /Тинчо Цонин/.

Иван Истатков Ценов, който дълги години служел като полски пазач /пъдар/ и изпълнявал съвместно задълженията си, селяните наричали Еван Пъдара.

 

3. ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ И МАТЕРИАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА СЕЛОТО

Икономическото развитие на селото след Освобождението, както и през турско робство е свързано главно със селскостопанското производство. Материалното състояние на долновереничани се определя главно от развитието на селскостопанското производство.

По статистически данни през 1926 година 76% от националния доход на страната се формирал от селското стопанство.

В село Долна Вереница 98-99 % от доходите на населението постъпвали от селското стопанство. Малка част 1-2% от доходите, били от други източници търговия, занаяти, чиновнически заплати на учители и служащи /които се броели на пръстите на ръцете/, от работа на богаташките ниви, слугинство и други.

През 1928 година общинските съветници с протокол № 2 от 15 февруари вземат решение за предаване на четири декари от общинската мера в местността Коняка на Александър Младенов от село Винище, за построяване на моторна валцова мелница. Тя извършва услуги не само на долновереничани, но и на селяни от околните населени места. Долновереничани ходят и на воденицата на река Огоста под съществуващото тогава село Живовци в местността Расника. Тя правела качествено царевично брашно, от което се прави хляб и качамак. Много бедни долноверенишки домакинства се изхранват с тях.

Моторно-валцовата мелница носи доходи на нейните собственици - Александър Младенов от Винище и братя Клисурски от град Фердинанд /Монтана/. В нея работят и 2-3 постоянно заети работници, обикновено долновереничани, за да си осигуряват прехраната. Дълги години тук се трудят братята Дамян и Владимир Тодорови Генови /Герски/, синове на малоимотен селянин.

Доходите на занаятчиите, бакалите, учителите и други и пр. идвали главно от селското стопанство, в което те работели през свободното си време.

 

ЗЕМЕДЕЛИЕ

Десетки години преди освобождението от турско робство земеделието е основен поминък на долновереничани.

В свой анализ професор Любен Беров заключава, че за 1872-1874 година доходите от селското стопанство в страната са 46 гроша от декар обработваема земя, а само 8 гроша от животновъдството. Данните от направените изчисления от Славка Драганова, която ползва турски данъчни регистри за 1877-1878 година, показват, че населението от Берковска каза е получавало основните си приходи от земеделието.

След Освобождението земята на долновереничани, която по време на турското робство била обявена за държавна собственост, съгласно шерията, а султанът, единствен наместник на пророка, се разпореждал с нея, вече била върната на селяните истинските й собственици. Тъй като село Долна Вереница до края на робството си останало мирийско-държавно село /тук не е създаван чифлик/, земята била върната, без заплащане. Собственици на земята станали долноверенишките селяни, онези, които я обработвали, които винаги се считали за собственици и я предавали от поколение на поколение в наследство. Тази обработваема земя е разположена в един полукръг около селото. Тя започва на изток с местностите: Жеравица, Парезете и Чукара, на север от Влашка поляна до Голомош и завършва на запад от селото с Дреняка и Средковица. От южната страна е Веренишкото бърдо.

Почвата на изток от селото е "рядка" и не задържа влага. В сухи години земеделските култури страдат най-много. Останалите земи са чернозем и задържат влагата. Културите, засети на тези земи, най-много страдат при дъждовни, кишави години. Обработката е затруднена, затруднява се и прибирането и извозването на реколтата.

От много години 60% от обработваемата земя е засявана с пшеница. На второ място е царевицата. Засяват се и фуражни култури - ръж, ечемик, овес, фий. По-малки площи заемат бобът, лещата, грахът, зеленчуците лук /кромид/, чесън, пипер, зеле, картофи и други. Отглеждат се и гръсти, а след войните /около 1920 година/ и маслодайната култура - слънчоглед.

Голям дял от селското стопанство заема лозарството. Площта на лозята е 900 1 100 декари. Те били разположени в местностите Жеравица, Парезете и Кошарнишко. Лозята носели добри доходи, но били нападнати от филоксерата и до 1905 година били напълно унищожени. Селяните засаждат нови лозя с "американ", както го наричат те. Тези лозя изисквали по-големи грижи, което е главната причина за намаляване размера им. В "История на село Долна Вереница" четем: площта на лозята е била от 900 до 1 100 декари. Вереничани са държали рекорд над другите на пазара за грозде и вино. Старата лоза до 1905 година окончателно се загубва от филоксерата... В последно време се забелязва един подем в лозарството, устройват се курсове от агрономи... В резултат 1922 година почти всяко домакинство си е засадило американско лозе и днес /1928 година/ в района на селото са около 500 декари."[15]  От тези лозя населението си осигурява грозде, вино и ракия.

Овощни дървета са засаждани, но били отглеждани примитивно, без особени грижи за тях. Имало отделни стопани, които полагали грижи за тях. Макар и от по-ново време, се помни овощната градина на Апостол Кръстев Мечкарски, от която той получавал добри резултати. В дворовете се засаждали джанки, сини сливи - наричани маджаркини, търгуни, беловици и ябълки, в повечето случаи летни сортове /петровки, горчивки и други/. В дворовете и край пътищата бивали засаждани черничеви дръвчета. В лозята се засаждали праскови, зарзалии и череши. В нивите растели орехи и круши. Плодовете се използвали за храна, за изваряване на ракия, изсушавали се за зимата /от сушени сини сливи през зимата се варял ошав/.

 

СКОТОВЪДСТВО

Скотовъдството е силно развито в селото. За това имало добри условия големи площи мера, пасища на Веренишкото бърдо, естествени ливади, от които се добива сено за през зимата. В "История на село Долна Вереница" са изнесени данни, че през 1850-1860 година пасищата били 11 000 декара, а естествените ливади 2 000 декара. Съгласно земеустройствения план на землището от 1954 година пасищата и мерата са 6 205 декара, а естествените ливади 2 329 декара.

Отглежданите животни били от местна порода, слабо продуктивни. Говедата и биволите преди всичко се използвали за работа. С волове или биволи селяните обработвали орали земята, превозвали продукцията - пшеница, царевица, слама, сено, кукурузяк и друга продукция. Волове и биволи били използвани за транспорт до Фердинанд, Берковица, Лом за пазар. Също така и за посещения на свои роднини в съседни села. Ония, които притежавали коне, а това били по-богатите, ги ползвали за превоз до пазарите, до съседни села и т.н. Отглеждани били млади животни едър добитък, за подмяна на вече негодните за работа животни и за пазара.

Овцете и козите са местна порода, слабо продуктивни. Овцете са дребни, с груба вълна и с малко мляко. Козите също са давали малко мляко, но в по-ново време селяните се ориентирали към отглеждане на по-добра порода санска. Селяните отглеждали в домакинството си свине, преди всичко за месо, които колели на Коледа, кокошки, гъски, патки, пуйки. Млади и стари били ангажирани. Децата пасели през лятото добитъка. Всяка година селото ценявало срещу определено количество пшеница, царевица или друга продукция /акт/ селски говедар. Той събирал сутрин добитъка, пасял го през деня, а през топлите летни дни се установявал за продължително време на някое подходящо място в землището. Ценяван бил и селски свинар, той сутрин събирал свинете в края на селото. През деня ги пасял из мерата, пладнувал ги из локвите около барата в Максутица, зад воденицата до Червено вървище и Текьовица.

Богатите семейства наемали бедни селяни за ратаи от Гергьовден до Димитровден. Те отглеждали добитъка им и извършвали други стопански работи. Някои наемали ратаи за целогодишна работа. Заплащането било мизерно. Невръстни деца слугували в богати семейства само срещу храната и кат износени дрехи. В селото се помни винаги веселият и жизнерадостен Андрей Петров /Андро Боянин/, който много години е ратай на Цеко Еленков Мечкарски.

Много долноверенишки семейства за отглеждане на добитък - овце, кози и други животни, създавали условия в землището върху собствена земя, наблизо до вода и паша.Там те построявали кошара. Кошарата за овцете и козите се изграждала от склапачи /две дълги по 2-3 метра дървета, сковани в единия край на триъгълник/. Според броя на овцете и козите се поставяли необходимите склапача на разстояние 1,5-2 метра един от друг. На връха на билото склапачите се заковавали с дълги дървета. По страните се поставяли нагъсто дълги дървета и се покриват със слама. Пред кошарата се оставя свободно място - обор, което е оградено с плет. В оградата се поставя вратник за влизане и излизане на животните, вратичка за хората и малък отвор /стърга/, колкото да може да премине една овца, при издояване. Постройка за живеене на хората с две помещения, изградена е върху каменни основи от кирпич /сурови тухли/, покрита със слама или царевичак и измазана с кал. Едно от помещенията е ижа /хижа/ с оджак, където се вари млякото и се извършват домакински работи. Другото е соба /стая/, в което се поставят едно или две легла /дървени леси, изплетени от лескови или свинакови пръти/, на дървени магарета. Леглата са покрити със слама или суха трева /сено/ и застлани с черги. Други постройки според нуждите - за магарето, за кокошките и т.н. Всичко това долновереничани наричат кошара.

В местността Жеравица, до гористата местност Гъстото, над пътя от Монтана към селото, се намирала кошарата на Иван Средков, П. Средков. Малко по на изток от нея са кошарите на Георги /Гьошо/ Средков и Иван Средков, на Вачкови и Антон Каменов. Още по на изток са тези на Искърновци; Иван и Ерменко Давидков, на Андрешкови, на Клисурчените, на Петко Дидов. В местността Долните падини са кошарите на Йордан Клисурски и Алекси Николов. В Батурин дол над Хайдушкото кладенче е кошарата на Григор Тодоров Кожухарски. В местността Кутловско бърдо са кошарите на Цоцини и Лукановци. Под шосето е кошарата на Найден Милчов Стаменчов. Наблизо до Войнишкия извор са кошарите на Александър Симеонов, Първан Иванов Искърков и тези на Дидовци.

На север от селото из землището се намират много кошари. В местността Мончовец е кошарата на Атанасови. В местността Плочата е кошарата на Герговци. До Попов кладенец е кошарата на Маринкови. От дясната страна на Умни дол са кошарите на Мърляците и Тотинци, на Латовци и Първанчовите. От лявата страна пък са кошарите на Иван Петков Влахов, Александър Петров Влахов, Иван Аврамов Пандурков, на Белинци и Джаджовци. По на запад са тези на Младен /Денчо/ и Димитър Коцови, на Кожухарците. Кошарите на Торньовци са до Ливадски мост. Далеч на север до Голомуш са кошарите на Беляците, на Мечкарците и още други. В землището на селото е имало над 50 кошари, повече от които се запазват и след 9 септември 1944 година. Овцете били отглеждани от възрастните в семейството.Те вече не били пълноценни работници на полето.

Онези домакинства, които притежавали малко овце и кози и нямали в семейството възрастни хора, през зимата отглеждали животните в дома си. Лятно време ги давали на свои близки или на овчар /обикновено някой възрастен човек/, който събирал цял болюк срещу заплащане.

Някои селяни закупували рано през пролетта цяло стадо овце. Тези стада са наричали купеница. От тях вземали агънцата, вълната и млякото и през есента ги продавали. Помнят се купениците на Антония Милчов Стаменчов, Арсо Найденов Милчов.

Пашата за животните през лятото не е богата. Тревата през горещите сухи месеци юли, август и септември изгаря. За зимата се осигурява сено от естествените ливади, слама и плява от овършените пшеница, ръж, ечмик и други, кукурузяк, шума за овцете и козите. В повече от домакинствата зърненият фураж е в недоимък и той се дава само на свине, кокошки и други птици.

Водата за поене на добитъка в землището е недостатъчна, особено в мерата и някои други места. В Батурин дол единственото място за водопой на добитъка в баира и Жеравица през летните месеци съвсем намалява. Хората загребват /образуват/ с мотики малки гьолчета, наричани от селяните припой, от които добитъкът пие насъбралата се през нощта застояла вода.

По държавна линия се вземат известни мерки, макар и крайно недостатъчни за животновъдството за борба с болестите, за заплождане на животните и други. В селото са закупени и се отглеждат разплодници –– бик и нерез, от по-добра порода. За тях се грижи общински служител бикар.

Пчеларството не е било нашироко развито в селото. Имало отделни домакинства, които отглеждали по десетици, а някои и повече от 100 кошера. По данни от "История на село Долна Вереница" през 1920 година в селото е имало 120 кошера.

 

ЗАНАЯТИ

Занаятите винаги са били свързани с живота, с нуждите на производството и бита на хората.

Занаятите обслужвали производството, потребностите от инструменти, уреди и тяхното поддържане. Колари, железари, ковачи, мутафчии и други изработвали необходим на селяните земеделски инвентар волски коли, конски каруци и части за тях /колела, цели колесари, ритли/, мотики, лопати, брадви /манари/ и друг инвентар. Налбанти подковавали едрия добитък. Мутафчии изработвали от кълчища и козя козина коларски черги, сакуи /чували/, сиджими /въжета/, чулове за покриване на коне и волове.

Занаятчии обслужвали и битовите нужди на населението. Това били терзии /шивачи/, обущари, дърводелци, бъчвари, дюлгери /строители/ и други. Кожухари щавели кожи и ушивали кожуси от овчи кожи. Бъчвари изработвали каци и качета, в които селяните слагали туршии зеле и чушки за зимата, бурета за вино, бъклета за вода и други. Дърводелци правели врати, прозорци и други.

Дълги години занаятите се упражнявали с много усилия, с ръчен труд, с примитивни оръдия. Шивачите шиели и кроели ръчно. Те използвали игла, конец и напръстник. Шевната машина навлиза в шивачеството на село много късно, след Освобождението. Така работят и кожухарите. Дюлгерите ползвали брадвата, теслата, бичкията или триона и инструмента, наричан просяк, с който се издълбавали жлебове и други вдлъбнатини в греди и диреци.

За изучаване на занаят били необходими години. Най-напред желаещият млад човек отива при майстор, където чиракува три години. Тези три години той усвоява основному занаята. Чиракът е длъжен да работи и в домакинството на майстора - сече дърва, носи вода и т.н. На чирака не се заплаща. След три години младият човек става калфа. За две години калфата усвоява тънкостите на занаята при минимално заплащане. Чак след пет години и полагане на изпит той става майстор в занаята.

В "История на село Долна Вереница" се пише: "Днес в селото има две обущарници, две шивачници, две мутафчийници, две железарски работилници, една ковачница, една столарска /дърводелска/ работилница, четири плетачни машини, две бъчварски работилници, три коларски работилници, повече от 30 шевни машини. Повече от 10-15 любознателни младежи скитат по градовете да учат занаят." Това се отнася за 1928 година.

Почти във всяко домакинство една част от нужните занаятчийски услуги се извършвали от членове на семейството. Мъже сами изработвали врати /кошачки/ за зимници /мазета/, за помещения за добитъка, издълбавали лъжици за домакинството, правели ритли за коли и каруци, яреми, косила за коси, дръжалета /дръжки/ за мотики и лопати. Жени изтъкавали коларски черги от клъчища, шиели ризи за членовете на семейството.

Някои от занаятите поради различни причини не били развити в селото. Селяните отивали в близки населени места край река Огоста, за да потърсят услугите за валяне на шаек. Често пъти работник от тепавица идвал с превоз в селото, събирал шаеци от населението, а след като ставали готови, ги докарвал обратно в селото. На дарак жените ходели в съседни села.

От време на време в селото идвали майстори-калайджии от Берковица, които срещу заплащане в пари или в натура /пшеница, царевица, боб/ калайдисвали котли и тигани. Идвали и грънчари от Берковския край. Те докарвали с коли или каруци грънци, паници, кръчази /стомни/, делви и други грънчарски съдове, които продавали на селяните за пари или селскостопанска продукция.

Макар и рядко в селото слизали хора от балканския район. Които продавали изработени от буково дърво кревати, корита, нощви за месене на хлеб, шкафове за чеиза на млади момичета, скринове.

В паметта на поколенията са запазени спомени за някои занаятчии долновереничани, работили след Освобождението.

Бъчварите баща и син Младен Дидов Дръндарски и Иван Младенов Дидов оставят добър спомен. Младен Дидов Дръндарски живеел в старата Дидова махала. Човек с добро телосложение, красив, със засмяно лице, дълги години той, а впоследствие заедно със сина си и по-късно синът му Иван Младенов /след смъртта на бащата/ изработват каци, качета, бурета, бъклета. Младен Дръндарски изработвал въжета и чували.

Майсторите-железари Александър Иванов Младенов /Цако Дръндарски/, трудолюбив и любознателен, наследил качествата на своите дядо и баща, и Кирил Иванов Нунински син на крайно бедни селяни, от малък проявява наклонност към занаята. Освен извършване услуги на селяните двамата майстори-железари ремонтират оръжието за въстанието от 1923 година. Те изработили пистолет с пълнител 12 патрона. Кирил Иванов Нунински сам изработва вършачка и става известен в района. Помнят се и майстор-железарите Лазар Петков Панков, Петър Тодоров Кьосов, Иван Тодоров Кьосов, Владимир Тодоров Генов /Герски/.

Шивашката работилница на Славей Лозанов, който живеел в горния край на селото, се помещавала в къщата на Иван Младенов Дидов. За времето тя била модна.

Атанас Аврамов Атанасов, наричан от селяните Главча, притежавал шивачница. Тя се помещавала в собствения дом, до шосето /тогава минаващо през селото/. Той ушивал дрехи от домашен шаек. Често сам посещавал домовете, за да вземе мерка и шаек или пък да предаде вече ушитите дрехи.

Тези двама майстори подготвили много младежи за шивачи. Синът на Славей Лозанов Костадин Славеев Лозанов, става учител в шивашко занаятчийско училище в град Пловдив. Като майстор-шивачи израстват Георги Атанасов Георгиев, Калоян Илиев Атанасов, Борис Иванов Върбанов, Спас Михайлов Спасов и други.

Запазен е спомен за майстор-коларя Атанас Панков, за строителния майстор Борис Игнатов, наричан от селяните Дзерзека.

Помни се мутафчийницата до моста над селската рекичка, в близост до днешната сграда на кооперацията, и мутафчиите братята Анастас и Камен Петкови - въжарите.

Към 1930 година по данни от статистиката 79,3% от населението на страната е селско. Като се вземат предвид и онези, които живеят в градовете, но се занимават със селскостопанско производство, около 85% от българското население обработва земя и отглежда добитък. Това показва, че материалното състояние на тези българи се определя от развитието на селскостопанското производство. "Поради това и цялото благосъстояние на всичката материална и духовна сила на самата държава се гради и почива на същото селско стопанство. То е оная широка и яка основа, върху която държавата стои, и от резултатите на която живее и се развива. С други думи цялата наша материална и духовна култура се намира в пряка зависимост преди всичко и най-вече от стопанското и културно състояние тъкмо на селото." [16]

По-голяма част от обработваемата земя в страната е собственост на една малка част богаташки селски домакинства. Ето една таблица, публикувана в сборник “Българското село” – 1930 г. 

 

Размер на стопанисваната земя

Стопанства

Владеят земя

Характер на стопанството

брой

%

декари

%

0-10

47880

11,76

271327

0,6

дребни

10-20

90418

12,31

1306778

3,0

дребни

20-50

241224

32,85

8185212

18,4

малки

50-100

206555

28,13

14588133

32,7

средни

100-300

104902

14,30

15270920

34,3

големи

повече

4766

0,65

4924397

11,0

едри

 

 

 От тази таблица се вижда, че домакинствата с до 50 декара обработваема земя били 379 522 или 60%. На тях се падали средно по 26 декара.

Тези домакинства живеели в мизерия. Те били принудени да търсят и други източници, за да си осигурят прехраната.

По-добро е било материалното състояние на домакинствата, притежаващи от 50-100 декари обработваема земя. Те били 28.13 % и можели да осигурят изхранването.

Притежаващите повече от 300 декара били само 0,65% или в абсолютни цифри 4 766. Те живеели в охолство. От произведената продукция заделяли и за пазара.

Няма данни за разпределението на обработваемата земя на селото между домакинствата. Но можем да добием една приблизително реална представа от приложената таблицата: 

 

Размер на стопанисваната земя

Стопанства

Владеят земя

Характер на стопанството

брой

%

декари

%

0-10

31

11,76

64

0,6.

дребни

10-20

35

12,31

318

3,0

дребни

20-50

88

32,85

1940

18,4

малки

50-100

78

28,13

3466

32,7

средни

100-300

35

14', 30

4812

55,4

големи

 

 

Тази таблица е разработена въз основа на таблицата за страната. Въз основа на процентите за домакинствата и владяната от тях земя са определени тези за селото. Взето е предвид, че 1926 година са обработвани 10 600 декара земя, а населението е било 1454 души, живеещи в 268 домакинства /средно по 5 души в домакинство/.

Добивите от селскостопанските култури са ниски, поради примитивната обработка. При това и поради редица причини обработваемата земя намалява. Ако 1877-1878 година обработваемата земя на Долна Вереница е била около 15 000 декара, то през 1926 година тя е 10 600 декара.

В юбилейния сборник "Българско село" 1930 година, са публикувани данни, че през 1925 година в страната са произведени 132 килограма от декар пшеница, през 1927 година 92 килограма пшеница, 101 килограма ечемик, 95 килограма царевица, през 1928 година - пшеница 123 килограма, ечемик 141 килограма, ръж 120 килограма, царевица 72 килограма.

Ако приемем, че долноверенишките стопани са засявали 60% от обработваемата земя с пшеница, а останалите 40% с царевица и други култури, имаме предвид средните за страната добиви, можем да съставим таблица на състоянието:  

 

Среден размер на земя на дома кинство декари

Брой

на

дома

кин

ствата

Засети

площи

декари

Среден

добив

кг/дек.

Общо добив на зърно-кг.

Общо

зърно

кг.

Средно

на

човек

от

дома

кинство

пше

ница

царе

вица

пше

ница

царе

вица

пше

ница

царе

вица

6

66

4

2

116

100

464

200

664

133

22

88

13

9

116

100

1500

900

2400

480

42

78

25

17

116

100

2820

1700

4520

904

140

35

84

64

116

100

9744

6400

16144

3229

 

 

Става ясно, че 66 долноверенишки домакинства са притежавали до 20 декари обработваема земя. Те притежавали общо 382 декари или по 6 декара средно на домакинство. От тази земя те получавали годишно по 464 килограма пшеница и 200 килограма царевица - общо 664 килограма. На член от домакинството се падат по 133 килограма. Това количество зърно далеч не задоволява нуждите от храна и за посев. Тези домакинства са крайно бедни, живеят в недоимък.

Други 88 домакинства притежават по 50 декара обработваема земя. Средно на домакинство се падат по 22 декара. Те получават годишно по 1 500 килограма пшеница и 900 килограма царевица или общо 2 400 килограма зърно. На член от домакинство се падат по 480 килограма. При благоприятни за селското стопанство години тези домакинства си осигурявали нуждите от зърно за посев и изхранване.

От 50 до 100 декара обработваема земя притежавали 78 долноверенишки домакинства. Те си осигурявали годишно 2 820 килограма пшеница и 1 700 килограма царевица или общо 4 520 килограма зърно. На един член от домакинството се падат 904 килограма. Тези домакинства - средни селски стопани, си осигурявали необходимото зърно за храна и посев, а така също отделяли известни количества за пазара /особено притежаващите 80-100 декара/.

Само 35 домакинства, притежаващи над 100 декара обработваема земя, живеели на широка ръка /както се изразяват селяните/.

Тези домакинства си осигуряват годишно по 9 744 килограма пшеница и 6 400 килограма царевица, или по 16 144 килограма зърно. Това прави по 3 229 килограма на член от домакинство.

Доходите от животновъдството са крайно недостатъчни. Повече от домакинствата отглеждали малък брой овце и други домашни животни.

Тежките условия на живот принуждават около 30 млади долновереничани да потърсят начин за спасяване от мизерията, като заминават за Америка. Макар и късно - 1987 година, с големи усилия бяха уточнени имената на 25, които през 1908-1912 година заминават за Америка. Там създават семейства и остават да живеят - Иван /Вандо/ Аврамов Атанасов, който в края на шестдесетте години на миналия век посещава селото и гостува на брат си Атанас около 30 дни; Тодор /Тудар/ Иванов Кожухарски, който посещава с цялото си семейство /съпруга и деца/, с намерение да остане в селото, но мизерията го принуждава отново да замине за Америка, Петър Илиев Белячки, който станал собственик на магазини в Америка и остава да живее там, Цено Колов Ценов от рода Ценинци, за който не се знае нищо.

По пътя за Америка в парахода починал Димитър /Мито/ Георгиев Върбанов.

Останалите се завърнали след няколкогодишно гурбетчийство. Бащата на Неделко Андреев от рода Андрешкови, продал един вол и изпратил пари на Неделко за път, за да си дойде. Бащата на Петър Каменов Лилов продал нива, за да прати пари на сина си за път. Бащата на Младен Йосифов Младенов от рода Ненчинци взел пари в заем и ги изпратил на сина си за път.

От всички само двама вероятно са се завърнали със спестени пари: Кръсто Илиев Беляшки, който разкрил собствена кръчма, и Костадин Милчов Стаменчов, разкрил собствена бакалница, на която сложил фирмата "Чикаго".

Грижите на държавата за развитие на селското стопантво са крайно недостатъчни. Докато разходите за селското стопанство на държавите от запада след войните се увеличили с 43,5% в сравнение с тези преди войните, в нашата страна те се увеличили само с 1,40%. В юбилейния сборник "Българското село 1930" пише: "Но със скръб трябва да отбележим, ето вече половин век, а това огромно значение на нашето селско стопанство като че не е било напълно осъзнато от повечето наши държавници и общественици.. .Ние не искаме да отречем грижите на държавата към селското стопанство, но не можем веднага да не отбележим, че тия грижи носели обикновено не творчески, практически характер, а книжен." [17]

Застрахователното дело в страната се засилва чак през 1927 година. От всички селски стопанства в страната само 7,6% са застраховали културите срещу градушка. Този процент за село Долна Вереница сочи, че от 267 домакинства само около 20 са застраховали реколтата. През 1928 г. от 3 милиона едър добитък в страната само 7 000 били застраховани.

Ветеринарната помощ също била крайно недостатъчна. През 1930 год. в страната е имало 282 ветеринарни лекари. От тях 22 са в университетите, 24 във войската, 15 в Министерството на земеделието, Бактериологическия институт и конезаводи. От останалите 221 ветеринарни лекари в селата живеели и работели само 64 души, а другите в градовете като общински и околийски ветеринарни лекари. В село Долна Вереница не е имало ветеринарен лекар.

Непоносимо тежките данъци още повече влошавали материалното състояние на селяните. "И ако има нещо, което да се отразява най-гибелно върху нашето селско стопанство - това безспорно са тежките данъци, които се явяват резултат не само на съсипващите войни, а и на ония тежки изплащания, що ни наложиха мирните договори, а и на оная разточителна политика, която са водели нашите правителства." И още: "Със своята неразумна и просто съсипателна данъчна политика държавата изсушава всички жизнени сокове на нашето селско стопанство и грубо го тласка в алчните ръце на лихварите, вместо да му се притече на помощ с една разумна политика."

Населението плащало високи данъци преки и косвени, за сградите, поземлен данък, данък върху добитъка беглик, и други. През 1895 година за известно време дори е въведен натурален данък десятък /както през турско робство/, който бил отменен през 1901 година. Данъците осигурявали 41% от приходите в държавния бюджет. При това държавният бюджет ежегодно нараствал. Докато за 1921-22 год. той възлизал на 2 милиарда лева, 1927-1928 година нараснал на 6 милиарда и 644 милиона лева.

Събирането на данъците в селото ставало с големи насилия. Имало случаи на побои. Много са случаите, когато са продавани ниви, добитък, черги, котли и друг инвентар на данъкоплатците. Когато в бедното семейство идвали, да опишат и продадат нещо, жените плачели и проклинали властта. Някои бедни селяни вземали заем от лихвари, което още повече влошавало живота им. В село Долна Вереница се помни Трендафил Алексов, наричан от селяните Трендо Зеериев, който прекупувал издадени от съда изпълнителни листове за задължения, а след това изнудвал хората при събиране на сумите и си осигурявал приходи. В последните си години той изпада в умопомрачение, ходи окъсан като скитник, държи се странно с хората.

Помни се в селото, че когато идват бегликчии да броят овцете и козите, за да определят данъка, селяните организирани в групи по махали или пък по роднински, укривали овце, като ги прекарвали във Каменорикошки район, докато бегликчиите преминат в друго село.

За данъчни задължения на търг били продадени ливада от 20 декара и нива от 9 декара на Първан Захариев Лилков от рода Стоманярите. Ливадата се намирала над местноста Перцан към междата със село Горна Вереница, наричана Лилкова туфа, а нивата била в местността Дреняка. Нивата закупил Тодор Спасов Илиев, който веднага посетил собственика и му заявил, че когато събере парите и му върне платената сума за нивата, той веднага ще му я отстъпи. Така и станало. Ливадата закупил Томо Василев Захариев, с когото наследниците на Първан Захариев Лилков били дълги години в постоянни ежби. Това дава повод след 9 септември 1944 година, когато Томо Василев Захариев като привърженик на фашистката власт бил убит, в селото да се разпространява слухът, че убийството е дело на лични ежби.

Войните изтощават много селската икономика. Мобилизирането за дълго време на млади мъже се отразява силно върху резултатите от стопанския труд. Извършваните реквизиции на храни и добитък за фронта още повече увеличават мизерията на населението. Честите мобилизации на коли и каруци, на хора и добитък за превозване на оръжие и храна отклонява хора и добитък от селскостопанската работа.

От село Долна Вереница във войните са мобилизирани и вземат участие: във войната от 1885 година 23 млади долновереничани. Тази война долновереничани понасят леко, от една страна, защото я приели като война в защита на националната кауза, за присъединяване на български земи и братя българи към Отечеството. Освен това в нея взели участие само 23 млади долновереничани. Нямало и жертви, а само един ранен. В двете Балканската и Съюзническата война, участват 252 млади долновереничани, а в Първата световна война - 273 войници и подофицери и 4 офицери. Това е повече от по един мъж от всяко долноверенишко домакинство. Във войните загинали 40 души и 25 млади жени останали вдовици и 33 деца сираци. Това се отразило сериозно на селскостопанските работи.

Наложените репараци на България /освен парични суми тя била задължена да предаде 125 бика, 13 500 крави, 12 500 коне, 2 500 катъра, 9 200 вола и 33 000 овце/, сериозно засегнало и село Долна Вереница.

Настъпилото известно успокоение в селската икономика е прекъснато от Втората световна война. Много млади долновереничани са мобилизирани и изпратени в придадените земи под временна българска администрация /наричани от населението Новите земи/, а така също и в югославски и гръцки територии. Чак на остров Тасос има долновереничанин Юрдан /Данко/ Борисов Каменов. Реквизират се храни и добитък. На пазара липсват сол, газ за осветление, хранителни и други стоки. Мизерията и нищетата са пословични.

 

РАЗВИТИЕ НА ТЪРГОВИЯТА

Както през турското робство, дори и след разпадането на феодалната система и зараждане и развитие на стоково-паричните, пазарни отношения, така също и след Освобождението, селяните в Долна Вереница самозадоволяват повечето от своите нужди.

Всяко домакинство се стремяло да си произведе необходимото за изхранване на своите членове. Също така и да произведе необходимия фураж за добитъка.

Всяко домакинство се стремяло да отгледа свои добитък, необходим му за извършване на селскостопанските работи, за осигуряване животински продукти месо, мляко, масло, сирене и т. н.

Всяко домакинство се стремяло да си произведе необходимите му гръсти за задоволяване нуждите на семейството от черги, дрехи и други, да си осигури кожи за опинки и кожуси, вълна.

Населението закупувало малко по вид и количество стоки от пазара сол, газ за осветление, ориз, земеделски сечива: мотики, лопати, сърпове, брадви и други. Още по-малко се закупуват дрехи и то най-вече за младоженци, а така също и обувки. Закупуват се и накити гердани, обици, гривни.

На пазара селяните продавали: ако имали възможност, зърнени храни, добитък едър и дребен, кокошки, яйца, сирене, масло. Населението на Долна Вереница извършвало своите продажби на пазара в Берковица. Едрият рогат добитък се продавал и в град Пирот.

Зърнени храни в по-големи количества долноверенишките богаташи предлагали на пазара в град Лом, където бивали товарени на параходи. След Освобождението се развива като пазарно селище и град Фердинанд, където основно долновереничани извършват своите продажби и покупки.

В "История на село Долна Вереница" четем:

"Всичко, що е изкарвало селото за продан, е ставало на Берковския пазар, а едрия добитък понякога и на пазара в град Пирот. Главни артикули за продан били: овце, кози, вълна, грозде и вино, а зърнените храни били в недостиг." [18]

В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев пише: "Те /долновереничани/ търгували главно с добитък, животинска продукция сирене, масло, кожи, вълна, грозде, ракия и други. От пазара купували сол, газ за осветление, земеделски сечива, обуща, дрехи, накити и други. Селото било известно с хубавите си вина, които продавало в Кутловица, Йончовите ханове, Берковица и Петрохан. С едър рогат добитък търгували на пиротския пазар."[19]

По време на турското робство в селото имало няколко кръчми. Те били собственост на богати долновереничани, най-вече от Мечкарците. След Освобождението кръчмари са Анастас Димитров Мечкарски, Апостол Кръстев Мечкарски, Апостол Димитров Мечкарски и други. В тези кръчми се продавало на клиентите ракия и вино преди всичко собствено производство, а рядко и закупени спиртни напитки. Мезето - кисело зеле и чушки-туршия, които се предлагали също, били домашно производство. В кръчмите пристрастени към алкохола долновереничани често задлъжнявали /от пиене на вересия/ и за изплащане задлъжнялостта продавали нивите си /най-често на самите кръчмари/.

Макар и от по-ново време, в паметта на поколенията е запазен спомен за Иван Ерменков, наричан от долновереничани Еван пияницата, който пропил цялото си имане и останал само с една схлупена къщурка. Разпъдил жена и деца. Такъв спомен е запазен и за Михаил Томов /Миленката/. Само решителната намеса на двамата му вече възмъжали синове запазва част от имота му.

По спомени, предадени от Гаврил Илиев Боторов, в селото се открива първата бакалница през 1890 година, непосредствено след Освобождението, от евреина Бахар, дошъл тук от Берковските села. В бакалницата се продавало на селяните сол, газ, памук и други стоки.

В 1894 година в селото е открита втора бакалница в дома на Стоил Димитров.

Постепенно след Освобождението се откриват още бакалници. През 1928 година в селото са пет на Иван Георгиев Торньов, която се помещава в собствения му дом, на Михаил Луканов Йоцов /Мило Петканкин/ помещава се в сградата на Димитър Горанов Торньов, на Петър /Пено/ Маринков в дома на Младен Йосифов Ненчин, на Михаил Иванов Петков в собствена сграда и на Костадин Милчов Стаменчов в къщата на Стоил Димитров.

Постепенно някои от бакалите започват и изкупна дейност на яйца и кокошки. Помни се от долновереничани как Михаил Иванов Петков с кошница обикаля из селските улици и подвиква "яйца, яйца и кокошки купувам"! В бакалниците срещу сол, газ и друга стока се приемат кокошки и яйца. Започва се изкупуването на кожи, вълна и други.

Създадената кооперация в селото развива широка дейност. За нея, дългогодишният и страстен кооперативен деятел Първан Дамянов Иванов написа "Историческа справка", която тук прилагаме.

 

 

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

за кооперация "Победа" в с. Долна Вереница

 

Кредитна кооперация "Победа" в с. Долна Вереница е учредена през март 1928 година. Нейни учредители са:

Александър Петров Влахов, Анани Атанасов Попов, Анастас Петков Трифонов, Аспарух Георгиев Първанов, Върбан Тодоров Върбанов, Георги Антонов Алексов, Георги Младенов Брънзин, Данаил Иванов Семов, Димитър Панталеев Боторов, Димитър Петров Гергов, Евтим Илиев Обретенов, Захари Първанов Захариев, Иван Ефремов Стокьовски, Иван Младенов Дидов, Илия Алексов Каменов, Илия Обретенов Семов, Йосиф Първанов Мацин, Йосиф Първанов Стоянов, Кирил Найденов Панталеев, Косто Петров Попов, Лазар Петков Панков, Лозан Младенов Брънзин, Младен Йосифов Младенов, Мойсей Моисеев Филипов, Недялко Лазаров Стоянов, Недялко Найденов Каменов, Никола Лазаров Стоянов, Николчо Петров Попов, Никола Тодоров Панчев, Павел Димитров Мечкарски, Павел Лазаров Стоянов, Петър Стефанов Дръндарски, Петър Тодоров Петков, Първан Стоянов Панков, Рангел Стефанов Дръндарски, Симеон Апостолов Дидов, Симеон Тодоров Панков, Спас Петров Попов, Тодор Спасов Илиев, Харалампи Върбанов Манов.

Така учредената кредитна кооперация по предложение на Димитър Илиев Каменов е наименована "Победа". Тя е утвърдена от Ломския окръжен съд с определение № 473 от 4 април 1928 година.

Кооперацията е създадена да осигурява с търговски, потребителски стоки отрудените селяни; да води борба със спекулата; да конкурира съществуващите в селото пет частни бакалници; да кредитира при изгодни условия бедните селяни; да провежда възпитателна, пропагандна дейност за популяризиране на кооперативната идея сред населението.

В продължение на пет години учредената кооперация набира от своите членове встъпителен внос и дялов капитал, за да започне своята стопанска дейност от 9 март 1933 година. През тази година е разкрит магазин за потребителски стоки, за снабдяване на кооператорите и населението. Магазинът се настанява в къщата на Каленик Петров Пунчов в центъра на селото. За магазинер е назначен Лозан Младенов Брънзин. За касиер-деловодител на кооперацията е назначен Павел Димитров Мечкарски. През 1942 година кооперацията разкрива още един магазин за потребителни стоки с магазинер Иван Исаев Иванов.

Кооперацията в своята търговска дейност се стреми да снабдява населението с необходимите потребителски стоки на достъпни цени. Освен това за стимулиране на купувачите тя раздава консумативни купони срещу извършени покупки. Срещу тези купони в края на годината се раздават консумативни дивиденти /срещу стойността на купоните клиентите получават стоки/ в зависимост от размера на реализираната печалба през годината.

През 1934 година кооперацията започва да набира влогове от населението и да раздава заеми.

Същата година кооперацията започва да изкупува селскостопански произведения. От началото се започва със събиране и обмяна на слънчогледово семе за олио. Управителният съвет назначава на комисионни начала 40% от печалбата, Симеон Апостолов Дидов за закупчик. По-късно през 1937 година кооперацията започва изкупуване на яйца, птици и кожи, като за закупчик е назначен Кръсто Каменов Моисеев, а още по-късно започва изкупуване и на плодове и зеленчуци. През 1938 година се прави опит за създаване на консервна работилница за преработка на плодове и зеленчуци. След една година поради липса на клиенти машините са продадени и дейността е преустановена. През 1941-1944 година кооперацията изкупува грозде и го преработва във вино. Избата се намира в къщата на Илия Обретенов Семов.

Кооперацията изкупува селскостопанските произведения на авансови цени, а в края на годината раздава допълнителни суми в зависимост от реализираната печалба от тази дейност. Слънчогледовото семе обменя срещу 100 килограма 22 л олио, при 20 л, давани от частни закупчици.

През 1935 година кооперацията разкрива мандра и започва да изкупува и преработва млякото от овцете. По нейно искане Българската земеделска и кооперативна банка Фердинанд /Монтана/, отпуска специални кредити на селяните за купуване на овце, млякото от които предават в кооперативната мандра.

Същата година кооперацията открива и касапница и започва продажба на месо.

Кооперацията спечелва доверието на населението. За това говори фактът, че земеделските стопани-членове на кооперацията нарастват, от 40 при създаването на кооперацията на 67 през 1940 година. Селяните /не само кооператори/ купуват стоки от кооперативните магазини и продават своите селскостопански произведения на кооперацията. За нарастващото влияние на кооперацията говори и фактът, че опитът през 1939 г. на овчарите Антония Милчов, Димитър Георгиев Ботаров и други под диктовката на Томо Василев и свещеник Кузман Петров да създадат "овчарска кооперация" пропада.

Кооперацията е основана по инициатива на бивши функционери на БКП преди въстанието от 1923 г. Членове-кооператори стават бедни и средни селски стопани. Още при учредяването ръководството на кооперацията е в ръцете на прогресивни хора. Сговористите демонстративно напускат събранието, заявявайки, че тук се създава една комунистическа кооперация. През целия период на съществуване от своето основаване до 9 септември 1944 г. кооперацията се ръководи от прогресивни хора. Така при учредяването на кооперацията в ръководствтото са избрани: за управителен съвет с председател Спас Петров Попов и членове: Павел Димитров Мечкарски, Петър Тодоров Петков Данаил Иванов Семов и Иван Ефремов Стокьовски; контролен съвет с председател Лазар Петков Панков и членове Неделко Найденов Каменов и Евтим Илиев Обретенов, които ръководят кооперацията до общото отчетно събрание, проведено през 1934 г. Последователно на общите събрания по години в ръководството на кооперацията са избирани както следва:

1934       година Управителен съвет с председател Аспарух Георгиев Първанов и членове: Симеон Апостолов Дидов, Павел Димитров Мечкарски, Петър Тодоров Петков и Данаил Иванов Семов. Контролен съвет с председател Харалампи Върбанов Манов и членове: Недялко Лазаров Стоянов и Александър Петров Влахов.

1935       година Управителен съвет с председател Симеон Апостолов Дидов и членове: Петър Тодоров Петков, Павел Димитров Мечкарски, Данаил Иванов Семов и Аспарух Георгиев Първанов. Контролен съвет с председател Неделко Лазаров Стоянов и членове: Лазар Петков Панков и Кирил Найденов Панталеев.

1936       година Управителен съвет с председател Спас Петров Попов и членове: Петър Тодоров Петков, Павел Димитров Мечкарски, Аспарух Георгиев Първанов и Данаил Иванов Семов. Контролен съвет с председател Евтим Илиев Обретенов и членове: Иван Младенов Дидов и Кирил Найденов Панталеев.

1937       година Управителен съвет с председател Аспарух Георгиев Първанов и членове: Павел Димитров Мечкарски, Спас Петров Попов, Симеон Апостолов Дидов и Николчо Петров Попов. Контролен съвет с председател Евтим Илиев Обретенов и членове: Иван Младенов Дидов и Кирил Найденов Панталеев.

1938       година Управителен съвет с председател Аспарух Георгиев Първанов и членове: Павел Димитров Мечкарски, Спас Петров Попов, Симеон Апостолов Дидов и Иван Спасов Илиев. Контролен съвет с председател Кирил Найденов Панталеев и членове: Петър Тодоров Петков и Евтим Илиев Обретенов.

1939       година Управителен съвет с председател Димитър Петров Гергов и членове: Аспарух Георгиев Първанов, Спас Петров Попов, Георги Атанасов Георгиев и Харалампи Върбанов Манов. Контролен съвет с председател Цеко Петров Анастасов и членове: Петър Стефанов Дръндарски и Евтим Илиев Обретенов.

1941       година Управителен съвет с председател Димитър Петров Гергов и членове: Цеко Петров Анастасов, Петър Тодоров Петков, Харалампи Върбанов Манов и Александър Петров Влахов. Контролен съвет с председател Евтим Илиев Обретенов и членове: Петър Стефанов Дръндарски и Николчо Петров Попов.

През същата година по искане на 1/10 част от членовете-кооператори и по решение на Окръжния съд се провежда извънредно общо събрание, което избира нов управителен съвет с председател Николчо Петров Попов и членове: Александър Симеонов Първанов, Георги Атанасов Георгиев, Аспарух Георгиев Първанов и Спас Петров Попов. Контролен съвет с преседател Евтим Илиев Обретенов и членове: Петър Стефанов Дръндарски и Захари Първанов Илиев.

1942       година Управителен съвет с председател Александър Симеонов Първанов и членове: Младен Александров Младенов, Спас Петров Попов, Йосиф Първанов Мицин и Георги Атанасов Георгиев. Контролен съвет с председател Кирил Найденов Панталеев и членове: Евтим Илиев Обретенов и Петър Тодоров Петков.

1943       година Управителен съвет с председател Крум Михайлов Колов и членове: Аспарух Георгиев Първанов, Спас Петров Попов, Георги Средков Първанов и Йосиф Първанов Мацин. Контролен съвет с председател Кирил Найденов Панталеев, членове: Алекси Антонов Алексов и Никола Лазаров Стоянов.

1944       година Управителен съвет с председател Крум Михайлов Колов и членове: Аспарух Георгиев Първанов, Спас Петров Попов, Георги Средков Първанов и Йосиф Първанов Мацин. Контролен съвет с председател Кирил Найденов Панталеев и членове: Данаил Костадинов Мичов и Апостол Димитров Мечкарски.

Много от избираните в този период в ръководството на кооперацията са участници в Септемврийското въстание от 1923 година - Спас Петров Попов, Павел Димитров Мечкарски, Петър Тодоров Петков, Димитър Петров Гергов, Симеон Апостолов Дидов, Аспарух Георгиев Първанов, Георги Средков Първанов, Кирил Найденов Панталеев, Александър Симеонов Първанов и други. Многото от избираните в ръководствата на кооперацията са членове на БКП - Спас Петров Попов, Симеон Апостолов Дидов, Александър Симеонов Първанов, Георги Атанасов Георгиев, Кирил Найденов Панталеев, Евтим Илиев Обретенов, Николчо Петров Попов, Захари Първанов Илиев, Йосиф Първанов Мацин и други. Членове на БЗНС са: Аспарух Георгиев Първанов, Димитър Петров Гергов, Данаил Иванов Семов, Георги Средков Първанов.

Чак през 1943 г. – периода на жестоката и кървава борба с фашизма, след груба намеса на фашистката власт за член-кооператор е приет и е избран за преседател на кооперацията Крум Михайлов Колов – учител, а през 1944 г. е приет за кооператор и избран в контролния съвет Апостол Димитров Мечкарски – кметски наместник.

Служащите в кооперацията през целия този период са прогресивни хора. Касиер-деловодители са Тодор Спасов Илиев, Павел Димитров Мечкарски, Евтим Илиев Обретенов, Николчо Петров Попов, Павел Спасов Николчов, Първан Дамянов Иванов, Лазар Неделков Лазаров. Също така повечето от магазинерите и закупчиците са прогресивни хора – Лозан Младенов Брънзин, Захари Първанов Илиев, Евтим Илиев Обретенов, Александър Костов Попов, Кирил Найденов Панталеев, Тодор Василев Младенов, Камен Петров Каменов, Кръсто Каменов Моисеев, Крум Петров Клисурски, Михаил Данаилов Иванов, Петър Исаев Първанов.

През 1938 г. на 20 януари се основава към кооперацията младежка кооперативна група за културно-просветна дейност.

След 9 септември 1944 г. селяните масово се записват за членове на кооперацията. В нея членуват почти всички домакинства. През 1950 г. кооперацията разкрива пивница.

През 1945 г. на общо събрание на кооперацията е избран управителен съвет с председател Крум Йосифов Младенов и членове: Захари Първанов Илиев, Петър Михайлов Велков, Георги Атанасов Георгиев и Андрей Димитров Каменов и контролен съвет с председател Данаил Костадинов Милчов и членове: Стоян Прокопов Трендафилов и Александър Иванов Алексов. С протокол № 18 от 24 юли 1945 г. управителният съвет на кооперацията взема решение за откриване на отдели за кооперативна обработка на земята, шивачество и дърводелски услуги. Така с протокол № 21 от 5 август 1945 г. на общото събрание на кооперацията се взема решение за създаването на отдел за кооперативно стопанисване на земята. Това събрание е учредително за трудово-кооперативното земеделско стопанство. То се изгражда като отдел към кооперацията, а през 1946 г. се отделя в самостоятелна селскостопанска единица.

През 1949 г. за ръководство на кооперацията са избрани: управителен съвет с председател Александър Симеонов Първанов и членове: Георги Атанасов Георгиев, Спас Петров Попов, Крум Йосифов Младенов и Илия Обретенов Семов. Контролен съвет с председател Борис Георгиев Иванов и членове: Генади Кузманов Петров и Иван Владиславов Рангелов. На 6 март същата година на общо събрание се приема устав и кооперацията е обявена за всестранна.

През 1947 г. ръководството на кооперацията закупува парцел за строеж на кооперативен дом. С протокол № 3 от 12 март 1949 г. Управителният съвет взема решение за построяване на кооперативен дом. Една част от тухлите на брой 60 000 са изработени от постоянна младежка бригада, а другите са закупени. Разработен е план от архитекта Младен Кръстев. За отговорници по строителството са натоварени Борис Иванов Върбанов и Александър Николчов Рангелов. Строежът се извършва по стопански начин, а много от членовете-кооператори работят безплатно на строежа или за увеличаване на своя дялов капитал.

От 1946 г. до 1952 г. с цел увеличаване на дяловия капитал кооперацията набира парични средства или натура (продукция) от кооператорите, за да осигури строежа. През 1948 г. кооперацията започва да изварява ракия.

През следващите години за ръководство на кооперацията са избрани:

1950       година Управителен съвет с председател Иван Спасов Илиев и членове: Стоил Кирилов Георгиев, Апостол Димитров Мечкарски, Рангел Димитров Горанов и Борис Иванов Върбанов. Контролен съвет с председател Борис Георгиев Иванов и членове: Генади Кузманов Петров и Крум Анастасов Колов.

1951       година Управителен съвет с председател Борис Иванов Върбанов и членове: Александър Иванов Алексов, Евгени Николчов Спасов, Спас Исаев Петков и Кирил Найденов Панталеев. Контролен съвет с председател Крум Анастасов Колов и членове: Захари Първанов Илиев и Йосиф Първанов Мацин.

1952       година – Управителен съвет с председател Борис Иванов Върбанов и членове: Симеон Апостолов Дидов, Асен Антонов Григоров, Аспарух Георгиев Първанов и Спас Исаев Петков. Контролен съвет с председател Павел Лазаров Стоянов и членове: Захари Първанов Илиев и Крум Анастасов Колов.

Следващите години: 1953, 1954 и 1955  – Управителен съвет с председател Борис Иванов Върбанов и членове: Георги Атанасов Георгиев, Никола Младенов Николов, Михаил Данаилов Иванов. Контролен съвет с председател Крум Анастасов Колов и членове: Иван Спасов Илиев и Камен Петров Каменов.

1956, 1957 и 1958 година – Управителен съвет с председател Лазар Петков Панков и членове: Спас Георгиев Пандурски, Борис Димитров Николов и Никола Младенов Николов. Контролен съвет с председател Апостол Димитров Мечкарски и членове: Крум Анастасов Колов и Ангел Алексиев Антонов.

През 1957 година кооперацията се превръща в потребителна, тъй като дейностите, които я характеризират като всестранна, отпадат. ТКЗС се отделя в самостоятелна стопанска организация. В Михайловград се организира занаятчийска кооперация "ЗАНКООП" и занаятчийските работилници се включват в нея. Влогонабирането се поема от ДСК и пощенските клонове.

Кредитирането на населението се поема изцяло от Държавна спестовна каса.

Кооперацията остава да извършва търговска дейност и изкупуване на селскостопанска продукция. През 1950 г. е разкрита пивница.

От 1 януари 1959 г. кооперациите от селата Долна и Горна Вереница се обединяват със седалище в с. Долна Вереница, под наименованието потребителна кооперация "Победа". Ръководство на обединената кооперация е избрано през 1960 г. Управителен съвет с председател Давид Ананиев Давидов и членове: Калоян Илиев Атанасов, Александър Симеонов Първанов, Лазар Петков Панков, Евгени Дамянов Първанов, Никола Младенов Николов и Мирон Петров Димитров. Контролен съвет с председател Иван Илиев Симеонов и членове: Иван Владиславов Рангелов, Илия Цветков Първанов и Стоил Димитров.

Следващото събрание на кооперацията, проведено през 1962 г., избира ръководство. Управителен съвет с председател Давид Ананиев Давидов и членове: Калоян Илиев Атанасов, Никола Младенов Николов, Борис Иванов Ефремов, Евгени Дамянов Първанов, Димитър Петров Гергов и Петко Първанов Ганчов. Контролен съвет с председател Илия Михайлов Илиев и членове: Атанаса Кирилова Трендафилова, Венелин Димитров Иванов, Илия Цветков Данов и Верка Георгиева Владимирова.

1965       година Управителен съвет с председател Спас Кирилов Спасов и членове: Милка Крумова Михайлова, Камен Иванов Атанасов, Евгени Дамянов Първанов и Никола Цеков Данов.

1966       година Управителен съвет с председател Спас Кирилов Спасов и членове: Калоян Илиев Атанасов, Евгени Дамянов Първанов, Димитър Костадинов, Борис Иванов Ефремов, Лазар Петков Панков и Димитър Борисов Томов. Контролен съвет с председател Димитър Тарньов Генов и членове: Мирон Петров Димитров, Александър Иванов Алексов, Владимир Каменов и Цветана Владимирова.

В началото на 1968 година по решение на Централния кооперативен съюз за концентрация на кооперациите, обединената потребителна кооперация "Победа" се влива в "Наркооп" – Михайловград. В селото остават два магазина и една пивница.

 

4. СОЦИАЛНО РАЗВИТИЕ

Българската държава след Освобождението от турско робство не полага достатъчно грижи за социалното развитие на обществото. Още по-малко са грижите за социалното развитие на българското село.

Землището на село Долна Вереница се пресича от черни, тесни и много криволичести пътища. По тях трудно се разминават коли и конски каруци, натоварени със слама, сено, царевичак и друг обемист товар. Налагало се колите и каруците при разминаване да се изчакват на по-широки места на пътя. При продължителни валежи, през есен или ранна пролет, пътищата стават кални и трудно проходими. Най-трудно преминаването ставало през Веренишки дол, Умни дол, Бостанете, където нямало мостове или пък мостовете били дървени и порутени /Веренишки дол и Бостанете/. Налагало се често натоварени коли да се извозват от тези долове на четворка /в помощ се привързват още един чифт волове или биволи/. Местната власт не полагала никакви грижи за пътищата в землището на селото.

Улиците били занемарени. При дъждовно време ставали трудно проходими от кал, а през лятото обрасли с бурени, рапу, бучемиш, пелин и други. След Освобождението, през 1886-1887 година, главната улица от Милчови, в източната страна на селото, до училището, в западната, е постлана с калдъръм /камъни, баластра и пясък/. След 1921 година пътят Фердинанд – Смоляновци е шосиран /застлан с чакъл и пясък и валиран/. Шосето преминава през селото – от Милчови, покрай Вачкови, Джаджовци, фелдшера Исай Иванов, над воденицата на запад за Горна Вереница. При дъждовно време и тези улици се покриват с рядка кал.

Вода за пиене, миене, пране и други домакински нужди населението черпело от селските чешми и няколко герана. За онези домакинства, които живеят на 200-300 и повече метра от чешмите, снабдяването с вода било трудно. При суша, когато водата намалявала, водопоят на добитъка и снабдяването с вода за домакинствата се затруднявало. Помни се от поколенията как при суша на Старата чешма се струпват по 20-30 и повече момичета и жени за вода. Те чакат своя ред с часове.

Осветлението в домовете е с газена лампа, окачена на специално поставена кука на тавана, по средата на помещението. За влизане в зимника /мазето/ за кисело зеле, за чушки, туршия и други, за наглеждане на животните /овцете при агнене/ и други нужди се използвал ветроупорен фенер. През войните, включително и Втората световна война, когато липсвала газ за осветление, селяните използват шулето /тенекиена кутия, напълнена с олио или овча лой/. По средата на кутията е поставена тенекиена лента, пробита в средата с фитил, направен от кълчища.

Грижите на държавата за здравеопазването на населението също са крайно недостатъчни. Като се вземе предвид и ниската степен на образование /53,4% от селското население е напълно неграмотно/, примитивният бит и култура, става обяснимо защо се запазили старите езически суеверия – вяра във врачки, народни лечители, баячки, билкари, бербери и други.

Д-р Басанович, извършил изследване на Ломския край след Освобождението, установява, че само 5-6% от населението се ползва от медицинска помощ. В периода 1880-1900 година само 14 души долновереничани са потърсили медицинска помощ – 3-ма – 1881 година; 3-ма – 1882 година и 8 – през 1889 година. В 1880 година селото наброявало 936 жители, а в 1900 година – 1262 жители.

Ражданията се извършват от опитни възрастни жени, наричани от селяните баби. В селото и днес се помнят бабите Ивана Брънзина, Маришка Николчевица и Цвета Живовченката.

Лечението при различни заболявания се извършвало, като се налагало болното място с катран, нишадър, син камък, конопено или ленено семе, със свинска мас, с печени люспи от лук и други. При болки в корема, същият се нашарвал с калем /адски камък/. Народни лечители трошели /т.е. разтривали/ коремната област. Опечено място се поливало със солена вода или мастило. За спиране на кръв при нараняване се слагали горена вълна, тютюн, гъба прахавица и други. Рани се лекували с квас, с мехлеми, изработвани от опитни народни лечители. Баба Ивана, съпруга на Михаил Колов, изработвала чудесни мехлеми, които бързо лекували тежки рани. Рани се налагали и с мечо ухо и други билки. От лудост четели свещеници, като изричали: "Излезте, дяволи-врагове, из гърди, из ръце, из глава, идете в пусти гори, там дето овца не блее, дето петел не пее". При счупване и разместване на крайници се търсели народни лечители. В близкото минало долновереничани при счупване и разместване се ползвали от изкусната работа на Илия Стратоников Григоров, наричан от селяните Иликьо Рувелски. Зъбобол селяните лекували, като слагали на болния зъб нишадър, което водело до разрушаването на здрави зъби. Народни лечители с клещи изваждали болния зъб и облекчавали болките. В селото в по-ново време с тази работа се занимава Спас Исаев Петков /Панин/.

Сред най-разпространените болести била туберкулозата. Тя вземала много жертви. Само семейството на Спас Петров Попов дава 4 жертви – съпругата му, дъщеря му и двамата сина.

Друга разпространена болест бил дифтерит, наричан от селяните лошо гърло.

Широко разпространени били дизентерията, екземата.

Големи размери вземала и болестта на нервната система – разстройство на дейността на мозъка – лудост, страх, припадливост. През 1889 година в Кутловишка околия били преброени 114 луди мъже и 37 жени. В село Долна Вереница се помнят хора с помрачено съзнание – Гаврил Пандурски, Петра Брънзина, Захари Николов Живанин /Зарко Живанин/, Трендафил Алексов /Трендо Зеериев/.

От инфекциозните болести най-разпространени били треската, огницата и други.

Най-разпространени кожни болести били шугата /крастата/, сугребът, живият огън, сипаницата. В град Фердинанд – околийския център, се открива околийска болница през 1893 година. До 1912 година тя се обслужва от един медицински фелдшер. От 1912 година до 1917 година тя има 7 души медицински персонал. До 1921 година болницата е третокласна, а от тази година второкласна. Назначен е и околийски лекар.

След войните – 1920 година, в Долна Вереница живеят и работят двама медицински фелдшери, долновереничаните: Исай Иванов Кожухарски и Иван Антонов Каменов, наричан от селяните Ванко Мъжкарски. Работейки на частна практика, те оказват медицинска помощ на долновереничани. Бедните селяни, които прибягвали до тяхната услуга, често се издължавали, като им работели в дома или на нивите. /Това се случвало най-вече с Исай Иванов Кожухарски./

Транспортът е нередовен. Придвижването до града в пазарен ден /понеделник/ ставало пеш, с волски коли или конски каруци. Повечето от селяните за по-пряко /по-къс път/ минавали през живописните местности – Семчин дол, където има хубав извор със студена вода за пиене, или пък през Сулимагина ливада. Каруцари-кираджии срещу заплащане превозвали пътници до града и обратно. Хубав спомен оставя каруцарят Александър /Сандо/ Тупански. Той бил сериозен, дисциплиниран и точен при изпълнение на поисканите услуги.

През турското робство пощенските и телеграфни съобщения били на много ниско ниво. Те не играели почти никаква роля в културния и стопанския живот. Пренасянето на пощата ставало с кон, в седлото на който бивала поставяна опакованата в специални торби поща. На същия или друг кон яздел суруджията – куриерът, който минавайки през населени места, при насъбрали се хора се провиквал – я-ху-у-у-у, за да му сторят път. Обикновено пощата се охранявала от многобройна конна охрана, защото се пренасяли и парични суми и често бивала обирана.

Още по време на Освободителната война за нуждите на армията били създадени военно-полеви пощенски станции, а същевременно и граждански, които да обслужват населението. През месец юли 1877 година е издадена наредба, в която се разпорежда да се пристъпи към организиране на местно самоуправление, пощенска служба, административни и съдебни съвети. В България са командировани Владимир Турбачов – управляващ пощенската част в Смолянска губерния, Константин Радченко – надзирател-съветник, управляващ пощенската част в губерния Ковно и 38 телеграфопощенски чиновници. Събрани са 320 коня за нуждите на пощите. С телеграма са поискани от пощенския департамент в Петербург 15 000 броя пликове и марки за писма от по 20 копейки, 3 000 броя от по 10 копейки, 5 000 броя от по 8 копейки, 15 000 от по 5 копейки, 3 000 броя от по 2 копейки и толкова по 1 копейка. Поискани са и 6 000 броя бланки за открити писма. Всичко това било изпратено безвъзмездно.

Възприет е опитът на руските пощи. Пощата се пренася с коне или с конски каруци. Раздава се на селския мегдан, като куриерът известява за пристигането си с тръба.

С писмо от 15 януари 1879 година надзорникът при Лом-паланковото пощово отделение Карабасов /данни на Централното пощенско управление Меркуфата в Истанбул сочат, че то е функционирало още преди Освобождението/ съобщава, че Вировската пощова станция се закрива, а се откриват две нови пощови станции – Кутловишката и Церовинската /село Долно Церовене/. От 13 април 1882 година в Кутловица е открита телеграфопощенска станция.

От ревизионни актове от 1933-1937 година на телеграфопощенската станция в град Фердинанд е видно, че са поддържани три междуселски участъка:

I     участък: Фердинанд – Крапчене – 8,5 километра, село Сумер – 7 километра, село Стубел – 4 километра, или общо 19,5 километра.

II   участък: Фердинанд – Студено буче – 7 километра, село Вълкова Слатина /Д-р Йосифово/ – 7 километра, село Безденица – 7 километра, село Сливовик – 10 километра или общо 31 километра.

III  участък: Фердинанд – село Горно Церовене – 10 километра, село Долна Вереница – 5 километра, село Горна Вереница – 3 километра, село Винище – 5 километра, село Смоляновци – 9 километра и село Долна Рикса – 7 километра, или общо 39 километра.

От 1925 година до 1938 година обхождането на тези междуселски участъци става от куриери пеша или с каруци. Участъкът Фердинанд – Смоляновци се обслужва с каруци с последен пост село Винище, където е разкрита пощенска станция през 1933 година. Временен наемател-куриер пренасял пощата срещу 200 лева наднично възнаграждение. За един ден се отива до крайното населено място. На другия ден куриерът се завръща в града.

По-късно в 1938 година вече има автобусни съобщения. Те превозват пътници и пощата. Тези услуги се извършват от транспортното дружество "Жар птица". Автобусът от Фердинанд тръгвал в следобедните часове, а се връщал от крайното населено място на другия ден преди обяд.

Радиоапарати в село Долна Вереница не е имало дълги години след Освобождението. Вестници попадали рядко, те били закупени в града от някой по-грамотен селянин. При откриването на кооперативното кафене през 1939 година, в къщата на Стоил Димитров е закупен и първият радиоапарат. До 9 септември 1944 година са доставени още три радиоапарата – в дома на шивача Атанас Аврамов Атанасов, в дома на Мито Коцов – закупен от зет му Младен Александров от село Винище, и в дома на Борис Георгиев Иванов. Тези радиоапарати работят на батерия.

Телефони в селото не е имало до 1934 година, когато е прокарана телефонната линия за село Смоляновци. Общинската управа в Горна Вереница взема решение с протокол № 3 от 16.10.1934 година за оказване съдействие по прокарването на телефонната линия. До 9 септември 1944 година в селото е имало само един телефонен пост в кметското наместничество.

 

5. УЧЕБНОТО ДЕЛО В ДОЛНА ВЕРЕНИЦА

В статията "Съвременници на Паисий и Софроний" Траяна Ценова пише: "През XVIII век най-напред в килиите на манастирите, а по-късно в градовете и селищата около тях, бавно и постепенно узрява оная маса хора, способна да възприеме и осмисли идеите, чувствата и мисълта за общото отечество....

Има сведения за просветен живот в Лом, Вълчедръм, Мокреш, Прогорелец /днешно Якимово/, Дългошевци /днешно Замфир/, Василовци, Славотин, Медковец, Вълкова Слатина /днешно Д-р Йосифово/, Долна Вереница, Горна Вереница, Берковица, Чипровци и други селища от Михайловградския район." [20]

"В селото преди Освобождението е имало килийно училище, в черковния двор, открито в 1850 година. В него са учели 20 ученика." [21]

"Преди Освобождението училището в селото било килийно. В него се учели около 30 ученика. Пръв учител бил поп Първан." [22]

Борис Георгиев Иванов, дългогодишен учител и директор на училището, в "Исторически данни за основното училище в село Долна Вереница" ни съобщава, че то е открито по време на турското робство, без да се ангажира с точната година на откриването.

Категорично можем да твърдим, че училището е открито през време на турското робство.

Имаме основание да приемем за вярно твърдението на Тодор Спасов Илиев, че то е открито в 1850 година. Можем дори да приемем, че то е било открито по-рано. За това ни дава основание твърдението на Траяна Ценова, че в селото има известен просветен живот още през XVIII век, както и фактът, че училището след Освобождението се помещава в собствена постройка. Тази сграда била съборена през 1886 година и на нейно място – построена нова. Една от причините за нейното събаряне е нейната старост и износеност. Това говори, че тя е имала дълъг живот. За това ни дава основание и фактът, че при Освобождението в селото е имало просветени хора, в това число и учители като Младен Георгиев Марков, Петко Тодоров и други.

След Освобождението от турско робство, през целия период до 9 септември 1944 година, въпреки известно развитие и напредък под натиска на обществеността и прогреса, учебното дело в селото е на ниско равнище.

Много голяма част от населението в страната е настрана от образованието. От статистически данни е видно, че през 1920 година 49% от цялото население е било напълно неграмотно. Данните само за селското население показват, че 53,4% от него е напълно неграмотно. Безспорно такова е било състоянието и в село Долна Вереница. В селото през 1940 година се провежда курс за повишаване знанията на около 30-35 младежи, а през 1951-1952 година – курс за ограмотяване на 19 мъже и жени до 50-годишна възраст.

Голям брой от подлежащите на обучение момчета и момичета не са били обхванати в училищата, макар че началното образование било задължително. През учебната 1926-1927 година в страната те са 14% от подлежащите. Освен това много от постъпилите в училищата в началото на учебната година по-късно отпадали. През учебната 1927-1928 година от постъпилите 370 738 ученика в страната, са завършили годината 349 560. Отпадналите съставляват 7.3%. Точни данни за селското училище не се намериха, но имаме основание да считаме, че положението е било същото.

Условията в училищата в страната са неподходящи и не гарантират нормално протичане на учебния процес и високи резултати. През учебната 1925-1926 година повечето от селските ученици – 54% се учат в полусрутени сгради, 739 училища са настанени в частни сгради. Училището в село Долна Вереница още по време на турското робство е настанено в собствена сграда, намираща се в двора на черквата. Тя била паянтова, с мазе и етаж с две стаи. В едното помещение учели учениците, а другото служело за канцелария. След Освобождението нуждите нараснали и през 1887-1888 година на мястото на съществуващата училищна сграда е изградена нова училищна сграда от камък и кирпич, покрита с керемиди. Тази сграда е с две помещения за учениците и една малка стая за канцелария.

След военните години, когато нуждите нараснали /през 1921-1923 година/ в селото е разкрита прогимназия. Наети са две помещения от приземния етаж в къщата на Михаил Вачков Ценов. Това показва, че 50% от долноверенишките ученици са учели в помещения на частни домове.

В началото на учебната 1926-1927 година прогимназията е закрита, но в годините 1932-1937 отново е открита. За нуждите са наети помещения в частни къщи, една стая в къщата на Стоил Димитров, едно помещение в сграда на братята Тодор и Иван Спасови, и едно помещение в общинската сграда. Това показва, че повече от 2/3 от учениците са учели в помещения на частни стопани.

Крещящите нужди от учебни помещения и натискът на обществеността налагат на общината да вземе решение през 1927 година за построяване на нова училищна сграда. Чак през 1939 година тя е построена.

В помощ на училището били избирани училищни настоятелства. В тях селяните на открити събрания избирали по-будни, имащи отношение към образователното дело долновереничани. Училищните настоятелства се грижели за осигуряване на учители и за тяхното възнаграждение, а когато те били от друго място, и за тяхната квартира и храна, за по-добри условия за работа в училището, за ангажиране на родителите и обществеността с училищните проблеми. Те проявявали интерес и към резултатите от обучението.

Дълги години учениците учели целодневно, 4 часа до обяд и 2 часа след обяд. В сряда и събота занятия се водели само до обяд. Неделята бил почивен ден за ученици и учители.

На училище учениците ходели с домашно изработени торбички, ушити от майки или баби от домашни тъкани. В тях те носели своите пособия – табла и калем, а по-късно учебници, тетрадки, молив и мастило, както и храна за обяд в дните на целодневни занятия – хляб, сирене, орехи и друго каквото се намирало. Носели и материали за работа в часовете по ръкоделие /ръчен труд/. В тях момчетата се учели да изработват лозани кошници /както ги наричали селяните/ от лескови пръти и лози от павит. Те се учели да дълбаят дървени лъжици и други домакински неща. Момичетата плетели чорапи, ръкавици и бродирали.

За влизане и излизане от час биел училищният звънец /специално подготвен с дървена дръжка/. Биенето на звънеца се извършвало от училищния прислужник или от учителите.

В учебната и възпитателната си работа учителите прибегвали и до телесни – физически наказания, за неподготвени домашни и уроци, за лоши прояви. Най-често това било бой с пръчка по дланите.

Учебната година завършвала с провеждането на годишен изпит. На него учениците показвали своята подготовка и получените знания, пред своите родители. След изпита в учебните стаи, на открито се провеждал тържествен преглед на наученото от учениците пред родители и населението. Дълги години тържественото завършване на учебната година става в двора на наричаното от селяните горно училище, под черничевите дървета. Там се поставяла временна естрада, на която учениците изнасяли литературна програма, сцени, декламирали стихотворения, пеели песни, изпълнявали хумор. Родителите, насядали на столове и пейки, слушали, гледали и се наслаждавали.

По тържествен начин училището отбелязвало празника на св.св. Кирил и Методий. Предният ден учениците под ръководството на класните наставници набирали цветя /най-често червен божур, който цъфтял в изобилие по южната страна на Веренишкото бърдо и в ливадите из землището на селото/. От цветята изработвали голям венец, и го поставяли над входната врата. Когато се построява новата сграда, учениците поставяли венци над вратите на всяка класна стая. В украсяването се водела надпревара. В деня на празника под звуците на духова музика учениците и учителите провеждали манифестация от двора на училището в края на селото, през полето и по шосето до центъра на селото. На площада се извършвал молебен от свещеника. Тържеството завършвало с литературна програма, с музика, хора и веселия, в които участвали ученици, учители, родители и селяни.

Много години училището чества Първи май като празник на цветята.Учениците се извеждат от учителите навън от селото, в някое живописно място. Най-често това място е край войнишкия извор. То е близко до селото – на около 2-3 километра, с хубава вода за пиене, живописно с горички и просторни ливади за игри. Тук учениците прекарват през целия ден. Прислужникът на училището /дълги години Михаил Спасов/ приготовлявал вкусен обяд за всички, а учениците от Долна Вереница се срещат с ученици от града и от селата Войници и Студено буче. Макар и много рядко тези срещи се провеждали на ливадите до местността Умни дол, където идвали ученици от село Студено буче.

Учениците по тържествен начин, при повишен интерес всяка година отбелязвали празника Лазарица. Облечени в дрехи от старата, характерна за района носия, под ръководството на учителите те посещават всяка къща /селото се разпределя на махали между класовете/. Във всеки двор пеят лазарски песни и играят хора. Песните бивали подбирани според семейството. Където в семейството имало момък или мома, пеели за тях. Където пък нямало момък или мома, пеели и играели за малко дете или за добрия стопанин. Домакините дарявали лазаруващите с каквото имат – боб, картофи, лук, яйца и други продукти. Събират се много продукти, които се съхраняват в училището. През пролетта, когато родителите са заети с кърската работа, в училището от тези продукти се подготвя обяд за всички ученици. С парите от продадените яйца се закупува олио, сол, ориз, месо.

В продължение на много години в неделни дни и при празници учителите отвеждали всички ученици в черквата. Група ученици под ръководството на учителя Крум Михайлов Колов пеела в черквата при черковна служба.

За основното училище дългогодишният учител и директор на училището Борис Георгиев написа исторически данни, които прилагаме тук.

 

ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА ОСНОВНОТО УЧИЛИЩЕ

 

Преди повече от хиляда години българският народ не е имал своя писменост. Нашите прадеди са си служели с черти и резки върху дърво, което се наричало "рабуш".

С изнамирането на славянобългарската азбука от Кирил и Методи започва създаването на училищата в България. В тези училища се изучавали църковни книги и песни. Те се помещавали в манастирски килии или църковни помещения, поради което били наречени килийни училища. Преподавали духовни лица. Учениците механично заучавали (наизустявали) съдържанието на църковните книги. Училището служело на целите на църквата.

Едва в началото на XIX век в България се създават училища със светско съдържание. Започва изучаването на буквара, граматиката, аритметиката, земеописание, отечествознание и други. Издръжката на тези училища се поема от населението, от които се събирали парични средства. Учителите били спазарявани за по една учебна година. Обучението се водело в пригодени помещения на обществени или частни сгради. По-късно започва построяването на училищни сгради. Пособията в тези училища са: маса, чинове, песъчница, стръгалка и кандило. Песъчницата е приличала на чин, на който е имало вдлъбнатина, попълнена с пясък. Върху пясъка учениците се упражнявали да пишат и смятат. Стъргалката представлявала гладка дъска, с която заглаждали пясъка. След време песъчницата била заменена от черната дъска. Отначало учениците пишели върху табла /плоча/ с калем, което лесно се изтривало с мокър парцал или сюнгер.

През 1961 г, когато се започва събиране на сведения за училището, се провежда разговор с Димитър Панталеев Боторов, род. 1870 г., Генчо Първанов Крушарски, роден 1873 г., и Александър Стоянов Воденичарски, роден 1875 г. и учителствувал в селото. Според техните сведения и някои писмени документи: летописни книги, главна книга и други, в селото е имало училище и през турско робство. Най-старата училищна сграда се е намирала в църковния двор, паянтова с мазе и етаж и от две помещения – класна стая и канцелария. В това училище се обучавали 40-50 момчета и момичета от първо до четвърто отделение. През 1878 г. в това училище е бил учител Атанас Попов - местен човек, а по-късно Петко Тодоров – също местен човек, който учителствувал редица години, а след това станал кмет на селото. До към 1880 г. обучението е килийно.

През 1886 г. на мястото на съществуващата училищна сграда е построена нова с две класни стаи и учителска канцелария. В тази сграда се учат ученици чак до 1946 г. По това време училището е било наименовано Народно основно училище "Васил Левски". За построяването на училищна сграда много е допринесъл Атанас Попов, който по това време е бил народен представител и председател на Ломската постоянна окръжна комисия. Той издействал парична помощ от държавата, организирал събиране на помощи от населението в пари и натура, наел майстор и се грижел за строежа. Когато сградата била построена, наел за учител Кирил Д. Греков от с. Любеш, Радомирско, добре подготвен, който учителствувал тук до 1892 г. След него учител става Въжаров от с. Мала Кутловица.

От 1897 г. персоналът в училището се удвоява. За учители са назначени хора от селото: Александър Стоянов Воденичаров, който учителства 19 г., и Еленко Павлов Мечкарски.

През 1900 г. на мястото на Еленко Павлов е назначен за учител Нейко П. Азманов от Копривщица. От 1904 г. за учителка е назначена Донка В. Стателова от Разград, която учителствува тук до 1910 г. По общо признание на обществеността, тя била много добре подготвена и с прогресивни разбирания. За това говори фактът, че много от нейните възпитаници проявили голям стремеж за повишаване на образованието си и се изявили като прогресивни общественици. Това са: Александър Господинов, Тодор Спасов, Иван Спасов, Борис Георгиев, Борис Тасков, Бойчо Димитров и др.

След 1900 г. нараства броят на учениците. От 72 за 1900 г. на 188 през 1906 г., което довежда до увеличаване на учителския персонал. За трети учител е назначена Поликсена Петкова от гр. Търново. През 1907 година е назначен местният учител Анастас Колов Спасов, завършил педагогическо училище, който учителствува тук до 1931 година, когато излиза в пенсия. До 1907 година броят на учениците се запазва около 150-160.

Настъпват военните години. През 1912 г. се обявява Балканската война, след нея Междусъюзническата, а после Първата световна война. Това бедствие за народа се отразява и на образователното дело. На 5.X.1912 г. са мобилизирани учителите Димитър Илиев и Владимир Павлов Мечкарски. Анастас Колов остава сам да обучава учениците. Учебната година не завършва и нито един ученик не преминава в по-горен клас. И следващата учебна година учебните занятия са разстроени, а от 1915 до 1917 година не остава нито един учител и занятията са преустановени. Училището е затворено и превърнато в склад за реквизирани храни за фронта.

През 1917-1918 учебна година за учителка е назначена Йорданка Каменова Кръстева от с. Клисурица, която обучава сама 202 ученика, при крайно тежки условия. През 1918-1919 г. тук са учители Анастас Колов, Йорданка Кръстева, а по-късно е назначен и Христо Алексиев от с. Баница, Дебърско. Броят на учениците нараства до 233, а за учебната 1919-1920 г. – на 246. Това се дължи на прекъсване обучението през военните години. През 1919-1920 учебна година за учител е назначен Александър Господинов, местен човек, а през март 1920 г. и Димитър Илиев, завърнал се от пленничество. Димитър Илиев и Александър Господинов напускат учителството и се отдават на политическа дейност.

За учители са назначени: Иван Генчев – местен; Евгения Шапчева от Прилеп и Александър Иванов Кожухарски – местен.

През военните години народът преживява тежки изпитания. Селското стопанство е разстроено. Голяма част от работния добитък и колите са реквизирани за нуждите на армията. Мъжете са на фронта. Земята се обработва лошо от жените и децата, без добитък, и доходите са слаби. Индустриалните и селскостопанските стоки са в недоимък, шири се черна борса. Голяма е нуждата от хранителни продукти и облекло. В селото върлуват болести – инфлуенца, тиф, дифтерит, шарка и други, а санитарната помощ е почти никаква. Заплатите на учителите са малки и се налага учениците да носят дърва за огрев в училището и да осигуряват по ред храна за учителите, които са от други места. И след войните много от мъжете не се завръщат /загинали са в боевете/, други попадат в плен. Децата са принудени да помагат на майките в полските работи. А и грижите на общинската власт за училището са крайно недостатъчни. Характерен е примерът през 1919 г., когато Иван Василев Кожухарски, в чиято къща е наета стая за нуждите на училището, изхвърля пособията и чиновете на улицата, защото общинската власт не изплаща наема. Всичко това се отразява неблагоприятно върху учебните занятия.

По време на управлението на БЗНС се създават редица демократични закони, включително и за народната просвета. Основното образование става задължително и законът на Омарчевски предвиди откриване на прогимназии в селата, където има необходимия минимум брой ученици, а този минимум е значително намален. Така за учебната 1921-1922 г. в село са открити I клас на прогимназията с 23 ученика и II клас – с 13 ученика. За учебни стаи е нает долният етаж от къщата на Михаил Вачков. За учители са назначени Александър Иванов Кожухарски – местен, и Анастасия М. Цолова от гр. Враца. Общо учениците в началното училище са 172, а учители са Анастас Колов, Коста Санков от Враца, Борис Георгиев – местен, и Петруна К. Санкова.

През учебната 1922-23 г. броят на учениците нараства на 194. Разкрит е и трети прогимназиален клас. Учителският персонал е: Анастас Колов – местен, Цветана Петрова от Враца, Иван Нончов Димитров от с. Студено буче и Дара Карова от Шумен в началното училище, а в прогимназията - Борис Георгиев Иванов – местен, Ангел Корешански от Враца, Станка Цекова Тодорова от Фердинанд, Олга Рангелова от Враца.

През 1923-1924 учебна година учениците в началното училище са 184, а учители са Анастас Колов, Крум Михайлов, Цеко Еленков Мечкарски - местни хора, и Параскева Цветкова Пирдопска от Враца. В прогимназията учениците са 57, а учители са Борис Георгиев Иванов – директор, Александър Иванов Кожухарски, Иван Ст. Русинов от Троян и Иванка Николова от Враца.

Следващата учебна година в началното училище на мястото на уволнената нередовна учителка Параскева Цветкова е назначена Евгения Шапчева. В прогимназията учители са Борис Георгиев Иванов, който на 3.VI. 1925 г. е уволнен за прогресивни разбирания по чл.70 от ЗНП, Александър Иванов и Цветана Кръстева от с. Типченица.

През 1925-1926 учебна година учениците в началното училище са 125, а в прогимназията 90. В началното училище на мястото на Евгения Шапчева е назначена Христина Пенчева от Враца. В прогимназията за учители са назначени Тодор Иванов от Ботевград, Младен Г. Карталев от Берковица, Никола Станчев от с. Винище и Георги Митов от с. Горно Церовене.

В началото на 1926-1927 учебна година в селото е закрита прогимназията. Фашисткото правителство се мотивира с липсата на училищна сграда, всъщност това бе израз на политиката му, насочена срещу образованието, за държане народа в невежество. Учениците от прогимназията са принудени да ходят в селата Горна Вереница и Горно Церовене. Същата учебна година учениците в началното училище са 174, а учителският персонал е същият от предната учебна година.

Под натиск на прогресивната общественост и населението в селото започва подготовка за построяването на нова училищна сграда. Общинският съвет през 1927 г. взема решение за това и започва набавяне на материали по стопански начин. Организирано се изваждат и превозват камъни от населението, изработват се тухли, гори се вар и се набавя дървен материал. Под ръководството на избран от населението строителен комитет в състав: Павел Димитров Мечкарски – председател, Крум Михайлов – секретар, и членове: Иван Недялков Андреев, Младен Йосифов Младенов, Данаил Костадинов Милчов и Павел Петров Григоров и контролна комисия: Апостол Кръстев Мечкарски, Иван Спасов Илиев и Спас Петров Попов на 13 ноември 1934 г. започва изграждането на новата училищна сграда. На 12 май 1935 г., празник на детето, е организирано тържество за полагане основния камък на новата училищна сграда. През същата година е построен приземният етаж на сградата. Пролетта на 1937 г. на общоселско събрание се изменя съставът на строителния комитет. Избира се комитет в състав: Борис Георгиев Иванов – председател, Кузман Петров – секретар, и Крум Михайлов. Изграждането на сградата по-нататък е отдадено на Илия Райчев – предприемач, чрез търг. Работата протича при големи трудности с прекъсвания и едва в края на 1939 г. сградата е завършена, но не е напълно обзаведена. Тя е без прозорци и врати.

В годините 1928-1932 г. броят на учениците в началното училище се движи от 174 до 200. Учители са Зора Ц. Димитрова от Михайловград, Павел Димитров Мечкарски – местен, Славка Горанова Колова от с. Винище, а за училищен прислужник е назначен Михаил Спасов Иванов.

През учебната 1932-1933 г. е разкрита непълна прогимназия с I клас - 29 ученика, и за учителка е назначена Анастасия Стефанова от с. Смоляновци.

Следващата учебна 1933-1934 г. учениците в началното училище са 205, а в прогимназията – 38.

1934-1935 учебна година е разкрит и II клас на прогимназията. Учениците в началното училище са 209, а в прогимназията – 71. За учители са назначени Райна Т. Цекова от Лом, Елисавета Илиева Койчева от Фердинанд, София Йорданова Харизанова от Разград и Георги Цеков Колов от с. Г. Церовене.

През 1936-1937 учебна година е разкрит и III прогимназиален клас и прогимназията вече става пълна. За директор е назначен Борис Георгиев Иванов и за учители в прогимназията – Тодорка Т. Калъпова от Враца и Цеко Еленков Мечкарски, а в началното училище Аврам Симеонов от с. Горно Церовене. Броят на учениците в началното училище е 170, а в прогимназията - 96. Следващите години тук в прогимназията учат и ученици от селата Горна Вереница и Винище.

Броят на учениците докъм 1948 г. се запазва за началното училище на около 140-150, а в прогимназията - на около 120.

По инициатива на учителите през 1940 г. се провежда курс за повишаване знанията на 30-35 младежи от селото, пред които Борис Георгиев Иванов, Крум Михайлов, Аврам Симеонов и Цеко Еленков изнасят уроци по аритметика, геометрия, история, география и други.

За пръв път новата училищна сграда започва да се използва през 1938 година. Използва се салонът за вечеринки. След 1939 г. започва вътрешното обзавеждане на новата училищна сграда. През годините 1940-1944 г. не са ставали големи промени в учителския състав. На 29.XI.1939 г. Павел Димитров Мечкарски по болест напуска училището и на 9.XII. с.г. умира. През тези години - най-тежките за образованието, учители са Йорданка Ив. Котова (М. Цветкова) от с. Чирен, Данаил Иванов от Фердинанд, Гоцо Стоянов от с. Горно Церовене, Борис Иванов Ефремов – местен. Най-тежка е 1943-1944 г. - години на свиреп фашистки терор, когато занятията по нареждане на Министерството на народната просвета се водят три пъти седмично. Нещо повече – през лятото на 1944 г., когато фашисткото правителство предприема масови блокади и арести и превръща много училища в арести, места за задържане и инквизиции над прогресивните хора, и училището в селото ни беше превърнато в арест.

Деветосептемврийското въстание доведе до коренни промени в обществено-политическия, стопански и културен живот. В селото бяха направени промени в учителския персонал. Учебната програма беше изменена. Издадени бяха учебници с ново съдържание с оглед комунистическото възпитание на учениците. През учебната 1944-1945 г. броят на учениците в началната степен е 139, а в прогимназията - 106. През следващите години техният брой започва да намалява в резултат на миграцията. Училището постепенно бива добре обзаведено. През 1960 год. се открива стол за учениците, храната се осигурява от ТКЗС. През 1961 година училището е водоснабдено. То разполага с помещения за физическо възпитание, стая за трудово обучение, пионерски клуб и необходимите пособия. През 1956 г. училищният двор е разширен и благоустроен. Създадено е опитно поле. В работата по ограждането и облагородяването на училищния двор вземат участие ученици, родители, учители и училищните прислужници Михаил Спасов Иванов и Петър Стефанов и по-късно Кузман Никитиев Христов, на мястото на Петър Стефанов и Върбан Тодоров.

През 1951-1952 г. се провежда курс за ограмотяване на всички мъже и жени до 50-годишна възраст. Ограмотени са 19 души, които получават документ за завършено второ отделение, а трима за завършено IV отделение.

От 1947-1948 година през лятото на всяка година се урежда лятна детска градина за децата. Ежегодно по 15-20 пионери ходят на почивка.

Учители през този период са:

1944-1945 учебна година в началното училище – Иван Спасов, Тодор Спасов, Григор Стоянов е преместен в с. Г. Церовене. В прогимназията – Борис Георгиев и Йорданка М. Цветкова са преместени в с. Горно Церовене, а Данаил Иванов в Михайловград. На тяхно Място са назначени Димитър Миланов Найденов, Апостол Кръстев Дидов – местни хора, и Иванка Кръстева от Михайловград.

През 1945-1946 учебна година в прогимназията се назначени Борис Георгиев Иванов и Борис Иванов Ефремов, а Апостол Кръстев и Иванка Кръстева напускат.

1946-1947 учебна година в началното училище е назначен Иван Димитров Георгиев. Славка Йорданова е преместена в с. Каменна Рикса, а Аврам Стоянов в с. Д-р Йосифово. Тук е назначена Веска Младенова Йосифова. В прогимназията е назначен Тодор Павлов, а Борис Ефремов е преместен в с. Студено буче. Следващата учебна година Димитър Миланов, Тодор Павлов, Веска Младенова напускат. В началното училище е назначена Невена Павлова Димитрова, а в прогимназията - Цонка Евтимова и Жасмина Асенова Димитрова. Иван Спасов е освободен и на негово място е назначен Борис Георгиев Иванов. През 1948-1949 учебна година и следващите две години тук са назначени Кремена Иванова Димитрова, Никола Симеонов Апостолов - местни, Георгия Иванова от с. Славотин и Мара Янкова от с. Дългоделци.

През годините 1953-1959. броят на учениците в началното училище е между 77 и 84, а в прогимназията - между 66 и 58. Учителският персонал през това време претърпява следните промени: Борис Иванов Ефремов преместен от с. Горна Вереница, Георгия Иванова е преместена в с. Горна Вереница и Никола Симеонов в с. Каменна Рикса. Жасмина Асенова е назначена в прогимназията. Борис Георгиев Иванов преминава в пенсия, за директор е назначен Борис Иванов Ефремов. За учител е назначен Петър Младенов Петров.

1959-1960 учебна година учениците са: в началното училище 71, в прогимназията – 60. Учителят Иван Спасов преминава в пенсия. Броят на учениците непрекъснато намалява и то значително, поради което се съкращава и учителският персонал.

През 1963 г. учители са: в началното училище - Мария Калоянова Ангелова, Никола Симеонов Апостолов и Виктория Стефанова. Директор е Петър Младенов Петров.

Училищният прислужник Михаил Спасов се пенсионира и за такъв е назначен Кузман Никитиев Христов.

 

 

6. РЕЛИГИОЗЕН ЖИВОТ, ЦЪРКВАТА "СВЕТИ НИКОЛА"

Долновереничани са християни - източноправославни, в това число и живеещите в село цигански семейства. След Кримската война, през турско робство, били заселени около 200 татари, които били мюсюлмани. Те живели около 7 години в селото и го напуснали.

В далечното минало, в местността Калугерец, на около един километър и половина североизточно от селото, имало малък манастир. Макар че не са извършвани проучвания и не е установено времето на построяването му, може да се предполага, че той е строен през съществуването на Втората българска държава. Вероятно ще да е по-стара религиозна обител от селската църква "Свети Никола".

Неговото съществование се потвърждава от предания от останалото наименование на местността Калугерец и от доскорошни останки от строежи в местност, имаща формата на правоъгълник, заградена от всички страни с дъбова гора, намираща се до малка бара и извор с чиста и студена вода. Потвърждава се и от намерените тук 300 акчета от времето на султан Боязид I – 1390-1402 година.

Този манастир е бил посещаван от богомолци не само от Долна Вереница, но и от съседните населени места.

Съществуването на манастира потвърждават: Георги Александров, който пише: "Вероятно през времето на Втората българска държава в село Долна Вереница била изградена църква, както и малък манастир на един километър източно от селото в местността Калугерец. Сега от манастира е останало купчина развалина. Тук през 1961 година е било изровено гърне с повече от 300 турски акчета, всичките от Боязид I /1390-1402 г./... Тази монетна находка доказва времето на разрушаването на манастира, както и съществуването на селото преди тези събития и по времето на Втората българска държава.. ." [23]

В "История на село Долна Вереница" четем: "На километър и половина североизточно от селото, под един величествен дъб са развалините на един Божи храм. Преданието казва, че това е манастир, което се потвърждава и от останалото име на местността Калугерец от обиталище на калугери." [24]

Манастирът бил разрушен от турците. Има предание, което съобщава приживе Лукан Първанов Захариев от рода Стоманярите, записано от Иван Ананиев Стратоников. То говори, че манастирът е бил опожарен след разгрома на Чипровското въстание от 1688 година. Калугерите гласували доверие на клисаря Димитър Пердин от Долна Вереница да съхрани и пази парите и имуществото на манастира. Той дори положил усилия да възстанови манастира. Турците го арестували и затворили в град Видин, където подложен на изтезания починал, без да каже нищо за парите. Може да се допуска, че намерените 300 акчета в местността, където се намирал манастирът, са укрити пари след опожаряването от турците. Георги Александров смята, че намерената монетна находка от 300 акчета на мястото, където е бил манастирът, говори, че той е разрушен при нашествието на турците по времето на Боязид І - 1390-1402 година. Знае се, че село Долна Вереница не е пострадало в началото на робството. Това е основание да считаме, че манастирът е бил разрушен по-късно. Най-вероятно това ще да е станало след погрома на Чипровското въстание - 1688 година. Това е толкова отдавна, че в паметта на долноверенишките поколения не са запазени подробни спомени за манастира и имотите му, за живота на калугерите и прочие.

Църквата "Свети Никола" е най-старата постройка в селото. Времето на нейното построяване не е точно определено. В "История на България" - издание на Българската академия на науките, четем: "Църквите през XIII и XIV век били градени от камък, между който се редуват тухли. По размери те са в повечето случаи доста малки и нямат тази монументалност, която се наблюдава в църковната архитектура през първата българска държава." [25]

Това описание дава основание на Тодор Спасов Илиев да твърди, че църквата "Свети Никола" е построена през XIII-XIV век. Нейната източна част /най-старата/ е именно такава, каквото е описанието в "История на България" - малка по обем, от камък, редуван с тухли. По-късно /вероятно XVII век/ западната стена на църквата е съборена и е построена още толкова по обем втора част, за да се отговори на нуждите на богомолците. Още по-късно е построена и трета част на църквата.

Дълги години населението било известявано за богослужения в неделни и празнични дни и по други случаи - смърт, погребения и пр., отначало с дървено, а по-късно с желязно клепало. По времето на турското робство - 1872 година, клепалото е заменено от камбана /наричана от селяните звън/, тежаща 53 килограма. Тя била подарена на църквата от румънския /влашкия/ чифликчия Стан Николичев от село Черянка, в израз на благодарност от работата на долновереничаните Петко Панин, Палеко Цонин, Неделко Игнатов, Иван Трендафилов Талигарски и други, които ежегодно в продължение на много години през лятото работели в чифлика му. Сам Стан Николичев присъствал при поставянето и освещаването на камбаната. Тя служела до 28 април 1923 година, когато при погребението на Господин Първанов Рикошки, буйното тогава момче Дамян Тодоров Генов /Герски/, биейки, я е счупил.

Със събрани от долноверенишките богомолци пари, е закупена нова 130-килограмова камбана, изработена от братя Алексови - София.

Първоначално покривът на църквата бил от плочи, а подът покрит с печени тухли. През 1926 година е извършен ремонт. От покрива са свалени плочите и са заменени с керемиди. Поставени са четири железни греди за укрепване на сградата.

Стените на църквата били изографисани от майстори зографи през XV-XVII век, а западната стена - през XIX век. След Освобождението стенописите били замазани с вар. През 1972 година църквата е обявена за паметник на културата от национално значение. Започва се раставрация, която вече е завършена окончателно. Разкрити са старите ценни стенописи. В църквата има запазени две ценни икони - на свети Георги и на свети Димитър, изработени от зографа поп Пунчо от село Мокреш /1800-1810 година/. Интерес представлява и иконостасът, който по всяка вероятност е втори /първият е бил подменен/, дело на пътуващ или пътуващи дърворезбари.

От спомени, събирани от Тодор Спасов Илиев, се установява, че през турско робство в черквата попове били от рода Боторовци - поп Генчо и поп Станьо, от рода Трифоновци - поп Петко, от Беляците - поп Никола, от Панкови - поп Петър, от Мечкарците - поп Иван и поп Първан, от Тинчови - поп Димитър. Поп Неделко Игнатов е роден в село Долна Вереница около 1836 година. За него Тодор Спасов Илиев пише, че е от рода Лазаровци, а всъщност той дава началото на рода Поповите, когато през 1875 година е бил ръкоположен за свещеник. Той свещенодействал от 11 май 1875 година до 7 юни 1894 гтодина, когато починал на 58-годишна възраст.

След него за свещеник на селото бил ръкоположен Кръсто Георгиев от село Соточино /сега Гаврил Геново/ на 1 октомври 1895 година. Той починал на 68-годишна възраст на 28 юли 1918 година и бил погребан в южната страна на църквата.

На 8 септември 1920 година видинският митрополит ръкополага в сан дякон, а на 19.10.1920 година в свещенически сан долновереничанинът Кузман Петров Димитров от рода Искреновци. Кузман Петров Димитров е роден на 1 ноември 1882 година от родители Петър Димитров Искренов и майка Върба, дъщеря на Цено Сврачи. Той завършил 3 клас на 29 юни 1898 година. През 1902 година следва курс в град Лом по лозарство и овощарство. От 1 март 1903 година до 31.12.1905 година работи като пазач-писар във Фердинандското държавно агрономство. През 1906 година следва в град Враца 15-дневен курс за секретар-бирници. Полага изпит на 20.10.1905 година и от 1 януари 1905 година е секретар-бирник на общината. Като такъв служи до 30 юни 1920 година, след което е свещеник на селото. Съпругата му Пуна е дъщеря на поп Кръсто Георгиев. Тя починала на 43-годишна възраст на 14 юли 1926 година.

Освен свещеника в църквата  служел и клисар, който я почиствал, биел камбаната, носел кандилницата, пеел - пригласял на свещеника при черковна служба. Клисарят-прислужник получавал възнаграждението си от селяните. Всяко семейство давало годишно по три килограма зърно на клисаря. Помнят се от долновереничани имената на Първан Новия, наричан от селяните Първанчица, и Михаил Луканов Ицов - Мило Петканкин.

За извършване на религиозни услуги на населението се заплащало. Плащали се такси при кръщавка на новородено дете, венчавка, бракосъчетание, погребение - за опелото на покойника, освещаване на нова къща и други.

По този повод Тодор Спасов Илиев пише следното: "Богатите селяни си плащали таксите на време направо на попа, а бедните често били обслужвани на вересия. Записвали ги в списъка на длъжниците на църквата. Изпълнител на тоя списък /събирач на задълженията/ по времето на свещеник Кузман Петров бил черковният прислужник /клисар/ Първан Новия, на когото всяка къща плащала годишно по 3 килограма жито или царевица. Когато събирал своя "акт" /натурално възнаграждение/, той събирал и таксите по черковните "треби". В службата си Първан Новия имал добра квалификация. Джуглив като циганка, изнудвач на селяните."[26]  Наред с християнско религиозните моменти при кръщавка, при сватба и бракосъчетание, при погребения, има моменти, останали и до днес от езическо време.

Тук накратко, без подробности, описваме ритуалите при раждане и кръщавка, при сватба и венчавка, при смърт, при честване на някои празници.

Ражданията се извършват от възрастни, опитни жени, които селяните наричали баби. След като с помощта на бабата се роди детето, тя връзва пъпа му и го отрязва със сърп. Новороденото се окъпва и се повива в предварително подготвени пелени. В дома на родилката се събират роднини и най-близки жени, за да отбележат раждането, на богородник /така наричат долновереничани този момент/. Омесва се пита, която кумата вдига над главата си, разчупва я и дава по комат /парче от питата/ на всички. Всички хапват от питата със сирене и каквото има и благославят новороденото.

Роди ли се човек, първото, което се прави, е месенето на пита. Така чрез хляба се съобщава за новородения човек. Когато новороденото стигне до прощъпалник, до главата му се турят малки хлебчета, които деца от махалата грабват и хукват във всички страни, за да "тича то по бащината земя като конче на кошия". Специално приготвена питка се търкулва пред прощъпалника, за да тръгне след нея и да му върви в живота.

Зареждат се дните човешки - весели и тъжни, натоварени с ядове, огрени от надежда, оплодени от труд. С хляб се хранят хората, с хляб искат омилостяване на природните стихии и болести, от Бога молят прошка, с хляб посрещат скъпи гости, освободители и т.н.

При кръщавки и венчавки. Завит в кърпа, за да не изпръхне, спуснат в торба за дълъг път, хлябът съпровожда човека до края на живота му. В хляб забучена догаря вощеницата до главата на мъртвеца. И после близките му, спохождайки гроба, раздават за Бог да прости залъци от хляб.

В деня на кръщаването на детето в църквата, то се носи от родителите, придружени от кръстника, бабата, бабувала при раждането, и други близки и роднини. В църквата свещеникът изпълнява ритуала с песнопеене, потапя детето във вода и го кръщава.

Кръстникът поема от ръцете на свещеника кръстеното дете и го носи до дома на родителите.

В дома майката с кърпа в ръка поема своето дете от ръцете на кръстника. Поставя /допира/ детето до онова, което желаят в бъдеще да стане професия на новороденото. Ако е момче, го допират до ралото, за да стане добър стопанин-орач, ако е момиче - до стана, за да стане добра тъкачка и т.н.

Поставена е трапезата в дома на родителите. Присъстващите ядат и пият за здравето и за доброто бъдеще на детето. Майката ги дарява с кърпи, чорапи, ризи. Всички се веселят. За настроение свирят гайдари, цигулари, кавалджии. В селото се помнят цигуларят Рустем циганина и гайдарят Диониси Арсенчов, които свирели на кръщенета.

Сватбата започва с годежа. Родителите - бащата и майката, се грижат за женитбата на своите деца. Те проучват чрез близки, роднини и добри приятели състоянието на другата страна. Родителите на момата проучвали имотното състояние на семейството на момъка, характера на момъка, неговото държание с хората, неговото трудолюбие и пр. Родителите на момъка проучвали каква ще бъде зестрата на момата - имот и други неща, какъв чеиз ще донесе в дома на момъка, нейния характер, трудолюбие /добра домакиня и чистница ли е/ и пр. Когато момъкът и момата са от различни населени места, родителите на момата със свои близки ходят в населеното място, където живее семейството на момъка, на сгледа - за да видят с очите си при какви условия ще живее щерката им, ако се омъжи в този дом.

След като момъкът и момата се срещнат и се харесат, родителите на момъка изпращат в дома на момата годежари. Това обикновено ставало в сряда. Често годежът не ставал при първото посещение на годежарите, защото "дърво не се сече отведнъж". Налагало се повторно изпращане на годежари.

След получаване на родителско съгласие, младите целуват ръка на родителите. Момата дава белег-кърпа, риза и месалче в нова торба и две сребърни петолевки, вързани в кърпа. Белегът означавал, че женитбата е сигурна. Така е останало, когато една работа е сигурна, селяните да казват "работата е в кърпа вързана".

Тодор Спасов Илиев описва един несполучил годеж:

"От ранна пролет до късна есен долновереничани работят усилено по нивичките си, а зиме правят сватби, посрещат новородените с радост, веселие и надежда, а умрелите с общоселска скръб изпращат в нивата на смъртта - селските гробища.

По онова време женитбата не била лесна. Освен обичта, любовта, харесването на младите - момък и мома, се искало и съгласието на родителите им. Редко се женели без съгласието на родителите.

Най-трудна била женитбата на бедни ергени и моми, на сираци или на онези, които били по 4-5 мъжкари в едно семейство, какъвто случай имало в село Горна Вереница, 8 ергени в една къща, наричани осмаците.

В къщата на Рада Кожухарска имало 4 момци: Първан, Васил, Гоца и Евдоким и 2 момичета: Гена и Петра. Бащата Тодор умрял млад. Рада, корава и издръжлива селянка ги отгледала здрави и работливи. Най-старият Първан се оженил на къща /заврян зет/ в семейството на Петър Ноев. Женитбата на Васил ударила на камък. Васил бил силен, хубав и работлив, но много срамежлив. Когато срещал мома, се изчервявал като огрибка в жарава и гледал встрани. Бедността и многолюдието в семейството и срамежливостта му станали причина за сериозно затруднение да си намери невеста от селото.

Рада открила мома за Васил в близкото село Винище. Тя подбрала годежарки, добри одумвачки: Петра Кожухарска, съпруга на девер й Вачо Кожухарски, която винаги носела на главата си цвете, заради което селските присмехулки я наричали Китана. В нейните уста винаги имало готов отговор на всички селски въпроси. Другата била Младенка Боторова, съпруга на Илия Боторов. Тя се ползвала с уважението на всички жени, които идвали за вода или да перат на чешмата в Зъбера. Между веселите приказки някоя жена се оплаква от тиранията на мъжа си, а тя я утешава, като и разказва своите теглила с Илия, който като узнал за едно нейно прегрешение на млади години, съсекъл ткането в разбоя, заедно с кросното, набръделките, скръкалцата, подножете, бърдото. Третата годежарка била Ивана, съпруга на Младен Георгиев - даскала, която била Разказвачка, добра певица и отлична опевачка на погребение.

В сряда след Ивановден годежарките се събрали в дома на Рада Кожухарска, пили по чашка греяна, шекеросана ракия и взели за мезе по няколко скоруши от Батурин дол, сложени в туршия, и уверени в успеха, тръгнали за село Винище. Гена, по-голямото момиче, изляло котле вода пред тях, за да им върви по вода.

Неусетно стигнали в дома на момата в село Винище. Там били посрещнати добре. Родителите останали във възторг от ласкавите приказки на веренишките годежарки и дали съгласие за годеж. Насрочен бил и денят - следващата сряда момата да даде белег.

В това време една от дружките на момата попитала защо не е дошъл момъкът, за да го видят. Годежарките се спогледали. Една рекла, че ще го доведат на белега. Друга пък казала, че ги е страх да не го урочасат винишките моми, а Рада, която не могла да лъже, рекла: Нема капа! Смях избухнал. На изпращане годежарките получили заръка да чакат покана за белег. Покана за белег не се получила и женитбата на Васил за мома от Винище не станала. Пустата му сиромашия и приказката "Нема капа" провалили годежа на Васил. [27]

Дни след годежа отвеждат момата в дома на момъка. До деня на венчавката момъкът и момата не спят в едно легло. Момата спи в едно легло със сестрата на момъка, наричана зълва, ако момъкът няма сестра - с някое момиче, роднина на момъка.

Същинската част на сватбата трае три дни. Това са събота, неделя и понеделник. Сватбарите се поканват няколко дни преди сватбата. Млади момичета - калесници, с бъклица /землен или дървен съд за вино/, украсена с венче от зеленина и цветя, пълна с вино, обикалят домовете на близки и роднини. Във всеки дом поканените от името на младоженците и техните родители пият вино от бъклицата и благодарят за поканата. В събота в дома на момъка се събират сватбарите от страна на момъка /близки и роднини на семейството/. Водени от духова музика, с волска кола или конска каруца, сватбарите отиват в дома на момата. Там ги посрещат сватбари от страна на момата. Ядат, пият, играят и се веселят. Привечер натоварват чеиза на момата на колата или каруцата. Подреждат го така, че минавайки из селото до дома на момъка, селяните да го видят и да му се възхищават. С младежки закачки се води пазарлък за чеиза на момата. От дома на момата се взема хурка с къделя и вретено, връв сухи червени чушки, кокошка и други неща, с които по пътя до дома на момъка сватбарите играят и се веселят. Вечерта в дома на момъка се подготвя уруглицата /на дърво дълго метър и половина се поставят шарена кърпа и червен тъкан плат, пояс, като знаме/. На върха се връзват червени ябълки, вият се венци, подготвя се необходимото за венчавката в неделя. Същата вечер се меси и пече пита /наричана шугава турта, защото се изпича в жарава на огнището и става шарена/. Младежи чакат да се изпече шугавата турта, за да я грабнат, разчупят и изядат. Често месачките слагат плоча вместо пита. Младежите я грабват, което предизвиква общ смях, и бързо я захвърлят, защото опарва пръстите на ръцете им.

В неделя, деня на венчавката, отново сватбарите от страната на момъка се събират. Най-напред начело с музиката в дома на момъка се довеждат кръстникът и кръстницата, старокята и гостите-сватбари от страна на момата. Водени от духовата музика, начело с момата и момъка, кръстника, старокята с уруглицата, родителите се отправят към църквата. Там по християнски свещеникът извършва бракосъчетанието и обявява момъка и момата за съпруга и съпруг.

След венчавката сватбарите се завръщат в дома на младоженеца. На дълги трапези, при хубаво и топло време на открито, а при студено и лошо - в собите. Трапезите са постлани с шарени месали и черги, на които сядат невестата и младоженецът, техните родители, кръстникът и кръстницата, старокята и старокеницата. На една страна се подреждат сватбарите от страна на невестата, а на друга - тези от страна на младоженеца. Обядът се приготовлява от жени - слушачки /готвачки и месачки/ в делви /грънчарски съд по-голям от гърне/. Той най-често е пържен боб, зеле, ориз с месо /най-често овче/. Сервира се в землени паници, като от една паница ядат по няколко сватбари. Ядат, пият и се веселят. Невестата дарява сватбарите от своя чеиз - с кърпи, чорапи, престилки, а най-близките - с ризи. След това музиката свири Ганкино хоро, наричано от долновереничани Шарено хоро, защото се играе с дадения дар от невестата - шарени домашно тъкани кърпи, шарени плетени вълнени чорапи и други. На хорото всички сватбари държат своя дар за новото семейство - котел, тиган, тенджера, огледало, кана и други. Селяни са надошли в дома на младоженците, гледат и се наслаждават или одумват кой какво е закупил за младоженците, на кой какво е дарила невестата.

След обяд до късна вечер музиката се изнася на полето накрай селото или на друго широко, просторно място. Тя свири, младо и старо играят хора и ръченици, всички се веселят. Най-възрастните стоят встрани, гледат и се наслаждават, одумват младите, споделят клюки.

Вечерта най-близките роднини се събират в дома на младоженците. Чакат да разберат невестата дали е със запазена моминска чест, което се съобщава с изстрел от ловна пушка, или по някакъв друг начин. Най-важният вечерта е старокята. Той трябва да бъде изпратен по достоен начин. Седнал на трапезата, заобиколен от близки, той изисква от слушачките на сватбата да изпълняват желанията му: например иска да му донесат цъфнал трън /сватбите обикновено стават през зимата/, слушачките вземат сух трън и го окичват с пуканки, той иска суджук, те му донасят праз лук и т.н., играят по негово желание хора и ръченица, дори върху шиника, пеят песни и т.н. Накрая, късно вечерта, го изпращат с топла баница, пита и варена кокошка, с музика, игри и веселба.

В понеделник сутринта сватбарите от дома на младоженците /най-близките/ с музиката най-напред минават край Старата чешма с хора и ръченици. Кюповете с ракия /землени гледжосани съдове/ са украсени с венци от зеленина - чемшир и бръшлян, напръскани с варак. Със зелени китки, напръскани с варак, са закичени и сватбарите. От чешмата сватбарите се отправят към дома на сватовете - родителите на невестата. Музиката свири ръченица, а сватбарите пригласят с песента: "Добро утро, свате, носим ти ракия. Ракията е пресна, а невестата честна"! Родителите на невестата и близките им посрещат гостите-сватбари и ги черпят с греяна ракия. В дома на сватовете - родители на невястата, всички обядват, играят и се веселят.

След обяд сватбарите се отправят обратно към дома на младоженците. Сватбарки са преоблечени в мъжки дрехи, маскирани са. Шаферките са украсили каскетите на шаферите. Играят хора и ръченици. Шаферки и шафери водят пазарлък за украсените - накитените каскети. Така завършва веселието. В дома на младоженците се троши /разваля/ уруглицата и с дръжката се нанасят символично удари на невестата, за да има страх и да е послушна.

Погребение. Покойникът се изкъпва, ако е мъж се бръсне; облича се в чисти и нови дрехи /често се пазели специално дрехи за при смърт/ и се поставя в дървен сандък, който селяните наричат ковчег. Тялото на покойника се пази да не бъде прескочено от котка, за да не вампиряса /да не се уплъти/. Ако престои през нощта в къщи, свети лампата. До главата на покойника на стол се поставя паница с жито, със запалена свещ, в която дошлите да се простят с него също поставят свещ. От момента на смъртта до пускането на покойника в гроба бие черковната камбана, което изпълнява близък човек. Когато покарват тялото на покойника, натоварено на волска кола, за църквата, камбаната бие учестено. Тя се бие учестено и когато тялото на мъртвеца се пренася от църквата до гроба, а през останалото време се бие на интервали от по няколко минути /с камбаната се известява за смъртта/.

В църквата свещеникът извършва опело. Голямото опело се извършвало на богаташи, защото за него се плащало повече. Бедните мъртъвци били опявани с малкото опело. От църквата до гроба тялото на мъртвеца се носи на ръце от близки и роднини.

Връщайки се от гробищата, всички преминават на чешмите Зъбера и Ивановата и си измиват ръцете, за да отстранят смъртта.

В дома на покойника се събират присъствалите на погребението, да ядат и пият за Бог да прости. Яденето се приготвя от заклано бравче /шиле, овца, овен и т.н./. Ако умрелият е мъж, се коли мъжко бравче, ако е жена - женско. Приготвят се и се поднасят разнообразни ястия - супа, месо с ориз, месо с картофи или със зеле, пълнени чушки с боб и други. Всеки вкусва от вареното жито, за да се намира на мъртвеца. Пие се ракия и вино, но се прелива от всеки само с вино, с ракия не се прелива.

След погребението три сутрини най-близки на покойника ходят на гроба, за да достигнат общо четиредесет души. Или пък близките ходят всяка сутрин, докато се изминат четиредесет дни от смъртта. Първата сутрин на гроба не се говори - пази се тишина, гробът се обгражда още първата сутрин с кълчища или хартия и те се запалват. Сади се чесън.

След това се правят помени на третини, деветини, двадесет, четиредесет, половин година, година и склапяне. На помените се меси и готви, прекажда се и присъстващите хапват и пият, за да се намира на умрелия.

При смърт най-близките на покойника носят черно - забрадки, шалчета, лентички, които на двадесет, четиредесет, половин година или година свалят и ги оставят на гроба.

 

Бъдни вечер и Коледа

На 6 януари, вечерта срещу 7 януари - Рождество Христово, се празнува Бъдни вечер.

За празничната вечеря се приготовляват 9 или 11 ястия, всичките постни - зелева чорба, боб, пълнени чушки с боб, варена тиква, тиквеник /прави се с кори за баница, намазани обилно с каша от тиква и изпечена в печката или в огнището/, орехи, туршия от чушки, ошав от сушени сливи или варено цвекло, качамак, чесън и други.

Преди вечерята стопанинът с палешника /ралника/ кади вечерята. От хляба и тиквеника къса парчета и поставя на полицата, които на сутринта дава на кравите, за да раждат шарени телета.

Отпадъците при вечерята не се хвърлят. Те се събират в шиника, пълен със слама. На сутринта се запалват в градината или на двора.

На Бъдни вечер всички от семейството си зашиват под връхната дреха по няколко скилидки чесън, за да гонят от себе си караконджовците, които се "носят" до Ивановден.

На 7 януари - Рождество Христово, се ходи на черква.

Още сутринта всички в дома се облажват след постите със сирене или врабче месо.

Месят се колаки и малки колачета /с дупки в средата като гевреците/.

От къща на къща ходят коледари /групи младежи/, които пеят песни за плодородие, за здраве и добро бъдеще и благославят стопаните. Домакините ги даряват с по колаче, което те надяват на носените дренови чатала, наричани ругалки. Даряват ги и с орехи, сушени сливи и други плодове, които коледарите поставят в носените от тях торби през рамо. На излизане от дома стопанката хвърля след тях житни зърна, а те благославят: "Да се роди! Да се роди"!

На този ден се коли прасето и се приготовлява богат обяд за членовете на домакинството. Готви се свинско със зеле и печено свинско месо, обработено със счукан на ситно чесън.

Василовден. На този ден моми и момци се събират в някои от домовете. Освен игрите и веселията, те пукат дрян. На гореща печка се поставят дренови пъпки. Всяка мома и всеки момък наричат и следят своята пъпка. Когато от топлината започнат да се пукат и подскачат, ако се допрат пъпките на мома и момък, това значи, че те се обичат и ще се оженят. Същото се прави и с малки зрънца стипца. Когато зърната се нагреят и разтопят и се слеят и са на мома и момък, то значи че те се обичат и ще се оженят.

Йордановден и Ивановден. Йордановден е на 19 януари, а Ивановден на 20. На Йордановден при чешмата Зъбера, която се намира наблизо до църквата, свещеникът извършва богослужение и осветява вода. Освен това придружен от клисаря, той обхожда всяка къща, поръсва със светена вода всички и оставя в паница от нея за домакинството. Тя се пие от всички за здраве. Заради това и долновереничани наричат Йордановден още и Водици.

На Ивановден къпят за здраве всички Ивановци и ония младоженци, които са се оженили от предния до този Ивановден. Група младежи хващат младоженците, носят ги и ги потапят в коритото на Стоянчовата чешма, след което отиват в дома на окъпания, ядат, пият и се веселят, понякога до късно вечерта. Именяците отбелязват своя имен ден в домашна обстановка с близки и приятели, с добри другари.

Заговезни - месни и сирни. Връзват се люлки на големи дървета, на които момчета и момичета се люлеят за здраве /някои казват за гръсти/. Въжето се прехвърля през як клон на дървото. Долу, близо до земята, се завързва, като се оставя един дълъг край, с който се люлее. Седналият на люлката, се провиква и-ху-у-у, а до него младеж или девойка с пръчка в ръка, шляпайки го, питат в зависимост от това дали люлеещият е момче или момиче: За кой /коя/ ще се ожениш. За да престане боя, той или тя казват едно име.

На Заговезни се дава прошка /за прегрешения и за нанесени обиди/. На вечеря се събира цялото домочадие. Вечерята е варена кокошка, сирене, яйца, баница със сирене. След яденето се анкат децата. Връзва се цяло яйце с конец на тавана, залюлява се и всички с отворена уста се мъчат да го налапат. Същото се прави с бучка сирене и с парче баница.

В неделя в следобедните часове млади и стари се събират на мястото, където е поставена въртележка и свири музиката. Обикновено това става на поляната до къщата на Петър Циганина, до Стоманярите. Въртележката я правят младежи. Дебело дърво, накрая пригодено като ос на дървена кола, се забива дълбоко в земята и се укрепва с подпори. На оста се поставя колело от волска кола. На колелото на кръст се привързват със синджири по чифт дървета. В краищата им се връзват въжета-люлки. Едновременно се люлеят по четирима души, като младежи с дървени лостове, забучени между спиците на колелото, бързо обикаляйки около дебелото дърво, въртят въртележката. Едни се люлеят, други играят хоро, трети се разхождат, а по-възрастните гледат и се наслаждават. Такива въртележки се поставят понякога и на други места в селото - на поляната пред къщата на Троян Доцов, на поляната до Пандурковци.

Тодоровден. На този ден се ходи на черква. Във всички селски домакинства се меси колак и малки колачета /хлебчета/ като конска подкова.

След разпускане на черква, се провежда състезание с коне. Едно от състезанията е надбягване на разстояние 100-150 метра на полето, а другото е до село Горна Вереница. Ездачите са младежи, опитни и пъргави. На победителите се раздават награди. Суеверие говори, че болен, ако успее да пребегне пред конете, когато са пуснати в състезание, ще се излекува.

Младенци. Този празник е на 22 март, първият ден на пролетта. Пристигат щъркелите и лястовиците, а циганите-катунари тръгват от село на село.

Освен колак се месят и малки хлебчета /колачета/. Те се наричат младенци. Всеки, който види щъркел, сваля вързаната на 1 март мартеница и я завързва на шипка.

Връбница. На този ден след черква се събират момичета, отиват на селската бара за кумичане. Всяка откъсва залък от своята кукла /хлебче/, поставя го върху кора от дърво. Всички едновременно пускат своите залци. Онази, на която излезе най-напред, обявяват за кумица. Всички отиват в дома й, правят попара от куклите, ядат, Играят, пеят и се веселят. На този ден се връзва през кръста връбова пръчка за здраве.

Великден - възкресение Христово. Великденските празници започват седмица преди Възкресение Христово. Празнува се велики четвъртък, разпети петък и т.н. Почти през цялата седмица се служи в черквата.

През седмицата - четвъртък или събота, се боядисват яйца, които селяните наричат перашки. Събираните от седмица и повече яйца се варят в кукуряк, от което те се боядисват жълти, други се варят в обелки от кромид /червен/ лук, от което се боядисват кафяви, варят се яйца и в коприва, за да се боядисат зелени. За червени и други цветове се ползва боя.

През седмицата се месят козунаци /сладък хляб/, като в брашното се слагат яйца, мляко и захар. На самия ден Възкресение Христово се месят колак и малки колачета.

През първия ден на Великден не се яде цяла перашка, а се поделя с друг, за да не се страда през годината.

Втория ден на Великден се ходи с пита, варена кокошка, перашки и колачета в кръстника. Онези, които имат побратим, му ходят същия ден на гости.

Хората през тези дни се поздравяват с "Христос возкресе!", а отговорът е - "Воистина возкресе!"

През трите дни на Великден на полето край селото след обяд до късно свири духова музика. Млади и стари са на хорото. Едни играят хоро, други се разхождат. Възрастни стоят на групи, гледат и се наслаждават. Децата играят и се гонят на воля.

Благовец. Този празник е на 7 април. Времето вече се затопля. Започва сеитбата на слънчоглед и царевица. Започва засаждане на бостан.

Гергьовден. Християнски празник, възприет от славяните и приспособен към християнската обрядност. Славяните тачели наред с бог Перун и бог Волос или Велес - покровител на стадата и особено на овцете. На този ден славяните колели агънце курбан.

Свети Георги е канонизиран като светец - млад, мъдър римлянин, който благодарение на своите войнски качества станал управител на Малоазиатска провинция. Обезглавен на 23 април 303 година /стар стил/, е обявен за светец. Войн, яхнал своя кон, пробожда злото в лицето на ламята с копието си.

На този ден във всяка къща се коли агне. Сутринта рано овцете се изкарват на паша. След като се докарат и издояват, всички закусват с мляко. Агнето, определено за курбан, се отнася живо в църквата. На главата му се поставя венец от цветя и се запалва свещ. Свещеникът прочита молитва. В къщи агнето се коли и от кръвта с пръст бащата поставя кръст по двете бузи, челото и брадата на децата за здраве.

Агнето се пече цяло и напълнено с подробица. Костите при ядене не се хвърлят, а се събират и се поставят в мравуняк.

24 май - ден на Кирил и Методий. Този ден се чества най-тържествено от училището. От незнайно кога /сборовете са дошли от славянско време/ 24 май е ден, на който е съборът на селото. На гости на долновереничани идват близки и роднини от съседните и по-далечни населени места. Далеч преди това всяка къща се подготвя за този празник. Варосват се помещенията, поправя се пода, изпират се черги и дрехи. Мъжете се избръсват. Шият се нови дрехи от млади и стари. Тъчат се премени от моми и невести. Овчарите идват в селото от кошарите, да се подстрижат и обръснат. Всички се обличат в нови и чисти дрехи.

До обеда всяка къща посреща своите гости. Разпитват се за здравето и работата, споделят се мъки и тревоги, разказват се спомени. Всички обядват заедно. Съборът се очаква с нетърпение. Срещат се скъпи гости с веселие и гощавки. Провеждат се вечеринки.

След обеда долновереничани и гости излизат на хорото, да се видят с приятели и близки, да се веселят. Честват се още и празниците:

Спасовден - Възнесение Господне, 40 дни след Великден. Петровден - на 12 юли. Коли се млада кокошка /ярка/ и се готви на супа. Илинден - на 2 август. Чества се за омилостивяване на свети Илия, за да няма градушки и стихии. Преображение - на 12 август. Богородица - на 28 август. Меси се за помен на починали близки. Посещават се гробовете на близки. Кръстовден - на 27 септември, като празник на земята и плодородието. Петковден - на 27 октомври, Димитровден на 8 ноември. На този ден се разлъчват овцете и всеки стопанин ги прибира в дома си; изтича ценяването на ратаите, чорбаджиите се разплащат с тях, Архангеловден - на 21 ноември. Никулден - на 19 декември, яде се риба. Приготовлява се и рибник. Андрей, наричан от долновереничани още Мечкинден. Варят се царевични зърна. От варените зърна се хвърлят на дръвника с думите: "Яж, мечко кукуруз, мен недей"!

На тези празници се ходи на черква. След разпускането й жените се прибират у дома да приготвят обеда. Възрастните мъже /повечето от тях/ се отбиват в кръчмата, пият по ракия-две, разменят по някоя дума и се прибират у дома. Обедът на тези празници е по-богат, с питателни и разнообразни ястия.

След обяд край селото над училището свири духова музика. Ценяват я двама или трима младежи, които събират пари, за да заплатят на музикантите. Понякога стават спречквания с онези, които не желаят да платят.

Млади и възрастни, празнично облечени, са на хорото.

От славяните, населили земите на днешна Северозападна България, прекланяли се пред природата и природни сили, и до наши дни са останали оброците.

Светилищата в чест на славянския бог Перун обикновено били под открито небе, до някое голямо вековно дърво, което почитали като светиня. Тук славяните поставяли голям камък - оброчен, в чест на тачената природна сила. На това място в определен ден всяка година принасяли в жертва животно. Извършвали и тържествен ритуал. Всичко това е за благоразположение на природната сила, за закрила от бедствия - стихии, градушки, пожари и хищници, за дъжд при суша, за здраве и плодородие.

Християнската църква приема и приспособява оброците към своите свещенослужения. Славянският оброчен камък е заменен с голям каменен кръст. Жертвоприношението е обречено на някой християнски светия за измолване закрила от природни стихии и бедствия, за здраве, за плодородие.

И християнската църква служи на оброците по веднъж в годината, в определен ден от християнския календар, в деня на почитания светия. Извършва се тържествена църковна служба. Приготовлява се и се раздава храна на всички присъстващи от принесеното в жертва животно.

Култовите обекти, каменният оброчен кръст и вековните дървета, почитани като светии, са известни като оброци. В понятието оброк се включва още ежегодното жертвоприношение. Извършването на религиозната тържествена служба в чест на тачения светия се нарича от долновереничани служене на оброк.

Днешните възрастни долновереничани помнят съществували и знаят още съществуващи оброци в землището на селото, макар че те вече са загубили своя традиционен и тържествен вид. Много от тези долновереничани като юноши, пасейки добитъка из землището, са посещавали службите на оброци, за да участват в тържествения религиозен ритуал и да получат от храната.

На връх Голо бърдо има оброк, който е посветен на св. Панталей - този оброк се служи всяка година. Честването се организира от общината. Принася се жертва - овен или угоена овца. Извършва се тържествена църковна служба, за запазване на землището на селото от природни бедствия, най-вече от градушки. Служенето продължава до най-близкото минало - 1949 година, когато е кмет Георги Антонов Каменов. Посещението е масово. Извършено е жертвоприношение и е приготвен обед за всички присъстващи. Проведена е тържествена църковна служба в чест на светията. Свири духовата музика. Служението е използвано за политическа агитационна дейност. Представители на околийските ръководства в Михайловград произнасят политически речи.

Както се помни от възрастните долновереничани, а и от предания е известно, че този оброк е обозначен с каменен кръст на гола поляна. Иманяри злосторници многократно разкопават около кръста и той е повален на земята.

Селската църква "Свети Никола" ежегодно служи оброк в чест на своя патрон. Това става в двора на църквата в деня на летни свети Никола в края на месец май. Служенето се поддържа докъм 1939-1940 година, когато е преустановено. Тук няма култов обект.

Останалите оброци из землището се служат от отделни фамилии, в чест на християнски светци.

Два от оброците носят името на рода, който им служи. Това обаче не е основание те да се считат за родови. Навсякъде всички оброци са народни, свързани с традиционни тържества, с културно-битовите изяви на българския дух.

В чест на Свети Илия в землището на селото има два оброка. Единият е на връх Свети Илия. По името на светията е наречен Илинден. Служил се е от рода Рикшенете докъм 1935-1936 година от Григор Иванов Рикошки, наричан от селяните Гоца в барата, защото къщата му се намирала сред разлетите води на чешмите Зъбера и Ивановата. Култовият обект - китка вековни дървета и каменен кръст, са запазени. Другият е в местността Чукара. По наименованието на рода, който служи, е наричан Лукановския оброк. Служенето продължава до 1995 година. В последните години злосторници са унищожили вековните дървета, а кръстът е захвърлен.

И на двата оброка се служи на Илинден, деня на свети Илия, за запазване землището от градушки. До обед се извършва служба на оброка на връх Свети Илия, а следобед на този в Чукара.

В местността Жеравица са оброците Средковския, наричан така на наименованието на рода. Служи се на света Богородица, за запазване на населението от болести, за здраве и дълголетие, до 1945 година. Култовият обект е запазен - група вековни дъбови дървета и каменен кръст. През 1996-1998 година е подкопано и насечено едно от дърветата, а кръстът е изкопан и захвърлен, но след това изправен и укрепен.

Другият оброк в местността Жеравица е Меунков. Запазено е само едно вековно дърво. През 1995-1997 година иманяри го подкопават и дървото е грохнало, съхне. Кръстът е изкопан и захвърлен. Този оброк е на рода Милчови, служи се на Петровден в чест на свети Петър за закрила на населението от болест и най-вече от епидемии чума и холера. Честването му е преустановено 1938-1939 година.

В местността Жеравица съществувал още един оброк, наричан Средният, защото се намирал между Средковския и Меунковия. Злосторници към 1950-1952 година една нощ изсичат всички дървета. По-късно е изкопан и захвърлен кръстът. Знае се, че това място е обявено за свещенно през 1920 година. Тук населението посреща на връщане от видинския владика ръкоположения за свещеник в селото Кузман Петров; сложен е кръст и мястото е обявено за свещенно. Не се помни да е служен оброк.

В местността Конички дол съществувал оброк, за който малко се знае. Помни се вековното дърво и кръстът, които вече около 50 години не съществуват. Над 80-годишната Велика Първанова Трендафилова, която е от рода Цоцини, казва че не помни и не знае в чест на кой светия и до кога е служено на този оброк.

До воденицата в местността Максутица допреди 20-30 години съществуваше оброк - едно вековно брястово дърво, прерязано от злосторници, и каменен кръст. Сега от оброка не е запазено нищо.

Съществувал е оброк и в местността Дреняка близо до Лечица до Обръщината. Около 1960-1965 година дървото е съборено, а кръстът изкопан и захвърлен.

За тези два оброка няма запазени спомени в чест на кои светци, от кои родове и до кое време е служено.

Съществува оброк във Веренишки дол, в дясно от пътя при моста. Преди няколко години злосторници изсичат дърветата, а иманяри разкопават района. Кръстът е изкопан и хвърлен в голям ров. Знае се, че този оброк е на рода Атанасови. Калоян Илиев Атанасов, издънка на рода, роден 1918 г., си спомня, че на оброка е служено, когато е бил още дете, по-точно около 1925 година или най-късно 1928 година. Не се помни в чест на кой светец.

До есента на 2000 година в местността Китката съществуваше добре запазен култов обект - китка вековни дървета и каменен кръст. През есента на 2000 год. или ранната пролет на 2001 год. иманяри взривяват оброка. Вековните дървета са изкоренени, обгорели и изсъхнали, кръстът е пречупен и повален на земята. В паметта на поколенията е запазено, че този оброк е на рода на Петър Истатков Младенов. Не се знае в чест на кой светия и до кое време е служено.

И в местността Калугерец съществувал оброк, за който се знае, че е на рода Каменовци. Повече от 70 години този оброк е напълно разрушен. Не се знае в чест на кой светия и до кое време е служено.

В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев пише следното: "Поп Неделко Игнатов от рода Лазаровци е посрещнат от селяните на връщане от Видинския владика на 11 май 1875 година при горичката до на Горан Торньов кошарата при Ливадски мост. На това място бил поставен каменен кръст и го нарекли оброк. Не е служен оброк на това обявено за свещено място. Запазено е едно вековно дърво и каменният кръст.

Насред полето от западната страна на селото, над училищната сграда, съществувал каменен кръст, заровен при подравняване на мястото за изграждане на футболно игрище. Запазен е спомен, че при този кръст в суша населението, църквата са устройвали молебен за дъжд. Не е запазен спомен към кой светия с молба за дъжд са се обръщали селяните.

В селото съществува поверие, че онзи, който стори вреда на оброк, сече или изкоренява дърво, нанася повреди на кръста или по някакъв начин осквернява тези свети места, ще получи възмездие, наказание от божествени сили.

И днес селяните знаят мълвата за такова възмездие. Александър Кръстев Таскин, Исидор Лозанов Първанов и Камен Иванов Манавски - и тримата от селото, отиват да режат с трион-трупач дърветата от оброка в местността Максутица. Това ще да е било около 1930 год. Режейки, им се причува необикновен глас: "Защо отрезахте ръцете ми"? Изплашени, не отрязали нито едно дърво, те избягали. Наскоро след този случай Александър Кръстев Таскин се умопобъркал и в непродължително време умрял. Исидор Лозанов Първанов и Камен Иванов Мановски също се разболяват и умират.

По-късно - 1949 год., внукът на Александър Кръстев Таскин, Кръсто Петров Александров загива при боравене с оръжие. По-големият му брат Александър се жени в село Студено буче, зет на къща. Сватбарите отиват на сватбата. На края на селото с пистолета на Никола Василов Младенов - милиционер, в желанието си да произведе изстрел и известят за пристигане на сватбарите, бива убит на място Кръсто.

Още по-късно, 1995 год., синът на Камен Иванов Мановски - Иван е притиснат от собствената си крава в яслата и убит на място.

Внукът на Исидор Лозанов Първанов, Исидор Владимиров Исидоров загива при автомобилно произшествие.

Въпреки поверието и мълвата, няма оброк в землището на селото, на който иманяри да не са нанесли щети - сечене на дървета, разкопаване и чупене на кръстовете и други.

Не е завидно състоянието на култовите обекти в землището на селото.

След 1997-2001 год. се правят опити за възвръщане служенето на някои от оброците. Това е доста трудно и в много голяма степен формално. Днес няма големите родове - фамилии, които да служат на оброците и да осигуряват животно. Верските чувства в населението са много избледняли. Не ще се намерят онези почитатели на оброчните тържества, които с трепет, с голямо вълнение и дълбоко преклонение се обръщат към почитания светия. Хората очакват от градушки да запазват района създадените ракетни площадки, за здравето да се грижат квалифицирани медицински работници и т.н.

Най-доброто, което би следвало да се направи от кметството, църквата, издънки от родовете, които са служели на оброци, и населението, е да се запазят още съществуващите оброци и да се положат грижи за тях.

Оброците имат общонароден български характер. На тях са се устройвали големи празници, в чест на християнски светци, с надежда да пазят землището на селото от природни стихии - гръмбтевични бури, градушки, наводнения и суша, от хищници, за добро здраве и запазване от епидемии, за плодородие, за дълголетие.

Нека се отнасяме към оброците като към паметници на културата и част от нашата история.

 



[1] Българска енциклопедия.

[2] Пак там.

[3] Българска енциклопедия.

[4] Българска енциклопедия..

[5] Българска енциклопедия.

[6] Българска енциклопедия.

[7] Българска енциклопедия.

[8] Българска енциклопедия.

[9] Българска енциклопедия.

[10] Стефан Младенов, “Речник на чуждите думи”.

[11] Авторски колектив, “Речник на чуждите думи”.

[12] Георги Александров История на Монтана, Кутловица и района 1994 г., стр. 186.

[13] Тодор Спасов Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница Михайловградски окръг 1978 г. стр. 81-82.

[14] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр.197.

[15] История на с. Долна Вереница – 1928 г., стр. 6.

[16] Юбилеен сборник “Българското село” – 1930 г., стр. 1.

[17] Юбилеен сборник “Българското село – 1930 г.”, стр. 3-4.

[18] История на с. Долна Вереница – 1928 г., стр. 7.

[19] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 32.

[20] Траяна Ценова “Съвременници на Паисий и Софроний”, вестник “Септемврийско слово”, бр. 110, 1989 г.

[21] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 61.

[22] История на с. Долна Вереница – 1928 г., стр. 5.

[23] Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана – 1999 г., стр. 68.

[24] История на Долна Вереница – 1928 г., стр. 5.

[25] История на България, издание на БАН, том І, стр. 14.

[26] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 16.

[27] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 72-74.

 

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.