Николай Василев

Осъдени на разум

Осъдени на разум

ФИЛОСОФСКИ ПОДХОД

КЪМ       ПРАВНОТО       СЪЗНАНИЕ
 
            Преди да потърся общите и индивидуални характеристики на сравнително обособените основни сфери на човешкия дух, преди да се опитам да обоснова сходството и спецификата на отделните форми на общественото съзнание (за да концентрирам после вниманието си върху същността на една от тях), трябва да се спра поне накратко върху обективната диалектика на тяхното взаимодействие, и по-точно върху един от най-важните моменти от тази диалектика - съдържателното им преплитане. Защото реално съществуващата разлика между тях (разлика, която има обективна основа и обективни параметри) е все пак относителна; тя не може да бъде строго очертавана и абсолютизирана. Основните сфери на вечно опознаващия света човешки дух са не само неразкъсваемо свързани помежду си, но и отчасти взаимно проникват една в друга (защото в края на краищата представляват не автономни феномени, а фрагменти от едно единно цяло).
            Философското съзнание, например, е условно обособено като сравнително самостоятелна сфера на социалния разум. Едновременно с това, чрез своя по-горен "етаж" (чрез логически систематизираната си част; доколкото философията е не само “хаотично” спонтанно разбиране на човека и света или несистематизирана житейска мъдрост, но и строго структурирана наука) тя "прониква” в научното съзнание. Същото се отнася и до всички останали форми, с изключение може би на религията (много съжалявам, но ми е трудно, въпреки днешното изобилие от теологически дисциплини, да приема без всякакви колебания претенциите за тяхната “чисто” научна стойност – и това едва ли се дължи на някакъв агресивен атеизъм, от какъвто никога досега не съм боледувал, или на някакъв трудно изкореним или изобщо неизкореним консерватизъм).
          Твърде важен тук е "акцентът", който налага съответно и различни критерии. Политическата теория, да кажем, принадлежи и към политическата, и към научната духовна сфера. Към политическата, доколкото е именно политическа (т. е. според предмета на отражение, както и според специфичните социални функции на процеса и резултата от това отражение). Към научната, доколкото е теория (т. е., според начина и формите на отразяване на този предмет). От своя страна, религията традиционно и органически включва в себе си някои елементи от долните “етажи” (това разпределение е условно, разбира се) на другите сфери на социалното познание, с други думи - някои нетеоретични, несистематизирани елементи от политическо, правно, морално и т. н. естество.
            Това симптоматично преливане между всички сфери на общественото съзнание има както своите дълбоки исторически корени, така и своите съвременни основания. Корените му лежат още в далечното минало, в началото на самия човек и на неговата културна съзидателност, в периода на единния, неразчленения човешки дух, в първоначалната аморфност и синкретичност на различните форми на съзнанието в първобитния процес на опознаване на действителността. По-късно идва стадият на тяхната относителна диференцираност и обособеност, чийто "връх" съвпада с разцвета на метафизиката в европейската наука, с етапа на аналитичното разчленяване на единната действителност и обособеното теоретично вглъбяване във всеки от нейните отделни елементи.
            Очертаващата се (макар и все още недостатъчно силно) днес, в епохата на аудиовизуалната агресия, тенденция от интегралност към бъдеща синтететичност на разнообразните сфери на общественото съзнание очевидно бележи възвръщането (но на качествено различно равнище) към първоначалната духовна неразчлененост, обуславя по-голямата пълнота и богатство на всяка конкретна форма на духовно удвояване на съвременната личност. Динамизирането и усложняването на човешкото отношение към света и към себе си необходимо изисква интегрирането на научното, художественото, нравственото и пр. в рамките на всяка конкретна проява на това отношение и в рамките на всяка относително обособена форма на интелектуално проникване в същността на битието.
            Съобразяването със сложното диалектическо взаимодействие и взаимно проникване между всички форми на общественото съзнание прави възможно и по-задълбоченото изследване на всяка от тях поотделно.
          Правното съзнание представлява динамична съвкупност от духовни компоненти със сходна съдържателна насоченост, а именно - понятия, възгледи, теории, чувства и мисли (не само от гносеологическо, но и от аксиологическо естество) за същността и характера на конкретни правни институции и на правото изобщо (като специфична социална система), за конкретните юридически измерения на конкретни действия и бездействия, за справедливостта или несправедливостта на съществуващите в дадено общество правни принципи и норми, за юридическите права и задължения на личността, прослойката, групата, професионалното сдружение, обществото и т. н.
            Тавтологичността на подобни дефиниции при първоначалната им употреба е наистина досадна, но като че ли неизбежна. Разбира се, тя може да бъде преодоляна при по-нататъшното им операционализиране чрез изясняване на включената в дефинициите терминология. За какво става дума тук?
            Правото включва в структурата си основно три компонента:
           - правосъзнанието (субективната страна);
           - правните отношения (обективната страна);
           - правните организации и учреждения (социалния “инструмент”).
           Като исторически преходен (но с неочертаващ се в обозримото бъдеще “залез”) феномен то възниква в началото на разпределението и преразпределението на функции, правомощия, отговорности, права, привилегии и т. н. между различните структури на държавната пирамида, при появата на големите социални групи с противоположни икономически интереси, при първичното дълбоко разслоение и кастова йерархизация на обществото.
          Точно тогава, фактически от раждането на древните цивилизации, биват създадени и постепенно укрепени държавните органи и форми, които фактически символизират и въплъщават политическото и военното господство на икономически възмогващия се автократичен (деспотичен) режим, на икономически властващата класа (или социална група, или както иска да я нарече този, комуто понятието “класа” неизвестно защо не се нрави). В интерес именно на запазването и укрепването на въпросните икономически позиции, държавата се опитва да легализира тези позиции и да внуши на общественото съзнание илюзията както за върховната им предопределеност (доколкото произхождат от волята на божествата), така и за историческата им справедливост, като въвежда система от юридически норми (т, е, закони и правни актове) имащи принудителен характер.
            Правото се появява и утвърждава в продължителния процес на диалектическото взаимодействие между постепенно възникващите и формиращи се негови компоненти. От една страна, правосъзнанието на господстващата и съответно привилегирована социална група намира непосредствен израз както в системата от установяваните юридически норми, така и в практиката на юридическите учреждения. От друга страна, системата от действащи правни норми (не само защото е подкрепена от военните и полицейски “аргументи” на управляващите, но и поради ефекта на социализиращата инерция) оказва пряко влияние върху формирането или деформирането на правосъзнанието на обществото.
            Основни елементи на правосъзнанието са понятията за законно и незаконно, справедливо и несправедливо, желателно и задължително в отношенията между хората, социалните групи, държавите, народите. Твърде важен момент е и оценката на действащата в обществото правна система. Специфично за правосъзнанието, според мен, е това, че то “класифицира” и съответно оценява юридическия аспект на всяко обществено действие или отношение на няколко "равнища". Обяснението за тази оценъчна многопластовост се крие отчасти във факта, че в едно общество действа само една (единна, единствена, монополна) система от правни норми и съответстващите им правни организации и учреждения, но поради радикалното несъвпадение на фундаменталните (главно икономическите) интереси има най-малко две правосъзнания - на управляващото малцинство и на управляваното мнозинство.
            Именно затова оценките за "законно" и "незаконно" се формират на едно равнище (условно дефинирано – първото равнище) и спрямо едни и същи критерии, винаги в съответствие с единствено валидната в дадено общество система от закони и правни актове. Разбиранията и формулиращите ги понятия за "справедливо" и "несправедливо" обаче у различните класи и прослойки съвсем не съвпадат. В това, разбира се, няма нищо странно. Би било неестествено, при наличието на толкова много и толкова различни (главно – икономически, но далеч не само икономически) интереси, обратното - ако съвпадаха. Тук вече се издигаме на второто равнище.
          Така например, достатъчно много от утвърдените "черно на бяло" закони и други правни норми, както и редица извършвани в пълно съответствие с тяхната "буква" и техния “дух”, официално законни действия могат да бъдат оценявани (с достатъчно сериозни основания, впрочем) като несправедливи, антихуманни, позорни от повечето представители на управляваните, необлагодетелстваните от военно-политическата и икономическата обстановка в страната, потиснатите социални групи. И неизбежната реакция е включвала открито или скрито неподчинение на тези закони, съответно - борещи се за тяхната необходима корекция или окончателно суспендиране масови движения, включвала е вероятна дестабилизация на съдебната система и на управленската пирамида като цяло и т. н.
          В историята са известни и съвсем немалко противоположни примери, т. е. примери на ориентирани в обратната посока (от оторизираните представители на официализираната правна конструкция към нарушителите на статуквото) негативни реакции. Да си спомним какви долни заговорници срещу наместника на Аллаха, какви престъпни врагове на легитимно съществуващата империя, какви опасни хаймани и криминални типове са били Ботев, Левски и останалите революционери в очите на турската феодална администрация, както и напълно обективно (колкото и еретично да звучи за патриотарстващите субекти) – спрямо валидното в границите на огромната държава законодателство. Национално-освободителни операции и възстановяващи потъпканата историческа справедливост акции на доброволни паравоенни обединения или отделни личности биват характеризирани от властите като "бандитски", "терористични", "противозаконни", биват преследвани и безмилостно наказвани с цялата строгост на закона.
          По нашите земи подобни “противозаконни неприятности” са се случвали на османските владетели. Случвали са се на внесената от долнопробните европейски кафе-шантани (заедно с “прилежащите” й национални катастрофи) кобургготска династия. В сравнително по-малки мащаби (поради големите мащаби на наследения страх) са разваляли спокойствието на партийните началници от тоталитарното време на т. нар. “социализъм”. Случвало се е, в интерес на истината, и винаги ще се случва (макар и с различна честота и сила) на всяка власт и на всеки властник.
          Разсъжденията по темата биха били изключително повърхностни вън от неизбежните доуточнения. Всички решителни актове на съществена промяна, на грандиозно историческо преобразуване, дори плахите първи стъпки на постепенната и бавна еволюция започват като съпротива срещу определено статукво (а доколкото всяко статукво е законодателно закрепено, започват като отрицание на определени юридически норми, т. е. като противозаконни или незаконни решения и действия). Това обстоятелство, естествено, не би трябвало да размива естествената диференциация, не би било редно да оневинява класическите престъпления.
          По принцип не съществува общ знаменател, под който да бъдат подведени чисто криминалните “подвизи” на сенчестите социални общности и достойните опити за промяна и усъвършенстване на условията за човешкото съществуване и развитие. Така или иначе обаче несъвпаденията между закона и справедливостта се срещат достатъчно често и достатъчно често бележат важни моменти от еволюцията на цивилизацията.
          Понякога смисловата граница между едното “незаконно” и другото “незаконно”, между едното “престъпление” и другото “престъпление” е достатъчно ясна, направо очевидна. Има случаи, в които идентифицирането й се сблъсква с определени (по-скоро практически) трудности, дори ако се опитаме да го пренесем на оперативното равнище на опозицията “справедливо – несправедливо”. Главната заслуга за това принадлежи на опасно разрастващия се през последните години световен тероризъм.
          Как да оценим действителната историческа стойност, към кои от полюсите на закона и беззаконието, доброто и лошото, справедливото и несправедливото да ориентираме действията на палестинците в Близкия изток, кюрдите в Турция (и в трите съседни държави, върху чиито територии се е разположил съответният етнос), чеченците в Русия, шиитите в Ирак, талибаните в Афганистан, каталунците в Испания, активистите на ИРА в Северна Ирландия? Възможно е националното освобождение и защитата на етно-религиозното достойнство да са двигателите на някои от тези действия. Много по-често обаче и много по-реално зад маската на идеята за национално освобождение или каквато и да било друга безспорно хуманна цел надничат зловещите физиономии на фундаментализма, верската нетърпимост, фанатизма, екстремизма, тероризма (а също и на отвратителните лични амбиции на класическата социопатия).
          И обратно (но не огледално обратно): властниците от всички политически цветове и географски ширини имат сметка и се стремят да компрометират защитници на благородна кауза, представяйки ги за кървави сепаратисти и потенциални или актуални терористи. Тук вече анализът, особено ако претендира за висока научна стойност, изисква добри исторически познания и значителен обем информация. И не само това, разбира се.
            Ето че в зависимост от оценените с различни критерии справедливост или несправедливост на законното или незаконното, правосъзнанието на всяка социална група възприема и препоръчва на своите членове спазването или неспазването на определени закони и правни актове като задължително или незадължително, като желателно или нежелателно. Важно е, между другото, да се добави още едно (освен разгърнатите малко по-горе) уточнение. Вторият и третият "оценъчен пласт” са синтетични по своя характер; в тях правната оценка е съчетана органически с оценка от морално естество. Това, разбира се, независимо че усложнява съответните теоретични интерпретации, е доказателство за близката връзка и взаимодействие между правното и моралното съзнание.
            От друга страна, правосъзнанието изпитва върху себе си силното непосредствено влияние на политическото съзнание; дори, поради близостта на тази взаимна връзка, някои автори го лишават от "статута” на самостоятелна духовна форма и го причисляват към политическото съзнание. Вярно е, че в крайна сметка политическата власт е тази, която установява, налага и коригира законите, а правото фактически е волята на господстващата социална група или на еднолично господстващия диктатор, въздигната до "ранга” на закон. В правото са формулирани до необходимото детайлизиране онези политически искания, които управляващите, както казва бащата на класическия европейски марксизъм, се опитват да лансират под обща форма, т. е. под форма, имаща принудителна сила за цялото общество. В този смисъл законът, по думите на създателя на некласическия руски марксизъм, е мяра политическа, е политика.
            Всичко това, обаче, не е основание (поне засега) да лишаваме правосъзнанието от неговия "суверенитет" и да го разтваряме изцяло в съдържанието и структурата на политическото съзнание. В някои области те съвсем закономерно се преливат, проникват взаимно едно в друго, тясно си взаимодействат, запазвайки своята смислова специфика и особените си социални функции.
            Оценъчните (аксиологическите) моменти в правосъзнанието преобладават значително над познавателните. Макар да отразява (опосредствано, само в крайна сметка) материалните икономически отношения, правосъзнанието винаги ги "пречупва" през призмата на определени тясно-класови, тясно-корпоративни интереси и потребности, и отразява тези отношения в специфична, предписваща определено поведение, форма.
            Някои афористично мислещи автори намират обратно пропорционална връзка между броя на законите на дадено общество и по-високата или по-ниска степен на морално съвършенство на неговите граждани. Според Пиер Буаст, "многочислеността на законите не говори в полза на нравите, а многочислеността на процесите - в полза на законите". Франсоа Волтер предупреждава, че "многочислеността на законите в държавата е също като многочислеността на лекарите: признак на болест и безсилие”.
            Все нещичко от това трябва да е вярно; умни мъже са го казали. По начало, и моралът, и правото представляват своеобразни обществени регулативни системи. Но спазването на моралните норми бива “налагано” като доброволен избор, като солидарно внушение; то е подкрепено само от силата на общественото мнение, на неписания обществен договор. Съответно тяхното неспазване бива наказвано най-много със средствата на спонтанно изразеното обществено порицание или целенасочения комуникативен бойкот. Действието на правните норми обаче бива значително по-сериозно подкрепено с цялата мощ на партийния апарат (или еквивалентната му “придворна” гвардия), квазигражданските охранителни подразделения, въоръжените държавни структури, специализираните органи и безпощадно наказващата правораздавателна система.
          Ясно е, че в условията на незрели обществени отношения и съответно морално несъвършенство (т. е. в условията на всички досегашни форми на организация и функциониране на цивилизацията) правната регулативна функция е далеч по-ефикасна от нравствената. Разбира се, наличието на голям брой закони съвсем не е гаранция за тяхното стриктно спазване. "Ако някой поиска да изучи всички закони - казва Гьоте,- няма да му остане време да ги нарушава". За негово успокоение трябва да признаем, че хората очевидно предпочитат да не си губят времето за правно самообразование и никой от тях не се е засилил да изучава законите, изправен пред далеч по-примамливата перспектива просто да не ги спазва.
            Както вече се опитах да покажа, законите биват всякакви; и могат да бъдат (и реално биват) оценявани различно. Съвсем не са били редки случаите, когато законността не е съвпадала със справедливостта изобщо или поне до голяма степен, както и когато справедливостта е разгръщала своето социално битие вън и независимо от конструкцията на доминиращото законодателство и резултатите от нейното функциониране. Английският свещеник Чарлз Колтън дори си позволява да твърди, че "законът и справедливостта са две неща, които Бог е съединил, а човекът разединил".
          Това зависи в края на краищата от спецификата на гледната точка и от особените критерии за оценяване, които от своя страна изпитват най-забележимо влиянието на разнообразните индивидуални и групови интереси. В богатството от житейски ситуации сигурно се вплита и “нюансът” на оценъчното (интелектуално или емоционално) разминаване дори при наличието на относително съвпадащи интереси. Може би това богатство и тези “девиации” е имал предвид още римският държавник и писател Марк Порций Катон, когато е казвал: "няма закон, който да се нрави на всички".
            Разбира се, ако работата опираше само до това дали даден закон или система от закони ни се нравят или не ни се нравят, всъщност - до деликатно балансиране между симпатии и антипатии, нещата щяха да бъдат още по-оплетени, а всекидневната практика на законодателните органи би се сблъскала с почти непреодолими препятствия. При обсъждането и утвърждаването на определени закони обаче съответните лица и институции се ръководят не от съображенията дали тези закони биха се понравили някому или не биха му се понравили. Законът е въплъщение на политическите амбиции и потребности на властващата социална група или на еднолично властващия деспот, а те, от своя страна, са пряко свързани с нейните или неговите икономически интереси.
            Несъобразяването с това положение закономерно довежда до теоретически абсурди. В историята на научната (и квазинаучната, разбира се) мисъл се е случвало, например, правото като социална институция да бъде изведено и конструирано не от действителните отношения между хората и различните човешки общности, не от социалните реалии, а от понятията, от абстракциите, т. е. от самите себе си и следователно - от нищото.
          Според подобни абсурдни хипотези, причините за всяка промяна в съответната правна система (като идеология и като реализиращи тази идеология институции) се коренят в променящия се разум на хората, които все по-дълбоко и адекватно осъзнават вечната истина и справедливост, все повече ги ценят и във все по-голяма степен съобразяват с тях своите законодателни инициативи. Следователно, не коренните икономически промени и социално-политически стандарти диктуват (макар и опосредствано, не автоматично, в сложна причинно-следствена връзка) промените в правната система като цяло и във всеки от нейните основни компоненти в частност, а абстрактната воля и необяснимите капризи на някакво "автономно", независещо от материалните обществени условия и неотразяващо ги в специфична форма правосъзнание.
            Фактически, правните възгледи (и съответно - въплътилата ги в себе си правна система) отразяват в особена форма, независимо дали в негативен или позитивен, утвърждаващ или отричащ подтекст, точно обществените и политическите условия, в чиито рамки са разгърнали своята житейска реализация.
            Обявяването на човешкия разум за могъщ демиург (който, естествено, ни се привижда като непрекъснато повишаващ своето равнище на хуманизъм и алтруизъм), за действителен творец не само на правото, но и на всички останали обществени отношения обосновава популярното някога схващане, че начинът на производство и разпределение на общественото богатство зависи от представите за "справедливост” и "несправедливост” на онези, които владеят средствата за насилие, зависи от моралната “цивилизованост” на властниците. И доколкото властниците стават все по-добри, все по-отзивчиви към страданията и тревогите на управляваните от тях тълпи, разпределението на общественото богатство става все по-справедливо и все по-солидарно.
          Историческата практика не потвърждава, за съжаление, подобни (едва ли спонтанно и неволно разпространявани) илюзии. Историческият опит свидетелства, че никаква субективизация на обществените отношения не би могла да отмени доминиращата роля на обективните икономически закони. Мечтанията за “просветения монарх” (вярно, малко по-различно мотивирани) и басните за “добрия цар” не успяват да надскочат равнището на литературните упражнения на добронамерени моралисти и си остават част от модерната митология.
            Стремежите за извеждане на същността на господстващите в дадено общество икономически отношения от идеите за някаква абстрактна, непроменима, вечна и явно "надчовешка" "справедливост" (точно както при идеите за справедливост, която непрекъснато еволюира към върха на собственото си съвършенство) също не биха могли да ни доведат до никъде. От една страна, понятията за "справедливо” и "несправедливо" са винаги исторически конкретни и преходни. От друга страна, тяхната евентуална промяна в което и да е направление зависи, както вече стана дума, не от капризите, субективната воля или еволюционните заблуди на правосъзнаващите субекти, а именно от реалните промени в тези икономически отношения.
            Затова "справедливостта" и "несправедливостта" могат да бъдат понякога дефинирани и интерпретирани не само като категории с определена правна или морална "натовареност", но и като икономически (в определен аспект) категории. Подобно разглеждане на тези категории е характерно за доказалата своята теоретична задълбоченост анализаторска стратегия, опираща се на съществуващата органична връзка и взаимна зависимост между основните елементи на обществената духовна активност.
 
Август 2003

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.