Петко Симеонов

Социалната промяна

Социалната промяна

УЯЗВИМИЯТ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ТРУЖЕНИК ИЛИ ГРАЖДАНИНЪТ НА ТОТАЛИТАРНИЯ КОМУНИЗЪМ

 
(който през 1989 година имаше претенцията да стане гражданин на капиталистическото общество)
 
Ще спомена онова, което се отнася до всяка социална роля. Ролята в обичайната социална интеракция трябва да бъде отделима от останалите роли, да бъде назоваема чрез нейна основна характеристика. Това е отговорът на въпроса: "в какво качество индивидът се включва във взаимодействието". Например, на сцената на работното място ролите във взаимодействията са "шеф", "колега", "обслужващ персонал" и пр. На сцената на жилището - "майка", "син", "съквартирант" и пр. Самото изброяване на социалните сцени дава представа за очакваните взаимодействия и ролите в тях: улицата, магазина, болницата, гробището, колата, полето, планината, училището и т.н. Всяка от сцените е свързана с обичайни за нея социални взаимодействия, в които ролите се подреждат в относително постоянна структура. Още по-ясно се подреждат в ритуалните взаимодействия: сватба, погребение, Бъдни вечер, великденска служба, военен парад...
Само в етнокултурното пространство ролята е напълно разбираема както за останалите участници в социалното взаимодействие, така и за публиката. Ролята прави поведението на актьора прогнозируемо и смислено. Поведението му във всеки следващ момент от развитието на действието е логично и психически мотивирано. И обратно - излезе ли от ролята, изпълнителят рискува дори да бъде остракиран от средата, на която е присъщо взаимодействието.
Ще премина от тези общи разсъждения към две конкретни бележки, свързани с генезиса на новия тип човек, налаган в тоталитарния комунизъм - ясното разграничение между добри и лоши.
 
*   *   *
 
1.
Добрите. При сталинизма, т.е. по времето на най-тежките години на тоталитарния комунизъм, политиката обсебваше официалното, официалното беше задължително политическо. Политиката нахлуваше във всяко социално взаимодействие и го официализираше. Ролите в социалните взаимодействия бяха деформирани под нейния натиск.
Павел Корчагин, героят на най-славения роман в онези години - "Как се каляваше стоманата", се подготвя да замине за големия град. Майка му се обръща към него:
 
"- Павлуша, да беше останал, а? Тежко ми е да живея сама на стари години. Толкоз деца, а поотраснт - и се пръснат като пилци. Какво те тегли толкоз в града? И тук може да се живее. Или си си харесал и ти остригана гълъбица? Виждам ви само когато се осакатите нещо - тихо говореше майката, като слагаше в чистата торба скромните вещи на сина си.
Павел я хвана за раменете и я привлече към себе си:
- Аз, майчице, съм си дал дума да не закачам момичетата, докато не довършим буржуите в цял свят. Бая трябва да чакаме ще кажеш? Не, майчице, буржуите няма да издържат дълго... Ще стане една република за цял свят, а вас, бабичките и старците, дето сте се трудили цял живот - ще пратим в Италия, една такава топла страна, дето я мие морето. Там, майчице, няма никога зима. Ще ви настаним в дворците на буржуите и ще греете на слънце старите си кокалци. А ние ще идем да довършим буржуите в Америка."
 
Ролята "син" в момента на раздяла със самотната майка е трансформирана в ролята "политически агитатор". Без значение е доколко такива социални взамодействия са били разпространени в тогавашна Съветска Русия - това беше официално налаганият, доминиращият модел. Ролята на "политически агитатор" правеше в официален смисъл изпълнителя нормален, психически обясним, поведението му - прогнозируемо... В България след 9 септември 1944, та чак до края на петдесетте години, социалните взамидоействия бяха под смазващия натиск на същия модел.
Георги Карауланов, герой но социалистическия труд, работнически водач по времето на тоталитарния комунизъм, си спомня един случай сред бригадирите в Димитровград при строежа на азотноторовия завод:
 
"Вечерите около лагерния огън бяха весели и интересни. Там, без покана, който иска и може, става и стихотворение ще каже или някоя хумореска, или песен ще изпее. Започнаха скоро да лъскат като на котараци очичките на някои батковци и каки. Да, ама беше забранено влюбването между такива екземпляри по време на бригадата. За проклетия, една вечер дежурните хванали една двойка да се гушкат и целуват на тъмно до дувара на една барака. На другия ден след като се отчетоха резултатите от труда, политкомандирът - устат за трима, дръпна убийствена реч против влюбените, които със своите действия рушат моралните устои на световния социализъм и служат на световния капитализъм като ачик негови слуги. Разобличените "слуги" гледаха в земята, черната, а надъханият от страшната реч отряд дереше гърло и цепеше нощта срещу тях, като викаше: "У-у-у!" "[1]
Влюбените са прогонени от бригадата - голямо наказание в онзи период.
Политическото е нахлуло в личния живот и го елиминира. Човекът спира да бъде себе си, задължен е да потиска дори хормоналните си импулси. Той, независимо от желанието си, е превърнат във винтче на политическата машина. Той е станал войник на партията по всеобща мобилизация, защото партията е в незатихващата световна война между труда и капитала.
А представителите на капитала са тук - сред нас. Те не само се целуват на тъмни места, докато другите седят около лагерния огън.
 
*   *   *
2.
Лошите са категорично морално заклеймени. Някои от тях отиват на съд, затвор или бесило.
Административното (дори съдебно) преследване и публично опозоряване на различния човек беше започнало още от 9 септември 1944 г. и продължи през целия период на тоталитарния комунизъм. Различният беше разглеждан като политически чужд.
Характеристиките, които го правеха различен, бяха свързани с - форми на прекарване на свободното време, които не са препоръчвани от властите; прозападна ориентация във вербално и невербално поведение; получаване на доходи, които по размер или/и начин на придобиване не се обхващат от плана.
Основните негативни образи от пропагандата в първите години след 9 септември бяха: фашистът, опозиционерът, черноборсаджията, кулакът, зозите и суингите... Още тогава се появява буржоатът, бюрократът, по-късно възникват хулиганите, безделниците, еснафът, кариеристът...
Определени бяха лошите, неверните, неистинските, старите, отмиращите, осъдените от прогреса неща -   буржоазна идеология, буржоазна философия, буржоазна политикономия, буржоазна наука, буржоазно изкуство, буржоазна мода и пр. и пр.
Политическата формула, с която се осъждаха всички прояви на индивидуализъм и различие от съществуващите стандарти на поведение, беше буржоазното влияние. То беше “отживелица”, “упадъчно”, то се родееше с “чуждопоклонничеството”, “националния нихилизъм”, “космополитизма” и редица други термини, с които се заклеймяваше другостта.
Буржоазното влияние беше нюанс на “идеологическата диверсия на империализма”.
Когато беше “отживелица”, буржоазното влияние се разглеждаше като остатък от капиталистическото минало на обществото. То беше “упадъчно”, когато ставаше дума за въздействието върху младежите и интелигенцията на следвоенни явления в западните страни. Да кажем – рокендролът, туистът. Бийтълс бяха определяни като “упадъчни”. “Упадъчни” бяха дългите коси, брадите, модните дрехи... Всичко това “отклоняваше трудещите се от строителството на новото общество”. То “сееше съмнения”. “Борбата срещу него” беше “дълг на всеки съзнателен гражданин”.
Против буржоазното влияние се провеждаха събрания, конференции, симпозиуми. За него се пишеха дисертации. 
Като пренебрегвам всички останали категории ще маркирам най-ярките типове, които имаха непосредствено отношение, както към налагания морал, така и към икономическата практика в зората на тоталитарния комунизъм - кулака, черноборсаджията, зозите и суингите.
Ще започна с кулака.
Думата "кулак" е руска - тя значи заможен селянин. В края на 20-те и началото на 30-те години, във връзка с колективизацията на селското стопанство в Съветска Русия, Сталин издига лозунга: “Да ликвидираме кулачеството като класа”. При т.нар. разкулачване милиони руски селяни  биват лишени от своите домове, имущество, стопански животни и инвентар и депортирани насилствено заедно със семействата си в Сибир, Казахстан и други райони със суров климат и тежки условия на живот. При изселването стотици хиляди мъже, жени и деца измират от глад, студ и болести. Кулачеството, тоест най-предприемчивата част от руските селяни, действително е ликвидирано като класа. В селата остават само средни и дребни собственици, които са вкарани принудително в де факто държавните колхози (колективни стопанства). Целта на Сталин е двояка. От една страна, колективизацията превръща самостоятелния дотогава руски селянин в безправен държавен ратай. Това, от друга страна, дава възможност на властите да отнемат колкото искат от реколтите на селяните. От особена важност тук са зърнените храни, които Москва изнася на Запад, за да финансира с постъпленията от тях усилената индустриализация на страната. Кампанията по колективизацията довежда до масов глад, като в най-засегнатите райони, например в Украйна, неговите жертви са милиони.
При съветизацията на България, терминът "кулак" беше широко използван. Кои бяха кулаците според запазени документи и публикации?
Обикновено те притежаваха и обработваха около сто и повече декара земя. Имаха един или повече чифта работен добитък. Отказваха да влизат в ТКЗС. Бяха симпатизанти на разгромените опозиционни политически партии (БЗНС "Никола Петков", БРСДП и др). Говореха против задължителните държавни доставки - не бяха съгласни с техните количества, цени, срокове или самата процедура. Някои не само говореха, но и не издължаваха определените им държавни доставки. Говореха против комунизма, Съветския съюз, Сталин, БКП, Червенков, Димитров и другите вождове. Не криеха симпатиите си към Запада. Хвалеха живота, техниката и армията на Запада. Споделяха, че американците ще дойдат... 
Кулаците биваха разобличавани на събрания. За тях се правеха карикатури, които се поставяха на публични места в селото. По местния радиовъзел се излъчваха предавания. Домовете им бяха посещавани от представители на властта. Бяха привиквани на разговори. Някой бяха понабивани. Други изселвани - цялото семейство се товари и закарва другаде. "Разкулачва се". Бяха задържани, глобявани и съдени.
В края на краищата те ставаха членове на ТКЗС. Значителна част от тях емигрираха по градовете. В резултат българското село обезлюдя откъм предприемчиви хора.
Другата голяма негативна група, свързана с генезиса на новия тип човек, беше черноборсаджията. Той се занимава с черна борса. Със спекула. По време на войната и в годините след нея дефицитните стоки се разпределят от държавата чрез купони по определени нормативи (дажби). В тези условия съществува "черната борса" - неконтролиран от държавата пазар.
След 9 септември 1944 година черноборсаджията става обект на полицейско, съдебно и политическо преследване. Неговият пропаганден образ е граничен с образите на суинга, спекуланта, чорбаджията и опозиционера.
 

  Виж фиг. 1

Черноборсаджията и спекулантът - два образа на свободния пазар, са интерпретирани като неделими части от експлоататорската класа, към която е отправена ясна закана:

 виж. фиг. 2

(Целият текст под карикатурата е: "Благодарим тебе, закрилнико-вадедушнико, живеем си още животеца, слава тебе...")
 
*   *   *
 
 
Суингите и зозите са предимно млади, повърхностни хора - интересуват са от модата и забавленията, безделничат и са обществени и семейни паразити. Суингите и зозите странят от новия обществено-политически живот и са под политическото влияние на опозицията и Запада.
 
1.[3] 
 
Но суингите не са само млади и не са само безделници. В пропагандата суингът е черноборсаджия:

3.[5]

Виж фиг.5

Суингите са най-невинните персонажи от семейството на политическите противници на новата система. Те са обект не само на словесно-пропагандна репресия:

 
"Суинги! Зози! Пълен безплатен пансион! Изобилна храна! Ангажирайте си места предварително! Стягайте куфарите! Явяване всяко време пред управата на Росстрой!"[6]
Негативният образ на зозата е цялостно развит в един фейлетон на Емил Ро в Стършел. От фейлетона е ясно, че зозата и глезлата са неразличими, а и двете са еднакви с градското момиче от богато семейство: 
 
Бригадирка
 
Джуди стана бригадирка. Дойде в село. В пътно облекло. С такси. Два куфари с бельо. Копринени пижами. Крещящи пенюари. Серия костюми. Работен. Спортен. Туристически. За слънце. За езда. Бански. За визити. Вечерен. През рамо фото, бинокъл и кожена чанта. В чантата необходимости за ударна работа. Тоалет. Несесер. Компас. Карти за игра. Речник за чужди думи. Календар-програма. Скици на сърп и паламарка в статика и динамика. Указания за връзване снопи. План за кръстци с пояснение. В ръката бележник и стило. В бележника седемнадесет въпроси. 1 – Големина на работния ден. 2 – Час на ставане от сън. 3. – Час на започване работа. 4 – Колко пъти се полага храна. 5 – Естество на храната. 6 – Специално за млякото - кози ли е. 7 – Почивка. 8 – Час на прекратяване работата. 9 – В банята има ли вана. 10 – Спорт. 11. – Уреден ли е музикхолът. 12 – Има ли нощен милиционерски час. 13 – Избор на кавалери и какви цветя желае да получава. 14 – Жертви за каре. 15 – Млечен ли е сладоледът и чисто ли е кафето. 16 – Кои вестници се получават. 17 – Край на бригадирския труд и избор на курорт за отмора.
Първият ден мина в почивка от пътуването. През втория ден Джуди направи визити. На третия ден разузна предстоящата работа. Попълни програмата. Окачи я над леглото си. Получи полски букет от попския син. Получи и първите разочарования с отговорите на седемнадесетте въпроси. Но пренебрегна несгодите и реши ударно да прибере реколтата. От четвъртия ден започна елементарно изучаване на сърпа, паламарката и снопа. През петия ден извърши техническо изучаване на същите. В шестия ден Джуди стана твърде рано, преди изгрев. Приготви тоалета си. Закуси с чисто масло и круши. Облече работния костюм. Тръгна към полето с песен на уста. Ла чатануга. В десет без четвърт часа спре на мястото, посочено в плана. Срещна се с ръководителя. Съвещава се петдесет минути. Поиска указания във възложената й работа. Поспори върху понятието ръкойка. Дали думата се пише с "а" или "ъ". Най-после пречупи кръст да събере класове. Започна бързо, чисто, съзнателно. В 11 часа и 30 м. направи малка почивка на сянка. Подкрепи се с няколко ябълки. Отправи протест към ръководителя. Поиска отговорна работа. Съответно ранга и образованието. Стана съвещание. И указание. И спор. Но Джуди се наложи. Започна да събира ръкойки. Натрупа два снопа. Видя й се трудно. Убоде се в капината. Приболя я кръстът. Пак почивка. И закуска. И протести. И съвещания. И указания. И спор. Джуди победи. Зае подходяще и почетно място. Получи сърп и паламарка. Нареди се на левия фланг. Замахна смело. Запя. Негърския степ. Дори размаха крак над горещата пръст. Но скоро песента секна. Джуди страшно се измъчи. Измъчи и сърпа. И крехките житни стъркове. И жетварите. Ненадейно дойде краят. Бригадирката се поряза. Кръв, пот и сълзи рукнаха. Занесоха я на ръце в къщи. Последва превръзка. Страх от инфекция. Плач. Успокоение. Закуска. Букет. Телеграма. Силни болки в кръста. На седмия ден селските псета лавнаха ожесточено. Такси вдигна прах из тесните улички в стихиен устрем към града. Вътре дремеше ударничката Джуди. С куфарите, костюмите и бинокъл в ръка. Мечтаеше за айскафе, за каре, за флирт. И повтаряше за седемнадесети път страшна клетва. Никога вече село. Ще наблюдава селата на картинка и през бинокъл.
Емил Ро
(Образът на Джуди, изрично подчертавам, е негативен и се посочва като лош, позорен. Фейлетонът е  смешен  за онова време и тогавашните хора. Джуди е лошата! Той днес може да ни послужи с някои от качествата си в изграждане на образа, ако не на положителния, препоръчителния герой, то на забавния градски човек, който няма понятие от земеделска работа.)
 
*       *       *
3. Реалният човек
Точно обратното на Джуди е Героят. Той е беден и има просто облекло. Няма и не се интересува от аксесоари. Не се интересува от чужди езици и чужди песни, от малък познава физическия труд в примитивното земеделие, работлив, обича селото и селския живот.
Техният идеал е радевският човек, за който пиша в друга студия в тази книга.
Точно този герой, останалите са принудени да преинтерпретират биографиите и произхода си по начин, съобразен с неговия образец, тръгва на дългия поход в десетилетията на тоталитарния комунизъм, за да премине през колективизацията, урбанизацията и индустриализацията.
Такива са мнозинството от българските младежи в средата на четирийсетте години на двайсетия век. Тяхна е генерационната вълна, която нахлува в обществения живот на България. Те тръгват да правят кариера, те са тези, които ще управляват страната в десетилетията до рухването на комунизма през 1989-1991.
От живите през 1986 година, които са родени преди 1944 година, 80 на сто са от село. През целия период на тоталитаризма те формират облика на българското общество: те определят, както обичайното, така и новостите в деловия и културния живот.
 
Техният обществено-политически идеал през 1947 година, когато тръгват в своя житейски поход, е формулиран така:
 
 
"12 златни правила за 1947 година
 
Ако искаш да бъдеш щастлив през цялата следваща година от първия до последния ден и да имаш пълна къща със сланина, зелен клас на нива и червена ябълка в градина, участвувай активно:
1. В изпълнение на производствените планове, но не и в тези за заробването на страната.
2. В строеж на електрически централи, но не и на тези за производство на слухчета и интриги.
3. В прокарването на пътища, но не и на тези, по които ще минат чуждите концесии.
4. В постройката на ж.п. мрежа, но не и на тази за оплитане на наивници в полза на чужда кауза.
5. В издигането на мостове, но не и на тези към фашисткото минало.
6. В изсушаването на блатата, но не и на ичкиите и чуждите джобове.
7. В повишаване капацитета на мелниците, но не и на тези, които мелят за реакцията.
8. В копането на природните богатства, но не и на гроб за народната власт.
9. В сеитбата на земеделските растения, но не и на ментата.
10. В отглеждането на конете, но не и на тези, които тропат с копита в Народното събрание[7].
11. В увеличение на броя на кокошките, гъските, патките и пуйките, но не и на тези от хайлайфа.
12. В търговията с плодовете на страната, но не и с нейните идеали."[8]
 
*      *      *
Този селянин беше българският външен човек. Сферите на свободата, за които стана дума, определяха възможностите му за участие[9] , изява[10] и признание[11]:
- да вземе добра диплома (през 1986 година 11,3 на сто имат висше и полувсше образование, 32,6 на сто - средно)
- да стане член на компартията (14 на сто са членовете на БКП, близо 19 на сто от мъжете и 10 на сто от жените; 2 на сто са членове на БЗНС; 20 на сто са членове на ДКМС; 60 на сто участват в политическия живот чрез ОФ; само 4 на сто от населението - предимно възрастни и живеещи при особени обстоятелства - не членуват в политическа организация на тоталитарния комунизъм);
- да бъде началник (12 на сто от активното население са заети с ръководителски труд с различен обем и от различен мащаб);
- да стане отличаван работещ (например - 17,5 на сто от населението са имали, когато и да е, званието ударник[12]).
Ако човек беше достатъчно амбициозен, бързо приспособим и добър манипулатор, нищо не можеше да го спре по социалната стълба. Вярно, че тоталитарният комунизъм ограничаваше потреблението и проповядваше скромност, но в границите на своята затвореност от Света имаше многобройни материални и морални отличия за своя елит: добри заплати, служебни коли, осигурено жилище, евтин градски и крайградски имот, извънреден режим за покупка на валута, специални кухни, обслужващ персонал, участие в движението на капитала, функция в разпределението на благата, контрол върху публичния дебат, десетки държавни отличия, условия за устройване на децата и членовете на семейството...
Тоталитарният комунизъм в България чрез политическата си структура и създадените знаци на престижа даваше на мнозина чувството, че са специални, че участват, че са част от системата за вземане на решения, вкл. и по разпределението на блага. А те чрез семействата си, колегиалната и селищна среда, формираха подобно чувство в значителна част от населението.
 
 
*         *       *
Външният човек[13] беше ограничаван, но можеше да бъде удовлетворен. Тук и сега той имаше възможност да действа, за да задоволи стандартните за социалистическия труженик потребности от материални блага, участие и престиж.
Едно от имената на свободата е отговорността за себе си. С други думи: индивидът да защитава и развива своята идентичност според разбиранията си.
По времето на тоталитарния комунизъм индивидът имаше свободата:
-Административно ограничаван, но реално възможен избор къде да живее: на село или в град. (През 1986 година петдесет и едно на сто от всички лица над 16-годишна възраст бяха сменяли местоживеенето си[14].)
-Какво да работи.
Стратификационната позиция на родителите в додеветосептмеврийска България не предопределяше стратификационната позиция на лицето. През 1986 година трийсет и осем на сто от лицата над 16-годишна възраст имаха различна социално-групова принадлежност от родителите си[15]. Почти всички от тях бяха "израсли", ако приемем, че индустриален работник е по-високо стъпало, от селскостопански работник. Такова приемане, отнасящо се за селска, патриархална България, е приемливо.
-Дали да учи. (През 1986 година 55 на сто имаха по-високо образование от родителите си, 4 на сто - по-ниско. В идеалния случай всеки учеше до каквато степен желаеше или имаше субективни възможности.)
- Да се приобщи или не към политическата система, като стане член на БКП или БЗНС. (През 1986 година 40 на сто от лицата над 16-годишна възраст или бяха само членове на Комсомола (половината от тях), или не бяха последвали партийния избор на родителите си (БКП или БЗНС), т.е. имаха различен от родителите си партиен статус.)
Индивидът беше свободен, макар не всички граждани да бяха по равен начин свободни в:
- избор на брачен партньор; избор на приятелска среда; предпочитания в разрешеното свободно време; начини на изразходване (влагане) на наличните средства за лично и семейно потребление в условията на системен дефицит.
Това бяха сферите на свободата за индивида по времето на тоталитарния комунизъм.
 
*      *     *
Независимо от партийната принадлежност беше му забранено:
- да пътува зад граница без разрешението от органите за сигурност[16];
- да посещава без разрешението от органите за сигурност крайграничните райони;
- да се заселва, без специално административно разрешение;
- да преспива повече от една нощ без регистрация в милицията в чужд частен дом[17];
- да проявява каквато и да е гражданска инициатива, без разрешението (съгласието) на съответните партийни органи;
- да се организира (включително и в затворени в организацията си обединения) без разрешението (съгласието) на съответните партийни органи;
- публично да отхвърля или подлага на съмнение официалната политика;
- да има неразрешени от властта изяви в сферата на науката, изкуството и културата;
- да издава или разпространява неразрешени печатни материали;
- да се кандидатира само по свое решение в каквито и да е избори, както и да организира вън от официалните структури издигането на своята кандидатура;
- да има лична и семейна собственост над определен от властта максимум[18];
- да проявява стопанска инициатива за своя сметка;
- да внася и изнася като частно лице неразрешени от властите печатни материали[19];
- да произвежда и предлага каквато и да е продукция, ако тя не е свързана с традициите по преживяването или за нея няма изрично административно и/или политическо разрешение;
- да се разграничава от образците (идеализираните типове) на средата за облекло, маниери, начин на живот, сексуални предпочитания.
Последната забрана беше същностна - беше недопустимо индивидуалното или колективното разграничение от идеализирания тип, за което няма политическо разрешение (съгласуване).  В този смисъл, въпреки изключителната стратификационна динамика в годините на тоталитарния комунизъм, обществото беше статично.
Спонтанността и експресията имаха контролирани форми на израз. Политически и репресивни органи следяха за прически, облекло, танци, песни, изкуство, репертоар на самодейността, масови събирания...
Ако в западното общество свръхпрагматизмът потискаше спонтанността, то у нас, в тоталитарното общество свръхполитизирането схематизираше човека, превръщаше го във винтче на политическата машина.
 
 
*      *     *
Българското общество беше селяшко и затворено.
Селяшко, защото доминиращите местни образци на труд и свободно време бяха създадени от общности, ангажирани със земеделски труд в условията на селото. Това беше средата, в която се създаваха и образците за личност.
То беше затворено езиково, политически, икономически[20]
До 1988 година за населението на България не съществуваше нито една инстанция на истина[21] и не би могъл да съществува авторитет -личност или институция, независим от ЦК на БКП. Нещо, което коренно различаваше страната от католическите комунистически държави. Вън от системата на тоталитарната власт, която можеше да даде признание на български гражданин, вътре в обществото нямаше.
Западът беше далеч и незаинтересуван, Изтокът беше тоталитарен или просто "азиатски"[22] .. След 1988 година, когато спря заглушаването на радио "Свободна Европа", ситуацията се промени.
Вярно е, че отпреди това Дойче веле, Би Би Си предаваха на български език, без да са заглушавани. Но те бяха радиостанции на чужди държави. В тях работеха българи, но това не ги променяше. Там, в чужбина, от другата страна на Желязната завеса, мислеха или действаха различно от нас, което беше естествено. Те бяха другите.
Целта на обществото беше такава - ние[23] не само строяхме обществото на всеобщото благоденствие - комунизма. Нашата цел, както беше формулирана многократно от КПСС и веднага повторена от БКП, беше: "да стигнем и надминем американците", както по-късно беше кръстено телевизионното шоу на Тодор Колев. Тоталитарният комунизъм по замисъл разглеждаше Запада като - другите. Онези, с които се съревноваваме, които трябва да настигнем и изпреварим, защото те са други. А Хрушчов им го казваше съвсем директно и то в САЩ - "ще ви погребем", защото сте капиталисти и империалисти!
Българското общество беше в това мисловно поле - ние и те. За обществото заплахата от Трета световна война и то атомна, особено след Кубинската криза, беше реална. От личен опит зная, че демократично мислещият образован българин, който ненавиждаше тоталитарната система във всекидневната си реч, разделяше Света на четири - два пъти "ние" и два пъти "те". Във вътрешнополитически план "ние" бяхме тези, които искаха демокрация, а "те" - нашите управници; във външнополитически план "ние" бяхме - България такава, каквато е, заедно с нейните управници и "нашите" военно-политически съюзници от Варшавския договор, а "те" - бяха НАТО. Не би могло да се очаква друго - "техните" бомби щяха да падат върху "нашите" домове, ако започнеше война. "Те" заплашваха нашия живот и живота на нашите близки.
Но да смятаме, че "те" не са мислели "нас" ("нашето" външнополитическо "ние") като заплаха за "тях", е наивно. То е ясно изразявано в "техните" вестници, радиа, телевизии, филми, статии, книги от времето на Студената война[24].
Когато рухна комунизмът през 1989 и беше ясно, че се разминаваме с гъбите на бомбите, бяхме[25] изправени пред двете идентичности на "ние". Компартията[26] направи всичко възможно да обсеби външнополотическото "ние". Това беше патриотизмът, "национално-отговорният капитал" и пр. Но от тази гледна точка съюзът, в годините на прехода, между БСП (наследницата на БКП, иницииирала и провела Възродителния процес) и ДПС - политическия представител на пострадалите от Възродителния процес, никак не е странен. И двете са политически сили, "свързани" с нашето външнополитическо "ние" - БСП (бившата БКП) - ясно защо, а ДПС, защото е политически представител на български мюсюлмани, които в мнозинството си приемаха България за своя родина. Те си остават и днес част от външнополитическото "ние".
Демократичните сили[27] докрай държаха на вътрешнополитическото "ние", като работеха да включат в това "ние" външнополитическото "те"...
Беше много трудно - най-видните български политически емигранти на Запад бяха Симеон Втори, Ценко Барев, Дими Паница, Иван Станчов. Не стигат дори за волейболен отбор...
Когато спря заглушаването на Свободна Европа нещата принципно се промениха. Това беше радиостанция, издържана от Конгреса на САЩ[28], но издържана, за да работят наши, за нас, по нашите проблеми. Те, гласовете на Свободна Европа, бяха наши гласове.
Радио Свободна Европа стана първата българска инстанция на истината вън от контрола на тоталитарната власт.
 
*    *    *
Не така стоеше въпросът с "вътрешния човек".
За него са съществени - смисълът, разбирането, интуицията, общите идеи, които дават усещането за единство със Света и Вечността, ценностите, Вярата. "Вътрешният" преживява и обмисля.   "Външният" действа целесъобразно. Той, като идеален тип, е рационален по отношение на своите ценностите. "Външният" можеше да манифестира пред мавзолея на Георги Димитров, препасан с червената лента "ударник" и да вика вкупом с другите "ура-а-а-а", защото така беше целесъобразно, докато вътрешният човек се догаждаше (преживяваше), че тази работа е съмнителна. "Външният" човек не беше свободен да изразява в пълнота желанията и мислите на "вътрешния".
Съществуваше автоцензурата. Самопотискането на индивида. Страхът от грешка. Поради изолираността на страната, животът в чужбина и гражданското поведение на чужденеца бяха непознати, а достигащите сведения - неразбрани. Българинът нямаше с кого да се сравни и не умееше да се сравнява. Западната рационалност, доколкото имаше впечатление от нея, му се струваше прекалено лишена от преживяване, прекалено рационална. Съветската - най-малкото смущаваща[29]. Мюсюлманската (Турция и арабският свят) беше чужда. Останалият свят потъваше в екзотичното. Господстваше абсолютизирането на своето като нормално. Националната идентичност се подменяше с национална изключителност. Това създаваше комични претенции - "първото антифеодално въстание" (Ивайло) беше наше, първото антифашистко (Септемврийското от 1923) - също. Кирилицата, богомилите, Спартак, Орфей, вместо като наши знаци, бяха интерпретирани като наше превъзходство. Народът не живееше на континента, а на остров.  

Като капак - българският "вътрешен" човек беше атеист[30], т.е. върховната инстанция на истината - Бог, Вяра, Църква, беше заменена с политическа и административна власт, общност (семейство, трудов колектив, селищна среда), медия. Господстваше правилото тук и сега, т.е. в своята конкретност поведението беше целесъобразно в мащаба на "острова", където всичко е "нормално", предвидимо и разбираемо: строителството на социализма, ръководната роля на партията, партийният комитет, колективът и пр.

 

*        *      *
   
"Външният" човек е сензитивната съвкупност, по която съдим както за съществуването на другия, включително и за неговата "вътрешност", така, когато възприемаме себе си, препотвърждаваме неделимостта си от заобикалящата ни среда и цялостността на своята личност. "Външният" човек не само сетивно, но и по смисъл е тук и сега. Той е предвидим и разбираем за другите.
"Вътрешният" е достъпен само на Аза. Това е светът на субективно духовното (идеалното). Там, където са възприятията, нагледите и разбирането за себе си и Света. Мястото, където се раждат нещата на социума, където индивидът ориентира действията си към действията на другите, но като е разбираем и оправдан за себе си. "Вътрешният" човек се самовъзприема като винаги и всякога не само в континиума на аза, а и в самопреценките си.
Преди да възникнат, нещата на социума са субективно-духовни явления. В резултат на общуването и взаимодействието между индивидите субективно-духовното става социално-обективно. На свой ред социално-обективното със своята фактологичност на случило се, се преживява и поражда субективно-духовни явления.
Този непрекъснат кръговрат (от социално-обективно към субективно-духовно и обратно), който има характер на природа, задвижва социума. Той означава, че промяната на социалните неща започва чрез разбирането.
 
*      *     *
Или: 1. "матрицата" на конкретното общество е конструктът от всекидневие и администрация; 2. развитието (разгръщането, вътрешното движение) на този конструкт се извършва чрез рутинизирането в резултат от разбирането;   3. причината на разбирането е участието.
Чрез системата от политически и административни забрани, които затрудняваха прехода от субективно-духовното в социално-обективно и обратно , т.е. затрудняваха разбирането, тоталитарният комунизъм, въпреки принудителното участие (под формата на съ-участие) на мнозинството от населението в рутинни дейности, се намесваше в "двигателя" на социалното развитие.
 
* * *
 
Генерационната вълна, нахлула в живота на Девети септември, е различна не само по своя външен вид от своите непосредствени предшественици. Хаджийски пише за додеветосептемврийския дребнобуржоазен кариерист: "Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използвайки най-лекия път - партизанщината."[31]
На 9 септември обществото така се обръща, че демонстративното размятане на козинявата торба на бащата е гаранция, че в победилата партия ще го забележат. Дипломата е без значение. Виковете "Ура" и "Напред" са най-лекият път към личния успех.

Безпределното политизиране се мисли като полезно, то се върши, за да живее народът по-добре. Поетът казва за Димитър Благоев:

"И пална алената факла
и ярко-ярко освети
животът бъден, който в мрака
народът векове е чакал

и виждал в своите мечти."[32]

В постсталинсткия период, след доклада на Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, настъпи затопляне. Беше разширена сферата на неофициалното и бяха ограничени сцените на политиката. Подобно на реформацията през ХVІ век на западната Църква, появиха се adiaphora[33] - области на живота, които не се определят от политиката.
Домът, семейството, рода, донякъде приятелският кръг и природната среда бяха оставени предимно за социалните интеракции на свободното време. Политиката обаче продължаваше по корчагински, но вече без ентусиазъм, даже съвсем формално, да обсебва работата, улицата, общественото място, сградите на обществено-политическата или/и държавна организация.
Георги Йорданов, министър на културата, на заседание на Политбюро казва:
"Ние сме принудили във всички училища, културни и административни учреждения да поставят портретите на всички без изключения членове на Политбюро на ЦК на КПСС. Не можем да сложим портретите на възрожденци, заслужили дейци и т.н."
Добри Джуров, министърът на отбраната се намесва и добавя, че такова е положението и във всяка войскова част[34]. Като съвременник ще добавя, че същото беше във всяко държавно учреждение, във всяка обществена сграда, във всички предприятия, на всички площади, в цялата страна. Не става дума за някакъв пренебрежим щрих от визуалната среда, а за смислов знак на всяко социално взаимодействие на тези сцени.
Ако си представим, че трябва да опростим декора на социалното взамиодействие във всичките десетилетия на тоталитарния комунизъм и да оставим само онова, без което сцената би загубила социалната си конкретност, то сигурно изборът ни ще падне върху портретите и бюстовете на партийните вождове, на плакатите и лозунгите с политически призиви. Присъствието им в социалните взаимодействия експонираше контекста на тяхното протичане.
Сравнението на хрушчовото затопляне с реформацията е съвсем условно. Но горбачовато перестройка определено наподобява на сериозен опит за реформация, която обаче не промени, а доведе до ликвидиране на реформираното.
 
*          *          *
Политическото присъстваше не само в декора, но и в изискванията към качествата на индивида. Изискванията могат да се сведат до две - силно и слабо. Слабото се отнасяше за цялото население. Всички трябваше да отговарят на условието социалистически труженик, което ще обясня по-долу.
Силното се отнасяше само за заелите определени длъжности - да бъде лицето член на БКП. По подобие на пола, възрастта, образованието понякога членството беше задължително изискване за упражняване на определена професия и заемането на определени престижни социални позиции в йерархичната структура.  
От своя страна престижната социална позиция (в редица случаи - професията[35]) имаше двойнствена принадлежност - тя беше елемент от трудовата йерархия и заедно с това беше звено от всеобхватната политическа мрежа на тоталитаризма. Престижността на социалната позиция и количеството и силата на политическите изисквания към нея се намираха в правопропорционална зависимост.
При социалните взаимодействия на работното място заелият престижната позиция по предпоставка влизаше в ролята на "защитник на политическата система на тоталитарния комунизъм". Той влизаше в тази роля независимо дали е член на БКП, или не. От него се очакваше да бъде в ролята. Очакваха го другите участници в конкретната интеракция. Очакваше го и публиката в лицето на останалите членове на трудовия колектив, както и служителите от партийния апарат и политическата полиция.
Ако той не изпълнеше очакването - интеракцията се компрометираше и можеше да не завърши съгласно своята драматургия.
Такъв е случаят с Желев, когато през 1962 година произнася слово на конференцията на философи за обсъждане грешките на Сталин. Конференцията просто е прекъсната. Следват закрити политически обсъждания, защо е говорил така и прочие[36].
От Желев, тъй като тогава е аспирант по марксистка философия, се очаква да изпълнява ролята "защитник на политическата система на тоталитарния комунизъм" в социалното взаимодействие "научна конференция", със зададен от по-горните йерархични равнища[37] работен консенсус "преутвърждаване на политическата система". Той обаче влиза в противоположна в политически смисъл роля, което прекъсва интеракцията.
Възможността социално взаимодействие с над двама участници да бъде прекъснато или сериозно смутено, като не протече съгласно обичайната му драматургия поради провал в ролята на един от изпълнителите, е характерно предимно за ритуализираните взаимодействия. Ако на сватбата младоженекът откаже да целуне булката и предложи тази работа да свърши кумът, ще настъпи конфуз с непредвидим изход. Ролите са строго разписани. При тоталитаризма господстваше нормата за повсеместна ритуалност на официалните социални интеракции. Възможността за индивидуална интерпретация на ролята беше силно стеснено.

Отказът от индивидуална интерпретация беше обусловен от общото (слабото) изискване към изпълнителя на която и да е роля в официална интеракция. Всеки трябваше да изпълнява, каквото изпълнява само като "социалистически труженик". Този термин го въвеждам тук, но понятието зад него е очевидно и аз ще се спра на него.

 

*          *          *
Конструкцията и съдържанието на идеалния тип[38] на социалистическия труженик (гражданина на социалистическото общество, строителя на комунизма), който беше емпирично невъзможен като отделен, конкретен човек, включваше следните морално-политически качества: колективизъм (доминация на съзнателно и подсъзнателно равнище на колективните и обществените интереси над личните; отказ от индивидуализма; приемане на принципа - човек за човека е другар и брат); трудолюбие (в изпълнение на поставените задачи в общественото производство); скромност (самоограничаване в личното и семейно потребление; отказ от демонстриране на индивидуалността; вербални и поведенчески знаци за този отказ); изпълнителност (приемане на поставените от Партията (представена от своите функционери и посочените от нея лица) цели, задачи и решения като правилни; пренебрегване на своите основания за действие); честност (определяна като извънролева откритост пред колектива; самопремахване на социалната дистанция от другите членове на колектива; самокритичност; доверяване в добронамереността на Партията; единство на думи и дела); безпределна вяра в комунизма и добронамереността на компартията (системно възпроизвеждане във всекидневните практики на тезата, че тоталитарната власт е легитимна и има легитимни цели); дълбоко познаване на марксизма-ленинизма (на практика - способност да се артикулира в официални и неофициални социални взаимодействия създадения от Сталин образ за Света и обществото); интернационализъм, който се изразяваше в любов към Съветския съюз и международното комунистическо и работническо движение; социалистически патриотизъм, чието основно съдържание беше интернационализмът.
Изброените качества конкретизират чрез персонализация комунистическата идея. Идеалният тип на социалистическия труженик и идеалният тип на комуниста бяха почти припокрити. В добавка към изброените качества комунистът беше[39] - героичен, саможертвен войник на партията...
В една редова препоръка за членство в БКП се казва: "В своята дейност др. "Иван" винаги се е отличавал със своята скромност, изпълнителност и решимост в изпълнението на поставените му задачи. Верен на идеите на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм.
Имайки предвид тези му делови и политически качества, "градският съвет"[40] предлага другаря "Иван"[41] да бъде приет за член на БКП."[42]
В практиката изискванията на идеалния тип на социалистически труженик се прилагаха при изготвянето на характеристиките, кадровите справки, оценки и сведения при всяко придвижване на индивида - назначаване на работа, повишаване в длъжност, пенсиониране, награждаване, наказание.
В един бегъл поглед върху 80 кадрови решения на бюрота на градския комитет на БКП - София[43] за средата на 1982 година, в различните документи се подчертават следните качества: скромност, честност, трудолюбие, ученолюбие, образованост, дисциплинираност, инициативност, новаторство, откровеност, оранизираност, деловитост, принципност, взискателност, самокритичност.
Тези делови качества обаче са оценявани като положителни, защото личността притежава съответните политически качества - има приемлив семеен произход, проявявал е активиност в Комосомола, отзивчив е към политическите акции на компартията, притежава добра идейно-политическа подготовка, проявява умение да прилага класово-партийния подход, активно се включва в обществено-политическия живот и пр. и пр.
Хикс е скромен и честен и веднага следва, че "активно се включва в обществено-политическия живот", "работи съзнателно за претворяване в дела на партийните и правителствени решения."[44] Игрек има "честен и открит характер", "провява стремеж към новостите в идеологическата работа", "ползва се с уважение и авторитет сред колегите си", "има данни да се развива като партиен работник."[45] Зет "изпълнява в срок поставените му задачи", "проявява дисциплинираност, трудолюбие и стремеж да се учи" и "притежава добра идейно-политическа подготовка"[46] Делта е "самокритичен и взискателен", "умее да работи с хората" и "проявява умение да прилага класово-партийния подход."[47]
Преплитането на деловите и политическите качества не позволява те да бъдат разглеждани отделно. В кадровите документи изобилстват изрази като:
"През време на целия си трудов стаж е бил избиран и е работил като секретар на Учком - в гимназията, активист във факултета във ВМЕИ "Ленин" - София, член на ЗПК (заводски партиен комитет - бел. моя П. С.) в завод "Електроакустика" - Михайловград, член на пленума на ОК на БКП, два мандатна е избиран за окр. съветник в състава на ОНС - 12 и 14 изб. район на Михайловград. Награждаван е с три юбилейни медала и Народен орден на труда - бронзов."[48]
"Като дългогодишен стопански ръководител е провеждал на дело партийните решения в ръководените от него колективи. Работи съгласувано с партийните организации, взема участие в партийно-политическите мероприятия и изпълнява решенията на всички партийни нива. Има правилно отношение към съвместната работа с Профсъюзите и профкомитета. Взема участие в работата на научно-техническите съюзи в България като докладчик в научно-тихнически конференции. Като студент е бил член на Дружествено бюро на ДКМС."[49]
"В обществено-политическия живот и борби, както преди 9.ІХ. 1944 г., така и след това другаря Х е участвал активно на страната на трудещите се и в редовете на марксистко-ленинските кръжоци, РМС, БКМС и БРП (к), в борбата срещу реакцията и фашизма и в социалистическото изграждане на родината ни."[50]
"Има много добра обща и специална подготовка, натрупан богат опит в комсомолската дейност. Проявява умение да прилага класово-партийния подход при оценка на процесите и явленията в живота. Умее да работи много добре с хората, да се съобразява с техните мнения и предложения. Самокритичен е и взискателен към себе си и има добра лична организация на работата."[51]
Разглежданите документи се отнасят за номенклатурни кадри на Градския комитет - София, същият подход обаче беше характерен за всички равнища на социалната система. Независимо дали лицето щеше да бъде назначавано за униформен милиционер, стругар или метач, то винаги се оценяваше като притежаващо или не "делови и политически качества". 
Ако в този текст понятието социалистически труженик е идеално-типическо, то в дейността на партийните комитети и бюра, които се произнасяха по всички кадрови въпроси, неговото съдържание, отразено в десетки инструкции, указания, помагала и прочие, беше реален инструмент в работата с хората. Отделно институциите, свързани със социализацията и образованието (от семейството до електронните медии) бяха задължени, всяка според природата си, да създават социалистически труженици.
Във високата марксистко-ленинска теория логиката е: частната собственост, като извор на социално зло, се премахва; следва спиране на класовата борба; установява се социална справедливост и хората разкриват истинската си природа.
Това е доказано от анализите и прогнозите на Маркс и е доразвито от практиката на Ленин - с принудителната власт на революцията и диктатурата на пролетарията се създават социалните условия, които ще доведат до социалния и потребителския земен рай - комунизма, където всеки човек ще разкрие себе си и ще стане колективист, трудолюбив, скромен и пр.[52]
Властта се представя като условна: социалистическият труженик е правилният, нормалният човек. Той е етап, стъпало към типа човек, който ще съществува при вече построения комунизъм - рая на Земята, където действа разпределителният механизъм: от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите.
 
*          *          *
 
Наборът от личностни качества позволяваше с различни поведенчески стратегии да се отговаря на общото изискване - социалистически труженик. Това беше важно за оцеляването на индивида. Подчертаното демонстриране на някое качество компенсираше липсата на останалите. С други думи - слабото изискване се състоеше от набор силни изисквания. Например - "големият познавач на марксизма-ленинизма" можеше да не бъде чак пък скромен, а достатъчно скромният можеше да мине и без особено трудолюбие. Механизмът на заместване беше валиден както за социалното управление на различни равнища, така и за практиките от всекидневието.
Като се абстрахирам от многото варианти одобрявани личности, които се получаваха в резултат на заместването, ще посоча два доминиращи подтипа на социалистическия труженик. В житейската практика причисляването на индивида към един от тях се разглеждаше като достатъчен за изпълнение на общото изискване. Ако човекът беше трудолюбив, скромен, изпълнителен и честен, от това някак следваше, че той е предан на делото на партията, макар и да не правеше изявления по въпроса. Вторият тип беше човекът, който с вербалното си поведение демонстрира безпределна вяра в партията и пламенна защита на нейната политика. Той попадаше и в групата на трудолюбивите, честните и скромните, дори да не беше такъв...
Посоченият механизъм на заместването на качествата при оценката, че лицето е изпълнило общото изискване, се допълваше с данните от биографията и произхода. Ако лицето произлизаше от селско или работническо семейство, ако някой от рода му се беше ангажирал с борбите на компартията преди 9 септември 1944 година, то можеше да се погледне великодушно на неговата скромност или трудолюбие. И обратно - синът или дъщерята на "пострадалия от мероприятията на Народната власт" предизвикваха зорко вглеждане в техния индивидуализъм и нескромност. Но ако пък проявеха достатъчно ревност в защитата на правото дело, добиваха допълнително предимство в кариерата, защото бяха уязвими.
 
*          *          *
Механизмът на заместването се сблъскваше с механизмите на лоялността и създаваше парадоксалната разновидност на социалистическия труженик - удобния подчинен.
Многократни социологически изследвания от онези години потвърждаваха: щатните работници в Комсомола и Партията[53] предпочитаха за свой подчинен "по-глупав" или "необразован" от тях. Той им беше удобният подчинен, защото (предполага се!) не би бил заплаха за поста им. Към удобните подчинени се прибавяха и тези, които  бяха политически уязвими.
Устните клетви за вярност към началството не бяха достатъчни. Трябваше да има гаранция, че подчиненият наистина ще бъде верен. А той би бил гарантирано верен, ако е уязвим.
Политически уязвими бяха хората, които притежаваха независим от тях "недостатък" - имаха "лош" произход (синове и дъщери на засегнати от "мероприятията на народната власт" или пък на "врагове"); или имаха семейна връзка с хора с "лош" произход. Уязвимите бяха удобни за тоталитарната власт, защото заради "недостатъка си" бяха принудени да бъдат в калъпа на социалистическия труженик.
Първо ги впримчваха тайните служби. Привличаха ги за сътрудници. Отказът за сътрудничество на Държавна сигурност за сина на министър до 9 септември 1944 г., на разстрелян от Народния съд или на политическия емигрант би било тежко предизвикателство към системата. Старателни или не, ставаха доносници.
Случваше се уязвими хора да направят кариера в йерерхията, трудно осъществима от неуязвимите с трудови качества от същия порядък. Властващите си даваха сметка, че уязвимият трябва да се съобразява и подчинява, защото лесно може да бъде изваден от социалната игра. Имаше такива случаи. Изведнъж се разчуваше как някой, който има няколкодесетилетна успешна кариера, е свален, защото се разбрало, че баща му бил "еди-какъв си", че жена му била "не знам чия си дъщеря".
А истината беше друга - станал е неудобен, някъде е "сбъркал", а фактът, че баща му или тъстът му е бил "еди-какъв си" до този момент е бил благоприятстващ кариерата му фактор.
Тоталитаризмът даваше драматично предимство на уязвимите. За да вървят напред и нагоре, а в някой случаи - просто за да оцелеят на приемливо за социалните им качества равнище, те трябваше да бъдат послушни, независимо от това дали вътрешно са съгласни с комунизма, или не.
Неслучайно в онези години съществуваше вицът за двамата братя: единият прогресира в социалната йерархия и в живота, защото има брат партизанин, а другият постоянно има проблеми, защото има брат полицай. С вица се иронизираше реална ситуация: фиктивното предимство на единия беше лесно изтъквано в кадровото развитие, защото се знаеше реалната му уязвимост, а фиктивният недостатък на другия беше дебело подчертаван, защото се опасяваха от реалното му политическо предимство.
Социалният тип удобния подчинен може да се разглежда като индикатор за наличието на трайна тенденция на допълване на личностния идеал - в обществото съществува образецът на социалистическия труженик, но този образец е на публично, официално равнище, той е за обществените прояви, докато в деловия свят и всекидневието към него се добавят белезите на удобния подчинен: не съвсем праведен, прави грешки, уязвим. Основната сфера на уязвимостта беше зависимостта от държавата в задоволяването на базовите потребности от храна, сигурност, принадлежност и пр. Гражданите трябваше да бъдат бедни. Дефицитът (създание на командната икономика) беше удобно политическо оръжие...
Освен това - нито един искрено загрижен за кариерата си, ако беше достатъчно умен, не би си и помислил да изглежда неуязвим. Напротив, като победен вълк откриваше сънната си артерия на началника или лягаше по гръб с оголен корем - "победен съм шефе".
И обратно - всеки устремен с чисто сърце към идеала социалистически труженик беше комичен и неприятен.
На практика господстващият образец на личност беше уязвим социалистически труженик.
В този смисъл обществото реално беше без идеал за вътрешен човек - без Бог, без крайна и върховна инстанция за добро. А външният човек също не беше идеален - той беше уязвимият, той трябваше да бъде уязвим.   
 
 
*          *          *
Липсата на идеали се заместваше и доразвиваше от образ на така наричания положителен герой.
Изкуството - литература, театър, кино, изобразителното и пластично художество, печат, радио и телевизия, т.е. всяка огласена рефлексия за живота и човека, задължително проповядваше образа на положителния герой.
В повечето случай той беше човек  на физическия труд. Колкото по-тежък, толкова по-добре. Беше логично да бъде откриван (по механизма на заместването) в средата на - необразовани, груби, невъзпитани, обаче: скромни, трудолюбиви, колективисти, дисциплинирани и прочие персони, истинско олицетворение на доброто и значимото... Но! Той трябваше да има някакви отрицателни качества, защото е жив човек, защото "нищо човешко не ни е чуждо", според приписван израз на Маркс, сиреч положителният герой трябваше също да бъде уязвим.
Това беше идеализация на простотията, а често и простащината.
Христо Радевски описва какво желае да се случи при неговото погребение:
 
"И когато вече ме зарият,
там -
    до моя пресен, вечен кът -
да се приближи един от тия,
дето хляб по скелите ядат.
 
И - свалил каскета - да размаже
трудните си сълзи с кална длан.
-Спи спокойно -
               тихичко да каже,-
ти добре изпълни своя план."[54]
 
Комунистът Радевски беше демонстрирал с живота си достойнство и чест, но понеже е комунист, вярва, че генералната оценка за неговия живот зависи от персона с кални длани. Вместо Страшния съд - образът на следсмъртната върховна, крайна, морална институция, където сам Бог оценява всеки поотделно, застава "един от тия, дето хляб по скелите ядат". Застава анонимният от социалното дъно, превърнат в символ на човека въобще.
Една от драмите на комунизма беше превръщането на човека от социалното дъно в образец, достоен за подражание!
 
*          *          *
Механизмът на заместване беше компенсаторен механизъм, а общото изискване "социалистически труженик" - задължително. Личността, загрижена за своето оцеляване, беше принудена да поеме обикновено подсъзнателно инициативата на собствената си деформация, деформацията поразяваше най-вече устремените към успеха, т.е. към елита - енергичните и амбициозните: лицето с "буржоазен произход" се прераждаше в ярък апологет на комунизма. Забравяха за произхода му. Други с "неудобни" родители се самопредлагаха за агенти на Държавна сигурност. Получаваха предимство. В нишата на апологията се свираха бездария във всички сфери на живота. Защото бездарен значи - уязвим!  Ставаха началници.
Или пък - скромният по природа пренебрегваше себе си, от скромност можеше да забрави братя, сестри, приятели, жената, дори децата си. Гордееше се, че е способен да предаде близките си. Получаваше похвали от тъмно множество. Трудолюбивият можеше да блъска до оскотяване за поредния медал. За нищо... Всичко това, случващо се в българския творчески и изпълнителски елит, предизвикваше каскада от последствия за редовите хора и за обществото.
Имаше съзнавана тенденция - самопотискане на предимствата, за да не се предизвика не само чуждата завист, но и бдителната власт. Тук са проблемите за отношенията индивид и среда, които са отделна тема на изследване...
 
 
*          *          *
 
 
Човекът в обществото играе ролята, а не себе си. Не е важното какво мисли, а какво говори и върши. Той е загрижен за това как изглежда, а не за това какъв е. При тоталитарния комунизъм се деформираха предимно ролите, а не хората, но тъй като ролите са носители на нормата, на нормалното, истинската същност на човека, онова, което той е, оставаше неизявено, непознато дори за него самия. Той трябваше да бъде уязвим (виж по-горе), но не за друго, а за да изпълнява по приемлив начин ролята социалистически труженик.
Така в обществото редом с недиферинцирания, следователно размит, неясен, демократичен дискурс, съществуваше народ от индивиди, които не познаваха себе си.
 
*          *          *
 
Човекът можеше да разкрие себе си и да разбере кой е чрез: социалистическото съревнование; критиката и самокритиката; системата от морални награди.
 
Както е известно, при социалистическата революция пазарът се ликвидира. На негово място идва командната икономика.
Така нареченото "социалистическо съревнование" заместваше конкуренцията при пазарното стопанство. Съревнованието се водеше на основата на плана. Планът определяше какво и колко трябва да се произведе от предприятието, бригадата, индивида. А съревнованието беше състезание за най-добро изпълнение и преизпълнение на плана.
Първо - планирането[55]. По принцип планирането изхожда от необявената предпоставката, че са известни видът, количеството и качеството на необходимите на гражданите и стопанството суровини и продукти и се знае как те трябва да бъдат разпределени.
Появяват се няколко проблема пред стопанството и обществото:
-Ако приемем, че е известно какво, колко и как да се произведе и разпредели, то значи, че може да се планира само известното на държавната администрация, познатото от нея, провереното от нечия практика, за което тя е узнала, т.е. новото, иновацията не подлежи на планиране и плановото стопанство по постановка е обречено на стагниране. Винаги някой друг стопански субект, другаде - обичайно вън от системата на командната икономика, трябва да е открил, произвел и реализирал новият необходим продукт, услуга или суровина, за да може той да бъде забелязан, изчислен и да влезе в плана.
 
- Освен това е невъзможно да се знае всичко необходимо, за да бъде планът за всички стопански субекти пълен и произведеното в предвидените количества да задоволяват в достатъчна степен гражданите и стопанството. Възниква системен, тежък дефицит от най-необходими продукти и суровини.
 
- Не само, че е невъзможно да се знае всичко, за да бъде планът пълен и обективен, но е невъзможна (поради политически, административни, кадрови причини) обработката, съгласуването и осмисляне на известното. За това обръща внимание Янош Корнай[56].
 
Второ - ценообразуването. Тъй като пазарът е ликвидиран, регулативните функции на парите са поставени под политически и административен контрол. Разкъсана е връзката производител - цена - потребител. На нейно място идва потребител - политическо ръководство - цена - политическо ръководство - потребител. Политически се решава колко струва произведеното, политически се решава колко ще струва потребеното. Проблемите, които възникват, са свързани с факта, че няма и не може да бъде създадена единна система за централно определяне на цена на отделен продукт и услуга в конкретното стопанство, оградено с митнически бариери.
Няма как да се изработи например - с еднакви показатели - цена на една вафла, метър маркуч и едно подстригване. Как ценовикът ще определи кое колко струва и защо?
В първите години след девети септември 1944 г. ценообразуването използва хитрост - стъпва върху заварените на Девети цени и оттук нататък всъщност ги коригира. Да, но се появяват нови продукти, което води до нелепости, лъсващи най-вече във външната търговия. Известен е случаят, когато западни партньори купуват праскови, грозде, домати и пр., но обезателно в щайги от парен бук с определени размери на дъсчиците, като всъщност не ги интересуват толкова плодовете, колкото дървения материал. А той - нищо не струва, амбалаж. Така е решил нашият ценовик, защото точно такива щайги, ако са заварени на Девети, забравено е колко са стрували.
Трето - съревнованието. Съревнованието, както споменах, е състезание за изпълнение на плана. То идва да замести конкуренцията. Така се разбираше и дори се споменаваше в този контекст в социологическата литература от онова време.
Спечелилите съревнованието получаваха морални (ордени, значки, знамена, грамоти, плакети и пр.) и материални награди (предимно парични), но имаше награда "екскурзия до СССР" и пр. подобни.
Планирането, ценообразуването и съревнованието създаваха условията, при които индивидът - "уязвимият социалистически труженик" развиваше своята икономическа дейност. В тези уловия той осигуряваше своята прехрана, покрив и сигурност. Оцеляваше.
Всички проблеми на плана и ценообразуването се струпваха върху главата му, където планирането и ценообразуването не само се преплитаха (планираше се труд, свободно време, обитавана среда, признаваха неговия принос, приобщаваха го, определяха му цена и му плащаха), но отваряха пътя на проблемите на съревнованието - извършваше се политическа преценка и класиране сред другите индивиди.     
Фундаменталният проблем на планиране, ценообразуване и съревнование беше подходът: върхът на причинно-следственото мислене, претенцията, че могат да се опознаят всички причини и да се предвидят всички следствия от една централна власт, която в опита си да се реформира прехвърляше ту на една, ту на друга (новосъздадена, стара, местна или централна) институция пълномощията по опознаването, предвиждането и оценяването.[57]
Фрапиращ и заедно с това свръхлюбопитен за познавателната претенция на тотаталитаризма е "Системата за организация и ръководство на социалистическото съревнование в столицата през 1982 година и осмата петилетка"
 
Не виждам нито една укорима цел. Напротив, всички цели са насочени към развитието и благоденствието на хората. Грешката е само в едно: че има претенция, че добрите цели са изчерпателно описани и ще бъдат постигнати чрез политическата воля на партията...
И двете неща са невъзможни. Те водят до лошата безкрайност, както я определя Ясперс.
Не е ли станало нещо благодарение на инициативата на индивида, не е ли преминало през сърцето и душата му, нищо в обществото не може да се направи.
 
 *          *          *
 
 
Икономическата дейност на социалистическия труженик се реализираше в условията на планирането, ценообразуването и съревнованието, а неговата обществена дейност - в условията на социалистическа демокрация.  Стълбовете на т.нар. демокрация бяха критиката и самокритиката.
Критиката (и самокритиката) се извършваха предимно в рамките на трудовия колектив. Когато излизаха вън от него, предизвикваха или се превръщаха в политическа репресия.
Критиката (и самокритиката)  трябваше да бъдат: партийна, принципна, открита, обективна, другарска и доброжелателна, конкретна и делова. Критиката и самокритиката е задължение, което се изпълняваше на заседания, събрания, конференции, конгреси.
Критиката се превръщаше в кампания. Например през пролетта на 1950 година върви кампания под лозунга: "Критикувайте смело и открито недостатъците в нашата работа. Борете се неотстъпно срещу нередностите!"[58]
Критикувайте смело! – говореха партийните работници, а току-що озовалите се в провинциалния град селяни, които нямаха жителство и бяха успели някак си да се доберат до разрешение за временно пребиваване и работеха в някое предприятие, се забавляваха помежду си: “Критикувай смело/готви торбата за село!”. Това беше през 1955-57 година в Монтана.
Имаше хора, на които им прекипяваше, хващаха се за лозунга “критикувай!” и вземаха думата на някое събрание – изразяваха открито, обективно, доброжелателно, другарски, конкретно, делово, партийно, принципно всичко, което им беше на сърцето. После ги помъкваха по разни комитети и служби, говореха с тях, разпитваха ги. След това ги наказваха – мъмрене, изключване от партията, уволнение, изселване... Наказваха ги, защото беше преценено от партийните функционери, че са прикрити, двулични, субективни, враждебни, грешни, безпринципни, антипартийни.
Критиката като лозунг беше върхът на комунистическото двуличие. Не напразно Сталин държеше особено много на “критиката и самокритиката”.
Призивът към самокритика беше атеистичната алтернатива на призива към покаяние. Покаянието пред Бога е част от нормите на религиозния живот.
Замяната на “самокритиката” пред Бога, върховния, всепрощаващ съдия, с “партийно-политическо покаяние” пред събрание от хора, не по-малки грешници от покайващия се, е възможна поради редуцираната представа за индивида. Вместо цялостни личности със своите инстинкти, сънища, физиологични усещания, неясни импулси, екстрасензитивни виждания, прозрения, индивидуални представи за Света, субективни преценки за другите, себе си и своите постъпки, които, ако вярват в Бога, имат потребността да споделят с Него греховете си, често неуловими за околните, за управляващата комунистическа партия, гражданите са политически същества, изцяло въвлечени в класовата схватка между пролетариата и буржоазията, като всички останали техни дейности в най-добрия случай са пренебрежими.
 Самокритичността е неотделима от психичната норма. Споделянето на самокритичната оценка е проява на вътрешна сила, но само ако е направена пред слушател (читател), на когото споделящият има съответстващото доверие. Във всички останали случаи самокритиката е неотделима от принудителното признание – истинно или лъжливо. Тя е резултат на принудителна власт.
Критиката и самокритиката в контекста на комунистическото общество, бяха механизми на диктатурата.
 
*          *          *
 
 
По времето на тоталитарния комунизъм похвалата, утвърждаването, поощрението на индивида беше официализирано. Не само средствата за производство бяха обобществени (национализирани) и поставени под контрола на компартията, същата съдба имаха правото за похвала и механизмите за утвърждаване на личността.
Властта беше тази, която имаше правото както да хвали, така и да порицава. Тя съобщаваше на индивида и публиката кой е той. 
Системата за похвали се наричаше система "ЗА ДУХОВНОТО СТИМУЛИРАНЕ". Тя се изразяваше в раздаването на почетни звания, ордени, медали, значки, грамоти, знамена, плакети и др. под.
Наградите бяха индивидуални и колективни. Те бяха:
1. държавни (дават се от Държавния съвет);
2. правителствени (дават се от Министерския съвет);
3. ведомствени (определят се от министрите и ръководителите на други ведомства);
4. на народните съвети, учрежденията и стопанските организации (връчвани от техните изпълнителни комитети или от съответните ръководители);
5. на обществените организации (създавани и връчвани от техните ръководства).
Държавният съвет удостоява със следните индивидуални почетни звания, които са придружени с различни парични премии или привилегии. Тези премии са променяни в годините:
1. "Герой на Народна република България" (еднократно парично възнаграждение в размер на 1500 лв.);
2. "Герой на социалистическия труд" (еднократно парично възнаграждение в размер на 1500 лв.);
3. "Народен"...  (100 лева добавка към заплатата или пенсията);
4. "Заслужил"... (60 лева добавка към заплатата или пенсията);
5. "Майка-героиня";
6. "Лауреат на Димитровска награда" (еднократно от 3000 до 6000 лв.);
7. "Лауреат на международна Ботевска награда" (еднократно 5000 лв.);
8. "Гвардейски".
 
Държавният съвет награждава със следните индивидуални и колективни ордени, подредени по старшинство:
1. "Георги Димитров", "Стара планина[59]";
2. "Народна република България", "Мадарски конник";
3. "9 септември 1944 г.", "Орден на розата";
4. "Народна свобода 1941 - 1944 г.";
5. "За храброст";
6. "Трудова слава" (15 на сто увеличение на заплатата или пенсията);
7. "Червено знаме";
8. "Червено знаме на труда";
9. "Кирил и Методий";
10. "Орден на труда";
11. "За военна доблест и заслуга"; 
12. "За гражданска доблест и заслуга".
 
Извън подредбата по старшинство е орденът "Майчинска слава".
 
Индивидуалните награди се даваха при навършване на 50-годишна възраст и на всеки следващи десет години. Те бяха признание за изминалия житейски път.
Освен това индивидуални награди се даваха и за постижения - при завършване на строителство на някой завод, проявилите се при строежа получаваха ордени и медали. На всеки 24 май се раздаваха звания и ордени на дейци на културата и науката. Това беше придружавано с големи страсти и вълнения.
С тези ордени (с изключения "майчинска слава") по съветски образец бяха награждавани различни "научни и културни институти, обществени и стопански организации, учреждения, градове и други населени места", както е казано в Указа за духовно стимулиране. Ордените се даваха "при навършване на 25, 50, 75, 100 години от основаването им и на всеки следващи 50 години."
С два ордена "Георги Димитров" например беше награден вестник "Работническо дело", вестник "Труд" и прочие.
От името на Държавния съвет министрите раздаваха около трийсет различни медали на индивиди. А на колективите се даваха - "знамена на трудова слава" (на министерствата и централния комитет на съответния профсъюз, отделно за петилетката, за годината и юбилейни), звания "Колектив-първенец за петилетката", "Колектив-първенец за годината", "Колектив за отлично качество", "Образцов колектив"...
Сред масовите награди бяха званията: "Почетен работник (служител)", "Отличник в професията за петилетката", "Отличник в професията за годината", "Майстор в професията", "Образцов" (работник или служител)", "Първенец в индивидуални или колективни състезания", "Новатор" и "Отличник на министерството (ведомството) ". На носителите на званията "Новатор" и "Отличник" се даваше значка, а за другите звания - грамота.
Окръжните и общинските народни съвети раздаваха "присъщи за тях награди":
1. звания за колективи: "селище-пионер", "първенец", "отличник", "образцов обект" (магазин, склад и пр.);
2. значки за колективи: "за опазване на обществения ред и законността", "за опазване на паметниците на културата", "за опазване на природната среда";
3. звания за отделни граждани: "най-добър майстор" (в професията), "почетен гражданин" и
4. значки за отделни граждани: емблема на града или селото и почетен знак на града - първа и втора степен.
Освен това всички организации и учреждания можеха да създават (и бяха поощрявани в тази посока) да имат собствени награди.
Учредяваха се различни "преходни червени знамена", които се даваха на първенци в хигиенизирането на населените места, на първенци в социалистическото съревнование, в художественвата самодейност и прочие.
През 1950 година с постановление на Министерския съвет се учредяват преходни червени знамена "за най-добри резултати в социалистическото съревнование". За преходно червено знаме дадено от Министерския съвет на предприятие се дават от 80 000 до един милион лева в зависимост от броя на работещите в предприятието. За преходно червено знаме, дадено от министерство на предприятие се дават от 50 000 до 500 000 в зависимост от броя на работещите. Петдесет на сто от получената премия трябва да се изразходва за подобряване на социално-битовите условия на работещите, а останалата половина се разпределя в персонални премии[60].
 
 *          *          *
Човекът, в борбата за оцеляване в условията на диктатурата, бе задължен да отговаря (или се стремеше по механизма на заместването да отговаря) на общото условие - социалистически труженик, което пък беше интимната крайна цел на тоталитаризма, следоветелно този човек независимо от своите намерения заставаше в подкрепа на тоталитаризма и беше негово оправдание...
 
И тъй като обществото съществува във и чрез дейностите на индивида[61], индивидът се превръщаше в носител и сила, създаваща и пресъздаваща тоталитаризма. Принудителното използване от човека на механизма на заместването правеше възможен тоталитаризма. Индивидът беше двойно принуден - външно от властта, но вътрешно - от себе си, да играе наложената му игра, за да оцелее физичиски.
Тоталитаризмът свършваше щом като биваше, реално или като възможност,  преодолян прага на оцеляването. Той свършваше щом като биваха създадени условия за задоволяване в някаква минимална степен, независимо от политическата власт, на базовите потребности от храна, сигурност, принадлежност, любов, себеактуализация.
Парадоксално казано: тоталитарният комунизъм подкопаваше себе си, когато постигаше повишаване на жизненото равнище в строителството, което обещаваше да изгради комунизма и окончателно се срути, когато стана ясно, че няма да може да го построи.
 
 
*          *          *
При тоталитарния комунизъм господстваше разбирането, че индивидът е резултат на социалната среда. Върху това се изграждаше цялостната политика, насочена към човека. Изграждането на социалистическия труженик ставаше от вън, под възпитателното въздействието на разнообразни институции. Пренебрегваше се фактът, че вътрешната, заложена в организма на човека положителна склонност към себеактуализация, която е различна от борбата за оцеляване, различна и от реакцията на външни въздействия[62], е основна сила в неговото личностно развитие.
Социалистическият труженик беше осъвремененият от тоталитарния комунизъм вариант на типажа на патриархалния българин - слят с рода, подчинен на по-възрастните и традицията, дезангажиран по отношение на държавни и отечествени дела, безразличен към природата.
От своя страна патриархалният българин, както и неговото продължение - социалистическият труженик, беше частен случай на общия тип - зависимия човек, който се стреми да се слее с околните, да бъде неразличим от тях, да е "невидим", за добро и зло, както от околните, така и от силния. За зависимия човек е достатъчно, че се е родил, че може да се отдава на вътрешния си уют в недостатъчно осъзнат съюз с Бога и да се крепи от надеждата, че ще премине благополучно по колелото на живота - дете, младеж, зрял, стар. Зависимият човек желае отношенията му с околните да са безпроблемни и те да разбират и одобряват неговото старание да не им пречи. Той никога не поема пътя на свободата и себеоткриването. Остава прикован завинаги към ролята, в която оцелява и/или успява. Зависимият човек остава прикован към рамката на тук и сега.  
 
*          *          *
 
Със своя живот идеалните типове на - социалистически труженик, патриархален българин, зависим човек, конкретизират с различна степен на общност и времева локалност архетипа за обикновен живот.

"Обикновен живот" има навсякъде и по всяко време. обикновен живот открива Хаджийски, като цитира народната формула:

Що е живото:

Да си усладиш душата,

Да си подумаш,

Да се облечеш.

И следва разяснението за нуждите, радостите и грижите на първобитния българин, които се въртят "около един витален режим: около грижата за средствата за потребление и самото потребление"[65] Задоволявайки простите си потребности, "първобитният български селяк, член на рода или задругата, се променяше само по възраст - пише Хаджийски, - здравословно състояние и семейно положение: ерген, женен, вдовец (мома, омъжена, вдовица). Тогавашното село не познаваше стопански и обществени степени, създаващи особено стопанско и обществено положение на селяците, което те да могат да менят, движейки се надолу или нагоре по обществената стълба"[66]

Буржоазният идеал[63] за обикновен живот, според Хана Аренд, е "един начин на живот и житейска философия, съсредоточени неизменно и предимно върху успеха или провала на индивида в едно безмилостно съперничество, докато на задълженията и отговорностите на отделния гражданин се гледа като безсмислено прахосване на броените години живот и сили."[64]  

 

*          *          *
 
Ще подчертая една важна особеност: обикновеното не беше ценно като обикновено!
Образецът на обикновения живот при тоталитарния комунизъм беше развиван и интериоризиран като необикновен, като важен и исторически значим.
Идеологията и пропагандата налагаха тезата, че строителството на социализма, строителство, извършвано от милиони обикновени хора, водещи обикновен живот, създава ново, невиждано общество, връх на доброто и справедливото. Обикновеният живот се превръщаше в изключителна съдба, свързана със световно историческа промяна.
Знаковият за комунизма поет Пеньо Пенев пише:
 
Говоря на вас,
                       потомци наследници,
от твое име,
                       съвременник мой!
.....................
....................
Утре наистина
                         по-щастливи ще бъдат
ония, които
                    ще дойдат след нас.
Те с възхищение
                            за труда ни ще съдят
 и искрен ще бъде
                             благородният глас!
Защото
            с пот кървава ний
                                           сега крачим,
пороя на трудното
                               заприщили в яз!
 
Защото сме първите разузнавачи
                 на комунизма
                        към ранния час!
Ний сме
              разсъмването
                                     трудно и свежо
на техния ден!
 
на нашия век
                      огромната тежест
на своите плещи
                           понесли сме
                                                 днес!
Кога е виждала това
                                 планетата?
Кои са стояли
                       така
                             на пост? -
Към бреговете на нови столетия
ний сме едно
                     поколение мост!
Не е ли
            радост голяма,
                                    велика
да знаеш
              какво
                       и защо
                                  си творил? -
За нищо аз
                  никога, 
                              с никого
такава радост
                      не бих заменил! .....
 
Това стихотворение е особена поезия, но при Пеньо Пенев страстите са велики. Той според официалната литературна критика беше “певецът на социалистическото строителство”. Поезията му, без уговорки, изразяваше масови настроения.
Колкото и присмехулно да се отнасяха младите поколения, пък и възрастните, към типа - социалистически труженик, колкото и формално да вършеха своята работа тогавашните пропагандисти, типът беше официалната и публично обсъжданата цел на възпитанието и личностното саморазвитие. Съобразяването с неговите параметри (като нравствени критерии, като личностни характеристики, като база за разпределение на блага и престиж), даваше смисъл на социалното действие и по този начин в 1989 година милиони хора чрез механизма на заместването обективно се стремяха да имат точно такива публични лица и да държат на тях: колективисти, трудолюбиви, скромни, изпълнителни, честни, и прочие. Понякога, поради компенсаторния характер на заместването, всичко това съществуваше в карикатурни, асоциални форми.
А за качествата на "пазара", сиреч на либералния капитализъм - индивидуализма, егоизма, междуличностната конкуренция, пресметливостта, преприемчивостта и прочие нямаше отиграни социални роли. Нямаше норма. Затова през годините на прехода голите, несоциализирани импулси станаха водещи. Те бяха вън от обичайното и за тях нямаше, както закон, така и морална норма.
 
*          *          *
Да се върнем към линията на нашите разсъждения. Ще припомня, че първото изискване към всеки изпълнител на роля в официална интеракция беше - да я изпълнява като "социалистически труженик". Независимо дали ролята беше директор на училище по време на педагогически съвет, работник в строителна бригада в обедна почивка, аспирант, който изнася доклад пред конференция...
Във всеки момент на социалното взаимодействие изпълнителят трябваше да бъде в образа на "уязвимия социалистически труженик". Той точно като такъв беше директор, работник или аспирант, на когото нищо човешко не беше чуждо. Неговият външен вид, облекло, реч, невербално поведение трябваше да подчертават, че пред нас е един скромен, трудолюбив, честен, предан на партията човек, който кръшка от работа като всички и отмъква къде какво му падне от държавното. Именно той води исторически значим живот.
Така, според мен, изглеждаха хората, тръгнали да правят капитализъм през 1989 година: 1. без елементарния умения и знания за това накъде са тръгнали; 2. нещо повече - отказващи да разберат истината на историческия процес (всички лидери криеха истината, че правим "капитализъм", а опитите да се обясни на масовия човек, че точно това правим, срещаше или яростна съпротива, или отприщваше гола алчност. Едва през 1997 година при правителството на Костов открито се заговори за това; 3. притежаващи точно обратни личностни качества; 4. неразбиране, че парите са основен регулатор във всички интеракции, пари, спечелени по прозрачен и законен начин; 5. дълбоко непознаване на морала на капитализма, в който уважението и респектът към чуждата собственост, чест и достойнство са защитени от легитимното насилие на държавните органи и всяко нахлуване в чужда територия е неморално и подсъдно...
Тези хора, влезли в калъпа на социалистическия труженик, бяха не само хора от махалата, а депутати, министри, президенти, съдии и прокурори.
Преодоляването на идеалния тип социалистически труженик и изграждане чрез практика, закони, литература на идеалния тип на капиталистическия човек е базова задача на днешните и утрешни български политици и общественици.
 
[1] Георги Карауланов, Спомени (непубликувани).
[2] Вестник "Стършел", бр. 31, 13 септември 1946.
[3] Вестник "Стършел", брой 7, 29 март 1946.
[4] Вестник "Стършел", брой 11, 26 април 1946.
[5] Вестник "Стършел", брой 12, 3 май 1946.
[6] Вестник "Стършел", брой 28, 23 август 1946. Росстрой - "безделници" събрани на принудителен труд за строителството на язовир Копринка.  
[7] В Народното събрание има още опозиция. След няколко месеца опозицията ще бъде изгонена и изпозатворена.
[8] В. "Стършел", бр. 1, 1947 г.
[9] участие - дейности, чрез които индивидът се идентифицира с общност или обединение
[10] изява - дейности, чрез които индивидът отличава себе си и постига свой резултат
[11] признание - оценка чрез ритуал и знак за участието и изявата на индивида, с която той в общи линии е съгласен
[12] Данните са от "Града и селото-1986".
[13] От многото автори, които в традицията на Апостол Павел пишат за "вътрешен" и "външен" човек, ще посоча този, който най-подхожда - Карол Войтила - папа Йоан Павел ІІ, "Личност и акт", С., 1994. Ще заобиколя изясняването на двете понятия и само ще маркирам специфичното съдържание, което влагам в тях. В смисъла, в който ги употребявам, Папата - поляк, вероятно е най-извисеният пример на бунта на "вътрешния" човек срещу тоталитарния комунизъм. 
[14] По данни от "Градът и селото-1986". Съгласно една “временна наредба” гражданинът можеше да живее и работи постоянно само в населеното място, където беше “жител”, а жителството се придобиваше по рождение (според жителството на родителите) и се променяше при строги правила. Жител на по-голямо населено място, можеше да стане жител на по-малко без проблеми. Обратното преминаване (от жителство в по-малко селище към жителство в по-голямо) беше възможно в няколко случая: -Сключване на брак. Вероятно хиляди сватби са вдигнати през тези години, за да се придобие жителство. Но бракът между софиянец и провинциалистка или обратното трябваше да продължи минимум пет години. Ако съпрузите се разведяха преди това – провинциалистът се завръщаше там, от където е. -Издигане в партийната и държавна йерархия. Имаше израз “преминаване на отговорна работа”. -Упражняване на професия, за която имаше недостиг на работна ръка. Ватмани, строителни работници, металурзи... Наетият сключваше трудов договор, с който се задължаваше да работи без прекъсване - 10, 15 или 20 години. Ако напуснеше работа преди срока, губеше правата си на “жител”. -Спечелване на конкурс за научен работник в БАН или университет. Но съгласно тази наредба на конкурс за говорител в радиото или телевизията можеше да се яви само софийски жител...
Жителството беше админстративна мярка, която ограничаваше свободите на гражданите. Това беше феодална, крепостническа мярка, която пораждаше корупция. Жителство можеше да се купи “на черно”.
“Временната наредба” беше отменена през август 1990 година с указ на президента Желев.
[15] По данни от "Градът и селото-1986".
[16] За всяко пътуване в чужбина задължително се искаше разрешение от Държавна сигурност. За това имаше създаден административен ред, който беше обвързан с издаването на международния паспорт и изходната виза. А с туристическите групи, (туристическите пътувания в чужбина бяха само групови и организирани от държавните фирми "Балкантурист" и "Орбита") задължително пътуваше и представител на Държавна сигурност - неофициално известен на всички от групата.
В Държавна сигурност решението дали някой да бъде или не "пуснат" да пътува в чужбина, се вземаше от конкретни служители. Тяхната дейност нямаше никакъв граждански или публичен контрол. Тя беше контролирана по вътрешноадминистративни правила, които неизбежно се сливаха с мрежата от междуличностни отношения и поради това произвола де факто беше неограничен.
Един пример за взето решение по този въпрос:
Внук на Панчо Владигеров желае да пътува до ГДР. Не му разрешават. Служител от Държавна сигурност задава въпрос на шефа на Шесто управление Иван Янкулов - защо не му разрешават и имат ли някакви данни, които да им дават основание за такова решение. Янкулов отговаря: "Какви данни?! Да стои тук, да му е...а майката!" (Разказано ми е от бившия началник на УБО - генерал Сава Джендов при събирането на материали за книга.)
[17] Съвместното живеене на мъж и жена, без да са сключили брак (или поне огласили предстоящото сключване), беше нарушение и милицията директно се намесваше. Глобяваше, в по-предни години можеше и да изсели "нарушителя". 
[18] Имаше множество фиктивни разводи (не се знае техния брой), за да може семейството да запази жилището си, ако е над 120 кв. м. или притежава две жилища. Разбира се, че това не засягаше високата номенклатура - те успяваха да се "измъкнат".
[19] Когато се изпращаше научен доклад (и от обществените науки!) до чужбина, той трябваше да бъде заверен от специален отдел по сигурността и държавната тайна в Академията.
[20] През последните векове българският народ беше най-затворената народностна общност в Европа.
[21]Инстанция на истина - авторитет, който излъчва в публичното пространство норма за поведение и мислене или оценка за социално нещо, в случая -различни от нормите и оценките на официалната власт.
[22] "Азиатски" като епитет, а не като географско понятие.
[23] Обществата на тоталитарния комунизъм.
[24] Два са ключовете за интерпретация на българското обществото от времето на тоталитаризма - Октомврийската революция и Студената война.
[25] българското общество
[26] Тук под "компартията" имам предвид политическата сила БСП (БКП), водена от хората, които останаха нейни явни или задкулисни ръководители до края на 1994 година.
[27] Имам предвид "първото" СДС и сетне СДС и организациите, които получиха "тирета" - т.н. от Христофор Събев - "люспи".
[28] Според комунистическата пропаганда, издържана от ЦРУ.
[29] Вероятно най-хубавата просъветска книга, писана от българин, е Радичковата - "Неосветените дворове". Любовта към Русия е истинска и неподправена. Но от книгата личи, че за българина Йордан Радичков, рационалността на съветската действителност е или неразбираема или неприемлива. Тя не е българската норма, а както историята показа, и за руснаците не е. 
[30] Според данните от "Града и селото-86 година", 73 на сто от населението беше нерелигиозно. Вярата в Бог и позоваването на Светото писание се смяташе за анахронизъм. Атеистичната политическа власт системно и мащабно подтискаше институциите на вероизповеданията.
[31] Иван Хаджийски, Опитимистична теория за нашия народ, С., 1974, с.43-44.
[32] Христо Радевски, С., 1983, книга първа, с.173.
[33] adiaphora - гр., отнесено към друга страна. Фразата по повод реформацията заемам от Ницше в "Несвоевремнни размишления", С., 1992, с. 185.
[34] Протокол на заседнаието на Политбюро на ЦК на БКП на 6, 9, 10,13,14 юли 1987 година. ЦДА, Фонд 1Б, опис 68, а.е. 3052 "б", лист 177-178.
[35] Например: научен работник в обществените науки, дипломат, служител на държавна сигурност и др. За упражняване на тези професии не беше абсолютно задължително членството в БКП, но нечленството беше изключение, често нарочно търсено от партийния комитет. Например - за да има аргумент пред чужденците, че не всички в посолството са членове на БКП... От партийните комитети се следеше мнозинството на определени работни места, и в определени професии, да се състои от комунисти.
[36] Желю Желев, Въпреки всичко, С., 2005, с. 90-109.
[37] Работен консенсус с такова съдържание беше присъщ на всяка конференция по онова време.
[38] Описвам структурата на социалистическия труженик на основата на многобройни партийни документи и политико-социологически разработки от периода след ХХ конгрес на КПСС. Тогава се говореше за моралния кодекс на строителя на комунизма. Несъмнено моралният кодекс присъства в снет вид в идеалният тип на социалистическия труженик.
[39] Поради голямото разминаване на практика между идеалния тип на комуниста и членовете на комунистическата партия, във всекидневието битуваше изразът "партиец" като различен, дори противопоставен на "комунист". А изразът "истински комунист" беше изпълнен с положително значение и съм го чувал като такъв и от явни антикомунисти във всекидневна употреба.
[40] Заменил съм името на характерна организация.
[41] Заменено името на лицето.
[42] СДА, Ф 1В, оп 56, а.е. 20, С поставените в кавички - "Иван" и "градския съвет", замествам реалните имена.
[43] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28.
[44] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 41.
[45] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 96-97.
[46] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 98-99.
[47] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 102-103.
[48] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 83.
[49] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 4-5.
[50] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 32.
[51] СДА, Ф 1В, оп 54, а.е. 28, л. 103.
[52] Преподавателите по марксизъм през 60-те години развиваха мисъл на Хрушчов: психично болни ще има и при комунизма, те ще правят изключение, НО! - докато не се намерят лекарства за лекуването им. Тази Хрушчова теза, родена от неговата простонародна вяра в чудото на идеологията, имаше практическо приложение в неосталинитската практика на последвалата Брежневистка власт - разномислещи и странници се изпращаха принудително в психиатрии. Да се отрича (кратко казано) ръководната роля на партията, беше обявено за психично заболяване. Друг е въпросът, че при безогледността и всеобхватността на онзи режим, често психично неуравновесените хора намираха смелост да кажат "кралят е гол". Има достатъчно примери, при които принудително лекуваните, когато биваха екстрадирани от соцлагера, и на Запад попадаха в психоклиники.
Това даваше основание за твърдението на властниците: "те са болни и затова бяха затворени, и защото са болни бяха против системата". Без да разбират, че попадат в собствения си капан: "преследват болни за това, че са против системата и смятат, че това се лекува с хапчета".
Тук се докосваме до големия проблем за болестното, ненормалното, странното, индивидуално различното.
[53] Използвам главни букви за Партия и Комсомол, за да бъда съответен на предмета.
[54] Христо Радевски, Избрани творби, книга първа, С, 1983, с. 296.
[55] Не бива да се бърка "държавното планиране" с "бизнеспланирането". Бизнеспланът се прави от бизнесменът (стопанския субект), който е негов изпълнител; държавният план се твори от специализиран административен орган, който спуска на всички стопански структури плана, който те трябва да изпълнят.
[56] Янош Корнай, "Социалистическата система. Политическата икономия на комунизма", С., 1996, с. 131-134
[57] Липсата на време, средства и познавателен капацитет не позволява да бъдат цялостно проверени всички факти, свързани с някое събитие, така че пренебрегването на факти и аспекти на факти (ако примем, че под „факт” разбираме нещо цялостно) е неизбежно. При това процедурата по пренебрегването не би могла да бъде обоснована за всеки отделен акт на пренебрегване, защото пренебрегваното нещо изисква повече време, средства и познавателен капацитет за неговото изучаване от онова, което не пренебрегваме, защото е необходимо не само да го опознаем, както познаваме непренебрегнатото, но и да преценим дали имаме основания, от гледна точка на познаването на събитието, да го пренебрегнем и какви са последствията за нашето познание от това.  
Познанието постоянно е изправено пред безкрайността от подробности, които не могат да бъдат (поради липса на време, средства и познавателен капацитет) регистрирани, описани и измерени.
Под регистрирани разбирам наименоване на нещото и неговото отграничавене от другите неща.
Под описание разбирам – именуване на формата, структурата и движението (развитието, функционирането) на нещото.
Под измерване разбирам – създаване на конвенционална мярка, съотносима към формата, структурата и движението на нещото, и извършване на конвенционални процедурли по измерване с мярката.
Но дори да предположим, че е възможно да се стигне до такова цялостно познаване на конкретно нещо, било то малко или голямо, познаване фиксирано със знаци, ще се изправим пред знаков образ на познатото нещо. Бих оприличил такова познаване на фотографска снимка. Образът ще бъде конвенционален – напълно познатото нещо, ще бъде означено с различни конвенции: именуване и разграничаване; описание като форма, структура и движение; измерване.
Познавателната полза от знаковия образ се изразява в степента, в която познаваното нещо става част, детайл, елемент от Света на познаващия субект. Познаваното застава редом да другите познати части, датайли, елементи от същия Свят.
Същият резултат обаче ще бъде постигнат и ако нямаме цялостно познаване на конкретно нещо, а пренебрегнем (в повечето случаи – несъзнателно и/или необосновано) множество факти, свързани с него, но включим така получения знаков образ като част, детайл, елемент на света.
(В този смисъл планирането - планираше се не само икономиката - по неизбежност планираше съобразно интерпретацията на местната компартия на марксизма-ленинизма, който имаше претенцията да предлага цялостна представа за Света, а не толкова съобразно регистрираните, описаните и измерени факти.)
Сътветствието с образа на Света за факти от природата и на такива, които биха могли експериментално да се изследват, не е достатъчно, за да бъде признато, че даден знаково образ е верен или погрешен. Той трябва да премине през изпитанието на експеримента и практиката.
В Представата за Света е прието да се смята, че познанието за нещо е вярно, когато се препотвърждава при всеки отделен случай.
Не така стои въпросът при фактите от историята.
При тях от първостепенна важност е дали образът на събитието се съгласува, съответства, разширява, препотвърждава образа на Света, или е в притоворечие с него. Няма друга проверка.
[58] Виж например "Работническо дело" от 19 април 1950 г.
[59] Тук е важно да се знае, че орденът "Стара планина" е създаден по времето на Живков за награждаване на чужденци.
[60] "Работническо дело", 31 октомври 1950 година.
[61] индивид - в смисъл на понятие за всеки човек, което е понятие за всички
[62] Виж Ейбрахам Маслоу, Мотивация и личност, изд. "Кибеа", с. 127- 128.
[63] Който позволява тоталитаризма.
[64] Хана Аренд, Тоталитаризмът, С., 1993, с. 31.
[65] Иван Хаджийски, Опитимистична теория за нашия народ, С., 1974, с.70-84.
[66] Иван Хаджийски, Опитимистична теория за нашия народ, С., 1974, с. 53.

©1997-2017 ОМДА Всички права са запазени.
Дизайн и програмиране  Революшън Технолоджис.