Иван Дамянов

Долна Вереница през вековете

Долна Вереница през вековете

Част първа - Далечното минало

 

ЧАСТ ПЪРВА

 

СТРАНИЦИ ОТ ДАЛЕЧНОТО МИНАЛО НА ДОЛНА ВЕРЕНИЦА

 

1. МЕСТОРАЗПОЛОЖЕНИЕ

Село Долна Вереница се намира на около 7 километра западно от областния град Монтана. То е разположено в северните склонове на Вернишкото бърдо - верига от немного високи, достигащи до 625 метра над морското равнище, голи и скалисти възвишения, със заоблени върхове, което започва над Монтана, продължава в западна посока и се слива с Широка планина.

На югоизток от селото е връх Голо бърдо, а от югозапад се намира връх Свети Илия. Между тях се простира Ниското било на Веренишкото бърдо. В ясни летни утрини от билото на Веренишкото бърдо с просто око човек може да забележи сребристата лента на река Дунав.

На запад от селото на около 3 километра се намира село Горна Вереница. На север на 6-7 километра е село Доктор Йосифово. От южната страна зад Веренишкото бърдо на около 4-5 километра е село Горно Церовене. На североизток на около 3 километра е село Войници, а на около 4 километра е село Студено буче. На югоизток на около 6 километра се намираше село Живовци, днес язовир "Огоста". Със землищата на тези села граничи землището на Долна Вереница.

През селото /от 1970 година околовръстно/ минава един от главните пътища София-Видин. С този път селото е свързано с близките градове Монтана, Берковица, Видин и близките села Горна Вереница, Винище и други. С останалите околни села, то е свързано с черни пътища, които при дъждовно време стават трудно проходими, а така също и през зимата.

Долна Вереница е разположено в централната част на Северо­западна България. Климатът тук е както и този на Северозападна България - умерено континентален. Зимата е сурова, а лятото горещо. Смяната на сезоните - пролет, лято, есен, зима обикновено се извършва бързо. Най-големите студове са през месеците декември и януари, когато температурата достига до минус 20°-25°С, а понякога, макар и рядко и за кратко време, е по-ниска. Летните горещини през юни и юли достигат до плюс 20°-25° С, а понякога и повече.

Мъгла пада през есента, често много гъста и за продължително време. Мъгла пада и през зимата и пролетта, но за по-кратко време.

Сланите са типично явление за района. Те падат през пролетта и през есента. През пролетта слани падат до към 16 април, а през есента от към 16 октомври досега са регистрирани най-късни слани през пролетта на 22 май, а най-ранни през есента на 20 септември.

Валежите са неравномерни по сезони и месеци. Данните публикувани в книгата на Стоян Марков "Град Фердинанд" (антропогеографски проучвания) от извършени наблюдения, по­казват, че валежите в района на град Фердинанд, близо до който се намира землището на Долна Вереница, за периода 1899-1936 година са били средно годишно по 550 литра на квадратен метър. Това е значително по-малко от районите на Враца - 830 литра на квадратен метър, Берковица - 782 литра и Чипровци - 776 литра. Повече са валежите през пролетта и есента. Често през лятото се носят дъждовни, а понякога и градоносни облаци. Падат и градушки, които нанасят големи щети на селското стопанство. Сухи месеци са юли и август, а често и септември.

Най-характерните ветрове са: Горнякът, духащ от запад към изток. Този вятър разкарва облаците и изсушава почвата; Долнякът, духащ от изток към запад, откъм град Враца, заради което населението го нарича още Врачанеца. Той докарва облаците лятно време дъждовни, а през зимата снеговалежни; духа и северен студен вятър най-вече през зимата. За този вятър населението казва "бриди" (духа) Козицата. Понякога духа южен вятър - юг.

Когато духа южен топъл вятър (той духа най-вече през пролетта) снегът бързо за дни, за часове се стопява и се ускорява развитието на природата. По силата си ветровете биват: Полибник - много тих вятър, който духа вечерно време през пролетта и лятото и разхлажда атмосферата. През летните горещи дни понякога духа тих вятър, наричан от населението Ладан. Вихрушка, наричана от населението Вирошка е вятър, който за кратко време духне, вдигне прах, слама, сено и други и отмине. Сприята е - силен разрушителен вятър, често придружен с валежи, разрушава покриви на сгради, изкоренява дървета, отнася (разпилява) сено, слама и други.

Землището на селото обхваща площ от 22 186 декара (данните, отнасящи се до землището, са взети от земеустройствения план от 1954 година). Релефът на землището е разнообразен. Тук са Веренишкото бърдо и Голомуш, в по-голямата си част голи баири, които заедно с мерата около селото заемат около една трета от землището - 6205 декара.

Северните склонове на Веренишкото бърдо на отделни места - под камъка (скалата) на Свети Илия; Костин дол; Гъстото под връх Голо бърдо, са обрасли с гора, повечето от която е свинак, лещак. По-едри гори се намират в Дълбоки дол, Ороевец и в местността Батурин дол от Хайдушкото кладенче чак до живовския район. Необраслите с гора места по Веренишкото бърдо са места за паша на добитък. Пасищата по баира заедно с мерата съставляват 4 514 декара. При засушаване през месеците юли, август и септември пашата за добитъка става бедна, тревата изгаря, а водата за водопой на добитъка почти пресъхва.

Обработваемата площ заема около две трети от площта на землището - 15 980 декара, в това число ниви 13 040 декара и естествени ливади 2329 декара. След създаването на трудовото кооперативно-земеделско стопанство земята се обработва добре, синорите са премахнати и доходите (добивите) нарастват значително. При дъждовно време пролет и есен обработката на почвата се затруднява. В землището, в посока към село Доктор Йосифово, където почвата е глинеста, се затруднява сеитбата, прибирането и извозването на продукцията. При суша най-много поражения понасят културите в местностите в посока към Монтана - Чукара, Парезете, Жеравица.

Горите в землището са малко. Тук-там са запазени десетки декари гори. Освен тези по Веренишкото бърдо, по-големи площи гори има в местностите Умни дол, Редака, Раздолците, Веренишки дол. Общо горските площи в землището заемат 1645 декари.

Горската растителност повече е нискостеблена. Тук са раз­пространени дъбът (цер и граница), ясен, клен, габър, свинак, глог, смрадлика, леска и някои други. След 9 септември 1944 година са залесени около 30-50 декара над селото с борова гора. Когато боровете израстват и стават годни за материал, те са опожарени и изсечени.

Животинският свят значително (дори застрашително) е нама­лял. В далечното минало землището е обитавано от много вълци, срещу които населението е устройвало хайки. Днес вълкът е рядко явление. Рядкост са и лисиците, язовците, зайците и други. Последните около 20 години се развъдиха, макар и съвсем малко сърни, а се явяват и диви свине.

Птичият (пернат) свят в изобилие в миналото (пойни птици, гълъби и гургулици, яребици и пъдпъдъци, гарвани и свраки и още много други) днес е много намалял.

Запазени са наименованията на следните местности: Байчовец, Батурин дол, Билото (горно и долно), Божинова бапка, Бостанете, Буков дол, Бучник, Веренишки дол, Войнишкото, Влашка поляна, Герански дол, Голомуш, Гложака, връх Голо бърдо, Гуня, Гъстото, Добри дол, Долните падини, Джорина локва, Дълбоки дол, Джуриляка, Дреняка, Жеравица, Зъбело, връх Свети Илия, Итър, Калугерец, Калдърмата, Костин дол, Конички дол, Кьосиното, Кьосин кладенец, Куртишов гроб, Коняка, Конярника, Лечица, Ливадски мост, Лъката, Максутица, Мончовец, Ниското било (на Веренишкото бърдо), Ореевец (дол), Орището, Парезете, Перцан, Пчеленете, Раздолците, Средковица, Станкова млака, Станой припой, Сабина бапка, Сухата падина, Стокина бапка, Текьовица, Тупанковец, Умни дол, Цанински чукар, Чукара, Чавкино дърво, Червеното вървище, Шарковица, Ягодник, Ясена, Ямник.

Землището на селото се пресича от няколко малки рекички (бари), повечето от които през сухите летни месеци пресъхват. Има и сухи дерета, които при дъжд събират дъждовната вода. Още са запазени следните водоизточници: Хайдушкото кладенче в местността Батурин дол, което през 1960 година е преустроено в чешма с корита за водопой на добитъка; Долното кладенче в местността Батурин дол, което през лятото пресъхва. През лятото в Батурин дол водата намалява чувствително и се налага пастирите с мотики да правят малки гьолове, наричани от населението припой, където през нощта се събира вода за добитъка; Извора във Войнишкото, където е извършено водохващане и е изградена помпена станция за водоснабдяването на селото и вилната зона Палековото; Извор в местността Буков дол; извор в Дечица и чешма в местността Дреняка, където е извършено водохващане и е изградена пом­пена станция за водоснабдяването на селото; извор (кладенче) в местността Средковица преустроено в чешма от Ловно-рибарското дружество в селото; Кьосин кладенец, където на разстояние от 400-500 метра има три извора (кладенчета): в млаката, стублицата и тиганчето; извор в местността Калугерец - преустроен на чешма; извори (кладенчета) в местностите - Бостанете, Веренишки дол, Пчеленете, Мончовец, Попов кладенец, Джорина локва, Перцан, Рувелското, Голомуш и Бучник; извори (кладенчета) в местностите - обръщината в Умни дол, Плочата и Ясена, преустроени в чешми.

Населението на село Долна Вереница е българско. В селото след 1921 година се заселват четири семейства цигани. Тримата братя Шабан, Рустем и Камен идват след войните от село Говежда, а малко по-късно тук се заселва и семейството на Петър Кръстев. Циганите са от индийското племе ПАРИ, дошли по нашите земи през XIV век. Преданието говори, че до това време в селото не е имало цигани.

Семействата на Рустем и Камен Османови живеят в наричаната от селяните Долнянска махала, върху общинска земя, до селската бара, до Кленовете, а семейството на Шабан Османов в маломерно свободно място до Нунинци. Къщите им са примитивни, на Рустем и Камен са изградени вурху каменни основи от кирпич (сурови тухли) и покрити с керемиди, а тази на Шабан е изградена в сутерена от камък, с етаж игленица. И работилницата (видията) на Шабан е примитивна постройка от кирпич и покрита с керемиди. Живеят в бедност. Работят на селяните кърска и друга работа. Някои от тях се ценяват слуги в по богати селяни в селото и околните населени места. Рустем е добър музикант-цигулар и свири по кръщенета и други веселби. Шабан и най-големият му син Симо работят като ковачи. Обслужват селяните - клепане, точене, поддържане на селскостопанските сечива (мотики, брадви и други). Ремонтират и изработват селскостопански сечива. Селяните им заплащат в натура.

Семейството на Петър Кръстев е многочленно - седем дъщери и двама сина. Той живее в къща, изградена от кирпич вурху каменни основи, покрита с керемиди от две помещения. Тя е на мерата до Стоманярите. Петър Кръстев се занимава с изкърпване на обувки, конски амуниции и други. Волен циганин - често хората от селото го виждат прекалил с алкохола. Пийнал добре, възседнал своя дръглив кон, той влиза в кръчмата и на висок глас обявява: "Петър Кръстев - българин!". Съпругата му е гледачка, баячка и проси из къщите.

След 9 септември 1944 година семейството на Петър Кръстев напуска селото. Днес от това семейство има хора в града и в село Георги Дамяново.

От семействата на тримата братя - синове и дъщери, са работели в стопанството: трактористи - Захари Рустемов, в кравефермата Цеко Рустемов, Славчо Рустемов и съпругата му, а Камен Рустемов и Лито Шабанов ковачи. Те подобряват своя бит и не се различават от другите селяни в бита. Днес в селото има пет цигански семейства на: Захари, Цеко и Славчо Рустемови, на Камен Панов и едно семейство, заселило се след 1960 година.

Исторически данни сочат, че след Кримската война по времето на турското робство в селото били заселени няколко десетки татарски семейства - около 200 души. Те живели тук около 7 години, но не са оказали никакво влияние на бита на селяните.

Демографското развитие на селото е неравномерно. Има периоди на висок прираст на населението, а така също и периоди на спад. От известни турски документи се установява, че в началото на турското робство населението е наброявало 1454-1455 година 197 домакинства, а 1478 година - 264 домакинства. След Чипровското въ­стание 1688 година спада броят на населението до 113 домакинства, в 1880 година то е 936 жители. След Освобождението нараства броят на населението, за да достигне 1666 души 1934 година. След тази година броят на населението намалява непрекъснато. Рязък е спадът след 1970 година. От 1003 жители през 1965 година населението спада на 452 жители през 1985 година.

 

2. ПРАЗАСЕЛНИЦИТЕ

През старокаменната епоха /палеолита/ първобитният човек населявал планинските терени. Той живеел в пещери и под скални заслони. Разкрити са следи, които говорят, че първобитни хора от онази далечна епоха са обитавали пещерата Магурата във Видинския край. От проучвания на пещерата Миризливка край село Орешец, Белоградчишко, са разкрити кости от животни, които безспорно са остатъци от храната на първобитни хора, обитавали тази пещера. Следи от живота на първобитния човек има разкрити и на други места.

Първобитният човек от старокаменната епоха е ловец на дивеч и събирач на храни /плодове, треви/ дар на природата, които си набавял с големи усилия и риск.

Географската среда в днешното землище на село Долна Вереница в това число и Веренишка планина не е предоставяла необходи­мите условия за живот на първобитния човек от старокаменната епоха, най-вече от гледна точка подходящи места за подслон. На Веренишкото бърдо има само една пещера, която се намира на западната страна на връх Свети Илия. Отворът на пещерата е тесен, през който може да премине човек ниско приведен. Този вход /тунел/ е дълъг около 4-5 метра. Вероятно заради това долновереничани наричат тази пещера Дупката. Тунелът изведнъж свършва и се открива дълбока и широка пещера, в която не може да слезе човек без стълба или друго приспособление. Пещерата е неподходяща за обитаване от първобитния човек. На същия връх Свети Илия от северната страна има една голяма скала, висока повече от пет метра, която долновереничани наричат Камика. Тя е отвесна без заслон. В землището на селото по онова време е имало богата растителност, в това число тревни растения, които първобитният човек събирал за храна: плодове - круши, орехи, дренки, глогинки, трънки и други. Много и разнообразен е дивечът.

По-късно през новокаменната епоха, когато първобитният човек започва да си произвежда оръдия на труда - каменния чук, каменната брадва и други оръжия и да произвежда някои храни, постепенно започва да заселва равнините места из днешните земи на Северозападна България. Предполага се, че в далечното минало 8-6 хиляди години преди новата ера, в равнините на днешните земи на Северозападна България се заселили първобитни хора от новокаменната епоха и се слага началото на обществен живот. Това може да се допусне и за землището на днешното село Долна Вереница. Природните условия в онези далечни времена били благоприятни за заселване на човека в постепенния му преход от планинските масиви към равнините. В полите на Веренишкото бърдо има големи залежи от камък. В онова време човекът изработвал своите примитивни оръжия за лов и защита и оръдия на труда от камък и дърво. От камък и дърво започнал да изгражда и своите жилища, които измазвал с кал. Веренишкото бърдо било покрито с гори. На близки разстояния от бърдото се намират плодородни равнини - Влашка поляна, Жеравица, Билото, Средковица, Дреняка, и долините с богата растителност - Батурин дол, Веренишки дол.

"Новокаменният обитател, който заседнал на 50-60 километра източно от нас от Фердинанд /днес Монтана/ от двете страни на река Искър и от гара Мездра надолу... и като имаме предвид, че в пещерата Миризливка, която също е на 50-60 километра от нашия район, е живял първобитният човек от старокаменната епоха, може с положителност да допуснем, че човекът от новокаменната епоха не само е минавал през нашите земи, но ги е обитавал". [1]

В землището на село Долна Вереница не са извършвани археологически проучвания, поради което не се разполага с научно потвърдени данни за далечното минало на селото. Освен това разкриваните находки /старини/ не са подлагани на оглед и научен анализ. Нещо повече те не са запазени в по-голямата си част. Но на пасочените по-горе основания и опирайки се на разкриваните старини и на запазените от поколенията спомени, че в землището на селото в далечното минало е имало селища от по 10-15 до 20 къщи в местностите: Влашка поляна, Торньова ливада, Попов кладенец, Ясена, Дългия кладенец, Средковица, където са намирани и старинни предмети, можем да допускаме, че землището на село Долна Вереница е било обитавано още през новокаменната епоха.

Въпросът за народностния /етнически/ произход на обитателите на нашите земи в онези далечни времена /земите на Северозападна България/ все още не е изяснен от историци и археолози. Съобразно с природните условия, опита и възможностите си хората от онова далечно време - новокаменната епоха, започнали сами да си създават примитивни оръдия на труда и оръжия за лов на дивеч и за защита. Тези оръдия и оръжия били най-вече от камък, дърво, рога и кости на животни. Човекът обработвал камъка, като му давал желаната форма. Пробивал дупка в камъка с кремък и поставял дървена дръжка. Така създал каменния чук и каменната брадва. От кремък отделял резци за ножове и стрели. От рога изработвал мотики, с които копаел земята. От рога и кости изработвал игли и шила, с които шиел дрехи от животински кожи.

Скотовъдството и земеделието били основният поминък наред с лова на дивеч, отглеждани били едър добитък, свине, овце, кози. Условията били благоприятни за това - наличие на пасища, гори и шумаци, водни източници, а новокаменният човек набирал опит в отглеждането на животни.

Земеделието било слабо развито, въпреки че природните условия били благоприятни - наличие на достатъчно и богата плодородна земя, но тогавашният опит на хората и примитивните оръдия не им давали възможност да обработват много земя. Засявали и отглеждали земеделски култури, чиито брой с течение на времето и натрупване на опит се увеличавал по видове и по размер на засятата площ. Засявани и отглеждани били просо, ръж, гръсти /коноп/, зърнени храни и други.

Хората на новокаменната епоха обработвали кожите от дивеч и домашни животни и си ушивали дрехи. Те познавали керамичното производство.

Вродените от природата инстинкти в човека за самосъхранение и за продължаване на рода водели хората към сдружаване, към обединяване. Така обединени в стадно първобитно общество, със задружните си усилия хората преодолявали по-успешно трудностите. С течение на хилядолетия те добивали опит и умение. Практическата дейност развила тяхната мисловна дейност и митологическото съзнание.

Хората от праисторическо време боготворели и се прекланяли пред слънцето, огъня, природните стихии, и природните явления. Страхът и възхищението от силните животни, какъвто смятали бика, предизвиквали у тях преклонение и дълбоко почитание. Те вярвали, че животното е прародител на племето и обладател на митична сила. Вярвали, че всички неща в природата имат своя душа - добра или лоша. Хората не само боготворели и се прекланяли пред нея и извършвали обреди, но и търсели обяснения за живота. Изобразявали природата и нейните красоти и по своему върху изработваните от тях керамични съдове, а по-късно и върху бронзовите съдове. Те изработвали и идоли.

През днешните земи на България са преминали много племена и народи. Някои от тях се заселвали тук за дълго, други преминавали в съседни и далечни земи.

Погледнато хронологически, историята ни сочи, че най-старото население в днешните български земи /засвидетелствувано от писмени извори/ били траките. В края на второто хилядолетие преди новата ера те били вече обособени етнически, географски и в културно отношение.

Спокойното развитие на траките често бива нарушавано от нашествия на други народи. В 281 година преди новата ера от запад нахлули келтите и дори създали своя държава на запад от Стара планина, но след успешно въстание на траките те били прогонени.

Траките живеели в селища от по 10-15 до 20 къщи. Жилищата им били изграждани от дърво и камък и измазвани с кал. До жилищата им се разполагала постройка за добитъка, а също така и за фуража. Тук било и помещението /хамбарът/ за съхраняване на храните за хората. Дворът бил ограден със стобор /ограда/. Около селището се простирала мерата, пасището за добитъка, гори и обработваема земя. С други думи, цялото богатство на хората.

От началото на първото хилядолетие преди новата ера траките започнали да обработват земята с железни оръдия на труда. Дървеното рало е снабдено с железен палешник /наричан от долновереничани - ралник/, което дало възможност да се обработва повече земя, а и обработката да е по-качествена /оранта по-дълбока/. С дъгообразни железни сърпове по-бързо траките прибирали реколтата. Опитът и уменията на траките били по-богати от тези на хората от праисторическо време. Те познавали и торенето. Заоравали стеблата на баклата, за да наторяват почвата. Отглеждали ръж и ечемик. От ечемика правели вино. Засявали и отглеждали и други зърнени култури, както и бобови. Но събирали и желъди, които заедно със зърнените храни смилали с ръчна мелница, наречена от гърците хромел. Отначало тази мелница представлявала един плосък камък, върху който поставяли зърната или желъдите, а с друг камък, движен с ръка, смилали зърната. По-късно започнали да пригаждат два кръгли камъка, като горният се въртял с ръка, за да смила пуснатите на долния зърна.

Въпреки напредъка в развитието на земеделието все още скотовъдството преобладавало като производствен отрасъл. Траките се славели като добри скотовъди. Те отглеждали едър рогат добитък, много овце, кози, коне.

Траките добивали и обработвали метали. Техните оръжия били мечът и копието с метално острие. В оръдията на труда заел място металът - железният палешник, сърпът и други. Изработвали метални накити и украшения - от злато и сребро, както и съдове.

Обработвали кожите от дивеч и от отглеждани от тях животни. Жените обработвали вълната от овцете, предели и тъчели на отвесни станове. Богато и разнообразно било керамичното производство.

Разнообразното и нараснало производство довежда до развитие на размяната /търговията /.

Богат бил и духовният живот на траките. Те оставили ярки следи в керамичното и металопроизводството, в изработването на накити и украшения от злато и сребро, а в по-късно време и в създаваните идоли от керамика и метал.

Траките вярвали в много богове, но нямали оформена конкретна представа за техните образи. Херосът - тракийският конник, бил всеобхващащ. Той покровителствал всички страни от живота на траките.

Силна била вярата на траките във Великата майка-богиня, представите за която се покривали с тези за Бендида. Култа към Бендида се слял с този към Артемида или Диана - господарката на животните, богиня на лова, на домашното огнище и раждането.

Те почитали бог Дионис заради неговата /по тяхна представа/ невъздържаност в оргиите му и го почитали като бог на събуждащата се природа.

Върховен бог, който се слял с бог Зевс, бил бог Сбелсруд.

В същото време траките боготворели и се прекланяли пред природни сили - дърветата считали за реализация на природните сили. Змиите пък свързвали с представите си за отвъдното, защото те излизали изпод земята. Вярвали, че в пещерите, от които често бликали извори, живеели демони. Светилищата им били най-често до някой извор, до водата като очистваща сила. Извършвали сложни обреди с участието на много хора.

Римляните още през 188 година преди новата ера започнали нападение на Балканския полуостров. След продължителни войни чак през 45 година на новата ера те окончателно установили пълното си господство над траките. През времето на тези войни и след като установили своето господство, те подложили траките на жесток терор. Започнал нов етап в живота на траките, етап на римско владичество. Голяма част от траките били избити. Много били отведени в робство. Една част забегнали в горите и планините, където се отдали на скотовъдство. Станали пастири и водели подвижен /чергарски/ живот, без да се свързват трайно с определени селища. Настъпили гладни години, болести, чумни епидемии.

Лишени от собствена държава /траките живеели и през предишната епоха в множество племена и дори често някои воювали помежду си/, попаднали под политическа и икономическа зависимост. Без своя писменост траките били изложени на силни културни влияния - най-вече гръцко /траките, населяващи тери­ториите на юг от Стара планина и Черноморското крайбрежие/ и на римско.

Римляните живеели в робовладелческо общество. Преобладавала едрата форма на собственост и робовладелчески обществени отношения. Римляните заграбили заварените изградени стопан­ства, а и земи на дребни собственици. Създадени били големи земевладения, в които било организирано земеделско производство. Отглеждали лимец, просо, ръж, ечемик, боб, грах и други култури. Развито било и скотовъдството и някои занаяти.

От тракийското население били набирани роби за големите земевладения на римляните. Освен това тракийското населе­ние било задължавано да отглежда повече животни, за да оси­гурява изхранването на войската, занаятчиите, търговците и администрацията на римляните. Отглеждани били коне за нуждите на войската, а така също овце, едър добитък.

При римляните развитие получили ловът и риболовът, лозарст­вото, пчеларството и занаятчийството. Занаятчии произвеждали оръдия на труда. Към ралото, пред палешника, било поставено метално чирасло, което облекчавало палешника при оран. Ръчната мелница е подобрена. На горния кръгъл камък в средата е пробита дупка за пускане на зърната. Встрани са отворени два жлеба, в които са поставени железни скоби, с които ръчно се върти камъка. Развитие получили златодобивът и металодобивът. Занаятчии леели и ковели оръдия на труда, оръжия за войската, накити, украшения и домакински съдове.

Развитие получили и керамичното производство, строител­ната керамика, каменоделството, тъкачеството, кожухарството, производството на стъкло.

Римляните създали много градове, като важни укрепени стратегически, военни и административно-икономически селища: Бонония Видин, /Рациария днес във развалини край село Арчар, Видинско/ Кастамартис /близо до град Кула/, Монтана, Ескус /на устието на река Искър при днешното село Гиген/, Нове /при град Свищов/ и други, в които имало войскови единици.

Римляните построили много пътища. По тях се предвижвали военни части. Били използвани и за нуждите на развитата търговия .

Такъв път водел от Рациария /Арчар/ за село Долна Рикса /където има местност Латински геран/, покрай село Винище, през седловината над село Каменна Рикса за горното поречие на река Огоста, богато с руди и особено злато. По този път са пренасяли руда и метали за оръжейните работилници и корабостроителницата в Рациария." [2]

“За охрана на този път на около два и половина километра северозападно от Каменна Рикса била издигната най-голямата по площ крепост в района. Тя била дълга 200 метра и широка 150 метра. Сега се нарича Градище. Тя е на 780 метра надморска височина. Югозападната страна завършва с отвесни скали. Отвесните скали замествали крепостния зид. От запад укреплението е най-уязвимо. Затова там има четири бойни кули, две от които вероятно са били кръгли и сега представляват купчини камъни, хлътнали в средата, там където е било вътрешното им пространство. Средните две кули са четвъртити с размери около 3x3 метра, основите на които са запазени на около 80 сантиметра височина. В крепостта са намерени стрели и монети. Показаха ми стрела тип "лястовича опашка" с вита дръжка и монети от римски император.

Стратегическото положение на крепостта над село Каменна Рикса е извънредно благоприятно. От нея се виждат почти всички крепости в района от Смоляновци до Замфирово и от Говежда до Ерден".[3]

Римляните в земите на траките почитали много богове. Богинята Диана почитали като богиня на лова, покровителка на дивеча, на приплодите, властвала над гори и планини. Наричали я Ловджийка. Считали, че носи светлина. Според митологията тя била сестра на Аполон от майка им Латона.

Почитали бог Дионис - тракийско божество на плодородието и творческите природни сили. Представяли си го возещ се в колесница, теглена от пантери. В Рим, когато бил малко селище, като бог на плодородието почитали Либер, но тук в тракийските земи, слели неговия култ с този на Дионис. Празнуванията в чест на Дионис-Либер ставали през пролетта на 17 март /както нашия празник Младенци/, като ден на събуждащата се природа, а през есента при прибирането на реколтата. Хората ликували пред силата на природата, което намирало израз в характерните за траките оргии, обличали се в дрехи от кози кожи. Това дало началото на древногръцкия театър.

Почитано било и божеството Херос, символ на слънчевата светлина, плодородието, на храбростта и доброто, покровител на човешките души в отвъдното. Военните боготворели богинята Диана и бог Марс, на който сериозно импонирало полубожеството Херакъл - герой, символ на мъжка сила и храброст.

Търговците почитали своя бог Хермес, който си представяли с кесия, пълна с пари в дясната ръка, а в лявата с жезъл. За тях бил пазител на пътищата и пътниците, придружител на душите до царството на умрелите. Този бог почитали пастирите, като покровител на стадата им и на тях самите.

Първите исторически жители в землището на днешното село Долна Вереница били траките. За съжаление имената, с които са назовавани тези селища, не са известни. Римляните още преди да завладеят земите на траките в Северозападна България идвали по тези места да търгуват “през първи и втори век преди новата ера тук идвали предимно римски търговци, които купували от тракийските селяни добитък, кожи, зърнени храни. Търговията се извършвала срещу сребърни монети... до сега в бившия Михайловградски окръг са описани около 25 монетни съкровища. Големи монетни находки са разкрити в равнинната част на района. Най-големи с по 1000 и повече монети са разкрити при село Буковец и град Лом. А други, от по десетки и стотици монети, при селата Калиманица, Горна Вереница, Николово /Баня/, Мадан, Бели Брег, Михайлово и други".[4] Учителят Александър Григоров от село Горна Вереница е открил 26 римски републикански денара в местността Каменяка.

"Където е днес месторазположението на село Долна Вереница имало тракийско селище, а до извора /чешмата в зъбера/, дал началото на селската бара, възникнало почитано от траките светилище".

Традицията на тракийските светилища около изворите про­дължила и през римско време. На боговете посвещавали т.н. ари /алтари /.

От село Долна Вереница е мраморна ара с латински надпис, посветен на неизвестно божество, /понеже е повредена горната част, където е било името на бога/. Паметникът е поставен от C(alius) I(ulius) saturninus, който първоначално е бил центурион, т. е. командир на 100 души от римската армия, и то в I Италийски легион, както е отбелязано в надпис от Монтана /заб.2 №135/. По-късно той се издигнал в службата и станал центурион за целия район /т.е. regionarius/ и като такъв посветил паметника в светилището на днешното село Долна Вереница /заб.2 №134/"[5]

На територията, където е днес село Горна Вереница, съществувало тракийско селище, а от времето на римското владичество в центъра на селото около извора съществувало тракийско светилище.[6]

"По време на римското владичество във Монтана пребивавал /центурионът Сатурнин от първи Италийски легион, наречен Севериана на името на Император Александър Север, със своите центурия /100 души/ в Монтана. След като е бил някъде на запад, посветил паметник в село Долна Вереница ".[7]

"Зидове и тухли от римско време личат и около днешното гробище на село Горна Вереница".[8]

В местността Голомуш, северно от селата Долна и Горна Верени­ца и южно от село Вълкова слатина /днес Доктор Йосифово/, имало римска вила, т.е. голямо земеделско, скотовъдно и занаятчийско стопанство."[9] Оттам при оране един селянин от Горна Вереница изорал мраморен камък - Йонийски стил с малки релефни човешки лица между волутите, мислейки, че в капитела е скрито злато, го разбил".[10]

Известно е, че богати римляни създавали стопанства в близост до тракийски селища, откъдето набирали необходимите им роби - земеделски работници. Намираните керамични съдове в местността Цанинския чукар, и керамични тръби от канализация, до въпросната вила дава основание да се допуска наличието на тракийско селище в онова време до Голомуш.

След римляните на Балканския полуостров нахлуват хуни, след тях осготи и авари, които опустошават цветущи селища, създадени по времето на римското господство.

В днешните български земи през V век на новата ера нахлуват славяните, които през VI век вече се заселват трайно. Славяните са от индоевропеийски произход. Окончателното обособяване на славянската общност станало в края на ІІ хилядолетие преди новата ера. Те населявали земите от Балтийско море до Карпатите, от реката Одер до реката Днепър. Вероятно тук в началото на новата ера те се разделили в три големи групи: венети /западни славяни/, славини /южни славяни и анти /източни славяни/.

Разселването на славяните започнало през IV век. Първи се придвижили венетите, които достигнали до реката Елба /Лаба/. На изток антите достигнали до реката Ока и горното течение на реката Волга. Най-късно славините разширили своите земи. След смъртта на Атила - 453 година /хунски вожд/, те започнали масово да се заселват на юг от Карпатите и в края на V век заселили цялата територия между Карпатите и река Дунав. Карпатите разделяли славините на две големи групи - панонски и дакийски славяни. От групата панонски славяни се формира след време групата на сърбохърватските славяни, а от групата дакийски славяни, групата на българските славяни.

В края на V век българските славяни започнали нападение на юг от реката Дунав. От началото на VI век вече започнали да се заселват трайно в завземаните земи на юг от реката Дунав. Най-напред те заселили територията между реката Дунав и Стара планина старите римски провинции Долна и Горна Мизия. След много, продължителни успешни, а понякога и неуспешни войни с Византия към 650 година славяните населили в общи линии всичките земи на юг от реката Дунав. Разбира се, това заселване не било равномерно. В някои райони те преобладавали, а в други Византия запазвала своето влияние /най-вече в големите градски центрове и по Черноморското крайбрежие/.

По времето на заселването си на Балканския полуостров славяните живеели в така наречена военна демокрация, т.е. в периода на преход от родовата община /първобитно-общинния строй/ към класовото робовладелческо общество. Постепенно в общественото устройство вземало връх социално-класовото начало.

Славяните векове се занимавали със скотовъдство и земеделие. Техните производителни сили били на по-ниска степен на развитие. Когато започнали набезите си на юг от река Дунав, и след като се заселили там, ярко изпъкнала тази изостаналост. За да запазят позиции, се налагало да развият своите оръдия на труда и оръжия. Славяните започнали усилено развитие на производителните сили. Занаятчии изработвали копия, стрели и тежки щитове, стенобойни машини, коли, кожени дрехи за войската и оръдия на труда, като използвали метал.

Освен скотовъдството и земеделието, развити били занаятите, металодобива и металообработването, кожухарството, тъкачест­вото, керамичното производство и други.

Славяните имали богат духовен живот. Те си създали календар, с който отмервали годишния цикъл. От тях останало наименованието на месец февруари - Малък Сечко. Вярвали в много богове. Те обожавали природни стихии, природни местности и забеле­жителности. Те почитали своя бог Перун, творец на мълнията и единствен господар на всичко. Като земеделски производители, славяните почитали бог Дажд, който давал плодородие. Като скотовъди почитали бог Волос /Велес/, закрилник на животните, на стадата и приплодите. В негова чест през пролетта поднасяли курбан животно. Славяните вярвали и в богинята на мъдростта, красотата и любовта Лада.

От историята на България е известно, че прабългарите дошли от днешните южноруски земи и през V-VII век се заселили в земите на България. Принудени да се бранят от нашествия на други народи и за да отстоят на Византия, те влезли в съюз със славянски племена. Този съюз станал основа за образуването на Българската държава през 681 година. "Българската държава била създадена, когато всред многото славяни и малкото траки, дошли прабългарите".[11] Названието прабългари е условно, за да не става смесване с днешните българи, в основата на които стои славянската общност.

Почти е сигурно, че прабългарите не са тюрки, както се смяташе. Те спадат към иранската племенна група. Те не са монголоиди и тяхна прародина не е Монголия. Те са европеиди и прародината им е Балхара - равнините под Хиндокуш, днешен Северен Афганистан.

В края на IV век и първата половина на V век, когато населявали земите на север от Кавказ, една част от прабългарите, увлечени от хуните, се присъединили към техния съюз и се придвижили на запад. Те се заселили в земите на старата римска провинция Панония /област по средния Дунав и Тиса, приблизително земите на днешна Унгария/. Когато хунският съюз се разпаднал, след смъртта на техния вожд Атила - 453 година, една част от тях се завърнали в родината.

През 526-565 година друга част от прабългарите, увлечени от аварите, се придвижили с тях и се заселили в Панония.

Прабългарите, останали в долината на река Кубан и в Приазовските степи, през втората половина на VI век попаднали под властта на западните тюрки.

Към 630 година Кубрат от рода Дуло и вожд на племето уногоидури, успял да обедини прабългарите. Отхвърлено е тюркското владичество и било създадено голямо военно-политическо обединение, известно като Старата велика България.

След смъртта на Кубрат /651-654/ начело на Старата велика България застанал неговият най-голям син Батбаян /Баян/, но след зашеметяващ удар от хазарите се разделили на три части: една част попаднали под властта на хазарите, друга част начело с Котраг - вожд на племето котраги, се заселила по средното течение на реката Волга. След време създали известната Волжко-Камска България, трета част, предвождана от най-малкия син на Кубрат, Аспарух, преминала река Днестър и заселила земите от долното течение на река Днепър до делтата на река Дунав - територия, която наричали Онгъла. Там живеели около 258-300 хиляди прабългари.

Прабългарите през VI-VII векове както славяните живеели в преход към социално-класово общество - робовладелското.

Обстановката и за славяните, и за прабългарите тук на Балканите била тежка и сложна. Славяните имали за съседи аварите, които често ги нападали, а прабългарите - хазарите. От друга страна и двете общности имали сериозен и общ враг Византия. Тази обстановка подтикнала двете общности към създаване на добри съседски отношения, към взаимопомощ и предприемане на общи действия срещу общия враг.

През лятото на 680 година, когато прабългарите заели земите на Добруджа, византийският император Константин IV Погонат предприел поход срещу прабългарите, но бил напълно разбит. След продължителни сражения прабългарите преминали на юг от Стара планина. През 681 година византийският император бил принуден да сключи мир с прабългарите и се задължил да им плаща годишен данък. От историците се счита този акт за началото на българската държава на Балканския полуостров начело с кан Аспарух и столица Плиска. Със сигурност се знае, че границата на новосъздадената българска държава на юг преминавала по билото на Стара планина. Някои смятат, че западната граница по времето на кан Аспарух преминавала по река Искър, а при неговия наследник кан Тервел /702 -718 година/ вече по реката Тимок. Това становище е сериозно оспорвано. Изтъкват се два сериозни довода. Първо, че по времето на кан Аспарух били изградени укрепления - три вала и окопи за защита на западната граница, следи от които има и днес /Аспарухов вал/, които са далеч на запад от реката Искър. Другият довод е, че при създаването на българската държава били включени прабългарите и земите, в които се били заселили осем славянски племена. Така че границата на запад била до Железните врата на реката Дунав. На север границата минавала по Карпатите. На изток в пределите на България били включени земите от долното течение на реките Днестър и Днепър. "От времето на Аспарух и до Симеон в пределите на българската държава влизали земите на цяла днешна Северозападна България. "[12]

По това време в земите на Македония около градовете Прилеп и Битоля се поселила прабългарска дружина, дошла от Панония след отслабване на аварската държава, водена от Кубер. Територията, заета от тази дружина и самите византийци я наричали България, а дружината на Кубер - българи.

Прабългарите били добри скотовъди. Освен едър рогат добитък, овце, кози, те отглеждали много коне. Техните домове били преносимите юрти /шатри/. Занимавали се със земеделие. Развито било занаятчийството. Занаятчиите произвеждали оръжие, коли, конски амуниции, кожени облекла за войската и за населението. Те познавали керамичното производство, металодобива и метало­обработването. Изработвали украшения и накити от злато и сребро, метални домакински съдове.

Те вярвали в много богове, в синьото небе   и боготворели слънцето. Техен върховен бог бил Тангра /Тенгри/. Годината делели на 12 цикъла, а всяка година носела име на животно.   Сериозна задача за българската държава, било обединяването на всички славянски племена. Този процес продължил около три века. При наследника на кан Аспарух, кан Тервел /702-718 година/ са присъединени земи на юг от Стара планина - областта Загоре. При Крум /803-814 година/ са присъединени нови земи, населени със славяни на юг от Стара планина. При Омуртаг /814-831 година/ са включени в пределите на България земи от басейна на реките Тимок и Морава /тимочани и баничевци/. При Маломир /831-836 година/ в пределите на Българската държава била включена цялата южнобългарска област до Родопите; при Пресиян /836-852 година / - населената със славяни централна част и част от западна Македония; при Борис /852-889 година/ Охрид и Прилеп.

Процесът на формирането на българската народност бил продължителен, сложен и труден. Политиката за създаване на централизирана и силна държавна власт изиграла важна роля в този процес.

Още по времето на Крум започнал процес на създаване на един здрав централизиран държавен апарат. Към средата на IX век в България вече била въведена една централизирана управленска система. Страната е разделена на комитати /области/ начело с комити /областни управители/. Това били нови военно-административни единици, управлявани от центъра. Премахната била племенната организация.

Вървял и процес на сближаване между славяни и българи. Създавали се смесени селища, където живеели славяни и българи. Осъществявали се смесени бракове.

Въвеждането на християнството при Борис /852-889 година/ дало голям тласък на процеса на формирането на българската народност. Християнската религия носела нов обществен морал за всички, препоръчвала един начин на живот, едни и същи норми на лично и обществено поведение. Така били премахнати различията във верско отношение, което спомогнало за съвместните бракове.

В процеса на формирането на българската народност съществен принос има въвеждането на един език с решението на събора в Преслав, състоял се в 893 година - славянския език.

За завършек на формирането на българската народност се счита периодът след въвеждането на славянската писменост и книжовност.

Така формираната народност получила названието българска - българи. Тя приела славянския език и писменост.

Формирането на българската народност има изключително значение. Това сплотило населението на държавата, развита била богата материална и духовна култура, което изиграло решаваща роля за оцеляването на българската държава и българската народност през хилядолетията при тежки изпитания като византийското иго и петвековното турско робство.

Няма писмени източници, от които да е видно, откога датира историята на село Долна Вереница. Но е сигурно, че землището му е влизало в земите, населявани от траките. "В днешните северозападни български земи живеели мизи. А земите покрай Дунав се споменават от древни автори като места, където живеели мизите, а след това и трибалите..., а северно-българските земи през вековете и до днес наричаме Мизия".[13]

Землището на днешното село Долна Вереница е влизало в римските владения и земите, заети от славянски племена, и естест­вено в пределите на основаната 681 година българска държава.

Има основание да се твърди, че тук, около Кутловица и на запад, живели дошлите славяни на полуострова. Село Долна Вереница е чисто славянско село в онези години. "Тук често минавали конните аварски отряди, идващи от Панония /земите на днешна Унгария/. Техният хаганат бил в процес на разложение, конните им пълчища грабели и често смущавали спокойствието на българската държава. Затова били изградени три вала с окопи пред тях. Те прорязвали равнината от възвишенията пред Стара планина до Дунав. Предназначението им било да пазят вътрешните области на българските земи с център Плиска.

 Източният окоп, според описанията на В. Добруски и К.Шкорпил,    от Дунав при село Остров до към село Габаре и затова се нарича островски. Дължината му е 58 км. Средният окоп сега се нарича Хайредински или Козлодуйски и е около 40 км. Той е западно от островския. Започва от Козлодуй върви в южна посока, северно от Хайредин се отклонава към село Манастирище, където достига река Огоста....

На около 30 км от Хайрединския е западният вал, наречен Ломски или Дългоделски. Започва на 3 км източно от Лом. Пресича се от шосето Монтана - Лом при разклона за село Комощица, минава източно от селата Дългошевци /Замфир/ и Трайково. Шосето го пресича втори път северно от село Расово при км 149... След това свива в югоизточна посока и минава западно от село Комощица и източно от село Расово. През землището между селата Якимово и Дългоделци, до реката Цибрица, от направените сондажи при село Дългоделци и Расово личи, че окопът има трапецовидна форма, бил е дълбок около 3,5 м, горе е широк 10 м, а долу 2 м". [14]

Не само Преданието, че в землището на Долна Вереница са съществували в далечното минало селища, а и находки от жилища, остатъци от строителни материали, стари монети, парчета от керамични съдове - крачази /стомни/ за вода, гърнета, паници, метални стрели, каменни оръдия на труда и други, също са основание за това твърдение. Още повече, че те са открити на онези места, където преданието говори за съществували селища в далечното минало и по време на траките и римляните.

В местното училище любознателни учители бяха събрали и съхранили много старинни находки. Тази сбирка се пазеше, но след закриването на училището се загуби.

П. Троянски, секретар на археологическото дружество във Фердинанд, ни съобщава: "През месец септември 1937 година, минавайки през селата да събирам материали за музей във Фердинанд, посетих село Долна Вереница. Тук бях зарадван от свещеник Кузман Петров... от когото получих метално острие на копие, намерено в землището на селото, в местността Костин дол”.[15]

На много места - Влашка поляна, Торньова ливада, Зъбело, Ясена, Попов кладенец и други, след създаването на Трудовото кооперативно земеделско стопанство - 1945 година, при обработка на почвата с машини и при разораване на синурите се разкриваха останки от строителни материали, от керамични съдове и други. През 60-те години при изкопна работа за построяване на чешма в местността Ясена бе разкрита няколко метра керамична канали­зация. Свидетели на това бяха Апостол Димитров Мечкарски - ръководител на строежа, няколко работника, председателят на стопанството Иван Димитров Георгиев и Иван Дамянов Иванов, секретар на Общинския комитет на БКП.

През 1960 година или 1961 година при извършване на дълбока оран в местността над Ясена, наричана от населението Цанинки чукар в присъствието на отчетника на тракторната бригада Рангел Димитров Горанов, трактористът изорава няколко старинни керамични съда. За съжаление те били захвърлени.

В местността Дреняка близо до Дългия кладенец по спомени, предавани от очевидци, са намерени останки от дървени въглища. Те говорят за съществуването на работилница за земеделски и домакински сечива. Наблизо се намирали събрани на малка територия много побити камъни, наподобяващи гробища.

В село Горна Вереница са намерени 26 броя римски републикан­ски денари /монети от времето на републиката и империята в древен Рим/.

Макар и рядко са откривани римски монети, наричани от населението Костадинки.

Славянското наименование на селото ни дава основание категорично да твърдим, че е съществувало в далечното минало, когато славяните населили тези земи. Професор Николай П. Ко­вачев свързва произхода на името му със старославянската дума вереница /изчезнала в българския език/ със значение верига, върволица. Името вереница /верига/ било дадено първоначално на планинската верига от 14-15 километра /Веренишка планина/, а в последствие е пренесено и на селото. Александър Григоров свързва имената на селата Горна и Долна Вереница със старославянската дума Верьниця, /също изчезнала в българския език/ със значение вяра, верност, доверие.

За да носи селото славянско наименование значи, че то е било създадено от славяните; Александър Григоров твърди, че Долна Вереница е изникнало при славяните на мястото на изчезнало старо селище. Хуни и авари през V-VII век унищожават и изгарят градове и села. Така били унищожени и селищата в земите на Горна и Долна Вереница. При заселването на славяните на мястото на унищожените селища изникнали нови, а между тях Горна и Долна Вереница.

Историци, краеведи - професор Николай П. Ковачев, Георги Александров, Тодор Спасов Илиев и Александър Григоров твърдят, че в далечното минало селото не е било в днешния си вид, а са съществували селища от по 10-15 до 20 къщи. От тази разпокъсаност някои правят грешния извод, че на мястото, където е днес селото, не е имало селище, че то е възникнало по-късно. В написаната от специално формирана комисия през 1928 година "История на село Долна Вереница" четем следното:..."поселищата са били от по няколко къщи. Такива заселища е имало в местностите Торньова ливада, Дългия кладенец, Билото, Попов кладенец, Ясена, Влашка поляна и други местности ...Селището, което е заемало високата равнина между падината Попов кладенец и дълбокия Умни дол, ще да е било най-голямото централно заселище, което съдим по разстоянието между трите изкуствени могили, които и днес личат върху това равно място... Това място се явява най-удобно за поселище, защото е в центъра на района. Днешното заселище не е първоначалното". [16]

В своите исторически бележки за село Долна Вереница Тодор Спасов Илиев под влияние на написаното в "История на село Долна Вереница", тъй като и той самият е член на комисията, пише следното: "...Следи от стари селища /тухли, оръжия, монети и други/ се намират в местностите Ясена, Торньова ливада, Зъбело, Влашка поляна, Средковица, Дреняка и други, което е доказателство, че нашите прадеди първоначално са живеели по тези места и сравнително по-късно се заселили на сегашното място на село Долна Вереница".[17]

Няма писмени източници, които да потвърждават или пък да отричат това твърдение. Посочените разкрития на находки от старини, могат да ни послужат също, за да твърдим, че и на мястото, където е сега селото, още в далечното минало е имало селище.

В книгата си за град Фердинанд Стоян Марков пише: "при едно посещение, което направихме с В. Миков 1937 година в село Долна Вереница, последният ми съобщи, че долната част на селото е разположена на мястото на предисторическо селище".[18]

Има и други основания, които потвърждават това. Още в началото на турското робство съгласно турски документи от 1454-1455 година селото, намиращо се на днешното местонахождение, наброявало 197 домакинства, което говори, че селището има дългогодишно съществуване. По това време и по-рано то е било най-голямото селище в землището на селото. Тук по време на втората българска държава е изградена църквата "Свети Никола". Преданието, че църквата била случайно открита от козарче в гъсти гори, не отговаря на историческата истина. През ранното християнство неговите последователи били гонени и преследвани. Поради това християните били принудени да се крият и събират в пещери, в гори и други места за изпълнение на християнските обреди. Църквата "Свети Никола" е строена през Втората българска държава, когато вече християнството е било държавна религия. Тя е построена от камък и дърво и е покрита с плочи. За нейното изграждане са били необходими голямо количество камък и дърво, плочи, които е невъзможно да се набавят и превозят в гъстата гора скрито. За изграждането на църквата са били нужни усилията на много майстори.

Така че нито е било възможно, нито е било необходимо църквата да се строи тайно на укрито място. Тя е била строена открито за християните, с общи усилия на населението, за техните верски нужди. Изграждането на църквата потвърждава, че селището е било най-многолюдно, където е бил и центърът, административното управление по време на Втората българска държава.

Тук до Веренишкото бърдо по онова време са съществували най-подходящи условия за живот. Никъде в землището няма толкова много водни източници, събрани на толкова малка територия. Днес в селото са запазени чешмите Зъбера, Ивановата, Стоянчовата, Старата, Уручката, тази при моста до сградата на потребителската кооперация, Долнянската, Тотината. В недалечно минало е имало чешми пред сградата на потребителската кооперация - и до моста пред къщата на Герговци.

Веренишкото бърдо е било обрасло с гори, а в полите му има залежи от камък.

Селищата от далечното минало поради редица причини имали краткотраен живот. Поради изтощение на почвата, нападение от съседи, болести и епидемии те местели нахождението си. Сега не може да се изясни с точност кое селище по кое време е възникнало и кога е прекратило своето съществуване. Но едно е безспорно, че в онези времена, по-рано или по-късно от други селища на днешното местонахождение на село Долна Вереница е съществувало населено място. Още при славяните селището е едно от най-големите в землището и е станало притегателен център и център на административно управление.

"Най-ранният турски документ, в който се споменава село Долна Вереница, е от 1427 година, което е само около 30 години след падането на българския народ под турско робство."[19]

 

3. НАИМЕНОВАНИЕТО НА СЕЛОТО

След създаването му от славяните селото винаги е носело едно и също име Долна Вереница. За произхода на името му съществуват три различни становища.

Едно от тези становища е свързано с предание. То говори, че в далечното минало населението от селото произвеждало вар. От тази трудова дейност, от вар, от варница /пещ за горене на вар/ селото получило наименованието Вараница. В последствие в новобългарски език то станало Вереница. Поддрържник на това схващане е учителят Тодор Спасов Илиев. Той пише: "Когато селото е било разположено в местностите Дечица, Дреняка и Средковица в живота на селяните станало важно събитие. Открили, че Вереница планина е богата на варовик и започнали да добиват вар, предпоставка за което били обширните гори. Така селяните научили още един по-доходен занаят. Отначало била разработена една голяма вараница и други по-малки около нея в северните поли на ниското бърдо между Голо бърдо и Свети Илия. След няколко години разработили втора голяма вараница с други по-малки около нея в северните поли на ниското бърдо, западно от Свети Илия. Първата нарекли Долна Вараница, а другата Горна Вараница. Така именували вараниците и купувачите на вар. Постепенно селяните, които работели в двете вараници, се заселили край тях и сложили началото на две нови селища, които нарекли - Долна Вараница и Горна Вараница. Още при тяхното заселване хората на село Долна Вараница са били много повече от тия на Горна Вараница. Така в продължение на много години от едно и също селище се създават две нови села, сегашните Долна и Горна Вереница. Продължителното занятие на хората, добиването на вар, дало името на нашите две села, името на долината Веренишки дол, която започва от Горна Вереница, минава през землищата на двете села и продължава през селата Войници и Студено буче. Водата която тече по долината днес наричат Веренишка бара. Името на селото се предава впоследствие и на планината, наречена Веренишка планина.

Как от Долна Вараница и Горна Вараница е станало Долна Вереница и Горна Вереница? Понеже старобългарското "а" в средата на думите в новобългарския език се изяснява на "е", то думата Вараница става Вареница. След това под влиянието на носовата "е" първата "а" се изяснява на "е", ето че думата Вареница става Вереница. По такъв начин според преданието /живият дух на нацията/ селото се заселило на днешното място и получило името си. В статията на професор Николай П. Ковачев, отпечатена в "Септемврийско слово" - Михайловград - 21.XI.1972 год. под заглавие "Имената на нашите селища" - Горна и Долна Вереница той пише: "...Първоначалната дума, легнала в основата на името Вереница, е изчезнала в нашия народен език и за нея можем да се досетим само въз основа на сравнение с другите славянски езици .... В руския език вереница писмено е отбелязана през XVIII век и се свързва с корена "верень" - ред, редица, върволица, с глагола "веренить" - вървя във върволица, редица. Украинското е "веренька" - редица, сродно със староиндийското "вардам" - тълпа, Литовското "верти" - нанизвам, поставят в редица ... Първоначално Вереница е означавало близката планина, бърдо, дълго около 14 километри ... по значение то било свързано с понятието верига, нещо тясно и проточено, хребет с отделни височини ... При възникването на селата името на бърдото /планината/ по пътя на топонимията се пренася върху тях ..."

Въпросната статия потвърждава народното предание, че селото е старинно славянско селище със славянско название, че отначало е било едно селище с едно име Вереница, а след разселването и образуването на второ селище със същото име, станало нужда да се дифинират, да се означат с допълнителни определения - Долна и Горна Вереница. Разликата е само в произхода на името Вереница. Според професора първоначално Вереница е означавало близката планина - Вереница планина. При възникването на селото името на планината се предава на селото. А според преданието името на селото и на планината са плод на човешката дейност варопроизводството, развито на базата на варовитите камъни.

Преводът от Хаимов на турските документи, на който се основава Александър Григоров, статия 12-13 века минало в "Септемврий­ско слово" - 23.V.1968 год. и "Имената на нашите селища - Горна и Долна Вереница" професор Николай П. Ковачев в "Септемврийско слово" - 21.XI.1972 година, не е верен.

Верен превод е тоя на БАН "Извори на българската история" - т. ХШ, стр. 109, където е казано: "Село Долна Вараниче и Горна Вараниче, а не Долна Вираниче и Горна Вираниче. Тия имена потвърждават преданието, че името на селото е получено от добиването на вар. Семантичното обяснение на имената на селищата по наши и чужди речници е ненаучно, защото семантиката, като част от филологията изучава строежа на езика, говора, думите и понятията абстрактно, несвързани с обективната действителност. Според семантиката общите понятия са само условни знаци, които не означават и не откриват нищо реално, затова тя не изучава обективната действителност.

Научното обяснение на имената на нашите села е свързано с влиянието на фактора човешки труд, като активен фактор, намесил се дори в биологията на човека и неговото историческо развитие, фактор, открит още от Фр. Енгелс. А тук името на селото иде от фактора човешки труд - добиването на вар, истина, която се покрива с преданието".[20]

Така описано и мотивирано становището на Тодор Спасов Илиев, че наименованието на селото идва от широко застъпено варопроизводство от селяните в далечното минало не е убедително.

Първо, в землището на селото няма залежи от варовик в количества, които предполагат едно масово производство на вар в далечното минало. Никъде в землището няма следи от кариери, където да е добиван варовик.

Преданието говори, че са произвеждали вар, макар и в не големи количества, само отделни селяни. Смята се, че това е ставало в по-ново време. По ниското било на Веренишкото бърдо се намират единични камъни /тук-там/ варовик. До към 1920 година, а и по-късно е имало следи от варници /пещи/ за горене на вар, в мерата. Варниците обаче нямат дълготраен живот - така, че няма вече следи от варници. Но непосредствено след 9 септември 1944 год. по инициатива на дружеството на Работническия младежки съюз /РМС/ е изградена една варница в местността Вълина ровина, зад сградата на училището. Младежите събират варовик по ниското било на Веренишкото бърдо и дърва и горят една варница. С произведената вар е измазан салонът в училищната сграда, който младежите използват за провеждане на вечеринки, забави и други изяви.

Второ, в далечното минало, когато се заселили славяните и създали свои населени места на мястото на разрушени такива от хуни и авари, те не са използвали вар като строителен материал. Славяните изграждали своите жилища, помещения за животните и за съхраняване на фуражи и храни от дърво и камък, които били в изобилие на Веренишкото бърдо, и ги измазвали с кал. Така, че тогава нуждите от вар не са били толкова големи, че да изискват едно широко варопроизводство.

Трето, не би било допустимо, славяните, да чакат и чак когато са разкрили нова трудова дейност - варопроизводство - да дадат име на селищата.

Ако приемем преданието, че името на селото идва от вар, би било по-допустимо едно друго становище. В далечното минало, по времето на римското владичество хора от тракийските селища, намиращи се на днешното местонахождение на селата Долна и Горна Вереница, произвеждали вар, която била доставяна на римските завоеватели, и те я използвали при строителството на укрепления край град Монтана и на много други места в Северозападна България.

Заселилите се в землището на Долна Вереница славяни заварили следи от варници, а хората от околните селища започнали да им викат "ония, дето живеят при варниците", "онези от варниците". Постепенно и селищата получили наименованието варниците, верениците.

Другото становище е свързано с изчезналата в българския език старославянска дума верьница със значение вяра, вярност, доверие.

Това становище защитава учителят от село Горна Вереница Александър Григоров. Той пише: "...B българския език думата Вереница съществува само като собствено име на въпросните села. Неизвестен автор от юбилеен сборник "Българско село - 1930 година" свърза произхода на името вереница с "вар", "варница". Така мислят и някои вереничани. Това обяснение не може да бъде приемливо. За да получат името си от "вар", "варница", това значи в далечно минало добиването на вар да е било основен поминък на тези села. А в тях няма следи от подобен поминък. Не е имало условия за такъв. Доколкото има малки опити за добиване на вар, те са от по-ново време.

Думата вереница съществува в сръбски и словашки език с изговор вереница и значение годеница. От тези два народа сърбите са по-близко до въпросните села. Може би нашата дума е взета от тях? По моя преценка това е напълно изключено. Ако думата вереница има сръбски произход, то в речника на местното население щеше безусловно да има и други сръбски езикови особености. А такива няма. Не съществува и дума "вереница", като нарицателно име със значение "годеница".

Думата вереница съществува и в руски език със същия изговор. Й. Заимов свързва името на нашите села с руската "вереница". Така мисли и Н. Ковачев. Това схващане е залегнало и в издаде­ния от БАН - Български етимологичен речник, на който един от съставителите е и Й. Заимов.

В Български етимологичен речник пише: Вереница, Горна и Долна, геогр. села в Михайловградско. От изч. нариц. вереница, запазено в руски език със значение, редица от еднакви предмети;

върволица; ято от птици, наредени една след друга; сродно с верига. Вероятно значението на нашата дума ще да е било "верига", изпърво име на местност.

Аз смятам, че и това обяснение на думата "вереница" е неубедително. Моите съображения са следните:

В нашата страна не едно земно възвишение има верижен характер. Дори Стара планина италианците са я наричали Katena del Mondo - верига на света. А селищно име Вереница никъде другаде няма. Жителите на тези села не употребяват думата вереница в смисъл на верига, не съществува и въобще в български език с такова значение.

И най-важното, по мое мнение името на селата е било не Вереница, а Верница (старобългарски Въреница), затова въобще безпредметно е да търсим произхода на името на нашите села нито в руската вереница, с която има само фонетично, но не и етимологично и семантично съвпадение, нито в сръбското вереница, нито пък в българската варница.

Това се потвърждава от следните обстоятелства:

1.  Старите хора, родени и отрасли в тези села произнасяха: Горн'ъ (Горн'а) Верница; Долн'ъ (Долн'а) Верница. Между "р" и "н" не се чува звук "е".

През двете села минава шосе от Монтана за Видин. На югоиз­точния край на Горна Вереница официално е поставен пътен знак табела с надпис "с Горна Вереница", а на северозападния край доскоро стоеше табела с надпис "с Горна Верница". И това беше сторено от една и съща служба, от едни и същи хора. На ул."Веренишка" в Монтана се среща и надпис ул. "Вернишка". На автостанцията в същия град на разписанието до автоколоните пише: "с Г.Верница", "с Д.Верница". Това говори, че и днес все още се срещат хора, които произнасят и пишат Верница вместо Вереница въпреки официалния изговор и правопис.

2.  Наличните османотурски писмени документи също потвър­ждават, че името е било Верница (Върьница).

В най-старите посочени по-горе османотурски писмени доку­менти от XV в. - Хасха-й-мир-й Миран и зеамет й Верниче, името на селата е записано: карйе-й Горне Вераниче и карйе-й Долна Вераниче. Между включените в зеамета обработваеми местности е записано и мезраа-й Долна Верниче (днешната местност Долноверенишкото).

През XVII век (по османотурски финансов регистър от 1666 год.) с. Горна Вереница е известно под името Верниче-й баля. В случая думата горна е преведена на османотурски език с персийската дума баля (горна). По всяка вероятност по това време е била преведена на османотурски и думата "долна", но засега няма писмени данни за това.

През XIX век с. Горна Вереница е известно под имена Верниче-й баля, Верениче-й Баля и Верниче-й Сагир. В последната писмена форма вместо думата горна или персийската дума баля (горна) е употребена арабската дума сагир (малка).

Село Долна Вереница пък е известно през XIX век под имената Верениче-й зир, Верениче-й Кебир и Верниче-й Кебир. В първия случай думата долна е преведена на османотурски с персийската дума зир (долна), а във втория и третия е заменена с арабската дума кебир (голяма).

От тези налични османотурски писмени документи от XV, XVII и XIX век се вижда, че наскоро след идването на Балканския полуостров (XV в.) турците записват думите горна и долна така, както ги чуват и схващат (фонетично); сетне (XVII и XIX в.), след като разбират смисъла им, ги записват по два начина: или ги превеждат на османотурски буквално с персийските думи баля и зир (горна и долна) или пък ги записват с арабските кебир и сагир (голяма и малка), съобразно с големината на селата, а думата върьница все я запазват, т. е. нито я превеждат в буквалния смисъл, нито пък я заместват с подходяща турска, персийска или арабска дума. Това говори, че за турците думата върьница е имала абстрактен и неясен, неразбираем смисъл и затова именно я записват съобразно с езиковите си особености и възможности, без да я превеждат или пък заместват, въпреки фонетичните затруднения в изговора и писането й. Ако името на селото имаше връзка с конкретното понятие верига, което положително ще да се е знаело на времето и от местното население, то щеше да бъде преведено или заместено като думите горна и долна.

Освен това, ако анализът на името на селата от семантична гледна точка говори, че то е имало абстрактен и неясен смисъл, то графичният и фонетичният анализ на написаното в тези документи име пък потвърждава, че то е било именно Верница (Върьница).

От въпросните документи ... се вижда, че турците са пишели името на селата по няколко начина: в зависимост от това, дали слагат или не диакритични точки или пък дали изписват или не всички гласни звукове. От фонетична гледна точка обаче различните изписвания на името можем да групираме в три групи с изговор Вераниче, Верниче и Верениче.

Хронологически трите групи писмени форми на името се явяват както следва: Вераниче - XV в.; Верниче - XV-XVII и XIX век и Верениче - XIX век.

През 1455 година, когато създали крупното феодално владение ХАС - турците записали в съответния документ - Хасха-й мир-й миран името на селата Вераниче (Вер-а-ниче) т.е. с елиф /а/ между "р" и "н". Това е първата, най-старата известна турска форма на името на селата.

През 1478 година в зеамет-й Верниче турците изписали името пет пъти: два пъти като име на селата; два пъти като име на зеамета и един път като име на местност. От тези пет случая, два пъти го изписали Вераниче (Вер-а-ниче), ...т. е. с елиф "а" между "р" и "н", както през 1455 година, а в останалите три случая - Верниче (Верниче), т.е. не само без елиф "а", но и без всякакъв буквен знак между "р" и "н". Писмената форма "Верениче" не се среща в този документ от XV век.

Графичният анализ на името в тези два ценни документа от XV в., а така също и в онези от XVII и XIX в., показва, че основното различие в изписването на името се дължи предимно на звукосъчетанието "рн".

През 1455 година турците слабо са знаели български език: не са били свикнали на българския говор. Особено трудно са долавяли учленяването на звуковете в отделните български думи. При тези обстоятелства, при описа на селата непривикналото към българския говор османско ухо долавяло в изговора на името, съответно в изговора на звукосъчетанието "рн", тъмен знак "а" или близък нему. Затова в Хасха-й мир-й мираи турците записали само Вераниче, т.е. с елиф "а" между "р" и "н".

В следващите 15-20 години обаче турците започват да привикват с местния изговор на името. Започнали да схващат, че изговорът на звукосъчетанието "рн" има индивидуален характер; в някои случаи между "р" и "н" се чува тъмен звук; в други - не. Затова в Зеамет-й Верниче от 1478 година те се колебаят: пишат и Вераниче, и Верниче, т. е. със и без елиф "а" между "р" и "н".

Тук трябва да отбележа, че зеамет-й Верниче е последният документ, в който турците са изписали името на селата с елиф "а" между "р" и "н". Във всички останали османотурски писмени документи от XVII-XIX в., в които се среща това име /а те не са малко/, буквата елиф "а" никъде не се среща.

Различните начини, по които турците са изписали името в двата документа - от 1455 година и от 1478 година - довеждат до следните изводи:

1. Между "р" и "н" в звукосъчетанието "рн" на името не е имало звук "а". Турците са долавяли такъв само поради това, че отделни местни жители са произнасяли звукосъчетанието много тъмно, неясно от една страна, и от друга, че по онова време турците не са могли сполучливо да долавят учленяването на отделните звукове във въпросното звукосъчетание. Ако между "р" и "н" е имало тъмен звук, който да е бил всеобщо или преобладаващо явление, във втория писмен документ /от 1478 г./ нямаше да има и писмена форма Верниче наред с Вераниче, а по-сетне в останалите документи от XIX в. и Верениче; нямаше така също и лесно и завинаги да изчезне от всички останали османо-турски документи.

2. Между "р" и "н" не е имало звук "е". Ако е имало такъв, турците са щели много лесно да го доловят и отразят писмено в съответните документи, тъй като този звук напълно съответства на изискванията на закона за вокалната хармония в техния език. В такъв случай нямаше да има нито Вераниче с елиф "а", нито пък Верниче без всякакъв буквен знак между "р" и "н". А щом между "р" и "н" не е имало "е", то значи, че и името не е било Вереница.

Този анализ на турските писмени форми на изписване на името потвърждава, че най-старият турски изговор - Вераниче се е полу­чил не от Вереница, а от Верница /Върьница/ чрез замяна на оконча­нието "ца" с "че" и вмъкване на звук "а" между "р" и "н" поради долавяне на такъв звук в местния изговор на звукосъчетанието "рн", а не за да избегнем неблагозвучното натрупване на съгласни.

Графичният и морфологичен анализ на името, изписано в тези документи показва също така, че и Верниче - втората писмена форма на името на селата, което се явява в Зеамет-й Верниче наред с Вераниче, се е получила също от Верница /Върьница/, но само чрез замяна на българското окончание "ца" с турското "че". Буквата - елиф "а", която съществува във Вераниче, тук липсва. През XVII-XIX в. тази форма /със съответния изговор, разбира се/ се среща много често.

Като се освобождават обаче от тъмния звук между "р" и "н" на името Вераниче и възприемат формата Верниче, турците се натъкват на друго неудобство: на чисто звукосъчетание "рн". За тях то е неблагозвучно натрупване на съгласни. За да избегнат това неблагозвучие, някои турци, вероятно по-чувствителни и взискателни, вмъкват между "р" и "н" нов звук "е", сега вече съгласно изискванията на закона за вокалната хармония, като при писане го изписват с буквата "е". По тоя начин наред с Вераниче и Верниче, турците получават и трета форма на изговор и писане на името - Верениче. Значи и Верениче се е получило от Верница /Върьница/ чрез замяна на "ца" с "че" и вмъкване на звук "е" между "р" и "н".

Писмената форма Верениче /което говори и за съответен изговор/ се среща много често в наличните османотурски документи, но само в тези от XIX в. Това говори, че изговорът Верениче е по-късен и носи повече елементи на турско влияние, отколкото Верниче, чийто изговор се явява още през XV век.

Че звукосъчетанието "рн" е затруднявало турците при изговор личи и от писането на думата Кошарник, която се среща в османо-турския документ Зеамет-й Верниче, като Кошарик , т.е. без "н".

От този графически, фонетичен и морфологичен анализ на различните турски изговори и изписвания на името на селата се вижда по безспорен начин, че истинското име е било Верница /Върьница/, а не Вереница и че името Верница е затруднявало турците и е налагало да го изговарят и пишат по различен начин.

Ако селата се казваха Вереница, затруднение в изговора и писането в никои случаи нямаше да се получи, тъй като по фоне­тичен строеж, както споменах, името почти напълно съответствува на изискванията на закона за вокалната хармония в турски език. В такъв случай турците щяха да доловят с много голяма лекота неговия изговор и при изписването му щяха да си послужат не с няколко, а само с една единствена дума - Верениче.

Сега вече смятам, че можем да отговорим и на въпроса какво значи думата Верница /Върьница/ и какъв произход има името на селото.

Думата Верница /Върьница/ е израз на онова понятие, което словенецът Фр. Миклошич, руските учени-филолози И. Срезневски и Влад. Ив. Дал и нашият голям учен-езиковед академик Стефан Младенов влагат в старобългарските думи - върьникъ и върьница.

На съвременен български език това значи: лице, което "проявява вярност, та заслужава да му се вярва, да му се даде вяра или дове­рие".

Думата верник /върьникъ/ е запазена и днес в сръбски език и македонските български говори със значение - лице, което изповядва някоя религия; което принадлежи към някоя религиозна организация; вярващ.

Тези заключения за думата върьница и колибарският характер на първото общо селище дават основание да възприемем, че първоначално името на селището е било най-вероятно - Верниците - нарицателно име-прякор, дадено от околното население на ро­да, който е положил основите на селището. Причините ще да са били вероятно военно-административни /държавни/ или пък религиозни.

Под общото нарицателно име-прякор Верниците, жителите на селището вероятно дълго време са били познати. С нарастването обаче на селището, околното население е започнало да нарича някои от жителите му горните верници, други долните верници, съобразно местонахождението им. Вероятно така е започнало да се нарича и самото местно население. А по-сетне, когато селището се обособява в две самостоятелни села, нарицателното име-прякор става селищно име, т.е. пренася се върху самите села, но вече като собствено име в единствено число с изговор: Горна Верница /Върьница/ вместо горните верници и с. Долна Верница /Върьница/ вместо долните верници.

Селищни имена, получени от нарицателни имена-прякори с нравствен или религиозен характер имаме и днес

И тъй днешната форма на името на селата Вереница се е получило под турско влияние..." [21]

Според това становище наименованието си селата Долна Вереница и Горна Вереница получили от старославянската дума верьница, със значение вяра, верност, доверие. Според Александър Григоров "причините ще да са били военно-административни /дър­жавни/ или пък религиозни".

Необяснимо е как тези разпръснати тогава, селища /махали/ от по 10-15 къщи, намиращи се на километри разстояние едно от друго, дори до 5-6 и повече километри, са могли по религиозен или чисто светски причини - верност и доверие, да възприемат всичките един род и му дадат име-прякор верниците.

Има и едно друго схващане, основаващо се на горното, за произхода на името на селото. Това схващане не е много разпространено. То не се среща в писмен израз. То няма свой ярък изразител. Това схващане гласи: за да осигури надеждна защита на западната граница на българската държава от набези и грабежи, български кан изпратил военна верна /върьница/, част от чиито наименования селищата вземат името /военни причини/ или пък от верността, предаността на населението при защита на границата селищата получили своето наименование.

Това схващане е много неубедително. Как е могло създадените от славяните селища повече от столетие да чакат без име и чак когато се създава българската държава да получат име?

Професор Николай П. Ковачев свързва произхода на името на селото с изчезналата в български език старославянска дума вереница.

Думата вереница е отбелязана в руски език през XVIII век със значение верига, върволица, редица. Първоначално името е дадено на планинската верига - хребети и отделни височини, дълга около 14-15 километра - Веренишка планина. Впоследствие по пътя на топонимията името се пренесло и на селището. В землището на селото има запазени и днес имена на местности, получили своето наименование от свои характерни белези. Тук е Умни дол, получил своето име от наличието на хума /наричана от населението ума/, която в миналото населението копаело и използувало за измиване. В местността Жеравица се намира Сухата падина, получила името си от липсата на водни източници. Връх Голо бърдо носи това име понеже е гол баир, където расте само трева. На южния склон на Веренишкото бърдо се намира Дълбоки дол, получил това наименование поради голямата си дълбочина в сравнение с околния терен.

Ето и становището на професор Николай П. Ковачев, изложено в статия във вестник "Септемврийско слово": "На югоизток от Белоградчик по посока към Михайловград и долината на Огоста се простира западната част на Предбалкана: Ведренишки рид и Широка планина с връх Типчен /941 м/. На изток от Широка планина от вр. Бърдото /Голо бърдо/ продължава Вереница планина или Веренишкото бърдо, което е покрито с варовити камъни и тук-там, храсти. В северните му стръмни склонове, по шосето за Михайловград са разположени селата Горна и Долна Вереница.

За Горна Вереница населението по предание разказва, че било турски чифлик, в който живеели и работели български ратаи; след Освобождението турците се изселват и селото остава чисто българско. Днес то има около 720 жители и е включено в община Долна Вереница.

Село Долна Вереница някога е било разпръснато: първоначално се е състояло от по няколко колиби: Влашка поляна, Ясено, Дългия кладенец и други, които се обединили в ново село с отделно име. Сега Долна Вереница, което е център на община и на ТКЗС, има около 1000 жители.

По всичко изглежда, че двете села са значително старинни, а също така и техните названия. В турски документи те са фиксирани най-рано през 1472 година, като "село Горне Вираниче" и "село Долне Вираниче"; в 1666 година - "Вираниче-й баля", т.е. Горна Вереница, а през XVIII век - "Верениче и сигир" т.е. Малка Вереница. Тук името на селата по народна етимология е свързано от турците с тяхната дума от персийски "виран", разрушен, разнебитен", виране "развалини, руини"; изоставено, напуснато място.

Според народното обяснение имената на селата се свързват с варовития състав на камъните в района, от които е горена вар във варници. Някои пък извеждат името от вереница, доверие, като го обясняват с това, че жителите си давали помежду си храни и пари "на вереница", т.е. на вересия. И едното и другото обяснение не отговарят на научното тълкувание на имената.

Първоначалната дума, легнала в основата на името Вереница, е изчезнала в нашия народен език и за нея можем да се досетим само въз основа на сравнения с другите славянски езици. В сърбохърватски език "Вереница" означава: 1. Годеница; 2. Растение "великденче" (лат. вероника). В руски език Вереница писмено е отбелязана през XVIII в. и се свързва с корен "верень" ред, редица, върволица, в глагола "веренить" - вървя във върволица, редица; украинското е веренька "редица"; сродно със староиндийското "врдам" /тълпа/, литовското "верти" - нанизвам, поставям в редица, общ корен във верига и верея (старобългарско) лост за затваряне на врата - резе.

Първоначално вереница е означавало близката планина, бърдо, дълго около 14 км, и по името се е противопоставяло на Широка планина и Веренишкото бърдо: по значение то било свързано с понятието "верига" - нещо тясно и проточено, хребет с отделни височинки. Местни названия от типа - веригата, заредът, редица от скалички, съществуват на много места у нас. При възникване на селата името на бърдото /планината/ по пътя на топонимията се пренася върху тях; първоначално ще да е било едно село Вереница, а след като се разселва и се образува второ селище със същото название, явява се нужда те да се диференцират чрез допълнителни определения "Долна" и "Горна" сравни Долно и Горно Крушево, Горен и Долен Дъбник, Горна и Долна Липница и пр. По-късно планината - бърдото добива вторично название, образувано от имената на близките села, вместо Вереница планина имаме Веренишкото бърдо. Това явление се среща и другаде: името на река Етър преминава върху село Етър, а тя започва да се назовава Етърска река.

Горна и Долна Вереница носят старинни славянски названия, в които е залегнал изчезналият географски термин вереница "верига, редица, върволица".[22] И трите становища /основни/ за произхода на наименованието на селото приемат, че то е едно старо славянско селище, създадено още при заселването на славяните из днешните земи на Северозападна България, че наименованието на селото е славянско.

Най-вероятно и приемливо е, че славяните, които се заселили в днешното землище на Долна Вереница, на мястото на същест­вуващи тук населени места по времето на траките и римското владичество, но разрушени от хуни и авари, още с отсядането им, виждайки планинската верига /вереница/, наричат Вереница /верига/ планина. Така те дават израз на отношението си към околната природа, свързват своя живот с тези места.



[1] Стоян Марков - град Фердинанд /антропогеографски проучвания/ - 1944г., стр.56.

[2] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г.,стр. 120.

[3] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана – 1999 г., стр. 121.

[4] Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района - 1994 г., стр. 25.

[5] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр.85.

[6] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр. 68.

[7] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр. 19.

[8] Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района – 1994 г., стр.42.

[9] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр.68.

[10] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр.85.

[11]Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района - 1994 г., стр. 115.

[12] Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района – 1994 г., стр. 117.

 

[13] Георги Александров – История на Монтана, Кутловица и района – 1994 г., стр.15.

[14] Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района – 1994 г., стр.119.

[15] История на село Долна Вереница - 1928 г, машинопис, стр.20.

[16] История на село Долна Вереница - 1928 г., машинопис, стр. 3-4.

[17] Тодор Спасов - Спомени и исторически бележки за село Долна Вереница, Михайловградски окръг – 1978 г., машинопис, стр. 6-7.

[18] Стоян Марков - град Фердинанд /антропогеографски проучвания/ - 1944 г, стр. 52.

[19] Георги Александров - Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана - 1999 г., стр. 86.

 

[20] Тодор Спасов - Спомени и исторически бележки за село Долна Вереница, Михайловградски окръг – 1978 г. машинопис, стр. 7-11.

[21] Александър Григоров - Селищните названия на Горна и Долна Вереница, списание "Език и литература", год.ХХУШ, кн.2.

[22] Проф. Николай П. Ковачев “Имената на нашите селища”, в. “Септемврийско слово”, бр.  1860 от 21.11.1972 г.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.