Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

ЧОВЕК, НАУКА, ТЕХНИКА

 
 
 
1. ПРОБЛЕМИ НА ПРОГРЕСА
 
Характерна черта на отминаващия век е неимоверно нарасналата мощ на науката, увеличаването на нейната социална ефективност, превръщането ѝ във фактор, който въздейства все по-активно върху развитието на историческата практика.
Разнообразните квалификации на революционните изменения в обществения живот и на техните основни характеристики имплицират както гордостта от грандиозния скок към необятните космически пространства, така и недоволството и закономерния страх, отчуждаващи човечеството от плодовете на неговите усилия, от собствените му стъпки към върховете на бъдещето.
Научно-техническата революция изменя съществено психиката на съвременния човек, неговия професионален и общокултурен хоризонт, бита и навиците му, неговото място в системата на общественото производство. Не само това. Тя като че ли дълбае пропаст между човека и заобикалящите го очовечени реалности, ускорявайки до твърде опасна крайност действието на един неизбежен процес в еволюцията на материалния свят.
Неограничените технологични екстраполации, динамиката на социалните преобразувания и нарасналата мощ на науката превърнаха във фатална необходимост прогностичните изследвания на евентуалните позитивни и негативни последствия от всяко научно откритие (и преди всичко – от социално-практическата му апробация), от всяка стъпка в съвременната индустриализация, от всеки опит за нарушаване или възстановяване на природния баланс. При това тук не става дума само за краткосрочно прогнозиране на промените в областта на икономиката, нарастването на населението, политическите тенденции и пр., а и за създаването на хипотези и теории относно по-далечното бъдеще на планетата, цивилизацията, човека.
Модерната футурология, наред с осъществяването на редица ценни изследвания, засягащи някои по-частни сфери на социалния живот, страда от един хроничен недостатък: в областта на най-общите закономерности и пътища на развитие на човечеството тя най-често пренася механично (с промяна на количествените параметри) контурите на настоящето върху плоскостта на бъдещето, обосновава „реалните“ перспективи за усъвършенстване само на предпоставено идеализирания тип общество. Сравнението „по сходство“ на обществените явления, съчетано с определено степенуване от предимно количествен характер, невинаги се оказва най-подходящият (и най-точният) метод за прогнозиране в по-далечна историческа перспектива. Да оставим настрана преднамереното осакатяване на възможното многообразие от бъдещи форми на социална организация и активност, необяснимото игнориране на конструктивния потенциал, заложен в останалата вън от благоволението на футуролозите част от социално-моделния спектър.
Строго очертана бе идеологическата рамка, в която бяха принудени да маневрират изследователите от другата страна на „желязната завеса“: марксистката научна мисъл разкривала светлото бъдеще на човечеството, като отчитала сложността и противоречивостта на обществения прогрес; тя осигурявала правилното прогнозиране и насочване на научно-техническата революция, хуманното, внимателно използване на нейните постижения; при това нейният оптимизъм не се основавал на гола фразеология или безгрижно игнориране на големите проблеми, пред които стоят развитите капиталистически държави.
Постепенното разчупване на рамката започна с осъзнаването на обстоятелството, че много от тези проблеми са наистина глобални; те засягат цивилизацията, прогреса на човечеството изобщо. Макар и в относително „омекотен“ вариант, тезата бе ясно експлицирана: характерът на обществената система определя до голяма степен тяхната острота, степента на въздействието им върху социалния живот и нормалното функциониране на системата за производство на материални и духовни блага; той в последна сметка детерминира сроковете за повече или по-малко успешното им преодоляване, но не и самото им възникване и съществуване.
Тук става дума преди всичко за най-опасните явления, причинени от научно-техническата революция или свързани по някакъв начин с нейното развитие – замърсяването на природната среда, произтичащото от него унищожаване на голям брой представители на земната флора и фауна, обезлесяването на планетата, ерозията на почвата, урбанизацията, шума, транспортните катастрофи и т. н.
Тревожно е и нарастването на случаите на немотивирано насилие, на психическите заболявания, на еснафското безразличие към съдбините на човечеството, съчетано с утилитарно-потребителско отношение към действителността, отчуждението, наркоманията, алкохолизма и парадоксалните прояви, породени от материално и духовно пресищане. Да се заявява (както често бе правено), че всички тези явления са присъщи само на капиталистическото общество, означаваше ненаучно провъзгласяване на тяхната автоматична социална обусловеност (дори при теоретично възприемане на същностните различия между двете еволюционни направления), неразбиране на сложния механизъм на взаимодействие между основните сфери на социална активност. То фактически означаваше и наивна идеализация на „социалистическите“ обществени отношения, изключваща процеса на усъвършенстването или деградацията им. Друг бе въпросът за практическото им разпространение и въздействие върху териториите на двете системи, както и за перспективите за тяхното задълбочено изучаване и радикално (ако това изобщо е възможно) преодоляване.
Изброени са, естествено, само част от проблемите, назрявали (особено някои от тях) през миналите векове, но придобили съдбоносна острота през последните десетилетия във връзка с разгръщането на научно-техническата революция.
И трябваше сърдечно-съдовите заболявания, ракът, катастрофите и самоубийствата да излязат на първите места в таблицата на причинителите на смъртните случаи, за да прерасне смътното предчувствие във все по-ясно осъзнавана тревога за настоящето и бъдещето на човешкия род. Шокът бе толкова силен, че много учени, политици и творци на изкуството се люшнаха от едната крайност в другата. Сънливото състояние на блажен покой и увереност в разумното, неограничавано от нищо господство на човека над живата и неживата природа преминаваше в серия от апокалиптични прогнози за пълната гибел или поне частичната деградация, очакваща човека. Л. Мъмфорд оплака съдбата на съвременното човечество, принудено да живее в „атмосфера на очакване на тоталната катастрофа“ и „отблъскващия кошмар“ на научно-техническата революция.
Американският футуролог В. Феркис обърна внимание на „възникналите разрушителни сили“, които, ако не бъдат обуздани навреме, ще унищожат човешката цивилизация, замествайки я с един „свръхнаселен, грозен, свръхмеханизиран, командван и изцяло дехуманизиран свят“1. А френският художник-авангардист Арман възкликна с горчивина: „Какво произвежда нашата цивилизация, ако не отпадъци!“ При което имаше предвид не просто факта, че само в Съединените щати всяка година се извисява тежка над 250 милиона тона „планина“ от боклуци.
Въпреки почти еднотипните си пророчества фалангата на т. нар. катастрофисти не е съвсем еднородна. Това се дължи на различни причини, включително и на обстоятелството, че мотивите на някои философи, социолози и футуролози (особено на представителите на „екологизираната философия“) имат преобладаващо идеологически характер.
Фалшифицирането на модерния термин „глобален“, характеризиращ повечето от наболелите проблеми на съвременното човечество (извършвано впрочем и от двете страни на тогавашното световно противопоставяне), го превръщаше в ново, „по-ефикасно“ и, разбира се, недобросъвестно използвано оръжие на идеологическата пропаганда. Именно идеологизираните интерпретации съществено размиват реалното му съдържание.
Глобалността на голяма част от жизнено важните за цивилизацията проблеми е обяснима главно, но не само и не единствено, с наличието на общи черти, общи закономерности в развитието на индустриалното производство и науката. За пръв път в историята на човечеството разгръщането на науката, техниката и културата категорично надхвърля всякакви национални или регионални рамки и граници. Всички сме свидетели на все по-нарастващата взаимна зависимост и взаимодействие на събитията в планетарен мащаб. Немалка „вина“ за това носят и модерните средства за масова информация. Те свързват най-отдалечените кътчета на земното кълбо, доближават ги, правят ги взаимно обвързани.
Така жизнената реалност наложи понятието „глобален“ в категориалния апарат на много науки. От една страна, представителите на марксизма (или поне по-разумните измежду тях) бяха принудени да приемат това положение. От друга страна, те бяха принудени и да продължават да реагират срещу „богохулствената уравниловка“ по отношение на двете социални системи. Тази реакция приемаше понякога формата на атака срещу влагането на характеристиката „надсоциален“ в контекста на това понятие. Глобалните проблеми на нашето съвремие, подчертава тогава Фролов, „не са неутрални в социално-класов смисъл, не съществуват вън от основното противоречие на нашата епоха – борбата между социализма и капитализма. Нещо повече, именно в решаването на тези проблеми днес се проявява повече от всичко тази борба между двете системи“2. В крайна сметка обаче нито „надсоциалното“ е съдържателно изравнено със „социално неутралното“, нито „социалното“ може да бъде отьждествявано с класови борби или епохални противоречия между определени политико-икономически модели.
Едва ли по-сериозно основателни бяха контрааргументите на много от участниците в мощната вълна на „екологизиране“ на съвременната философия, открито атакуващи „необективните спекулации“ с проблемите, засягащи чистотата на околната среда, които извършвали противниците на „надсоциалната“, „чисто научна“ екология. Тъй като проблемът за опазването на природната среда бил станал от почти „религиозна“ значимост за някои хора, възмутиха се Кан и Брюс-Бригс, левицата започнала да използва страха на хората за своите користни, чисто политически цели, отричайки сякаш целия буржоазен прогрес. Всъщност тежката екологическа криза изисквала незабавно сключване на „междукласов мир“, осъществяване на „единна социално-икономическа политика“ настояваха най-яростните „надсоциални еко-философи“. Защото тесните класови интереси и противоречия, преходната класова борба и пр. не можели да се сравнят по значение с въпроси, засягащи „живота и смъртта на цялото човечество“.
Други „апокалиптици“, макар и вътрешно невярващи в трагичния край на човечеството, се стремят да подбудят съвременниците си към по-бързи и ефективни действия чрез преднамерено хиперболизиране на реалните проблеми. Или, както пишат Кан и Брюс-Бригс, „...повечето съвременни Касандри не вярват в изгледите за непоправим упадък. Дори онези, които печално предсказват упадък или екологическа катастрофа, вършат това с чисто дидактична цел. Те искат да ни предизвикат към мерки за предотвратяване на надвисналото нещастие...“3
Има и трета категория „катастрофисти“, които просто са повлечени по модата на некро-оракулстването, по конюнктурата на световния книжен пазар, където произведенията на разплаканите „антиутописти“ биват изчерпвани почти светкавично. В интервю пред парижкото списание „Експрес“4 австрийският футуролог Роберт Юнг възкликва: „Днес стана мода да се вижда бъдещето мрачно. Аз съм против този конформизъм, против тази мода.“
В своята книга „Човекът на хилядолетието“ оптимистът Юнг критикува апокалиптичните мърморения на колегите си, като заявява, че опасностите само ще мобилизират хората, затова „...човекът не е към своя край. Предизвикан от смъртни опасности, той едва сега започва да се развива.“5 И по-нататък: „...кризата на човечеството и кризата на отделния човек могат да се преодолеят в края на краищата без катастрофа...“6
Оптимизмът на марксизма извираше от претенциите за по-вярна оценка на действителното състояние на нещата. Според неговите последователи буржоазните теоретици, изследващи кризата, обхванала капиталистическото общество, преднамерено или непреднамерено екстраполирали неговите най-наболели проблеми върху целия свят, върху човечеството като цяло. И това те вършели без никакво съобразяване с историческата и социалната специфика на всяка нация и държава. В съответните изследвания преобладаваше категоричното отрицание на „раздухваната“ от опонентите теза, че и пред „социалистическото“ общество лежали същите тежки и почти неразрешими проблеми, че то изживявало същите кризисни моменти, т. е. че „...вътрешното развитие на индустриалните общества... е независимо от природата на техните политически режими“7.
Самата социална практика, според тях, безспорно опровергавала всички опити да се представи кризата на капитализма като криза и на „социализма“, на човечеството изобщо. А що се отнасяло до другите проблеми, засягащи обществото като цяло, те съвсем не били чак толкова фатални; тяхното разрешаване било напълно възможно със съвместните усилия на държавите с различен обществен строй (без това да означавало непременно заглаждане на епохалните противоречия и сключване на класово примирие).
Така или иначе, отстраняването на идеологията и на ненужно привнасяните „класово-партийни“ елементи не отстранява реално съществуващите проблеми.
Всъщност всеки, който е запознат с диалектиката на нещата, би могъл отдавна да предвиди ако не конкретните негативни последици от тласкащата напред човешкия прогрес научно-техническа революция, то поне самия факт на появата им. Развитието на всяка материална система представлява процес на непрекъснато възникване и разрешаване на противоречия от различно естество, с различна степен на острота и на различни равнища. Всичко това с не по-малка сила важи и за развитието на обществото. Разгледани в този аспект, симптоматичните явления на съвременността носят напълно закономерен характер и същевременно – реалната възможност за тяхното преодоляване.
Целта на настоящото изследване е да бъдат накратко изложени и до известна степен систематизирани някои концепции за влиянието на научно-техническата революция върху мисленето и поведението на личността; да се потърсят основните причини8 за най-разпространените съмнения и тревоги на нашия век. Безспорно тези опасения са пряко свързани с промяната в отношението на личността към техниката и науката, с някои реално съществуващи, внушаващи исторически песимизъм факти и явления. Негативните последици от разгръщането на научно-техническата революция нерядко водят до загуба на жизнена ориентация, до трескаво търсене на илюзорни (предмет на друго изследване) и неилюзорни пътища и средства за тяхното преодоляване или поне – игнориране.
 
 
 
 
2. ЧОВЕК И НАУКА
 
Съвременната наука, израснала като неоспорим и могъщ фактор за развитието на техниката, привлича върху себе си възторзите на едни и проклятията на други. Тя бе провъзгласявана за „спасител на човечеството“ и за „антихуманно изчадие на Ада“, бе едновременно венцехвалена и оплювана. Симпатиите и опасенията на съвременния човек обикновено гравитират или към абсолютизацията на обективното познание (сциентизма), или към пълното отричане на науката, съчетано с един модерен култ към абстрактния човек (антисциентисткия антропологизъм).
Теоретиците на „постиндустриалното“ („постбуржоазното“, „технотронното“, „информационното“ и т. н.) общество изтъкват „все-могъществото“ на тази област на духовната дейност, нейната способност да „разрешава“ по магически начин всички социални проблеми. За тях науката е съдбоносен и „универсален“ фактор, който може да преобрази човешките отношения, да създаде „ново общество“, чиято доминанта, според Бел, ще бъде не стоковото производство, а „интелектуалната технология“. В „новото общество“ решаваща роля ще играят не производствените отношения, а видовете научно знание, прилагани в икономиката.
Антисциентизмът се развива като логично противодействие на безоблачните технологически концепции (но едва ли с по-значителна научна „тежест“ на доказателствата), като резултат от разочарованието на философи, социолози и теоретически неизкушени хора, виждащи „неосъществилата се месианска роля“ на науката. Оттук до поредната историческа серия апокалиптични пророчества и заклинания имаше само една крачка.
Флехтхайм открива корените на явлението „антиутопия“ (появило се според него в края на XIX век) в произведенията на Дьо Сад, Достоевски и Ницше, а продължението му – в „Желязната пета“ (1907) на Джек Лондон, „Наказателната колония“ (1919) на Кафка и др. „На мястото на елементи като... вяра в прогреса, надежда в бъдещето, любов към човека, които трябва да създават един нов, богат на красота, добро и истина свят – пише той, – в антиутопиите се появяват елементи на унищожението и отчаянието, на страха и ужаса, на лъжата и омразата.“9
Главните доводи на антисциентистите могат да бъдат формулирани в няколко реда: науката се е превърнала вече в „демонична сила“, изплъзнала се изпод човешкия контрол и развиваща се самостоятелно; тя е виновникът за дехуманизираната среда, в която живее човечеството; тя поражда деградацията на нравствеността и културата, потиска човека и пречи на хармоничното му развитие; създава и поддържа някаква илюзия за могъществото му, а фактически го заробва все повече.
Така, нараствайки постепенно покрай плодотворните или безплодните дискусии върху ценностната ориентация на науката, вълната на протести срещу гибелните (не толкова „евентуално“, колкото „абсолютно сигурно“) последствия от нейното „неконтролирано“ развитие се превърна в сравнително силно световно движение със свои организирани структури, ръководители, парични фондове, симпозиуми и конгреси.
Провалът на идеологията на технократизма и „индустриализма“ породи трескаво търсене на нови (или поне различни от „господстващите“) социални и морални ценности. Според американския биолог Рене Дюбо „...сега безчет млади мъже и жени в западния свят отхвърлят научното знание, ефикасната технология, икономическата целесъобразност и търсенето на щастието посредством ценностите на потребителското общество“10.
Роже Гароди11 се спира подробно на обвиненията на младежта, насочени срещу образователната система и новата социална функция на знанието в западната цивилизация. Младите хора критикували този тип образование, служещо единствено за интегрирането на личността в истеблишмънта и подготвянето ѝ за предварително определена социална роля, съобразена с нуждите на системата, а не с индивидуалното призвание, с личните желания на хората, с действителните качества на индивида.12
Всичко това обуславяло трансформирането на знанието от субектна активност в обикновена стока, в монета, следователно и в нещо отчуждено, което доминирало над индивида, без да има съществена връзка с неговите собствени нужди и аспирации. Борбата на младежта в областта на образователната система, смята Гароди, макар да била в известна степен утопична, представлявала част от общата борба против дехуманизирането и отчуждението на науката.
Освен младите хора към движението на антисциентизма се присъединяват политици, писатели, бизнесмени и главно – учени (недоволстващи фактически против „официалната наука“ и нейния привилегирован елит). Херман Кан и Брюс-Бригс са принудени да признаят: „Отчасти поради социални фактори, но също и поради самите реални проблеми, повдигнати от натрупването на модерната техника, мнозина вече не разглеждат науката и техниката като благотворни.“13
Според авторитетния антисциентист Жак Елюл науката е могъщ и жесток спрямо всичко човешко императив, озлобен Моллох, чиито покорни слуги са учените и инженерите. Подобно мнение поддържа професорът по химия в Йейлския университет Хенри Кейша. Той смята, че бурното развитие на науката е изпреварило по-продължителния процес на усъвършенстването на етичните и социалните ценности. Затова не било случайно, че в своето стремително движение напред науката „потъпква справедливостта и хуманността“.
В своята книга „Митът на машината“14 Луис Мъмфорд загрижено твърди, че научно-техническият прогрес по своята същност е антихуманен и призовава хората да се обърнат с лице към природата – както към своята собствена човешка природа, така и към окръжаващата ги естествена среда. Потвърждава се правотата на Чарлз Мошър, предупредил (без да е нито първият, нито последният, направил това), че недоволството от науката може да доведе до преднамерено и сляпо отрицание на научно-техническия прогрес изобщо.
Малко по-оптимистично гледа на нещата физикът и философът Ст. Тулмин – привърженик на тезата за цикличността на антинаучните настроения. Той смята, че цивилизацията се намира в състояние на антинаучен взрив, какъвто се повтарял на всеки 130 години, като изразява надежда, че не след дълго ще настъпи отлив от тези настроения. Тулмин обаче признава, че антисциентичният огън ще продължи да тлее, за да лумне отново – в съответния момент от закономерния цикъл или просто по прищявка на съдбата. Винаги, заявява той, ще има хора, които да поддържат жаравата му (по заразяващия пример на Монтен, Суифт, Русо, Блейк и още много от известните писатели и мислители, тежко засегнати от синдрома на науко- и технофобията).
За разлика от него харвардският професор по физика Харви Брукс е убеден, че корените на антинауката трябва да се търсят именно в съвременността и че тя фактически се диктува от тесен литературен елит.
Оформянето на стабилна антисциентистка традиция в западната философия и социология (Хайдегер, Ортега-и-Гасет, Мъмфорд, Елюл и др.) е неоспорим факт. Във всеки случай независимо от това дали е възникнало наскоро като оригинална реакция на обществото, или е подхранено от вековна антисциентистка традиция, движението на т. нар. антинаука съществува реално. И може би причините за това обстоятелство са обяснени приблизително най-точно от известния американски бактериолог Джонатан Бекуит.
След атомния век, смята той, настъпва ерата на проникването на науката във вътрешния свят на човека, ерата на безцеремонното дирижиране на съзнанието му чрез биохимични агенти. Процесът на манипулация на масовото и индивидуалното съзнание встъпва в нов етап. Идеолозите на установената система търсят по-мощни и по-ефективни от досегашните традиционни средства за въпросната манипулация.
Имайки предвид последните постижения в сферата на генетиката, един от чиито автори е самият той, Бекуит е убеден в неизбежната катастрофа, пред която ще се изправи човечеството, ако науката не бъде поставена веднага под най-строг контрол. Според него осъществяването на „генетичното управление“ на практика скоро няма да представлява никакъв проблем. И тогава ще бъде създадена възможността за използване дори на „най-безопасните“ наглед открития на науката за антихуманни цели. Учените не ще могат вече да осуетят този фатален обрат, тъй като на тях по принцип им била отредена незавидната роля да бъдат „инструменти“ в ръцете на класата на богатите.
Освен това самият научно-технически прогрес, по думите на Х. Маркузе, прераства в самостоятелно сила, способна да потисне всяко заплашващо я противодействие. В „Едноизмерният човек“ той пише: „...разраснал се до цяла една система на господство и унификация, техническият прогрес поражда такива форми на живот (и на власт), които изглежда укротяват силите, противопоставящи се на тази система и сломяват или неутрализират всеки протест...“15
Всичко това, естествено, поражда недоволството на учените и пробужда желанието им за връщане към „златния век“, т. е. към времето, когато прекъснатата днес пряка и обратна връзка между тях и крайните резултати от работата им все още е функционирала.
Сред дълбоките корени на антисциентизма лежат осъзнаването на собствената социална отговорност, разбирането на единственото предназначение на науката и призванието на нейните жреци. Като правило това е борба не срещу самата наука, а срещу догматичния сциентизъм или престъпното безгрижие.
Съвременната научно-техническа революция, наложила изискванията на тясната специализация, породила необходимостта от пълна механизация и автоматизация на производствените процеси, отдалечава преките агенти на посочените процеси от продуктите на техния труд. По същия начин тя откъсва и учените от собствените им постижения, прави резултатите от научните изследвания в повечето сфери на познанието независими, като че ли съществуващи външно спрямо тези, които са ги реализирали. Така „отчуждението... прониква и в науката. В съвременната наука, организирана по образ и подобие на материалното производство, расте броят на изследователите, неразбиращи целта на своята дейност, неразбиращи цялостния процес на изследване и изпълняващи спомагателно-изчислителни, формални операции“16.
„Това, което се произвежда – казва американският професор Ричард де Джордж, – много често е извън контрола на производителя, бих го нарекъл инерция на техниката. Някои програми за електронноизчислителни машини са станали толкова сложни, че и създателите им мъчно се ориентират какво вече съдържат тези програми. Ето в такъв смисъл техниката може да доминира над човека и ние говорим за отчуждение.“17 Григорян пише: „Прогресът на науката и техниката извика на живот невиждани досега съзидателни и разрушителни сили. Той създаде големи възможности за развитието на човека, за активното му творчество, но заедно с това породи явления, заплашващи да станат неподвластни на човека, подриващи основите на човешкото съществуване.“18
Имат ли основание опасенията на тези и много други учени? В известен смисъл – да, безспорно. Особено що се отнася до определени реални постижения на съвременната наука и възможността за използването им във вреда (без задължително да е целенасочено търсена) на човечеството.
Най-непосредствено дехуманизацията на науката се идентифицира в случаите, когато нейните открития се поставят в служба на разрушителни военни цели, използват се за създаване на средства за масово унищожение. Още от времето, когато президентът Хари Труман цинично прецени ядрения взрив над Хирошима като „най-великото историческо постижение на организираната наука“, тенденцията за милитаризация на тази човешка дейност нараства с тревожно увеличаващи се темпове.
 „Експериментите“ в Хирошима и Нагазаки останаха последни в това отношение. Но още тогава хората подсъзнателно свързаха понятията „наука“ и „смърт“. Ренесансовите илюзии относно благородството на всяка творческа мисъл рухнаха. И в продължение на десетилетия, въпреки развитието на културата, нищо не бе (и все още не е) в състояние да ги възроди. Дори атомните електроцентрали и ледоразбивачи – тези убедителни доказателства, че дори „най-зловещите“ научни достижения могат да бъдат използвани за разцвета на човешката цивилизация.
Защото (покрай някои други причини) „пропукването“ на доста електроцентрали доведе до почти същия ефект, а под корпусите на ледоразбивачите във водата се плъзнаха заострените пури на атомните подводници, окомплектувани с ракети с ядрен заряд. И защото надземните и подземните опити на всички ядрени държави (за присъединяване към чието „семейство“ подават заявки все повече кандидати) продължават да заразяват планетата със смъртоносна радиация.
„По-нататъшното провеждане на изпитанията със същата интензивност – предупреждава Мелешченко, – би довело до това, че съдържанието на радиоактивни вещества в човешкия организъм би превишило пределно допустимите норми и би въздействало пагубно върху здравето на милиони хора, особено на децата.“19 Австрийските учени В. Кеслер, К. Шундл и Х. дер Лан също са единодушни по отношение на това, че химическото и радиоактивното замърсяване на водите може да има „тежки генетически последици“.20
Отделяните от държавните бюджети средства, предназначени за военни изследвания, продължават да растат. През последните няколко години 260 университети и колежи в Съединените щати са получили от Пентагона 5500 поръчки за изследвания с военно значение21 (респективните данни за Източния лагер са грижливо засекретени). Особено много нараства интересът към бактериологичното оръжие, което е доста „по-ефикасно“ от ядреното. Единадесет американски университета работят върху усъвършенстването на цяла гама отровни вещества. Подобни поръчки на Пентагона и други военни ведомства изпълняват и много университети във Великобритания, Канада, Германия, Италия, Израел.
Не по-малка опасност за съществуването и биологичното усъвършенстване на човешкия род представлява и все по-реално очертаващата се възможност за радикална промяна на наследствеността, за контролиране на генетичния код. Истинската опасност идва не толкова от революционните постижения на световната наука в тази област, колкото от вероятността те да бъдат използвани необмислено, прибързано или с откровено антихуманни цели.
В края на 1969 г. група учени от Харвардския университет осъществи уникален експеримент. Бе изолиран и наблюдаван под микроскоп един ген. Четири години след това специалисти от Масачузетския технологически институт синтезираха бактериален ген. Малко по-късно отново от Харвардския университет пристигна новината, че е създаден (по изкуствен път) ген на животно.
Пред науката се откри възможност да бъде осъществявано лечебно въздействие върху определен ген или група гени у хора, страдащи от някои наследствени заболявания (особено психически). Перспективите в изучаването и контролирането на генетичните механизми на живата природа не се изчерпват единствено с техния медицински аспект. Сега успешно се разработват чисто биологични методи на борба срещу замърсяването на околната среда (като например унищожаването на вредните отпадъци от предварително „програмирани“ микроорганизми).
Футуролози и биохимици се увлякоха по проекти, според които дори машините и системите за производствени нужди могат да бъдат „изработвани“ от живи организми. Биологизацията на производството би решила, според тях, и значителна част от екологическите проблеми.
Тези прогнози, естествено, са инспирирани пряко не само от последните постижения на генетиката, но и от развитието на другите области на съвременната биология. Все пак най-вдъхновените полети на въображението са свързани именно с възможността за създаването и утвърждаването на т. нар. генно инженерство. Оптимизмът и аплодисментите обаче бяха придружени с разгръщането на твърде остри дискусии.
Много учени съзряха криещата се в генетическите манипулации от различен род потенциална опасност. След експеримента от 1969 г. Джеймс Шапиро (един от неговите автори) напусна групата, съмнявайки се в безопасността на своята дейност за човечеството. Друг от участниците (Джонатан Бекуит) заяви: Съвсем наясно съм, че отрицателното в нашия опит надхвърля положителното.“
Според лауреата на Нобелова награда Уилям Уилкинс, методът за изолиране на гени създавал богати възможности за изработването на бактериологично оръжие с невероятна устойчивост спрямо редица противобактериални средства. А преподавателят от биологическия факултет на Университета в Съсекс Мейнард Смит направо заяви, че откритието на харвардската група криело в себе си „отлична“ възможност за ефективно унищожаване на човека и че тези опити трябвало да продължат да се провеждат само с военни цели.
Така „първата искра“ на модерната генетика разпали доста сериозни спорове. На научния фронт се очертаха (въпреки различните нюанси и степени) два лагера.
Привържениците на пряката (и почти неограничена) намеса в човешките генетични структури обикновено се позовават на огромната роля на естествения отбор за адаптацията на Хомо сапиенс към окръжаващата го среда и за неговото биологично (вкл. и генетично) усъвършенстване. Днешният генофонд на човечеството, твърдят те, е кулминация на еволюцията и природната селекция в продължение на три милиона години. Но цивилизацията с нейната напреднала медицина (и изобщо със създадените от културната еволюция благоприятни условия) вече е преустановила действието на този естествен механизъм за прочистване на човешкия род от неприспособените и негодни екземпляри. Селекцията, отстраняваща вредните гени, фактически е прекратена, тъй като сега дори индивидите с лош генетичен състав могат да преживяват и дори да създават потомство, мултиплицирайки обременената си наследственост.
В своята книга „Произведеният човек. Етиката на генетичния контрол“22 П. Рамзи предупреждава, че днес един от всеки петима, живеещи на земята, е носител на някаква вредна мутация, която ще предаде непременно на евентуалното си потомство. Проблемът на „20-те процента“ според него е не по-маловажен от тежките проблеми на замърсяването на околната среда. Прекратяването на естествения отбор довело до прекратяване на запазването и натрупването на най-добрите качества. Кризата на съвременната цивилизация била отчасти (и ще бъде в още по-голяма степен) генетическа криза. Според Рамзи и привържениците му естественият метод за предотвратяване на идващата генетическа катастрофа може да бъде целенасоченият контрол върху възпроизводството на хората, т. е. осигуряването (вкл. и чрез методите на постепенно усъвършенстваното генно инженерство) на производството само на хора с добра наследственост.
Генетиците Т. Добжански, Дж. Билд и Б. Глас отиват още по-далеч в своите препоръки и заключения. Генното инженерство според тях не само ще създаде превъзходна човешка раса, оптимално приспособена към околната среда на родната планета, но и специални индивиди, приспособени да живеят пълноценно на Луната, Марс, Венера или на която и да е друга планета, дори в безвъздушното космическо пространство.
Многобройни са аргументите и на противния лагер. Там се набляга главно върху все още ниското, недостъпното равнище на развитие на този нов клон на биологията, върху реалната възможност след време да възникнат опасни и непредвидими (с „инструментите“ на днешната наука) последици от нарушаването на естественото възпроизводство на човешкия генофонд и т. н. Освен това, предупреждават повечето биолози, някои от извършваните с бактерии и вируси „генни рокади“ застрашават пряко живота на човека.
Ето защо Дж. Уотсън и много други учени предложиха да се спрат изобщо или да се „замразят“ (чрез налагането на временен мораториум) определени експерименти. При един от тях в бактериите вкарват гени, които се характеризират с устойчивост спрямо антибиотиците или причиняват формиране на бактериални токсини. Други включват пренасяне на гени от вируси в бактерии, нормално съдържащи се в червата на човека.
Тази тревога се споделя от достатъчно голям брой техни колеги. Тринадесетият международен конгрес по генетика (Бъркли, САЩ, 1973 г.) прие специална резолюция, с която отхвърля безотговорните манипулации с човешкия генофонд и призовава учените от цял свят да бъдат максимално предпазливи, когато изследват човешката наследственост.
През 1975 г. щатът Калифорния бе домакин на Международна научна конференция, на която двата лагера си дадоха генерално сражение. Крайностите бяха преодолени в името на едно далеч по-разумно решение. Учените ще продължат своите опити (разделени според степента на риска на три класа), като спазват общите принципи за провеждането им, приети на конференцията. Забранени бяха експериментите с микроорганизми, чиято наследствена природа им позволява да се размножават в човешкото тяло. Едновременно с това бяха въведени и изключително строги правила за провеждането на най-опасните експерименти.
Бъдещето най-добре ще докаже ефикасността или неефикасността на тези мерки. Междувременно вече бе възникнал и проблемът за клонинга. Клонирането представлява присаждане на ядро от клетка на мъж (или жена) върху яйцеклетка, чието ядро е предварително отстранено. Така оплодената яйцеклетка, поставена в женска утроба, би трябвало да се развива като нормален зародиш и новороденото да израсне като генетически идентично копие на донора.
Евентуалното приложение на метода за клониране обещава произвеждането на неограничен брой копия на всеки човек, смятан (примерно) за гениален в своята област, фантастите започнаха да потриват ръце и да си представят в розова светлина един бъдещ свят, в който физиката ще развиват хиляда айнщайновци, философията – хиляда хегеловци, за доброто настроение и оздравителния смях на хората ще играят на сцената хиляда чаплиновци, а хиляди балзаковци и хемингуеевци ще пишат великолепни романи.
Сега все още е трудно в потока от съобщения да се отдели напълно лъжата от истината, вестникарската сензация от действително провежданите експерименти в областта на генетиката. По принцип нещо подобно на клониране би могло да бъде осъществено (отначало, разбира се, на животни; по-късно, за нещастие – и на хора) едва в по-далечно бъдеще, и то най-малко на хромозомно равнище.
Наред със закономерното възхищение от гигантския размах на човешката научна мисъл тази перспектива съвсем естествено пробужда и немалко съмнения и тревоги, създавайки непозната досега в историята на човечеството проблемна ситуация. Най-подчертан в нея остава моралният ѝ аспект: дали хората, произведени серийно, биха представлявали действително хора, или не (въпреки липсата на всякакви съмнения относно биофизическата структура), доколкото при тях може би ще отсъства една от „най-човешките“ характеристики – личностната индивидуалност? Реално е да се очаква освен това всеки прецедент в тази област да сложи началото на една опасно необратима тенденция към физическа и духовна стандартизация на човека.
За учените клонингът се превърна в поредната ябълка на раздора. Очертаха се също два противоположни лагера. Но този път отрицателите и скептиците значително преобладават. Дори споменатият вече П. Рамзи се обявява против клоналното размножаване на човека в името на запазването на неговата уникалност. Пълната рационализация на размножаването на човешкия род и фактическата му замяна с копиране, смята той, биха унищожили неповторимите личностни качества, въплътени у всеки от нас.
Много от руските философи, биолози и генетици (Дубинин, Леонтиев, Гиндилис, Шишкин, Кудрявцев и др.) застават решително срещу унищожаването на генетическото разнообразие на хората и на всяка духовна структура. От друга страна, техният колега А. Нейфах изтъква (може би с право), че трансплантацията на клетъчни ядра би помогнала да се запазят изключителните генетични комбинации, възникващи понякога случайно и губещи се неоправдано при смъртта на съответните индивиди.
Сериозни опасности за стандартизиране на човека крият и опитите за неговата кибернетизация. Немалко съвременни учени посочват, че „техническото бъдеще“ на цивилизацията открива реалната перспектива за една органично-функционална симбиоза между човека и машината. Експертите от Римския клуб Гордън и Хелмър предвиждат това да се осъществи някъде към 2010 г. Между другото, група специалисти в нюйоркската болница Роклънд вече провеждат експерименти около реализирането на проекта „Сайборг“ („Кибернетичен организъм“).
Поемането на пророчески функции неизбежно крие определени рискове на неизбежността. Сляпото опълчване против някои обективно необходими процеси в развитието на човечеството почти винаги е предизвиквало саркастичен смях у потомците. А да се отрича съществуването на подобна закономерност, чието логическо продължение са опитите за сливане на човека с машината, би било най-малкото наивно. Та нали цялата история на цивилизацията представлява процес на непрекъснато, постепенно сближаване и сливане на човека с техническите средства, помагащи му при осъществяването на неговите творчески и съзидателни функции.
Но именно този процес обективно съдейства за постепенното (и почти сигурно безвъзвратно) отмиране на някои ценни „природни“ предпоставки, заложени в наследствеността. Усъвършенствайки техническото обкръжение, човекът фактически оставя на заден план своето собствено „биологично“ усъвършенстване. За да се стигне до парадокса, че в радиус от няколко светлинни години един от най-слабо изследваните от човека обекти е самият човек – най-величественото и красиво „творение“ на природата (според заливащите ни научнопопулярни дитирамби), използващо и досега в процеса на мисленето нищожна част от своя действителен мозъчен капацитет.
Безспорно е, че опасенията на антисциентистите имат известни (в някои случаи – достатъчно сериозни) основания. Нещо, което не може да се каже относно изводите, до които те, тръгвайки от съответните опасения, в края на краищата достигат. Науката няма никаква вина, че по някакво трагично стечение на обстоятелствата гласът ѝ прозвуча най-силно с първата експлозия на атомната бомба. Само по себе си научното откритие не е нито добро, нито зло, нито благодат, нито проклятие. То става едното или другото само когато се разглежда във връзка с характера на отношенията между хората, в контекста на обществените отношения. Съдбата му зависи от „чистотата“ на ръцете, в които се намира.
Предвидими и обясними са негативните явления, породени от развитието на науката (по-скоро от понякога едностранчивото ѝ развитие). Дори крайното идеологизиране на обективно съществуващите тревожни проблеми не би могло да фалшифицира разбирането, че „не науката и техниката сами по себе си пораждат негативни явления, а тяхното недостатъчно развитие в ширина и дълбочина, тяхната деформация, отклонението им от хуманната цел, предизвикано от несъответстващите ѝ социални фактори“23.
Точно затова е невъзможно да се приемат безкритично някои рецепти, афиширани като единствено реални варианти за спасение от надвисналите над човека опасности. Нерезултатна и утопична е също идеята на Херман Кан да се създаде „индекс на забранено познание“, с който да се прекрати по-нататъшното развитие на съответните клонове на науката, докато не бъде изяснено за какви цели да се използват техните открития.
Няма сила, способна да спре, да забрани или ограничи в определени рамки духовната активност на човечеството, издигнала го от животинското състояние до върховете на съвременната цивилизация. Всеки подобен опит би представлявал не само неуспешна груба намеса в една съкровена дейност на интелекта, но и фактическо отрицание на целия досегашен обществен прогрес. Човечеството не може да спре да „произвежда“ наука; то само трябва да се научи как да използва резултатите ѝ .
 
 
3. ЧОВЕК И ТЕХНИКА
 
Отношението към техниката, изразено във философските, социологическите и футурологическите концепции, е разположено в „спектъра“ на същите варианти, в каквито се движи и отношението към науката. Двата лагера („технологически песимисти“ и „технологически оптимисти“) и тук са ясно очертани. Общото между тях е фаталистичното фетишизиране на техниката, обявяването ѝ за самостоятелна, независима от човека сила, която може както да пороби и унищожи до крак човечеството, така и да гарантира безоблачното му щастие.
„Силата на науката и технологията може да доведе до зараждането на нови богове...“ – предупреждава Ален Турен в една своя статия.24 Предупреждението му може би е закъсняло, защото според някои други футуролози техниката вече е седнала на „небесния си престол“ и както иронично отбелязва Роберт Юнг, очевидно се е превърнала в „модерна религия“.25 Същото признава и американският футуролог Феркис в книгата си „Бъдещето на технологическата цивилизация“26
Идеологизацията на съответните теоретични построения е като че ли неизбежна.
По начало в повечето от технологическите направления на световната икономическа и социологическа мисъл прозира искрената надежда, че съвременната научно-техническа революция дава реални шансове на западната цивилизация да разреши своите социални противоречия. В основата на тази надежда лежи съмнителната аксиома, че техниката е в състояние сама да отстранява всички възникващи в хода на нейното развитие проблеми: да преодолява евентуалните социално-групови стълкновения, да ликвидира възможните социални антагонизми, да укрепи западното общество и да стабилизира икономическата му система, да осигури дезинтеграцията на планово-централизираното стопанство на „комунистическия лагер“27 и т.н. (П. Другер, Дж. Дънлоп, Ч. Майерс, ф. Харбинсън, 36. Бжежински, Б. Волф, Х. Кан, Р. Луис и др.).
Разбира се, всички посочени автори предвиждат осъществяването и на определени – преценявани от тях като необходими – трансформации в икономическата и (по-рядко, с множество уговорки) в социалната структура на съвременното технологично общество. Нито една от тези реформи, естествено, не засяга реално разгърнатите социално-икономически същности.
Една от възможните „рецепти“ е предложена от американския икономист Р. Тиболд – създател на авторитетната теория за „кибернетическата революция“28. Той е убеден, че икономическите пороци на развитите индустриални общества се коренят главно в системата за разпределение на благата. Затова „радикалното“ реформиране на тази сфера на социалния живот (при запазване на съществуващата икономическа структура) щяло неминуемо да доведе до постепенно възстановяване на справедливостта и потушаване на обществените конфликти.
Подобен спасителен експеримент едва ли ще донесе очакваните социални резултати. В действителност разпределителните отношения са вторични спрямо някои по-важни компоненти на икономическата система и формите на реализирането им зависят в твърде голяма степен от тях. Невъзможно (оставям настрана въпроса дали е необходимо) е да се реформира, при това – радикално, определен компонент от цялостно разгърната икономическа система, без да се пипа някой от останалите компоненти. Не е възможно да се ликвидира дадено следствие при безусловното запазване на неговата обективна причина.
Друга линия на излишна идеологизация прозира в някои от най-разпространените теории за „слединдустриалното общество“. В тях като че ли по инерция често се подменят реалните (и неизбежни за парично-стоковата организация на социалния живот) конфликти с някакви „иманентни“ противоречия на самия технически прогрес. Няма никакво съмнение в това, че техническият прогрес носи обективно и свои специфични противоречия. Но едностранчивото им фетишизиране, заобикалянето на другите основни компоненти на социалната система демонстрира определена теоретическа и методологическа дезориентация. То представлява и реална пречка за преодоляването на съответните противоречия, което е възможно при тяхното комплексно изследване.
Без цялостно и задълбочено изучаване на проблемите, вън от разбирането за многофакторната им обусловеност, илюзорни биха останали надеждите на Х. Кан, А. Уинър, Д. Бел, А. Турен и др., смятащи, че съвременната научно-техническа революция щяла да излекува напълно недостатъците на съществуващата социална система и да обогати с нови материални и духовни потенции съвременната цивилизация.29
На противоположни позиции стоят онези социолози и футуролози, виждащи в съвременната техника „демон“, който в по-близко или по-далечно бъдеще ще унищожи цялата човешка цивилизация. Техниката се е изплъзнала вече от контрола на своите създатели и следва свой самостоятелен, „свободен“ път на развитие – предупреждава френският социолог и социопсихоаналитик Жерар Мендел. В своята книга „Кризата на поколенията“ той пише: „Двете граници на процеса на цивилизацията са, от една страна, „човешката природа“... и, от друга страна – автономната сила на техниката.“30
Според Луис Мъмфорд „господството на мегамашината“ в нашата епоха е главната пречка за свободното развитие на личността. Отричайки целесъобразността на досегашните пътища на социалния прогрес, той възкликва: „...представата за автоматизацията, която носи едва ли не гаранция за освобождението на човека, е безсмислена мечта.“31 И безотговорното следване на тази мечта ще доведе до израждането на човека в немислещ автомат, изпълняващ покорно заповедите на мегамашината.
К. Кели смята, че системата на технологиите и институциите32 вече се противопоставя на създателите си като независима, отчуждена и враждебна сила. „Създава се нов, дехуманизиран свят – пише той, – в който творенията на самия човек властват над него“33 и определят съдбата му.
Едва ли е необходимо да ровим историята, да си припомняме движението на лудитите или отблясъците на средновековните клади, на които са били изгаряни изобретателите на различни „дяволски чудесии“, за да установим, че антитехническите настроения и възгледи съпътстват развитието на техниката почти от самото ѝ създаване. Австрийският физик Д. Габор, един от създателите на холографията, пише: „Страхът от машината е почти толкова стар, колкото самата индустриална цивилизация“34 (но фактическата му „възраст“ е далеч по-солидна).
Сега изследователите на тези настроения през XX век опират и до емоционалната атмосфера в творчеството на О. Хъксли, Дж. Оруел, Замятин, Ел Форстър и др., наситена с чувство на страх от техническия прогрес.
Но нещата не се изчерпват само с тези характерни феномени. Технологическият песимизъм неизбежно е поел и определени идеологически функции (по-точно с тях са се нагърбили част от неговите представители). Крайната цел почти съвпада с тази на идеологизираната „оптимистична“ концепция – подвеждане на всякакви (мними или реални) социално-икономически различия и специфики под общ знаменател, екстраполиране на болезнените проблеми на част от света върху целия свят (т.е. и върху онези обществени структури, които в предстоящото си развитие биха могли закономерно да се сблъскат със същите проблеми, но биха могли и да не се сблъскат с тях или най-малкото – да тушират тяхната острота). Съвпадат и препоръчваните основни средства за преодоляването им, защото и едните, и другите тръгват от обща методологически погрешна позиция – откъсват един или друг от органично взаимодействащите си компоненти на социалната действителност, „автономизират“ го и го разглеждат или като единствен двигател на социалния прогрес, или като универсален причинител на фатално заплашващия човечеството социален регрес.
За Дж. Оруел машината е еднакво враждебна към всяка от съществуващите модификации на социално устройство35; тя естествено противостои на всяка форма и проява на живот и се стреми да ги унищожи. Затова стремежът към социално разнообразие или дори към социално усъвършенстване, към извършването на каквито и да било социални промени е напълно безполезна работа. В основата на всяко общество лежи „враждебната на живота машинна цивилизация“ и никакво преустройство на системата не може да разреши радикално това противоречие.
Такива са изводите и на най-изявените „социални песимисти“ – футуролозите Ж. Елюл и Е. Фром, както и на техните последователи. Нищо (нито техническата, нито социалната революция), според Елюл, не може да предотврати необратимия процес на разрушаване на човешката личност, който е резултат от съвременното машинизиране на обществото. А Фром заклеймява тържеството на голия рационализъм (обусловено от техническия прогрес), което било единствената причина за всички неразрешими противоречия на съвременната цивилизация.
Независимо дали осъзнава, или не истинските основания на технологическите концепции, масовият човек на техно-обществата е разтревожен от разширяващата се машинна експанзия в доскоро сигурния, топъл и уютен негов свят. И той все по-често си задава въпроса, поставян от почти всички изследователи: „Дали техниката ще остане верен слуга на човешките цели, или ще разкъса човека със зъбите си?“36
За обозначаване на фактическото положение на съпричастната към тези проблеми личност и на нейното психическо състояние биват използвани твърде красноречиви термини като „едноизмерен човек“ (Х. Маркузе), „жизнерадостен робот“ (Р. Милс), „самотна тълпа“ (Д. Ризмън), „масов човек“, „атомарен индивид“ и още много модификации с подобен смисъл.
Според Маркс37 основната характерна черта на човека в буржоазната обществена система е неговото отчуждение, което има своите корени в частната собственост и много ярко се проявява като отчуждение на труда. В рамките на марксизма отчуждението бива определяно конкретно-исторически, като преходна форма на опредметяване на деятелните способности на личността, като обективно превръщане на дейността на човека и нейните резултати в самостоятелна сила, господстваща над него самия и враждебна нему, и свързаното с това превръщане на човека от активен субект в обект на обществения процес.“38
По принцип изследването на този социален феномен започва с отчуждения труд, за да изясни по-нататък спецификата на отчуждението изобщо. В антагонистичната обществено-икономическа формация, както я квалифицира Маркс, отношението на работника към трудовия процес като към нещо принудително, външно спрямо него и господстващо над него, като към процес, който изтощава „физическата му природа“ и „разрушава духа му“39, се пренася върху продуктите на неговия труд и върху техния реален собственик – капиталиста или държавата.
Идеологизираните до крайност марксоподобия обещаваха на хората, че след ликвидирането на частната собственост върху основните средства за производство и експлоатацията на човек от човека отчуждението на труда ще изчезне автоматично. Да оставим настрана въпроса, че обектът на Марксовите анализи и прогнози отдавна вече не съществува в „автентичния“ (тогавашния) си вид. Дори да предположим теоретично неговото по-нататъшно битие, дори да приемем – пак теоретично – тълкуванията около експлоатацията и частната собственост (която впрочем съвсем не преживя „облагородяващите операции“ на т. нар. социализъм), автоматичното изчезване на отчуждението на труда и теоретически, и практически си остава една вредна утопия.
Същото се отнася и за другите видове (моменти) на отчуждението40 – отчуждението на държавата и отчуждението на социалната дейност. Оказа се идеологически целесъобразно да се забрави, че докато съществува държавата, която е „отчуждена публична власт“41, ще съществуват и елементи на отчуждение от държавата дори във фалшифицирано възнасяното „социалистическо общество“, елементи на несъвпадение на нейната воля с волята на всички членове на обществото. Елементи на отчуждение между хората поражда и закономерният процес на урбанизация, както и множество други – достатъчно добре изследвани – социални феномени.
ßсно е, че това явление е многофакторно и абсолютизирането на дадена негова причина (пък била тя и главна или една от главните) за сметка на другите води до създаването и пропагандата на едностранчиви концепции. То подхранва илюзии за лесното преодоляване на отчуждението или, обратно, за неговата фаталност и неотменност в човешката история.
Поставянето на този проблем впрочем не произтича единствено от защитата на определени идеологически позиции. Не е необходимо да строиш „класови“ барикади по един или друг фронт, за да констатираш обстоятелството, че там, където производството и печалбата са превърнати в самоцел, цената на личността непрекъснато пада. Ето защо Р. Гароди пише: „Днес развитието се определя не като развитие на човека, а като научно и техническо развитие, на което човекът е станал средството, а не целта.“42 Сега човешкото битие, споделя австрийският философ В. Краус43, е обхванато от „мегамашината“44, лишено от хуманно съдържание, деградирало до функционализъм.
„Философите на културата“ А. Вебер, Т. Лит, Е. Шпрангер и др. смятат, че дехуманизацията на съвременния труд (и изобщо на производствената система) е причинена от техническия прогрес и от „нахлуването“ на естественонаучното знание в областта на човешките отношения, от реализиралото се вече господство на „инженерната“, на „техническата“ мисъл.
Опирайки се на все по-често срещаните характеристики на техниката и научните постижения като принципиално враждебни на човека демони, много изследователи се опитват да превърнат в аксиома едно твърдение, което обаче, очистено от едностранчивостта (и от досадната идеологизация, този път с „обратен знак“), съдържа и нещо вярно. Те се опитват да представят отчуждението като съдбовна неизбежност, произтичаща от естествените условия на човешкото съществуване.
Действително алиенацията е неизбежен продукт предимно на определени обществени отношения, а също така и на някои реално съществуващи феномени, свързани с разгръщането на научно-техническата революция. Отчуждаването от даден продукт например е съществувало винаги, но разгледано само в по-специален аспект, като елемент (и то по-скоро – психологически) на самото създаване на нещо, което „излиза“ извън рамките на своя творец и се превръща в „нещо друго“, с определена самостоятелност и вътрешна логика на развитие, със собствен живот и проявление, които невинаги съвпадат с вложената в него от създателя му цел (хиперболизирането на това положение помага на Фихте, Хегел, Сартър, Бердяев, Иполит и др. във философските си опити да отъждествят изцяло опредметяването и отчуждението).
Вече стана дума за неизбежната, но опасна идеологизация на проблема. Много от западните учени представят отчуждения съвременен човек като рожба на техническия прогрес, провъзгласяват отчуждението за естествено и закономерно следствие от научно-техническата революция. Така те очистват това понятие от всички приписвани му класови оттенъци, лансират го като общочовешко, еднакво присъщо и на двете обществено-икономически формации (като по ред причини се оказват по-близо до истината). Обратно, в марксистката литература по този въпрос съществува тенденцията отчуждението да се обяснява единствено с антагонизма на социалните отношения.
Лесно би било, ако науката можеше да дава отговори на проблемите с елементарни или наивни трактовки. Но нещата както в другите теоретични области, така и тук стоят малко по-иначе. Защото всяко задълбочено и непредубедено изследване опира не само до многобройните (част от тях все още непроучени) обективни детерминанти на алиенацията, но и до факта, че това явление конкретно-исторически е твърде разслоено. Съществуват различни видове и форми на отчуждението, причинени от различни „вируси“ на социалния живот. Това задължително трябва да се отчита, макар че в крайна сметка, „наслагвайки“ се в психиката на личността, видовете и формите отчуждение действат като „едно цяло“ върху нея и тяхната диференциация и идентификация е възможна само в теоретичен план.
Вярно е, че за актуално дефинирания „Хомо икономикус“ икономическото отчуждение е най-тежко и често стои в основата на другите видове алиенация. Вярно е, че дълбоките корени на икономическото отчуждение в парично-стоковите общества лежат именно в спецификата на тяхното функциониране, формата на собственост, механизмите на организация и реализиране на производствените процеси, доминиращия тип социални отношения и т. н. (в този смисъл пълното игнориране на Марксовите анализи е не само смешно, но и също толкова идеолого-фалшифициращо, колкото и тяхното безмозъчно сакрализиране). Но при обясняването на едно сложно и многофакторно явление трябва да се има предвид не само определена (колкото и важна функционално да е) връзка, а цялата съвкупност на елементите, съставляващи неговата социална детерминация. Отчуждението трябва да бъде разглеждано в неговата глобалност – в качеството му на обществена реалност, която се отразява по специфичен начин в идеологията и психиката на хората.
Категорично бяха отхвърляни (по онова време) възгледите, представящи отчуждението като фатална неизбежност, като следствие на естествените условия и източници на човешкото развитие. Това бе определяно за произволна генерализация. Подобни реакции са поне отчасти разбираеми, ако се вземе предвид търсенето на началата на отчуждението в конкретно-историческите механизми на функциониране на парично-стоковите общества и особено в разединяването на човека-производител и оръдието на труда. Но дори при това положение вече е задължително да се отчита и съвременната тенденция към замяна (или допълване) на детерминираното от посочените по-горе функционални принципи разединяване на тези два елемента на производителните сили. Става дума за обективен процес, обусловен от високото равнище на развитие на техниката, от настъплението на научно-техническата революция, увеличаваща дистанцията между работника и технологията на самото производство чрез система от опосредстващи звена.
Още Маркс отбелязва, че в хода на автоматизацията на производството работникът ще престане да бъде негов главен агент и дейността му все повече ще се ограничава само до „наблюдаване и регулиране“ на машинните агрегати. Ако днес трябва да се доуточни за какво наблюдаване и регулиране става дума, ще се види тенденцията на преминаване към все по-опосредстван, по-общ контрол, като на техниката се предоставя не само процесът на производството, но и по-прекият, по-непосредственият контрол върху него. При напълно автоматизираната производствена система „функцията на контрол, регулиране и управление поема върху себе си машината. Тя заменя не само ръцете и мускулите на човека, но в определена степен изпълнява някои функции на нервите и мозъка“.45
Бъдещото все по-широко използване на кибернетиката и автоматиката ще увеличава опосредстващите звена между човека и производствения процес. Това е обективна тенденция на развитието на обществената система, фактите показват, че „в условията на пълна автоматизация на материалното производство човекът застава като че ли редом с процеса на производството, изпълнявайки функцията на общ контрол“46. Вследствие на това в повечето случаи резултатите от труда се намират далеч от своя производител, губи се „интимната близост“ между живата и овеществената сила.
Освен това тясната производствена специализация води съвсем естествено към удължаване на веригата от опосредстващи звена. Производителят на всеки отделен сегмент или детайл се дистанцира все повече от цялостния краен продукт, превръща се в „частичен“ работник.
Срещу употребата на понятието „частичен“ по отношение на работника в „социалистическото“ общество категорично се обявяваха учените от „школата на марксизма“. Корнеев например остро критикува твърденията на ßсперс, Ортега-и-Гасет и др., че „стандартизацията и специализацията на производството във всяка социална система водят към появата на „частичния“ работник.“47
Истината обаче се оказва точно такава и нито един учен (бил той марксист или немарксист) няма интерес да я оспорва без аргументи, фактически там, където производството е стандартизирано, специализирано (а в съвременното развито общество то не може да не бъде такова), работникът неизбежно придобива повече или по-малко характеристиките на онова, което, макар и условно, може да бъде наречено „частичен работник“. Дори и да разглеждаме труда му в контекста на цялата му жизнена дейност, на неговите бит и култура, на неговия действителен социален статус, на характера на обществената система.
Съществуването на това явление е обусловено от равнището, на което се намират човешките производителни сили. Но именно тук възниква и въпросът какви са реалните възможности на цивилизацията да преодолее „фрагментацията и автоматизацията“48 на труда на работника на конвейера. Точно тази цел преследват редица нововъведения, вече експериментирани в няколко електронни завода в Съединените щати, един от автомобилните заводи в Швеция и другаде. През това време „теоретиците на социализма“ търсеха основанията на своя исторически оптимизъм в налагащия се според тях като тенденция (май по-скоро като спекулативна формулировка, отколкото като изолирани прояви) закон за промяната на конкретната форма на труда на човека. Той щял да унищожи професионализацията (в най-лошия смисъл на тази дума), т. е. професионалната едностранчивост и ограниченост. Очевидно имайки предвид точно тази тенденция, Ленин бил отбелязал, че при развитото комунистическо общество щял да се извърши преход „към премахване разделението на труда между хората, към възпитание, обучаване и подготовка на всестранно развити и всестранно подготвени хора...“.49
Няма смисъл някои реални проблеми да се обявяват прибързано за автоматически решени, за несъществуващи или фактически да бъдат безотговорно игнорирани. Съкровена човешка черта е отъждествяването на мечтаното с действителното. Но в случая едва ли тя е виновна за десетилетната неправомерна идеализация на „социалистическите“ обществени отношения.
 
4. ЧОВЕКЪТ НА XX ВЕК
 
Една от причините за нарушаването на духовното равновесие на човека на XX в. (а заедно с това – и благоприятна почва за отчуждението) е именно това рационализиране, автоматизиране, „изстудяване“ на трудовия процес, което е характерно (само че в различна степен) изобщо за съвременната човешка цивилизация.
От друга страна обаче не може да не се признае закономерността на тенденцията към интелектуализация на труда, а също и фактът, че откриваната от нея перспектива съвсем не е толкова песимистична – изгубената близост с физическия труд ще бъде пълноценно компенсирана от разгръщането на евристичните способности на човешкия ум, от разширяващото се участие на всеки член на обществото в процеса на създаване и възприемане на духовни ценности. В този смисъл подхранваното от споменатата тенденция отчуждение характеризира „неравновесието“ на „прехода“ от един период към друг.
В подобен аспект могат да се разглеждат и някои други феномени на социалния живот, изкристализирали под въздействието на научно-техническия прогрес и влияещи пряко или косвено върху душевността на съвременния човек.
Първо, страхът от нарастването на мощта на производителните сили и на въоръжението виси като дамоклев меч над обществото, провокирайки спокойното му съществуване. Въздействието на тази опасност върху мислите и чувствата на „атомното поколение“, родено след Втората световна война, е хиперболизирано от теоретиците на движението на „новите леви“, въздигнато е в ранг на самозадоволяваща се, абсолютна доминанта в живота на това „обречено“ поколение. Според тях най-усилената социализация на младежта съвпада с неимоверното усилване на тази опасност; тя чупи дотогавашните си крехки рамки, надраства себе си; от „фон на съзнанието“ се превръща в негово единствено съдържание, „взривява“ го и го завладява изцяло. В резултат на тази неизбежна експлозия на съзнанието всички човешки духовни и материални ценности, всички „дреболии“ и „детайли“ на ежедневието се превръщат в изчезващо малки величини, губят своето предишно значение, засенчени от надигащата се гибелна катастрофа.
Разбира се, трудно е да се възприеме безкритично като достатъчно разумна и обоснована тази прогноза, която вещае с категоричността на мистично библейско пророчество апокалиптичния залез на човешката цивилизация. Но подобен проблем съществува, той действително влияе върху съзнанието на милиони хора; и той няма да изчезне дори ако се очисти цялата негова песимистична хиперболизация.
Второ, традиционната спокойна заседналост, характерна за ранната цивилизация, се сблъсква с нарастващата динамика на съвременния живот, с бурните темпове на социалните промени, с краткотрайността на предметите и явленията. В зората на човешката цивилизация хиляди години бяха необходими на първобитния, родово-общинния човек (скитник от раждането до смъртта си) да привикне към заседналия организиран живот на земеделец и занаятчия. В продължение на две-три хилядолетия се формираше в съзнанието на хората съответната психическа нагласа, укрепваха навиците и схващанията за предметния свят като за нещо по-стабилно и дълготрайно от самия него. Оръдията на труда, дрехите, къщите, фамилните реликви се предаваха от поколение на поколение, надживяваха вековете.
Последното столетие много бързо и неумолимо скъси живота на традиционните материални ценности. На проблема за възникналата „преходност“ (краткотрайност, нестабилност, мобилност) във всички области на живота обръща специално внимание Алвин Тофлър50. На обществата от миналото, „основани върху трайността на предметите“, той противопоставя съвременното общество, превърнало се в „изхвърлящо общество“, наводнено с предмети-еднодневки, остаряващи бързо и променящи се под въздействието на промяната във вкусовете на хората и модата.
Преходността засяга и местата на живеене или работа. Съвременното „чергарство“ довежда до бързо скъсване на старите връзки и изграждане на нови. Динамиката на живота променя отношението на човека не само към предметите, но и към времето, жилището, имуществото, оръдията на труда, социалното обкръжение – всички те стават само част от многобройните преходни и нетрайни предмети.
Съвремието се характеризира, казва Тофлър, с изключително бързо движение на събитията и информацията през нашето съзнание. Стари и нови възгледи се раждат и умират постоянно. Светът загубва своята устойчивост и трайност. Необходима е мобилизирана и напрегната духовна активност от страна на индивида, за да се приспособи, за да се нагоди към бързо променящата се околна среда. Ако човек не е достатъчно енергичен и способен да следва хода на нещата, между него и действителността постепенно започват да възникват пукнатини. Ако те се превърнат в пропаст, реакциите на човека стават неадекватни, погрешни; в бъдещето го очаква психоза или смърт.
Несъмнено трябва да се елиминира песимистичната хиперболизация на някои реални тенденции в тази прогноза. Но не може да се оспори напълно твърдението за психологическата неприспособеност на средния индивид към темповете на съвременния живот, за влиянието, което оказва нарастването на социалната динамика (особено когато е съчетано с въздействието на редица други фактори) върху психическото състояние на новия човек. При масови случаи то резултира в чувство за обърканост и загуба на ориентация сред потопа от зашеметяваща информация, в разноцветния калейдоскоп на събитията. Не е изключение при личности с по-лабилна психика или професионално изложени на по-голямо напрежение да се стигне до загуба на чувството за съвременност или до сериозни нервни разстройства.
Трето, производството на материални и духовни блага (а оттам влиянието се пренася върху много други области на социалния живот) все повече се стандартизира и унифицира. Такъв е неумолимият закон на масовото индустриално производство поне на дадения етап от развитието на обществото. Засега това е обективно единственият възможен път за масовизиране на благата, за повишаване на жизнения стандарт.
Но на личността, потопена в морето от стандартизирани предмети за потребление и духовни продукти, започва да се струва, че тя постепенно губи своята индивидуалност, че става подобна на всички наоколо, че се слива със средата, превръщаща се в пречка за нейното развитие и обществена реализация. (Друг е въпросът, че някои приемат стандартизацията като един вид социална мимикрия, като най-удобен и уютен пристан.)
Четвърто, закономерният процес на глобална урбанизация концентрира в мегаполисите и във все още „нормалните по обем“ градове огромни маси непознати хора, като ги лишава от възможността да се опознаят и сближат – възможност, която се реализира естествено в по-малките социални общности и колективи.
Въпреки забелязания напоследък отлив поне засега надеждите за отслабване на урбанизационния поток са минимални. Според изчисленията на чешкия професор М. Руцика ежедневно 200 000 хектара земя се отнемат за строеж и разрастване на градовете, на тези „големи гробища на старата цивилизация и центрове на съвременната деградация“ (както пресилено ги нарича намръщеният Мъмфорд).
С проблема на урбанизацията се занимават много учени, между които и Арнълд Тойнби. Нейните бурни темпове се дължат според него на две причини – техническа (механизацията на селскостопанските дейности) и психологическа (съблазнителната привлекателност на съвременния град). Много скоро голяма част от човечеството (живееща засега в селата) ще бъде потопена в ритъма на градския живот. А това е революционно изменение на обществената среда, предупреждава Тойнби, и то ще предизвика не по-малко революционно психическо приспособяване на човешката природа към него. Той отбелязва, че 900 000 години хората са били търсачи на храна и ловци, около 9000 години – селяни и овчари. Сега идва времето, през което те трябва да живеят в мегаполис. А този етап от човешката история се очертава да бъде най-продължителен. „Учените изчисляват – пише Тойнби, – че ако човечеството не се самоунищожи, то има още 2 000 000 000 години живот пред себе си.“51 А по-нататък възкликва: „Два милиарда години живот в мегаполис! Възможно ли е да се направи поносимо подобно изпитание?“52
Според Тофлър „преходността“ като основна черта на предметите и местата в модерния свят се прехвърля и върху отношенията между хората. Вината за това според него трябва да се търси в масовата урбанизация на обществените структури, която свежда връзките между хората до временно общуване, до задоволяване на временни функционални нужди. Хората остават равнодушни към личния живот на повечето от индивидите, с които общуват, и се интересуват само доколко всеки от тези индивиди може да задоволи една или друга тяхна потребност (необходимостта от обувки, облекло, храна, билети за театър или кино и пр.).
Именно в този смисъл, добавя Тофлър, всеки продавач на обувки или служител в интересуващото ни учреждение може спокойно да бъде заменен от всеки друг, изпълняващ същите функции. Тъй като предмет на нашия интерес е само известен „модул“ от неговия живот, той неизбежно се превръща в „модулен човек“ или „човек, когото можем да изхвърлим или заменим“. Така отношенията между хората в големия град, заключава Тофлър, се стесняват и съсредоточават единствено в рамките на комуникационните форми.
Отхвърляйки песимизма на Тофлър, Тойнби и други изследователи на урбанизационните процеси, не можем да не признаем факта, че градът лишава до известна степен своите жители от възможността за по-тясно познаване и сближаване. По данни на статистиката всеки жител на голям съвременен град вижда дневно по 3000 души. Има ли нещо чудно в това, че хората престават да обръщат внимание на околните, да съпреживяват техните проблеми. Всичко това е обективна реална тенденция, която в една или друга степен (в зависимост от въздействието на други фактори) води към своеобразна „психологическа хербаризация“, към откъсване от интимната близост на човека със себеподобните и затваряне в себе си.
Пето, немалко съвременници (особено в развитите индустриални държави) се чувстват преситени от благата на цивилизацията. В съзнанието им настъпва едно безразличие към действителността. Те смятат, че са видели, опитали и усетили всичко интересно, което може да се види, опита и усети. Търсейки нещо ново, различно, възбуждащо и много силно, те в повечето случаи нагазват в областта на неестественото и противоестественото, като започват постепенно да затъват в разочарованието и умората от живота.
Шесто, откритията на науката през последните столетия не само разширяват кръгозора и обема от знания на човека, но в известен смисъл и бавно, но сигурно подриват неговото „самочувствие“ на „господар на природата“, на уникална и най-висша форма на живота в рамките на Вселената. Осъзнаването на космическата пространствено-времева мащабност и необятност, съчетано с тенденцията към космизация на съвременната наука и техника, поразява въображението на човека, внася значителни корекции в някои от основните му (до днес твърде „миниатюризирани“) представи за „голямо“, „красиво“, „величествено“, „безкрайно“ и т. н.
Неминуемо се налага и корекция в отношението на човека, „венеца на творението“, към самия себе си. Науката нанесе чувствителен удар върху закостенелия подсъзнателен антропоцентризъм (втория след коперниканския бунт против геоцентризма). Хората трудно се примириха с факта, че слънцето, планетите и изобщо Вселената не се въртят около тях. Като единствено утешение досега им оставаше мисълта, че самият човек със създадената от него цивилизация представлява съзнаващият център (мозъкът) на мъртвата, безсъзнателна и хаотична Вселена.
Дойде времето обаче, когато и тази надежда като че ли рухва. Илюзиите на антропотеизма бяха погребани под лавината от научни открития, които едновременно с това разклатиха безвъзвратно позициите на религията в световен мащаб. Науката още не е доказала, но е твърдо уверена (въпреки дискусиите, водени обикновено на псевдонаучно равнище), че човешкото съзнание не е самотна искра, случайно пламнала в мрака на безкрайността. Въпреки че човекът все още не е психологически подготвен да предаде своите „пионерски“ позиции, неговото подсъзнателно антропо-центристко самочувствие вече е необратимо травмирано.
Седмо, най-силно се отразява на душевното състояние на съвременния човек разкъсването на пъпната връв между него и природата, което е неестествено и води закономерно към промени в психиката му, предизвиква чувство на слабост и самота. Всичко това се съчетава с постепенно възвръщащия се първичен страх от могъщата природа, с все по-ясното съзнаване на илюзорността на човешкото господство над нея.
Постиженията на съвременната наука, преодоляваща опасността, която крият земните стихии (макар все още не напълно), вече изправиха човека пред лицето на тайнствения Космос; те смалиха планетата му до размерите на нищожна прашинка, летяща в гигантския водовъртеж на галактиките. Законната гордост на побеждаващия разум започва да се бори с подсъзнателната космофобия. Възкръсват суеверните предсказания относно близкия край на света, подплатени този път с по-модерна научна терминология, като изгасване на слънцето, сблъскване с огромна комета или астероид, избухване на „свръхнова“ звезда в близост до земята, свиване на Вселената и т. н.
Все пак нарастващият конфликт с могъществото на Вселената е все още в своя зародиш. Перспективите за неговото изостряне са твърде далечни, докато страхът на човека от науката и техниката (разгледан в предишните глави), от ядреното самоунищожаване, от заплахата да стане роб на изпреварващата го в своето развитие машина реално дава своето отражение. Този страх, когато не са решени големите социални проблеми, създава „човека-маса“, подражаващ (вж. механизмите на модата, рекламата, общественото мнение и т. н.) на околните хора. Той се притиска до тях с тревога, мъчи се постоянно да се слее с тях – анонимен, еднотипен, стандартизиран.
В „Промяна и навик“ Тойнби говори за някакво „психологическо неудобство“, с което човечеството трябвало да заплати най-големия си и труден скок в социалния прогрес – преминаването от предишните общества, основани изключително на личните отношения, към общества, основани и на безлични отношения. Като имаме предвид признанията и тревогите на мнозинството от неговите колеги (а и собствените му разсъждения), трудно бихме формулирали чак толкова „меко“ състоянието на съвременния човек при условията на обществата с високо развита технология. Той става все по-самотен, отношенията му с другите хора все повече се деперсонализират въпреки обстоятелството, че съвременните „атоми“ на обществото живеят във все по-тесен физически контакт благодарение на разширяващата се комуникационна система.
В произведенията на значителен брой политици, философи, социолози, писатели в един или друг аспект се разглеждат проблемите на „атомизираното общество“, приютило в негостоприемните си недра тълпите от „социално изолирани самотници“.
Най-често срещаното определение за този тип общество е „масово“. Терминът „масово общество“ според Новиков „. . . е означавал и означава – разбира се, с определени модификации – ситуацията на „разлагане на социалността“ и съществуване на обществото във вид на „социални атоми“, натрупващи се в „маси“ човешки същества, необединени органически от система от норми и ценности, а механически свързани въз основа на способността на „масовия човек“ да се подчинява на едни или други външни стимули и ограничения“.53
Ерих Фром дава подобна интерпретация на този проблем. „Човек – пише той, – се нуждае от социална система, в която да има своето място, в която отношенията му към другите хора да са относително стабилни и поддържани от общоприети ценности и идеи.“54 Но точно това според Фром липсва в съвременното индустриално общество. Ето защо, макар че е част от тълпата (а може би точно поради това, че е „част от тълпата“ – б. м., Н. В.), масовият човек се чувства изолиран и самотен, той е „аномичен“55.
Вече бяха посочени много фактори, довели до възникването на „масовия човек“. Изброяването на всички подобни фактори в рамките на сравнително ограничено изследване е почти невъзможно. Но не мога да отмина без внимание обстоятелството, че като една от главните причини за създаването на „масовия човек“ нерядко бе разглеждана и реализираната от управляващия елит много активна и целенасочена политика на ментоцид (унищожаването на индивидуалното съзнание и постепенното му редуциране до „масово съзнание“).
Към конформизирането и стереотипизирането на съзнанието и подсъзнателните реакции обикновено се върви по различни пътища. В последно време един от тях бил трасиран, според авторите на тревожното предупреждение, с провежданите от определени властни кръгове зловещи експерименти за дистанционно управление на човешките инстинкти. Основната цел на ментоцида („лишаване на личността от социална активност, избирателност, самостоятелност, подчиняването ѝ на автоматизираните реакции в рамките на статуквото“56) се постига и чрез мощната пропагандна система на развитите държави. Стандартизирайки и рекламирайки образците за мислене, действие, ориентация и т. н., тя има голяма заслуга за нивелировката на човешката личност.
В „Едноизмерният човек“ Х. Маркузе изтъква, че масовата продукция и средствата за масова информация поглъщат целия индивид и той твърде лесно се идентифицира с обществото, при което се елиминира вътрешното, „другото“ измерение на човешкия дух. Като закономерен резултат от това „възниква един образец на едноизмерно мислене и поведение...57
Социологът И. Кон също говори за външното стандартизиране и нивелиране на хората под въздействието на средствата за масова комуникация, което „ги прави все по-еднообразни и еднотипни, приличащи на автомати“.58 „От друга страна – пише той, – личността се разрушава отвътре поради неразрешимото противоречие между наследените от миналото индивидуалистични нагласи и съвременната социална действителност. Опитът човек реално да се изолира (или принудителното самоизолиране) от другите хора поражда мъчителното чувство за вътрешна опустошеност и безсилие, което стига до загубване на собственото Аз. Именно това самоотчуждаване американските психиатри смятат за най-типичната съвременна психоза.“59
Френският лекар-психиатър Жак Менетрие в своята книга „Нашият поляризиран свят“ описва симптомите на душевния недъг, от който страда съвременното западно общество. Според него „човекът, обществото и изобщо цялата днешна цивилизация са белязани с признаци, „свидетелстващи за все по-нарастващото отвращение от съществуването“. Във физически смисъл това е понижаване на жизнеспособността, латентна умора. В интелектуален план – определено „безсилие за превъзмогване на видимата абсурдност на събитията“, пристрастие към болезнеността, безнадеждността, нихилизма. В психологически план – отказ от бъдещето, отчаяние, фатализъм, мъка и озлобеност...“.60
Дейвид Ризмън, автор на социологическия бестселър „Самотната тълпа“, разделя индивидите на три основни вида – традиционно детерминирани, интродетерминирани и екстеродетерминирани 61 Последният вид според Ризмън преобладава в съвременното американско общество. Характеристиките му са показателни. Екстеродетерминираният тип „търси да потуши своите страхове в тълпата на своите контакти...“62, т. е. стреми се да се слее с околните да „изчезне“ като хамелеон в сивата маса, определяйки жизнените си насоки в съответствие с предпочитанията, вкусовете и желанията на другите.
По аналогичен начин описва „масовия човек“ У. Уайт63, слагайки му обаче друг етикет – „организационен човек“. Външната система от изисквания и мнения е единственото божество, на което той се кланя. Неговата „социалност“ се ограничава единствено до „приспособяването му към обществото като външна регулативна сила, в съзнателното потискане на собствените мнения и съждения, в поддържането на своята морално-психологическа стандартизираност“64.
Освен това характерно за екстеродетерминирания индивид е осъзнаването на своето безсилие пред мощта на стандартизиращия го механизъм на средствата за масова информация и пасивното му примирение с неговото функциониране. Нещо повече. Подаваните му от десетилетия насам ежедневни порции от „пресована“, „лесна за консумиране“ културна и политическа информация създават у него съответните навици и рефлекси. Пасивността по отношение на избора на предмети за потребление се превръща в морална пасивност и естетическа дезориентираност. Той не само очаква, но и изисква, според думите на Ризман, от пресата, радиото и телевизията „да го ръководят и в живота, и в установяването на ценностна система“.65
Съвсем естествено всичко това довежда до неспасяема социална и политическа пасивност (основната цел в края на краищата на задвижваната от управляващите пропагандно-идеологическа машина).
Екстеродетерминираният тип, отбелязва Ризмън, запазва за себе си една второстепенна социална роля, избягва властта и славата, отстъпва на другите грижата по управлението. Той е заинтересуван от търсене не на властта, а на „своята адаптация, т.е. търси да бъде този характер, който е смятан, че е...“ (к.м., Н. В.).66
Стремежът на „човека-маса“ към безконфликтна хармония с околните, желанието му на всяка цена и във всички ситуации да прилича на другите обуславят в последна сметка относителността и лабилността на неговите жизнени идеали и цели. Пред лицето на всеки конфликт, при всяка промяна на общественото мнение той е готов лесно и безболезнено да смени своите възгледи с нови, които след известно време ще захвърли също така лесно. Личността постепенно деградира, губи се нейната индивидуалност.
Фактът, че кризата е достигнала най-високата си точка именно върху територията на западния цивилизационен модел, не може да се оспори. Дехуманизацията и деградацията (разбира се, като тенденция, набор от симптоми, а не като окончателно завършен процес) е отдавна установено и многоаспектно изследвано явление. Дълбоките му корени могат да бъдат проследени в историята на социалността, в механизмите и конкретните форми на разгръщане на човешката същност. Но истина е, че и научно-техническата революция ускорява съответните процеси (а и носи със себе си специфични свои проблеми).
Душевното неравновесие и моралната деградация на личността не могат да бъдат обяснявани единствено с въздействието на научно-техническата революция – нещо, което се опитваха да постигнат много учени67. Характерно за всички тях („исторически песимисти“ или „исторически оптимисти“) е фактическото фрагментиране на обществената тоталност, откъсването на основни социални компоненти един от друг (и от цялостната система, в която са органично вплетени), едностранчивото им възвеличаване и абсолютизиране.68 Глобалния характер на научно-техническия прогрес те приемат като неоспоримо доказателство за надрастването на собствените му рамки, за превръщането му в абсолютно самостоятелна и самоопределяща се сила.
Никой не може да отрече с помощта на научни аргументи огромната роля на техниката в обществения живот. Цялата история на цивилизацията е свързана с процеса на усъвършенстване на оръдията на труда. Едностранчивото третиране на този очевиден факт е обусловено не само от противоречивото и отчасти стихийно развитие на техническия прогрес (особено през последните десетилетия), но понякога и от съображения, нямащи нищо общо с научната обективност. Идеологическите пристрастия на голяма част от създателите на подобни концепции прозират недвусмислено в опитите им да отнесат всички възможни пороци и затруднения на социалната система за сметка на научно-техническата революция.
Не са малко учените, по един или друг път стигащи до заключението, че техниката сама по себе си е неутрална сила и може да бъде използвана както за благото на хората, така и за тяхното унищожение (един от тях е най-авторитетният западен историк Арнълд Тойнби в „Промяна и навик“). Някои социолози от разпадащата се кохорта на „идеолозите“ постепенно започват да признават краха на своите илюзии относно „техническото подмладяване“ на западното общество. Такава еволюция (от „Новото индустриално общество“ до „Икономиката и обществената цел“) претърпява и Гълбрейт, който признава, че надеждите му за някакво автоматично преобразуване на социалната система под въздействието на техническите фактори са били напразни.
Едно от най-често срещаните обяснения за личностната деградация е все по-разширяващата се пропаст между разума, който е готов да възприеме социалните и технологически промени на епохата, и чувствата, които не могат да се адаптират към тази трансформация. „Човекът става ограничен и дезориентиран – пише Люсиен Голдман, – забележителният процес на производителните сили и заедно с това на науката и техниката се осъществява само с цената на едно огромно стесняване на полето на съзнанието...“69
Тойнби е склонен да даде подобна интерпретация, „факт е – пише той, – че безразборно ускоряващият се прогрес на техниката днес разширява до опасни размери пропастта между съзнателните и подсъзнателните слоеве на човешката психика... Скоростта на разума винаги е била по-голяма от тази на сърцето (к. м., Н. В.).“70 Разумът, според Тойнби, може ясно да разбере съвременното състояние на човека и да открие спасителните пътища, но много трудно и проблематично е за него да накара сърцето да му сътрудничи в усилията за преодоляване на кризата. „В духовната област на науката и техниката – пише той, – разумът може да препуска с недостижима за сърцето скорост...71 А това е въпросът на живот и смърт в съвременната епоха – дали човешкият разум ще съумее да осъществи „необходимите революционни обществени и културни изменения, които той не би могъл да извърши без съдействието на своя темпераментен партньор“?72
Същите схващания развива и Ерих Фром в „Революцията на надеждата“. Той смята, че една от причините за поражението върху психиката на индивида на технологическото общество е „растящата пукнатина между церебрално-интелектуалната функция и афективно-емоционалното преживяване, пукнатината между мисъл и чувство, между ум и сърце, между истина и страст...“73, водеща закономерно до „слабо изразена хронична шизофрения, от която започва да страда новият човек на технотронното общество...74.
Представителите на социалната етология, възникнала върху основата на някои рецидиви на социалния дарвинизъм, защитават същите възгледи „в чист вид“. Те обясняват деградацията на личността с увеличаващия се разрив между високото равнище на развитие на цивилизацията и „неизменната“ човешка природа, в която съществували мощни атавистични животински черти. Според тях този разрив (между човешките природни инстинкти и сложността на обществените отношения) фатално ще нараства; научно-техническата революция ще продължава да оказва „пагубно, развращаващо влияние върху съзнанието и нравствените принципи на съвременния човек..“75, ще продължава да води към „атрофия на такива естествени чувства като съжалението, състраданието, преживяването за причинените на други хора мъка, смърт или загуба.76 Взривът“ на насилието в съвременния свят – заявява Р. Арон, – е „скъпа цена“, която човечеството е принудено да плати за прогреса на цивилизацията.“77
Наистина между развитието на техниката и състоянието на обществения морал има някаква връзка. Може би всичко ще застане на своето място, ако уточним, че тук става дума за страничните проявления на научно-техническата революция, усилени от действието на редица социални фактори, и ако се разграничим достатъчно ясно от концепциите за „биогенетичната детерминираност“78 на явления, които имат преди всичко (без да изключваме влиянието и на други закономерности) социална причина. Още през 1856 г., анализирайки противоречивия и в някои аспекти антихуманен характер на научно-техническия прогрес, Маркс писа: „Победите на техниката са сякаш купени с цената на морална деградация.“79 Същата констатация залива страниците на антиутопичната литература на XX век. Но това е страничен продукт на усъвършенстването на производителните сили, който обяснява, но и не може да обясни нещата.
 
 
* * *
След затихването на грандиозната битка около „глобализирането“ на глобалните проблеми се оказа, че същността на социалната система все още не е в състояние да изгради необходимата „имунна система“ (ако това изобщо е възможно); че и от двете страни на идеологическия „фронт“ може да бъде идентифицирано (обективно погледнато – в различна степен) наличието на „частични“ работници, отчуждение, асоциални прояви и престъпност, еснафско благодушие, безразличие към обществените и личностните проблеми, аполитичност и социална пасивност, алкохолизъм и наркомания, „масов“ и „модулен“ човек, потребителско отношение към действителността, загуба на идеалите и целите, житейска дезориентация, нарастване на психическите заболявания и т. н.
Изправени сме пред остър дефицит на успокоително-демагогските аргументи, но и пред възможността за спокойно и очистено от всякакви извъннаучни елементи анализиране на нещата.
При бъдещите теоретизации трябва да се отчита кои от негативните (съпътстващи развитието на човешката цивилизация) явления се коренят в дълбините на човешката същност; кои от тях биха редуцирали въздействието си до сравнително безопасно равнище; кои биха се засилили в процеса на по-нататъшната автоматизация и кибернетизация на материалното производство, по пътя на стандартизацията и унификацията на жизнените условия („нежелателен“, но абсолютно необходим преход) и нарастването на благосъстоянието. Съобразяването с реалните, обективно възникващи, съществени или несъществени тенденции би помогнало на субективния фактор не само да изследва и прогнозира тяхното настоящо и бъдещо развитие, но при необходимост да предвижда и осъществява ефикасни мерки за тяхното преодоляване.
 
 
Септември 1980
 
 
1 Ferkiss, V. The Future of Technological Civilization. N. Y., 1974, p. 4.
2 Фролов, И. Т. Прогресс науки и будущее человека. М., 1975, с. 127.
3 Kann, H., B. Bruce-Briggs. Things to Come. N. Y., p. 250.
4 1974, бр. 1221.
5 Jungk, R. Der Jahrtausendmensch. Mьnchen, 1973, р. 27.
6 Пак там, с. 310.
7 Birnbaum, N. The Crisis of Industrial Society. London, 1971, р. 98.
 
8 По определени съображения не засягам въпросите на екологическата криза, макар тя да е един от главните фактори на нарушаването на „идиличното спокойствие“ на човешкия прогрес.
9Flechtheim, О. К. Futurologie. Der Kampf urn die Zukunft. Koln, 1971, p. 218
10 Цит. по: Молчанов, В. Походът на модерните „варвари“ – „ЛИК“, 1975, ¹ 6.
11 Garaudy, R. UAlternative. Paris, 1972.
12 Всъщност никога никъде нито една образователна система не е служела за нещо друго освен точно за това.
13 К а п п, Н., В. В г u с е – В г i g g s. Цит. съч., с. 206.
14 М u m f о г d, L. The Myth of the Machine. N. Y., 1970.
15 M a r c u s е, Н. Der Eindimensionale Mensch. Newied und Berlin, 1967, p. 14.
16 Философская ýнциклопедия, Т. 4. М., 1967, с.
17 „Орбита“, 1973, ¹ 40.
18 Григорьян, Б. Т. философия о сущности человека. М., 1973, с. 9.
19 Мелещенко, Ю. С. Человек, общество и техника. Л., 1964, 229-230.
20 Mensch und Natur in der Europдischen Gross-Stadt. Wien, 1971.
21 Трябва отново да напомня, че студията е публикувана през 1981 г. и въпреки някои корекции (само на местата, където това бе крайно наложително) съдържанието ѝ отразява тогавашното състояние на нещата. В по-нататъшните ми изследвания (част от които са включени в настоящия сборник) е проследена динамиката на повечето от тези процеси.
22 Ramsey, P. Fabricated Man. The Ethics of Genetic Control. New Haven-London, 1971.
23 Ф р о л о в, И. Т. Цит. съч., с. 33. ßсно е впрочем точно какви социални фактори е имал предвид авторът.
24 Touraine, A. La Science, les Intellectuels et la Politique. – Nouvelle revue socialiste, Paris, 1975, N 12/13, p. 64.
25 „Vivre, Demain...“ – L’Express, Paris, 1974, N 1221, p. 80.
26 F е г k i s s, V. Цит. съч., с. 45.
27 Днес повечето от тези „надежди“ са се сбъднали, но би било доста трудно да схематизираме реалната причина (или комплекс от причини) за тяхното сбъдване.
28 Така е наречен новият „социално-икономически строй“ (т.е. новият етап на развитие), в който встъпвало вече западното общество.
29 По същество до такива изводи достигат и други учени в теориите си за „Обществото на масовото потребление“ (У. Ростоу), „Постцивилизацията“ (К. Боулдинг), „Посткапиталистическото общество“ (Р. Дарендорф), „Мултидимензионалното общество“ (К. Кер), „Постбуржоазното общество“ (Дж. Лихтхайм), „Супериндустриалното общество“ (А. Тофлър), „Кибернетическата революция“ (Р. Тиболд), „Богатото общество“ (Х. Джонсън) и въобще повечето от създателите на общо 18-те на брой (според изчисленията на Д. Бел) варианти на концепцията за слединдустриалното общество.
 30 М е n d е 1, G. La Crise des Generations. Paris, 1974, p. 116.
31 Mumford, L. Цит. съч., с. 191.
32 Приблизително това има предвид и Мъмфорд, употребявайки термина „мегамашина“.
33 Kelly, К. D. Youth, Humanism and Technology. N. Y. – London, 1972, p. 45.
34 Gabor, D. The Mature Society. N. Y, 1972, p. 40.
35 В твърденията му има голяма доза истина, но дори тази доза се оказва недостатъчна за постигането на необходимия концептуален баланс.
36 С а b o r, D. Цит. съч., с. 40.
37 Анализирал проблема още в своите „Икономическо-философски ръкописи от 1844 г“.
38 Философская знциклопедия, Т. 4. М., 1967, с. 189.
39 М а р к с, К., Ф. Енгельс. Из ранних произведений. М., 1956, с. 563.
40 Разгледани от Маркс и Енгелс в „Немската идеология“.
41 Според дефиницията на Енгелс.
42 Garaudy, R. Цит. съч., с. 57.
43 В книгата си „Култура и власт“.
44 Термин на Мъмфорд, изяснен по-горе.
45 О с и п о в, Г. В. Современная буржуазная социология. М., 1964, с. 268.
46 В о р о н о в и ч, Б. А., Ю. К. Плетников. Категория деятельности в историческом материализме. М., 1975, 34–35.
47 К о р н е е в, М. ß. Критика современнûх буржуазнûх концепции личности. М., 1975, с. 57.
48 По Х. Маркузе.
49 Л е н и н, В. И. Съч., Т. 31, с. 35.
50 Toffler, A. Future Shock. N. Y., 1970.
51 Toynbee, A. Change and Habit. The Challenge of Our Time. L., 1966, p. 207.
52 Пак там.
53 Новиков, Н. В. Мираж „организованного общества“ М., 1974, с. 143.
54 Fromm, E. The Anatomy of Human Destructiveness. N. Y., 1973, p. 107.
55 Това е термин на Емил Дюркем, означаващ „без закон“, „анархистичен“. Дейвид Ризмън употребява в произведенията си термина „anomique“ в по-широк смисъл, като аноним на „непригоден“, „неприспособен“.
56 С л а в о в, И. Разрушаване на личността. – „Народна култура“, 1972, ¹ 20
57 Marcuse, H. Цит. съч., с. 32.
58 Кон, И. Социология на личността. С., 1968, с. 182.
59 Пак там.
60 Цит. по: Современное западное искусство. М., 1972, 227–228.
61 На с. 57 Ризмън прави уговорката, че тези три типа са до голяма степен мисловни конструкции, че те не съществуват в действителността в чист вид.
62 R i е s m е п, D. La Foule solitaire. Anatomic de la societe moderne. Paris, 1964, p. 222.
63 Whyte, W. The Organization Man. N. Y, 1956.
64 По: Новиков, Н. В. Цит. съч., с. 147.
65 Riesmen, D. Цит. съч., с. 269.
66 Пак там, с. 314.
67 Ж. Елюл, Л. Уайт, Д. Нойман, М. Маклуън, П. Гудмън, Р. Арон, Л. Мъмфорд и др.
68 Показателни са разсъжденията на немския философ Десауер и английския социолог Актън, че развитието на техниката изобщо не зависело от обществените отношения и фатално определяло хода на историята, както и твърдението на американския учен Лесли Уайт, че социалните системи били второстепенни и зависими от техническите системи.
69 G о 1 d m a n, L. La Creation culturelle dans la societe moderne. Paris, 1971, p. 30.
70 То у n b е е, А. Цит. съч., с. 30.
71 Пак там, с. 33.
72 Пак там, с. 54.
73 Fromm, E. The Revolution of Hope. N. Y., 1971, р. 42.
74 Пак там.
75 Цит. по: Денисов, В. В. Социология насилия. М., 1975, с. 152.
76 Пак там.
77 Пак там, с.
78 Защитавани от от Дж. Скот, Д. Морис, К. Лоренц, Р. Ардри и др.
79 Маркс, К., Ф. Е н г е л с, Съч., Т. 12, с. 4.
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.