Иван Дамянов

Долна Вереница през вековете

Долна Вереница през вековете

Част втора - Турското робство

 

ЧАСТ ВТОРА

 ДОЛНА ВЕРЕНИЦА ПРЕЗ ТУРСКО РОБСТВО

 

1. СЕЛОТО ПО ВРЕМЕ НА НАШЕСТВИЕТО НА ОСМАНСКИТЕ ТУРЦИ НА БАЛ­КАНИТЕ

Нашествието на османските турци на Балканския полуостров довело до заробване на балканските страни. Първа България паднала под турско робство в 1396 год. Това било голямо нещастие и истинска катастрофа. Многобройно население било по жесток начин избито от турските поробители. Цели селища били обез­людени, опожарени и разграбени. Много българи и българки били отвлечени насилствено в робство, а голяма част от тях продадени на пазарите за роби в Близкия изток.

Преди поробването Долна Вереница е включено в пределите на западното българско царство със столица град Видин и цар Иван Страцимир. Населението от равнините на района и по поречието на река Огоста, където се придвижвал турският аскер, било подло­жено на грабежи, опустошения, избиване и вземане в робсто. Регистър на Видинския санджак от 1454-1455 година, който обхваща 421 села, 4 града, 4 манастира и 90 мезри /според професор Христо Гандев, турският историк Иналджик и други учени терминът "мезра" означавал опустяло, обезлюдено, понякога и разрушено село и неговото землище/.

В онова време селата Долна и Горна Вереница са многолюдни. Нещо повече, броят на населението им нараства. В османотурския документ от 1454-1455 година село Долна Вереница е посочено със 197 домакинства, село Горна Вереница е със 100 домакинства. Само след 23 години, съгласно друг османотурски документ от 1478 година Долна Вереница е имало 264 домакинства, а село Горна Вереница 123 домакинства. За тези 23 години броят на домакинствата в Долна Вереница нараства с 67. Това положение дава основание да смятаме, че двете села не са пострадали от турските поробители в началните години на робството. Историците Георги Александров и Траяна Ценова смятат, че това се дължи най-малко на две причини. Едната причина за запазване и нарастване броя на населението в тези две села в началото на робството се свежда до тяхното месторазположение. Те се намират на запад, на 7-8 километра от поречието на река Огоста, встрани от пътя на придвижване и засядане на завоевателите. Освен това двете села са разположени далеч от равнинната част на района, в полите на Веренишкото бърдо, обрасло с гъста гора. При нужда, при турски грабежи и безчинства населението можело да се укрива в горите.

По данни на османотурски документ от 1454 година село Долна Вереница, заедно със селата: Горна Вереница, Криводол /днешното Трайково/ край Лом, Арчар, Видинско и две села от Пиротския край били включени в състава на крупно феодално владение на Софийския бейлербей. Може да се твърди, че това било сериозна закрила на населението от грабежите и насилията на турците. Освен това се допуска, че в тези села освен потърсилите убежище изселници, властите насилствено настанявали изселници от близки и по-далечни места, за да работят и осигуряват по-големи доходи за видния феодал, управител на най-голямата военно-административна единица в българските земи. Село Долна Вереница е осигурявало годишен доход на бейлербея 29 015 акчета. През 1455 година бейлербей на Румелия бил Дайь-Караджа бей. Това била другата причина селата Долна и Горна Вереница, в началото на турското робство, да са привлекателни за пострадалото население от района. "Изглежда, че многобройното население на Горна и Долна Вереница трябва да свържем с тези събития. Възможно е някои от тези, които живеели в селищата с турско проникване, да са намерили подслон в двете села. Тяхното местоположение благоприятствало за по-спокоен живот с това, че не са на пътя по река Огоста, нито в открита равнина, а заемали средно положение, закриляни от гористото тогава Веренишко бърдо. Причината за запазването им като най-големите селища след Видин трябва да се търси и във факта, че били владение на бейлербея, вторият човек след султана, което било сериозна закрила за тях от произволията на армията и чиновниците.[1] Траяна Ценова пише: "В района от опустели селища и мезри, само на 8 километри от Кутдовица са разположени многолюдните за времето села Долна и Горна Вереница - първото със 198 домакинства /Видин по това време е със 187 християнски домакинства/ и второто със 100 домакинства. Двете села са част от хасовете на румелийския бейлербей - управител на най-голямата военно-административна единица в империята... Не можем да твърдим със сигурност, че населението на Кутловица е сполетяно от съдбата на жителите на селата Скомя и Долни Цибър, както не можем и със сигурност да го отречем, но вероятно част от него е било изселено в Долна Вереница или Горна Вереница, за осигуряване на по-големи доходи на видния феодал. Възможно е по-сигурната защита и някои привилегии да са направили от двете села предпочитани места за живеене и работа не само за жителите на Кутловица, но и на други села от района, които не са отбелязани в регистъра. Временната или по-трайна миграция е присъщо явле­ние за първите векове на робството".[2]

 

2. ОБЩИНАТА, ЗАДРУГАТА И БИТЪТ НА ДОЛНОВЕРЕНИЧАНИНА

Макар и зависима от подчертано централизираната турска власт, българската община била запазена през време на робство. Това станало по тактически съображения, с цел турската власт по-успешно да преодолява срещаните трудности и съпротивата на българското население.

По силата на традицията, наследена още от времето на независимата българска държава, селяните на открити събрания избирали старейшина /като сегашните кметове/ на населеното място. Първенците от общината /често от няколко села/ избирали кнез. Кнезовете от общините пък избирали един между тях /баш кнез/, който представлявал тях и населението пред по-горната турска административна власт. За да си осигури по-добра опора турската власт със закон от 1586-1587 година гарантира известни привилегии на кнезовете - освобождаване от някои данъци и други задължения. Георги С. Раковски пише: "Макар и паднал под турско иго, българският народ пак е избирал.. .във всяко село и всяка година по един старейшина и по един бирник. Първият им ръководи селските обществени работи, а другият събира царския данък."

Общината имала задължението да подпомага турската власт при определянето на данъците на селяните, а така също и при тяхното събиране. Старейшината съхранявал РАБОША за данъци­те на населението, а цанкуша /отрязъка/ оставал в данъкоплатеца. Понякога когато селянин-данъкоплатец не бил в състояние да изплати навреме данъчното си задължение, общината поемала тегобата за известно време. Така българската община като орган на административното управление в турската държава съдейства за набирането на средства в държавната хазна, но от друга стра­на, като традиционна българска институция, защитава интересите на населението, угнетено и експлоатирано от турската феодална класа.

Българската община променяла своя характер в зависимост от характерните обществени, културни и икономически тенденции в развитието на обществото.

След реформата в 1834 година, която премахва спахийската система, българските общини са задължени да поемат функциите на спахиите. Те разпределят свободните земи, грижат се за земите на починали без наследници, поемат грижи за вдовици и сираци. Те събирали данъците и средства за изграждане на църкви и училища, събирали владишкия данък и други. Вземали мерки за изпълняване на ангариите към държавата.

По време на Възраждането българската община засилва своята социална роля и участие в националноосвободителната борба и най-вече в изграждане на църкви и училища. Избират се училищни и църковни настоятелства.

Общината регламентирала и взаимоотношенията между населението. Тя следяла за спазване на обичаи, закони, традиции, установили се сред населението. Например когато косачи окосят ливадата на даден стопанин, сеното се разпределяло: 2 навилици за косачите, а 1 за притежателя на ливадата. Ако пък тревата е рядка, окосеното сено се събира и дели на 5 части, от тях 3 на косача и 2 за стопанина на ливадата. Общината и старейшината се намесва, когато това не се спазва и има оплаквания. Така също и при извършване на общи работи спрягане на впрегове /четверка/ при разораване на ливади /целина/, превозване на тежки товари и други.

Общината поемала грижите за ценяването на селски говедар, коняр, свинар и за тяхното възнаграждение. За тази работа се наемали бедни долновереничани. Тези общоселски ратаи работели от Гергьовден /през пролетта/ до Димитровден /през есента/. Те получавали своето възнаграждение в натура или пари от селяните, собственици на животните, които гледали.

Макар и в отделни случаи, общината се намесвала и в решаването на интимни взаимоотношения между селяни и най-вече младежи. Тодор Спасов Илиев описва едно предание за намеса, която довела до драматичен край: "За строгите нрави и морални възгледи на селяните през това време ще разкажа една случка /по спомени на Андрешко/. В селото дошли калайджии... баща и син и се настанили в двора на един селянин.. .Хазаинът на калайджиите имал дъщеря. Тя се влюбила в сина на котларя, който бил хубав момък. Любовта им не останала скрита за селските жени. Из селото плъзнала мълва за техните любовни връзки. Научил и старейшината на селото Лато Стефанов. Под въздействие на възмущението на населението той повикал момата за обяснение. Момата признала за връзката си със сина на калайджията. След умуване старейшината и неговите съветници подлагат на "публично поругаване" момата.

Дошла неделя. След пускане на черква населението се събрало на площада, пред дома на Анастас Мечкарски.

Жените, които имали дъщери и се считали пазителки на сел­ската моминска чест, се наредили в кръг, а зад тях останалите селяни. Дошъл старейшината със своите съветници. Пъдарите /полски пазачи/ и кехаята довели младата "грешница". Старейшината обявил наказанието - за погазване българската моминска чест и девичество, момата се наказва с публично поругаване.

Две от най-злите майки се приближили до момата, вдигнали полата и ризата й до кръста и ги превързали с връв. Кехаята се навел, строгите майки наместили момата на гърба му, той я хва­нал за двете ръце и тръгнал да обикаля кръга.

Пръчките на озлобените жени удряли по красивото моминско тяло. При третата обиколка от бедрата на момичето потекла кръв. Зрителите останали поразени. Старейшината със своите съветници спокойно наблюдавали. Селяните се прибрали по домовете си с наведени глави. Момичето плачело и закривало очите си с ръце. Изгонена от своите родители, момата била приета от свои роднини, а наскоро след това се омъжила за вдовец с 6 деца от Берковица и никога не минала през селото."[3]

Турската власт не стои настрани от общинските дела. Във всяко по-голямо село /с. Долна Вереница по онова време е голямо населено място/ е бивал назначаван от турските власти субаши - турчин, полицейски служител. Той със своите помощници - пандури /такива е имало 2 души, говори преданието и в селото/ следял за изпълнението на законите, зачитане на традициите и турските верски чувства, от местното население. Селяните били задължени да се отнасят с уважение към субашата, да зачитат волята му.

"Без неговото разрешение да не предприемат свои инициативи и действия, които биха били обидни или в нарушение на турските религиозни чувства и вервания.. .Немислимо било селянинът да отиде на нивата си и да бере кукуруза, докато не мине байрамът....

...Когато в селото имало сватба, младоженците, кръстникът, селските първенци и сватбарите трябвало със свирни и най-хубави ястия да отидат първом при субашата, да му целуват ръка и с кола или шейна /според сезона/ да го докарат в двора на момъка, тук, той без да слиза от колата, обядвал, старейшините му стоят "диван чапраз", а хорото се виело живо около него; разположен от това, субашата от време на време вадел лъскавите си пищови и пушкал във въздуха".[4]

Няма писменни източници, малко е запазено и в паметта на поколенията за мястото на помещението на субашата и неговите помощници в селото, за имената и някои, макар и отделни действия или характерни забележими прояви през петвековното турско робство. Останал е един спомен. Родителите на малко момче му ушили бели дрехи, подобни на дрехите, които носели турските пандури.

Виждайки приликата на дрехите му с тези на пандурите, селяните започнали да го назовават не по име, а Пандурко. Майка му пък го назовавала "мамин Пандурко".

Момчето пораснало. Станало мъж и глава на семейство. Пря­корът му не само останал, но станал название на рода. Появил се рода Пандурковци, от който и днес има издънки.

В паметта на поколенията е запазен спомен за караула - така селяните наричат дълго време след Освобождението мястото, нами­ращо се вдясно от пътя при влизането в селото откъм Монтана. На това място, по-високо от околния терен, се намирало помещение, в което се помещавала турска военна охрана. Тази военна част вероятно е охранявала един от главните пътища София - Видин, минаващ през селото. Или пък тук се е помещавала местната турска власт - субашата и неговите помощници. А може би и най-вероятно това помещение е изпълнявало и двете функции.

Преданието говори, че при накипяло недоволство /вероятно това е станало в последните години на робството, когато Северозападна България била обхваната от въстания и бунтове/ населението нападнало караула. След като разбили караула, селяните подкарали и добитъка си и се укрили за известно време в местността Батунин дол, на поляната над Хайдушкото кладенче, обрасла с гори, за да избегнат отмъщението на турската власт. Има запазен спомен, че субашата и двама пандури се помещавали в сграда в горния край на селото.

В паметта на поколенията са запазени спомени, че старейшини в селото са били от родовете: Ненчинци, Панинци, Еванчовци, Стокьовци, Боторовци, Латовите. Последните години на роб­ството са запомнени като старейшини - Димитър Стокьов и Лато Стефанов. Лато Стефанов бил последният старейшина. Той посрещнал войскова част /един ескадрон/ руски освободители, които преследвали група турци с каруци.

"Селското население живеело в задруги, т. е. в големи семей­ства, състоящи се от 10-15 и повече кръвнородствени малки семейства /съпружеска двойка и деца/, които живеели в едно гумно, работели заедно и принасяли заработеното в едно, хранели се наедно и се управлявали от един домовладика - прадядото или дядото, наричан още "старец". В задругата обикновено имало по няколко "чичове" - чичовци /също остарели и побелели хора/, бащи - братенци, много синове, внуци и правнуци - често 50-100 дори 150-200 души".[5]

Задругата - родовата организация, тази своеобразна традици­онна икономическа организация в семейните отношения, още от времето на славяните, устояла на много социални бури през вековете, се запазила за дълго и през турското робство. Задругата била икономическа организация, която много спомагала на селя­ните за преодоляване на големите житейски трудности и несгоди. Тя предпоставяла добри условия за възможно най-резултатно използуване на труда на хората и по този начин и най-големи възможности за добри резултати от труда. Хората в напреднала възраст дядовците, били ангажирани с отглеждането на овцете и козите. Младите, не влезли още в работоспособна възраст, през лятото изкарвали незаетия в работа добитък - крави, телета, на паша, а понякога и работния добитък. Възрастните жени - бабите, се справяли с къщната работа. Те приготвяли храната на задругата, месели хляб, грижели се за домашните животни - кокошки, свине и др. Хората в работоспособна възраст - мъже и жени, вършели кърската работа, - оран, копан, жътва, вършитба, косене и т. н. Мъжете се ангажират с - оран, коситба, сеитба и т. н., а жените - със садене, плевене и т.н. През зимните дни жените - влачели и предели, плетели фланели, елеци, чорапи, ръкавици и други, тъкали шаек за дрехи, черги, плат от памук или кълчища /коноп/ за дрехи, шиели ризи и т. н. Мъжете потягали инвентара, хранели и гледали добитъка и с шейни извозвали оборския тор на нивите.

В задругата хората се чувствали по-сигурни в утрешния ден. Ако някой от членовете на задругата - баща или майка, умре, задругата полагала грижи за децата. Когато член от задругата се разболее, членовете й се грижели за него и т. н.

Задругата се управлявала от най-стария - дядото, наричан още "старец" или "домовладика". Той се разпореждал с цялото недвижимо и движимо имущество, обща собственост на задругата. Разпределял работата между членовете на задругата, представлявал я пред властите. Властта търсела него при определяне на данъците и тяхното събиране и всички въпроси, свързани със задругата и нейните членове. Уреждал взаимоотношенията с други задруги и техните членове.

В задругата управителят се ползвал с почит и уважение от всички. Неговата дума била закон. На синията /софрата/, докато не започне дядото да се храни, всички изчакват. Където и да се появи, всички ставали и с почит го посрещали.

Съпругата на "стареца" - бабата, имала най-голяма власт след него. В къщата, в домакинската работа тя се разпореждала. Тя разпределяла работата между жените.

Задругата като организация на семейните взаимоотношения извънредно много допринася за запазване на традициите, за оцеляване и запазване на българската народност. Бабата се грижела за спазване на традициите, за зачитане и честване на празниците, за посещения на богослужения в черквата. Изисквала да се спазвт моралните норми на поведение от жените и младата челяд, полагала грижи за възпитанието им най-вече в трудолюбие.

В живота на задругата има най-различни случаи за избиране на нов управител-старец. Най-често когато дядото умре, за негов заместник се избирал най-големият му син. Когато обаче друг по-малък син се изявявал като умен, опитен и разпоредителен, бил избиран той. Когато дядото умре и няма своя мъжка рожба, за управител на задругата бива избран чичото т.е. братът на дядото. Имало случаи, макар и единични, когато жени бивали предпочитани за управители на задругата. Имало и случаи, когато зет на къща /които обикновено били считани за безгласна женска опашка/ пое­ма да ръководи задругата.

В известна степен задругата спомагала за смекчаване на робското тегло. Във всички взаимоотношения - данъчни, икономически и житейски, задругата се представлявала от дядото, а останалите членове си вършели своята работа. В началото на робството някои данъци бивали определяни на къща - "димнина", "кошарина". Така живеещите малки семейства /семейни двойки с деца/ в един двор, плащали един данък.

Става ясно, че живеещи задружно в големи семейства, селяните по-успешно се справяли с житейските трудности, запазили своя бит, своите обичаи и традиции и българския дух през вековете.

По време на разлагането на господстващите феодални отно­шения в Турция, от средата на XIX век започва и разпадането на патриархалните семейства-задруги. "Синовете започват да се стремят към стопанска независимост и чакали само "старецът" да "склопи очи" /т. е. да умре/, за да се разделят ".[6]

За дълги години и след Освобождението в село Долна Вереница се запазват наименованията на родовете, макар че задругите ги няма. По няколко малки семейства /семейни двойки с деца/ носят едно и също родово наименование.

За тези родове Тодор Спасов Илиев пише: ".. .От освобождението 1878 година в селото се помнят следните родове: Андрешковци, Арсенчовци, Белинци, Беляците, Бобакови, Божинови, Боторовци, Боянини, Бургиите, Бързаците, Ванкинци, Банкови, Видоловци, Влахови, Власкови, Вълците, Върбанчовци, Генуцинци, Герговци, Герците, Гмитринци, Гроздинци, Гъргоровци, Джаджовци, Джоринци, Дидови, Дойковци, Еванчови, Еленчови, Еленовите, Живанини, Жиовчени, Зеериови, Здравковци, Златарете, Ицови, Искърновци, Каменовци, Клисурчене, Кожухарите, Конджови, Коцинци, Криволянците, Крушарете, Кръстници, Кьосевете, Лазаровци, Латовите, Латовци, Лацини, Лилови, Лилкови, Лукановци, Лумпарете, Маданците, Манавците, Мановци, Маринкови, Мацинци, Мечкарците, Мутавчиите, Мъжкарците, Мърляците, Ненчинци, Ненковци, Новите, Ноеви, Нунинци, Пандурковци, Панинци, Панкови, Панталешковци, Пердинци, Пауновци, Рикшенете, Ристовци, Ръжениците, Свраките, Спасови, Стипцовци, Стокьовци, Стоянчови, Средкови, Страшковци, Събинци, Талигарете, Тинчови, Тонинци, Торньовци, Тотинци, Точови, Трифоновци, Тропчини, Тудоровци, Тупанците, Ценковци, Цонинци, Чернинци, Шкодровци, Шукалците.

За най-стари родове се смятат: Боторовци, Мечкарците, Панинци, Трифоновци, Стокьовци, Еванчовци, Стоянчовци, Лазаровци, Каме­новци, Кожухарците, Ненчинци, Белинци.

Най-бедни били родовете, които живеели в Манаркова махала до връх Свети Илия - Ванкинци, Кръстници, Ненковци, Арсенчови, Еленови и Ицови. Те били почти безимотни. Не притежавали нито кола, нито работен добитък-волове или крави. Когато ходели на къра, носели винаги манара - брадва, откъдето получили и прякора си манарковци, а махалата Манаркова махала. Те работели главно като селски пастири-говедари, овчари, коняри, свинари, пъдари /полски пазачи/ и слуги /ратаи/ в селските чорбаджии и по-заможни селяни. Последен представител на Манарковци беше Назарче от Ненковци, който през 1902 година убил с нож Лазар Луканов затова, че не му платил за паша на коне за две години.

Родовете: Ценинци, Спасови, Младеновци са били също мало­имотни, но са притежавали по един колесар /половин волска кола/, заради което ги нарекли Колесарковци, а махалата, в която живеели - Колесаркова махала. Някои от тях по-късно успели да се замогнат и сдобият с цяла кола.

За времето 1900-1970 година от селото изчезнаха или почти изчезнаха родовете: Събинци /оставили само наименованието Събина бапка/, Шкодровци, Власкови, Видоловци, Тудоровци, Конджови, Стоянчовци, Тинчовци, Каменовци, Ноевите, Пунчовци, Гмитринци, Мацинци, Ванковци, Бургиите, Бобаковите, Панталешкови и Талигарете.

Водещи фамилии, през турското робство и след освобождението, от които произлизали кметове, попове, търговци, народни пред­ставители и други са били: Мечкарците, Боторовци, Трифоновци, Еванчовци, Стокьовци, Тинчовите, Лазаровци, Панковите, Беляците, Тудоровци, Генуцинци, Панинци, Искъровци и Гъргоровци".[7]

Непосредствено след Освобождението от селото се преселили хората от рода Кикерелците в Кутловица. И името на този род е забравено в селото, но е известно в Кутловица.

След Освобождението в селото има още ро­дове: Атанасови; Бърнзини; Вачкови; Връбчарете; Гърджинци; Давидкови-Ерменкови; Зерзеците; Колчини; Лачови; Магерете; Милчови; Обретенови; Пиркови; Писарите; Поповите; Пощаджиите; Първанчови; Рувелците; Цанинци; Ценинци.

Още през турското робство млад долновереничанин - Генчо Георгиев Генчев, дошъл в Кутловица в турско семейство на работа. Силен, трудолюбив и честен той спечелил доверието на турчина, който му оставил известно имане. Генчо Георгиев Генчев дал началото на известния род Генчеви. Дълги години той притежавал воденица - Генчовата воденица. След Освобождението Генчо Георгиев Генчев се изявил като общественик. Два пъти е кмет на това населено място. Първият път на Кутловица, а втория - вече на град Фердинанд /01.09.1895 год., до 19.07.1897 год./. По времето, когато кмет е Игнат Попов /от 1890 до 1894 год/, Генчо Георгиев Генчев е заместник-кмет.

В описанието на Тодор Спасов Илиев е посочен родът Панинци два пъти. Днес в селото има все още отделни хора от три рода, носещи едно и също име - Панинци. Вероятно в далечното ми­нало това е бил един голям род. Единият днешен род Панинци идва от Григор Панин. Григор Панин и неговият син Стратоник Григоров в различно време са били кметове на селото. Този род в селото именуват още Рувелците. В селото са останали Владимир Стратоников, наричан Дико Рувелски, над 85-годишен и Иван Ана­ниев Стратиников. Другият род Панинци живее в края на селото, до полето. От този род е Павел Владимиров Костадинов и синът му. Третият род Панинци, хората от който живееха в Мечкина махала, близо до зъбера - извора. От този род в селото няма хора.

Родът Боянини получава наименованието си след Освобожде­нието, когато мъжът на Бояна умира и родът става Боянини. Родът Лазаровци и родът Тугларете е един и същи. Кога и по какъв повод родът Лазаровци е назован Тугларите, не е известно. Родовете Еленчови и Вълците са един и същи род - Еленчови. Кога и по какъв повод Недялко Найденов е получил прякора вълка не е известно. Родът Ценковци по какъв повод и кога неизвестно е получил наименованието Пишиите.

Повечето от родовете са наименовани по личното име на родоначалника: Андрешкови, Арсенчови, Атанасови, Боянини, Гроздинци, Гмитринци, Еванчови, Здравковци, Каменовци, Лаза­ровци и още други.

Много са и родовете, получили своето наименование като пря­кор по външни белези, физически признаци или по характерен психологически белег. На други страници от тази книга се съобща­ват евантуалните поводи за наименованието на родовете: Бързи­ни, Писарете, Пандурковци, Поповите, Талигарите. Тук ще съоб­щим евентуалните причини за наименованието на още някои от родовете. Хората от рода Бързаците били пъргави, подвижни и най-важното при ходене много бързали, заради което били наименовани Бързаците. Прякорът Таралежа бил даден на член от рода, но впоследствие станал име-прякор на рода. Хората от рода Крушарете по всяка вероятност са имали слабост към крушите като плод или са отглеждали крушови дървета или пък са посягали към крушови плодове на свои съседи или съселяни. Родът Лилкови, става по-късно Стоманярете. Предание говори, че Първан от Лилкови бил хванат при опит да откраде пръчка стомана. В селото като стих се подхвърлял дълго време "Ой Първане Стоманяра, дето крадеш два-три чифта опинци /цървули/ и една пръчка стомана"! И така родът получил прякора Стоманярете. Кукурега е прякор на човек, който станал име-прякор на рода.

Някои родове пък получили наименованието си от работата, която извършвали. Мутафчиите-Въжарете, преди години имали своя работилница до моста над селската бара в центъра на селото. Те изработвали чували /сакуи/, чулове, въжета и други от козя козина и клъчища /коноп/ и родът получил името Мутафчиите -Въжарете. Първан Стоянов дълги години след Освобождението е пощенски служител и родът получава името Пощаджиите.

От големия род Мечкарците по време на турското робство в селската църква "Свети Никола" свещенодействали поп Първан и поп Иван - баща и син. След Освобождението Анастас Цеков Мечкарски е депутат в Учредителното и в Първото велико народно събрание. Кметове на селото в различно време били Анастас Цеков Мечкарски, Анастас Димитров Мечкарски, Павел Димитров Мечкарски и Апостол Димитров Мечкарски /последните трима са братя/. От този род учители са били: Павел Димитров Мечкарски, Цеко Еленков Мечкарски, Милка Апостолова Димитрова и Венка Павлова Димитрова. Димитър Анастасов Мечкарски изтъкнат кооперативен деятел.

Един от големите родове в селото е Кожухарците. Този род дава един учител още преди Освобождението - Иван Талигарски, а след Освобождението: един адвокат Александър Иванов /Сандо Вачов/, водач на анархистите в селото - 1920-1923 година, един фелд­шер - Исай Иванов, един поп Дамян, и един единствен от селото професор-фармацевт - Иван Исаев Иванов.

Родът Писарете, появил се след Освобождението, дава един общински писар - Спас Илиев Панин, двама учители - Тодор и Иван, и двама висшисти - лекарят Спас Иванов Спасов и агрономът Чавдар Иванов Спасов.

Родът Милчови дава един генерал - Димитър Миланов Найденов, старши офицери - Константин Данаилов Костадинов, Иван Николов Антонов, Иван Данаилов Костадинов.

Родът Вачкови, макар и в малък състав: дядо Вачко, синът му Михаил Вачков Ценов със съпругата си, внуците на дядо Вачко - Павел и Генади /Гяко/, със своите съпруги и правнуците на дядо Вачко - 6 души, общо повече от 10 души, съществува до 9 септември 1944 година. Всичките живееха заедно в една много голяма двуетажна къща, заедно обработваха земята и отглеждаха добитък. Заедно се хранеха на една синия /софра/. Доходите им са общи. Хората от този род отглеждаха две-три глави коне, два чифта /впряга/ работен добитък /волове/, десетина глави едър добитък - крави и телета. Стадото овце и кози отглеждаха зиме и лете на кошарите в Жеравица. За тях се грижеха дядовците Вачко и Михаил. Правнуците Михаил и Александър през лятото пасяха незаангажирания в работа едър добитък. Хората в работоспособна възраст обработваха земята - оран, копане, жътва, косене и т. н. Този род наподобяваше много една селскостопанска /земеделска/ задруга.

Той се разпада след 9 септември 1944 година. От него в селото няма хора.

Родът Събинци постави наименованието Събина бапка. По име­то на родове са наименованията на местностите Джорина локва, Лилкова туфа.

През времето на турското робство къщите на долновереничани се различавали от така наречените уземки /къщи изкопани в земята/, в които живеели селяните от полския район. Къщите на долновереничани били изградени от камък и дърво, измазани с кал. Приземната част от къщите, която в повечето случаи била наполовина вкопана в земята, се изграждала от камък. Надземната част се изграждала от дървета и била изплитана със свинакови пръти /свинак е вид жилаво дърво/, поради което населението ги наричали плетарки. Покривите били от слама, суха трева или от кукурузяк /царевичак/, когато по-късно хората започнали да отглеждат царевица. "...1850 година селото имало 80 къщи. Само две от тях били покрити с керемиди и две с плочи. Църквата също била покрита с плочи. Останалите къщи в селото били покрити със слама и кукурузяк".[8]

В надземната си част къщата се състояла от две помещения. Най-важната й част било помещението, където е оджакът /голям, широк отвор-комин/, който служел за излизане на пушека, за про­ветряване и за осветление. Това помещение селяните наричали ижа /хижа/ или още къщи. То служело за съхраняване на цялата покъшнина на домакинството. Тук се месел хлябът и се приготвяла храната. В другото помещение, наричано от селяните соба, те прекарвали повече от времето си през зимните дни и вечери.

Членовете на домакинството спели на ръчно домашно изра­ботени одри /кревати/ от дърво. Често те били изплетени от пръти - леси, поставяни върху дървени магарета. Върху лесата под постелята се наслагвала слама или суха трева. Някои домакинства поставяли сламата или сухата трева в изтъкани от кълчища /коноп/ прътени сламници. Възглавниците също се напълвали със слама или суха трева, а когато селяните започнали да отглеждат царевица - с шушляк /листа от кулен-мамул/. Постелите и завивките били домашно изработени черги от вълна или кълчища. В студените зимни нощи хората преспивали в помещенията на животните, за да използват естествената им топлина.

Храната се приготвяла от жените в домакинството. Пшениченият хляб е наричан от селяните чист хлеб, но пшениченото брашно - чистото брашно, било в недоимък. Много домакинства се хранели с ръжен хлеб, с просеник, а когато селяните започнали да отглеждат царевица - с кукурузник и качамак. Чист хляб, от пшеничено браш­но, се месел в повечето от домакинствата в добри дни - празнични дни - Бъдни вечер, Коледа, Ивановден, на рожден ден, кръщене, сватба, селски събор, Задушница и т. н.

В повечето случаи се приготвяли постни гозби /ястия/ от боб, леща, чушки и лук, супи от листата на лобода /градинско растение с високо и твърдо стебло и големи кръгли листа/, от киселец и други. По-късно благодарение на връзките на османската държава с европейския пазар били пренесени картофите, доматите, царе­вицата... За запръжка на ястия се използвала свинска мас. Макар и рядко се използвало и месо за храна - свинско, овче, говеждо, птиче и т.н. Кокошка в домакинството се колела веднъж в седмицата, обикновено в неделя. Свиня се угоявала почти във всяко домакинство и се колела на Коледа. На Гергьовден се колело агне, на Петковден или Димитровден - ялова овца.

Спиртните напитки били домашно произведените ракия и вино.

Облеклото на долновереничани се приготвяло в повечето случаи в домакинството и то от жените. Те изпирали вълната, влачели и предели. Те плетели фланели, елеци, чорапи, ръкавици и други, изтъкавали вълнени платове за дрехи - шаек и аба. Те изтъкавали и плат за ризи от памук или от кълчища, ушивали ризите на всички ръчно, с игла и конец. Някои от дрехите - потури, беневреци и други, ушивали терзии /шивачи/.

Селяните носели дрехите с естествения цвят на вълната, конопа и памука.

Обували се в опинки /цървули/, изработени в домакинството от кожа - свинска или говежда. Чорбаджиите закупували от габровски търговци обуща, наричани кундури.

 

3. ИКОНОМИКАТА И БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА СЕЛОТО

Загубвайки държавността си, българският народ по време на робството живее в много тежки условия. Селяните загубват собствеността върху земите си, на които дълги години били собственици, наследявани от поколение на поколение. Те били обявени за собственост на турската държава и така обработвани от селяните, вече не като собственици, а като наематели, като ползватели. Съгласно духа на основните предписания на шерията /религиозно законодателство/, султанът бил считан за наместник на пророка и следователно върховен разпоредител със земята. Той единствен имал право да раздава поземлени владения и раздавал такива на приближени на двореца и на заслужили военни - спахии. Създадени били поземлени феодални владения. В зависимост от размера на годишния си доход тези феодални владения били:

Тимари - най-малките по размери феодални поземлени владения с годишен доход до 20 000 акчета /акче - стара османска сребърна монета, равна на около 1/5 от гроша/, която до XVII век е единствената сребърна монета в Турция.

Зиамети - феодални владения с годишен доход до 99 999 акчета.

Хас - големи поземлени феодални владения с годишен доход над 100 000 акчета.

По данни от османотурски документи от 1455 година село Долна Вереница, заедно със селата Горна Вереница, Криводол, сега село Трайково /Ломско/, село Арчар - Видинско, и две села от територията на днешна Югославия - Пиротския край, били включени в голямо турско феодално владение хас, и дадени в ползване на софийския бейлербей. Това феодално владение съществувало около 23 години и се разпаднало. Със султански указ от 1478 година от горепосочените села, заедно със Студено буче, Кошарник и Вълкова слатина /местности или населени места/. Било оформено ново, по-малко феодално владение зиамет, с център село Долна Вереница. То било собственост на Бургич Пашаоглу Емир бей и Азепгироглу Хюсеин бей. Те живеели в град Видин и много рядко посещавали зиамета, най-вече по време на събиране на част от приходите, които селя­ните били длъжни да им предадат.

Спахилъците не се запазили през целия период на робството. До 20-те години на XIX век османската феодална система се раз­паднала. Това е времето на упадък на турската държава. Влия­нието на централната турска власт в Северозападна България е много отслабено. Разпадането на феодалната система в турската държава става под влиянието на развиващите се стоково-парични, пазарни отношения. По-малките феодални поземлени владения - тимари и зиамети, били заграбени от техните владетели или турски първенци. Новите собственици, чифликчиите се разпореждали със заграбените земи както намерят за добре, а селяните попаднали в по-тежки условия. Така освен на държавата те плащали и на чифликчията. Често бивали подлагани на унижения и физически насилия от чорбаджията-чифликчия.

Възникналите чифлици в по-малка или по-голяма степен имали характер на капиталистически стоково-парични стопанства. Раз­бира се, някои от тях запазили феодалния си характер. Създаването на чифлиците било свързано с много трудности. То изисквало не само стопанска предприемчивост, а и значителни средства за закупуване на земя, добитък и инвентар. Някои влиятелни турци във Видинския санджак намерили по-изгоден начин. Възползвайки се от липсата на ефикасен финансов контрол от страна на държавата в този далечен край и отслабената изобщо държавна власт, те се сдобили с документи /тапии/ и станали притежатели, собственици на имот. Така били създадени господарлъците, агарлъците и обхванали широко Видинския санджак. От 57 села от Ломския край в края на 40-те години на XIX век, само 14 остават мирийски - притежание на държавното съкровище - ни съобщава Симеон А. Дамянов в книгата си "Ломският край през възраждането".

По това време зиаметът Долна Вереница се разпада. Село Горна Вереница става турски чифлик, собственост на някой си Мустафа ага, видинлия. След неговата смърт чифликът преминал в собственост на син му Мохамед ага, а след като и той починал, чифликът е собственост на Хафъз Ибрахим. Същата съдба вероятно имат и други села от зиамета. Село Долна Вереница е едно от 14-те населени места, останали мирийско до края на робството. Мирийски останали и околните села Войници, Студено буче, Вълкова слатина /Д-р Йосифово/ и Кошарник.

През 1834 година турската централна власт официално премах­нала спахийския институт под напора на селските недоволства. Земите били раздадени на селяните. За сметка на това данъците били увеличени чувствително. Но тази реформа на централната турска власт не била проведена във Видинския санджак, тъй като тук цялата земя била заграбена от агите, а те не били склонни лесно да я отстъпят. Освен това този далечен за централната власт край бил обхванат от постоянни бунтове и въстания. Поради това централната власт била готова на отстъпки пред агите, само и само да направят всичко възможно, за да държат в подчинение раята.

"Във Видинския санджак обаче господарлъците не били премах­нати. Тук феодалната зависимост на селяните от господарите дори се засилила още повече, тъй като правителството оставило на агите не само земите, но и селата, за да създаде у тях материална заинтересованост да образуват първата преградна линия срещу Сърбия в случай на война".[9]

Това била още една причина - защитата на границата, поради която не били засегнати интересите на агите и реформата не била проведена.

През времето на турското робство селскостопанското производ­ство преобладавало. То било основен източник за получаване на доходи от населението.

Основният поминък и източник на доходи на долновереничани също било селското стопанство - скотовъдство, лозарство и земе­делие.

Земеделието било основен отрасъл на селското стопанство. То заемало особено място в живота на селяните, поради това че осигурявало необходимите хранителни продукти и фураж за добитъка. То предлагало ценна суровина и продукти за пазара. Славка Драганова в своята книга "Берковското село в навече­рието на Освобождението" ни съобщава за турски документи, от които става известно, че 1866 година във Видинския санджак били произведени 6 170 000 цариградски кила жито /едно цариградско кило се равнявало на 20 оки, а една ока на 0,94 килограма/, 6 500 000 кила ечемик, 1 500 000 кила царевица, 2 500 000 кила овес, 1 416 000 кила ръж, 10 000 кила фасул /боб/ и 159 000 кила кълчища.

Земеделието било основен отрасъл и за долновереничани. По данни от турски регистри, изнесени в книгата на Славка Драганова за 1877-1878 година, долновереничани притежавали 18150 дюнюма земя /един дюнюм се равнявал на 0,913 декара/. От "Историята на Долна Вереница - 1928 година" научаваме, че цялата земя на селото през 1850 година била около 17 000 декара, от които площта на нивите около 3 000 декара.

Долновереничани отглеждали зърнените храни: пшеница, ръж, ечемик, овес, просо, по-късно и царевица. В по-малки количества, на малки парчета земя отглеждали лук, боб, леща, чушки /пипер/, гръсти /коноп/ и други.

Когато в селото /1860 година/ били заселени около 200 татари, те започнали да отглеждат тютюн и ориз. Но след тяхното изселване отглеждането на тези култури отпаднало в непродължително време.

Лозарството също било силно застъпено. По данни от "Исто­рия на село Долна Вереница - 1928 година" през 1850 година долновереничани отглеждали около 900 до 1100 декара лозя. Веренишкото грозде и вино били известни и търсени от населението в района.

Скотовъдството за дълго време през турското робство имало предимство пред земеделието. Природните условия тук били много благоприятни за неговото развитие. Веренишкото бърдо предоставяло условия за паша на големи стада овце и кози. В равнинната част на землището имало естествени ливади, от които се събирало сено за изхранване на добитъка през зимата. Там имало и много необработваема земя, където пасял добитъкът. Историята на с. Долна Вереница - 1928 година ни съобщава, че през 1850 година площта на ливадите била 2000 декара.

"В турско време Ломският край е бил предимно скотовъден край. Цялата околност била богата с бранища, ливади и пасища, които представлявали естествено и условия за развитие на животновъдството".[10]

"Населението се занимавало със скотовъдство, лозарство и земеделие.

Приблизителната величина на тогавашната площ на съществу­ващите култури ще ни покаже кой е бил главният поминък на населението тогава. Районът на селото ни от тогава и до днес е 17 000 декара. През 1850 година - 1855 до 1860 година площта на нивите била 3 000 декара, площта на лозята е била от 900 до 1100 декара, ливадите - 2 000 декара, а горите и пашалъкът без общинските мери 11 000 декара.

Едрият рогат добитък е достигал до 600 глави, конете с магаретата 300 глави, козите и овцете до 14 000 глави... От тия данни се вижда, че главното занятие на нашите деди е било скотовъдството, а после лозарството и на трета ръка земеделието".[11]

Животновъдството осигурявало на селяните, месо, мляко, сире­не, кашкавал, масло и вълна от овцете, от която се тъчели черги и плат – шаек и олеви, за дрехи и се плетели фланели, елеци, чорапи, ръкавици. Кожите се използвали за опинки.

Животновъдството осигурявало суровини за занаятчийското производство. По-късно в условията на разпадането на феодалното натурално стопанство и развитие на капиталистическите пазарни отношения то станало важен източник на продукция за пазара. То осигурявало парични постъпления за посрещане ежедневните нужди от сол, газ и други. Селяните продавали едър добитък - телета, а понякога и волове, които замествали с подрастващи. Продавали овце, кози, агнета, кокошки, яйца и други птици. Про­давали и животински продукти - сирене, масло и други.

"В условията на разпадащато се натурално стопанство, ското­въдството не само осигурявало селското население с почти всичко необходимо за храна и облекло, но станало главен източник на неговите парични доходи. И ако тогава се случело някое домакин­ство да остане без биволи, волове, крави или коне, т. е. без едър добитък, с който се обработва земята, то никога нито един стопанин не можел да си позволи да остане без дребен добитък - овце, кози и свине, без домашни птици.." [12]

Преди всичко обработваемата земя била недостатъчна, за да осигури необходимите доходи за добър живот на населението. В книгата си "Берковското село в навечерието на Освобождението", опирайки се на турски данъчни регистри, Славка Драганова уста­новява, че средно на едно домакинство в Берковската каза се падали по 88 дюнюма /1877-1878/. Селяните в Долна Вереница били в по-благоприятно положение. Селото имало 148 домакинства, които притежавали 18 150 дюнюма, или средно на домакинство се падали малко повече от 100 дюнюма. /Виж приложената таблица./

 

Данъчен опис на с Верениче /с. Долна Вереница/

 

КАТЕ-

ГОРИИ

ДОМА-КИНСТВА

ДЮНЮМИ

ВЛАДЯНА ЗЕМЯ

КЪЩИ

ДРУГИ ИМОТИ

ТЕМЕТУЕТ

ДОМА-КИНСТВА

БРОЯ

ДЮ-

НЮМА

ПАРЧЕТА

БРОЯ

СТОЙНОСТ

В ГРОША

БРОЯ

СТОЙ-

НОСТ

В ГРОША

БРОЙ

СТОЙ-

НОСТ В

ГРОША

ПРИХОД

БРОЙ

СУМАТА НА ОБЛ. ДАНЪК

ГРОША

0-20

42

23

5

3000

4

6000

-

-

-

-

-

21-30

1

27

5

29000

1

2500

-

-

-

-

-

31-50

12

531

86

55400

12

19000

-

-

-

13

1000

51-75

17

1139

191

118900

17

63000

-

-

-

4

2500

76-100

23

2017

323

218200

23

103000

14

500

-

9

5750

101-150

48

5851

707

600700

48

296000

55

2500

-

20

13750

151-200

30

5239

515

530150

333

301000

146

23000

850

27

24250

201-300

10

2259

204

232400

10

127000

47

4500

300

18

13000

301-400

2

624

46

62200

2

40000

38

4000

150

3

2250

401-500

1

449

17

45700

1

3000

-

-

-

2

2750

ОБЩО

148

18150

2099

1869550

151

960500

27

34500

1300

86

65250

ПЕРЕКЕНДЕНТНИ ИМОТИ НА БЪЛГАРИ

101-500

11

128

13

13200

             

1-20

12

8

2

800

             

-1

13

-

-

-

1

2500

 

 

 

 

 

 

1. НБКМ - ориенталски отдел ф-28, архивна единица 91-1293 /1877-1878 финансова година/. еденица 620-1877.

2. Две домакинства са безимотни /без земя/, но имат собствена къща с оценка 1500 и 5000 гроша.

3. Три домакинства имат по две къщи. Едното има къщи с оценки 8 000 и 2 500 гроша. Второто с оценка 8 000 и 10 000 гроша и третото 15 000 и 10 000 гроша.

4. Една кошара с оценка 500 гроша.

5. Пет кошари с по 500 гроша оценки.

6. Девет кошари с по 5000 гроша оценка, две кошари с оценка по 1 000 гроша и една 1500 гроша. Казан за варене на ракия с оценка 2 500 гроша и един имот – къща, дюкян и яхър с оценка 12 000 гроша.

7. Три кошари с оценки по 500 тгроша и един хан с оценка 3 000 гроша /приход 300 гроша/.

8. Имот на едно домакинство – земя 322 дюнюма и къща с оценка 25 000 гроша, една бахча с оценка 2 000 грош, един казан за варене на ракия с оценка 1 500 гроша /приход 150 гроша/. Една кошара с оценка 500 гроша.

 

ПЕРЕКЕНДЕНТНИ ИМОТИ

1. От с. Враняк Белослатинско – едно домакинство със 128 дюнюма земя на 13 парчета оценка 13 200 гроша.

2. От град Пирдоп едно домакинство с 8 дюнюма на 2 парчета с оценка 800 гроша.

3. Поп от Берковица без земя с една къща, оценена на 2 500 гроша.

 

 

Категории Домакинства според данъчната оценка на Къщата

Верениче кебир - 1

брой грошове /Д. Вереница/

Категории Домакинства според броя на пртежаваните овце и кози

Верениче ЗИР-2 Долна Вереница домакинства овце и кози броя

без къщи

-

-

1-10

31

221

1-1000

14

9500

11-20

29

464

1001-2000

17

32500

21-30

10

246

2001-3000

19

48000

31-40

6

212

3001-4000

15

58500

41-50

6

270

4001-5000

12

59500

51-75

8

488

5001-6000

9

54000

76-100

3

259

6001-7000

12

82000

101-150

3

319

7001-8000

16

126000

151-200

1

169

8001-9000

5

44500

201-300

-

-

9001-10000

8

80000

ОБЩО

97

2648

10001-11000

-

-

 

11001-12000

1

12000

 

12001-13000

10

126000

 

13001-14000

-

-

 

14001-15000

11

165000

 

над 15000

3

6300

 

ОБЩО

152

960500

 

 

1. НБКМ – оринталски отдел ф-28 единица 620-1877.

2. НБКМ – ориенталски отдел ф-28 архивна

От общия брой 603 е броят на козите. Давъкът от овцете и козите е 10 502 гроша. Средно от овца и коза по 29, а на овцевъдно домакинство по 16 гроша.

Таблиците са взети от книгата на Славка Драганова - Берковското село в навечерието на Освобождението

 

В селото имало 17 домакинства, които притежавали общо 581 дюнюма или средно по 10 и половина дюнюма. Това били крайно бедни домакинства. След разделянето на земята на наследници при смърт на главата на домакинството -при неплодородни години, умиране на работно добиче и други бедствия, те били обречени на глад, мизерия и дори на гибел.

По своето материално положение те били най-близо до наем­ните работници. В селото имало и други 17 домакинства, които притежавали общо 1139 дюнюма, или средно по 67 дюнюма. Тези домакинства се доближавали по своето материално състоя­ние до селската беднота. За да оползотворят своята работна сила и осигурят прехраната, много долновереничани през лятото оти­вали да работят на чорбаджиите в селата от полския район, а някои в съседна Румъния. В чифлика на Стан Николичев от село Чернянка - Румъния, всяко лято в продължение на години работят по 15-20 долновереничани. "Зърнените храни били в недостатък. Ето защо като традиция от болшинството къщи по един член от домакинството е отивал по гурбетлък из полето, па дори и във Влашко, за да гарантира изхранването".[13]

Домакинствата, които притежавали по 100 до 150 дюнюма земя, каквито в Долна Веренца били 48, се намирали в по-добро материално състояние. Те осигурявали необходимата си храна. Дори при плодородие можели да отделят от производството за пазара.

Онези 43 долноверенишки домакинства, които притежавали по 150 и повече дюнюма, можели да отделят по-значителни количе­ства продукция за пазара, която продукция продавали в Лом, Пирот и Берковица. Само три домакинства в селото притежавали 300-500 дюнюма, те живеели в охолство.

Правейки анализ на турски документи, Славка Драганова изчи­слява, че в последните години на робството селяните от Берковската каза произвеждали харманни храни средно по 467 снопа на едно домакинство /един житен сноп е с 30 оки зърно/. Това се равнява на 1390 харманни оки. Произвеждано било средно на домакинство и по 1480 оки царевица, или на домакинство по 287.0 оки зърно /2500 килограма/. На човек от домакинство се падали по около 500 килограми жито и царевица. Тези добиви били недостатъчни. Като се задели зърно за посев /семе/, останалите количества не дости­гали на хората и животните.

Доходите от животновъдството също били недостатъчни. За тях Славка Драганова ни съобщава, че от една овца приходът е 45 гроша. Домакинствата в Долна Вереница, които притежавали малко земя, отглеждали и малко овце и кози. В селото по онова време от общо 97 домакинства които притежавали овце и кози /1877 година/, 86 домакинства притежавали до 50 броя овце и кози. Общият брой на овцете и козите в селото бил 2 648, от които козите 603 броя.

Професор Любен Беров, анализирайки турски източници, пра­ви извода, че през 1872-1874 година вероятният среден доход за страната от селското стопанство е бил 54 гроша от декар обработ­ваема земя. От тях 46 гроша от растениевъдство и само 8 гроша от животновъдство.

Според Славка Драганова 55% от домакинствата имали допъл­нителни доходи от ханове, дюкяни, воденици и други.

"...По онова време особено оживено станало селото след прокарването на търговския път София - Берковица - Видин, който имал своята деньовка в селото. Повече от 200-300 коне са нощували в селото. Единадесет яхъри са били малки да ги поберат. Повече от 15 къщи са намирали препитанието си от обслужването на пътници, търговци и кираджии".[14]

"Тогава търговският път София - Видин минавал през селото. Движението на керваните така се устройвало, че нощуването ста­вало в селото. Затова в него имало 11 хана за подслон на пътници и животни. Повече от 20 къщи се препитавали от тази работа. Последният запазил се хан бе на Петър Пунчов, покрит с плочи, дълъг от старата къща на Стоил Димитров до улицата за долната махала. Той бе съборен през 1905 година.

В тия ханове често се разигравали кървави драми, убийства, обиди на търговци и пътници. Жертвите са заравяни близо около хановете. Потвърждение на това са намерените 6-7 човешки ске­лета при асфалтирането на шосето през 1970 година при Еванчовци".[15]

В потвърждение на горното е още съществуващата макар и занемарена Уручката чешма. Тази историческа ценност заслужава по-голямо внимание от местната власт, за да се запази за поколе­нията. За нея Тодор Спасов Илиев пише: "Още през XVI век турците започнали да населяват в България скитнически турски племена, за опора на своята власт. Между тях и турското номадско племе "юруци". То се занимавало с пренасянето на стоки от едно място на друго с камили, коне и магарета... За да може юруците да си поят конете отделно, без да пречат на жените от селото да си наливат вода за пиене от Старата чешма, селото им направило отделна чешма, откъдето и останало името Уручката чешма.[16] В потвърждение, че пътят София - Видин е минавал през Долна Вереница, гово­рят наименованията "друма" и "калдрамата", думи означаващи път, постлан с камъни - калдръм. Известно е, че през турското робство край главните пътища били разположени на определено разстояние пътни пощенски станции - мензили. Мензил-хането в турската държава служи за отмора на хората /куриери, пътници/ и конете и за смяна на конете и куриерите. В турски документ се сочи, че такива станции - мензили на пътя София - Видин имало в Берковица, Медковец, Дреновец. В село Долна Вереница станция-мензил не е имало, но горното потвърждава, че пътят е мина­вал през селото. Далечното разстояние между станциите-мензили Берковица - Медковец дава основание да приемем, че голямото за онова време населено място село Долна Вереница е било място където са спирали за отмора пътници и коне. Заможни селяни изградили ханове за пътници и кервани, осигурявали подслон и храна. От това припечелвали, а някои по-бедни работели в тези ханове, наети от чорбаджиите. В потвърждение на казаното, че пътят София - Берковица - Видин минавал през Долна Вереница е и написаното от Геройко Милчев за задържаните в Берковица Ботеви четници след разгрома на четата и тяхното закарване в град Видин. "На 5 юли /1876 година/ Ботевите четници тръгнали рано сутринта от Берковица под силна охрана и вечерта стигнали село Долна Вереница, където пренощували".[17]

Това положение съществувало преди да бъде подобрено шосето София - Лом, което станало след 1864 година при Митхад паша. След това тази дейност на долновереничани запада.

Общо доходите на населението били незадоволителни. Слав­ка Драганова въз основа на турски документи изчислила, че за Берковска каза на едно лице /в трудоспособна възраст/ от домакинството /при 5-членно домакинство/ се падали чист доход средно по около 725 гроша. Това е сума почти равна на възможния доход на един наемен работник по онова време.

На домакинствата със земя до 50 дюнюма се падат по 620 гроша на пълновъзрастна работна сила, което означава, че тяхно­то материално състояние било по-лошо от това на наемните работници в града. Домакинства, притежаващи 50-150 дюнюма земя, получавали от 600 до 1 330 гроша. Само домакинствата, при­тежатели на 150-300 дюнюма и повече, достигали до 1880 и повече гроша доход на пълновъзрастна сила. Това били богаташите, които живеели в охолство.

В село Долна Вереница, ако изходим от данните на Славка Драганова, 17 домакинства обработвали до 50 дюнюма и си оси­гурявали годишен доход на пълновъзрастна сила средно по 620 гроша. Не по-добро било положението и на домакинствата с до 75 дюнюма, които си осигурявали до 930 гроша, а те били също 17. Това било селската беднота. И онези домакинства, притежаващи до 100 дюнюма земя, които в селото били 23 на брой, осигуря­ващи си до 1240 гроша, били принудени да търсят допълнителни източници за доходи. Стопанисващите над 150 дюнюма, които в селото били 33, си осигурявали добри доходи около 1850 гроша на пълновъзрастна сила. Големите богаташи в селото били 3 домакинства с притежание на 300-400 дюнюма земя, с приходи на един човек над 4 000 гроша.

През целия период на робството населението в българските земи живеело много трудно, при крайно тежки условия и в мизерия. Селяните обработвали земята, но били феодално задължени към турската държава. Плащали тежки данъци. Работели много ангария. От тях властите насилствено събирали помощи за изграждане на пътища, за строеж на вили на турски първенци и други.

Голяма съсипия настъпвала за селското население по време на война. Селяните бивали задължавани да возят със свои коли и добитък на далечни разстояния продоволствия и боеприпаси за турската войска. Извършвани били масови реквизиции на коли, коне, волове, овце, сено и храни.

Освен грабежите, идващи от властите, често селяните били изло­жени на всевъзможни обири, поругания, издевателства от страна на отделни турци, срещу които селяните не могли да разчитат на защита от държавата.

"Обикновено явление било турчин да излезе по селата и с цели седмици да се храни по селските къщи, заставяйки домакините да му колят кокошки и да му пекат баници. Ако баницата, налегната с пръст, не пливнела в масло - пише съвременник - тепсията се хвъргаше в лицето на домакинята. Също и кокошката се вареше само в масло... В къщи турчинът изисквал да му прислужват мла­ди невести и моми и ги целувал по ред, а не рядко ги и безчестял пред очите на по-старите."[18]

Има предание у долновереничани за подобен случай. Ето го: Веднъж в селото дошъл турчин. Настанил се в къщата на поп Неделко. Домакините нагостили богато турчина. В добро настро­ение, нахранен и употребил голямо количество алкохол, турчинът забелязал младата снаха, макар че била преоблечена в стари дрехи, начернена и с изкуствена гърбица, която седяла край огнището и бавела своето малко дете. Започнал турчинът да нервничи и да иска тя да му услугва, а не свекървата. Станал скандал, поп Неделко препсувал турчина, а брат му Стоян, силен и як, хванал турчина и го удушил.

Има и други предания. Минаващ през селото турчин, след като го нагостили в домакинството на Иван Рангелов Торньов, тръгвайки си, той взел чергата, с която били покрили лежащите болни деца. Друг турчин, минавайки през селото, посякъл с ятагана си свинята на Стокьовци, която била излязла на улицата.

В основата на данъчната система на турската държава бил десятъкът. Той се събирал в размер на 1/10 от приходите от земе­делските култури, наречен е юшур, а така също от овцете и козите - ресам и агам, и от свинете - серчим-перчин. Десятъкът бил най-доходното перо на държавната хазна. Славка Драганова ни съобщава, че за 1864-1867 година постъпленията от десятъка във Видинския санджак от земеделските култури били 40%, а заедно с десятъка от животновъдството 66% от всички постъпления. Дълго време десятъкът от основните земеделски култури - жито, царевица, ечемик и коноп, бил събиран в натура. Когато реколтата узрявала, в селото идвала комисия, която оценявала и определяла десятъка. От останалите култури десятъкът се събирал в пари. Оценката се извършвала въз основа на установени цени. За такива цени ни съобщава Славка Драганова - една кола слама се оценявала на 48 гроша, ока боб - 8 гроша, сноп коноп - 24 пари, ока орехи - 25 пари, ока лук - 4 гроша, ока сливи - 9 пари, ока круши - 10 пари.

Често при определяне размера на десятъка се допускал произвол и селянина бивал ограбван. Така например комисията пристигала в селото нарочно, когато вали дъжд. Сеното е събрано на голям пласт. Комисията определя завишено количество сено. Селянинът реагира, но когато комисията му предлага да разхвърли купена за измерване на сеното, той се помирява, защото ако го разхвърли, цялото сено ще бъде намокрено и ще се развали.

Десятъкът от доходите от овцете и козите /едрият добитък не бил облаган с данък/ до 1863 година също се събирал в натура - вълна, кожи, месо, масло, сирене. След това този десятък се събирал в пари: 3-4 гроша за овца и коза; 4 гроша, а по-късно /от1858 година/ по 10 гроша за свиня.

Селяните плащали и данък върху стойността на имуществото и доходите, наречен подоходен данък арази-верези, или съкратено ВЕРГИ. През 1858 година той бил разделен на три вида данъци: емляк - 4°/00 върху стойността на недвижимото имущество /земя, сгради/; инджар - 4°/00 върху доходите от онези имоти, които носели неземеделски доходи, и теметуат 3% от неземеделски доходи /от наемни работници, занаятчии, търговци и други/.

Друг вид данък, плащан от немюсюлманското население, бил военният данък бедел-й-аскере. Този данък се приемал като видоизменение на поголовния данък /феодалната рента/, наричан харач или джизие, плащан от всеки християнин, навър­шил 12 години, за това, че ходи по земята, или както се изразяват долновереничани, за това, че ходи по тупрака. Военен данък бедел плащали всички мъже немюсюлмани от 15 до 75-годишна възраст за това, че не служели в турската армия /по 28-30 гроша/. Данъкът бил изчисляван така, че 180 християни-данъкоплатци с данъка си да осигурят издръжката на един войник, който струвал на империята 5 000 гроша. Населението предпочитало да плаща военен данък вместо да служи в армия на чужда за тях държава.

Дълго време съществувал кръвен данък девиширме /еничерски/. Периодично насилствено били събирани по едно момче /5-10-годишно/ от многолюдните християнски бедни семейства. Тези деца били отвеждани в Цариград и Одрин. Те били помохамеданчвани. Най-здравите, снажни и красиви били включвани в еничерския корпус, а останалите били предавани в робство или изпращани за слуги в султанските дворци. В еничерския корпус децата живеели в общежитие. Не им се разрешавало да се женят. Преми­навали специално обучение. Еничарите играели важна роля в завоевателната и асимилаторската политика на империята. С тече­ние на времето еничерите стават опасни за централната власт и в 1826 година султан Махмуд II разпуснал еничерския корпус.

Първоначално събирането на данъците ставало от финансови чиновници на турската държава /данъчни агенти-бирници, нари­чани мубашири/. Работело се с рабош. Рабошът представлявал дървена, добре дялана пръчка, обикновено от леска, дълга около 50-60 см и разграфена. Всяка резка означавала цифрата 10. Рабошът оставал в турския данъчен чиновник или пък в старейшината на селото. Отрязъкът наречен цанкуша, се давал на данъкоплатеца.

Едва в края на XIX век официално рабошът бил премахнат и били заведени сметководни книги.

С премахването на господарлъците, състоянието по събирането на данъците било променено. Притисната от големи финансови затруднения, от трудности по събирането на данъците и големите недобори, за да си осигури средствата, турската власт прибягва до отдаването на данъците на откуп, чрез търг. Онзи, който наддавал най-голяма сума, откупвал данъка. Внасял стойността в хазната, след това сам организирал събиране на данъка. Това било система на големи злоупотреби и насилия, на голям произвол. Прекупвачите-илтизами, наричани още ушурджии, а прекупвачите на данъка от овцете и козите - бегликчии, поддържани от властите, събирали далеч повече от определения данък и си осигурявали големи приходи.

В паметта на поколенията е запазен споменът, че прекупвачи на данъците в Долна Вереница били местните чорбаджии Спас Кръчмарски и Анастас Цеков Мечкарски. Служейки си с насилие, те ограбвали селяните и натрупали състояние. След Освобождението от турско робство Мечкарската фамилия закупува цял квартал пар­цели в Кутловица - околийския център.

В известния турски регистър на Видинския санджак от 1474-1478 година се споменава Долна Вереница с 264 домакинства, което плащало 39 150 акчета данък. Славка Драганова ни съобщава, че непосредствено преди Освобождението долновереничани са плащали годишен данък в размер на 20-30 хиляди гроша. Като се възползваме от таблицата, разработена от Славка Драганова, и направим изчисления, те ни показват, че 1877-1878 година долновереничани са плащали емляк 11 хиляди гроша, инджар около 550 гроша, и теметуат около 2000 гроша.

За това, че данъците били тежка тегоба за населението говори фактът, че имало големи недобори. Славка Драганова, опирайки се на турски документи, ни съобщава, че в Берковска каза за 1877-1878 година трябвало да бъдат събрани данъци на 5 519 126 гроша и 10 пари, а били събрани 3 166 723 гроша и 7 пари. Не били събрани данъци за 2 352 403 гроша и 3 пари.

От средата на XIX век се засилила ролята на косвените данъци. Това се дължало на реформите и нуждите от финансови средсва. Въведени били нови и били увеличени съществуващите косвени данъци. Митата за внос и износ на стоки били увеличени. Въведени били най-различни такси за участие в пазари и панаири. За всяка кола товар се плащала такса бач 1/2 гроша за колата и  1/4 гроша за товара. При продажба на стоката, тази, която се мери, се плащало кантарие или кантарие-шиник. За поставяне на клеймо /печат/ върху дървени трупи, жив добитък и други се събирала такса дамга. Друга такса ихтисаб се събирала в размер 2,5% върху стойността на продадените стоки - месо, коне, волове, биволи, мед, тъкани и други.

Такси били събирани за заклано животно, наричани земяне - за заклано говедо 5 гроша, за овца - 1 грош, за агне - 70 пари. Събирани били такси за ползване на обществено пасище, за издаване на тескере и много други.

 

4. СЕЛОТО ПРЕЗ РАЗМИРНОТО КЪРДЖАЛИЙСКО ВРЕМЕ

След Чипровското въстание 1688 година животът на българското население по днешните земи на Северозападна България силно бил разстроен. Турските власти предприели страхотни репресивни мерки срещу местното население, подложили на масови опусто­шения и разоряване цели населени места.

Няма разкрити писмени източници, от които да е видно долно­вереничани да са вземали участие във въстанието, както и за опустошения, грабежи и насилия над тях. Може да се допуска, че селото е пострадало от страхотните мерки на турската власт. Най-голямото сражение и поражението на въстанниците станало близо до селото в местността Жеравица /на около 2-3 километра от селото/. Ордите на унгарския граф Текели, взели участие в разгрома на въстаниците, преминали през селото при похода към въстаниците, а така също и след разгрома им на връщане. Може най-малко да се предполага, че долновереничани са оказали някаква помощ на въстаниците с храна и вода, а отделни хора, да са се присъединили към тях.

Животът в този край бил разстроен още повече през годините на така нареченото кърджалийско размирно време. То настъпило в края на XVIII и началото на XIX век. След неуспешната за турската империя война с Русия през 1792 година, демобилизирани войскови части се групирали в по-малки или по-големи разбойнически банди - кърджалии /полски разбойници/ и далии /горски разбойници/.

Тези кърджалии кръстосвали земите на днешна Северозападна България много години, грабели и безчинствали над населението. Турското правителство не било в състояние да даде необходимия отпор на тези банди и да защити населението. През 1794 го­дина Осман Пазвантоглу се провъзгласил за независим владетел във Видин. Постояните преходи на редовна турска войска и на пълчищата на Пазвантоглу, ожесточените сражения между тях, които ставали често, безогледните реквизиции и налаганите ангарии, много притеснявало селяните, всявало голям и постоянен страх и несигурност. Често селяните при кърджалийски набези с добитъка се укривали в горите около селото. От онова време останал в долновереничани навикът да наричат гърджалии онези, които се изявявали като злобни, грабливи и насилници.

В "История на България" том 1 - издание на Българската акаде­мия на науките от 1961 година, за това време четем: "Североза­падна България била почти мъртва зона, пълна с опасности."

Тодор Спасов описва как тези събития засегнали и долно­вереничани. "По спомени на Андрешко, предадени му от неговия баща, живял по онова време, селяните от село Долна Вереница самоотвержено и геройски се бранели от кърджалийските банди. Селяните организирали постоянно наблюдение и щом наблю­дателите забелязвали придвижване на кърджалийски банди, изве­стявали населението. Жените, децата и старците се укривали в близките край селото гори и долища. Мъжете с пушки, пищови, ножове, брадви, сопи /тояги/ и други пазели входните места на селото, заградени от окопи, плетища и тръни, и отбивали набезите на разбойниците.

Когато селото бивало нападнато от по-малка група разбойници, селяните ги прогонвали или унищожавали, но срещу по-големите те били безсилни. Тогава се изтегляли в баира и оттам наблюдавали как бандата тарашува из селските дворове, как разбойниците разбиват врати на къщи, хамбари и плевници, търсейки плячка, как опожаряват домовете им, обезпокоявани единствено само от злите селски кучета.

В душите на селяните се загнездил страх и несигурност за утрешния ден. С цел да запазят част от имуществото и храните си, на скрити места в дворовете и мазите те изкопавали скривалища, дълбоки, широки, с тесен отвор, добре маскирани ями, в които скривали част от оскъдното си имущество. Част от скривалищата - ями, останали като спомен от кърджалийско време, се запазили за дълго след освобождението на България. Известно е, че бандата крадци на Любо Лилов /криминалист и крадец, преди и след 9 септември 1944 г./ използвала такива ями за укриване на крадени предмети в Лиловите."[19]

Такива ями били запазени и в Искърновци и на други места. През 70-те години на XX век, при изкопни работи за строеж на стопанска постройка в парцелата на Дамян Иванов Искърнов /която през турското робство била собственост на Дърндарците, а била закупена през 1925 година от Дамян Иванов Искърнов/ бе разкрита такава яма. Тя имаше формата на голяма делва /гърне/, вкопана в земята, дълбока около 1 метър и измазана хубаво с кал.

През 1859-1860 година турското правителство започнало да заселва на територията на Видинския санджак /Северозападна България/ татари и черкези, преселници от Кримския полуостров и Кавказ. Това преселение се осъществявало в изпълнение на едно споразумение между Високата порта и руското царско правителство. В съгласие с него Русия следвало да позволи и да съ­действа на татари от Кримския полуостров и черкези от Кавказ да напуснат руската държава и да се заселят по нашите земи. Турция от своя страна трябвало да разреши на оная част от българското население, която желае, да се пресели в Русия. И двете страни преследвали определени свои интереси. Руският царизъм целял да се освободи от размирния елемент, каквито били татарите и черкезите, и да засели там миролюбиви християни-българи. Турция пък очаквала, настанявайки в земите от Видинския санджак татари и черкези, да засели мюсюлманския елемент, където той бил малоброен. Тези очаквания не се осъществили, макар че в Русия от Видинския санджак били изселени повече от 10 000 българи, а много татари и черкези били заселени във Видинския санджак. Само след няколко години българите се върнали от Русия. Там останали отделни семейства, а татарите и черкезите се върнали в Русия. Това преселение само увеличило страданията не само на българите-изселници, но и на цялото население. Селяните-преселници загубили дом и земя, завърнали се в родните места, те живеели трудно, мизерно.

Тукашното население, където бивали заселвани татари и чер­кези, бивало задължавано да работи ангария за изграждането на техните жилища. То било задължавано от турската власт да подпомага в изхранването на заселниците, да им доставя храна, дърва за огрев, фураж за добитъка им, да им оказва помощ при сеитба със семена и при обработка на земите. На преселниците били раздадени от турската власт най-хубави земи, което не само засегнало материалните интереси, но било и голяма морална обида за българите.

В село Долна Вереница през цялото време на турското роб­ство не са се заселвали турци. Тук турци само са изпълнявали административно-държавни, служебни задължения.

В това време обаче в селото били заселени няколко десетки татарски семейства - около 200 души. Макар че татарите били скромни и миролюбиви, трудолюбиви и грижовни, те били в те­жест на долновереничани. По онова време по данни от "История на село Долна Вереница - 1928 г." селото наброявало около 800 души. Местното население било задължено от турската власт да помогне на татарите при изграждане на жилища, да им осигурява храна и фураж за добитъка в продължение на повече от година. Това било голяма тежест за долновереничани, като се има предвид, че на четирима от тях се падал един татарин. На татарите била раздадена земя, да си построят жилища, от мерата на селото зад Ръжениците и Шукалците. Дадена им била и обработваема земя в местностите - Билото, Гложака и Текьовица.

Ето какво пише Тодор Спасов Илиев: "В селото ни били заселени около 200 татари. Същите били настанени в полето зад Ръжениците и Шукалците до Текьовица. За ползване им били дадени земите в местностите /от Червено вървище до сливането му с Веренишки дол - наричано днес Долното било/, Текьовица и Гложака /Върбанчовите ливади, ливадите на Бързаците, на Тотинци, Ноевите и Мъжкарците/. Жилищата им представлявали окопани в земята колиби-землянки. На ръст татарите били дребни, чернооки, чернокоси и с мургави лица. Обличали се прилично. Обичали да отглеждат кози, говеда и биволи. Първата година селяните ги хра­нели, като им давали в натура боб, леща, месо, сирене, брашно, лук, дърва и други. Една татарска къща била изхранвана от 3 български. Татарите се занимавали със земеделие. В местността Текьовица отглеждали тютюн, който продавали на селяните по 4 гроша оката. Отглеждали и просо. В местността Гложака засявали ориз, който поливали от Мъжкарската локва /която тогава била цяло блато/. Границите на оризовите лехи се познаваха и през 1922 година, когато измервахме земята на селото. Нашите селяни им се смеели, че когато орели земята, не карали биволите или воловете с копраля или остен, а момче или момиче се качвало на едно от впрегнатите животни и ги мушкало с пръчка, а орачът само крепел ралото. Татарите не били крадливи и лоши и затова селяните не се оплаквали от тях. Тук татарите живели 7 години. Те се страхували много от русите и когато се пуснала мълва, че Русия ще обяви война на Турция, и започнала упорито да се носи от уста на уста, една нощ татарите изчезнали от селото и повече не се върнали. /По разказани спомени от Петко Панин./"[20]

Черкези в село Долна Вереница не са заселвани. От историче­ски документи е известно, че черкези били заселени в близки и по-далечни села. В Кутловица /сега Монтана/ били заселени 40-50 черкезки къщи. Черкези имало в Студено буче, Войници и Славотин.

Черкезите били истински скитнически елемент, разбойници. Те не били привикнали към заседнал живот и към труд. Живеели от кражби, обири и грабежи. Организирани в групи /тайфи/, те нападали кошарите на селяните, намиращи се из землището на селото, и задигали добитък - овце, кози, агнета и дори едър добитък. Нападали населени места, домове на селяните и кра­дели каквото им попадне - кокошки, овце, коне, свине, волове, дрехи и други. Ограбвали черкви. Завардвали пътища и нападали търговци, кервани, кириджии и отделни пътници и ги ограбвали. Нападали и селяни по време на работа в полето, грабели им храната за деня. Често черкезите имали поддръжка на местни хора, които ги насочвали.

Селяните били принудени да се организират и да вземат мерки за защита. На дълъг път те тръгвали групово. Вземали мерки и за укриване на имуществото си.

За набезите на черкезите, заселени в близост до Долна Вереница, Тодор Спасов Илиев пише: "На ръст черкезите са били тънки и високи с мургави лица и къдрави черни коси и очи. Ходели окъсани и дрипави като тогавашните цигани. Били много мързеливи и се изхранвали главно от грабежи. Добре въоръжени и толерирани от турската власт, те се движели на малки групи. В нашето село не са се заселвали, но селяните познавали тяхната крадлива природа и затова се пазели от тях... Обикновено крадели пари, дрехи, храни, добитък, домашни съдове, хляба на орачите, копачите, жътварите, косачите през лятото. Селяните давали отпор.

Една пролет, когато овцете се извеждат от ливадите, Алексо на Каменовци и 15-годишният Иван Белин спрели стадото овце и кози на кошарата в местността Редака. През нощта те били нападнати от тайфа черкези. Обикаляйки около кошарата, черкезите викали - козе чорбаджии! Алексо не се уплашил, грабнал пищова, влязъл в обора при овцете и козите, а момчето взело една тояга, за да се бранят. Когато двама от черкезите натиснали вратата, за да влязат в обора, Алексо стрелял и убил един от черкезите, а другите избегали..."[21]

Вторият случай, описан по спомени от Тодор Спасов, е със Цвета Тотина. Тя била млада и красива, силна физически селска невеста. Една вечер, когато отишла за вода на кладенеца при Страшковци, била нападната от черкезин. Той се нахвърлил върху й, но тя се отскубнала от ръцете му и с няколко силни удара с кобилицата по главата го убила.

По спомени от възрастни хора, записани в "История на село Дол­на Вереница 1928 г." черкезите задигнали от селото общо 10 вола, 2 крави, 3 кобили, 20 овце. Извършени били 3 обира на богаташки къщи и един обир на черквата, като задигнали злато, нанизи, сре­бърни и други ценността. Преданието говори, че съучастници в грабежите, извършвани от черкезите, техни съгледвачи били Петко Ванков и Иван Рикошки от селото.

5. ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ

Оскъдните сведения, липсата на исторически документи и други архивни материали, за националноосвободителната борба на населението от Ломско, Берковско и Кутловишко, затрудняват историци и краеведи в нейното изследване и описване.

Няма писмени източници, засвидетелствуващи участие на долновереничани в националноосвободителна борба на българския народ. За да разкрием в известна степен тази дейност можем да се опрем на прояви на населението в близост до село Долна Вереница, на запазени спомени, на факти, събития и случки, станали в селото.

На около 1,5 километра от селото в местността Калугерец още от преди робството съществувал манастир. Този манастир бил разрушен и ограбен от турците. Най-вероятно това е станало след Чипровското въстание от 1688 година. Когато и да е станало разрушаването му, имаме пълно основание да смятаме, че то е заради дейността на свещениците, насочена срещу турската държава, заради поддържане на българския дух, традиции и християнската вяра.

В селската църква "Свети Никола" богослужението се извър­швало от свещеници долновереничани, които крепели българския дух и христовата вяра в населението. Запазени са две ценни икони - на "Свети Георги" и на "Свети Димитър". Те са дело на известния сред населението от този край поп Пунчо от село Мокреш и са изработени около 1800-1810 година. Поп Пунчо - свещеник, учи­тел, иконописец и книжовник, осъзнал потребностите на своя народ и отечество от духовна свобода и независимост. Фактът, че посетил селото и черквата и нарисувал тези две икони, говори, че долноверенишките богослужители не са стоели настрана, а са споделяли идеите на поп Пунчо и са поддържали българския дух на миряните и христовата им вяра.

Училището в селото било открито много по-рано отколкото в съседните населени места - 1850 година. Това означава, че е имало будни долновереничани, които са ратували и работели за запазване на българския дух, за духовна независимост.

Историческите сведения за непрекъснатите борби, бунтове, въ­стания на населението от Видинския санджак - Северозападна България, дават основание да допуснем, че долновереничани не са стоели настрана, че и те са вземали участие в тези борби.

През 1688 година се вдига Чипровското въстание. В землището на селото в местността Жеравица става най-голямото сражение с турски орди. Днес в тази местност се издига паметник на героите-въстаници. Съпричастие на хора от селото е допустимо. Вероятно въстаниците са установили връзка с хора от селото за помощ с храна, вода и други. Водените от унгарския граф Текели орди са преминали оттук и когато са настъпили към лагера на въстаниците, и когато са се върнали обратно след разгрома на въстаниците. Сигурно и долновереничани са пострадали от злобата и отмъщението на турците.

В земите на днешна Северозападна България широко било раз­вито хайдутското и четническото движение. Между хайдутското и четническото движение няма рязка граница. В книгата си "Лом­ският край през Възраждането" Симеон А. Дамянов, като се опира на писмени източници, най-вече документи от турските държавни архиви, съобщава за съществуването и действията на хайдушка чета от около 100 души след Чипровското въстание. За тази чета пише и Георги Александров в книгата "История на Монтана, Кутловица и района". Четата се предвождала от Черноречкия /Тимошкия/ поп. В нея били събрани въстаници, останали в родния край след погрома на Чипровското въстание от 1688 година, за да мъстят за зверствата на турците. Тази хайдушка чета действала в околностите на Видин, Кутловица /Монтана/, Берковица. В продължение на повече от две години тя била най-големият смутител на турските власти в северозападните български земи.

"От турски документи са известни 14 заповеди до кадиите на София, Видин, Берковица и други през периода от 1689 до 1772 година... за борба с хайдушките чети. Хайдушкото движение имало селски характер. В четите участвали селяни, които били изложени на най-големи произволия от местните господари и представители на властта.

От заповедите можем да добием представа за живота, борбата и съдбата на хайдушките чети. В една от тях /1743 г./ четем: "По­неже наближава пролетта и дърветата се разлистват, дошло е време да се нападнат разбойници и харамии, които ще излязат от скривалищата." Хайдутите не само, че се окуражавали от външните неуспехи на турците, но се и възползвали от това, че Турция мобилизирала хората си за военни действия. Затова в друга заповед /1737 г./ пише: “Предстои поход през тази година и в него ще участват живеещите във всяка околия военни. Казите /околии/, нахиите /общини/ и селата ще се опразнят от войскови части. Хайдутите и разбойниците ще намерят удобен момент да излезат от скривалищата си и не ще престанат да нанасят щети на пътници и останалото мюсюлманско население.”

Заповедта от 1689 година отбелязва, че появилите се хайдути-разбойници във Видин, Рахово и Поломие нападат градчета и села, избиват и грабят имущество. В тази година след разгрома на Чипровското въстание това имущество е било в ръцете на турци, много от тях мародери.

От заповедите личи, че българското население давало морална и особено материална подкрепа на хайдутите. Затова заповедта от 1708 година и тази от 1731 година повеляват... че никой, освен военни лица, няма да се движи с оръжие... За борба с хайдутите, турците възлагали надежди на дервенджиите и войниганите, което не всеки път било сигурно за властта и дори често самите те ставали хайдути.

В строгите заповеди се нарежда да бъдат преследвани и унищожавани хайдутите, а в тази от 1731 година да бъдат наказвани - по шериата, и отрязаните им глави да се изпращат в румелийския бивак, а в друга от 1755 година да бъдат заловени хайдутите, оковани и изпратени в корабостроителниците в Цариград".[22]

В книгата "История на Монтана, Кутловица и района" Георги Александров пише за действията на хайдушки чети по горното поречие на Огоста. В различно време тук действали четите на Коста Воевода /Коста Пенин-Димински/ от Влашко село /Мартиново/, Точо Мицин от Чипровци, поп Видо, Иван от село Лехчево и други. Най-известен бил Коста Воевода. Още през 1863 година той се среща в град Крагуевац - Сърбия, с Панайот Хитов и дядо Цеко от село Дългошевци /Замфир/. Коста Воевода водил хайдушка чета много години и мъстели на турците за техните зверства. Панайот Хитов описва един случай от действията на четата. Като обикаляла планината, четата на Коста Воевода, в която бил и Панайот Хитов, минала през Горна Вереница и влязла по молба на населението в Камена Рикса, за да накаже жестокия арнаутин, който живеел там от към 1850 година. Той притежавал голям чифлик и се отнасял много жестоко със селяните и особено с жените и децата: "Карал ги да му работят ангария, секал на жените циците и пекъл деца на ръжен. Отидохме в селото, хванахме го и го изведохме на планината с разцепена глава... Захванахме да го разпитваме защо е правел пакости на българския народ... Отвратително беше да гледа човек как тоя тиранин трепереше пред нази и как молеше за опрощаване. В джобовете и в кесията му намерихме гривни, обеци и женски пръстени. Чии бяха тези неща?.. .Всичко това остана за нас тайна, защото арнаутинът не пожела да ни даде отговор... Разправихме се с арнаутина - пратихме го да носи много здраве на онези арнаути, които преди години /1861 г./ бяха избити до един при Кървава бара от нашия другар Коста и тогавашните му другари."[23]

Няма данни за участие на долновереничани в хайдушки чети. Може само да се предполага, че и от Долна Вереница е имало хора, свързани с хайдушки чети, и най-малко да са им съдействали.

В турски документ /доклад/ от 30.08.1862 година се съобщава за направено донесение от долноверенишки чорбаджия до турските власти, за това че в селото били посрещнати, нахранени и снабдени с храна и друго необходимо хайдути от Ярловиче /село Ярловица, Видинско/.

Има предание от Анани Атанасов Попов и записано от Димитър Спасов Исаев, което говори, че някое време през робството селото било оклеветено при видинския паша за комитска дейност. В него била пратена войскова част, за да го опожари. Само намесата на местните богаташи, които подкупили офицера и дали богато угощение на войниците, спасили селото. Може да се допуска, че това се отнася за направено донесение - 1862 година, до видинския паша по повод пребиваването на хайдушката чета от Ярловица.

След 1834 година цяла Северозападна България била обхваната от масови бунтове и въстания. Най-забележителните са: Манчовата буна в Берковско - 1836 година, въстанието в Пиротско и Берковско - 1837 година, въстанието в Пиротско и Нишко - 1841 година, Видинското въстание - 1850 година.

Няма конкретни данни и имена на долновереничани в писмени източници или в спомени за участие в тези въстания. Знае се, че за подготовката на Манчовата буна в село Бистрилица - родното място на Манчо Пунин, били проведени на два пъти тайни събрания на съзаклятниците. "Първото тайно събрание на съзаклятниците от района взело решение да бъдат вдигнати селата от Берковска каза без изключения ".[24]

Долна Вереница влиза в списъка на селата от Берковска каза. Вероятно се е включило в подготовката за въстанието. Вероятно и тук са идвали определени хора, свързвали са се с по-будни долновереничани и са разговаряли.

В "Българското възраждане: Христоматия по история на Бъл­гария" Христо Христов и Н. Генчев ни съобщават, че в дългия списък на селищата, на брой 118, обхванати от Ломското въстание от 1850 година, влизат и селища от района на Кутловица - Долно Церовене, Кошарник, Войници, Долна и Горна Вереница, Вълкова слатина /Д-р Йосифово/ и Сливовик.

След неуспеха на въстанията в Северозападна България се засилило хайдушкото и четническото движение. "Юначните дру­жини на Славчо и Вълкана от село Бели мел, на Стефан Хайдука от село Гушанци /Замфирово/, на хайдут Тодор от село Бистрилица, кръстосвали Балкана."[25] Чета водел и поп Мартин от Влашко село, което днес носи неговото име - Мартиново.

От момента на провъзгласяването на аграрната реформа - 1834 година, селячеството в Северозападна България непрекъснато и масово водело борба, за да се осъществи и тук реформата, да се ликвидират чифлици, господарлъци и агарлъци, за получаване в собственост своята си земя. Непременно по един или друг начин, малко или повече долновереничани са вземали участие в тези борби. В “История на село Долна Вереница - 1928 година” на страница 10-11 четем: През 1876 година, когато Сърбия и Черна гора отварят война на Турция, като доброволец от селото заминал Цено от рода Ценинци (внук на Петър Пунчов), който взема участие във войната и загива. “Цено биологически не е възможно да е бил внук на Петър Пунчов. Той е бил или негов син, или близък роднина. Той заминал за Сърбия, където се събирали Българи доброволци за участие във войната с Турция. Там били сформирани доброволските чети. Четите на Панайот Хитов и Филип Тотю влизат в Чипровци и водят сражение при Чипровския манастир. В една от четите се сражавал и Цено и загинал в бой с турците. Тези факти потвърждават, че в Долна Вереница е имало по време на робството хора, обхванати от идеите и борбите за освобождението на България.

Има предание, че Хайдушкото кладенче в Батунин дол е получило своето название, след като тук през робството на два пъти стана­ли важни събития. На това място се срещали долновереничаните Иван Талигарски, Стефан Джаджов и Недялко Игнатов и хора от близките села с хайдут Тодор от село Бистрилица. "Тодор Ценин Хайдука /Хайдут Тодор/ от село Бистрилица заедно с Манчо Пунин участвал в организирането на въстанието през 1836 година. С четата си обикалял района на село Бистрилица и околните села ... По-късно дружината му респектирала турците и българските чорбаджии ".[26]

Преданието говори, че в израз на накипяло недоволство, селя­ните нападнали и разрушили помещението на караула. Като за­брали със себе си и добитъка, те се укрили за известно време в района на Хайдушкото кладенче в Батурин дол. Днес кладенчето е преустроено в чешма с много корита за водопой на добитък. Чешмата бе открита в 1960 година и е поставена паметна плоча. Тя увековечи събитията от турско робство. Също така и събитията от антифашистката борба 1941-1944 година. В този период тук се провеждат срещи на партизани и нелегални дейци. В близката кошара на Григор Тодоров Кожухарски /Гоца Радин/ често се укри­вали партизани от отряд "Христо Михайлов".

Останало е в паметта на поколенията преданието, че Иван Талигарски и поп Недялко Игнатов - участници в освободителната борба, често преминавали река Дунав за Румъния. По онова време на робството много долновереничани ходели да работят там. Заед­но с тях преминавали Иван Талигарски и Недялко Игнатов. В Румъния те се свързали с революционната емиграция, запознали се със задачите и ги пренасяли в селото. Това предание е описано във вестник "Септемврийско слово", бр. 2974 от 1.11.1980 година от Славейко Вачев и Генчо Иванов.

В "Исторически бележки за Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев ни съобщава, че поп Недялко Игнатов е от рода Лазаровци. Истината обаче, е че Недялко Игнатов е ръкоположен за свещеник през пролетта на 1875 година. От това време той туря началото на рода "Поповите". Поп Неделко Игнатов имал брат на име Стоян Игнатов, който пък имал син на име Лазар. Лазар имал четирима синове - Недялко, Павел, Стоян и Никола, и той е дал името на рода Лазаровци. Този род в селото наричат още Тугларите.

Иван Талигарски бил беден селянин от рода Кожухарите. Когато той се преселил от горната махала, където живее родът Кожу­харите, в долния край на селото до Ръжениците и прекарал своята покъщнина с талига, селяните му турили прекора Талигара. Така се появил родът Талигарите.

В своите спомени Борис Тасков Томов пише: "Интересен слу­чай за конспиративна дейност на поп Неделко ми разказа баба Младена Петрова, негова снаха. Много често нощем той изчезвал вън от селото, като носел със себе си хляб, сирене, вино и ракия. Когато сутрин се връщал у дома, расото му било изцапано и измачкано. Всички в къщи изпадали в ужас, подозирайки, че дядо поп се занимава с опасна заговорническа работа против турците, която може да донесе за цялата фамилия нещастие. Очевидно поп Неделко е бил посветен в комитетската организация на Левски и по всяка вероятност е един от нейните организатори за околните села. Вероятно в тази връзка от поколение на поколение се носи легендата, че Левски се е укривал в района на селото, за което няма никакви достоверни доказателства".[27]

Приживе долновереничанинът Гаврил Илиев Боторов разказва, че неговият баща Илия Боторов, в последните години на робството бил слуга /пасял овцете/ на чорбаджията Апостол Мечкарски. Веднъж в мъгливо и дъждовно време, както си пасял овцете по баира над селото, при него се явил млад човек, загърнат с опанджак /ямурлук/. След като разбрал, че пасе овцете на Апостол Мечкарски, той го помолил да иде в селото да повика чорбаджията си, Павел Мечкарски, и Цеко Еленков, като им предаде да се яват при него и му донесат хляб, пари и девет чифта опинки /цървули/. По-късно Илия Боторов разбрал, че този човек бил Левски. Същото разказва и Кръсто Боторов, но съобщава, че Левски се представил за търговец на добитък и изпратил Илия Боторов да повика посочените хора за среща.

Във вестник "Септемврийско слово" от 29.02.1968 година е публикувана статията "Неизвестна патриотична организация от 70-те години на XIX век" от Нафталин Борисов.

Като изхожда от анонимно писмо на български възрожденец до сръбското правителство и тълкувайки това писмо, Нафталин Борисов ни съобщава за същствуването на "голяма патриотична организация, която обхващала Ломско, Берковско... а така също и Кутловишко, което съвпада по време с усилена дейност на революционните комитети в България... изградени от Левски и сподвижниците му". Посочвайки конкретно изградени комитети в района, той пише: "... към организацията на борците за свобода се приобщават: Чипровци с Гога Стамболията и Братой Пейчев, Бели Мел с Дечо Миньов, Челюсница - Вълчо Сольов, Камена Рикса - дядо Лило Коцев, Вереница /става въпрос за Долна Вереница/ - семейство Мечкарови..."

"Първото си революционно кръщение долновереничани полу­чили във Влашко. Десетина години преди освобождението, Алекси поп Ангелов от село Котеновци, Ломско дошел в селото, и поканил няколко души да вземат участие в революционната организация, но понеже селото било под строг контрол на тогавашната турска власт, те отказали. В 1870 година покрай селяните, които са емигрирали във Влашко, са заминавали и поп Недялко и Иван Талигарски, за по-добро запознаване с революционното движение. След завръщането си тяхната деятелност се е изразила в пропаганда и подпомагане със средства революционната организация. Кои и колко сподвижници са имали не може да се установи. Имало обаче набелязани някои личности като комити: Анастас Ц. Мечкарски, Павел Цеков и Спас Кръчмарски. След потушаването на Средногорското въстание - 1876 година, те били потърсени от турската власт, но бързо се скрили в пещерата, която се намира на бърдото."[28]

Спорно е преданието, че Васил Левски се срещал в баира над селото с хора от богаташкия род Мечкарите: Апостол Мечкарски, Павел Мечкарски и Цеко Еленков. Също така спорно е написаното в статията на Нафталин Борисов "Неизвестна патриотична орга­низация от 70-те години на XIX век”, че към тази организация се били приобщили именно богаташи от рода Мечкарците.

Спорно е и записаното в "История на село Долна Вереница - 1928 година", че в края на робството, макар и да не бил създаден революционен комитет, имало набелязани хора като комити и те били именно селските богаташи Анастас Цеков Мечкарски, Павел Цеков и Спас Кръчмарски.

Буди съмнение, че всичко това е израз на желание и стремеж на селските богаташи и властници след Освобождението да се представят за борци за освобождението на България. Може ли за такива да се представят Спас Кръчмарски и Анастас Цеков, прекупчици на данъците през робството. Хора, които подлагали долновереничани на изнудване и грабеж, които натрупали при събирането на данъците голямо богатство.

Тодор Спасов Илиев се спира надълго на този въпрос: "Спирам се нарочно на този въпрос, за да развенчаем някои местни фалши­фикатори на историята, които твърдят, че Левски е минавал през селото, че е образувал революционен комитет и че куриер /поща­льон/, поддържал връзка с Централния революционен комитет във Влашко, бил Иван Талигарски. В специално изработена бъклица с двойно дъно той пренасял пощата. Според тази фалшификация в местния революционен комитет влизали: Спас Мечкарски, Анастас Цеков, Павел Цеков, Атанас Попов, Апостол Стоянов, Кръсто Кръчмарски и Недялко Игнатов. Целият състав, с изключение на Неделко Игнатов и куриера Иван Талигарски, е от тогавашни селски чорбаджии от рода Мечкарците. Версията е, че Левски е минавал през селото и че в състава на комитета са влизали известните за времето чорбаджии, упорито поддържат Анани Атанасов Попов, Павел Димитров Мечкарски, Апостол Кръстев Мечкарски и дру­ги от Мечкарската фамилия, които съзнателно разпространяваха тази скърпена с бели конци лъжа, за да подработят общественото мнение в селото и внушат на поколенията, расли след 1900 година, че тези чорбаджии са поддържали най-тесни връзки с национално­освободителното революционно движение в лицето на неговия най-виден представител - апостола Васил Левски." [29]

По-нататък в изложението на Тодор Спасов Илиев четем след­ното: "Във вестник "Септемврийско слово" - 29.02.1968 го-дина, е публикувана статията "Неизвестна патриотична организация в окръга от 70-те години на XIX век" от Нафталин Борисов. От статията се вижда, че документ за съществуването на подобна организация е едно анонимно писмо-донесение до министър Ристич, намерено в историческия архив на Сръбската академия за наука и изкуство в Белград. Това донесение е направено от етрополския патриот Павел Попов през 1870-1871 година. Цел на организацията била освобождението на България с помощта на Сърбия. Този етрополец създал в много села и градове комитети и то от авторитетни и влиятелни хора. Както се вижда от заключението, те били в състояние да вдигнат на оръжие няколко селища, понеже като изтъкнати хора са спечелили доверието на народа и тяхната дума се слуша навсякъде. Образувал комитети в село Вълкова Слатина /Д-р Иосифово/ Аврам и Нончо, село Вереница - семейство Мечкарови, село Габровница - Филип Георгиев,... Поменатите хора заемали отговорно място в организацията ... Тази неизвестна организация, съществувала по време на Левски, ни дава пълна светлина какви комитети са създавали семейство Мечкарови в Долна Вереница в 1870-1871 година. Това не са революционните комитети на Левски, а комитети на сръбски агенти... И само съществуването на тази организация може "Да обясни защо от нашето село и близките села не е имало четници в Ботевата чета и нито един участник в Освободителната война 1877-1878 година".[30]

Знае се, че на сръбска територия Раковски създава Българската легия - 1861-1862 година, за подготовка на български патриоти, които да работят и се борят за българската свобода.

"През 1876 година, надявайки се на руска помощ, Сърбия и Черна гора обявили война на Турция... БРЦК, в Румъния... възобновил дейността си под името Българско централно благотворително общество /БЦБО/.

Събира средства за въоръжаване на български доброволчески отряди.

За кратко време били изпратени над 2000 души български доброволци.

Взели най-активно участие във войната .. .с цел да се превърнат в ударна сила на ново въстание. "[31]

В тази Сръбско-турска война четите на Панайот Хитов и Филип Тотю навлизат от Сърбия в земи на днешна България. Че­тата на Панайот Хитов води сражения с турски войски в района на Чипровския манастир.

Засега няма писмени източници и достоверни данни, в които да се твърди, че в селото е бил сформиран революционен комитет от сподвижниците на Васил Левски, че Васил Левски е посетил селото. Ще бъде много достойно за миналото на селото, ако в бъдеще се разкрие и докаже съществуването на революционен комитет и че Васил Левски е посетил село Долна Вереница.

 

6. ДОЛНА ВЕРЕНИЦА И ОСВОБОЖДЕНИЕТО

На 12 /24/ април 1877 година Русия обявява война на Турция. Тази война е освободителна. Тя се води за избавлението на Бълга­рия от тежкото петвековно робство. Бавно и мъчително се стига до обявяването на войната. Героичното Априлско въстание от 1876 година довежда до изменение съотношението на силите в полза на България. В Европа се разгръща масово движение в защита на българския народ, на българската кауза. В българска защита издигат глас Чарлз Дарвин, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, чешката поетеса Краснохорска, словашкият поет Антон Ашкерц и много други умове на XIX век. Най-мощно движение в защита на българския народ се разгръща в Русия. В тази братска славянска страна в подкрепа и защита на българския народ се обявяват Н.Г. Чернишевски, Н.Р. Некрасов, И.С. Тургенев, Ф.М. Достоевски, Л.Н. Толстой, Я.П. Полонски, Д.И. Менделеев, И.М. Сеченов и много други. Руският народ масово се включва в движението за защита на българите.

Това предизвикало сериозно раздвижване в дипломатическите среди и активна дипломатическа дейност. В края на 1876 година били проведени Цариградската и Лондонската конференция на великите сили. Те не оправдали надеждите за даване автономия на българския народ. Големият руски дипломат и защитник на бъл­гарите граф Игнатиев поддържал своята формула "или автономия, или анатомия", което на дипломатически език означавало или постигане автономия по дипломатически път, или чрез война.

Обявяването на войната се забавило, защото английското консер­вативно правителство не само активизирало своите контакти с Високата порта, а изпратило и своята средиземноморска флота в Мраморно море, демонстрирайки открито своята подкрепа на Турция и своето господство над Босфора и Дарданелите. Герма­ния на Бисмарк само на думи подкрепяла Русия, а фактически поддържала Австро-Унгария, която не желаела на Балканите да бъде създадена силна славянска държава. Франция засилила съглашателството си с Великобритания. Турция получила и военна техника от Запада.

След повече от година безплодни активни преговори между великите сили, войната е обявена на 12 /24/ април 1877 година. При бурен народен подем в Русия се извършва мобилизация. Русия разчитала на своите способни генерали - Радецки, Драгомиров, Гурко, Скобелев, Столетов, Тотлебен, Обручев, Цимерман и други, на своите добре подготвени офицери и на ентусиазма и смелостта на своите войници, на подкрепата на своя и българския народ. Руският народ проявявал голяма активност и чувство на братска обич към българския народ. На Червения площад в Москва се събрали повече от 300 000 души. Започнали да бият камбаните в цяла Москва. Улиците се напълнили с народ, изразяващ подкрепата си на българския народ. Картината на всеобщ ентусиазъм и твърда решимост по време на Отечествената война на Русия срещу Напо­леон се повторила. Разгърнало се движение за събиране на помощи за българското население. До началото на месец май в Москва били събрани 2,5 милиона рубли, в Петербург - 500 000 и т.н.

Българският изстрадал народ отправял взор към Русия, към дядо Иван, откъдето очаквал избавлението си от турско робство.

В Оосвободителната война се включили около 7000 българи-опълченци. Те се събрали в Русия, там се организирали, там получили своето бойно Самарско знаме. За техен командир бил назначен талантливият и смел генерал Н.П. Столетов.

Операцията по преминаването на река Дунав била извършена по блестящ начин, в пълна тайна, при град Свищов на 14 /26/ юни 1877 година. Лъжлив десант заблудил турското командване.

Руската армия, румънски войскови части и българските опълчен­ци извършват чудеса, проявяват голям героизъм и себеотрицание. Историята отбелязва за поколенията блестящите операции и проя­вения героизъм в битките при Плевен и Стара Загора, Шипка и Шейново, Пловдив и прочее. Над 200 000 руски воини загиват в тази война.

Освобождаването на Северозападна България преминава без мащабни боеве. Населението /в това число и долновереничани/ посреща свободата с голяма радост и ентусиазъм, изразявайки чувствата си на благодарност и обич към руския народ.

Село Кутловица, намиращо се на важен кръстопът, въпреки че не е имало турски военни части, привлякло вниманието на командването и на двата руски отряда - Лейбгвардейския полк на полковник барон Н.К. Притвиц, настъпващ откъм град Враца, и Харковския полк на полковник В.И. Ертел - настъпващ откъм Оряхово. Части от тези два руски полка пристигат в Кутловица на 17 ноември 1877 година. Няколко дни по-късно полковете се наста­нили на бивак край селото. Така се приема, че датата, на която е осво­бодена Кутловица, е 21 ноември 1877 година /Архангеловден/.

Един случаен повод, а може би извършено разузнаване преди­звиква посещение на руска войскова част /един ескадрон/ в село Долна Вереница. В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев, опирайки се на спомени на живи свидетели на това събитие, го описва живо и картинно. Ето и самото описание: "В началото на месец ноември като мълния се разнесла из селото новината, че русите са завзели Кутловица. Сведенията, които достигали до ушите на селяните за войната, която водел братският руски народ с турците, били откъслечни и често противоречиви.

На 17 ноември 1877 година генерал-майор Арнолди със своя отряд завзел село Кутловица. Целта на руското командване била да се отреже пътя на турците в направлението Лом - Берковица.

На 20 ноември вечерта откъм град Видин в село Долна Вереница пристигнали три каруци турци на път за Берковица. Турците се настанили да пренощуват в дома на Димитър Стокьов. Още съ­щата вечер Петър Пунчов и Илия Панин отишли в Кутловица и съобщили за това на руското командване.

Късно вечерта, когато турците, домакинът и старейшината Лато Стефанов вечеряли в дома на Димитър Стокьов, запъхтян вля­зъл разсилният в общината Петър Крушара и възбуден извикал: "Русите дойдоха."

Уплашените турци наскачали от трапезата, бързо впрегнали конете и поели обратно за град Видин.

На 21 ноември /Архангеловден/ рано сутринта в селото при­стигнал един ескадрон /около 30 души/ казаци. Като разбрали, че турците са избягали, взели за водач Спас Кръчмарски и тръгнали да ги преследват. Стигнали до местността Шаваре в района на село Винище. Като се убедили, че турците са избягали, се върнали обратно в селото.

Мало и голямо от селото излязло да посрещне братята осво­бодители. Камбаната тържествено биела. Децата тичали из улиците радостни и викали: "Русите дойдоха!". Посрещането станало край селото на пътя за Кутловица, при герана на Средко Малия.

Селяните носели подаръци - чорапи, ризи, а яденето и пиенето били в изобилие -  варени кокошки, баници, пресни пити, ракия, вино.

Вълнение и възбуда обхванали всички посрещачи. Вестта за при­стигането на руски военни била най-голямото събитие в живота на селото. Часовете минавали един след друг, а отрядът още го нямало. Погледите на всички били обърнати на запад към пътя за Максутица. Старейшината Лато Стефанов се движел неспокойно из навалицата, когато изведнъж няколко гласове едновременно извикали -  "Идат! Идат!" Множеството притихнало. Казаците спрели при посрещачите, без да слизат от конете. "Добре дошли"! -  едва проговорил Лато и сълзи потекли като ручеи от очите му. Млади девойки и невести дарили всеки казак с кърпа, чорапи и риза. Пийнали казаците от веренишката ракия. Весели и радостни, селяните заобиколили от всички страни казаците и се надпревар­вали да им подадат ядене и пиене, като в същото време и те хапвали и пиели. Шарените бъклици преминавали от ръка на ръка. Харесали казаците пенливото веренишко вино. Разтворила се славянската душа на два братски народа. Казаците се разчувствали, които били заминали по домовете си малки деца, като видели сред посрещачите деца, вземали ги на конете си и им се радвали като на свои деца. Радвали се на стари, като на свои баща и майка. Така за долновереничани се сбъднала мечтата да видят своите освободители - русите.

-  Ех момчета -  разказваше дядо Андрешко, с когото като овчарчета след 1910 година пасехме овцете по баира, такава радост човек може да изпита само веднъж в живота си. Едни плачеха от радост, други се смееха. Беше като на сватба. Малката ми 7-годишна дъщеря весело се усмихваше от седлото на казак. Старецът се пренесе в своите спомени и от очите му потекоха по набръчканите бузи сълзи.

Започнало да се свечерява. Бащите и майките поели своите деца. Пили последна наздравица. В кобурите на седлата на всеки казак жените сложили храна. Последно сбогуване и братско изпращане. Русите бързали да се присъединят към своята част. Врагът още не бил разгромен. Турците държали Берковица и охранявали подстъпите към София. Казаците пришпорили конете и изчезнали по пътя за Кутловица. Селяните махали с ръце, докато конниците се изгубили от погледите им. Така преминала тази незабравима и дълбоко вълнуваща среща на нашите селяни с братята-освободители.

През цялата зима в селото по кръчми и мегдани, седенки и в домашна обстановка се говорело за русите, за тяхното облекло и оръжие, за техните големи и силни коне. От всичко, което видели и разбрали при тая среща с руските военни, селяните останали като зашеметени, и най-вече от показаната от тях безгранична братска обич към българския народ. Ето защо още повече обикнали руси­те и Русия. Този ден, 21 ноември 1877 година /Архангеловден/, може да се счита като ден първи на освобождението на селото от петвековното турско робство".[32]

Долновереничани вземат участие в извозване на боеприпаси и храни с волски коли до фронтовата линия. Запазен е спомен за Дамян Върбанчов Коцин, който возел храни и боеприпаси от Кутловица за руските войски, обсадили град Плевен.

 

 



[1]  Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района - 1994 г., стр. 143.

[2]  Библиотека „Български северозапад" към известие на музеите в Северозападна България - научна конференция “100 години от обявяването на Кутловица за град” - 15-16 ноември 1991 г., стр. 143.

[3] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 34-35, машинопис.

[4] Симеон Дамянов - професор - Ломският край през Възраждането - 1967 г., стр.101.

[5] Симеон Дамянов - професор - Ломският край през Възраждането - 1967 г., стр. 86.

 

[6]Симеон Дамянов - професор - Ломският край през Възраждането - 1967 г., стр.89.

[7] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 46-47.

[8]История на с. Долна Вереница - 1928 г. сгр.15.

[9]Симеон Дамянов - професор - Ломският край през Възраждането - 1967 г., стр. 178.

[10] Симеон Дамянов – професор – Ломският край през Възраждането – 1967 г., стр. 80.

[11] История на с. Долна Вереница – 1928 г., стр. 6.

[12] Симеон Дамянов – професор – Ломският край през Възраждането – 1967 г., стр. 80-81.

[13] История на с. Долна Вереница - 1928 г., стр.7.

[14] История на с. Долна Вереница - 1928 г., стр.7.

[15] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г.- стр. 17.

[16] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г.- стр. 17.

[17] Геройко Милчев - Национално-освободителните борби в Берковица и Берковско - 17-19 век, стр. 126.

[18] Симеон Дамянов – професор – Ломският край през Възраждането – 1967 г., стр. 101.

[19] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 24-25, машинопис.

[20] Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр.26, машинопис.

[21]Тодор Спасов Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница Михайловградски окръг - 1978 г., стр.26-27, машинопис.

[22] Георги Александров - История на Монтана, Кутловица и района - 1994 г., стр.157.

[23] Панайот Хитов "Моето пътуване по Стара планина", стр. 179.

[24] Геройко Милчев - Национално-освободителните борби в Берковица и Берковско - 17-19 век., стр. 17-19.

[25] Геройко Милчев - Национално-освободителните борби в Берковица и Берковско - 17-19 век., стр .33-34.

[26]  Геройко Милчев – Национално-освободителните борби в Берковица и Берковско – 17-19 век., стр. 34.

[27] Борис Тасков - Страници от миналото - машинопис 45 листа, стр. 4.

[28] История на с. Долна Вереница - 1928 г., стр. 10.

[29]Тодор Спасов - Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница - Михайловградски окръг - 1978 г.,стр.28.

[30]Тодор Спасов - Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница - Михайловградски окръг - 1978 г, стр.29-30.

[31]Професор Константин Косев "110 години от Априлското въстание", стр.50-51.

[32]  Тодор Спасов – Спомени и исторически бележки за с. Долна Вереница – Михайловградски окръг – 1978 г., стр. 40-42.

 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.