Константин Дончев

Далеч от боговете

Далеч от боговете

ХАРМОНИЧКИ

Мъглите идеха на талази откъм влажната блатиста долина направо през Дунава, заливаха града и бавно плъзваха към възвишението. Потъваха в тях белите хилави светлинки на къщиците, гаснеха уличните фенери, пристанищният фар и корабните прожектори. Хората рано се прибираха по домовете си, а за децата настъпваха тъжни, много тъжни часове. Сетне отново съмваше, за да дойде още един сив и безличен ден на ужасно дългата 1944 година.

В малката стаичка, в която живеехме, беше необичайно тихо. От време на време в печката пукаха съчките и пръскаха малки горящи въгленчета през тясната дупка на вратичката. Те светеха в полумрака като звездички и се сипеха по чергата на пуканки. Тогава от миндера се изтръгваше мъчителният шепот на мама.

– Илко, разрови огъня и гледай да не запалиш рогозката.

И пак настъпваше онази тягостна тишина, която спохождаше само болничните стаи. Разбърквах печката и на пръсти се приближавах до миндера. Там мама лежеше, опъната от край до край, леко завита с пъстра парцалена черга. Восъчното Ѝ лице беше като мъртво. Понякога не знаех спеше ли, или бе умряла. Осми ден вече, откакто се гърчеше, пъшкаше, място не можеше да си намери от болки. Левият Ѝ крак беше подут. Долу в прасеца се бе отворила голяма синя рана, която сякаш ставаше все по-люта. Всеки ден рано сутрин у нас идваше една старица, която лекуваше раната с някакъв мехлем и говореше успокоителни думи на мама.

– Синя пъпка, Тодоро – думаше Ѝ, – ама ще я изгоря с адски камък! Не бой се… ще премине.

Сетне се обръщаше към мене.

– А ти, Илко, трябва да се грижиш за майка си и за братчето си.
– Бабо Маринке, – едва отронваше мама от миндера, – на масата има шише с ракия, кусни си. Нямам друго с какво да те почерпя.

И баба Маринка-билкарката вдигаше шишето с треперящата си ръка, допираше го до сухите си набрани уста и пак го връщаше на масата.
Тъй се нижеха ден след ден, когато венъж върху изсушеното лице на баба Маринка се появи усмивка.

– Премина, Тодоро, премина… Ще те бъде! Вече няма да идвам. – и си отиде.

Тези думи на старицата сякаш направиха движенията ми по-сръчни. Бърках в чекмеджето на масата, вземах пари от онези, които мама бе оставила там, и тичах из чаршията да пазаря. Връщах се и отново проверявах в кутийката парите колко са останали и дали ще стигнат, докато мама оздравее напълно. Но те бяха малко. Нямаше и откъде да се спечелят. Мама дълго време вече не можеше да ходи на работа в консервната фабрика. А вуйчо Стефан, брат на мама, който често ни помагаше, откакто тати го взеха в затвора, и той отдавна не се е обаждал. Какво да се прави? Вечер, легнех ли си, докъсно не ме ловеше сън. Привиждаше ми се шкембето на дебелия стражар, който подкара тати… Мразех го и тайно си мечтаех да си загуби кесията, за да я намеря. Тя ще има сигурно много намачкани банкноти, дето са му ги давали от полицията, за да подкарва хората. Ах, да можеше да я загуби… Щях да ги разделя с децата от махалата. Колко много неща след това щяхме да накупуваме и сигурно дълго щяхме да си имаме пари… докато мама напълно оздравее. Но разбирах, че това никога няма да се сбъдне, затуй люшвах мислите си на друга посока и се питах как, как да спечеля?.. Бях твърде малък и никъде не ме вземаха на работа. Видеха ли ме такъв сух и кокалест, не им вдъхвах вяра. Каква ли работа може да им върши едно такова момче на седем години?! И в този поток на мисли блесна като звезда една надежда. Ще направя хармонички!…

Цял ден рязах с ножиците, гънах, майсторях от карирани листове, откъснати от изписана тетрадка по смятане, хармонички… Те приличаха на малки цветни мехчета, защото ги бях нашарил със сини и червени боички. Разтегнати в детските ръце, те нямаше да издадат никакъв звук, но не губех малката недждица, че от тях ще мога да спечеля пари за хляб. (Колко много означаваше по онова време тази думичка!)

Старият пазар беше все така оживен. Особено в петъчен ден той приличаше на кошер, в който жужаха стотици хора над купища с лакомства. Дълго се провирах между хората с кошничката, в която носех книжните хармонички, докато си намерих една празна сергия. Разсипах ги върху парче вестник и затаих дъх… Ето, сега ще започнат да идват, да питат колко струват, ще вземе един, че втори, трети… Мили надежди топлеха детската ми душа и аз пристъпвах от крак на крак, завладян от изгарящо нетърпение. Бавно мъглите се вдигаха от покривите на къщите и там, между двата хълма, вече се усмихваше юлското слънце. Небето беше синьо и дълбоко. Край мене селянки си говореха, че било време за вършитба.

Колко ли съм стоял не помня, но забелязах, че край мене сергиите се поизпразниха. Някои от селянките бяха си продали стоката и се готвеха за път. Лека-полека  в душата ми започна да наднича едно тревожно чувство, че денят си отива, а при мен никой не се спираше… Слънцето бявно прехвърляше баира и се канеше да слиза от другата му страна, там, дето извиваше Дунава.

Някъде из навалицата излезе момченце и с плахи, несигурни стъпки се приближи до моята сергия. То имаше зачервени бузки, огорели от лятното слънце, и черни като маслинки очи. Детето докосна една от хармоничките и по бузките му заиграха весели зайчета.

– По колко пари ги даваш? – рече момченцето и аз видях редките му бели зъбчета, нарадени като синци.

– Евтино – рекох, – кой колкото даде…

Детето не сваляше поглед от хармоничките. Малката му захабена ръчица галеше една от тях и усещах голямото му желание да си я има.

– Ами като нямам пари… – каза детето и маслинките му неочаквано потъмняха.

Сетне то сякаш се сети за нещо и попита.

– Бате, а може ли за круша да ми дадеш една хармоничка?

И то с усилие извади от джоба на панталончето си голяма жълта круша, сякаш сега откъсната от дървото.

– Ето – рече, като я държеше в шепите си, – друго нямам… Ние с баба сме на пазар. Тя там продава круши.

Усмихнах се и кимнах на детето да си вземе. Когато си избра една червеничка и хубаво нагъната хармоничка, то пусна крушата в кошницата и си отиде.

След него се занизаха едно момиченце със сини като езерца очи и прехванати с панделки руси косици, щръкнали кто кози рогца. След туй приведена старица с внучето си, една наконтена госпожица с някакъв юнкер. Тя се смееше звучно, сякаш кой знае колко весело Ѝ беше с юнкера. Той взе една хармоничка и я сложи върху дланта Ѝ. Сетне взе още две, а вместо тях в кошничката ми пусна шепа дребни стотинки между които имаше и едно войнишко копче.

Момченцето с маслинките ме гледаше от сергията на баба си и се усмихваше. От него ми потръгна. Не го попитах за името му. Нищо, че беше по-мъничко от мене, можехме да станем приятели.

След обяд, залисан в хармоничките си, не видях кога баба му го бе повела за дома. Тяхната сергия беше изоставена. Дълго стоях след това, но вече никой не се спираше при мен.

Едва на здрачаване забелязах някакъв човек, който сякаш преди това бе минал край мене… Да, да… беше минал, но само ме огледа внимателно и отмина сергията, без да се спира. Беше облечен с кожена полушуба и военен брич. Ботушите му бяха овехтели, а каскетът – с дълга козирка от плат на кафяви карета. Той държеше едната си ръка в джоба на полушубата, а с другата пушеше цигара. Очите му бяха големи и строги, под тях се спускаха дълбоки сенки. Човекът внимателно оглеждаше хората, но с никого не завързваше разговор.

Когато вече бях решил да си тръгвам, непознатият се изправи пред мен и голямата му ръка легна върху рамото ми. Погледна в кошницата. Там бяха останали куп червени хармонички.

– Как си, Илко? – попита ме човекът. – Тези никой ли не иска да ги купи?

Той каза това с мек, топъл глас. В първия миг се изплаших. Какъв е? Откъде знае името ми? Защо ме разпитва?

– Нищо! – рече той . – Аз ще ти ги взема. По колко ги даваш?

Устните ми затреперяха от радостно вълнение, но и от някакъв неопределен страх.

– Имате ли хабер от татко ти? – попита ме той.

– Не… тати е в затвора. – рекох.

– Знам. Скоро ще се върне. Няма да мине и месец, момчето ми, и той ще бъде при вас!

– Ти да не си чичо Стефан?

– Не съм.

Непознатият извади една банкнота напрово от джоба си и незабелязано я пъхна в ръката ми. После ме погали по бузите. Дланта му миришеше на барут. Така миришеха празните гилзи, които намирахме около стрелбището.

– Сега иди, купи храна за в къщи. А за мене пред никого не споменавай. Хайде, тръгни пред мене.

Тръгнах по калдъръмената уличка. Едва когато задминах сергиите, реших да се обърна. Човекът с кожената полушуба все още стоеше там с кошницата в ръка. Махнах му, а той само се усмихна, кимна ми приятелски, после тръгна в обратна посока. След малко се изгуби в навалицата.

Кой ли беше този човек? Откъде ли беше дошел?

Мина време. Мама отдавна оздравя и отново тръгна на работа в консервната фабрика. А сетне стана така, както каза оня човек. Нямаше и месец от срещата ни, когато една сутрин тати се върна от затвора. Беше сух и слаб. Той каза на мама, че шуменските партизани ги освободили.

Казах на тати за човека с кожената полушуба, а той погледна мама и двамата се усмихнаха…

* * *

След няколко години тати почина от туберкулоза и ние с мама напуснахме града.

Веднъж, то беше подир много време, отново попаднах в града на детството ми. Дълго вървях по асфалтираните улици, любувах се на хубавия парк край Дунава и изведнъж се озовах пред голям паметник.

Не може да бъде! Стоях пред човека с кожената полушуба. Той беше се изправил с цял ръст върху големия гранитен блок. Здраво стъпил с овехтелите си ботуши, със същия вонен брич, той гледаше замислено някъде в далечината. И все същите топли и добри очи и същите дълбоки сенки под тях.

Над гранита с бронзови букви беше написано:

ГЕОРГИ РАДАНОВ – ВИХЪР
секретар на ОК на БРП (к)
1900–1944 г.

Стоях прикован от едно объркано чувство на радост и скръб. Затворих очи, за да го видя за последен път усмихнат, с моята кошничка в ръка. Пристъпих към него. Заврях лице в гранитната му длан и сякаш отново усетих познаия мирис на барут. После седнах до него на стъпалата и не помня колко време съм стоял така под властта на спомена, който с грохот навлизаше в душата ми като истина и като легенда.

София, „д-р Лонг“, 1962 г.


©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.