Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

ЧОВЕКЪТ СПОРЕД РАДЕВСКИ

 
 
(ИЛИ НЯКОЛКО ДУМИ ЗА АВТЕНТИЧНИТЕ КОМУНИСТИ, КОИТО САМИ ДОЙДОХА ДО "ПЕРЕСТРОЙКАТА"[1])
 
 

Софрониевият човек, за когото стана дума в предишното есе, създава Следосвобожденска България. Той гради нейната администрация и общество. Софрониевият човек се диференцира в двата доминантни типа - Алеко и Бай Ганю.

Конфликтът между двата типа е практически неразрешим. Единият ще си купува крушите, които яде, другият ще си тъпче джобовете с пасти на дворцовите приеми. Единият е образован, беден, интелигентен, любознателен, спортуващ и (както бихме се изразили днес) - екологист, другият е алчен, без задръжки, властолюбив, тарикат, напорист, простак.

Конфликтът между двата типа е преодолян по обичайната схема за историята: двата типа са елиминирани, те изчезват от Сцената, на тяхно място  идват партийните противопоставяния. Да си припомним, че няколко десетилетия преди Освобождението по-подобен начин от историческата сцена изчезват хайдутите, "индже"-вистите, гудилите, лангерите и потурнаците. На тяхно място идват възрожденци, стефчовци, просветители и национал-революционери...

В своето есе поемам пътя на Левичарите, които могат (с големи уговорки) да се приемат като наследници на алековата традиция. 

За съжаление по линия на бай Ганю (пак с големи уговорки) няма забележими интелектуални постижения. При него резултатите са институционални. Той е Началник, Царедворец, член на ЦК на БКП, щатен или нещатен служител на Държавна сигурност (преди и след 9  септември)... С редки изключения "той" не пише книги, стихове, песни... Но за още по-голямо съжаление не е и държавен строител.

И така.

След Първата световна война на сцената са комунистите.

Те са убедени в своята правота, идентифицират се с компартията и вярват в нея, когато "съгреши дори", по израза в знаменитото стихотворение Към партията[2]на Христо Радевски.

Ще го цитирам изцяло, тъй като тези стихове се нуждаят от нов прочит, сега, след рухването на комунизма:
 
Аз крача с крачките ти бойни.
Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни.
И аз горя, и аз туптя,
туптя със пулса ти неравен –
плът от войнишката ти плът, -
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.
 
Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
Във своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.
Като лъча да пламенея –
лъча на твоята зора! –
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!
Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри –
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!
Ах, как горящите ти рани
дълбоко, остро ме болят –
кога нападаш и се браниш,
кога се луташ в своя път!
 
Тъй както някога, на село,
свежèн от утринна роса,
баща ми с лапи загрубели
показваше ми да кося –
тъй ти десница ми подаде
и във борбата ме кали.
Затуй горя във твойта радост
и твойта болка ме боли.
Води ме, Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!
 
...И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя –
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава –
дори на храчките честта!
 
 
Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!
И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.
Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
 
Това е възглас на самотен човек, който е намерил своята общност, с която би могъл да се идентифицира. Стихотворението е писано през 1929 година, далеч преди тоталитарния комунизъм. То е отклик на общата оценка за живота по онова време:
 
Няма свършек ни път, не тегла...
От умора едвам те пристъпят.
Пред очите е злобна мъгла
и в душите - и гневно, и тъпо[3].
 
 
Това са кираджиите - пътуващите селяни, превозващи различни стоки и товари:
 
В гъста мрежа дъждът ги е вплел
и безмилостен вятър ги брули.
Гизне старият скъсан шинел,
тегнат калните гнили цървули[4].
 
Над страната "Бял терор в площадите вилней!". И тогава Радевски казва "Не! Не гасне вярата ни в нас//чувстваме, че иде, иде пролет!"[5], след което е логично да започне да реди строфите:
 
Аз крача с крачките ти бойни...
 
Да припомним. Загубена е Първата световна война. Международното уреждане след нея става с Ньойския договор - един унизителен и заробващ страната документ. "Цяла България е като ипотекирана за изплащане на репарациите"[6]. В страната има близо милион бежанци. През 1923 година в Париж се провежда така наречената Посланическа конференция, на която се обсъжда въпросът за налагане на санкции на България. Трябва да ни принудят да изплащаме репарациите. Отправят се заплахи за окупация.[7]
В 1928 година Стоян Бочев - един ярък икономист и защитник на капитализма - отбелязва, че стопанският живот е на равнището отпреди 1900 година[8]. Има пречки за капиталистическото развитие на страната.

Някои от тях са културни, общоизвестни и имат далеч отиващи последствия:  "нашата народна психика - пише Бочев по този въпрос - е егалитарна: всички сме равни и равни трябва да останем, та дори в нищета и мизерия. Ние не търпим видающи се личности - нито пълководци, нито държавници, нито общественици, нито дори поети и писатели. Всеки, който се прояви чрез дарованията си, веднага привлича неприязнените погледи на всички: той бива свличан от общественото мнение надолу, нему се отричат дори очевидните заслуги и качества и само след смъртта му, за ден-два, ние можем да му позволим да остане на мястото, което си е извоювал."    [9]

Ценността на равенството означава и потребност от него...
Пречка пред развитието на страната се слага с преврата на 9 юни 1923 година, когато десни авантюристи слагат началото на многодесетилетни граждански разправи. С атентата на 25 април 1925 в черквата "Света Неделя", където загиват стотици невинни хора, едно от крилата на комунистическата партия, противопоставя на белия терор - червения. В живота на страната вземат връх двете политически крайности, които са като две юзди за развитието на народа и държавата.
Тончо Жечев отбелязва: "Старият добър дух на патриархална България се беше изпарил окончателно, над нея витаеше духът на отмъщението, омразата, отчуждението и враждата."[10]
Израства ролята на партията. Политическата партия се превръща в общност, която  задоволява потребността от принадлежност, цел и смисъл.
В официално индивидуалистичното, но реално разпадащо се патриархално, селяшки-аморфно общество на България по същество няма отворени общности, а потребностите от принадлежност, от обществена съгласуваност, от смисъл са трайно незадоволени. Основната за българина ценност на социалния ред - равенството губи реалност. Няма ги традиционните общности, в които той може да бъде равен, т.е. да се приравни с другите, да се слее с тях, да надмогне своята индивидуална ограниченост. Да избяга от вътрешносубективния произвол и да стъпи на здраво. 
Чувството за хаотичност и обърканост е повсеместно. Вярата и сдържаността, добротата и идентификацията със семейството и рода вече не задоволява.

Партията заменя семейството. И сама се превръща в семейство.

Ще илюстрирам семействеността с пример от живота от далеч по-късни времена. През 80-те години на ХХ-и век в Плевен се разиграва трагична сцена. Г.Х. извършва убийство. Бащата на Г.Х. е активен борец, значи участник в съпротивата срещу прохитлеристката власт до 9 септември 1944 г., и освен това е носител на званието "герой на социалистическия труд". Това звание е получил като особено усърден и трудолюбив човек. Политбюро на ЦК на БКП решава да му се отнемат двете звания, за да се въздейства възпитателно на отношенията родители-деца. Родителите, особено на активните борци и героите на труда, са длъжни да възпитават добре децата си!

Особеното в този случай, където Партията (БКП) търси вина у бащата за извършено престъпление от сина, е че бащата Д.Х. от 11 години преди случката лежи парализиран, а в писмото на ОК на БКП и ОК на БПФК - Плевен има укор към него, защото "не може да осъзнае и да даде политическа оценка на извършеното престъпление от сина му."[11]

Трансформирането на семейните отношения в политически е изцяло и докрай извършено.

...

Компартията предлага ролята "войник". Героят приема ролята и се идентифицира до самоотрицание с нея - "не съм аз Радевски, ни Христо/аз съм безимен твой войник". Партията му посочва социалната интеракция, в която ще участва - "милионния ти пристъп/срещу врага ни разнолик". Тя е органично единен екип - "туптя със пулса ти неравен/плът от войнишката ти плът". Но партията е и публиката, пред която героят иска да се представи възможно най-добре - "Аз всичко бих ти дал да мога/да бъда твой достоен син." Драматургията на интеракцията завършва с генерална равносметка за изпълненията на всички участници - "Свети с червеното си име/чрез хилядите имена!"...
Компартията се оказва необходимата общност: отворена и достъпна; в междуличностната близост вътре в  нея, индивидът вижда приличащото на род и семейство в условията на модерността; партията има визия за страната и Света, която подрежда живота; тя има врагове; тя е изградена на основата на висока теория, което задоволява ума; тя предлага бъдеще, което е общочовешка мечта.

Става така, че комунистическата партия задоволява "дълбоката жажда за групови чувства, за контакт, за действително единение пред лицето на общ враг, какъвто и да е враг"[12].

Това пише Маслоу за базовата потребност от принадлежност и любов. Думите му са относими към разглежданата тема, защото няма човешки проблем, при който можем да пренебрегнем "нашите дълбоки животински склонности да правим стадо, да се струпваме, да се присъединяваме, да принадлежим"[13]. Ориентацията на милиони хора по Света към комунистическото движение през ХХ век не е проява на патология, а на психична норма...

Автентичните комунисти бяха нормални. През всичките тия години (от двайсетте - до осемдесетте години на миналия век) тези идеалисти безкористно вярваха в своята утопия.

Животът преди 9 септември 1944 е достатъчно отблъскващ, а споменът не го превръща в друго.

Първият български капитализъм не беше тяхната алтернатива, а Студената война ги правеше участници в сблъсък, от който бягството в очите им беше позорно предателство. Потокът на историята проми умовете им - разкритията за престъпленията на Сталин; Унгарското въстание (1956); Пражката пролет (1968); Солидарност (1981).

Затова трябва да бъдем коректни в заключенията си за личността на Христо Радевски, автора на цитираното стнихотворение. Този особен характер, с резки мнения и горда осанка ще измине дълъг път [14] (както и другите автентични комунисти - повечето от тях също с чепати характери). Като изпреварвам развитието на темата, ще цитирам едно негово късно стихотворение от началото на 80-те години:
 
Животът-
        И в жестокостта зверинна,
и в пищните си тържества -
съвсем не се побира във една доктрина.
Но трябваше ми цял живот да мина,
дордето разбера това.
 
В десетилетията преди да направи това признание, независимо искал ли го е, или не, стихотворението му "Към партията" беше смислов ключ за създадената култура на принадлежността.
Не само поезия - цялата литература и изкуство бяха задължително такива. Обществознанието и хуманитаристиката дълбаеха в същата посока. Изкуството е пролетарско, кулутурата и науката също. Истината, прекрасното и доброто са класови. Точка!
Със средствата на тоталната власт се изграждаше и налагаше представа за особен Свят: Светът е такъв, какъвто е, благодарение на историческото развитие...
Не цялостен Свят, а разделен. В неговата историческа разделеност той се разглеждаше като цялостен. Обитаваме и принадлежим точно тази част-цялост. Тя е нашата. Значи - Важната!
Принадлежността беше превърната в свръхценност.
"Четете и завиждайте!" - провиква се Маяковски, като показва своя паспорт - аз съм гражданин на Съветския съюз. И по логиката на това мислене трябва да му се завижда, защото ние е превърнато във фундамент на Света.
То е фундамент, защото Ние - загубените, отхвърлените, бедните, страдащите, чуждите, нещастните, жертвите - разбрали причините защо сме такива от словото на Маркс и Ленин - се самоосъзнахме и решихме - да бъдем значими, важни, богати, щастливи, свои, победители - като за целта - се обединихме, оградихме, мобилизирахме, структурирахме. Да принадлежиш към това ние е всичко, защото като задоволяваме своята потребност от единение и общност, създаваме условията за задоволяване на базовите си потребности - от храна, сигурност и любов[15]
Нещата са наши и чужди.
 
Две Българии в ярост нечута
са изправени гръд срещу гръд
и са вече пред схватката люта
твоят златен Телец и трудът.
 
Чрез труд може да се постигне всичко. След 9 септември 1944 година нещата се подреждат по модела:
Държавната граница огражда нашето. Армията ни пази от външното, което е чуждо, различно, враждебно. Полицията (милицията!) следи за реда. Тя пази от вътрешните разрушителни сили, които са свързани с външните. Партията администрира, ръководи и води. Всички, целият народ, се труди. Действа максимата - "който не работи, не трябва да яде".
Понятието за труд обаче е особено. То съчетава две традиции - българската ("простите орачи и копачи") и марксистко-ленинската ("Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", "селяните и работниците" знаят повече). За труд се признава физическият труд.

"Всичко плод е на ръката" се е пееше в първомайския марш на БКП.

Докато метафорично казано, истината е точно обратната: "всичко плод е на главата!"

Радевски пише:
"Иди, мой стих, иди сред тях,
сред мойте съдници и братя,
които в труд и в плач, и в смях

превръщат в Ханаан земята."

Светът на принадлежността се затваря, огражда. В него се създават собствени мерки за добро и зло, за велико и низко, за нормално и не-нормално. Ние се абсолютизира, стилизира и стерилизира. Приватизират се откритията: обявява се, че Павлов е открил радиото, а Можайски - самолета. При нас (в Съветския съюз или в бившата болшевишка Руска империя) са открити парната машина, автомобилът, велосипедът, топлата вода...
Светът на принадлежността неизбежно се превръща в пространство на политическа и житейска наивност.
Сталин добива свръхестествени характеристики, Червенков също, Живков става специалист по всичко, ЦК на комунистическата партия и другите нейни комитети могат и се нагърбват със всичко до самото рухване... В затворения свят на тоталитарния комунизъм се създават собствени мерки, където нелепото е възможно и оправдано.
В един работнически стол е открит бюфет на самообслужване - вземаш бира, пускаш стотинките в една кутия. Един ден се случва в кутията да има 30 стотинки повече. Пеню Пенев пише по този повод стихотворение:
 
Радост голяма
             В сърцето ми бризна,
Сякаш най-после
             В същия час
Рухна
      Световния капитализъм.
Братя строители,
               Гордея се
                        С вас.
Запад,
     Сложи си монокъла
                      И виж
Колко богата е
              Мойта страна! -
Банките в Нюьорк,
                Лондон,
                      Париж
Нямат
     Такава висока цена!
В мойта Родина
              Растат
                    И живеят
Нови хора
         С нов морал! -
Днес
    Тези 30 стотинки
                    За нея
Са
   Огромен капитал!
 
Без съмнение доброволното спазване на правилата на социалния ред, е основен капитал за всяко общество. Само в затвореното пространство на тоталитарния комунизъм обаче може да се роди и рецитира по стотици събрания метафората, че 30 стотинки в повече водят до рухване на капитализма.
 
 
 
2.
 
Образът на комуниста, който изгражда Радевски в своята поезия, ще ми послужи за идеално типическото понятие - радевския човек. 
Преди 9 септемвмри 1944 година той е категоричен и твърд; разделил света на две непримиримости - труда (доброто) и капитала (злото); обсебен е от идеята за освобождение от капитализма; възторжен е към своите и проклина враговете...
Представата за Света на Радевски в стиховете му, публикувани до 9 септември 1944 година:
 
равнища
ТУК И СЕГА
(БОРБАТА)
БЪДЕЩЕТО
(ЦЕЛТА НА БОРБАТА)
ДОБРОТО
(НИЕ)
ЗЛОТО
(ТЕ)
Фундаментално равнище[16]
-аз[17]
-трудът
-България
-борбата
-партията
-синдиката
-ти[18]
-златният телец
-България
-крепостта на тъмата
-старият свят
-врагът
-раят на нашата планета[19]
-насъщният ни хляб ще ни дадеш ти[20]
АЗ-А
-тъй беден съм аз[21], безименен твой войник[22]
-раста сред твоите огнени нивя и дишам задуха на твоите долини.[23]
-възмъжах сред тревоги и смут[24]
-мощно пленен на пролетта от кипящата сила[25]
-с непресторен възторг за светлина и за въздух се боря[26]
-в черния труд на човека съм влюбен[27]
-заедно с "накипелите с гняв сиромаси"[28]
-моят труд мисъл е, воля и разум[29]
-пропит от любов и омраза[30]
-целта ми една - да разруша крепостта на тъмата[31]
-искам да мина живота си в труд и да умра като истински воин.[32]
-ние пак ще се срещнем, Сашка, за последната наша игра...[33]
Ние
"Ние бяхме груби тогаз,/бяхме често звероподобни./Ала нашата любов към вас/бе на всички жертви способна."[34]
България
-аз не зная как да те зова - разбойница ли, майка ли, родина ли?[35]
-трудът, гневът вулканичен, ръцете на черния труд, милионния щурм, златен Телец, суеверен фашистки терор, скърцат черни бесила, бич по работническите плещи, в която с непреклонна вяра мрат чутовни и безименни герои[36], Тракия, Балкана, Марица,
Светът
-Абисиния[37] , лъвът реве[38], железни хиени, италианския танк, отровния газ, тигър[39], Турция, Чембърлейн
Ценности
 Бъдещето, България, историята, народът, трудът, свободата, правдата народна, животът, любовта,
Животът
-скоро ний ще го вхомотим[40]
-животът е зъл, отмъстителен - този дребен непотребен живот![41]
-с сурова жестокост животът/на различни страни разпиля ни,/в своя тежък хомот ни вхомоти,/натовари ни с тежки страдания...[42]
-"Не бе живот./А бой за хляба черен./Не бе живот./А жажда за простор."[43]
-"Оспорват си вселената две ери/и ний ще загинем в този спор."[44]
Историята
-Аспарух, поп Богомил, петовековен пъкъл, боляри, царе, Страхил хайдутин, Момчил войвода, хайдути, Паисий, Левски, Ботев, Ленин, баба Тонка
-"В нас викат днеска нашите деди,/ехти на внуците ни химна кръшен."[45]
-"тежката смрад/на шпионите/и на палачите"[46]
Бъдещето
-"Кълниш ти в мрачната човешка леш/и раснеш на войните във триумфа."[47]
-"предсмъртният ми вик/ да бъде стих за твоята прослава"[48]
"Победиха народите/и човекът навред сега/е свободен"[49]
Трудът
-любовта към живота "е в мускулите на труда", силата на силите, мотори, пещи, фабрични свирки, дълбоките, рудници, селския пот, проектира нови пътища за Света, съединява ни с трудовите хора, всекидневния труд[50]
Партията
-крачи с бойни крачки, има рани многобройни, тя има войнишка плът, извървяла е окървавен път, развява бойки знамена, има червено име, в нейните редици са хиляди имена, тя е нежна като майка, от враговете е покрита с хули,,тя възпитава младите, има враг разнолик
Народът
-настръхнал, окъсан, прегърбен, подтиснат, разбит, седи по кръчмите[51], изтръпнали намръщени пияници, сред него кънтят оковите, "твоят жилав народ е пил/на робията мъките люти."[52], "нас мизерия ни мори,/ не достигаше въздух за хората."[53]
Човекът
-жената[54], окъсана малка робиньо, комунист, комсомолки, мъжка воля, работнически стихоплет[55], герой[56], бъди готов[57], стар другар[58], стопанина[59], ти беше мързелив, вироглав ученик, галантен поручик
Идеален тип за комунист
-безименен войник на партията, емоционално свързан с партията, предан на партията, безпределна вяра в нея, болезнена чувствителност за нейните "рани"
Градът[60]
-фабрични комини, площади, митинги, широкия пуст булевард, шестетажното здание[61], площадът гърми от протест, улицата[62], "Бе градът в новини удавен/за войната в Европа и Азия..."[63], София - с бойното мощно сърце!, София - с знойното грубо лице!, София - с гнойното злобно сърце!, София - мрачна, вулгарна убийца!, София - с черен фрак и с ръкавици!
Селото[64]
-малкото сгушено село, къщурки с мрачни чела, уличка кална, дувара порутен или стари дувари, селски кучета, безлистни сливи, кръчми, нощта синеблуза на село
Визуалната среда
-небесата, тревожно наежени, бурни облаци, студена гъста мъгла, безмилостен вятър, пътнишки влак, мъглата кафява, Слънце[65], пролет, небето[66][67], посърнала земя, подгизнала в кръв, потънала в безпределна и мрачна тъга, бесилки[68], кален път, студени нивя, настръхнали пожарища[69], мраз[70], душни пламнали долини, светлина, въздух
Семейството
-старият дядо, убиха баща ти, майка ти в скръб се стопи, и майка ми оплаква свойта черна старост[71], брат[72], рожба[73]
Дом
-прихлупен коптор, мрачни стени, закнижен прозорец
Социални категории
-сиромаси, кираджиите груби, зидари[74], работници[75]
Обкръжението
-"гледаме тревожно:/между нас/ кои са свои и кои предатели?"[76], кървав ропот, бял терор огъва дървесата, тревоги и смут, шпиц команди[77], "срещаме се,/но един от друг/ний се пазим/ като от зараза."[78]
 
Никакви илюзии за първия български капитализъм. Той е злото.
В първите години след 9 септември 1944 година радевският човек подкрепя без резерви новата власт.
До началото на шейсетте години той е оптимист:
 
И ето ден по ден по-плътни стават
крилатите, безумните мечти.
 
Появяват се обаче първите съмнения и в ясно разделения Свят на добрите и лошите се появява нова фигура: на ослепелия управник, на когото казва: "Не виждаш как се мъчат хората" и добавя: "От блясъка ли, от какво ли ти,/но си отдавна ослепял!"[79]. От тук насетне започва разделението.
Радевски се бори за правото си на поет да казва истината. Вместо партията и борбата, свръхценност става истината:
 
-"и нека тоя прям език изсъхне,/ако лъжлива дума промълви."[80]
-"обичам аз, когато съм на чисто/и с хората, и с себе си."[81]
 
В началото на 80-те години е направена следващата крачка:
 
Аз имам примитивна философия:
човек роден си,
              значи ти призван си
на бой със всички средновековия
в съюз
      с бушуващите ренесанси.
 
 
 И пак тогава стига до признанието:
 
Животът -
          и в жестокостта зверинна,
и в пищните си тържества -
съвсем не се побира във една доктрина.
Но трябваше ми цял живот да мина,
Дордето разбера това[82].
 
През 80-те години Радевски вече открито се противопоставя на Зевс, който, като го гледа, очите му "в злоба горят", но това е доказателство, че "хванал съм правия път." И битките продължават:
 
О, тая музика зловеща
на кървавите новини,
които пълнят дните ни!
Тя непрестанно ме подсеща,
че още много, много рано е
за тихоютното мечтание.
 
Въпреки разочарованиета си той продължава да се изживява като комунист:
 
За всеки свински грях
и за делата им -
                нечистите -
на тия,
      дето хвърлят прах
в очите ни -
           ругаят комунистите.
А леко ли им е на тях -
на чистите
сърца на комунистите!?
 
Радевският човек е идеално типическо понятие. Това не е лирическият герой на поезията на Радевски, въпреки многобройните цитати, които давам от негови стихове. Има други стихове, които пренебрегвам. Позовавам се и на свидетелства и автори, които нямат нищо общо с Радевски. Използвам името му. Това е начин да изразя своя респект към един своенравен и честен човек, който през 1988 година стана основна фигура в Клуба за подкрепа на гласността ипреустройството.
Радевският човек е онзи идеалист, патриот, хуманист от 20-те, 30-те, 40-те години на миналия век, който живее в политическата и духовна мизерия на първия български капитализъм, наблюдава социалните неправди, разтърсващи народното тяло, и търси изход. Страната е на европейското дъно.
Цифрите на изостаналостта, запазени в статистическите годишници и архивните документи, се допълват със спомена за живяното:
"Не знам как е било по градовете, но когато тръгнах на училище, в село имаше доста неграмотен народ. Имаше бедни селяни и занаятчии, които отлъчваха децата си от училище, и те от малки тръгваха по овчарлък и чифчилък. В село нямаше електричество, тук-таме, дето хората бяха по-будни и заможни, ще се намерят по две-три книги. Грамофони съм виждал в някои кръчми. Повечето къщи бяха от кирпич или от плетени пръти, замазани със смес от глина и слама. Но мога да кажа, че в тях кипеше истински живот. Духовната храна идваше от примера на големите, от жалните песни на жетварките, от чудните свирни на гайди и кавали, от страшните приказки на бабите за караконджули и самодиви, от кукерските празници и сборове, от сватбите и погребенията.(подч. мое - П.С.)"[83]
Радевският човек търси изход. Стреми се да се изтръгне от нищетата, но за него истинският живот е свързан със селската традиция. Той има романтично-сантиментално отношение към традицията. Идеализира нейната духовност, но е против нейната матерално-битова страна и още по-против традиционната социална структура.
Разбирането за  живота е триизмерно - животът сега е зъл, отмъстителен, непотребен, "с живота сме в разпра" - казва Вапцаров, и всъщност това не е живот.
 
Животът преди е романтично красив:
 
"Наверно си спомняш далечните селски ливади,
градините, къщите, чистия месец над тях.
и чудните приказки вечер на стария дядо,
и многото луди игри, и лудешкия смях?"
 
Това е живот в пасторален свят - безвъзвратно загубен, но високо ценен. Субективната склонност за романтизиране на детството и предците, по-късно, в десетилетията на тоталитарния комунизъм, е превърната в принцип за управление на културата. Тя става политика. Стилизирани песни, танци, обреди ще залеят публичното пространство като държавен опит за създаването на истинско народно изкуство в противовес на модата - маската, под която се криело т.н. буржоазно влияние.
 Макар че цитирам Радевски, не чрез стихове се възпява романтиката на изоставения селски живот. Носталгията по миналото, в чийто корен е носталгията по безгрижно детство и буйна младост, е вечната тема на всекидневното говорене. Радевският човек е цялостно подчинен на тази общочовешка склонност, но при него тя е политизирана и тъй като "партията може всичко" - стане ли Радевският човек вожд, той превръща спомените от своето детство (непосредствено изживяно или генерационно присъщо) в образци на класиката.
Тук е причината на битката на тоталитарния комунизъм с модерното и модното - от науката и музиката, през облеклото и танците, та чак до прическите и думите. Езикът се вкостенява...
В трети смисъл - животът утре, о-о-о, той ще бъде красив. Той е мечта. Вапцаров пита:
 
"Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?"
 
Това е невъзможно, защото е вяра, която дава смисъл да се живее. Вярата в утрешния ден е основополагаща за радевския човек.
"Ний градим барикади - казва Гео Милев - ний ковем вал: между Вчера и Утре."
Вярата в бъдещето, която е вяра в прогреса, е превърната още преди 9 септември 1944 година, в основна опора на живота. Подчертавам - още преди девети, защото обещанието на тоталитарния комунизъм за щастливото бъдеще и строителството на рая на Земята съвсем не е негово, на комунизма изобретение. Целият Свят е заразен от идеята на социалното инженерство - волята може всичко, науката може да отговори на всички въпроси. Радевският човек е напълно убеден, че това е така:
 
"Неспирно напирай, разраствай,
издигай бетонни стени!
На робството черната напаст
потъва в далечни мъгли.
 
Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещнеме ний![84]"
 
Радевският човек няма понятие от престъпленията на Сталин. Всекидневието на тоталитарния комунизъм му е напълно непознато. Няма историческия опит от Втората световна война, Холокоста, атомната бомба и Студената война.
Има световна илюзия, че национализацията на основните сектори на стопанството, плановата икономика и държавната намеса са инструментите на прогреса. И най-либералните общества са разтърсвани от тази идея.
До средата на ХХ век Радевският човек чистосърдечно, без корист вярва, че комунизмът е светлото бъдеще. Това е доброто общество. Доказателствата за доброто се търсят в непосредствения житейски опит. Строи се нов завод, ето - хората ще имат работа, родината се индустриализира, променя се начинът на живот...
Доброто е в отказа от старото - примитивния селски бит, градската бедност, полицейщината, класовото разделение... Отказът от старото става всеобхватен - отрича се традиционният календар, отрича се заварената ритуална система. Но се утвърждава "духовното" - стилизираният фолклор, романтизирането на примитивното селско-работническо. "Работникът" на физическия труд става визуален и текстуален положителен герой.  Доброто се превръща в изопачена модернизация.
Изопачаването би било резултат от приложението на някакъв зъл комунистически принцип, ако не бяха свидетелствата от предходни времена.
"Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников интерпретира подражанието на Запада в предосвобожденска България. Подражанието в модата измества подражанието на цивилизацията. Годината е 1871:
 
"Погледнете ония съседни нам народности, които, при сичката си политическа самостоятелност и независима самоуправност, от 30-40 години насам, като са били повечето слепи подражатели на вънкашната политура на цивилизацията, отколкото сериозни изследователи на нейните основни начала, не са направили никакъв успех в индустрията и въобще в промишлеността. Освен това в тях не може са каза, че има положени здрави основи от един морален живот за една благонадеждна бъднина: деморализацията, разпръсната чрез мнимообразовани личности в масата на народа, като заразява сяко благородно чувство, вдъхнато може от народното благочестиво предание, затрива и сяко морално наставление и поучение, което може да става било в училищата, било в черквите.
Такъва една зараза върлува у някои млади народи, които искат да са мерят с ония от образована Европа."[85]
 
При радевският човек грешката е поправена. Подражанието в модата е заклеймено. Бягството от нищетата се извършва по правилния, научен начин - с "успех в индустрията и въобще в промишлеността". Няма смешно подражание - има здрава работа. Строи се Републиката. Георги Карауланов си спомня:
 
"Лично аз безрезервно вярвах на вестниците. Галеха душата ми публикуваните възвишени стихове, ведрите дописки за успехи на трудови колективи, на нашите учени и културни дейци. Нищо не смущаваше душата ми. Имах си дом и мила жена. С такава ведра душа пак бях "като барабанчик в похода", както казваше поетът Пеньо Пенев. Всеотдайно се впусках в работата, която ми възлагаха."[86]
 
Такъв е радевският човек докъм средата на шейсетте години на миналия век.
Разкритията за зверствата на Ленин и Сталин, бумът на потреблението на Запад, Унгарското въстание, инвазията в Чехословакия, кацането от американците на Луната - и започва да се топи вярата му в прогреса и бъдещето според марксистко-ленинските прогнози, докато сам не излъчи от редовете си човек като Горбачов.

Ако радевският човек   не беше станал сам фактор на промяна, тоталитарният комунизъм нямаше да се промени по мирен път.

Радевският човек е персоната-тип на утопията. С жертвоготовност се устремява към нея: като вижда, че не я постига по единия начин (тоталитарния комунизъм), се хвърля да я постигне по "другия начин" (либералната демокрация).

Само няколко години след Рухването на комунизма, той ще разбере, че и този път е сбъркал.

 

 
 
[1] Съзнавам, че темата е твърде обширна и всъщност неразработена, защото беше удавена от безпредметен антикомунизъм, който отъждестви практиката  на комунизма с  неговата идейна причина.  А това е твърде рисковано, ако искрено желаем да превъзмогнем силите, водещи към тоталитаризъм.
[2] Христо Радевски, Избрани творби, книга първа, С., 1983, Към партията, с. 18
[3] Христо Радевски, Избрани творби, книга първа, С., 1983, В мъглата, с. 13
[4] Пак там.
[5] Пак там, Зимен терор, с. 16
[6] Стоян Бочев, Капитализмът в България, С., 1998, с. 246.
[7] Стоян Бочев, Капитализмът в България, С., 1998, с. 737.
[8] Стоян Бочев, Капитализмът в България, С., 1998, с. 246.
[9] Стоян Бочев, Капитализмът в България, С., 1998, с. 103.
[10] Тончо Жечев, "Христо Радевски", С., 1983, с. 9.
[11] ЦДА, Ф 1Б, оп.. 68, а.е. 3411.
[12] Ейбрахам Маслоу, Мотивация и личност, С., 2001, с. 87-89.
[13] Ейбрахам Маслоу, Мотивация и личност, С., 2001, с. 87-89.
[14] Тончо Жечев в "Христо Радевски" от поредицата "Тврочески портрети" на изд. "Народна просвета", С., 1983 г., с.60 определя неговия характер като "цялостен, мътен, преизпълнен със собствено достойнство, язвителен и с рицарско чувство за чест." И още: "Радевски не е от хората, чието присъствие може да не се забележи. Ето половин вик той присъствува в нашия обществен, културен и литературен живот със забележимата си осанка, с резкия си метален глас, с безапелационните си мнения, с дръзките си декларации, с лиричните си признания, с жупела на своята сатира, със съзнанието на комунист." (подч. мое - П.С.)
[15] В стихотворението "Пролетарка" Радевски казва "окъсана малка робиньо", "твоето второ семейство е днес синдиката" (Хр. Радевски, Избрани творби, книга първа, С., 1983, с.7).
[16] "О, аз не спя, аз не сънувам,/аз виждам, сещам и слухтя./Край мен кипи и се вълнува/във кървава игра света." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 9).
[17] "А защото в две армии вражи/ние с теб сме войници сега.../Затова ти така ме мразиш,/затова аз те мразя така..." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 24)
[18] "А защото в две армии вражи/ние с теб сме войници сега.../Затова ти така ме мразиш,/затова аз те мразя така..." (Хр.Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 24)
[19] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 84.
[20] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 91.
[21] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 24.
[22] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 20.
[23] Хр .Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 21.
[24] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 53.
[25] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 52.
[26] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 52-53.
[27] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 53.
[28] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 54.
[29] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 54.
[30] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 54.
[31] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 55.
[32] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 55.
[33] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 25.
[34] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 105.
[35] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 22.
[36] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 82.
[37] "татко замина/из далечния път:/да спаси/Абисиния/От страшната смърт." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 49)
[38] "Той не е/тъй опасен/като нашия враг." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 49)
[39] "Твоят татко/ се бие/ като тигър с врага" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 11)
[40] "Ала скоро/ний ще го вхомотим!/Скоро/Той ще стане наш ратай!" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 32)
[41] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 63.
[42] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 83.
[43] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 95.
[44] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 96.
[45] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 82.
[46] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 86.
[47] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 91.
[48] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 91.
[49] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 106.
[50] "в всекидневния труд,/в черния труд/на човека/съм влюбен." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 53)
[51] "в тази стара прихлупена кръчма/се бунтува и пей, и скърби" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 14)
[52] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 87.
[53] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 105.
[54] "и сега/ ти не си/ метреса,/ ни робиня,/ а си майка/ и съпруга,/ и другар." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 61)
[55] "Но животът виж как ни поучи,/как на две ни страни разпиле:/теб направи галантен поручик,/мен - работнически стихоплет." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 24)
[56] "буйни пъпки/ на храст един" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 75)
[57] Готовност за борбата "Бъди готова!/Будна ти бъди!/Те почнаха./Ний трябва да завършим!" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 82)
[58] "А защото в две армии вражи/ние с теб сме войници сега.../Затова ти така ме мразиш,/затова аз те мразя така..." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 24)
[59] "Ти гоиш на стопанина/шестетажното здание./Даваш своите мускули,/Своя ум и умение./Ала ще те пусне ли/Поне в сутерена си?!" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 47-48)
[60] "Градът сред дим и грохот плува,/площадът тътне и зове/и фабриките ми диктуват/най-поетични стихове." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 10)
[61] "Хубавее в ръцете ти/шестетажното здание./Виж:градът под нозете ти,/Ала кой е стопанинът?" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 47)
[62] "Тук, дето бий вълна подир вълна/от шум, от бесен бяг и инциденти." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, стр. 79)
[63] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, стр. 107.
[64] "Тези стари разкаляни пътища!/Тези схлупени мрачни къщя!" (Хр.Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с . 11)
[65] "Слънцето е като комунист -/хвърлено в небесните зандани!"
(Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 16)
[66] "бръмчат/по небето/зли стоманни орли" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 50)
[67] "И небето му/ много е ниско" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 63)
[68] "и полята са гъсто замрежени/от бесилнишки мръсни въжа." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 12)
[69] "Аз виждам ужаса и пепелта/на страшните настръхнали пожарища" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 21)
[70] "в дъха на този мраз/чувстваме възторжената пролет." (Хр.Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 17)
[71] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 21.
[72] "брат ми гине някъде в пръстта" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 21)
[73] "спи ми,/рожбичко моя,/и кога порастнешІ/за родината своя/като мъж да умреш!" (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 11)
[74] "Ти ядеш хляб и сирене/горе негде - на скелята." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 47)
[75] Строят здание етаж след етаж "И когато/ порасте/ съвсем/ - ще почувствува/ръста си/ буен,/ и работниците/ един ден/ то на улицата/ ще изплюе." (Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 71)
[76] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 92
[77] "над полята равни се стъмни,/там кръстосват вълчи шпиц-команди!
(Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 16)
[78] Хр.Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 125.
[79] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга първа, С., 1983, с. 160.
[80] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга втора, С., 1983, с. 88.
[81] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга втора, С., 1983, с. 89.
[82] Хр. Радевски, Избрани съчинениа, книга втора, С., 1983, с. 113.
[83] Георги Карауланов, Спомени (цитирам книгата му от текста преди нейната публикация).
[84] Никола Вапцаров, Съчинения, С., 1979, с. 98. Това са редове от стихотворението "Химн", което е писано през 1937 година.
[85] http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=249&WorkID=8677&Level=2
[86] Георги Карауланов, Спомени (цитирам книгата му от текста преди нейната публикация).
 

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.